Марион Ленокс
Болница сред пустинята (6)

Шеста глава

В събота Кери вече беше захвърлила патериците и ходеше с тежък бастун. Чувстваше се като стогодишна старица, но не можеше да го избегне.

Маги й донесе роклята. Меката коприна събуди в нея смесени чувства. Беше облечена с нея вечерта, когато се сгоди за Харви. Сложи я в куфара в последната минута за всеки случай… За какъв случай? Така и не намери отговор на собствения си въпрос.

През последните няколко седмици бе отслабнала. И преди роклята й стоеше добре, но сега изглеждаше още по-ефирно на стройната й фигура. Огромните й очи приличаха на бистри езера на фона на бледата кожа.

Кери разчесва косата си, докато започна да блести, и я остави да пада свободно върху раменете. Според Харви, възрастта и положението й налагаха да я сплита или да я свива на кок. Младата жена прибра къдрите си назад, взря се в отражението си в огледалото, но след кратък размисъл отново ги пусна. Кери, която беше сгодена за Харви, вече не съществуваше.

Маги и Джок дойдоха да я вземат. Почувства се странно, веднага щом прекрачи прага на болницата. Стана страшно нервна и безпомощна. Вече три седмици стаята беше нейно сигурно убежище. Беше й трудно да я напусне. Нощта вече беше настъпила, но Кери успя да види част от града. Състоеше се от една-единствена дълга улица. От двете й страни се намираха сгради и няколко дървета, които сякаш се бореха за оцеляването си.

Вечерята щеше да се състои в местната банкетна зала, само на неколкостотин метра от болницата, но разстоянието бе истинско предизвикателство за счупените кости на Кери. Джок закара момичетата с колата, за да й спести допълнителната умора.

Тълпата се раздели и ги пусна да минат. Кери вървеше стеснително до Маги и усещаше, че е център на вниманието. Както твърдеше Маги, така наистина стана по-добре — на всички им се удаде възможност да я огледат. Не беше чак толкова страшно, колкото очакваше. Хората й помагаха с готовност.

Седнаха на една от масите за персонала на болницата. Наоколо имаше много познати лица. След триседмичния престой чувстваше повечето от тях като стари приятели.

Блеър и Лиз седяха на отсрещния край на масата. Когато се приближаваше към мястото си, Кери усети бързия преценяващ поглед на лекуващия си лекар. После Блеър се обърна към Лиз и се засмя на нещо, което тя му каза.

Род беше близо до Кери.

— Как е възможно нито един от двамата да не е дежурен? — попита тя.

— Не се безпокой — успокои я Род. — До самата болница сме. — Посочи към портативния радиоприемник на края на масата. — За две минути съм там. Би трябвало да е достатъчно.

Кери се усмихна и се отпусна. Храната беше обикновена, но вкусна, а компанията — приятна. Щом се навечеряха, оркестърът засвири. На Кери страшно много й се танцуваше, но беше принудена да седи и да гледа въртящите се двойки.

Въпреки всичко не й липсваха кавалери. Макар и бастунът да показваше, че няма изгледи да им стане партньорка в танците, в областта мъжете надминаваха по брой жените и се надпреварваха да приказват с нея.

Закопнели за нови лица, жените също идваха да си побъбрят. Изучаваха роклята й. Сигурна беше, че на следващия ден тя ще бъде предмет на разговорите им. Много хора бяха пътували цял ден, за да присъстват на бала. Някои дори пристигнаха с малките си самолети. Поглъщаха жадно и най-баналните клюки.

Род я изостави, още след като се нахраниха. Колкото и да му беше приятно с нея, си даваше сметка, че не може да му бъде партньорка. Непрекъснато танцуваше с различни красиви момичета.

Блеър танцуваше предимно с Лиз Макинли. Тя носеше великолепна червена сатенена рокля, която подчертаваше пищната й фигура. Черният костюм на Блеър подхождаше идеално на тоалета й. Докато Блеър я водеше умело по дансинга, тя се притискаше плътно до него, сякаш държеше непременно да покаже, че й принадлежи. Бяха красива двойка. Кери се мъчеше да потисне ревността, която се надигна у нея. Очевидно и останалите бяха съгласни с оценката й.

