Неделчо Неделчев
Викинги и скрелинги в Америка (12) (Откритията на викингите и контактите между европейската и индианските култури през XI–XV век)

Гренландски нормани и ескимоси

Съществуването на европейски — старонорвежки и по-късно исландски, гренландски и датски, колонии в новите земи е безспорен факт. Малко народи са направили толкова много за опознаването на огромни райони от земното кълбо. Чак до времето на Великите географски открития португалци, испанци, италианци, французи, холандци и англичани са използвали пътищата на викингите сред безкрайните простори на северните морета. Исландският път до Гренландия, откриването на о. Нюфаундленд от венецианеца на английска служба Джон Кабот, походите на европейските ескадри на северозапад при сравнително по-лесно достъпната огромна брегова линия на Америка и на днешните САЩ и Канада показва, че първо е било ползвано вече известното знание.

Историческите заслуги са несъмнени, но какво е станало с немалкото колонисти от Гренландия на границата между XVI и XVII в.? Сведенията за тях изведнъж изчезват около 1500 г. Една от причините за упадъка се търси в разорителните набези на английските пирати — според приведен от О. Колоруд писмен текст на документ от папа Николай V римският първосвещеник пише за пиратските набези през 1448 г. следното: „От близколежащите езически брегове преди 30 години се появи флот на варварите, които извършиха жестоко нападение над местните жители и разориха с огън и меч земята им със свещените постройки така, че останаха само девет църкви в най-глухите и недостъпни планински места. Нещастните жители от двата пола, особено тези, които смятали за достатъчно здрави и издръжливи за носене на тежкото бреме на робството, тираните отвлекли в неволя в своята страна. Но… с течение на времето на много им се удало да се върнат от неволята в родните предели и тук-там домовете са възстановени. И затова сега те желаят да възродят и продължат богослужението“.^[1]

Това събитие станало през 1418 г., а през 1432 г. Англия и Норвегия сключили договор за прекратяването на набезите на английските пирати над гренландските колонии, пише Тур Хейердал.^[2]

Но тезата за погубването на гренландските колонии от набезите на европейски, включително и английски пирати, не е убедителна. Папа Николай V едва ли е имал причини, поради които би заменил думата пирати с „неутралното“ название „варвари“, които при това дошли не от далечни, а от близко лежащите езически брегове.

Вероятното познаване на водите и бреговете между Гренландия и Америка от английски пирати не е невъзможно. Но по-късните експедиции на Джон Кабот и на Себастиан Кабот, както и на други английски мореплаватели показват, че Англия открива Америка не като Винланд, а като междинна спирка на запада към страните на подправките, към Индия, Китай и Япония. Въпреки интерпретациите на сагите и сведенията за възможна метисизация в тях,^[3] реакциите на първите следколумбови мореплаватели от Европа в Америка при среща с „бели“ или светли индианци показват, че нито англичаните, нито французите, нито испанците и португалците са знаели за новите земи или поне не са ги приемали като нови земи, различни от някакви северни острови по морския път на исландците.

Изненадващите географски познания на викингите нормани били непознати на Европа от XIV–XV в. от н.е., а най-вероятно и на скандинавските страни метрополии. При това набезите и плаванията на гренландци и исландци по речно-езерната мрежа на Северна Америка показали убедително на самите нормани, че новите земи се владеели от мощни племена, срещу които техните военни сили били безпомощни поради малобройността си, безграничните пространства, липсата на укрепления и територии плацдарми, организирани според производствените възможности на Европа. Норвегия, Швеция и Дания имали достатъчно сериозни вътрешни проблеми, незначителен демографски натиск към новите земи и незаинтересована за нови завоевания извън пределите на Европа държавна политика. При това чрез кралския монопол върху търговията и пътуванията изолацията на гренландското население от Европа облекчила натиска на ескимосите върху норманските поселения. Натискът на представителите на култура Ингасук през XIV–XV в. върху норманска Гренландия бил несъмнен, но въпросителните в историята остават.

