Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (33)

Глава 33

Анна излезе изпод душа, взе голяма хавлиена кърпа и се зае да суши косата си. Погледът й попадна на часовника, монтиран в единия ъгъл на телевизора. Беше малко след дванайсет, часът, когато повечето японски бизнесмени отиват в клубовете си за обяд. Моментът не беше подходящ за разговор с господин Накамура.

Щом се изсуши, тя закачи кърпата зад вратата на банята. Седна на края на леглото и отвори лаптопа си. Написа паролата си „МИДАС“ и получи достъп до сайт с имената на най-богатите колекционери в света: Гейтс, Коен, Лауде, Мание, Накамура, Рейлс, Уин. Премести курсора на едно от тях: Такаши Накамура, индустриалец. Бакалавърска степен в Токийския университет — 1966–70, магистърска степен по икономика в Калифорнийския университет в Лос Анджелис — 1971–73. Започва работа в стоманопреработвателна компания „Маруха“ през 1974. Неин директор от 1989, член на управителния съвет от 1997, председател от 2001.

Анна кликна на „Маруха“ и видя баланса на фирмата за предишната година. Там беше записан оборот от три милиарда долара и печалба от близо четири милиона. Господин Накамура бе притежател на 23 процента от компанията и според „Форбс“ беше девети в списъка на десетте най-богати мъже в света. Женен, с три деца — две момичета и едно момче. В графата „други интереси“ фигурираха единствено голф и изкуство. Нямаше никакви сведения, че е и притежател на една от най-богатите колекции с произведения на импресионистите, смятана от мнозина и за една от най-представителните.

През годините той бе заявявал няколко пъти, че картините принадлежат на компанията. Макар от „Кристис“ никога да не си позволяваха подобни изявления, сред артистичните среди беше добре известно, че Накамура е участвал до последно в наддаването за „Слънчогледите“ на Ван Гог, продадена за окончателната цена от 39 921 750 долара през 1987 на неговия добър приятел и съперник на това поприще Ясуо Гото, председател на застрахователната компания „Ясуда, Файър и Марин“. След напускането на „Сотбис“ Анна не бе успяла да добави към файла на Накамура много информация. Картината на Дега „Урок по танци при мадам Мине“, която бе купила за него, се оказа много мъдра инвестиция и Анна се надяваше, че той не го е забравил. Убедена бе, че е избрала точния човек, който ще й помогне в изпълнението за смелия план.

Разтвори куфара си и избра елегантен син костюм с пола до коляното, кремава блуза и тъмносини обувки с нисък ток; никакъв грим, никакви бижута. Докато гладеше дрехите, си мислеше за колекционера, когото бе виждала само веднъж, и се питаше дали му е направила достатъчно добро впечатление. Вече облечена, се огледа в огледалото. Остана доволна от вида си — точно така би очаквал да изглежда служител на „Сотбис“ един японски бизнесмен.

Приседна отново на леглото и намери личния телефон на бизнесмена. Пое дълбоко дъх и вдигна телефонната слушалка.

— Хай, шачо-шитсо десу — произнесе едно пискливо гласче.

— Добър ден, казвам се Анна Петреску. Може би господин Накамура ще си спомни, че се познаваме от „Сотбис“.

— Във връзка с интервюто ли се обаждате?

— Не… Искам само да говоря с господин Накамура.

— Един момент, моля. Ще проверя дали е свободен, за да приеме вашето обаждане.

Как можеше да е толкова глупава и да се надява, че той ще си спомня за нея от една-единствена среща?

— Доктор Петреску, много ми е приятно да ви чуя отново. Надявам се, че сте добре.

— Добре съм, благодаря ви, Накамура-сан.

— В Токио ли сте, защото, ако не се лъжа, в Ню Йорк сега минава полунощ.

— Да, в Токио съм и се питам дали бихте ме приели?

— Не ви виждам в списъка с кандидати за интервю, но вече ви записах. В четири часа днес имам свободен половин час. Удобно ли ви е?

— За мен би било чудесно — отговори Анна.

— Знаете ли къде е офисът на нашата фирма?

— Имам адреса ви.

— Къде сте отседнали?

— В „Сейо“.

— Хората на „Сотбис“ обикновено не избират „Сейо“, ако добре си спомням. Предпочитат „Империал“. — Устата на Анна пресъхна. — Офисът ми е на около двайсет минути от вас. Ще ви чакам в четири часа. До скоро, доктор Петреску.

Анна остави слушалката и известно време седя неподвижно на ръба на леглото. Опита се да си спомни точните му думи. Какво ли имаше предвид секретарката му, когато попита дали не се обажда за интервю? И защо Накамура спомена, че тя не фигурира в списъка на кандидатите за интервю, но сега вече я е включил в него? Дали очакваше обаждането й?

