Неделчо Неделчев
Викинги и скрелинги в Америка (14) (Откритията на викингите и контактите между европейската и индианските култури през XI–XV век)

Исландските саги — извор за етническата и обществената картина на Северна Америка през X–XI век

Исландските саги са уникален и неизползван извор за най-ранната история на Америка от северните брегове на Гренландия до планинските вериги на Северна и Южна Америка.

Плаванията на викингите на север към северните райони на Гренландия започват още по времето на ранните й откриватели Хунбьорн и Лейв. Проучванията на Ейрик Червенокосия на удобните за заселване места показват, че преселниците от Исландия и Норвегия успели да се ориентират в сложната география на далечния Север. Още по времето на съвременниците на Ейрик Червенокосия норманите започнали да провеждат целенасочени географски пътешествия във всички посоки в новите земи. Те имали и предварителните знания, които им позволявали да планират и провеждат плаванията си. При това етническата картина в Новия свят била различна от по-късната следколумбова етногеография и това облекчавало проучванията им.

От текстовете на сагите и от по-късните текстове от XIII–XIV в. се вижда, че ескимосите все още били далеч на север и не ограничавали свободата на европейските колонисти на Гренландия. Едва през XIV–XV в. започват съобщенията за настъпление на ескимосите на юг, към средните и южните райони на огромния остров. Произвеждащото стопанство на викингите било затруднено от застудяване след 1500 г. от н.е. Но същите тези климатични промени осигурили нормални условия за живота на ескимосите и в по-южните райони на Гренландия. Тяхното стопанство, което било в най-пряка зависимост от специфичния северен лов и риболов през XIV–XV в., вече могло да съществува и в по-южните райони на „Зеления остров“.

Плаването на експедицията на Т. Карлсефни на север, към Мечите острови, показва, че норманите „набирали височина“, за да стигнат по-северни територии на отвъдните земи, зад днешния Дейвисов пролив и Бафиново море: „Те плавали първо в Западното селище и към Мечите острови…^[1] От Мечите острови те плуваха на юг със северния вятър и бяха в открито море две денонощия“.^[2] Мореплавателите достигнали Бафинова земя, като очевидно не са плавали само на юг, но и на югозапад. Бафинова земя е най-вероятно Хеллуланд от норманските извори. След ново плаване, което продължило нови две денонощия, те достигнали Маркланд или Лабрадор — „земя, където имало големи гори и много зверове“.^[3] На югозапад от тази земя имало остров, който бил наречен Мечият остров.^[4] Изследователите на проблема за плаванията на викингите в далечния Северозапад на тогавашния свят очевидно имат затруднения с географската проблематика и нейното означаване. X. Ингстад смята, че след като тръгнали от Мечия остров, гренландците стигнали до остров, който кръстили Мечия остров.^[5] Тези два острова били разделени само с четири денонощия плаване.^[6] И тъй като в този район на американския Североизток има твърде много острови, забелязаният остров трябва да е имал сериозни отлики от множеството обградени отвсякъде с вода земи. Да се настоява, че на тези острови е имало население или че само на Мечия остров е имало мечки, е неоснователно. По-скоро островът се е отличавал от безкрайното множество други острови, вероятно по-размерите си. На югозапад от сушата на Маркланд подобен остров, също част от Маркланд, може да бъде само о. Нюфаундленд. Сагите не дават никаква информация за етническата характеристика на Хеллуланд и Маркланд по време на похода от север на юг. По-късно, при завръщането от юг на север на експедицията на Т. Карлсефни били пленени две момчета, разказът на които позволява да се предположи, че о. Нюфаундленд и Маркланд като цяло били под контрола на ирокезоезичните племена, обединени в най-ранната засега известна конфедерация на ирокезите от началото на XI в.

Според разказа на момчетата от Маркланд страната им се управлявала от двама конунги, т.е. вождове. Това съобщение е свидетелство за сложна многоплеменна структура под общо управление. Южните мотиви за живот в пещери насочват към юта-ацтекските мотиви за произход от пещери^[7] и най-вероятно са идеологическа проява на откриваното досега по археологически паметници мексиканско влияние. За южната страна на бизоните споменава и „Валламолум“ на делаварите^[8] вероятно скоро след XI в. За съжаление приетият подход за изчисляване на годините на управление на вождовете на делаварите не може да бъде използван, тъй като по време на миграции сроковете на управление на вождовете са различни от сроковете на управление при установяване на трайни племенни територии. Сведенията на ирокезите, че упражнявали със сила система на екзогамни бракове с далечни племена, включително и с живеещите на юг около р. Тенеси чероки^[9] от древни времена, позволява да се разбере разказът на момчетата скрелинги, които са били все още малки, че са носители на майчината традиция на чероките в далечния Маркланд.