Историята твърде често е използвана за политически спекулации. Първоначално европейските колонизатори и мисионери на Гренландия използват идеята за „вината на ексимосите“, след това историци и пътешественици като Р. Амундсен и X. Ларсен „оневиняват“ ескимосите, като приписват на жителите на новите земи традиционно и характерно миролюбие. Независимо от това обаче археологическите свидетелства показват добре кой унищожава норманското присъствие на територията на Гренландия. Според X. Ларсен наличието на европейско-нормански по произход предмети в северните спрямо норманските граници ескимоски земи е свидетелство за зачестилите през това време походи на норманите на север. Същото мнение авторът изказва и за изработените в ескимоски стил фигурки, облечени с нормански облекла, отново по находката от боклучна яма на о. Ингасук.^[4] Норманското влияние се проследява и в няколко предмета, които по начина на изработка са характерни за Европа. Но най-вероятно това влияние е било с характер, различен от културния обмен между контактуващите общности. В същата яма от о. Ингасук са открити и парчета от камбани. Интерпретацията им като следи от походите на викингите на север е повече от неубедителна.^[5] Но тъй като не са известни и ескимоски християнски църкви от времето на норманската колонизация на Гренландия, остава само възможността тези находки да се обяснят като свидетелство за разрушителните походи на ескимосите. Няма европейски или „туземен“ народ от Стария и Новия свят, който да не е преминал през сходни условия на обществено и политическо развитие. Именно в този смисъл абсолютизирането на европейското като „потърпевшо“ или на „аборигенното“ като миролюбиво и неспособно на насилие начало е истински „европоцентризъм“. Светът не се ориентира по развитието на Европа, не се развива като Европа, а по собствени, твърде различни пътища, които не се вписват в материалистичната концепция за обществено-икономическите формации — това са основните принципни положения на противниците на формационното развитие по петчленния модел от първобитното общество, робовладението и феодализма до следващите капиталистическо и комунистическо общество. Както се вижда обаче от интерпретацията на конкретния материал, „миролюбието на туземците“ и „колониализмът на европейците“ не могат да бъдат основен мотив в работите на противниците на „европоцентризма“. По пътя си към цивилизация, задържана за дълго от европейската колонизация (френско-английско-руска) ескимосите и индианците от Новия свят преминават и през стадия на военната демокрация в специфичните за Крайния север форми. Военното напрежение между ескимосите и норманите е с характер на война, подобна на войните между варварите и цивилизациите от Ранното средновековие или дори през древността в Азия, Европа и Африка. Походът на войски от източните поселения Естербюгден под предводителството на епископ Ивар Бардсен през 1350 г. срещу нахлулите в западните поселения скрелинги ескимоси, т.е. във Вестербюгден, е показателен пример за това как се интерпретират историческите сведения и колко несигурни могат да бъдат различните тези. X. Ингстад смята, че селището, на помощ на което се притекли войските на епископа, било напуснато от жителите си, тъй като нямало никакви следи от битки, а добитъкът скитал, изоставен в околностите. Ако причината за нападението били ескимосите, те биха изклали добитъка за месо, настоява X. Ингстад.^[6] Действително след пристигането си моряците войници от Източното поселение, от Естербюргд, не намерили нито един човек във Вестербюгден, бил той християнин или езичник, а само „подивял добитък и овце“.^[7] Това сведение, известно в препис, е на свещеника Ивар Бардсен, който съобщава за това, че през 1342 г. в западната част на Гренландия настъпили най-сериозни промени. Обезлюдяването на значителна част от Гренландия на норманите вероятно е нарушило цялостния живот на общността, довело е до разрушаване на стопанския потенциал, до демографска криза с всички последствия за възпроизводството и на населението. Но ако за съвременния изследовател е неразбираемо изоставянето на домашните животни от ескимосите, то остава неясно защо изоставянето на добитъка от викингите се приема за нормално? Та нали скотовъдството е основата на стопанския им живот в трудните условия на Севера? А норвежците, следователно и гренландците, са отглеждали и одомашнени елени. Ето какво съобщава „Грипла“: „Гренландия, както се смята, се намира по-северно от тези земи… Що се отнася до елените, които имат знак на ухото или белег на рога, подобно на тези овце, които белязват в Норвегия и които извеждат [на пасища] така, че главата се скита в Трондхейм, а друга в Берген, то [тук в Гренландия] ще се намерят още много други [глави]“.^[8]

Текстът от „Грипла“ позволява да се представи по-добре стопанския живот на гренландците нормани. Въпреки че за изследователите този текст е неясен и се свързва с културологични интерпретации, той е твърде стопански и обикновен.

