Неделчо Неделчев
Викинги и скрелинги в Америка (3) (Откритията на викингите и контактите между европейската и индианските култури през XI–XV век)

Походи на север, северозапад и запад

Докъде са стигнали в проучванията на северните морета и прилежащите към тях далечни западни земи викингите? Доколко навътре в земите на огромния континент са проникнали техните отряди и общини от мъже и жени? На тези въпроси изследователите дават различни отговори. Според едни, викингите и преселниците от Гренландия и Исландия са стигнали до вътрешните земи на Северна Америка.^[1] Според други, откритите скандинавски материали са очевидни фалшификации.^[2]

Проблемът за проникването на викингите във вътрешността на Американския материк в посока от Атлантическия океан към Тихия океан очевидно е по-сложен като проблем на ценностната система на човека от новото и най-новото време, отколкото като научен проблем. Иначе остават труднообясними частичните полемики, на които се придава решително значение за изясняването на „невъзможността“ за нормански, или доколумбови, викингски присъствия в земите на по-късния Нов свят. Предмет на ценностна, а не на конкретна познавателна система е примерно и твърдението, че Колумб е открил Америка. Докато Колумб проучва и открива Антилските острови преди да е видял същинския бряг на Америка, който за него ще остане брегът на Индия, венецианецът на английска служба Джон Кабот открива остров Нюфанундленд и американските брегове на Лабрадор или Нова Шотландия. И генуезецът Колумб, и роденият в Генуа Джовани Каботто, който получил венецианско гражданство, предложили знанията си не на заинтересованите от търговията с Изтока италиански държави, а на заинтересованите от по-евтините подправки от западния път към Индия и Китай — Испания, Англия и Португалия. И въпреки това историческата традиция на новото време оценява единия от двамата велики италианци, въпреки че славата на действителен откривател принадлежи на флорентинеца Америго Веспучи. Именно той се досетил, че откритите нови земи не са нито Индия, нито царството на великитe моголи, нито Китай или Катай, нито пък Япония. По подобен начин стои и въпросът с първенството между викингите и испанците, предвождани от генуезеца Христофор Колумб. Ценностната система на европееца, изградена върху първенството на Христофор Колумб в прилагането на идеята за кълбовидната форма на Земята, отказва да възприеме идеята за по-ранно проникване в Америка. Аргументите, с които се оспорва проникването на континенталната суша на Америка, преодоляват всяка позиция на опонентите, в която се настоява, че в сравнение с Гренландия Америка съвсем не е била далеч като следваща точка от одисеята на викингите на север и северозапад-запад.

Фиг. 1. по Д. Павлов.

За разлика от Колумб^[3] или Джон Кабот, викингите знаели, че новите земи не са нито Европа, нито която и да е част от „Стария свят“. И този последен въпрос всъщност е един от спорните проблеми в „древната“ история и география на викингите нормани.

Старинните географски съчинения внушават противоположни изводи на установеното мнение, че според древните норвежци и гренландци земите на Европа, Америка и Гренландия били свързани някъде далеч на север. Вероятно около 870 г. от н.е. норвежецът Хунбьорн Улафсон открил Гренландия, пътят към която бил преграден от ледове.^[4] Около 970 или 980 г. от н.е. Снебьорн Галти и Ролф от Раудесанд вероятно достигнали Гренландия в търсене на откритите от X. Улафсон острови и заливи.^[5] Около 1350 г. от н.е. най-краткият път между Исландия и Гренландия, който имал продължителност два дни и две нощи, бил затворен от опасните за живота на мореплавателите ледове.^[6] Гренландия била заселена от преселници от Исландия, които Ейрик Рауди (Червения, Червенокосия) привлякъл като заселници през 935 г. от н.е. По-късно тези колонисти продължили търсенията на нови земи още на запад и север.

Географските представи на древните гренландци и на древните хронисти от Исландия, Норвегия, Дания и Швеция се различавали съществено по редица въпроси. Един от тях е проблемът за най-северната земя. Географското съчинение „Грипла“ посвещава на идеята за „най-северната земя“ един многозначителен текст: „През Данмарк (Дания) морето тече по Източния път, Свитьод (Швеция) лежи на изток от Данмарк, Нореги (Норвегия) — на север, Финнморк (Финландия) — на север от Нореги. След това [земята] завива на североизток и на изток, докато не стига до Бярмаланд, който плаща данък на Гардарики (Русия). От Бярмаланд нататък лежи незаселена [земя]. Гренландия, както се счита, се намира на север от всички тези земи. Но гренландците не потвърждават това и считат, че е било иначе в тези предприятия, които се осъществявали от хората“.^[7]

Интерпретацията на сведенията за далечните земи от Севера и Северозапада като едно единно цяло, свързано с Европа, се приписва на датчанина Клавдий Клаусен Сварт.

През 1427 г. датският географ представил Гренландия като част от Европа, уж въз основа на пътешествията на викингите.^[8] В европейските представи за северните земи съществуват две основни идеи. Според първата, която е обобщена още от Адам Бременски през 1075 г.,^[9] Гренландия е остров и то не най-малкият в Атлантическия океан. Според втората идея Гренландия е най-северната част от Европа.^[10] Спрямо най-северното местоположение на Гренландия възразяват гренландците, които се позовават на човешкия опит, т.е. на собствения си опит. Авторът на „Грипла“ е достатъчно ерудиран и несъмнено обективен. В известното географско съчинение са представени и двете тези за „най-северната земя“. Всъщност тезата на самите гренландци не е конкретна и остава тайнствена:

„Гренландия, както се счита, се намира на север от всички тези земи. Но гренландците не потвърждават това и считат, че е било иначе в тези предприятия, които се осъществяват от хората“.^[11]

Съвременните изследователи също считат, че за древните норвежци, шведи, датчани, исландци и гренландци Гренландия е била най-северната земя, свързана с Европа и вероятно най-северната земна суша.^[12] Не така обаче е представена географията на земите, моретата и океаните в географските съчинения на древните нормани. Отново в „Грипла“, а също и в „Описание на Земята I“ са посочени редица заселени и незаселени земи от Дания до Бярмаланд и Гренландия, но никъде не се посочва, че те са свързани помежду си. Не е посочена континентална (земна) връзка между Дания и Норвегия — т.е. земите на Германия, Прусия, Полша, Русия, Финландия и Швеция не се считат за връзка между земите на Дания и Норвегия. За Гренландия конкретно и „Грипла“, и „Описание на Земята I“ настояват, че е по-северна земя, но никъде не се казва, че е свързана с други земи.^[13] Незаселените земи, които са изброени от Бярмаланд чак до Гренландия,^[14] са разположени в две различни посоки — на изток и на запад. И ако е съществувала представа за сухоземна връзка между тях, то това поставя пред нас въпроса за логическото свързване на северните земи в кръг около Северния ледовит океан. Така, както древните норвежци не са споменавали земите на Германия, Полша, Русия, Финландия и Швеция като лежащи по суша между Дания и Норвегия, така не са съобщавали и за други земи, разделени от проливи и морета с вероятна или неясна сухоземна връзка на други земи с тях. Но в случая с Гренландия „аргументът на мълчанието“ едва ли е приложим, тъй като от твърде отдавна благодарение на пътуванията на викингите Европа е знаела за островния характер на откритата от Хунбъорн Улафсон земя. Според Адам Бременски: „В Атлантическия океан има много острови, сред тях Гренландия не е най-малкият. От бреговете на Норвегия до Гренландия има по пет до седем дни плаване“.^[15]

