Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (56)

Глава 56

Кранц бе прегледала вече пет от спалните, когато Арабела покани гостите си да пият кафе в дневната. Оставаха й девет стаи и тя започна да се бои, че времето няма да й стигне, а втори шанс за подобна акция едва ли щеше дай се удаде.

Бързо влезе в следващата спалня, чийто прозорец някой любител на чистия въздух бе оставил широко отворен. Запали фенерчето си и първото, което видя, бе леденият поглед на Железния херцог. Мина на следващата картина. В същия момент Накамура остави чашата си за кафе върху чинийката и се изправи.

— Мисля, че е време да се оттегля, лейди Арабела — каза той. — В противен случай има опасност онези скучни мъже от „Коръс Стийл“ да си помислят, че губя форма. — Сетне се извърна към Анна. — Очаквам с нетърпение да ви видя утре сутринта. Вероятно ще можем по време на закуска да обсъдим някои идеи за развитието на моята колекция, дори можем да поговорим за вашата заплата.

— Вече недвусмислено заявихте на колко ме оценявате — отбеляза Анна.

— Не си спомням — изненада се Накамура.

— Но аз много добре помня репликата ви как Фенстън ви е убедил, че заслужавам напълно петстотинте долара, които ви струвам на ден.

— Опитвате се да се възползвате от един стар човек — усмихна се Накамура — е, добре, няма да се отметна от думата си.

На Кранц й се стори, че чува някъде да се хлопва врата, и без да поглежда повече към Уелингтън, се върна бързо на балкона. Наложи се да прибегне до помощта на ножа, за да отвори следващия прозорец. Мина крадешком покрай стената и приближи поредното легло с балдахин. Очакваше и тук да бъде разочарована, но този път я очакваше изненада.

Окото на един луд гений я гледаше от стената. Безумните очи на една убийца отвърнаха на погледа му.

Кранц се усмихна за втори път този ден. Покатери се на леглото и приближи до следващата си жертва. Намираше се на сантиметри от творбата, когато ръката й се плъзна към джоба и измъкна ножа. Тъкмо посегна да го забие във врата на Ван Гог, когато си спомни, какво беше условието на Фенстън, ако иска да получи четири милиона вместо три. Изключи фенерчето, слезе от леглото и се мушна отдолу. Там легна по гръб и остана да лежи неподвижно.

Когато гостите и домакинята се спряха в подножието на витата стълба, Арабела попита Андрюс дали Брунсуик и Пиктън са се прибрали.

— Не, милейди — отговори икономът. — Но тази вечер ми се стори, че има доста зайци навън.

— В такъв случай ще отида да прибера тези разбойници — промърмори тя и като се обърна към гостите си, добави: — Пожелавам ви лека нощ и очаквам да ви видя утре сутрин на закуска.

Накамура се поклони и тръгна нагоре по стълбите след Анна. От време на време спираше да се наслади на портретите на прадедите на Арабела, които го гледаха от стените.

— Моля да ми простите, че ви бавя, Анна, но вероятно няма да имам възможност да се срещна с тези господа отново.

Младата жена се усмихна и го остави да се възхищава на портрета на госпожа Сидънс, рисуван от Ромни.

Тя продължи по коридора и спря пред вратата на спалнята на Ван Гог. Натисна дръжката и запали лампата. Спря за миг, за да погали с поглед автопортрета над леглото. Свали роклята си и я закачи в гардероба. След това нареди останалите си дрехи на канапето до леглото с балдахин и включи нощната лампа. Часовникът й показваше малко след единайсет. Побърза да влезе в банята.

Щом плиснаха водните струи, Кранц се измъкна изпод леглото и коленичи до него. Подуши въздуха, подобно на животно, което иска да се ориентира по миризмата. Душът в банята още работеше и тя се изправи предпазливо. Безшумно отиде да изключи централното осветление в спалнята. Остана да свети единствено лампата за четене до леглото. Кранц повдигна леко завивката и се плъзна отдолу. Хвърли последен поглед на Ван Гог, преди да се покрие през глава с тънкото одеяло, и почти се сля с просторното легло. Нито един мускул не трепваше по тялото й. Беше толкова дребна и тънка, че едва се забелязваше в сумрака на стаята. Макар и под завивките, тя чу, че душът спира. Последва пълна тишина. Вероятно Анна се сушеше. След това някакъв ключ щракна. Вероятно в банята. Затвори се врата.

Кранц измъкна с едва забележимо движение ножа от специалния джоб на панталона и стисна здраво дръжката, усетила, че жертвата й е вече в стаята. След малко Анна се мушна в леглото, обърна се настрани и загаси нощната лампа. Докато отпускаше глава на пълната с гъши пух възглавница, усети, че се унася. Последната мисъл, която мина през съзнанието й, беше, че вечерта наистина мина много добре. Господин Накамура не само потвърди сключването на сделката, но й предложи и работа. Какво повече можеше да иска?

