Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (36)

Глава 36

Фенстън протегна ръка и заопипва шкафчето до леглото си, за да улови слушалката на телефона.

— Кой е, по дяволите?

— Винсент току-що се обади.

— Какво каза този път? — Председателят моментално се разсъни. — Откъде се обади?

— От Токио. Твърди, че е продала картината.

— Не може да продадеш нещо, което не ти принадлежи — изсъска Фенстън и запали лампата. — Каза ли къде отива сега?

— Да вземе платното.

— Някаква индикация къде може да е това?

— Там, където винаги е било — повтори точно репликата Липман.

— Значи в Лондон — заключи Фенстън.

— Защо сте толкова сигурен?

— Ако го е занесла в Букурещ, няма причина да не го занесе и в Токио. Не, оставила го е в Лондон — непреклонен беше Фенстън, — където винаги е било.

— Не съм толкова сигурен.

— А според теб къде е?

— В Букурещ, в червената кутия.

— Кутията е само примамка.

— В такъв случай как може да се надяваме, че ще се доберем до картината? — попита Липман.

— Нищо по-просто. Сега, когато е убедена, че я е продала на Накамура, ще се върне да я прибере. Този път Кранц ще я чака и ще й се случи нещо много сходно с това, което се е случило на самия Ван Гог. Но преди да стигнем до тази развръзка трябва да звънна един телефон. — Той трясна слушалката, преди Липман да е успял да попита на кого.

 

 

Анна напусна хотела след дванайсет. Взе метрото до летището. Не можеше да си позволи вече лукса да пътува с такси. Даваше си сметка, че така улеснява мъжа, който я следеше. Но така или иначе той вече знаеше закъде се е запътила.

Ала нямаше и представа, че преследвачът й седи осем реда зад нея.

 

 

Кранц отвори броя на „Шинбуи Таймс“, готова да го вдигне веднага щом Петреску се обърне, за да се огледа.

Време бе да се обади. Набра номер и изчака десет позвънявания. Отсреща вдигнаха сред десетото. Тя мълчеше.

— Лондон — бе единствената дума, която произнесе Фенстън, преди да прекъсне.

Кранц пусна клетъчния телефон през прозореца и проследи как апаратът беше премазан от минаващ камион.

* * *

Влакът спря пред летището и Анна се насочи направо към гишето на „Бритиш Еъруейс“. Разпита за цените на билетите до Лондон, без да има намерение да купува билет. Разполагаше само с трийсет и пет долара. Факт, който Фенстън нямаше как да знае. После се премести пред таблото с разписанията. Имаше деветдесет минути между двата полета. Насочи се с бавни стъпки към изход 91 В, с надеждата, че този, който я следи, няма да я изпусне от поглед. По пътя към залата за чакащи спираше пред всяка витрина и стигна до изхода в момента, когато започнаха повикванията. Нарочно седна до малко дете.

— Моля пътниците, чиито места са…

Детето изпищя и побягна, последвано от разтревожените родители.

 

 

Джак отклони очи само за част от секундата, но когато я потърси отново, нея вече я нямаше. Сякаш потъна вдън земя. Дали се бе качила на самолета, или се е върнала обратно в града? Нищо чудно да бе разбрала, че двама души са по петите й. Може би беше усетила опасността? Обходи с поглед всеки ъгъл от залата долу. Вече викаха в самолета пасажерите от бизнес класата, а тя не беше сред тях. Огледа един по един всички, които седяха по столовете и чакаха да бъдат повикани, и нямаше да забележи и другата жена, ако тя не беше посегнала към косата си — нямаше вече къса руса коса, а черна перука. Нейното изражение също изглеждаше объркано.

Кранц се поколеба, когато поканиха на борда пътниците от първа класа. Запъти се към дамската тоалетна, разположена точно зад мястото, където бе седяла Петреску. След няколко минути излезе и се върна на мястото си. Когато прозвуча последното повикване за всички пътници, тя бе сред последните, които се качиха на борда.

Джак я проследи, докато се скри от погледа му. Откъде ли беше толкова сигурна, че Анна ще пътува за Лондон? Отново ли загуби и двете?

След като затвориха вратите на ръкава, с болка трябваше да признае, че очевидно и двете жени щяха да летят за Лондон. Мъчеше го мисълта, че долови нещо необичайно в поведението Анна от момента, в който напусна хотела. Сякаш искаше да бъде проследена.

Изчака, докато и последният служител на компанията си събра багажа и напусна помещението. Готвеше се вече да слезе на приземния етаж и да си купи билет за следващия полет за Лондон, когато вратата на мъжката тоалетна се отвори.

Отвътре излезе Анна.

 

 

— Свържете ме с господин Накамура.

— За кого да предам?

— Брайс Фенстън, председател на „Фенстън Файнанс“.

— Един момент, да проверя дали е свободен, господине.

— Ще се освободи — отсече Фенстън.

