Неделчо Неделчев
Викинги и скрелинги в Америка (11) (Откритията на викингите и контактите между европейската и индианските култури през XI–XV век)

Викинги в Мезоамерика

Идеите за снажните, високи и руси цивилизатори в повече или по-малко популярните съчинения, посветени на доколумбовата история и култура на Америка, вероятно съдържат някакво рационално зърно. Походите на викингите на запад от Исландия и на юг от Гренландия вероятно са били забелязани от индианците не само между земите на делаварите и земите на ескимосите. Проблемът е не в това да се фиксират далечните, кодирани от митологично-епичния изказ сведения, а да се анализират конкретните, стигнали до нас исторически извори. Тези извори са индианските предания, легенди и „закони“ и исландските саги, на които досега не е обръщано внимание в онова направление на изследване, което позволява взаимно „допълване“ на доколумбовата история на скрелингите индианци и на викингите.

Историята на викингите между Америка и Централна Азия на изток от Аралско море^[1] в обществен смисъл е история на едно общество от военно-демократичния героичен век в контактите му с огромен брой додържавни общества и цивилизации. Заслугите на викингите в борбата за светите места в Азия ги поставят сред първите европейски народи.^[2] По пътищата и реките на Европа и Африка северните германци от Скандинавия влизат в досег с арабските държави, с Византия, Русия, България, с държавните образувания на татарите… Добре известен е пътят от варягите (викингите) до гърците по р. Днепър и Черно море, добре известна е колонизацията на викингите в Англия, Франция, Гренландия… Техни отряди проникват и се установяват в Киевска Рус, наемат се на служба във Византия и в други европейски държави. В новия свят, в Гренландия те създават първоначално дохристиянска, а след това и християнска общност. Построени са 16 църкви.^[3]

Фиг. 28. по Г. Джоунс. Викинги в Русия.

Фиг. 29. по Г. Джоунс. Викинги в Русия.

Но още от най-ранната си история контактите на норманите с останалите народи и общности са покрити с воала на много бели петна, на неясни исторически моменти. Със създаването на норвежката държава и установяването на християнството недоволните привърженици на стария държавен и родово-демократичен строй започнали да емигрират по известните им от по-рано острови на север и запад от Скандинавския полуостров. От Шетландските, Оркнейските, Хебридските и Фарьорските острови старите норвежци се прехвърлили в Исландия и към края на X век открили Гренландия. Съзнателно или случайно, тласканите от морски бури и течения кораби на исландските норвежци достигнали бреговете на Америка. Изправилият се пред тях континент трябвало да бъде проучен и експедициите на исландците и гренландците не закъснели. Общата картина на откритията на новите земи е добре известна по старите описания на земята: „На юг от Гренландия се намира Хеллуланд, след това — Маркланд, а оттам е недалеч до Винланд Добрия, до който някои хора мислят да се доберат от Африка“.^[4] Древните скандинавци си представяли устройството на земята теоретично и въз основа на практическия си опит. За тях срещу Африка през океана лежала страната Винланд Добрия. Очевидно това била тайнствена страна, до която никой не бил стигал, за която имало неясни спомени или познания, свързани може би и с античната представа за земята като сфера, и която предизвиквала изследователския интерес на моряци, географи, политици и духовници. В „Описание на Земята I“ се дава отрицателен отговор за усилията на мореплавателите да открият Винланд Добрия: „Говорят, че Торфинн Карлсефни отсякъл домашния стълб (на жилището си, т.е. искал да се засели на друго място, до което би доплавал пуснатият във водата близо до брега стълб — б.а. Н. Н.) и пристигнал в тази земя, към която той се стремил и не намерил нищо, което да [заслужава] да се огледа и никакви достойнства на тази земя“.^[5] Текстът е категоричен — Торфинн Карлсефни, чието име е неточно предадено, е стигнал до Винланд Добрия, но там нямало нещо, което да заслужава внимание. Друг изследовател — Лейв Щастливия, пръв открил Винланд и след това открил търговци в морето в беда „и им спасил живота по божия милост“.^[6] В специализираната литература, посветена на проблема за Винланд, между Винланд Добрия и Винланд не се прави разлика.^[7] Очевидно става дума за две различни страни. Едната била открита, но там нямало нищо, което да заслужава внимание, а в другата според „Сага за Ейрик Червенокосия“ имало и винени лози, и дървен материал, които норманите вземали на корабите си и носели в Гренландия. При това дърветата били отсичани, обелвани, оставяни да изсъхнат и след това товарени на корабите и от експедицията на Т. Карлсефни.^[8] Именно поради това и Лейв Щастливия нарича откритата страна Винланд: „Лейв даде на земята име според природните й богатства, нарече я Винланд — Страната на виното“.^[9] Различието между двете страни — тази, в която не било открито нищо заслужаващо внимание, и тази, която била богата с природни дадености, каквито нямало в далеч по-бедната Гренландия, е толкова съществено, че заслужава внимание. Коя бедна страна е открил Торфилд (Торфинн) Карлсефни? Та нали именно митът за страната на виното или само легендата за богатите на вино земи е в основата на колонизационната идеология на европейците дори до средата на XVII в.? Където има лози и вино, има и условия за добро земеделие.