Вече заспиваше, когато Кранц се подпря бавно на лакът, протегна другата си ръка и прокара показалец надолу по гърба на Анна, докато постепенно стигна до горната част на бедрото й. Анна въздъхна. Кранц замря за миг и едва тогава пъхна ръка между бедрата на жената до нея.

Сънуваше ли, или някой наистина я докосваше, питаше се Анна, докато се люлееше някъде между съня и полубудното състояние. Не можеше да допусне, че в леглото й има някой. В този миг си даде сметка, че между краката й се намира студено острие. Тутакси се събуди. Хиляди объркани мисли се втурнаха в пламналия й мозък. Тъкмо щеше да хвърли одеялото на земята, когато до ухото й някой изсъска:

— Да не си посмяла да мръднеш. Между краката ти има петнайсетсантиметров нож с върха нагоре. Само да гъкнеш, ще те разпоря до шията и ще си жива точно толкова, колкото да закопнееш за смъртта.

Анна усещаше леденото острие и правеше усилие да не мърда, макар цялото й тяло да трепереше неудържимо.

— Ако правиш каквото ти казвам — съскаше Кранц, — може и да останеш жива, но не разчитай много.

Малкото здрав разум, останал в съзнанието на Анна, подсказваше, че наистина няма на какво да разчита и ако иска да увеличи шансовете си, трябва да се опита да спечели време.

— Какво искаш? — попита тя.

— Казах ти да не се обаждаш — повтори Кранц и размърда ножа, така че той стигна на сантиметри от клитора на младата жена. Анна замълча. — Протегни много бавно ръка и запали нощната лампа.

Тя се подчини, усещайки, че ножът следва движенията й.

— Добре. Сега ще дръпна одеялото от твоята страна, но ти няма да мърдаш. Нали не забравяш къде е ножът?

Анна гледаше право пред себе си, докато Кранц изтегляше завивката настрани.

— Сега бавно застани на колене с лице към стената — нареди Кранц. — Много бавно.

Анна се подпря на лакътя на лявата си ръка, надигна се полека, докато коленете й опряха в матрака, и се обърна към стената. Пред очите й беше картината на Ван Гог. При вида на превързаното му ухо си спомни какво бе направила Кранц с Виктория.

Сега тя се беше преместила зад нея и също стоеше на колене, без да изпуска ножа.

— Бавно се наведи напред и улови картината от двете страни.

Анна действаше безропотно, въпреки че всеки мускул на тялото й вибрираше неудържимо.

— Повдигни я внимателно, откачи я и я остави на възглавницата.

Анна събра сили и извърши всичко, както й беше наредено.

— Сега много внимателно ще дръпна ножа от краката ти, за да го опра в шията. Не си помисляй дори да правиш резки движения, защото, уверявам те, ще те заколя само за три секунди, а след десет ще съм изчезнала през прозореца. Помисли си добре, преди да дръпна ножа.

Анна не мърдаше. След секунди ножът се оттегли от вътрешната страна на бедрата й и както й беше обещано, докосна кожата на тила.

— Вдигни картината от възглавницата и се обърни с лице към мен. Бъди сигурна, че през цялото време острието няма да е по-далеч от сантиметър от гърлото ти. Като ти казвам цялото време, значи наистина ще е така. А всяко движение, което по моя преценка е неочаквано, ще бъде и последното в твоя живот.

Нямаше основания да не й вярва. Затова се наведе, вдигна предпазливо рамката и сантиметър по сантиметър започна да се извръща към Кранц, така както беше на колене. Когато за първи път видя нападателната си, Анна се изуми колко дребна и крехка изглеждаше тя. Някак уязвима. Тази грешка бе струвала живота на не един здравеняк. Ако Кранц бе надвила Сергей, то какви биха могли да са шансовете на човек като нея. Невероятно много мисли минаваха през ума й в този момент. Ами ако беше приела предложението на Андрюс дай донесе чаша топло какао преди сън?

— А сега искам да обърнеш картината така, че да е с лице към мен — нареди Кранц. — И гледай да не сваляш очи от върха на ножа. — Вдигна бавно оръжието си и то застана над главата на Анна. Докато тя обръщаше картината, Кранц насочи върха към предпочитаната от нея част от човешката анатомия.

— Дръж здраво рамката, защото приятелят ти господин Ван Гог ще загуби след миг нещо повече от ухото си.

— Но защо? — не се сдържа Анна.

