Неделчо Неделчев
Викинги и скрелинги в Америка (2) (Откритията на викингите и контактите между европейската и индианските култури през XI–XV век)

Увод, или защо е необходима темата за първите европейци в Америка

Вероятно първите европейци, които проникнали в земите на по-късния Нов свят, били викингите. Около 1000-та година от н.е. те достигнали бреговете на днешна Северна Америка. Откритието на Новия свят, или на Америка, било осъществено по-късно. Именно поради това никой не може да отрече епохалното значение на откритията на Колумб, пратеникът на италианската ренесансова мисъл и на испанските крале отвъд пределите на средновековната схоластика.

Идеята за кълбовидната форма на Земята си пробивала път с огромен труд и в дворовете на повече или по-малко просветени монарси, и сред не много грамотните членове на корабните екипажи. Ако от кралете зависело финансовото обезпечаване и милостивото разрешение за откриване и завладяване на новите земи, от корабните екипажи често зависел животът на корабоплавателните капитани. Там, далеч в открито море, именно капитанът трябвало да успокоява екипажа си, че светът и морето няма да свършат с всепоглъщаща бездна и че запасите от вода и храна ще стигнат за връщане от далечните земи и морета или океани. Днес, като се възползват от случая — откриването на Америка преди половин хилядолетие, редица автори обвиняват Христофор Колумб в много земни грехове — че бил жесток, деспотичен, че използвал по-стари знания на викинги или испански, португалски и ирландски мореплаватели и т.н. Възможно е и е естествено един мореплавател, който се е приготвил за далечно плаване, да изучи всички достъпни материали за предстоящото си пътуване. Но дали действително хора като Хр. Колумб са ползвали стари викингски, ирландски, каталонски или други материали? Ако приемем, че поне викингите са стигали до американския континент, не можем да се съгласим с това или поне аз не мога да се съглася с това, че един възпитаник на италианското ренесансово мислене, който при това е способен мореплавател и географ, не би могъл да разбере разликата между скрелингите — населението на Винланд и Гренландия според викингите, и индусите. При това в основните географски съчинения на Скандинавия източната география със страни като Индиаланд, Месопотамия или Египталанд и др. е добре позната! Възражението срещу морала на Хр. Колумб също е извадено от характеристиките на конкретната епоха. Великият генуезец е син на своето време. За него и крепостничеството, и робството, и делението на хората на благородници и простолюдие, на бедни и богати, на силни и слаби е естествено. При това и с посредничеството на Християнската църква животът на езичниците бързо се девалвирал в трудните нетехнологични условия на далечните светове. Насилието превръщало човека в машина за печелене на богатства — злато, памук, земеделски култури, роби и робини, пари и земя. Едва след известно развитие на технологичния потенциал на страните от Новия свят и, разбира се, при вече „решени“ въпроси за суверенитета над новите земи с местното население най-ранните форми на експлоатация отстъпили място на по-модерните капиталистически форми — това е валидно и за САЩ, и за Бразилия, и за Перу, Чили, Мексико, Венецуела, и Куба, и Хаити, и за почти всички колониални страни.

Едва ли може да се оспорва и приносът на Италия в откриването на Новия свят, и по-скоро приносът на нейните граждани на служба във великите морски сили от онова време — Испания, Португалия, Англия и Франция. Три от най-известните и прочути италиански градове били представени достойно във великите географски открития: Христофор Колумб от Генуа, Джон Кабот (Джовани Каботто) от Венеция и Америго Веспучи от Флоренция. Между 1492–1497 г. тези трима италианци решили проблема за Новия свят. Христофор Колумб пръв достигнал Антилските острови и Куба през 1492 г. Джон Кабот пръв достигнал о. Нюфаундленд и бреговете на Северна Америка през 1497 г., Америго Веспучи пръв се досетил, че новооткритите земи са нов, огромен континент. Първият от мореплавателите бил на испанска служба, вторият — на английска, а третият — на испанска и през 1501 г. на португалска служба. Към тези откриватели на новите земи на запад могат да се прибавят имената на още няколко италианци, най-заслужил сред които е водачът на френско-испанската експедиция до Нова Шотландия и залива на Ню Йорк Джовани де Верацано (1523–1524). Откритието, което направил Америго Веспучи пред бреговете на Бразилия, дало повод на известния картограф Валдземюлер да нарече новия континент не „Съвършено неизвестен на древните“, както предполагал А. Веспучи, а Америка.