— Май скоро сватбеният марш ще се чуе в Слейти Крийк — подхвърли една сестра.

— Съмнявам се — поклати глава Маги, след като жената се отдалечи.

— Защо? — любопитно попита Кери, въпреки че си даваше сметка колко невъзпитано постъпва.

— Не смятам, че нашият доктор Кинън си търси съпруга, колкото и да му се натиска сестра Макинли — отвърна тя и сви рамене.

— Защо не? — настояваше Кери.

— Вече се е женил. Практикувах в Мелбърн в болницата, където Блеър взе специалност. Съпругата му беше социален работник там и още тогава се носеха разни слухове.

— Какви слухове?

— Тъжна история. Всички знаеха какви ги върши Инез. — Маги се усмихна мрачно. — Чудехме се дали на Блеър му е известно за подвизите на жена му. Така и не разбрах защо се бе омъжила за него — не беше в стила й. Говореше се, че семейството му е богато. Сключил брак съвсем млад, а тя беше удивително красива. Естеството на професията й налагаше да се среща постоянно с красиви и влиятелни мъже. Докато бях там, Инез смени най-малко трима любовници.

— И са се развели?

— Да, след като напуснах болници, за да се омъжа за Джок. Сигурно най-накрая Кинън си е отворил очите. Знам само, че вече минаха десет години, а той въобще не възнамерява да си търси съпруга. — Маги хвърли поглед към Блеър, който се усмихваше на Лиз. — Забавлява се естествено, но винаги се захваща с издръжливи жени, които го преследват и не биха се почувствали наранени, ако се раздели с тях. Няма да преживее лесно нова изневяра.

Кери кимна замислено. Значи и той е бил наранен. Погледна го и за нейна изненада срещна очите му. Отново усети напрежението между двамата през препълнения дансинг. Изчерви се силно и се обърна.

Изведнъж се почувства изморена. Оркестърът свиреше валс и двойките се движеха бавно. Джок покани Маги да танцуват. Кери го попита:

— Би ли ме закарал в болницата след този танц?

— Разбира се. Може и още сега.

Изведнъж се появи Блеър. Кери видя, че Лиз танцува с някакъв друг мъж.

— Ще си тръгвате ли?

Усмихна й се и сърцето й трепна. Какво правеше? След раздялата с Харви се закле повече да не се обвързва с никого. А сега се държеше като влюбена ученичка.

— Уморена съм — тихо отвърна тя.

Хората го блъскаха и Блеър все повече се приближаваше към нея. Гледаше я в очите.

— Но този танц е мой — спокойни заяви той.

— Знаете, че не танцувам — рязко изрече Кери, взе бастуна и се изправи.

— Това вече е истинско предизвикателство — изсмя се Блеър. После се обърна към Джок: — Върви да танцуваш с жена си. Аз ще се погрижа за Кери.

Преди да разбере какво става, ръцете му я обгърнаха и тя се озова на дансинга. Неволно се опита да се отскубне.

Бутна го назад, но в отговор Блеър я хвана още по-здраво и я притисна към себе си.

— На ваше място не бих се съпротивлявал. — Той й се усмихна. — Ако ви пусна, ще паднете.

Беше прав. Смутена, Кери се отказа да се бори.

— Така е по-добре. — Краката му започнаха да се движат в такт с музиката. — Отпуснете се. Аз ще поема тежестта ви.

Кери погледна учудено загорялото му лице и сведе очи. Не можеше да направи нищо. Зарови глава в широкото му рамо и се остави да я води.

Танцуваха като влюбени. Мъжът я притискаше силно към тялото си и тя бе принудена да следва движенията му. Отначало беше непохватна и неуверена, но музиката и силата на Блеър скоро я накараха да се отпусне. Изведнъж се сети за Лиз. Навярно не й беше приятно да гледа как Блеър е обхванал плътно пациентката си. Но близостта с него и приятното ухание на одеколона му прогониха всички мисли от главата й.