Обикновено отделните земи били означавани от викингите, или от норманите, а също и от по-късните пътешественици по характерни географски признаци. Сред тях разделянето на земите от водите на заливи и проливи или морета е било най-съществено. Именно поради това в „Грипла“ се посочва:

„Сега трябва да се каже какви земи вървят срещу Гренландия от тези проливи, които бяха посочени по-рано. Фурдустранд се нарича земята, където има такъв силен студ, че не може да се живее. Оттук на юг се намира Хеллуланд, след това Скрелингияланд, а оттам е недалеч до Винланд Добрия…“.^[16]

От текста се вижда, че проливите разделят земи, лежащи от север на юг от Гренландия. Смисълът на думата „пролив“ е различен от този на думата „залив“ или „вътрешно море“ и естествено означава ’морски или воден път между две суши’. Но тези проливи са насочени и навътре, към сърцето на континентална Северна Америка:

„Там има проливи и земята завива на югозапад … Сега трябва да се каже какви [земи] вървят срещу Гренланд от тези проливи, които бяха споменати по-рано. Фурдустранд (Красивия бряг — бел. авт. Н. Н.) се нарича земята [на която] там е толкова студено, че там не може да се живее, след това Скрелингияланд; оттам е недалеч до Винланд Добрия, до който някои хора мислят да стигнат откъм Африка“.^[17]

Къде се е намирала студената земя на Красивия бряг? Колко на север е било толкова студено, че доколкото било известно на хората, там не можело да се живее? От съобщенията на древните гренландци е видно, че на север от полярния кръг живеели ескимоси.^[18] Достоверният, реален разказ на късния исландски автор от XVII век Бьорн Йонсон преразказва или дословно предава по-стар разказ, записан около 1300 г. В повествованието се описва плаването на норманите от Гардар или Естербюгд през 1267 г. далеч на север.^[19] През лятото на 1266 г.:

„… в морето бяха намерени издялани дървени парчета… и в едно от тях бяха набити части от зъби и кости. През лятото се върнаха също хората от Нордсетур, които проникнаха на север, по-далеч от известната [на норманите] страна. След фиорда Крокс те никъде не видели жилища на скрелинги. По-късно [през лятото на 1267 г.] свещениците изпратили кораби на север, за да разузнаят как изглежда [страната], лежаща на север от това място, до което те стигнали по-рано. И изпратените тръгнали от фиорда Крокс, докато земята не се скрила зад хоризонта. При южния вятър и мъгливото време те се държали далеч от брега. Когато мъглата се разпръснала… те видели много острови с всякакъв дивеч, тюлени, моржове и много мечки. Те влезли в залива и земята се скрила зад хоризонта… но там, на юг от тях се намирал ледник, доколкото те могли да установят. Те открили там няколко стари жилища на скрелинги, но не могли да слязат на брега заради мечките. След това те плавали обратно три дена и се натъкнали на някои южни острови. След цял ден гребане те се върнали в деня на св. Яков (на 25 юли) във фиорда Крокс. Тогава през нощта имало замръзвания, но слънцето светило ден и нощ. На обяд височината му била такава, че сянката на борда на лодка с шест весла падала върху лицето на човек, легнал напречно на лодката. В полунощ слънцето стояло толкова високо, както вкъщи (в Гардар, на 61° с.ш.), когато то стои на северозапад. След това те се върнали в Гардар“.^[20]

Според Фр. Нансен фиордът Крокс бил пролива между о. Диско и намиращия се северно от него полуостров, на 70°10’ с.ш. Според И. П. Магидович аргументите на Фр. Нансен са убедителни.^[21] Възможно е, но аз оставам на мнението, че разликата между пролив и фиорд е била твърде съществена за викингите нормани. И ако изходна база на норманите е фиордът Крокс, те несъмнено биха го познавали не отдалеч. Именно поради това тезата за единство между пролива Вайгат и фиорда Крокс е неприемлива, още повече ако норманите са знаели, че о. Диско е остров!

Фиг. 2. по Г. Джоунс. Гардар — селище на норманите. Графична реконструкция.

Фиг. 3. по Г. Джоунс. Гренландска църква в Браталид.

Фиг. 4. по Г. Джоунс. Източното селище в Гренландия.

Фиг. 5. по Г. Джоунс. Досега известни пътувания на викингите.

Откъде са отплували на север хората от Северните стоянки? В текста на Б. Йонсон се казва, че през лятото се върнали хората от Северните стоянки, т.е. от Нордсетур, които проникнали на север от известната на норманите страна. Но доколко е била известна на норманите Гренландия на север? И. П. Магидович допуска в по-ранната от двете си работи, посветени на походите на север, че норманите са достигнали района на залива Инунгсулик. На това мнение са и почти всички изследователи, които са се занимавали с историята на норманите в този историко-географски ареал. Но не става ли дума в разказа на древните гренландци, повторен от Бьорн Йонсон, за далеч по-северна земя? Изследователите очевидно се заблуждават, като считат, че основното средство, с което хората от Северните стоянки са плували на север, били гребни лодки. Ето какво пише И. П. Магидович: „а и норманите не биха могли да се върнат оттук на своите лодки за четири дни до остров Диско“. Но това заключение противоречи на приетия за достоверен текст, в който се казва нещо твърде различно от модерните интерпретации: „По-късно (през лятото на 1267 г.) свещениците изпратили кораби на север“.^[22] Прави впечатление, че норманите плували в мъгла, далеч от бреговете — това означава, че те са имали известна представа от широчината на морето и за това, че на пътя им няма да се изпречи земя. А това на свой ред означава, че норманите са плавали твърде далеч от брега, от който в морето са продължавали плитчини, острови, понякога с размерите на о. Диско, който по територия е равен почти на една четвърт от територията на съвременна България! Сиреч норманите от Северните стоянки съвсем не са предприели каботажно, или казано иначе крайбрежно плаване с шестгребни (шествеслени) лодки. А обстоятелството, че те плували тласкани от южен вятър в мъгла и при това на кораби, ни принуждава да помислим доколко далеч биха могли да стигнат храбрите мореплаватели? Пътят от юг на север бил равен на три дни плаване с платна и един ден на гребла: „След това те плували обратно три дни … След цял ден гребане те се върнали в деня на свети Яков“.^[23] И ако пътят от Исландия до плитчините и скалите на Хунбьорн, т.е. до негостоприемното крайбрежие на Източна Гренландия, бил две нощи и два дни, то колко ли е бил дълъг пътят, който хората от Северните стоянки изминали за три дни и толкова нощи? И след това още един ден на гребла? Отговорът на този въпрос несъмнено представлява интерес. Привържениците на идеята за плаване с лодки на север считат, че норманите са стигнали очевидно до 74-я паралел.^[24] Но тъй като плаването е било с кораби, а не с гребни лодки, то най-вероятно отправилите се на разузнаване са стигнали до о. Елсмир, до пролива Смит и до прилежащите до Елсмир острови. Интересно е това, че във второто си изследване И. П. Магидович заедно с В. А. Магидович отчита придвижванията на норманите на север до пролива Смит въз основа на сведения за открити от археолози находки.^[25] За съжаление авторите не се връщат към несъмнено интересния и конкретен текст на Бьорн Йонсон. И тук е необходимо да се припомни, че корабите били изпратени на север от свещеници, т.е. експедицията е била специално подготвена и то не от военнодемократичната община на гренландците, а от единствената надинституционална значима сила в западния свят преди „богунеугодните“ векове на калвинизма или Реформацията — светата Католическа църква.

