Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (6)

Глава 6

Джак Делейни все още не беше сигурен дали Анна Петреску е престъпничка.

Агентът на ФБР я изпрати с поглед, докато се загуби в тълпата по посока на Торнтън Хаус. След това се обърна и продължи кроса си през Шийп Медоу към езерото на парка. Мислеше си за жената, която разследваше през последните шест седмици. Работата му се затрудняваше извънредно много, защото не искаше Анна да разбере, че всъщност се интересуват от нейния шеф, за когото Джак бе убеден, че е престъпник.

Преди около година Ричард Маки, наблюдаващ специален агент на Джак, го повика в кабинета си и му възложи да ръководи екип от осем агенти във връзка с разследването на три жестоки убийства на три различни континента. Между тях имаше само две общи обстоятелства: и трите жертви бяха с прерязани гърла и в момента на убийството имаха големи неплатени кредити към „Фенстън Файнанс“. Джак беше сигурен, че убийствата са планирани и са дело на професионалист.

Той прекоси Шейкспиър Гардън и се отправи към своя малък апартамент в Уест Сайд. Току-що бе попълнил досието на последната служителка, назначена от Фенстън, но така и не можа да реши дали и тя е съучастник, или е просто наивна и няма нищо общо с машинациите на своя шеф.

Бе проучил произхода на Анна и откри, че чичо й Джордже Петреску е емигрирал от Румъния през 1972 година и се е заселил в Данвил, Илинойс. Няколко седмици след като Чаушеску се провъзгласил за президент на страната, Джордже писал на брат си и го умолявал да замине при него в Америка. След време Чаушеску обявил Румъния за социалистическа република и назначил жена си Елена за свой вицепрезидент. Джордже писал отново на брат си и подновил поканата, като в нея включил и своята племенница Анна.

Родителите на Анна отказали да напуснат родината, но през 1987 разрешили на седемнайсетгодишната си дъщеря да се измъкне почти нелегално от Букурещ и да замине за Америка, за да поживее при чичо си. Обещали й, че щом Чаушеску бъде свален от власт, тя ще може да се върне у дома. Анна така и не се прибирала. Пишела редовно, молела майка си да отиде при тях, но отговор на писмата й не идвал. Две години по-късно най-сетне пристигнало писмо, от което момичето научило, че при опит за преврат срещу диктатора баща й бил убит по време на граничен инцидент. В същото писмо майка й дала ясно да се разбере, че няма намерение да напусне Румъния по ред причини, една, от които е, че няма да има кой да се грижи за гроба на съпруга й.

Цялата тази информация човек от екипа на Джак успя да събере от есе, написано от Анна и поместено в училищното списание. Пак там неин съученик бе възпял крехкото момиче с дълги руси плитки и сини очи, което пристигнало от някакво странно място, наречено Букурещ, и което знаело толкова малко английски думи, че едва произнасяло Клетвата за вярност към националния флаг сутрин преди часовете. Към края на първата година Анна вече редактирала същото онова списание, дало толкова много информация за нея на разследващия екип.

Още като ученичка Анна спечелила стипендия за университета „Уилямс“ в Масачузетс и записала история на изкуството. В местния вестник се появило съобщение и за победата й в студентско състезание по лека атлетика със студенти от „Корнел“. Бе отбелязано, че пробягала трасето от километър и половина за четири минути и 48 секунди. Джак бе проследил развитието на Анна и до Пенсилванския университет, където тя продължила образованието си и защитила докторска дисертация за фовизма. Наложи се Джак да потърси думата в енциклопедичния речник. Оказа се, че групата на фовистите се състои от художници като Матис, Дерен и Вламинк, които се стремели да се откъснат от влиянието на импресионистите и интересите им били ориентирани към абстракцията. Оттам научи и че младият Пикасо напуснал Испания, за да се присъедини към групата свои съмишленици в Париж, където успял да скандализира публиката с картините си, характеризирани от „Пари Мач“ като „произведения без особено значение“. Читателите били уверявани, че много скоро „здравият разум ще възтържествува“. Това само подтикна Джак да поиска да узнае повече за Вюйяр, Люс и Камоа, художници, за които не беше чувал дори. Но явно щеше да отложи запознанството си с тях за момент, в който няма толкова работа, освен ако не се наложи да попълни пропуските в познанията си, за да притисне Фенстън.