Поясненията на Е. А. Мелникова показват доколко един стопански текст, свързан с общинните и частнособственическите отношения, може да бъде интерпретиран културологично: „Смисълът на пасажа не е напълно ясен. Той вероятно е основан на използването на поверието, че две глави от някакво домашно животно предзнаменуват бързия ръст на стадото и изобилието на добитъка (срв. в «Сага за Храфнкел» Годи Фрейр…). Възможно е тук да се противопоставя изобилието на овце и елени в Гренландия на тяхното по-малко количество в Средна Норвегия“.^[9] Проблемът очевидно е по-друг — Трондхейм е административен център на фюлка Хъордаланд в Централна Норвегия през Средновековието. Характерното за Норвегия пасбищно скотовъдство включвало и островите и поради широко разпространеното колективно общинно използване на горите и пасищата и поради колективния риболов^[10] сведението от „Грипла“ очертава стопанските райони на средновековна Норвегия, в които белязан добитък бил пуснат на свобода на пасища, разположени твърде далеч от населените места и административни центрове.

Аналогична картина в Гренландия изключва възможността за еднозначно определение на сведението за нормански добитък, останал извън погледа на ексимосите, като несъмнено свидетелство за мирни отношения между двете различни етнически групи. Сведенията за това, че не е имало война и нападение на скрелинги ескимоси над конкретното гренландско поселение са неоснователни. Ако се вземе предвид и това, че войска от западната част на норманска Гренландия не се споменава, т.е. че войската опълчение е самият народ, то тогава става ясно, че норманите не са били готови за война с ескимоския Север. Това може да обясни предаването в плен на очевидно значително селище. В негова помощ тръгва войска, опълчение от далечния гренландски Изток. А това е разстояние, което е по-дълго от диагоналните разстояния между крайните областни градове например на България по времето на Симеон или Иван Асен II, т.е. от Черно до Адриатическо море. Времето за спасителния поход очевидно е било недостатъчно, за да пристигнат навреме източните нормани. И тъй като културата Ингасук се появява в Запада на Гренландия около средата на XIV в. и се утвърждава в Изтока след около още един век,^[11] то съдбата на норманите очевидно е в пряка зависимост от колонизацията на южната част на острова от ескимосите. Европейците, които първоначално заселили незаета от скрелингите територия, се оказали в позицията на туземци. Китоловно-риболовните и скотовъдни дейности на ескимосите изисквали по-студения северен климат, а свързаните с традиционните европейски форми на животновъдство нормани предпочитали юга. Едва след напредването на обществените отношения при ескимосите и след превръщането на европеизирания Юг в обект на агресия поради развитието на стопанството, търговията и липсата на войска, отделена от народа, конфликтът между бели и скрелинги станал неминуем.

Не е случайно, че след около два века, в началото на XVII в., учен епископ^[12] съобщава, че норманите преминали във вярата на американските индианци. Убеждението, че не е имало битка между ескимоси и нормани, вероятно е достигнало Европа във връзка със събитията, които се опитал да предотврати епископът на далечните източни провинции. Рационалният момент в това съобщение е в това, че се отбелязва крушението на Църквата, че пленниците — тогава смятани за вероостъпници, били преминали във властта на друго вероизповедание.