Противоречията в сагите са естествени. Естествени са и противоречията в легендите, които вероятно са послужили за съставяне на древните скандинавски географски съчинения. Но сред тях подчертано сериозни са противоречията в разказите за Торфинн Карлсефни. Изследователите приемат, че посветената на исландския мореплавател сага за Ейрик Червенокосия е сбор от много противоречащи си разновременни мотиви и събития.^[10] Тази позиция е основателна, но това не означава, че разказите за Винланд Добрия не са и съзнателно покрити с тайнственост и поради лични и обществени интереси на част от норманите. В епичния разказ за пътуването на Торфинн Карлсефни има няколко основни момента, които не могат да бъдат случайни. Става дума за явления, които не са били известни и не биха могли да бъдат известни на европейците поне до времето на Христофор Колумб. Единствено плаванията на викингите на юг, към Мексиканския залив, биха могли да бъдат източник за подобна информация, свързана с природни явления и с духовния живот в страните на маи, ацтеки и други народностни групи от Мезоамерика.

Първият въпрос, който предизвика интерес, е какво е целяла експедицията на Т. Карлсефни? Според нас Отточният фиорд и о. Отток са реката пролив Свети Лаврентий и о. Антикости според хипотезата, представена в главата „Остров Отток, Отточният фиорд и Скрелингияланд. Пътят към Винланд“.

Изминатото от експедицията разстояние до о. Отток и до Отточния фиорд било огромно, но въпреки това Т. Карлсефни предполагал, че страната продължава на юг, и искал да я изследва и от долната спрямо острова и фиорда страна: „Той смятал, че земята, колкото е на юг, ще бъде толкова по-добра, но той смятал също, че трябва да се изследва страната в двете посоки“.^[11] Следователно пред експедицията предстояла още нерешена задача. След продължително плаване на юг, временни разделяния на различни отряди, връщания на север и други събития, хората на Торфинн Карлсефни се сблъскали с едно същество, което, както и други същества или образи, споменавани в сагите, е твърде странно:

„Една сутрин Карлсефни и хората му видяха в далечната страна на мястото, разчистено за пасище (вариант: на поляната — бел. авт. Н. Н.), петно, което блестеше. Торвалд, синът на Ейрик Червенокосия, стоеше на кормилото и еднокракият го простреля с една стрела в долната част на корема. Той измъкна стрелата и каза: «Натрупах мазнини в корема си, откакто открихме тази богата страна, но няма да мога да се порадвам (вариант: но тя няма да ни донесе щастие; друг вариант: Богата страна открихме. Обраснали са с мазнини червата ми — б.а. Н. Н.)».^[12] Скоро след това Торвалд умря от раната си“.

