Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (47)

Глава 47

Анна усещаше, че обядът й с Кен Уитли не се развиваше в най-благоприятната посока. Заместник-председателят на „Кристис“ й даде ясно да разбере, че злополучният инцидент, довел до нейното освобождаване от „Сотбис“, все още не е забравен, а и намеците, които правел Брайс Фенстън с повод и без повод, че е освободена поради поведение, противоречащо на кодекса на банковия служител, не са в нейна полза. Не че някой обръщал особено внимание на приказките му, но пък той бил уважаван клиент и нейното връщане в сферите на аукционните къщи засега не било много подходящо.

Думите му затвърдиха у Анна убеждението, че наистина трябва да помогне на Джак да изобличи банкера, който очевидно пет пари не даваше чий живот съсипва по пътя си.

Засега нямало позиция, достатъчно подходяща за нейните квалификация и опит, обясни Кен, но й обеща да я държи в течение.

Когато напусна ресторанта, Анна хвана такси и даде адреса:

— Федерал Плаза двайсет и шест.

 

 

Джак крачеше напред-назад из фоайето на сградата на ФБР в Ню Йорк, малко преди часа, в който се очакваше Анна да се появи. Не беше изненадан, че я видя да влиза минути преди уговореното време. Трима души от охраната я проследиха с поглед, докато изкачваше стълбите пред входа. Съобщи името си на един от мъжете край входа, който поиска да види документа й за самоличност. Тя подаде шофьорската си книжка и служителят я задържа, докато изписваше името й на своята клавиатура.

Джак отвори вратата пред нея.

— Не беше моя идеята първата ни среща да бъде точно тук — рече Анна вместо поздрав.

— Нито пък моя — увери я Джак, — но шефът ми държи да покаже, че за него тази среща е от особено значение.

— Да не би да е ред аз да бъда арестувана?

— Не, но се надява да проявиш желание да ни сътрудничиш.

— Тогава да вървим и да разлаем кучетата.

— Май това е бил един от любимите изрази на баща ти — отбеляза Джак.

— Откъде знаеш? — вдигна очи Анна към него. — Само не ми казвай, че имате и негово досие?

— Не — засмя се той. — Просто ти го спомена, когато пътувахме заедно. — Натисна копчето на деветнайсетия етаж, където Дик Маки вече ги чакаше в коридора.

— Много мило от ваша страна, че се съгласихте да дойдете, доктор Петреску. — Сякаш бе имала избор, помисли си Анна. Маки я поведе към кабинета си и когато влязоха вътре, й посочи удобното кресло срещу бюрото. — Срещата ни е неофициална, но държа да започна с това, че за Бюрото е изключително важно, че се съгласихте да ни помогнете.

— А защо държите да ви помагам? — попита Анна. — Мислех, че сте арестували Липман и той вече е зад решетките.

— Освободихме го тази сутрин — съобщи Маки.

— Сериозно? — не скри изумлението си Анна. — Нима два милиона долара не са достатъчно уличаващи?

— Повече от достатъчно — призна Маки. — Но случаят не е приключил. Моята специалност са преговори с цел постигане на по-далечна цел и днес малко след девет Липман подписа споразумение с федералния прокурор, според което, ако ни сътрудничи безпрекословно, ще се отърве само с петгодишна присъда.

— Това все пак не обяснява защо сте го пуснали.

— Защото успя да ни убеди, че е в състояние да докаже непосредствената връзка между Фенстън и Кранц, но за целта трябва да се върне на работа в офиса на Уолстрийт, да се добере до необходимия документ, включително и до номерата на сметките в различни банки по света, където са извършени незаконните плащания.

— Не е изключено да ви лъже, особено след като при срутването на Северната кула бяха унищожени хиляди документи — отбеляза Анна.

— Така е — съгласи се Маки, — но пък ние му дадохме ясно да разбере, че ако ни играе номера, съществува реална опасност да прекара остатъка от живота си в Синг-Синг.

— Доста стимулиращо, бих казала.