Писмото на папа Николай V от 1448 г. съдържа редица интересни моменти, които показват, че не пирати са причината за унищожаването на гренландската земя на викингите. Папа Николай V пише, че от близколежащите брегове преди 30 години се появил флот от варвари. Тъй като вътрешността на Гренландия била незаселена, а ескимоските култури се придвижвали по крайбрежието, става ясно, че нападателите не са били англичани. При това като християни те не биха били наричани варвари. Местните земи били разорени с огън и меч (изразът „с огън и меч“ не означава, че варварите са използвали мечове). Разоряването на земите със свещените постройки показва, че били атакувани административно-религиозните центрове на огромна площ. Били разрушени много от 16-те действащи църкви. Едва девет църкви били запазени в отдалечените и недостъпни места — очевидно предимно в източните поселения. Като се има предвид, че ескимосите първоначално се установявали по крайбрежието и дори от външната крайморска страна на фиордите, а норманите оставали от вътрешната страна, към материка, и като се знае, че дължината на фиордите във вътрешността на сушата често надхвърля десетки километри, а в Гренландия заливите са с дължина стотици километри, става ясно, че наблюденията на археолозите за крайбрежното усядане на ескимосите и на норманите,^[13] които владеели вътрешните райони, съвпадат с данните за стопанството на туземците. В този смисъл „прилежащите брегове“ вероятно означава не само бреговете, населени предимно с ескимоси на север, но и бреговете от външната, граничеща с открито море брегова ивица. Причините за това разпределение от гледна точка на стопанството на двете общности изглеждат така: добивът на риба през зимата бил по-успешен в по-откритите крайбрежни води, където ескимосите ловували през пробивани в леда дупки. През топлите месеци китоловният занаят също изисквал постоянна връзка с открити води. Норманите отсядали в по-закритите и по-вътрешни райони, тъй като в Гренландия растителността устоявала само в по-закритите от вятъра местности. Естествено, подобни местности е имало и покрай морето, но те са били обект на агресия от ескимосите по време на натиска им на юг. Тези области първи били отстъпени на ескимосите „Ингасук“.

Според папа Николай V нещастните жители от двата пола — особено тези, които били здрави и издръжливи — били отвлечени в робство, но с времето на много от тях им се удало да се върнат в родните места. Следователно връщането на част от отвлечените не е ставало през далечните простори на Атлантическия океан. Пиратите в нито една страна не са склонни да пускат или да позволяват бягството на големи маси „плячка“. При това развитите форми на средновековно робство едва ли са допускали освобождаването на много роби. При това през XV в. в Европа робството съвсем не е било поощрявано, а авторите, които смятат, че Норвегия и Англия са сключили договор, не отчитат и не посочват клаузи за връщане на роби или пленници. Освен това в интерпретацията на Т. Хейердал смущава и обстоятелството, че времето, за което Норвегия е посочена като самостоятелно кралство, има друго историческо съдържание.

От 1397 г. Дания, Норвегия и Швеция станали една държава чрез сключената в Калмар (Швеция) уния, в която имала политическо върховенство и превес могъщата Дания.

След завръщането си отвлечените от „тираните“ роби не само възстановили домовете си, но и изявили желание да „възродят и да продължат богослужението“. Последното съобщение позволява да се разбере защо в боклучна яма от XIV в. на о. Ингасук са открити парчета от камбани. Разрушените свещени домове е трябвало да бъдат създадени отново, оборудвани и осветени. Дали това желание е осъществено остава неясно. Най-вероятно не, тъй като етническата характеристика на населението на Гренландия през XV в. стремително се променяла. Културата Ингасук се разпространила от западната и югоизточната страна на огромния остров и само в удържащия натиска на ескимосите Остербюгден християнството се задържало до края на XV в.

Изследователите неслучайно търсят следите от потомците на викингите. Ако те са се върнали в Исландия, Норвегия, Дания или Швеция, това би станало известно на средновековните историци, съчинители на саги, на администрацията на Калмарската уния. Оценките на средновековните и съвременните изследователи обаче клонят към друго решение. За съжаление светлокожите жители на о. Нюфаундленд — индианците беотуки, са изтребени от съседите си от юг — микмаките, с помощта на европейците, които въоръжили войнствените индианци с огнестрелно оръжие.