Еднокракият побягна на север. Карлсефни и хората му го подгониха и от време на време го виждаха в далечината. Накрая той се скри в някакъв залив (вариант: река — б.а. Н. Н.) и те се върнаха обратно. Тогава един от тях произнесе следният стих (куплет):

„Мъжете гониха,

истина ви казвам,

един еднокрак мъж

надолу към брега

(вариант: по речния бряг — б.а. Н. Н.).

Дивно същество,

носеше се като вихър

там, където нямаше път

(вариант: в реката потъна — б.а. Н. Н.).

Да знаеш Карлсефни!“

„Тогава си тръгнаха обратно на север. Сметнаха, че бяха попаднали в Земята на еднокраките. Не искаха да излагат повече (на опасност — б.а. Н. Н.) живота си“.^[13]

Доколкото ни е известно, това добре описано от норманските скалди (певци на епос) същество няма съответствие в европейския фолклор, в митологичните представи на германските народи или в класическия стар свят, но често се среща в митологично-религиозните представи на народите на Америка. При ескимосите съществува подобно същество, но то според наблюденията на етнолога Жан Пол Виктор^[14] е известно като „тупилак“ и се представя като фигурка на човек с глава на тюлен, с една ръка и с един крак и с перка на тюлен и опашка на тюлен. В ескимоското изображение на тупилак по книгата на Кр. Феест отново присъства зооантропоморфният начин на изобразяване.^[15] Но в норманския образ на еднокрако същество липсват всякакви следи от животинско-човекоподобен синкретизъм или синтез.

Фиг. 30. по К. Феест. Тупилак — ескимоско демонично същество и божество.

Възможно е чудното същество, с което се срещнали във военна схватка пътешествениците викинги, да принадлежи към друг индиански кръг от представи. Едновременно с това е възможно чертите на ескимоското и на вероятно индианско същество „еднокрак“ да са слети в по-късното композиране на сагата и поради сходството на чертите, и поради желание за прикриване на тайната за далечната и позната на ограничен кръг хора страна. Но онова, което привлича вниманието в това сведение, е типологичното сходство на „дивното същество“ или на „чудното същество“, на еднокракия и бърз като вихър мъж с мексиканския бог Тескатлипока. Ето как е изглеждало това божество според направения от Р. В. Кинжалов митологично-религиозен портрет: „Буквалният превод на името му е «Димящото огледало». Той е бог на нощта, на разбойниците, магьосниците и жреците. Главен бог е на племената мая и науа. В хипостазата на Некокиаотл той е бог воин. Като Ицтли олицетворява жертвения нож. Като двойник на Кетцалкоатъл олицетворявал зимата, севера, нощното небе със звездите и затова се изобразявал с черно лице. Според някои митове Тескатлипока се превърнал в Полярна звезда, според други се превърнал в съзвездието Голяма мечка… В тропиците това съзвездие стои в зенита и затова жителите на Мезоамерика го възприемали като еднокрак човек и често го изобразявали с откъснат крак. Съпътстващият го знак е огледалото с излизащ от него извит пушек…, което било прикрепено или на слепоочието му, или на стърчащото парче от откъснатия крак“.^[16]

Фиг. 31. по Р. Кинжалов. Централноамериканският бог Тескатлипока

Възможно ли е Тескатлипока и видяното от норманите чудно същество да представляват едно и също божество? Или поне да показват една и съща митологично-религиозна представа? Дивното същество било видяно от норманите като петно. Тескатлипока е представян като бог на нощта или с черно лице. Дивното същество се носело като вихър на север. Тескатлипока е олицетворение на зимата, на Севера. Чудното същество блестяло. Тескатлипока е представян като „димящо огледало“, с атрибут огледало, или като Полярна звезда. Чудното същество убило със стрела Торвалд, сина на Ейрик Червенокосия. Тескатлипока в хипостазата на Некокиаотл е бог воин, а в хипостазата на Ицтли олицетворява жертвения нож. Непознатото същество е еднокрако. Тескатлипока също е еднокрак. Срещата с Еднокракия носи смърт. Срещата с Тескатлипока също носи смърт. Но смърт вещае и срещата с ескимоския тупилак.