— Радвам се, че попита, защото господин Фенстън много ясно нареди ти да си последният човек, който ще види шедьовъра, преди да бъде унищожен.

— Защо? — повтори Анна.

— След като не може да има картината, иска да е сигурен, че тя няма да принадлежи и на Накамура — уточни Кранц. Върхът на ножа не се отделяше на повече от сантиметър от шията на Анна. — Грешка е да вървиш срещу Фенстън. Жалко, че няма да имаш шанса да разкажеш на твоята лейди Арабела какви са плановете на Фенстън за нея. Не вярвам той да има нещо против да ги споделя с теб. Щом картината бъде унищожена, жалко, че милейди нямаше възможност да я застрахова, той ще разпродаде всичко тук, за да си върне парите. Нейната смърт, за разлика от твоята, ще бъде дълга и мъчителна. Не мога да не се възхитя на ясната и логична мисъл на господин Фенстън — замълча за миг. — Май времето на Ван Гог, а и твоето, вече изтича.

Кранц вдигна рязко ножа над главата си и заби острието в платното. Ана усети цялата сила, съдържаща се в удара на тази жена, която пред очите й изрязваше неравен кръг около главата на портрета. В центъра на платното зейна назъбена дупка. Кранц се отдръпна леко назад, за да се наслади на резултата. Беше изпълнила тази точка от договора си с Фенстън до най-малката подробност. Анна бе станала свидетел на целия спектакъл, значи Кранц спокойно можеше да пристъпи към действие за спечелването на четвъртия милион.

Анна проследи как главата на Ван Гог пада на чаршафа до нея, без да е пролята и капка кръв. Докато Кранц се радваше на постигнатото, Анна замахна с рамката и я стовари върху главата на нападателката си. Онази обаче беше по-бърза, извъртя се светкавично и посрещна удара с лявото си рамо. Анна все пак успя да скочи от леглото и дори измина няколко крачки към вратата, преди Кранц да се освободи от рамката и да се хвърли по петите на дръзката си жертва. Със светкавичен плонж се метна върху нея и заби ножа си в крака на Анна, която се просна земята, само на няколко сантиметра от вратата. Бликналата кръв заля всичко наоколо. Въпреки всичко Анна се протегна към дръжката, но беше късно. Кранц скочи отгоре й, преди да успее да я докосне, пръстите на едната й ръка стискаха здраво дългите руси коси. Притисна жертвата си към земята и всеки миг щеше да направи прочутия си разрез. Последните думи, които Анна чу, бяха:

— Този път е лично.

Вратата на стаята се отвори с трясък. На прага стоеше не иконом с чаша топло какао, а висока жена, стиснала ловна пушка под мишница. Ръцете и блестящата й рокля бяха изпоцапани с кръв.

Кранц се вцепени. Пред нея стоеше Виктория Уентуърт. Та тя беше убила тази жена! Нима това беше духът й. Поколеба се объркана, когато видя, че привидението пристъпва към нея. Не можеше да откъсне очи от гневното лице, но ножът й все още стоеше опрян в кожата на Анна.

Арабела вдигна цевта и Кранц се отдръпна назад, повличайки и жертвата си по посока на отворения прозорец. Пръстът на Арабела бе на спусъка.

— Още една капка кръв и ще се разлетиш на парчета. Започвам с краката, вторият куршум ще е в корема ти. И това съвсем няма да е краят. Обещавам ти дълга и мъчителна смърт. Няма да викам линейка, докато не се убедя, че с нищо не могат да ти помогнат. — Арабела наведе надолу мушката на цевта. — Пусни я и няма да стрелям. — Освободи предпазителя и зачака. Изненада се от ужаса, изписал се на лицето на Кранц, докато Анна остана неочаквано спокойна.

Без никакво предупреждение Кранц пусна косата на доскорошната си жертва и се хвърли към прозореца, след миг вече беше на балкона. Арабела светкавично вдигна пушката и незабавно стреля. Куршумът счупи стъклото на прозореца и отнесе парче от стената. Тя изтича до прозореца и се провикна:

— Андрюс, сега! — все едно даваше начало на лова на фазани.

Секунда по-късно светлините на охранителната система заляха парка пред къщата и той заприлича на футболно игрище с един-единствен играч, устремил се с всички сили към вратата.

Арабела се вгледа в дребната фигура, която тичаше на зигзаг през моравата, и вдигна повторно оръжието си, нагласи го на рамо, прицели се, пое си дъх и натисна спусъка. Кранц се строполи на земята, но успя да пролази до стената.

— По дяволите — изсумтя лейди Уентуърт. — Само я докоснах. — С бърза крачка напусна стаята, изтича надолу по стълбите и много преди да стигне изхода, се провикна: — Още два патрона, Андрюс.