И все пак каква е била съдбата на белите индианци, ескимоси, или обобщено казано с езика на християнска Европа — на белите езичници? X. Ингстад съобщава за бели туземци, според Джъкоубс Бастълдъс „нови Бакалаос е студена земя, чиито жители са езичници и се кланят на слънцето, месеца и на разни божества. Те са бели и много нецивилизовани…“; според цитиран текст на Жан Алфонс „те имат висок ръст, правилно телосложение, кожата им е много бяла, но всички ходят голи. Ако бъдат облечени като французи, ще бъдат толкова бели и светлокожи като тях“. X. Ингстад обръща внимание и на една карта, издадена във Венеция през 1547–1548 г. от Пиетро Андрея Матиоли, на която е написано: „Тера Нова, земята на треските е студен край. Туземците са езичници — едни се кланят на слънцето, други на месеца и на разни божества. Те са светлокожи, но са диви. Според португалския пътешественик Дамиану Гоиш, който съобщава за пленени на о. Нюфаундленд 57 туземци, жителите на тази страна са варвари и нецивилизовани почти като туземците в Санта Круш, с тази разлика, че са бели, но под влияние на студа кожата им потъмнява, като остареят“.^[14]

X. Ингстад привежда и сведения за португалския корабоводител Гашпар Кортереал, който отвлякъл бели туземци, у които намерил и парче от меч, италианска изработка.^[15]

Р. Хенинг е обобщил данните за белите жители на Америка. Особено сериозно е наблюдението на Ал. Хумболт за „белезникавата и често синеока народност тускарора“ (едно от ирокезките племена — б.а. Н. Н.). Съществуват и още сведения за бели ескимоси от Бафинова земя, за бели калифорнийци, за бели мандани, родствени на сиу, и сведения за други народности.^[16] Естествено, съществува и определен и често твърде категоричен скептицизъм и отказ да се приемат подобни сведения по друг начин, освен като фантазия.^[17] Сведенията за бели индианци, особено тускарора, и за бели калифорнийци са твърде важни за темата, която се изследва в тази книга. Ако не се спираме на тях, то е поради това, че сме поставили акцент върху възможностите, които се съдържат в текстовете на историческите извори. Естествено, възможно е не всички сведения за бели туземци, за индианци или ескимоси със сини и светлокафеви очи и с руси и пепеляви коси да са достоверни. Но дали сведенията за бели туземци са само мит? Разумно е и мнението, че съобщенията за бели хора или за блондини от доколумбовия период имат като предистория не само пътешествията на викингите, но и на много други северни народи. Предисторията на блондините от доколумбова Америка, включително и на блондините от Калифорния и Южна Америка,^[18] естествено съществува, но трябва да бъде демонстрирана или отхвърлена с научни средства. Скептичното отношение към традицията на древните и по-късните индианци е оправдано само отчасти. В съвременния, бързопроменящ се свят (поне от последните два века) религиозните промени и промените в бита и легендите на ескимоси и индианци често са кардинални. Етнолозите и антрополозите отчитат непрекъснати промени дори във функциите на митологично-религиозните персонажи. Това означава, че част от религиозно-митологичните представи на едно или две-три поколения се подменят, изменят или се развиват до създаването на съвършено нови представи.

Запазените сведения за военни сблъсъци между нормани и ескимоси очевидно се идеализират. Според привържениците на теорията за мирния характер на ескимоския народ съобщаваните сведения за военни сблъсъци и отвличане в плен или робство противоречат на характера на ескимосите и следователно са измислица. Според привържениците на идеята за унищожаването на норманска Гренландия от ескимосите, това е станало именно по военен път. В една ескимоска легенда (за съжаление твърде осъвременена с модерни сведения) се говори за състезание между бели и ескимоси, които дотогава дружили помежду си. Един ескимос и един норман (!) се състезавали в стрелба с лък и въпреки че дружили, загубилият състезанието скочил от високата 1200 м отвесна скала Писигсарфик при фиорда Готхоб, а съплеменниците му напуснали областта. До нашата съвременност са запазени и предания за кръвопролитна битка при Писигсарфик между брадатите, както те наричали норманите според Г. Ерш, и ескимосите.^[19]

Без да отричаме ролята на войната в ранните контакти на ескимосите с алгонкините, с европейците преди Колумб и с европейците след Великите географски открития, смятаме, че липсата на възможности за развитие на произвеждащо стопанство при гренландските ескимоси е задържало и интереса им към продуктите на произвеждащото стопанство на норманите. Но повод за военни действия е имало — норманите и ескимосите в Гренландия били еднакво заинтересовани от богатите риболовни участъци и ловни полета.