След завършването на университета доктор Петреску бе включена в списъка със стажанти на аукционната къща „Сотбис“. Тази част от информацията се наложи да остане съвсем схематична, тъй като Джак не искаше агентите да задълбочават контактите си с бившите колеги на Анна. Все пак научи за фотографската й памет, за усърдието й при водене на научни изследвания, както и че всички, от портиера до председателя, я харесват. Никой от служителите на „Сотбис“ не желаеше да коментира какво се разбира под „неизяснени обстоятелства“, но беше ясно, че докато известната търговска къща се ръководи от настоящия управителен съвет, Анна няма шансове да се върне отново на работа. Джак така и не успя да проумее защо въпреки проблемите си тази жена бе решила да приеме работата във „Фенстън Файнанс“. За тази част от разследването си трябваше да разчита единствено на предположения, защото не можеше да поеме риска да разговаря с някой от колегите й в банката, макар да бе очевидно, че секретарката на председателя Тина Форстър е близка нейна приятелка.

За краткото време, през което Анна бе на работа в банката, тя бе посетила няколко нови клиенти, поискали големи кредити и притежаващи значителни колекции. Джак се страхуваше, че е само въпрос на време някой от тях да бъде застигнат от съдбата на предишните три жертви.

Джак тичаше по Осемдесет и шеста улица и три основни въпроса занимаваха мислите му и търсеха своя отговор. От колко време преди да постъпи на работа при него Фенстън е познавал Анна? Имали ли са някакви връзки семействата им в Румъния? Тя ли беше въпросният наемен убиец?

Фенстън със замах подписа сметката за закуска, изправи се и без да чака Липман да допие кафето си, се запъти към изхода на ресторанта. Влезе в кабината на асансьора, но стоя неподвижно, докато Липман не се присъедини към него, за да натисне копчето на осемдесет и третия етаж. Секунди след тях в кабината влязоха група японци с тъмносини костюми и семпли копринени връзки. Те също бяха закусвали в „Прозорци към света“. Фенстън никога не обсъждаше делови въпроси в асансьора — неговите конкуренти имаха офиси на етажите над и под неговия.

Когато вратите на асансьора се отвориха на осемдесет и третия етаж, Липман последва покорно своя господар, но озовал се в коридора, свърна настрани и пое към стаята на Петреску. Отвори вратата, без да чука, и завари вътре Ребека, секретарката на Анна, която подреждаше документите за предстоящата среща с председателя. Липман изстреля няколко груби нареждания с тон, който не търпеше възражения и коментар. Ребека тутакси остави папките на бюрото и се запъти да търси кашон.

Адвокатът се завъртя на пета и се отправи към кабинета на председателя, за да обсъдят по-нататъшната част от представлението, което бяха замислили за Петреску. Разиграваха този сценарий вече трети път за последните осем години, но Липман държеше да предупреди шефа си, че сега трябва да нанесат известни промени.

— Какво искаш да кажеш? — попита Фенстън.

— Според мен Петреску няма да се даде без борба.

— Очаквам с нетърпение срещата с нея — потри ръце Фенстън.

— Дали при създалите се обстоятелства няма да е по-разумно да?…

Неочаквано почукване на вратата прекъсна разговора им. Фенстън вдигна очи и видя в рамката на вратата Вари Стедман — началник на охраната на банката.

— Моля за извинение, господин председател, човек от „Федеръл Експрес“ донесе пакет, но никой друг, освен вас, не можел да го приеме.

Фенстън махна с ръка на куриера да влезе. Надраска подписа си в квадратчето срещу името и остана безмълвен, докато човекът не напусна кабинета и Бари не затвори вратата след него.

— Наистина ли е това, което си мисля? — попита тихо Липман.

— Сега ще разберем — отвърна Фенстън, отвори пакета и изсипа съдържанието му на бюрото.

Двамата мъже не откъсваха очи от лявото ухо на Виктория Уентуърт.

— Погрижи се Кранц да получи другия половин милион — рече Фенстън. Липман кимна. — Тъкмо навреме — продължи председателят, загледан в старинната диамантена обеца.

Анна приключи със събирането на багажа малко след седем. Остави куфара в коридора, та да може да го вземе по пътя за летището след работа. Полетът й за Лондон бе в пет и четирийсет и пет следобед, а щеше да кацне на „Хийтроу“ малко преди изгрев-слънце на следващия ден. Предпочиташе нощния полет, защото щеше да има достатъчно време не само да се наспи, но и да се подготви за срещата с Виктория за обяд в Уентуърт Хол. Надяваше се Виктория да е прочела доклада и да е съгласна да продаде Ван Гог, което щеше да реши всичките й проблеми.

Малко след 7,20 Анна за втори път тази сутрин напусна сградата, където живееше. Спря първото такси, което видя да минава — екстравагантност, за която имаше обяснение, — искаше да изглежда добре за срещата с председателя. Настани се на задната седалка и извади пудриерата, за да провери в огледалото грима си. Наскоро купеният костюм от „Ананд Джон“ и бялата копринена блуза непременно щяха да завъртят главите на околните. Нищо, че съчетанието с черните й маратонки предизвикваше всеобща изненада.