Линията утихна и мина известно време, преди да му се обадят отново.

— Добър ден, господин Фенстън — чу гласа на Накамура. — Говори Такаши Накамура, с какво мога да ви бъда полезен?

— Обаждам се да ви предупредя, че…

— Да ме предупредите ли?

— Казаха ми, че Петреску се опитала да ви продаде картина на Ван Гог.

— Точно така — потвърди Накамура.

— И колко ви поиска?

— Баща си и майка си, колкото и грубо да ви звучи.

— Ако сте достатъчно глупав да купите произведението, наистина ще се наложи да викате на помощ баща си и майка си, защото ще си имате работа с мен. Картината е моя собственост.

— Нямах представа. Мислех, че…

— Погрешно сте мислили. Може би сте разбрали, че Петреску не работи вече за нашата банка.

— В интерес на истината, даде ми ясно да разбера, че е така…

— Спомена ли, че беше уволнена?

— Да, спомена.

— А каза ли ви защо?

— В големи подробности.

— И въпреки това смятате, че можете да имате делови отношения с нея?

— Смятам. Нещо повече, надявам се да я убедя да се присъедини към моя екип във фондацията.

— Въпреки факта, че бях принуден да я освободя за поведение, непристойно за служител на банка.

— Не на банка, господине, а на вашата банка.

— Не ме учете как да се изразявам — изсъска Фенстън.

— Така да бъде — съгласи се Накамура. — Нека все пак уточня нещо. Ако доктор Петреску все пак приеме да работи за мен, много бързо ще разбере, че ние не толерираме опити за изнудване на клиентите и ограбване на наследството им.

— А как гледате на служители на банки, които задигат банкови активи на стойност сто милиона долара?

— Много ми е приятно да чуя, че оценявате така високо картината, защото собственикът…

— Аз съм собственикът — изрева Фенстън, — съгласно законите на щата Ню Йорк.

— Тяхната власт не се простира до Токио.

— Доколкото знам, вашата компания има офиси в Ню Йорк.

— Ето поне едно нещо, за което съм съгласен с вас — отбеляза Накамура.

— В такъв случай няма пречки да изпратя в офиса ви писмено предупреждение, ако сте толкова глупав, че да се опитате да купите моята картина.

— От чие име ще бъде издадено това предупреждение? — попита Накамура.

— Какво намеквате? — изкрещя Фенстън.

— Моите адвокати в Ню Йорк трябва да знаят срещу кого ще се изправят. Дали срещу Брайс Фенстън, председател на „Фенстън Файнанс“ или срещу Нику Мунтеану, човекът, който изпра парите на доскорошния диктатор на Румъния — Чаушеску?

— Не ме заплашвайте, Накамура, или ще…

— Ще счупите врата на моя шофьор може би?

— Следващия път няма да бъде шофьорът.

Настъпи дълга пауза, преди Накамура да проговори.

— Може би в такъв случай няма да е зле да обмисля действията си и дали наистина си заслужава да купувам Ван Гог.

— Разумно решение — отбеляза Фенстън.

— Благодаря, господин Фенстън. Убедихте ме, че едва ли ще е разумно да предприема замислените от мен стъпки.

— Знаех си, че ще се вразумите в крайна сметка — заключи Фенстън, преди да затвори телефона.

 

 

Когато час по-късно Анна се качи на самолета за Букурещ, беше сигурна, че е раздрусала човека на Фенстън. От разговора й с Тина навярно са си извадили заключението, че е тръгнала за Лондон, за да вземе картината от мястото, „където винаги е била“. Уловка, на която Фенстън и Липман вероятно вече са се хванали.

Май попреигра, като прекара толкова време на гишето на „Бритиш Еъруейс“, а също и в чакалнята пред изход 91 В. Номерът с момченцето дойде като бонус, макар че и тя се изненада от бурната му реакция на съвсем леко ощипване по глезена.

Истинската тревога на Анна бе свързана с Тина. По това време на следващия ден Фенстън и Липман щяха да разберат, че им е пробутала фалшива информация и че е наясно с подслушването на разговорите й с Тина. Боеше се, че най-малката опасност за приятелката й е да си загуби работата.

Щом колесника на самолета за Букурещ се отлепи от пистата, мислите на Анна се насочиха към Антон. Надяваше, че трите дни са му били достатъчни.

Човекът на Фенстън я гонеше по тясна пътека, в дъното на която се виждаше каменна стена, увенчана с бодлива тел. Анна знаеше, че нямаше спасение. На около метър от стената се обърна и застана лице в лице с нисък грозен мъж, който бе насочил дулото на пистолета си към сърцето й. Отскочи, усетила, че куршумът опарва едното й рамо.

— Ако искате да сверите часовника си, в момента в Букурещ е три и двайсет следобед.

Анна се събуди сепнато.

— Кой ден сме? — попита тя минаващата покрай нея стюардеса.

— Двайсети септември, госпожо. Четвъртък.