В специализираната литература военните конфликти между ескимоси и гренландски нормани се подценяват, но те не са незначителни. В „Готските анали“ от 1379 г. до нас е достигнал следният запис: „Скрелингите тръгнаха на война с гренландците, убиха 18 мъже, взеха в плен две деца и ги направиха роби“.^[20] Присъствието на две деца подсказва, че става дума за нападение над селище, отделни ферми или група от селища. Отсъствието на съобщение за пленени и убити жени на свой ред подсказва, че норманите са успели да евакуират семействата си преди и по време на нападението. Убийството на 18 мъже е незначително според мерките на тогавашна Европа, където воюват многохилядни армии, но са от значение за една неколкохилядна колония, чието население е разпръснато на огромна територия.

Във всеки случай няма сведения за завладяването на норманските колонии от ескимоси, а само за военни сблъсъци, нападения и отвличане очевидно в кратковременно робство, от което част от пленените се завръщали. Други очевидно напуснали Гренландия и се преселили във Винланд или в други земи, населени със скрелинги индианци. Но тези процеси се извършвали в течение на векове и не са резултат от еднократен акт. Гренландия била изолирана от Европа със сила, чрез кралски монопол върху пътуванията и търговията и вероятно сама е решавала съдбата си. И ако в съобщението на Гисле Одсон за това, че гренландците емигрирали при американските езичници, несъмнено има рационално зърно — временна или постоянна миграция на част от населението, то не свидетелства ли „аргументът на мълчанието“ за завръщането на гренландците ако не в Норвегия, то в Исландия? Та нали норвежките, датските и шведските крале въвели кралския монопол над пътуванията не само до Гренландия, но и до Исландия. Нито исландците, нито гренландците не са били задължени са отчитат контактите си в нарушение на кралските забрани, а за опитните моряци имало много възможности да заобиколят контрола на централната власт.

Ако една част от населението на норманска Гренландия не напуснало земите си, то друга част се преселила в Америка, а трета част се изтеглила в Исландия и по-малко вероятно по северните острови около Англия и Ирландия. Вероятните следи на наследниците на норманите от Гренландия могат да бъдат открити не само в щатите на САЩ Дакота, Минесота и Уискънсин, но и в разположените на север от тях щати на Канада Манитоба и Саскачеван. Населението на канадските провинции, което говори на езика оджибве, се отличава със северни черти: „синеоки, брадати хора“. Тези синеоки индианци се смятат за потомци на „горските скитници“, които били синове на Бретан и Нормандия,^[21] т.е. със северен нормански антропологичен тип. Интересно е, че „горските скитници“ от Нормандия и Бретан избрали същото място, което са овладели техните родственици, викингите, или поне същото място, което са проучвали те. Брадатите и синеоки хора, които открива С. Дюдни в Канада, живеят на западното крайбрежие на ез. Нипигон, там, където археолозите открили погребение на викинг. И ако това съвпадение носи елемент на случайност, както и това, че на юг от канадските бели индианци живеели също индианци със северни, скандинавски, а не келтски черти, то въпросът за произхода на манданите — защо на изток от вътрешните райони няма „следи“ от „горските скитници“, е основателен. Р. Хенинг поставя въпроса така: „Впрочем, ако мнимите «горски скитници» на Фридерици действително са оставили през XVII в. синеоко потомство, то защо те не са оставили такова потомство в Уискънсин, където френските търговци се появявали твърде често?“ Р. Хенинг обръща внимание и на сходството между архитектурата на домовете на манданите и на норвежците и шведите само от средновековния период.^[22] Аналогичен въпрос може да се постави и за по-северните синеоки индианци — защо френските трапери не са оставили „наследство“ в Уискънсин и в земите на юг от Великите езера, чак до долното течение на р. Мисисипи, които до времето на Наполеоновите войни са принадлежали на Франция?