Тескатлипока обаче не е единственото еднокрако същество в района на Мезоамерика. В митологията на народността киче в Южно Мексико съществува бог, чието име, буквално преведено, гласи или означава „Еднокракия“. Това е бог Хуракан. Този бог е синтетичен образ на старите представи на мая за боговете на вятъра и бурята и на древното божество Тескатлипока.^[17] Еднокракият бог с огледалото бил божествен персонаж и при ацтеките, които пристигнали в Централно Мексико от север около XIII в. и приели много от вярванията на предшествениците си толтеки, сапотеки, мая, мищеки и тараски. Възможно ли е името на бога „Еднокракия“ да е станало известно на викингите? Срещнали ли са викингите разрушителната мощ на „еднокрако“ торнадо от тропиците? Познат ли им е този специфичен тропически ураган? Според нас съвсем не е случайно, че еднокракото същество е сравнено с вихър. По този начин е описана скоростта му, а начинът му на поява като неподвижно петно в далечината на брега в гориста местност, недалеч от морските води, движението му като вихър без път от вътрешността на земната суша към океана и изчезването му подсказват, че норманите са били добри наблюдатели. Вероятно разказът за природното явление е свързан с разказ за военните действия между почитащите Хуракан и дори е възможно да се мисли за съпътстваща битката опустошително природно явление. Митологичният изказ е направил сведението неузнаваемо, но не е променил основните черти на разказите за централноамериканските божества и съдържанието на разказа за военния характер на схватката между норманите и хората от Страната на еднокраките.

Има ли основание да се смята, че събитието е действително толкова далеч на юг спрямо традиционните представи за Винланд? След дълго плаване на юг хората от експедицията на Т. Карлсефни се установили при езерото — традиционния старонорвежки Хоуп, което получавало водите си от река и чрез река се вливало в морето, т.е. в океана. Тук не валял сняг и животните били на паша цяла зима. Като се има предвид, че в по-ранната си база на о. Отток и в Отточния фиорд норманите прекарали тежка зима, тъй като не били подготвили храна и фураж за животните,^[18] е приемливо да се предположи, че при новото си плаване на юг те са знаели, че сняг няма да вали. И действително в глава X от „Сага за Ейрик Червенокосия“ не се съобщава нищо за подготвяне на храна за животните през зимата: „Карлсефни и хората му си построили жилища на склона на езерото. Някои домове били близо до езерото, други по-далеч. Те презимували там. Сняг не валял съвсем, тъй че целият добитък бил на открита паша“.^[19] Идеята, че Винланд Добрия и Африка били разделени от море, т.е. че от Африка може да се стигне с плуване на запад до Винланд Добрия,^[20] е насочена към твърде южни земи отвъд океана, към Мезоамерика и дори към Южна Америка. Затова и убеждението на Т. Карлсефни, че на юг земите ще стават по-добри и че новата страна трябва да бъде проучена от двете страни,^[21] заслужава особено внимание. В „Сага за Ейрик Червенокосия“ съществува едно сведение, което досега се смяташе за нелогично твърдение: „Не е логично и твърдението, че след срещата си с «еднокракия» Карлсефни се върнал на север, за да се прибере в Стрьоймфиорд“.^[22] Тексът, за който става дума, е следният: „После Карлсефни отплава с един кораб, за да търси Торхал Ловеца, но другите останаха. Той замина на север край Кяларнес, сетне сви на запад и сушата се оказа откъм левия му борд… Еднокракият побягна на север, Карлсефни и хората му се спуснаха да го преследват. … Тогава си тръгнаха обратно на север. Сметнаха, че бяха попаднали в земята на еднокраките. Не искаха да излагат (на опасност — б.а. Н. Н.) повече живота си“.^[23] Този текст е с най-висока научна стойност. В него се съобщава, че викингите на Карлсефни се прибирали в лагера си в Отточния фиорд след плаване на юг. При това сведението следва съобщението за среща с мексикански по характер божества от типа на Хуракан и Тескатлипока. Следващите изречения в текста са не по-малко интересни: „Решиха да изследват всички планини, които бяха видели при Хоуп, както и планините, които сега откриха“.^[24] Този текст е според ръкописа, известен като „Сколхолтсбук“, и се различава от ръкописа, известен с името „Хауксбук“, в който текстът е следният: „Смятаха, че планините, които се намираха при Хоуп и които (и тези, които — б.а. Н. Н.)^[25] бяха открили сега, спадат към една и съща верига и че следователно разстоянието от Стрьоймфиорд е еднакво в двете посоки“.^[26] Според нас това различие в текстовете вероятно се дължи на съществуването на общ първоизточник на сагите, независимо от това, какви са причините за различията в информацията. Вероятно в този първоизточник, възможно и устен, двата текста по „Хауксбук“ и по „Сколхолтсбук“ са описали две различни събития. Едното от тях се е случило далеч на юг в Мексиканския залив, а другото — край бреговете на Америка, покрай п-в Нова Шотландия, Бостън, Ню Йорк, п-в Лабрадор и вероятно нос Хатерас и п-в Флорида.