— Съгласи се също така да се яви като свидетел на обвинението — допълни Джак, — в случай че се стигне до дело.

— Излиза, че трябва да сме благодарни, че Кранц е на сигурно място в затвора, защото ключовият ви свидетел като нищо може да бъде заклан без време.

Маки и Джак размениха изненадани погледи.

— Не сте ли чели днешния „Ню Йорк Таймс“? — попита шефът.

— Не — отговори Анна.

Маки отвори една папка и извади изрезка, която подаде на посетителката си.

„Олга Кранц, известна като убийцата с кухненски нож от антуража на Чаушеску, избяга миналата нощ от строго охраняваната затворническа болница в Букурещ. Предполага се, че Кранц се е измъкнала през шахтата за бельо на болничното отделение, облечена в униформата на болничен санитар. Единият от полицаите, охранявали затворничката, е намерен с прерязано…“

— Сега вече до края на живота си ще се озъртам като подгонен заек — заяви Анна, още преди да е дочела краткото съобщение.

— Не ми се вярва — опита се да я успокои Джак. — Кранц едва ли ще бърза да се прибере в Щатите, след като е в списъка на деветимата най-издирвани престъпници. Не може да не си дава сметка, че нейно подробно описание вече е изпратено до всички гранични пунктове, както и в Интерпол. Ако бъде спряна и претърсена, ще трябва да обясни как е получила раната в дясното рамо.

— Но това няма да спре Фенстън да изпълни плана си за отмъщение.

— Защо ще си прави този труд? — попита Джак. — Особено след като вече се е добрал до своя Ван Гог.

— Защото Ван Гог не е у него — наведе глава Анна.

— Какво искаш да кажеш? — нетърпеливо попита Джак.

— Малко преди да изляза тази сутрин, за да се срещна с вас, се чух с Тина. Тя ме предупреди, че днес Фенстън има среща с експерт от „Сотбис“ и представител на застрахователна компания, които да оценят картината за застраховане. Той никога досега не е правил такова нещо.

— Защо смяташ, че ще възникне проблем?

— Защото картината е копие — отвърна Анна.

— Моля? — извисиха глас и двамата мъже.

— Нали затова ходих до Букурещ. Един стар приятел, изключително талантлив портретист, направи копието.

— Това вече обяснява присъствието на онази рисунка в апартамента ти — въздъхна Джак.

— Бил си в дома ми? — изненада се Анна.

— Тогава бях убеден, че животът ти е в опасност.

— Но как може…

— Обяснява също — прекъсна я нетърпеливо Маки, — защо изпратихте червената кутия в Лондон и позволихте на „Арт Локейшънс“ да я приберат, за да я доставят на Фенстън в Ню Йорк.

Анна кимна безмълвно.

— Не може да не си си давала сметка, че рано или късно ще те разкрият — обади се Джак.

— След време — да. Точно това беше целта. Имах нужда от достатъчно време да продам оригинала, преди Фенстън да е разбрал какво смятам да направя.

— Значи, докато приятелят ти Антон е работел над копието, ти отиде до Токио, за да уговориш Накамура да я купи?

Анна отново кимна.

— А успяхте ли?

— Да. Съгласи се да купи оригинала на автопортрета срещу петдесет милиона долара, сума, напълно достатъчна на Арабела да ликвидира дълга, направен от сестра й, и в същото време да запази имението.

— Но сега, след като Фенстън знае, че притежава фалшификат, той ще се свърже с Накамура и ще се опита да провали плановете ти — намеси се Джак.

— Той вече му се обади — въздъхна Анна.

— Значи сте отново в изходна позиция, така ли?

— Не — усмихна се широко Анна. — Накамура вече е депозирал капаро от пет милиона долара при адвокатите си в Лондон и е готов да плати остатъка, когато види оригинала.

— Ще имате ли достатъчно време? — попита Маки, изпълнен с уважение.

— Тази вечер отлитам за Лондон, утре имам среща с Накамура в Уентуърт Хол.

— Доста напрегната програма — отбеляза Джак.