Един надпис, открит през лятото на 1824 г. и написан през периода от 1290 до 1340 г., свидетелства за присъствието на нормани около 73° с.ш. и то още през пролетта: „Ерлинг Сигватсон, и Бярни Тударсон, и Ендридий Одсон в събота преди празника гангдаг (ден на победата — бел. авт. Н. Н.) поставиха тези знаци и ги очистиха от леда“. Надписът бил поставен над три изправени големи камъка на малко островче срещу фиорда Упернивик и представлявал плочка от зелена кристална слюда с изрязани върху нея три реда с рунически знаци.^[26]

Съобщенията за присъствието на нормани далеч на север, зад полярния кръг, и за жилища на скрелинги на север от о. Диско поставят под въпрос невъзможността от живот на о. Бафинова земя поради студ. Тогава вероятно студената земя, на която животът е невъзможен, трябва да бъде търсена далеч на север още повече, че застудяването в Гренландия и околните земи настъпва през следващите два века и по-топлият климат е обхващал по-северни райони от днешните и от районите след XIV–XV в. В резултат от застудяването се увеличила и ледената покривка на Гренландия. Това довело не само до потъване на крайбрежните райони, но и до покриване със сняг и лед и на нови райони от повърхността на острова. Този процес обхванал и съседната Бафинова земя — вероятния нормански Хеллуланд. Земите, разположени от север на юг, на запад от Гренландия според „Грипла“ са Фурдустранд, Хеллуланд, Скрелингияланд и Винланд Добрия. Според „Описание на Земята I“ на юг от Гренландия е Хеллуланд, след това Маркланд и оттам е недалеч до Винланд Добрия.^[27] И в двата извора само Винланд Добрия или Винланд според „Описание на Земята II“ са встрани от съседство с Гренландия.

Характерна особеност на викингските и норманските извори е съседното свързване на сравнително отдалечени области. Пример в това отношение може да бъде даден със скандинавското географско съчинение „Какви земи има на света“: „Около Тракия се намира Унгарланд (Унгария). Тук бил роден епископ Мартин. Там до нея се намира Болгараланд“ (Болгараланд — България).^[28] Очевидно ориентир на древния географ е античната традиция, римското делене на света на провинции — Германия, Тракия и др., но дори и в този случай географската представа отново е непълна, липсват области като Панония, Илирия… Средновековният географ е отразил безспорно двете единствени държави, които владеели поречието на р. Дунав от Панония до морето, но разширил твърде свободно границите на Тракия и по този начин създава вярна, но схематична картина.

По аналогичен начин е създадена и географията на земите около Гренландия. В едни съчинения се пропуска една област, в други друга, без това да означава, че тези области не съществуват. Предприетата през 1267 г. експедиция с научна цел, организирана от Църквата, стигнала далеч на север и това позволило на норманите достатъчно точно да си представят далечните северни земи и множеството острови на север в морето между Гренландия и западните предели. Тези северни острови в „Грипла“ вероятно са представени чрез най-студения и без условия за живот Фурдустранд.

* * *

Вероятно Гренландия е била системно проучвана и от изток. И. П. Магидович и В. И. Магидович допускат, че достигнатият от норманите залив „Най-дългия“ е днешният Скорсби. Основание за подобен извод е и обстоятелството, че според Адам Бременски Гренландия е остров.^[29] Представите за познанията на норманите за северните земи остават неясни в много отношения. Един от неясните моменти е свързан с т.нар. „Студен бряг“, или Свалбард. Според исландска хроника от 1194 г. „Студеният бряг“ бил открит.^[30] Вероятно става дума за земи на изток от Гренландия. Друг неясен момент се свързва с идеята за митологичното „Замръзнало море“, което се изобразява върху старите карти на Гренландия и околните акватории. Очевидно идеята за далечните северни пътешествия на норманите се колебае между необходимостта от сериозна научна аргументация и модернистична ценностна нагласа, според която сериозни географски открития може да направи само човек от времето на Великите географски открития, въоръжен с най-модерни за времето уреди, оръжия и кораби. Ако не се забравя това, че далечните северни морета са разделени на замръзващи, незамръзващи и постоянно замръзнали акватории, наблюденията на древните нормани — норвежци и исландци, шведи и датчани, че земята след Норвегия и Финландия завива на североизток и изток,^[31] вероятно са се основавали на плавания до района на днешните незамръзващи води около Мурманск. Но ако норманите са познавали земите толкова далеч на север и изток, то кои са причините да не могат да видят и Северния ледовит океан? Представянето на този океан като замръзнало море близо до Гренландия и на запад от острова заедно с друг голям остров,^[32] на север и изток от Гренландия, е косвено свидетелство за присъствието на викинги или за познанията на норманите за земите отвъд североизточните брегове на Гренландия.

Фиг. 6. по Й. Дешелет.