Движеха се по претъпкания дансинг, а краката й едва докосваха пода. Стройното гъвкаво тяло на Блеър я крепеше и умело се промъкваше между останалите двойки. Кери имаше усещането, че за първи път танцува толкова добре — телата им бяха като безтегловни, движеха се в съвършен синхрон.

Тя потъваше в мъглата на желанието. Интересуваше се единствено от силните му ръце. Музиката сякаш заглъхна, хората се размазаха пред очите й. Чувстваше само него. Когато оркестърът спря, Кери го погледна. Лицето й издаваше смущението й. Очите й срещнаха неговите. В тях също прочете несигурност. Дълго стояха прегърнати. Никой не искаше да прекъсне прекрасния миг.

Започна следващото музикално изпълнение. Беше рок. Блеър не помръдна. Гледаше спокойно Кери и на лицето му бе изписан въпрос.

— Моля ви, заведете ме обратно на масата.

В гласа й се долавяше неувереност. Двойките около тях се пуснаха и подеха ритъма на танца.

— Сигурна ли сте, че го искате? — усмихна й се той.

Сърцето й подскочи и тя не можа да отговори. Опита се да му се усмихне. Накрая събра сили и тихо каза:

— Ако си направите експеримент с този рок, и двамата ще се намерим на пода.

— Добре. — Блеър кимна неохотно. — Но да знаете, че ми дължите един танц, доктор Елис.

— Ще се наложи дълго да чакате — предупреди го Кери.

— Аз умея да чакам — отвърна той и я изгледа многозначително.

 

 

След един час Кери вече беше в леглото. Бялата рокля висеше зад вратата. Изглеждаше съвсем не на място в болничната обстановка.

В понеделник Джок възнамеряваше да докара малкия седан и ако беше в състояние да кара, Кери щеше да тръгне за дома на семейство Бромптън. Оставаше й да прекара само още две нощи тук.

Танците бяха в разгара си. Чуваше се оркестърът, който наваксваше не особено доброто изпълнение със силата на звука. Сънят бягаше от очите й. Краката я боляха. Каза си, че те са причината да не може да заспи. Знаеше обаче, че има и друго, по-сериозно основание.

Тялото и умът й я предадоха. Блеър недвусмислено й бе дал да разбере, че я смята за богато разглезено момиче. Въпреки всичко тази вечер се държа мило и я накара да се чувства привлекателна и желана. Навярно в момента правеше същото с Лиз Макинли. Любезността не беше достатъчно основание да се влюби до уши в него. А и той едва ли се нуждаеше от любовта й.

Защото си самотна и нещастна, каза си тя. Пациентите винаги се влюбват в лекарите си. Обясниха ни го в университета. Това е един от рисковете на професията. Но всъщност беше уверена, че за първи път изпитва толкова силно чувство. Не беше обичала така дори мъжа, за когото бе сгодена.

Зарови глава във възглавницата и яростно изруга. Нощната сестра се появи на вратата на стаята.

— Добре ли сте, доктор Елис? Да ви донеса ли нещо?

— Не, благодаря. — Кери се обърна, въздъхна и покрити отрицателно глава. — Вече не взимам приспивателно.

— Ваша работа — кимна момичето. — Само не се правете на мъченица.

Сестрата си тръгна и Кери продължи да се взира в тъмнината. Очакваше, че клепачите й най-сетне ще натежат от съня. След пет минути долови нечии гласове откъм паркинга под прозореца на стаята си. Беше сигурна, че са Блеър и Лиз.

Блеър живееше в един апартамент в задната част на болницата, а Лиз — извън града. Бе оставила колата си тук, за да е по-спокойна. Без да се пита дали това, което прави, е прилично, Кери стана от леглото и леко отмести пердето. Двете фигури стояха до колата. Лиз вдигна ръце към врата на Блеър. Известно време той я гледа, а после докосна устните си до нейните.

Кери пусна пердето и се върна в леглото с премаляло сърце, отвратена от себе си. Зави се през глава и започна тихо да проклина. Когато изрече думата за триста четирийсет и седми път, очите й най-после се затвориха и тя заспа.