Фиг. 33. по Дж. Кетлин. Мандани — мъже и жени.

Възможно ли е норманският произход на светлокожите индианци да е покрит от по-късен нормандски и бретонски „пласт“? Това е въпрос, на който могат да отговорят само археолозите и ентографите, ако се заемат с проблема за етногенезата на метисите от Саскачеван и Манитоба.

Наличието на северни антропологични черти у американските индианци не може да се свърже изцяло с еднократна миграция от Гренландия в Америка. Определено вина за загубването на голямата северна колония имат феодалните крале на Норвегия и Дания и провежданата от тях политика, която очевидно е била в разрез със свободолюбивия характер на норманите. Друга причина за изчезването на норманските кораби са набезите на ескимосите.

Обяснението, че гренландците сами са чупили бронзовите камбани на църквите си, за да търгуват с ескимосите, понеже били изпаднали в страшна криза,^[23] е в наивно противоречие с мирогледа на средновековния човек. При това едва ли парчетата от камбани като предмет на обмен с норманите биха били хвърляни от ескимосите в боклучни ями.^[24]

Тези две важни обстоятелства — блокадата от страна на далечната метрополия и натискът на ескимосите, които мигрирали на юг, принудили гренландците да търсят изход на запад, към Винланд. Това довело до западане на колонията. Интересни християнски мотиви откриваме в преданията на манданите. Ето какво пише Р. Хенинг: „В едно предание на манданите се говори, че герой от племето бил белият човек, който пристигнал в тяхната страна с кану. През тези времена, когато още нито един чужденец, бил той преселник или мисионер, не бил намерил пътя към тях, манданите разказвали за добрия спасител, за непорочното зачатие, за мъките и смъртта от вражеска ръка. Те знаели една история за Христос, която очевидно била преразказ на библейската притча за чудесното (приказното) нахранване на 5000 човека, вярвали в дявола, разказвали за греха на прародителката на човешкия род, за потопа, за спасилия се ковчег и за изпратения от него гълъб, който донесъл клонка от върба, и т.н.“.^[25] Тези представи на индианците мандани поразили последния истински изследовател на неоткрити земи в този район — французина Ла Варндри.^[26] И ако в Евангелието от Матей (гл.14, 17–21) се говори за „пет хиляди мъже, освен жени и деца“, то не става ли дума в манданския вариант за петхилядната норманска общност на гренландците, която не се дели на мъже, жени и деца?