Географската ориентация е осъществявана по четирите основни посоки на света, несъмнено при съобразяване с „показанията“ на слънцето, при съобразяване с локални сигурни географски ориентири и при това често свързани с абстрактни схеми и реални дадености. Пример за това е описанието в „Грипла“ на земите от юг на север: „Свитьод (Швеция) лежи на изток от Данмарк (Дания), Норвегия на север, Финмарк на север от Нореги (Норвегия)“. Възможно е Финландия да е имала излаз на Норвежко море, но по вероятно е нейните северни земи да са се намирали не на север, а на изток и дори на юг от днешния нос Нордкин. В този смисъл Финландия се е намирала не на север от Норвегия, а на изток от Швеция. Подобни географски неточности са естествени при плавания отвъд северния полярен кръг, където навигацията и по слънцето, и по бреговата линия, и дори по точни уреди като компаса винаги е силно затруднена и от действието на магнитното поле в близост до северния полюс, и от поведението на слънцето, което свети ден и нощ … и от сложни климатични явления. Въпреки това и в този отдалечен на север регион норманите проникват далеч на изток: „Земята завива на североизток и на изток, докато не стига до Бярмаланд, който плаща данък на Гардарики. След Бярмаланд лежи незаселена [земя]“.^[33] Интерес представлява и съобщението в „Описание на Земята II“: " На изток от Норвегия се намира Русланд, а на север оттук Тартарарики (Държавата на татарите)".^[34] Очевидно Норвегия и Русия установили твърде рано контакт и обща граница в скандинавския север. Споменаването на Тартарарики на север от Русланд (Русия) според мен свидетелства не за това, че са споменати зависими от Златната орда земи на Русия,^[35] а че зад източните предели на независимите руски земи държавата на татарите вероятно още по времето на Чингис хан е достигала северните брегове на Азия, а след това, през XIII век, редовно е поддържала влиянието си в северните, богати на кожи, земи поне до поредното засилване на Русия.

Присъствието на норманите и познанията на норманите за незаселената земя след Бярмаланд — най-вероятно на изток от Карелия, както и дипломатическите им контакти с Тартарарики, посолството на татарите при норвежкия конунг Ейрик, свидетелстват за сериозни интереси и първостепенна информация. Нито един от хановете на по-късните държави на татарите не пропускал да отбележи връзките си с династията на Чингис хан и това подсказва отново с „аргумента на мълчанието“, че величието на татарската държава от Китай до Индия и несъмненият интерес на норвежците към водните пътища на Изтока са могли да намерят пресечна точка в общи географски представи за северните граници на известната тогава земя.

Естествено едва ли норвежци и татари са разкривали едни пред други тайните си знания за далечни страни и търговски пътища, но основните географски представи за намиращите се в тяхна власт земи или за земите, от които те произхождали, са били използвани при почти всички дипломатически контакти между незапознати една с друга цивилизации. Пример за това е „възроденият“ по времето на българския цар Калоян и след него въпрос за „наследството“ на Великата Троя. По подобен начин вероятно стоял и въпросът с произхода на татарските владетели от Чингис хан и въпросът за владените от татари и християни земи.

Подсказаното запознанство с незаселените земи на изток от Бярмаланд, т.е. на изток от Карелия, и руските земи между Норвегия и далечната северна пустош, свидетелства и за запознанство със северните брегове на Азия и с южните води на Северния ледовит океан. И ако си припомним това, че за древните викинги, или нормани, античните представи за кръглата форма на Земята са запазени примерно в названието „земно кълбо“, т.е. приблизително звучащо като „Йардар бьолр“,^[36] и са подкрепени и със собствени наблюдения, не ни остава нищо друго освен да преодолеем психологическата си бариера по отношение на времето преди Колумб и след него. Е. А. Мелникова основателно посочва, че ръкописи, посветени на проблема за кълбовидността на Земята, са били притежавани от скандинавските библиотеки през Средновековието^[37] и един от тях е „Де сфера“ на Сакробоско.^[38] Вероятно косвено противопоставяне между линейното картографско измерване и практическия опит на норманите гренландци се съдържа в географското съчинение „Грипла“: „След Бярмаланд лежи незаселена [земя]. Гренландия, както се счита, се намира на север от всички тези [земи]. Но гренландците не потвърждават това и считат, че е било иначе в тези предприятия, които се осъществяват от хората…“.^[39] Близостта на много земи до полюса според представите и на древните нормани показва, че те са имали сведения за кълбовидната форма на Земята и че са сравнявали земите и островите от европейско-азиатското крайбрежие на Северния ледовит океан със северноамериканските земи.

* * *

Онова, което не са приемали европейските картографи, и онова, което вероятно са пазили в тайна гренландците, е знанието за онази географска реалност, която поставяла пред първите задача да напуснат догматиката, а пред вторите издигала необходимост да се застраховат от евентуалните посегателства на държавния търговски монопол след края на XIII век. Забраната на норвежките крале всякакви частни кораби или кораби на компании да пътуват до Гренландия и Исландия, с изключение на един държавен кораб, обрекла на забвение западните земи и лишила скандинавците от правото на откриватели не на Винланд, а на Новия свят.

Спецификата на сложното средновековно време намира отражение в изворите. Тази специфика отговаря на начина на мислене на средновековния човек, на неговите възгледи за света, на неговите идеи… на компромисите, които е задължен да прави, за да примири противоречията в мирогледа си с духа на времето, в което живее. И въпреки това конкретните му наблюдения или внимателно изказаните становища, различни от общите представи, позволяват на изследователите от по-късно време правото на интерпретация. Изворовият материал е още по-пълен с конкретни свидетелства, които отразяват опита от „човешките предприятия“ на запазилите до голяма степен античната традиция и демократичните си традиции норвежци от Исландия, Гренландия и Винланд. Въпреки присъствието на Църквата, наличието на християнска култура и писменост, пишещите с рунически знаци гренландци и исландци демонстрирали и собствената си култура, част от „Исландския Ренесанс“. След покоряването на Исландия от Норвегия и след убийството на безспорния лидер на исландците Снори Стурлусон по заповед на конунг Хакон Хаконсон две десетилетия преди това, нормите на средновековното общество от XIII век се разпрострели почти до Гренландия. Не много години по-късно последвал указът за кралски, т.е. държавен, монопол. В тази обстановка гренландците били принудени да „редуцират“ знанията за новите земи не само поради необходимостта от търговска, но и поради необходимост от тяхната общностна тайна.