Най-северният участък от пътя към Винланд Добрия е бил извървян и преплуван покрай планинската верига на Апалачите. Според „варианта“ на текста от „Хауксбук“ при плаването на юг и след това на север викингите били винаги на еднакво разстояние от Отточния фиорд. Това би било възможно само ако Отточният фиорд е успореден на планинската верига. И тъй като според нас Отточният фиорд е реката пролив със залив Свети Лаврентий, то участъкът от пътя от север на юг е проследим като паралел на „пролива“ и планините почти до нос Хатерас, тъй като езерата Онтарио и Ери са част от тази огромна водна система. Наблюдението на викингите за проливния характер на Свети Лаврентий е основателно — и днес водите на Великите езера се свързват с Атлантика чрез тази водна система.

Ако норманите са изследвали само част от проливния път Свети Лаврентий, тогава неизследваните проекции на водния път в пролива могат да се считат за успоредни на брега на Атлантика до района между гр. Вашингтон и стоящите на юг от него заливи, откъдето може да се установи наблюдение на южния хребет на Апалачите. Това наблюдение обаче е възможно и на запад от п-в Флорида, по поречието на р. Апалачикола, където според нас по сведенията на народната легенда на чахта-мускогите са уседнали викинги, при река и планина. Следователно пътят от р. Свети Лаврентий и едноименния залив до залива Апалачи е проследим според реалните и теоретичните представи на норманите на Карлсефни за паралелността на пролива, планината и брега на океана.

Но във „варианта“ в „Сколхолтсбук“ („Решиха да изследват всички планини, които бяха видяли при Хоуп, както и планините, които сега откриха“^[27]) съществуват съществени различия спрямо първия текст за паралелните води и планини. Тези планини били открити при плаването в „земята на еднокраките“,^[28] далеч на юг от Хоуп, и според съобщението в сагата тези планини в множествено число нямат връзка с вече познатите им и останали зад гърба им, т.е. на изток и север, планински обекти.