Америка била открита тогава, когато мракът в европейския обществен живот тържествувал, а Ренесансът все още не бил общоевропейско явление. Америка била открита по необходимост. Турците затворили традиционните пътища на европейските търговци и промишленици на изток и Европа трябвало да търси изход и път към Изтока на запад, по кълбовидната земя, както учели някои, все още считани за еретици по това време, космографи и астрономи. С един от тях — с Тосканели, водил активна кореспонденция Колумб. Пътят на генуезеца към Индия, на венецианеца към Китай или Япония и на останалите мореплаватели все към Изтока опирал в един огромен континент. Проблемът с намирането на път към Индия и Китай бил решен едва през 1519 г. от португалеца на испанска служба Фернанд Магалянс (Фердинанд Магелан), който през наречен на негово име пролив достигнал водите на кръстения от него Тихи океан.

Но защо Новият свят бил открит не от викингите, а от Испания, Англия, Франция и Португалия с помощта на италиански мореплаватели? Само затварянето на пътя към пазарите на Изтока ли е причина за това? Европа била разкъсвана от политически, социални, религиозни и стопански конфликти. Най-силните феодални държави в разцвета на Късното средновековие се нуждаели от злато за провеждане на имперската си политика и от обекти на агресия, за да отклоняват твърде активната част от обедняващата аристокрация, селяни и градски жители. След това колониите предоставили временен отдих на задъхващите се под напора на новите стоковопарични и производствени отношения феодални общества, но по-късно най-активно участвали в победата на новото време на капиталистическото общество.

Когато викингите от Гренландия и Исландия открили разположените на запад от Гренландия и от север на юг страни Фурдустранд, Хеллуланд, Маркланд, Скрелингиаланд, Винланд Добрия (вероятно о. Елсмир и прилежащите по-малки северни острови, о. Бафинова земя, п-в Лабрадор с прилежащите острови Нюфаундленд и др., полуострова между р. Св. Лаврентий и залива Мен в Атлантика, земите от Масачузетс и Род Айлънд до Пенсилвания на запад и крайбрежието на Мексиканския залив), Европа не се нуждаела от път към подправките, нито от нови пазари. Старият континент все още не се нуждаел от нови възможности за решаване на вътрешните си проблеми. Затова примерът на бягащите от държавния гнет на север и запад норвежци останал изолиран. Норманите се поселвали по далечните острови, но не бързали да разгласяват откритията си за още по-далечните западни земи. Още повече, те кодирали съобщенията си така, че само на хора, познаващи тези земи, било възможно да се ориентират в максимално опростените географски указания „лоции“. Естествено, Норвегия, Швеция и Дания не искали да изоставят новите земи, но и не можели да ги държат под твърд контрол. На първо време европейските монарси и духовни вождове се задоволили с установяването на християнството. И този процес естествено бил съпроводен със съпротивата на норманите езичници. Конфликтът между скоропокръстените християни на Торфинн Карлсефни и езичниците на Торхал възникнал по време на експедиция за разузнаване на крайбрежието на Америка. В обстановката на подобни вътрешни противоречия на викингското общество през X–XI век, а и през следващите векове чак до средата на XIV век, а може би и до началото на XVI век, историята на древните германци се преплела с историята на най-древните жители на Америка. Кои са били те? И къде точно са се състояли срещите между древните племена на Новия свят и викингите? Защо Торфинн Карлсефни търси напусналия Торхал Ловеца и хората му — езичници и поклонници на Тор, към Хъдзъновия залив, на север и към вътрешните земи на Северна Америка? Не е ли обяснението, че Торхал и хората му били пленени в Ирландия, измислица с християнски внушения за божие наказание? Къде са отишли последните гренландци, които напускат Гренландия около 1500 г.? А онези от тях, за които летописците съобщават, че напуснали лоното на Христовата църква и отишли при американските езичници?

Кои са били индианските народностни групи, с които са се срещнали първите европейци в Америка? Каква е била тяхната организация, какви са били техните представи за света?

На всички тези въпроси естествено трудно може да бъде даден еднозначен отговор. Но съществуващите и достъпни в България извори за най-древната история на викингите позволяват да се вземе отношение към дискусията със собствена позиция.

Доколкото ми е известно, досега не е бил правен опит за проблемно решаване на отделни въпроси в общия проблем за викингските открития. Примерно в „Сага за Ейрик Червенокосия“ се описва толкова противоречив маршрут, че изследователите са принудени да се откажат от изграждане на цялостна картина на пътешествието. В предложения от мен подход маршрутът беше разслоен на части, свързани с конкретни наблюдения с географски характер и върху наблюдения върху исторически персонажи, легенди и събития. Включването на нов материал — индиански мотиви от исландски хроники и съобщения за бели хора и викингски кораби от индианска хроника, ми позволи да представя няколко проблема, които досега не са били обект на внимание от изследователите. В същото време поставянето на тези проблеми ми позволи да определя като най-южна точка, в която са видяни викингски кораби, земите на делаварите, далеч на юг от Ню Йорк, в земите на юг от основните територии на ирокезите срещу днешните щати на САЩ Делавар, Мериленд и Вирджиния и по-северния Ню Джърси. Пътят далеч на юг не бил непознат за норманите!