Поради това вероятно съобщенията за пътищата по вода около Гренландия са кодирани: „Сега трябва да се каже какви земи има (вървят) срещу Гренландия от онези проливи, които бяха назовани по-рано“, т.е. става дума за изречението: „Там се намират проливи и земята завива на югозапад“.^[40] Проливите не са фиорди и това означава, че в „Грипла“ е описано крайбрежието на Америка отвъд водите на днешния пролив на Дейвис и отвъд Бафиново море. Тогава, ако срещу Гренландия има, или вървят, земи от тези проливи, то очевидно става дума не само за източните брегове на тези земи, а и за техните граници, до които се стига по проливите. И тъй като тези земи завиват на югозапад, т.е. техните очертания отговарят на извивката на Лабрадорското течение покрай Лабрадор с о. Нюфаундленд, не ни остава нищо друго освен да приемем, че мореплавателите нормани са имали отлична представа не за затворените пространства между островите и американския бряг, а за откритите пространства между брега с прилежащите острови. Земята е прорязана от проливите покрай островите Елсмир на север, Бафинова земя по на юг, островите между Елсмир и Лабрадор в цялост и проливите към Хъдзъновия залив, и проливите от двете страни на о. Кейп Бретон — пролив на Кабот и пролив Кансо, южно от о. Нюфаундленд. По-южни проливи прорязващи американското крайбрежие в близост до Гренландия няма. Винланд е недалеч от тези земи, но до него не се стига през проливите; а недалеч след тях: „… след това Скрелингияланд; оттам е недалеч до Винланд Добрия, до който някои хора мислят да се доберат (да достигнат) от Африка“.^[41] И ако най-северният пролив е Смит, следващият на юг е проливът Ланкастър, следващият е проливът на Хъдзън и след него проливите на Кабот, Кансо и проливът между Лабрадор и Нюфаундленд на север от тях, то очевидно, че отделните земи от север на юг могат да бъдат: Фурдустранд, Хеллуланд, изпуснатият в „Грипла“ Моркланд (Маркланд), Скрелингияланд и недалеч (и от Африка?) Винланд Добрия, който вероятно е подменен с Винланд или е „обединен“ с него.

Земите, които вървят от проливите срещу Гренландия, не са нито Винланд, нито Винланд Добрия; тези загадъчни страни стоят след страните, до които се стига по проливите, насочени към вътрешността на Америка. Но в „Грипла“ има още едно важно изречение, което трябва да засекрети напълно пътя към Винланд и да отблъсне всеки скандинавски пришелец от тайната на тези, които знаят къде е загадъчната страна: „Между Винланд (не Винланд Добрия! — б.а.) и Гренландия се намира Гинунгагап (първоначалният хаос бездна от времето преди създаването на света — б.а.).^[42] Но тъй като Гинунгагап е бездна, пълна с отровен скреж, който дошъл от реките, наричани Еливагар — «Бурни вълни», като се отделил от леда след тяхното замръзване,^[43] една от хипотезите за местонахождението на световната изначална бездна може да бъде «насочена» към великите американски реки и езера. Заливът на св. Лаврентий създава впечатление за отклонение от Световния океан, не прилича на море, както водите между Гренландия и американските острови и води към несъмнено поразяващия всяко въображение Ниагарски водопад“.

Интересно е това, че в сагите за Ейрик Червенокосия и за гренландците Гинунгагап не се поставя на пътя на търсещите начин да достигнат Винланд. Гинунгагап липсва и в „Описанието на Земята“, но се появява в по-късната „Грипла“. Това за мен е свидетелство за мерките за самозащита, които предприели далечните колонисти, които или част от които по-късно предпочели вероятно да се присъединят към американските народности, отколкото да се подчинят на централизирания деспотичен натиск на норвежките и по-късно на датските крале. Гинунгагап е място, което би могло да изплаши всеки средновековен човек.

Централната датска власт след покоряването на Исландия насочила вниманието си към Гренландия:

„Магнус, по божия милост крал на Норвегия, Швеция и Схония, желае на всички, които видят това писмо или чуят за това, крепко здраве и щастие.

Ние искаме да ви съобщим, че вие ще поведете мъже, които трябва да плават на «Пращялка» … и че Паул Кнутсон ще бъде командир на «Пращялка» … Ние искаме вие да приемете тази наша заповед … тъй като ние извършваме това в името на славата Божия, за спасение на нашите души и в памет на нашите предшественици, които въведоха християнството в Гренландия и го запазиха до наши дни, а ние не искаме то да загине в наше време. Знайте твърдо, че ако някой наруши нашата заповед, него го чака нашата немилост и сурово наказание.

Дадено в Берген в понеделник, след Симон и Юда, през 36-та година на нашето управление. Заверено е от нашия канцлер Орм Енстайнсон.“^[44]

Христовата вяра и интересите на далечната християнска метрополия в Гренландия вероятно били заплашени от натиска на ескимосите, които наричали също скрелинги:

„… От Естербюгд до Вестербюгд също са 12 дни плаване. А във Вестербюгд има голяма църква, която тук се нарича Стайнеснес; тази църква някога е била катедрална и тук живеел епископ (?). Сега скрелингите разграбили целия Вестербюгд. Там има още коне, кози, рогат добитък и овце, но всички те подивели; но там няма нито християни, нито езичници“.

Всичко, което се разказва тук, ни е съобщено от гренландеца Ивар Бардсен, който много години управлявал епархията Гарда в Гренландия. Той сам видял всичко и бил един от тези хора, на които техния законен владетел заповядал да се отправи против скрелингите и да ги изгони оттам. При пристигането моряците не открили нито един човек — нито християнин, нито езичник, а само подивял добитък, и взели със себе си толкова глави, колкото могли да поместят в корабите. След това те отплували у дома си и с тях бил споменатият Ивар.^[45] Тези събития се случили през 1342 г. През същата година направил своя запис и Гисле Одсон:

„Жителите на Гренландия по своя воля, доброволно отпаднали от истинската вяра и християнската религия и, след като се отказали от всички праведни обичаи и истинни добродетели, се обърнали към народите на Америка (ad Americae populos se converterunt). Предполагат, че Гренландия е разположена съвсем близо до западните страни. Затова и се случило така, че християните се въздържали от плаване в Гренландия“.^[46]

Тъй като исландските анали на Г. Одсон са преработени през XVII в., стават обясними някои противоречия — името Америка, въздържането на християните от плаване в Гренландия, близостта на Гренландия до западните страни, но е очевиден и стремежът всички грехове да бъдат прехвърлени на гренландците, и стремежът да се оправдае изоставянето на тази западна земя. Това, че в Гренландия продължавали да живеят гренландци е видно примерно от надпис от 1347 г.: „От Гренландия също пристигна кораб тогава, по-малък по размери от малките исландски съдове… На него имаше 17 човека, и те плаваха в Маркланд (det havde faret til Markland), но след това морето ги прогони тук“,^[47] т.е. в Исландия. Животът в Гренландия продължавал и неговото продължение имало своите специфики. Една от тях е съхраняването на старата традиция на викингите мореплаватели: „От Гренландия също пристигна кораб тогава, по-малък от малките исландски кораби. Той дойде във външния Страумфиорд и нямаше котви“.^[48] Корабите, по-малки от исландските, най-вероятно не са били много по-различни от викингските дракари (дракони) и при това са нямали котви. Последното обстоятелство е косвено свидетелство за наличието на гребла — единствените приспособления за сложни маневри в опасните фиорди с подводни и надводни скални ръбове и ледове. С тези кораби гренландците са прониквали във водите на американския материк и по течението на американските реки и езера или крайбрежни води са проучвали новите земи. С тези кораби гренландците са извършвали редовни плавания до американските земи срещу Гренландия по същия начин, по който викингите са преодолявали огромните водни и сухоземни препятствия в Източна Европа, Южна Европа и Африка.