Може ли етническата картина на няколко века по-късна Америка да се свърже с етническите наблюдения на викингите? Според нас това е възможно. Съобщението на средновековните скалди е пример за това. В Америка действително съществува южен народ, известен като „куция народ“, който е една от народностните групи в ацтекската конфедерация. Преводът на името на ацтеките кулхуали е „куцият народ“. Те населявали най-източната част от земите на ацтеките и ако са живели в планински район по времето, когато са ги открили викингите, това ще означава, че още към 1000 г. поне едно от племената на конфедерацията е владеело земите на юг от р. Рио Гранде, около Северния тропик и далеч на изток от по-късните си земи при ез. Тескоко. Историците на индианската мексиканска и общо на северноамериканската общност смятат, че в резултат от засушавания, жестока суша, продължила твърде дълго, в резултат на демографски прираст и по други причини в земите на западните и източните пуебло редица древни народи напуснали земите си през ХII-ХIII в. Според трима историци, които са записали легендите на ацтеките през първите години на XVII, XVIII и XIX в. — Акоста, Ерера и Клавигеро, след последователни преселвания от далечната северна родина Ацтлан сочимилките, чалките, тласканите, кулхуалите и дошлите последни ацтеки се заселили в по-късните си земи: „Те дошли от далечните северни страни, където сега се намира кралството, наречено Ново Мексико“.^[29] Четвъртият член на конфедерацията на ацтеките, кулхуалите, се заселили на източния бряг на езерото Тецкуко (Тескоко). Възможно е натискът на ацтеките да е изтласкал кулхуалите на запад, тъй като удобните за миграционни придвижвания пътища винаги са били по равнинните зони. Една миграция по билото на Кордилерите би била далеч по-бавна и по-трудна и съвършено нелогична като теория, като се знае, че успоредно на огромната планинска верига са разположени „Великите равнини“. Множеството страни, от които дошли членовете на по-късната Конфедерация на ацтеките, и сведенията за постепенното прииждане на юг на отделните племена е обстоятелство, което позволява да се предполага, че една родствена етнически племенна група е заемала огромни пространства и в северните страни, в Ацтлан. С едно от племената на тази етническа общност на ацтекските племена или нахуатлаките се срещнали на границата между Великите равнини и Източните Сиера Мадре на брега на Мексиканския залив викингите на Карлсефни. Източните Сиера Мадре или южните склонове на Скалистите планини били определени от викингите като планинска верига или като планини, различни от планините при Хоуп: „всички планини, които бяха видели при Хоуп, както и планините, които сега откриха“. Тези планини са различни от планините, за които се говори в „Хауксбук“, които по наблюдения на викингите принадлежали към една верига: „смятаха, че планините, които се намираха при Хоуп и които бяха открили сега, спадат към една и съща верига …“.^[30]

Изследователските интереси на викингите надхвърлят границите на съвременното човешко въображение. Според „Сага за гренландците“ те решили да изследват първо новите земи или новата страна от двете страни, т.е. от север и от юг.^[31] Но след откриването на новата планинска верига, на днешните Южни Скалисти планини, според нас, тъй като очевидно на юг от Хоуп не съществува друга планинска верига, а на север нейното откриване би било проблематично, викингите взели ново решение — „да изследват всички планини, които бяха видяли при Хоуп, както и планините, които сега откриха“.^[32] Сведението е уникално, то демонстрира решението на викингите да изследват планинските вериги на Апалачите и Скалистите планини, които заедно с хребета на Кордилерите през Мезоамерика преминават в Южна Америка като една планинска верига. Колкото и да е невероятно като предположение, за намерението на викингите става дума в текстовете, които са преведени и на български език, т.е. в текстовете, които са достъпни на най-широка читателска публика от Америка до Европа. Покрай морето това изследване е възможно за Апалачите от Лабрадор до Флорида край брега на Атлантикa и по течението на многобройните реки. За Скалистите планини и Кордилерите, т.е. за Източна и Западна Сиера Мадре, това е възможно до южните брегове на Мексиканския залив и след полуостров Юкатан до Панамския провлак и Андите. От северните склонове на Андите по долината на р. Магдалена и по самата река, както и по р. Ориноко, е открит пътят към вътрешността и на южните земи на Америка, към Перу, Колумбия и Венецуела, т.е. към районите, в които са запазени предания за белите хора и за източните богове като Кетсалкоатъл, Виракоча, Кон и др. Откриването от първите европейци от колумбовата епоха^[33] на черепи от бикове е указание за присъствието на викинги и на Антилските острови, тъй като до появата на испанците в тези райони не са отглеждани крави и друг едър рогат добитък.

Пътят на викингите на юг край бреговете на Южна Америка бил открит, след като са си поставили задачата да изследват според мен Скалистите планини и Кордилерите на юг, може би до далечните земи на Антарктида. Задачата пред дръзките мореплаватели според текстовете в сагата за Ейрик е толкова мащабна, че може да се равнява само със замисъла на Фернандо Магелан след откриването на Америка. При това намерението да се изследват планините предполага не само крайбрежни плавания, а и проникване във вътрешността на новите земи, т.е. проникване във вътрешността на континента на север и на юг от Панамския провлак.