Икономът беше вече до външната врата. С едната си ръка отвори, а с другата подаде на милейди исканите патрони. Арабела презареди оръжието си в крачка и се спусна надолу по стълбите към моравата. Едва различаваше дребната фигура, която бе сменила посоката на оттегляне и вече тичаше към отворената желязна порта на имението. Затича след нея и доста бързо скъси разстоянието. Когато се убеди, че целта й е вече в обсега на оръжието, спря насред тревата и вдигна пушката. Опря приклада в рамото си и се прицели, когато изневиделица откъм пътя се разнесе вой на полицейски сирени. Три коли на полицията и една линейка връхлетяха през портата със запалени фарове и заслепиха Арабела. Вече не можеше да види жертвата си.

Челната кола удари спирачки пред краката на лейди Уентуърт и едва когато видя кой излиза от нея, тя свали оръжието си с видима неохота.

— Добър вечер, господин полицейски инспектор — поздрави и заслони очите си с длан, за да се предпази от силната светлина.

— Добър вечер, Арабела — отговори началникът на полицията непринудено, сякаш бе закъснял с няколко минути за някое от партитата й. — Всичко наред ли е?

— Беше наред до твоята поява — троснато отговори тя. — Не ти ли омръзна да си вреш носа в живота на хората? Как успяхте да дойдете толкова бързо, ако смея да попитам?

— Трябва да благодариш на твоя американски приятел Джак Делейни. Предупреди ни, че може би ще се нуждаеш от подкрепа. Ето защо от около час сме пред къщата и наблюдаваме.

— Не съм молила никого за помощ — заявява Арабела и отново вдигна пушката си. — Ако ми бяхте дали само още няколко минути, щях да съм я ликвидирала и с радост щях да понеса последствията от това.

— Нямам представа за какво говориш — рече инспекторът и отиде до колата, за да загаси светлините. От другите полицейски коли и линейката нямаше и следа.

— Оставихте я да избяга, глупаци такива — не се сдържа Арабела и за трети път вдигна оръжието. Едва сега видя, че до нея само по халат е застанал господин Накамура.

— Струва ми се, че Анна…

— О, Господи! — възкликна ужасена жената и се спусна презглава към къщата. Тичаше и по стълбите, мина тичешком през вратата и продължи със същата скорост нагоре по мраморното стълбище. Спря едва когато стигна в спалнята на Ван Гог. Там завари Андрюс, коленичил на пода, да превързва сръчно крака на Анна. Миг след това в стаята се втурна и господин Накамура. Спря, за да си поеме дъх, след което отбеляза:

— От години се питам, Арабела, какво ли става по време на парти в английски дом в провинцията. — Пое си отново дъх и добави: — Е, сега вече знам.

Лейди Уентуърт избухна във весел смях и се обърна към своя гост, втрещил се в съсипаната картина на пода.

— Господи! — не се сдържа Арабела, когато видя какво е останало от ценното й наследство. — Онова копеле Фенстън все пак ни победи. Сега разбирам защо е бил толкова сигурен, че ще бъда принудена да разпродам останалата част от колекцията си, та дори и Уентуърт Хол.

Анна се изправи бавно на крака и се добра до леглото, за да приседне.

— Не съм съвсем съгласна — рече и погледна Арабела. — Но затова трябва да благодариш на Андрюс.

— На Андрюс ли?

— Когато го предупредих, че господин Накамура ще си тръгне утре рано сутринта и не бива да закъснее за срещата си в „Коръс Стийл“, той предложи да изнесе картината от спалнята, докато вечеряме, за да не ме буди в ранни зори. Така не само хората му щяха да успеят да сложат обратно оригиналната рамка, но и да опаковат картината, преди господин Накамура да е готов за тръгване. — Замълча за миг, но скоро се съвзе и продължи: — Споделих с Андрюс, че вероятно няма да си много доволна, ако не спазва нарежданията ти, докато аз направо нарушавам нормите на доброто поведение на един гост. Много добре си спомням думите му: „Ако вие нямате нищо против да заменя шедьовъра с неговото копие, не мисля, че лейди Арабела би имала нещо против.“

Това бе един от малкото случаи през четирийсет и девет годишния му стаж в имението, когато Андрюс видя лейди Арабела да не знае какво да отговори.

— Мисля, че трябва веднага да го уволните за неподчинение — обади се Накамура. — Тогава ще мога да му предложа да работи при мен. Ако се съгласиш, Андрюс — обърна се той към иконома, — ще удвоя заплатата, която взимаш сега.

— И дума да не става — отсече Арабела, преди още Андрюс да е успял да отговори. — Той е национално богатство, с което нямам никакво желание да се разделям.