Исландските саги подсказват най-сложни маршрути, които следвали норманите далеч във вътрешността на американския континент, очевидно след като са минали през проливите и са навлезли в огромните заливи, вътрешни морета и реки. В „Сага за Ейрик Червенокосия“ пътешествието на Торфинн Карлсефни на север, за да търси Торхал Ловеца, представлява несъмнен интерес: „Той тръгна на север покрай Килерния нос (южният край на днешния полуостров Лабрадор — бел. авт. Н. Н.) и след това на запад, и земята беше откъм левия му борд. Навсякъде имаше само гори. Те плуваха дълго така, докато не видяха река, която се вливаше в морето и която течеше от изток на запад. Те навлязоха в устието на реката и акостираха до южния бряг“.^[49] Т. Карлсефни плувал от юг на север и, след като се насочил на север покрай Килевия нос, който може да се окаже и далеч по-северно разположен, най-вероятно плувал покрай Лабрадор до пролива Хъдзън и след това завил наляво, на запад, за да достигне след дълго плаване река, която течала от запад на изток. Вероятно това е река без фиорд или морски залив, в който са се вливали водите й. Възможно е тази река да е най-северната водна артерия, която тече от изток на запад и се влива в Хъдзъновия залив при днешния град Ковик. Означените посоки — на север покрай Килевия нос и на запад — очевидно показват път, който е добре познат на гренландците и исландците гренландци, но би довел до отчаяние всеки друг, тъй като на север от посочения нос в брега на Лабрадор има десетки и стотици заливи, фиорди и реки, които позволяват да се завие на запад. Указанията за дългото плаване на запад и за реката, която тече от изток на запад, предполагат и други възможности към залива Джеймс и към западните брегове на Хъдзъновия залив или дори на север към западните брегове на Бафинова земя, но при всички случаи означават, че още норманите на Торфинн Карлсефни в самото начало на XI век или в самия край на X век добре са познавали проливите, които водели до лежащи срещу Гренландия земи. В „Сага за Ейрик Червенокосия“ намеренията на Торхал Ловеца, изразени пред Торфинн Карлсефни, са да се завърне не във Винланд, а там, откъдето са тръгнали, т.е. от Гренландия или Исландия: „Ние ще тръгнем назад, там, където ни чакат. На корабите пътя нека да разузнае глиганът… Какво хвалят (толкова) тукашните страни. На Удивителните брегове (на Чудните брегове) живеят и китове си варят (с китове се хранят)“.^[50] Освен възмущението на Торхал Ловеца от бедните условия на живот: „Трябва да се влачи вода във ведра. На извора трябва да се кланяш ниско (като се кланяш ниско на извора). Няма тука и помен от вино!“,^[51] съществува и важното указание за множество „тукашни страни“. Това означава, че викингите, или норманите, от X–XV век нямат само бегли наблюдения за земите на запад от Гренландия. Именно поради това, че норманите са проучвали сериозно новите земи в сагата се казва за Т. Карлсефни: „Той считаше, че колкото по-далеч на юг вървят, толкова земята ще бъде по-добра, но той считаше, че страната трябва да се проучи от двете страни“.^[52] Следователно за северните земи норманите вече са имали определени проучвания. И тези проучвания според „Грипла“ били осъществявани през проливите, които водели към вътрешните земи на Америка.

* * *

Изследователите спорят за това дали намерените следи от викинги във вътрешността на Америка са действителни или недействителни, т.е. фалшифицирани. Откритията се свързват с известният Кенсингтънски надпис,^[53] с откритите скандинавски железни брадви, огниво, железен връх на копие в района между Великите езера и горното течение на Мисури,^[54] с Нюпортската кула и с намерения недалеч от нея рунически надпис,^[55] и с редица други находки. Счита се, че Кенсингтънският надпис е оставен от хората на капитан Паул Кнутсон, който тръгнал да търси Винланд и вероятно избягалите при скрелингите езичници жители на Гренландия.^[56] Има и противоположни мнения, които се основават на отсъствието на преки сведения и допълващи документи.^[57] Според мен надписът от Кенсингтън не може да се свърже с експедицията на Паул Кнутсон, който при това е изпратен да възстанови позициите на вярата и на скандинавците в Гренландия, а не да преследва избягалите в необятните простори на Америка гренландци. Този надпис, който е обект на толкова различни мнения, има следното съдържание:

„[Ние] 8 готи (т.е. шведи) и 22 норвежци [участници] в разузнавателно плаване от Винланд на запад. Ние спряхме при две скали [стърчащи над водата — бел. авт. Н. Н.] на един ден път на север от този камък. Ние [се отдалечихме] за един ден и ловихме риба. След това ние се върнахме и намерихме 10 [наши] хора, окървавени и мъртви. AVM (Ave virgo Maria), избави ни от злото“.

Отстрани на камъка е написано:

„Десет човека от нашия отряд останаха при морето да охраняват нашия кораб (или кораби) на четиринадесет дни път от този остров. Година 1362“.^[58]

Фиг. 7. по Р. Хеннинг. Кенсингтънски надпис — факсимиле и транслитерация.

Фиг. 8. по Р. Хеннинг. Хьоненски надпис — съобщава за плаване до Винланд, XI в.

Фиг. 9. по Р. Хеннинг. Две шведски брадви от около XIV в. САЩ — щат Минесота.

Фиг. 10. по Р. Хеннинг. Скандинавско изделие — стоманен връх на копие. САЩ — щат Уисконсин.

Авторите на този скръбен надпис съвсем не споменават друга цел освен това, че предприемат разузнавателен поход. При това огромното разстояние от Атлантика до щат Минесота, в най-добрия случай по права линия около 1500 км, изключва всякаква идея за наказателно преследване с толкова малки сили — 40 матроси войници, на такова огромно разстояние. Още повече, че без скрелингите вероятните гренландци бегълци са били значително повече от командата на един кораб. Хората на Паул Кнутсон очевидно са имали като цел само да предадат заповед на конунга (краля) в далечната и очевидно недоволна и изпитваща трудности Гренландия. Трудно ми е да се съглася с мнението на привържениците на идеята, че Кенсингтонският надпис е направен от хората на капитан Паул Кнутсон, който, като ревностен християнин и благочестив католик, хвърлил хората си в преследване на бегълците гренландци в дебрите на американския материк на хиляди километри от океана, за да спаси бегълците при езичниците индианци от отдаването им във властта на дявола.^[59] Колкото и да е строг средновековният мироглед, нито един крал, цар, император или султан не би рискувал с екипажа на един-единствен кораб не само да успокои цяла област, но и да преследва бегълците на хиляди километри по суша.