Сведенията на момчетата скрелинги от исландската сага позволяват да се разберат съобщенията за ирокезите за старинни договори и насилствени родствени отношения и с чипеваите далеч на северозапад при водите на ез. Уинипег и р. Нелсон, на запад до Хъдзъновия залив. Очевидно преданията на ирокезите и спомените за старинни договори са много по-стари от XV–XVII в., тъй като след появата на испанците на юг и на англичаните, французите, датчаните и холандците на север племето на чероките е било едно от най-силните в Северна Америка и се е съпротивлявало успешно на опитите на Конфедерацията за военен натиск.^[10] Израстването на един зависим член на Лигата като силен и самостоятелен народ е било възможно само за продължителен период и при усложнена политическа ситуация — нашествията на алгонкините, мускогите и др. Делаварите линапи се съюзили с част от ирокезоезичните племена — с хуроните,^[11] и преди да разрушат този съюз, воювали със силните талигеви и със силните менгве-сенека. „И трепериха менгве-москитите“, съобщава делаварската хроника „Валламолум“.^[12]

След управлението на пет вожда в района на днешна Пенсилвания, делаварската „Страна на сасофраса“, се появили „бели хора, които излязоха от източните води“.^[13] Възможно е делаварите заедно с други алгонкини да са се запознали с викингите далеч преди да пристигнат в източната част на Северна Америка, още към XI в. Съобщението за появата на белите хора от източните води обаче е поставено в конкретно време и очевидно това събитие е от втората половина на XIV в. Ако предложената датировка е основателна, то тогава краят на могъществото на първата Лига на ирокезите е бил през предходния XIII в. През XIII в. земята на разпръснатите на огромна територия малобройни племена била прорязвана от завоеватели, които често установявали, че земите, в които отсядали, са ненаселени, подобно на „източната камениста земя“.^[14]

Сравнението между по-късните представи на ирокезите за Великия мир и ритуала негов вариант, който видели норманите — хвърлянето на бойната брадва в езеро или море и укриване в гората като съответствие на представата за защита от клоните на Белия бор за общността онгве-онгве, показва, че викингите на Т. Карлсефни са били в страната на ирокезите. Ритуалът и идеята за Великия мир са специфични за Лигата на ирокезите и се различават от идеите за заравяне на томахавката при по-далечните и по-близките им съседи.

На юг от голямото обединение на ирокезите била разположена племенната група на мускогите. Те заемали района между Флорида и южните части на Апалачите. Тук се намирал Хоуп, или езерото, което викингите били принудени да напуснат след натиска на скрелингите. Вероятно северните моменти в разказите — кожените лодки и използваният за храна костен мозък, се дължат на обстоятелството, че тези южни племена сравнително неотдавна са били напуснали по-старите си северни земи. Разказът на чахта-мускогите дава основание да се смята, че напусналите селището си бели, които изчезнали в р. Апалачиколи, били викинги. За среща на мускогите и викингите подсказва и специфичното оръжие, използвано от скрелингите — прът със синя топка, оръжие, използвано и в сражения, и в игри. Но най-сериозните сведения за бялата кожа на южните индианци и за това, че някои от тях произхождали от бели, правят впечатление и може би са указание за обясняване на идеята за идеалния расов брак между бели и червени. Вероятно тук може да се търси обяснението на предпочитанието, което югоизточните индианци отдали на англичаните пред испанците, и на стремежа им към приобщаване към културата на белите. Тези южни племена, известни по-късно като Петте цивилизовани племена, заедно с по-близките и по-далечните си съседи вероятно са асимилирали част от първите бели заселници на Америка далеч преди времето на Колумб. Те, както и северните мандани, запазили предания за участието на бели в създаването на племенната си общност.

Викингите на Т. Карлсефни достигнали на юг-югозапад до земите на мексиканските племена в района на източния планински дял Сиера Маестра. Там те се срещнали с народа на еднокраките, който според нас е по-късно известният „куц народ“ — едно от петте племена на конфедерацията на ацтеките. Контактът с мексиканските племена бил достатъчно продължителен, за да проникнат в исландските саги представите за „Еднокракия“ — т.е. за божества от типа на Хуракан и Тескатлипока. Сведението за страната на еднокраките показва, че в началото на XI в. едно от племената на по-късната конфедерация на ацтеките владеело районите между южните склонове на Скалистите планини и източния бряг на Мексиканския залив.

Намерението на викингите на Т. Карлсефни — да изследват първо страната от двете страни, а след това и откритите планини (според нас Апалачите и Кордилерите), подсказва, че не са изключени и нови сведения за присъствието на викинги във вътрешните южни райони на Америка не само на север, но и на юг до Южна Америка. След като експедицията се върнала обратно на север, било взето решение да се изследват всички планини. Това предполага, че с експедицията на Т. Карлсефни не завършили опитите да се открие Винланд Добрия — една страна, умело прикрита в сагите и географските съчинения с разказа за това, че на юг нямало нищо, което да заслужава внимание.