Джак се наведе напред в желанието да вижда по-добре. Две пикола излизаха от хотела с дървената кутия, която Анна получи от Антон Теодуреску на стълбите на академията в Букурещ в замяна на червената. Едното пиколо каза нещо на шофьора на първото такси и човекът веднага изскочи от колата, пое дървената кутия и внимателно я постави в багажника. Джак се изправи бавно и доближи прозореца, като внимаваше да не бие на очи. Не бързаше, защото Анна може би му бе приготвила пореден подвеждащ ход. Четири таксита чакаха пред входа на хотела. Прецени, че ще успее да стигне до тях за около двайсет секунди.

Погледна към вратата в очакване да се появи Анна. Човекът, който обаче се измъкна някак крадешком, бе късо подстриганата блондинка, която се отправи към улицата. Джак знаеше, че тя няма да рискува и да се качи в някое от такситата пред хотела, защото много лесно щяха да я запомнят. За съжаление самият той трябваше да поеме този риск.

Насочи вниманието си към изхода на хотела, съзнавайки, че преследвачката е вече в някоя от зелените тойоти и чака обектът й да се появи.

Секунди по-късно Петреску излезе, облечена като за заседание на директорски борд. Портиерът я придружи до първото такси и отвори вратата пред нея. Шофьорът пое бавно и се вля в движението на града.

Преди портиерът да успее да отвори вратата на следващото такси, Джак вече беше вътре.

— Следвайте предната кола — нареди на човека зад волана. — Ако не я изпуснете, ще удвоя таксата ви. — Колата отскочи напред. — Но гледайте да не ви забележат. — Преследвачката сигурно ги чакаше в някоя от многобройните зелени коли на пътя.

Таксито на Петреску сви наляво към Гинза и пое на север, далеч от модерните търговски центрове по посока на престижния бизнес квартал Маруноучи. Джак се питаше дали не отиваха на среща с някой потенциален купувач и се усети, че седи на ръба на седалката от напрежение.

На следващия светофар колата на Петреску зави наляво и Джак нетърпеливо се обади:

— Да не ги изгубим.

Неговият шофьор смени лентата и застана трети в редицата след таксито на Анна, чийто десен мигач показваше, че ще завива надясно. Щом светлината на светофара стана зелена, няколко таксита тръгнаха надясно и в някое от тях положително седеше и преследвачката. Бяха поели по широк път с няколко ленти и всички светофари над главите им светеха зелено. Джак измърмори недоволно. Предпочиташе червената светлина, защото спирането и тръгването беше за предпочитане по време на следене.

Преминаха успешно първата, след това и втората зелена светлина, но когато на третия светофар жълтото му око започна да премигва предупредително, таксито на Джак бе последната кола, която успя да пресече кръстовището, преди да светне червено. Докато отминаваха градините на императорския дворец, Джак тупна своя водач одобрително. От напрежение дали ще успеят да минат следващия светофар на зелено той се наведе силно напред. Светлината се смени в жълто веднага щом колата с Петреску мина.

— Давай, давай — провикна се Джак, когато два от автомобилите пред тях последваха таксито на Анна. Вместо да натисне газта обаче неговият шофьор плавно спря. Джак щеше да експлодира от яд, но в същия миг забеляза, че до тях спира кола на полицейски патрул. Джак не откъсваше поглед от пътя напред. Зелената тойота бе хваната от следващия светофар. Все още имаше шанс. Така му се искаше патрулната кола да завие надясно и да успеят да наваксат разстоянието. За съжаление полицаите останаха плътно залепени за тях. Скръбно проследи с поглед как колата с Анна потегля и поема напред по „Ейтаи-дори“. Затаи дъх в безмълвна молба светлината пред тях да не се промени в зелено, но автоматът си е автомат и неизбежното се случи. Колите потеглиха. Неговият шофьор зави вляво, за да се отърве от патрула, а полицаите свиха надясно. Джак скърцаше със зъби от яд, че са изгубили Петреску, а пък мисълта, че преследвачката все още е по петите й, го накара да се обърне и да изругае на глас пътния патрул, който се отдалечаваше.

Кранц внимателно наблюдаваше как тойотата с нейната жертва се провира и заема позиция в крайната лента, готвейки се да спре пред внушителна сграда от бял мрамор в комплекса „Отемачи“. Табелата над входа на японски и английски гласеше „Стоманопреработваща компания Маруха“.

Кранц поръча на своя шофьор да отмине входа и едва тогава да спре. Загледа се в огледалото за обратно виждане и проследи как Анна излиза от колата. Шофьорът извади от багажника дървената кутия. Портиерът на сградата се спусна да помага. Кранц не откъсваше очи от двамата мъже, които внесоха кутията вътре.