Надписът съдържа и две много важни указания, които не са много популярни сред интерпретаторите. Първото се отнася за разузнавателното плаване на запад от Винланд. Според мен познанията за страната Винаки (Пенсилвания) като страна на Винаколи (шведите) едва ли са били известни на откривателя фермер Олаф Оман. Доколкото ми е известно досега не съществува аргументирана идея за свързването на Винаки с Винланд чрез шведите с автохтонното име Винаколи.

Но този надпис, предизвикващ толкова вълнения сред учените, съдържа и още едно важно указание. Разузнавателната експедиция била на четиринадесет дни път от морето. От кое море? Възможно ли е при разузнавателно плаване, вероятно с големи лодки („ние се спряхме при две скали на един ден път от този камък… Десет човека от нашия отряд останаха при морето… на 14 дни път от този остров“), да се изминават по около 200 км на ден, за да се окаже експедицията далеч от морето, в земите на днешния щат Минесота? Къде е бил открит Кенсингтънският надпис? В научната литература съществуват най-сериозни противоречия. Според Р. Хенинг надписът е намерен в американския щат Минесота, при езерото Корморант.^[60] Според И. П. Магидович районът на Кенсингтън е на запад от Горното езеро в щата Минесота.^[61] Е. А. Мелникова, като се позовава и на мнението на Уолгрен, смята, че Кенсингтънският камък е намерен в далеч по-южния щат Кентъки.^[62] Очевидно е, че и историците, и географите имат сериозни различия по отношение на местоположението на мястото, където е намерен този надпис. И ако става дума за езеро с име Корморан или Корморант, то не се ли има предвид канадското езеро със същото име, което е на 54° с.ш. в щата Манитоба, недалеч на северозапад от езерото Винипег? Авторът на тези редове не е бил в САЩ и Канада, не е посещавал разглежданите във връзка с викингския проблем в Америка места и само по материали от географски карти не можа да открие друго езеро с подобно име. И тъй като с функцията на аргумент за истинността на надписа се споменава и това, че на мястото, на което той е бил намерен, някога е имало езеро, за което фалшификаторът не е могъл да знае,^[63] би било добре да се знае коя е причината за толкова различните мнения. Според мен става дума за най-сериозни информационни неточности и грешки, които на свой ред водят до лекомисленост на защитаваните или отхвърляните тези. Най-сигурна остава позицията, че Кенсингтънският надпис е бил намерен близо до най-близкия университетски център (във фермата на откривателя Олаф Олман през 1891 г.), до университета в Минеаполис, щат Минесота.^[64]

И така кое е морето, от което са тръгнали викингите, писали Кенсингтънския надпис? Хъдзъновият залив? Или заливът Джеймс? Или бреговете на Атлантическия океан? Разстоянието от Минеаполис до Хъдзъновия залив по права линия е около 1550 км, до залива Джеймс — около 1350 км, а до Атлантическия океан е около 1700 км. При това „пътищата“ откъм Хъдзъновия залив са предимно речни, докато „пътищата“ откъм Атлантика са езерно-речни.

Но не става ли дума в Кенсингтънския надпис за море, което се намира на запад от Винланд? X. Р. Холанд и Р. Хенинг считат, че ако местоположението на Нюпортската кула в Род Айлънд свидетелства за средновековно селище с укрепена църква, то указанието, че пътешествието на хората на Паул Кнутсон е на „запад от Винланд“ свидетелства, че през есента на XIV в. днешните щати Род Айлънд и Масачузетс са били всъщност страната Винланд.^[65] Последният извод очевидно е приемлив, но съобщението в надписа е с друг характер: „разузнавателен поход от Винланд на запад“.^[66] Трудно ми е да се съглася, че пътят през водите на Хъдзъновия залив и Атлантика, който е не по-малко дълъг от пътя от Испания до Урал, ще е имал според древните мореходци за начална точка о. Род Айлънд и ще води до земите, западно от Винланд, след колосални отклонения на север и на запад, а и на юг. Защо е било необходимо на норманите да извървят път по огромна дъга, която обхваща територия почти колкото територията на Западна Европа или на Скандинавския полуостров, за да достигнат западните територии на вече населения според X. Холанд и Р. Хенинг Винланд, където при това християнски свещеници развивали мисионерска дейност сред индианците?^[67] Нима те не са познавали страната, в която са извършвали редица дейности — строителни, стопански и мисионерски? Или не съществуват водни пътища, проходими от викингските кораби на запад от Масачузетс или поне на север, през р. Свети Лаврентий? В критиката си към тезата на X. Холанд И. П. Магидович допуска, че за вероятен по-кратък път през р. Свети Лаврентий са необходими доказателства, но за съжаление не развива идеята си.

И. X. Холанд, и Р. Хенинг, и И. П. Магидович са склонни да надценяват присъствието на експедицията на П. Кнутсон в земите на Централна Северна Америка, в щатите Дакота, Уискънсин, Минесота, и на север, в Канада. Р. Холанд съобщава, че открил пристанищни камъни за привързването на кораби към речния бряг. Те били обработвани с железни сечива и не били с индиански произход. Според X. Холанд: „Този воден път (който маркират пристанните камъни — бел. авт. Н. Н.) минава не по мощната река Минесота, която пресича щата. По-скоро той води през верига от малки и свързани помежду си протоци и езера“.^[68] Според мен познаването на тези вериги от езера и свързващи ги водни пътища означава, че викингите са се придвижвали по познат и продължително време използван маршрут, за да стигнат до земи, отдалечени от големите водни артерии. Продължителността на тяхното присъствие тук се подсказва от използването на пристанни камъни (mooring stones). Тяхното изсичане едва ли е било благоразумно, ако норманите са се промъквали за първи път в една чужда страна. И по военни, и по стопански причини изсичането на камъните е невъзможно, ако те са били използвани еднократно или двукратно. Шумът, означаването на маршрута при отиване и на връщане и други последствия не биха били пропуснати от „праиндианците скрелинги“ в собствените им територии. При това привържениците на идеята за проникването на П. Кнутсон на запад по поръка на датския крал откъсват всички известия за нормански находки от тяхното действително значение. Ако съществуват находки с нормански характер още от 1000-та година от н.е., това означава, че от X–XI в. до XIV век или дори и малко по-късно викингите и норманите са присъствали трайно в този район, ако не като колонисти, то като постоянни пътници. И ако наблюдението на X. Холанд е вярно, то тогава не означава ли това, че освен големите реки и езера, които не изключвал от плановете си нито един уважаващ себе си мореплавател или пътешественик, малките реки, протоци и езера са били микроструктурата на тяхната пътна мрежа в Америка? Не означава ли това, че викингите са познавали отлично новите земи?