Ранната история на Европа и Америка и контактите между тези два огромни историко-географски региона, които били кардинално различни по общественото си устройство към XI в., имат своя допирна точка. Тази точка е контактът между демократичните общества — военнодемократичните викинги, а не централизираните ранни и по-късни монархии откриват военнодемократична или само родоводемократична Америка. Познаването на тази ранна история е условие за разбирането на по-късната съдба на автохтонните народи, колониите и съвременната история на човечеството.

Естествено, в това изследване много въпроси остават встрани от основния проблем. Сред тях са паралелите между страданията на Хайонвата и страданията на Христос. Въпросът за създадените под християнско влияние представи за върховно божество също остава неразгледан въпреки убеждението на изследователите, че общоплеменните върховни богове на индианците са продукт на европейско влияние и въпреки моите основания да считам, че ако това влияние не е само типологично сходство, то се е дължало и на въздействието от страна на норманите. Известно е по исландски надписи, че дори епископи от Гренландия са отивали във Винланд. Но дори и да не е така, самото съжителство на един континент c представители на световна религия оказва влияние върху по-неразвитите религии, поне като условие за контакт на отстоявано племенно самочувствие.

Сред въпросите, които остават неразгледани, е и проблемът за белите индианци. Съществуват достатъчно сериозни основания да се счита, че съобщенията на автори като А. Хумболт, Г. Кетлин, Макинтош, Д. Д. Митчел, Ла Верандри и др. са достоверни. Тези проблеми привличат вниманието на художници, антрополози, етнографи, музейни работници, медици, историци и археолози. Въпреки това, както добре показва Р. Хенинг, съмненията остават заедно с достоверността. Още по-настоятелен в желанието си да отдели измислиците от реалните исторически сведения е А. Хумболт, въпреки че пише много по-рано. Като сериозен изследовател обаче А. Хумболт има и преимуществото, че пише за синеоки индианци тускарора въз основа на собствени наблюдения на Америка.

Според мен индианско съобщение, което потвърждава основателността на сведенията за бели индианци, се съдържа в делаварската поема „Валламолум“. Тази поема, в която се говори за вожда „Белотелия“, съдържа автентично индианско указание за съществуването на хора с бяла кожа сред алгонкините. И в случая едва ли става дума за албиноси, за хора с проблеми на нормалната пигментация. Известно е, че в родовите или родово-племенните общества, признаците, по които се избира вождът, се дължат на натрупания от него авторитет като типичен представител на племенния, физическия, антропологическия, психическия образ на нормалния член на племенната общност.

„Белотелият“ е характеристика на антропологичен тип, който очевидно не учудва индианците. Този въпрос, който повече би учудил нашия читател, за когото индианците са „червенокожи“, се е приемал за нормален в самото общество на червенокожите. Тъй като името е и характеристика на определена личност, то очевидно не е било толкова често срещано, че да предизвиква сериозни недоразумения.

Сред въпросите, които остават неразгледани, липсва съзнателно проблемът за „белите брадати хора“, които са толкова популярни в не по-малко популярните изследвания за контакти между Мексико, Перу и др. страни от Мезоамериканско-Андския регион и ранните европейци или дори финикийци, египтяни, гърци и др.

В това изследване съзнателно е търсен евристичен характер и поради това остава незасегнат огромен кръг от въпроси и теории. Проблематиката, на която се спирам, е интересна не само като история с „бели петна“, но и поради характера на тази история, осъществена на границата на три епохи — първобитно-демократична, феодална и капиталистическо-колониална. Моделът на създаваните взаимоотношения в рамките на тази история заслужава своето изследване. А сложността на изследваната история понякога има като резултат решения, които поразяват със своята простота и неочакваност. Именно поради това към проблема за контактите между викинги и скрелинги или по-късно индианци е включен и проблемът за мира от времето на неговото засвидетелстване през 1000-та година от н.е. до времето на неговото най-пълно развитие като наследство на доколумбова Америка — според мен в нашия век. И ако читателят не бъде учуден от прозренията на древните жители на Америка за мира като ключ без насилие за създаването на съвременния свят, то вероятно би го учудило съществуването на ирокезката традиция за този мир от 1000-та година до наши дни. Именно тази традиция на коренните, обезправени жители на Америка е в основата на съвременната теория за мира и има своите измерения в Лигата на народите и ООН през XX век.