Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
False impression, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Американска, първо издание

ИК „Бард“, София, 2006

Редактор: Мария Василева

Коректор: Иванка Нешева

ISBN: 978-954-584-068-5

История

  1. — Добавяне

Глава 12

Анна вече спринтираше и в същото време усещаше, че около нея става все по-тихо. Един по един писъците замираха и тя знаеше, че много скоро идва и нейният ред. Не чуваше стъпки зад себе си и за първи път искрено си пожела някой да я задмине, все едно кой, само да се отърве от чувството, че е последният човек на земята. Даде си сметка какво изпитват хората в планината, подгонени от лавина със скорост десет пъти по-голяма от тази, на която е способно кое да е човешко същество. Само дето плътно зад нея приближаваше не бяла, а черна лавина.

Пое дълбоко въздух, за да стимулира тялото си да развие скоростта, която не беше постигала никога досега. Запретна подгизналата и смачкана бяла копринена блуза, отдавна загубила първоначалния си цвят, и покри уста с единия й край, секунда след това сивият облак я погълна.

Силната въздушна струя я пое и я запрати встрани. Желанието да се движи обаче не секваше. Успя да се примъкне едва няколко стъпки, след което се закашля неудържимо. Провлачи се около метър, след това още един, докато най-неочаквано главата й се удари в нещо твърдо. Протегна длан напред и усети хладната повърхност на стена. Опита се да се движи покрай нея, но тутакси възникна въпросът: В правилна посока ли се движа? Към облака или обратно на него? Пепел, пясък, прах изпълваха устата, очите, ушите, носа, косата, Анна имаше усещането, че жива ще изгори. Сети се за хората, които бяха скочили от високите етажи, смятайки, че така поне ще намерят една по-бърза смърт. Едва сега ги разбра, но нямаше откъде да скочи и оставаше само да се пита още колко ще издържи, преди да се задуши. От сърце се помоли това да стане по-бързо. Пристъпи напред, коленичи и започна да се моли.

Отче наш… първите думи внесоха известно спокойствие в мислите й и тъкмо се канеше да затвори очи и да се отпусне на каменната настилка, когато пред нея блесна светлината на полицейска лампа. Ти който си на небето… направи свръхусилие да се изправи и да приближи мигащата светлина. Да се свети името ти… Колата отмина, тъй като хората вътре нямаше как да знаят за нейното присъствие, нито да чуят жалния й вопъл. Да бъде царството ти… Анна падна отново на земята, при което ожули коляното си на каменния бордюр Както на небето, така и на земята… Не изпита никаква болка. Поне можеше да се държи с дясната ръка за ръба на тротоара и да се придвижи, колкото й стигаха силите. Тъкмо щеше да спре да диша, когато й се стори, че докосва нещо топло. Нима беше попаднала на живо същество?

— Помощ — пророни тя едва чуто, без да очаква какъвто и да било отговор.

— Дайте ми ръката си — долетя незабавно. — Опитайте се да се изправите. — Невидим мъж я подкрепи да стъпи на крака. — Виждате ли онзи триъгълник светлина? — попита той. Тя не можеше да види дори накъде сочи човекът. Завъртя се на пета, за да се огледа във всички посоки, но около нея цареше пълен мрак… Не! Някъде далеч, едва-едва забеляза слънчев лъч, който се мъчеше да пробие плътния облак. Анна стисна ръката на непознатия и двамата полека-лека се насочиха към светлата точка, която с всяка следваща стъпка ставаше все по-ярка. Най-сетне изплуваха от ада и се озоваха обратно в Ню Йорк.

Анна се извърна към покритата със сива пепел фигура, спасила живота й. Униформата на мъжа бе така плътно покрита с прах и мръсотия, че ако не беше характерната шапка на главата му и просветващата значка, по нищо не можеше да познае, че това е полицай. Човекът се усмихна и в прахта по лицето му се образуваха ситни като паяжина пукнатини, все едно бе наплескано с грим, дебел поне един сантиметър.

— Продължавайте да се движите към светлината — рече и изчезна отново в плътния сив облак, преди тя да успее дори да му благодари.

Амин.

* * *

Фенстън спря опитите да се свърже с някой от служителите си едва когато видя Северната кула да се сгромолясва пред очите му. Закачи обратно слушалката и се спусна по коридора да намери Липман, който тъкмо драскаше върху една табела с надпис: „Дава се под наем“, думата: „Продадено“.

— Утре за това място ще има най-малко десет хиляди кандидати — обясни адвокатът. — Така поне един от проблемите намери решение.

— Може да смениш мястото на един офис, но с нищо не можеш да замениш моя Моне — грубо подхвърли Фенстън. — И ако не успея да пипна и Ван Гог…

Липман погледна часовника си.

— По всяка вероятност вече лети над Атлантическия океан.

— Дано да е така, защото при създалите се обстоятелства загубихме и документите, с които доказваме правото на собственост върху картината — отбеляза председателят, впил поглед навън през прозореца, където на мястото на гордо извисяващите се Кули близнаци, сега се бе образувал огромен сив облак.