Мексиканските сюжети за еднокраките божества Хуракан и Тескатлипока заедно със скандинавското съобщение за „Еднокракия“ и със съобщението за плаване на север, към Отточния фиорд, както и съобщението за откриване на нови планини, които могат да бъдат само Източните Сиера Мадре в Мексико, и наблюдението, че викингите са стигнали от юг по река западно от Флорида до Апалачите, ни дава основание да смятаме, че викингите са открили Мезоамерика и път към Южна Америка и че са запазили откритието си в тайна. Винланд Добрия бил открит и скрит от северните германци.

Съществува още един мексикански сюжет, който се проследява в съобщенията за скрелингите, които живеели в пещери и ями.^[34] Вероятно поради сходства в различните версии на сагите различните мотиви в първоизточника са били обединени. В „Сага за Ейрик Червенокосия“ вероятно е намерило отражение мексиканското влияние, известно като „южен култ“ или „югоизточен обреден комплекс“^[35] в културата на скрелингите чероки. Това влияние се проследява в мотива за живота в пещери и е сходно с легендата на ацтекските племена за седемте пещери. Представата на ацтеките за седемте пещери е тяхна обща етногонична легенда.^[36] Според общо предание нахуатлаките произхождали от седемте пещери и ако тяхната митология е повлияла на митологията на чероките, може да се допусне, че контактите между южните ирокези и ацтеките са били интензивни или че някога чероките са живеели в пределите на ранен мексикански племенен съюз в централните райони на Северна Америка. Естествено, възможни са и типологични сходства и само културен синтез.

Фиг. 32. по Р. Кинжалов. Кетсалкоатъл

Споменатите от пленените в Маркланд по време на обратния път на викингите към Гренландия имена на конунгите Авалдамон и Авалдидид също заслужават внимание. Според X. Ингстад те са без филологическо обяснение.^[37] Без да се ангажирам с филологическо обяснение, считам, че името Авалдамон е сходно с името на единия от боговете на племената пуебло от Северно Мексико и днешните югозападни САЩ, с името на бог Авонавилона.^[38] По стара традиция скандинавците смятали древните си богове за конунги. Такива били и синът на Тор — Один, и неговите синове — Скьолд и Ингифрейр. Според по-ранни представи на скандинавците преди XIII в. родоначалник на ранните царски династии бил самият Один. Поради това е естествено имената на боговете на скрелингите и имената на вождовете конунги да бъдат обединени или слети.

Присъствието на мексикански мотиви в далечния Североизток може да се обясни чрез майчината традиция, носители на която са момчетата при насилствените смесени бракове в ранната Лига на ирокезите. Смесването на два различни разказа поради южните мексикански мотиви в разказите на пленените деца допълва системата от аргументи за присъствието на викингите на Торфинн Карлсефни в Мексиканския залив.

Походът на викингите на юг и амбицията им да изследват новооткритите планини в „страната на еднокраките“, според нас в страната на кухуалите, позволява да се датира по-рано и миграцията на ацтекските племена. Около 1000 г., а не, както се смята, два-три века по-късно, четвъртото племе от ацтекската конфедерация населявало земите в най-южните склонове на Източните Сиера Мадре или в най-южните склонове на Скалистите планини при брега на Мексиканския залив. Между мексиканците и скандинавците европейци възникнали напрегнати отношения, един от видните гренландци бил убит от „еднокракия“ и след плаването на север от планините вероятно по посока на устието на р. Рио Гранде викингите решили да не рискуват повече в обширната страна на еднокраките. Първата война на мексиканските индианци с европейците завършила с победа за местните жители, но за военните рамки на този междуконтинентален контакт очевидно се криели далеч по-сложни отношения. Основания за подобна теза ни дават познанията на викингите за боговете на мексиканците, за племенните им имена и за тяхната география.