Щом малката група се скри от погледа й, тя плати на шофьора, излезе от колата и потъна в сенките на сградата. Не обичаше да оставя такси да я чака, освен ако не бе абсолютно необходимо. Така бе по-малко вероятно да я запомнят. Налагаше се да реагира бързо, ако Петреску се появи внезапно. Най-важната й задача бе да прибере картината. Щом приключеше с това, щеше да може спокойно да пререже врата на Анна, макар да не се бе снабдила още с оръжие. Доволна бе, че американецът вече не беше в групата им. Дали още се скиташе из Хонконг в напразно търсене на Петреску или на картината, или и на двете.

Изглежда картината бе стигнала местоназначението си. В папката, която Фенстън й беше дал, имаше цяла страница с подробно описание на Накамура. Появеше ли се Петреску с дървената кутия, това щеше да означава, че мисията й не се е увенчала с успех, което значително щеше да облекчи и двете задачи на Кранц. А излезеше ли само с куфарчето си, на Кранц щеше дай се наложи да взима мигновени решения. Огледа се, за да се увери, че потокът от таксита е постоянен. Само за една-две минути покрай нея минаха няколко. И половината бяха празни.

От сградата излезе шофьорът на таксито на Петреску, върна се на мястото си зад волана и потегли, в търсене на следващия клиент. Кранц предчувстваше, че този път ще й се наложи да чака по-дълго.

Застана в сянката на универсален магазин на отсрещната страна на улицата и зачака. Загледа се във витрините на дизайнерските магазини, към които открай време се отнасяше с презрение, и съвсем случайно погледът й падна върху витрината на представителен магазин на марка, за която само беше чела, а винаги бе мечтала да види лично. Не беше „Гучи“, не беше и „Бърбъри“, нито „Калвин Клайн“, а фирмата за режещи инструменти „Носаки“. Магазинът изглеждаше малко нелепо, заобиколен от модните дрехи и аксесоари.

Витрината привлече Кранц като магнит. Без да откъсва очи от входа, в който бе хлътнала Анна, тя прекоси улицата. Имаше съвсем минимална възможност Петреску да се появи изневиделица. По-вероятно бе срещата й с Накамура да отнеме повече време. Едва ли колекционерът щеше да похарчи такава голяма сума, без да поиска отговори на някои въпроси.

Щом се озова на отсрещния тротоар, Кранц се зазяпа във витрината като дете, за което Коледа е дошла месеци по-рано. Щипки за вежди, нокторезачки, швейцарски армейски ножчета, шивашки ножици с дълги рамена, „Викторинокс“ — мачете с близо трийсет и пет сантиметра острие, а сред всички изпъкваше церемониален самурайски меч от 1783 година. Кранц си помисли, че не се е родила в подходящото време.

Тя влезе в магазина и насреща си видя дълга редица от всевъзможни кухненски ножове, с които господин Такаи, потомък на самураи, бе станал толкова известен. Забеляза в един отдалечен ъгъл собственика, който остреше ножове за клиенти. Веднага го позна и изпита огромно желание да му стисне ръката, за нея беше нещо като Брад Пит за другите жени. Трябваше да се лиши обаче от това удоволствие.

Като не спираше да поглежда към входа на „Маруха“, Кранц започна да разглежда ръчно изкованите японски сечива — остри като бръснач и изумително леки, с гравирана марката „Носаки“ на всяко от тях. Също като „Картие“ държаха да се знае, че фалшификати не се допускат.

Кранц отдавна бе приела, че не може да рискува и да носи предпочитаното от нея смъртоносно оръжие, когато пътува със самолет, поради което нямаше друг избор, освен да се задоволява с местното производство на държавата, в която я пращаше Фенстън.

Сега се зае да разглежда изложените артикули под звуците, издавани от японски щурци в бамбукови клетки на тавана. Хвърляше коси погледи към входа на отсрещната страна на улицата, но все още от Петреску нямаше и следа. Реши да изпробва различните видове ножове — за плодове, за зеленчуци, за хляб, за месо. Мереше ги за тегло, за баланс и размер на острието. Не повече от двайсет сантиметра и не по-малко от десет.

Само за няколко минути отдели три ножа, но накрая се спря на един — „Глобъл Джи Ес 5“ — четиринайсет сантиметра, който според етикета можеше да отреже пържола от бут така лесно, както и зрял пъпеш.

Подаде го на продавача, който се усмихна — толкова тънко вратле имаше това момче — и зави покупката в оризова хартия. Кранц плати с йени. Доларите щяха да привлекат внимание, а тя никога не бе имала кредитна карта. Хвърли прощален поглед на господин Такаи, преди неохотно да напусне магазина и да се върне в анонимността на сенките от другата страна на улицата.

Докато чакаше Петреску да се появи, Кранц разви оризовата хартия на последната си придобивка и усети как пръстите я засърбяха да я използва. Плъзна ножа в специално направения за целта тесен джоб на дънките си. Той влезе вътре плавно, подобно на пистолет в неговия кобур.