 

 

Анна приближи група объркани и зашеметени като нея граждани, които един по един изпълзяваха от мрака. Братята й по съдба имаха вид на хора, току-що приключили участието си в маратон, без да са стигнали финиша. Вече извън мрака, Анна установи, че няма сили да погледне слънцето. Нужно бе огромно усилие само за да повдигне клепачи. Сантиметър по сантиметър местеше крака, раздирана от неспирна кашлица. С всяка следваща стъпка вадеше от дробовете си пясък и пепел. Колко ли още черни течности бяха останали в тялото й? Не беше изминала и половин метър и изнемощяла падна отново на колене. Но не и преди да се увери, че се е отдалечила на достатъчно разстояние от плътната сива маса. Продължаваше да храчи и плюе боклуците, които беше нагълтала. Посъбрала сили, тя се огледа и забеляза, че някакви хора я наблюдават с любопитство, все едно бе паднала от друга планета.

— В някоя от кулите ли бяхте? — попита някакъв човек.

Не й бяха останали сили за отговор и реши да се махне час по-скоро от досадните им погледи. Не беше изминала и няколко крачки, когато се блъсна в японски турист, навел се, за да я снима. Тя му махна сърдито с ръка да се маха. Човекът мигом се наведе още по-ниско и започна да се извинява.

Добра се до следващата пресечка и отново се отпусна на бордюра да си почине. Погледът й попадна на табела с името на една от улиците. Оказа се, че е на ъгъла на „Франклин“ и „Чърч“. Оттук до квартирата на Тина има само няколко пресечки, помисли си. Но ако Тина е била някъде зад нея, как би могло да е оцеляла. Без никакво предупреждение някакъв автобус спря до нея, макар да бе пълен като трамвай в Сан Франциско в най-натоварените часове на деня. Хората се посъбраха и й направиха място, за да се качи. Автобусът спираше на ъгъла на всяка пресечка, за да могат някои да слязат, а други да се качат. На никого не му минаваше през ум да попита за плащане. Оказваше се, че нюйоркчани внезапно се бяха обединили и проявяваха съпричастност към драмата на своите съграждани.

— О, Господи — простена тихо Анна и се отпусна немощно на стъпалото. Неочаквано се сети за всички онези пожарникари, които бе видяла да се качват нагоре в сградата, за Тина и за Ребека, които най-вероятно бяха загинали. Новината за една трагедия добива реални измерения само ако познаваш някой от пострадалите.

Когато автобусът спря недалеч от Уошингтън Скуеър Парк, Анна едва не падна от стъпалото. Успя да се закрепи на крака, олюля се, но стигна до тротоара. Закашля се и от дробовете й изскочи още сива прах и пепел. Непозната жена приседна до нея на бордюра и й подаде шише с вода. Няколко пъти Анна пълнеше уста, изплакваше я и всеки път водата, която изплюваше, беше черна. Изпразни бутилката, без да е глътнала и една капка. Жената посочи малък хотел зад тях, където спасилите се от катастрофата се отбиваха и след малко си тръгваха. Наведе се, улови ръката на Анна и деликатно я поведе към дамската тоалетна на приземния етаж. Вътре бе пълно с мъже и жени, никой не се тревожеше от подобно неспазване на приличието. Анна се погледна в огледалото и едва сега разбра защо хората я гледаха с такова изумление. Все едно някой бе изсипал върху нея няколко чувала сива пепел и прах. Тя постави ръцете си под струята на чешмата и ги държа, докато само ноктите й останаха черни. Опита се да свали и част от спечената прах по лицето си, но резултатите бяха твърде жалки. Обърна се да благодари на непознатата, но и тя като полицая вече беше изчезнала, очевидно продължаваше да търси друг нуждаещ се.

Анна закуцука обратно към улицата, гърлото й беше пресъхнало, коленете кървяха, стъпалата й бяха набити и зверски боляха. Докато се препъваше надолу към Уейвърли Плейс, се опитваше да си спомни номера на сградата, където живееше Тина. Продължи по опустелия Уейвърли Дайнър, преди да спре пред номер 273.

Впи пръсти в перилата от ковано желязо, сякаш бяха спасителен сал, и заизкачва стълбите към входната врата. Прокара пръст по списъка с имена отстрани на звънците: Амато, Кавиц, Гамбино, О’Рурк, Форстър… Форстър, повтори щастливо няколко пъти наум, преди да натисне копчето. Как ли щеше дай отговори Тина, ако вече не е между живите? Тази мисъл изгаряше мозъка й, докато натискаше упорито, сякаш това можеше да върне приятелката й към живот. Най-сетне се отказа и се обърна да си върви. Сълзи се стичаха по наплесканото с прах и пепел лице. Най-неочаквано, сякаш от нищото, до нея стигна ядосан глас:

— Кой е?

Анна се срина на първото стъпала.

— Слава на Бога — изхълца. — Жива си! Ти си жива!

— Но ти няма как да си жива — отвърна невярващо гласът.

— Отвори вратата и виж сама — предложи Ална.

Бръмченето на домофона бе най-приятният звук, който Анна чу през този ден.