— Не и ако Липман успее тази вечер да достави материалите — уточни Маки. — Не забравяй, че тази вечер трябва да проведе акцията си.

— Имам ли право да знам за какво става дума? — попита Анна.

— Не. Нямаш — категорично отсече Джак. — Качваш се на самолета и ни оставяш ние да си гледаме работата.

— Може ли да включите в работата си и наблюдение на Тина? — тихо попита младата жена.

— И защо да го правим?

— Уволнили са я тази сутрин.

— На какво основание? — попита Маки.

— Фенстън е открил, че докато аз препусках по света, ме е държала в течение на събитията. И си мисля, че заради мен животът й е в сериозна опасност.

— Допуснах голяма грешка по отношение на тази жена — отбеляза Джак. — За което искрено се извинявам. Но така и не проумявам какво я е държало толкова време на работа при Фенстън.

— Мисля, че ще науча тази вечер. Имаме среща за по едно питие, преди да тръгна за летището.

— Ако ти остане миг, обади ми се. Много бих искал да знам отговора на този въпрос.

Анна кимна.

— Има още нещо, което бих искал да разбера, преди да си тръгнете, доктор Петреску — намеси се Маки. Анна вдигна очи. — Щом при Фенстън има копие на картината, къде е оригиналът?

— В Уентуърт Хол — гласеше простичкият отговор. — Щом прибрах творбата от „Сотбис“, се качих на първото такси и го закарах при Арабела. В червената кутия, с която напуснах тогава имението, беше само рамката.

— Която занесохте в Букурещ, за да може Антон да постави своето копие в оригиналната рамка, с надеждата, че то е достатъчно добро, за да убеди Фенстън.

— И това щеше да трае дълго, ако не беше решил да застрахова картината.

Тримата мълчаха известно време. Пръв наруши тишината Маки.

— Проведохте цялата тази операция под носа на Джак?

— Точно така — усмихна се Анна.

— В такъв случай, нека все пак ви попитам, доктор Петреску — продължи Маки, — къде беше истинският Ван Гог, докато двамата мои опитни агенти закусваха с вас и лейди Арабела в Уентуърт Хол?

— Не забравяй Петата поправка^[1] — призова Джак.

— В спалнята на Ван Гог — отговори Анна. — Над главите им, на първия етаж.

— Наистина на една ръка разстояние — призна Маки.

 

 

Кранц изчака да чуе и десетото позвъняване. Когато отсреща вдигнаха, се чу само:

— Къде си?

— В Москва — отвърна.

— Умно. Точно сега името ти твърде често се появява на страниците на „Ню Йорк Таймс“ и рискът е прекалено голям.

— Да не говорим за списъка на най-издирваните лица на ФБР — допълни тя.

— Петнайсет мига слава — отбеляза Фенстън. — Но имам нова поръчка за теб.

— Къде?

— В Уентуърт Хол.

— Не мога да рискувам да се появя там втори път…

— Дори ако удвоя заплащането?

— Рискът е прекалено голям.

— Може би ще премислиш, ако ти кажа за чие гърло става въпрос.

— Цялата съм в слух — отговори Кранц. Когато чу коя е бъдещата й жертва, само додаде: — За това ще трябва да ми платиш два милиона долара.

— Нека бъдат три, ако успееш да прережеш и врата на Петреску. Тя ще бъде там за едно денонощие.

Кранц се поколеба миг-два.

— Нека са четири, възможно е тя да стане свидетел на първото убийство. — Последва продължителна тишина. — Освен това ще са ми нужни два милиона аванс — добави.

— На обичайното място?

— Не. — Кранц продиктува номер на сметка в банка в Москва.

Фенстън остави слушалката и повика Липман по интеркома.

— Трябва да те видя веднага.

Докато чакаше дясната му ръка да се появи, председателят нахвърля няколко ключови думи, насочващи към проблемите, които смяташе да обсъдят: Ван Гог, пари, Уентуърт Хол, Петреску. Продължаваше да драска по листа, когато се почука на вратата му.