Пътуването на норманите, за които съобщава надписът от Кенсингтън, било на запад от Винланд. На запад от Винланд, който според мен граничи със земите на ирокезите, може да се плава по редица реки и по водите на Великите американски езера, които по площ са съизмерими с морета като Егейско, Адриатическо, Бяло, Балтийско или с Червено море в „стария свят“. И ако според „Грипла“ последният пролив води до Скрелингияланд, който според мен е „Отточният фиорд“ или заливът Свети Лаврентий заедно с проливния характер на системата от езера и реката, то именно това е и пътят към „морето“ на Великите езера. Недалеч от това море, на територията на Минесота, е разположена системата от езера и потоци, която пресича щата не по течението на р. Мисисипи. Тази система от водни пътища естествено не е била характерна само с бързи води, но и с пресичания на блатисти и дори хълмисти терени. Историята на викингските набези в Европа предоставя много свидетелства за това как северните воини са придвижвали корабите си по суша, използвайки като валяци ролки дървени стволове. Поради това не е странно, че викингите са били на около 200 км от най-западния залив на Горното езеро и на около 450 км от западните брегове на ез. Мичигън.

В самия надпис норманите съобщават, че не винаги се носят по водите на бързотечащи реки: „ние спряхме при две скали на един ден път от този камък. Ние [се отдалечихме] за един ден и ловихме риба“. В по-горните редове норманите съобщават, че са участници в разузнавателно плаване, а на страничното ребро на камъка са написали: „Десет човека от нашия отряд останаха при морето, за да пазят нашите кораби (нашия кораб) на 14 дни път от този остров“.^[69] Следователно, ако плаването по море е с кораб, то тогава плаването по реките е с по-лек кораб или с големи ладии. А тези големи ладии са преносими по суша, и в Европа норманите демонстрират това по убедителен начин дори с дракарите. При пътешествието на север от Северните стоянки гренландците също използват кораби и шестгребни лодки. А в случая със съобщението от Кенсингтън очевидно става въпрос и за прекъсване на пътя за лов на риба, за отиване пеша до остров, на чийто северен бряг при две скали е спрян по-малкият кораб или ладия. В този смисъл вътрешните земи на Минесота не са близо до „морето“, от което тръгнали на запад викингите.

Огромното пространство, на което са откривани находки от времето на древните скандинавци с несъмнен скандинавски характер, поразява въображението и поражда съмнения. Но тъй като изворите за географските познания на древните исландци и гренландци не са били фалшифицирани, то техните сведения позволяват да погледнем по нов начин върху считаните за несигурни материали от бита и културата на древна Скандинавия в далечния запад. На север, на п-в Джадж Дейли, в залива Кенеди, на о. Елсмир канадският археолог П. Шледерман открил остатъци от ризница, остриета и принадлежности към снаряжението (оборудването) на лодка, които датирал през XIII век. Географските данни на местонахождението са 81° с.ш.^[70] Нормански следи са открити още на о. Саутхямптън, на 64° с.ш., и на п-в Мелвил, на 68° с.ш., по бреговете на проливите Ланкастър, на 75° с.ш., Джонс, на 76° с.ш., и Смит, на 78–79° с.ш. Най-западната точка, до която се счита, че са достигнали викингите, е крайбрежието на о. Девон, на 90°45’ з.д., в самия западен край на пролива Джонс. Най-северната, засечена по археологически път точка, е източният бряг на о. Елсмир.^[71] Сериозно внимание заслужва съобщението за открито норманско погребение на югоизточния бряг на ез. Нипигон, северно от „Горното езеро“ от Великите езера на Америка,^[72] недалеч от Минесота, и на север, в Канада. Внимание заслужават и находките на скандинавски железни брадви от около XIV век, на железен връх от копие и на желязно огниво. Находките са от съседните вътрешни американски щати Минесота и Уискънсин^[73] и са открити в земята.

Едно от археологическите свидетелства за проникването на викингите във вътрешността на Америка е откритото викингско въоръжение от около 1000-та г. от н.е. на южния бряг на Хъдзъновия залив при Вирдмор в провинция Онтарио.^[74] Оспорването на автентичността му е в две направления: Ако това е било погребение, защо липсва скелетът? И не е ли странно, че откривателят на „погребението“ е познат на колекционер на скандинавски старини? Без конкретно описание на местоположението на предметите и без илюстративен материал този въпрос е нерешим. А присъствието на снабдители на колекционери близо до археологически паметници не е необичайно. Тъкмо напротив. Находката не трябва задължително да се обявява за погребение. В горите на Северна Америка ризниците често са били безполезни. Героите на Джек Лондон например се отказват дори от тежките си пистолети, например „Смок“ Белю. А и ризниците не са удобни при преминаване на богата с води — езера, реки и блата, земя.

Нежеланието да се приеме идеята за далечни пътешествия на северните германци е учудващо, тъй като проникването на викингите нормани примерно в пределите на източнославянския свят по „пътя на варягите при гърците“, създаването на руската държава от династията на Рюрик в Киевска Рус не се подлагат на съмнение, въпреки че на пътя на варягите са стояли силни и въоръжени далеч по-добре от скрелингите индианци народи, които охранявали по-труднопроходима, без толкова пълноводни езера и реки област. Кое е пречило на викингите да преодоляват пространствата на Източна Европа, но да стоят най-много само на брега на Атлантика и да не проникват на запад в Америка? Причината за подобна позиция се корени в различното отношение към ценностите на цивилизацията: на изток е възможно цивилизаторство още от времето на древните германци, но на запад резултатите от това цивилизаторство се дължат на откритията на модерна Европа.

Аз съзнавам с каква спекулативна сила може да се окаже всяко твърдение за автентичността или неавтентичността и поради това няма да се спирам на свидетелства за старинния или модерния произход на известната кула от Бостън, която е смятана за „руина от укрепена норманска кръгла църква“,^[75] нито на сведенията за други нормански надписи и строежи, а също и на проблема за белите индианци в Северна и Южна Америка, за белите ескимоси и др.,^[76] ако тези сведения са с легендарно-„мемоаристичен“ характер.

Поради затруднения от „библиотечен“ характер, достъпната у нас литература е недостатъчна или пристига със закъснение в българските библиотеки. Втора подобна причина, която заедно с първата попречи на библиографската пълнота в предлаганата книга, е издадената литература в чужбина в навечерието на половинхилядолетното честване на откриването на Америка. Тя, разбира се, пристигна със закъснение у нас и поради това аз нямах възможност да използвам примерно съчинението на В. И. Гуляев „Доколумбовые плавания в Америку: Мифы и реальность“ (Москва, 1991). Моят ръкопис през това време пропътува пътя между „столични“ и „провинциални“ издателства, без да получи никакъв шанс да зарадва своевременно, около 1992 г., българския читател, но се надявам, че все още новите, поставени в него проблеми не са загубили актуалността си.