Съседите на манданите — племената на чернокраките, имат сходна легенда, която е запазена в романизирана книга на Д. У. Шулц, известен и с името Апикуни. В разказа „Гладната земя“ е преразказана легендата на едно от племената на чернокраките — пикуни, за създаването на света. Преразказваните думи на Червения орел са следните: „Всички нас ни е сътворил Старецът. Аз не зная кой е създал него самия, но той е съществувал винаги. Той е бил и е нашият бог. Наричат го Стареца не защото той е стар. Боговете никога не остаряват, те са вечни. Нашите далечни предшественици го наричали така, зашото той изглеждал като старец. Той има сини очи, бяла кожа, а косите му са с цвета на небето преди изгрева на слънцето. И така, след като Старецът сътворил целия наш свят, и равнините, и планините, големите езера, реките и ручеите, растенията и всевъзможните треви, и различните зверове, след всичко това той ни е сътворил и нас. По-точно, сътворил е нашите прабащи и прамайки“.^[27] Апикуни е описал действителност от края на XIX и началото на XX в., а първите бели хора в района на чернокраките се появяват едва през 1738 г., по време на изследователската експедиция на Ла Верандри, и то в земите на манданите. Традицията на чернокраките, представена от Д. У. Шулц, дели времето на няколко периода: време на съседство с племето кри, време на поява на белия човек (не на Стареца) и период след сътворението, когато чернокраките мигрирали от север на югозапад.^[28] По време на тази миграция според преданието се създали и племената на чернокраките и кайна. Историческата памет на индианските народи и конкретно на чернокраките обхваща по-голям период от времето на появата на Ла Верандри и Макинтош (1773) до втората половина на XIX в. Индианците си спомнят времената на пребиваването си на североизток като съседи на крийките и преселването си — събития, станали преди появата на „белия човек“. Затова вероятно интерпретацията на преданието за Стареца като свързано с англо-френските колонисти от XVIII–XIX в. е невъзможна. А и самите чернокраки различават добре Стареца от „идването на белия човек“. Старецът е бог, а белият човек е обобщено название на европейските колонисти след епохата на Колумб и изследователите на американския Север. Поне в северната част на Северна Америка тази правена разлика е добре засвидетелствана. И тъй като времето на съществуване на племената на чернокраките и времето на отстъплението им на запад под натиска на крийките в началото на XIX в.^[29] обхваща периода, в който те са живели на север преди XIX в., очевидно представата за Стареца е формирана в райони, гранични със земите на манданите. В този период от време племето на чернокраките несъмнено е съществувало и индианското предание пази спомена за това. Но тъй като племенната история е по-продължителна към XIX в. от времето, в което в земите на манданите и техните съседи чернокраките идват първите бели с Ла Верандри и с Макинтош, несъмнено познанията на индианците за белите хора, така добре представени в преданието за Стареца, са далеч по-древни. И тъй като няма никакви основания да се свържат с белите хора от следколумбовата епоха, единствената възможност за обяснение са етническите и обществените контакти между местните жители на Америка и норманите викинги.

В преданията за Стареца християнските моменти също са твърде значителни, но определени различия с християнските текстове подсказват не само трансформации под влияние на индианската специфика, но и твърде дълъг период на откъсване от влиянието на богослови.

Един от тези моменти е идеята за пришествието: „Като ни сътвори и като ни даде най-добрите земи за лов, Старецът тръгна на запад, като ни каза, че непременно ще се върне. И ето, ние чакаме, защото той може да се върне по всяко време“. Завръщането на Стареца не се свързва с есхатологични моменти за свършека на света и Страшния съд. Друг момент с най-вероятен християнски произход е направата на човека от глина: „Един ден Старецът решил да направи една жена и едно дете: и така сътворил от глина жена и дете, неин син. След като придал на главата човешки вид, й казал: «Трябва да станеш човек». Глината в калъпите за четири дни се превърнала в хора“.^[30]

В мита за сътворяването на човека от Христос процесът на творението не е толкова продължителен и първо е създаден мъжът. В индианския мит различието е значително — първо са създадени майката и детето. Трети момент, сходен с представата за смъртта като явление в живота на хората, в християнските вярвания е свързано с любопитството и действията на жената. Тя поставила пред Стареца въпроса: „Как ще бъде, вечно ли ще живеем и няма ли да имаме край?“. Старецът поставил условие и изборът и действията на жената определили смъртността на хората. Четвърти момент с определено християнски облик. Като лежал на земята, преди да създаде хората, старецът очертал с тялото си кръст, който отбелязал с камъни скали: „И като лежал по гръб, проснат, с разперени ръце на земята, отбелязал с камъни очертанията на тялото си, на главата си, на ръцете си, на краката си и на всичко“.^[31]

Съмнения във верността на преданията, които се свързват с доколумбови влияния с християнски характер, са възможни. Но освен при манданите и чернокраките, християнски, доколумбови по време на проникване в Америка черти съществуват и в културата на ирокезите, както ще се опитам да покажа.

Съдбата на Гренландия на норманите очевидно е била в ръцете на самите гренландци, които поддържали връзки с Исландия, с Винланд и с другите земи на Америка: „Тогава дойде също кораб от Гренландия … На него имаше 17 човека и те плуваха за Маркланд…“. Годината на това събитие е 1347. Животът на норманите продължавал между Гренландия и вътрешните земи на американския континент.