 

 

Липман искрено се надяваше, че не му личи колко е разтревожен.

— Избягала е — започна Фенстън, щом вратата се затвори.

— Значи съобщението в „Ню Йорк Таймс“ е вярно — рече Липман.

— Да, но не знаят, че е в Москва.

— Смята ли да се върне в Щатите?

— Не засега. Поне докато не стихне шумотевицата около името й.

— Има основание — съгласи се Липман и се постара да не му проличи колко голямо е облекчението, което изпита.

— Възложих й друга задача — сподели Фенстън.

— Кой е обектът този път?

Юристът слушаше и не вярваше на ушите си коя е следващата жертва и защо не може да бъде отрязано лявото й ухо.

— Изпратиха ли обратно в Уентуърт Хол онова недоразумение? — попита Фенстън, забелязал, че Липман съзерцава върнатата на мястото й снимка на председателя и президента Буш пред Кота нула.

— Да, „Арт Локейшънс“, прибраха платното днес следобед и фалшификатът ще бъде в Уентуърт Хол утре по същото време. Говорих с адвоката ни в Лондон. Заповедта за изземване ще бъде предявена пред съдия в сряда, така че ако оригиналът не бъде върнат дотогава, вие ставате автоматично собственик на имението и можете да започнете да разпродавате останалата част от колекцията, докато дългът се изчисти. Имайте предвид, че това може да трае години.

— Ако Кранц си свърши работата както трябва утре вечер, дългът никога няма да се изчисти — отбеляза Фенстън. — Тъкмо затова те повиках. Искам да обявиш при първа възможност останалата колекция за продан. Раздели творбите по равно между „Сотбис“, „Кристис“, „Филипс“ и „Бонамс“ и се опитай да ги продадеш едновременно.

— Но пазарът ще се наводни и това автоматично ще свали цените.

— Точно такава е целта ми. Ако си спомням правилно, Петреску оцени останалата част от колекцията на около трийсет и пет милиона, но ще бъда доволен, ако се освободим от нея за петнайсет-двайсет милиона.

— Така ще паднете с близо десет милиона под цената.

— Много жалко — усмихна се Фенстън. — При това положение няма да имам никакъв друг изход, освен да продам Уентуърт Хол и всичко в него до последното парче. — Замълча за малко. — Погрижи се имението да попадне в ръцете на трите най-известни агенции за недвижими имоти в Лондон. Кажи им да направят скъпи брошури със снимки и описания и дори да пуснат платена реклама в някой от големите вестници, популярен в цялата страна. Когато приключа с лейди Арабела, тя не само ще остане без пукната пара, но и доколкото познавам британската преса, ще бъде твърде унизена.

— А Петреску?

— За наш късмет тя ще се окаже на точното място в точното време и няма да избегне съдбата си.

— Значи Кранц ще успее да убие с един удар два заека — отбеляза Липман.

— Точно затова бих искал да се съсредоточиш върху банкрута на имението, за да не се налага да убиваме и лейди Арабела.

— Заемам се веднага — каза Липман. — Приятна вечеря — додаде той, вече при вратата.

— Вечеря ли? — вдигна вежди Фенстън.

— Нали щяхте да сте в Шери Недерланд тази вечер на ежегодната вечеря на банкерите?

— Господи, добре, че ме подсети. Къде, по дяволите, е оставила Тина речта ми?

Липман се усмихна, но не и преди да затвори вратата на кабинета зад гърба си. Прибра се в стаята си и седна пред бюрото, за да обмисли информацията, която току-що Фенстън му бе доверил. Щом ФБР научат къде ще бъде утре вечер Кранц и коя ще е вероятната й жертва, те положително щяха да се съгласят да намалят срока на престоя му в затвора още малко. И ако успееше да предаде важната информация, която свързва Фенстън с Кранц, би могло дори да препоръчат на съдията да го осъди условно.

Липман извади малката камера, която му бяха дали от Бюрото. Опита се да изчисли колко документи можеше да фотографира с нея, докато председателят чете своята реч пред банкерите на Ню Йорк.