Таксито зави по Франклин Делано Рузвелт Драйв и ускори едва забележимо. Анна провери мобилния си телефон. Беше получила три съобщения, но и трите можеха да изчакат края на срещата. Едното беше от секретарката й Ребека: „Трябва спешно да говорим“. Това й се стори странно, защото само след няколко минути щяха да се видят. Второто бе потвърждение за полета й от „Бритиш Еъруейс“, а третото — покана за вечеря от Робърт Брукс, новия председател на аукционна къща „Бонамс“.

Таксито приближи Северната кула след двайсет минути. Тя плати на шофьора и изскочи навън, вливайки се в морето работещи, които се процеждаха през входа и оттам през металните лостове на пропускателния турникет. Анна се качи в скоростния асансьор и за по-малко от минута достигна етажа на големите началници и пристъпи на тъмнозеления му килим. В същия този асансьор Анна бе дочула разговор, от който разбра, че всеки етаж е с площ от близо четири хиляди квадратни метра и в сградата, в която се работи денонощно, вадят хляба си близо петдесет хиляди души — почти двойно повече от населението на градчето, в което за първи път живя в тази страна — Данвил, Илинойс.

Анна се отправи направо към кабинета си и с изненада установи, че Ребека не я чака, след като чудесно знаеше колко важен разговор предстои в осем часа. С облекчение видя, че папките са спретнато подредени на бюрото й. Два пъти прегледа дали редът, който изискваше да следват, е спазен. Имаше няколко минути на разположение, ето защо разгърна отново папката на Уентуърт и се зачете в доклада си. „Цената на имението Уентуърт може да се раздели на няколко категории. На първо място е добре да разгледаме…“

Тази сутрин Тина Форстър си позволи да не става от леглото преди седем. Часът й при зъболекаря бе в осем и половина и Фенстън й разреши да закъснее за работа. Това обикновено означаваше, че той самият има ангажимент извън града или се кани да уволни някой от служителите. Не би искал тя да се върти наоколо, особено ако ставаше дума за втория случай. Ясно бе, че това няма да е Липман, защото тя не виждаше как Фенстън ще оцелее без този мъж. Би желала да е Бари Стедман, но и това беше немислимо засега, защото охранителят не пропускаше да възхвалява председателя, който попиваше всякакви ласкателства като сюнгер, очакващ следващата вълна.

Тина се бе отпуснала във ваната — лукс, който си позволяваше единствено в дните в края на седмицата, и се питаше кога ли ще дойде и нейният ред. Повече от година беше лична секретарка на Фенстън и макар да презираше своя шеф и всичко, на което той държеше, правеше всичко възможно да бъде незаменима. Не можеше да си позволи да напусне, не и преди да…

Телефонът в спалнята й иззвъня, но тя нямаше намерение да го вдига. Предположи, че е Фенстън, който ще пита къде е някоя папка, къде да намери телефонен номер, дори къде е бележникът му. За част от секундата й хрумна, че може да е Анна — единственият истински приятел, който имаше, откакто пристигна тук от Западния бряг. Едва ли, помисли си тя. Анна щеше да представя доклада си пред председателя в осем сутринта и най-вероятно в момента преглеждаше за двайсети път последните подробности.

Тина се усмихна, докато излизаше от ваната и увиваше хавлиената кърпа около тялото си. Зашляпа през коридора и влезе в стаята си. Когато се наложеше някой гост да прекара нощта в претъпкания й с вещи апартамент, трябваше да спи или в нейното легло или на канапето. Изборът наистина беше малък, тъй като тя разполагаше с една-единствена спалня. В последно време не можеше да се похвали с много гости, но не защото липсваха предложения. След това, което преживя с Фенстън, Тина не вярваше на никого. Наскоро бе изпитала желание да сподели тайната си с Анна, но се боеше да рискува.

Дръпна завесите на прозореца и макар да беше вече септември, чистото ясно утро я изкуши да облече лятна рокля. Така поне щеше да се чувства по-удобно при вида на зъболекарската бормашина.

Готова и облечена, тя се огледа в огледалото и отиде в кухнята, за да си направи чаша кафе. Нямаше право на нищо друго, дори на препечена филийка — такива поне бяха инструкциите на помощник-зъболекаря. Включи телевизора, за да чуе новините. Нищо ново. Съобщение за терорист самоубиец на Западното крайбрежие, жена с тегло сто и шейсет килограма дала под съд „Макдоналдс“ за това, че е причина за съсипания й сексуален живот. Тина тъкмо щеше да изключи „Добро утро, Америка“, когато на екрана се появи снимката на куотърбек от отбора по ръгби „49“.

Това й напомни за баща й.