Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (11)

Глава 11

Джак беше възмутен от своята първа реакция на новината за бомбена експлозия. Сали се втурна в стаята му и съобщи развълнувано, че самолет се е врязал в Северната кула на Световния търговски център.

— Да се надяваме, че е уцелил точно офиса на Фенстън — спонтанно рече той.

Следваща му мисъл бе малко по-професионална и той я сподели със своя старши Дик Маки и останалите старши специални агенти в командния център. Докато колегите му грабваха телефоните, за да разберат повече подробности за случилото се на около петстотин метра от тяхната сграда, Джак заяви на своите началници, че за него няма съмнение — става дума за добре планиран терористичен акт. Когато вторият самолет удари Южната кула в 9,03, единственото, което се отрони от устата на Маки, беше:

— Добре, но на коя организация?

Третата реакция дойде с известно забавяне и откровено казано, изненада самия него. Пожела искрено Анна Петреску да се е спасила. А когато петдесет и шест минути след удара Южната кула се сгромоляса, той беше сигурен, че много скоро това ще се случи и със Северната кула.

Джак се върна в кабинета си и включи компютъра. Едно след друго се нижеха съобщения от временния им офис в Масачузетс, според които атаката бе започнала от Бостън. Във въздуха имало още два самолета. От обаждания на пътници в двете машини, излетели от същото летище, ставаше ясно, че също били под контрола на терористи. Единият от самолетите в момента се движел към Вашингтон.

По време на първия удар президентът на страната беше на посещение в едно училище. Охраната спешно го прибрала и го отвела в специално подготвената за такива случаи военновъздушна база в Луизиана. Вицепрезидентът Дик Чейни беше във Вашингтон и вече бе издал заповед двата самолета да бъдат свалени. Засега нарежданията му не бяха изпълнени. Чейни се интересуваше също така коя организация е поела отговорността за нападенията, тъй като се очакваше следобед президентът да направи обръщение към нацията. Джак не мърдаше от бюрото си и приемаше съобщения от агентите, които работеха навън, и предаваше на Маки всичко, което му се виждаше важно и съществено. Джо Кориган например предаде, че Фенстън и Липман са забелязани да влизат в сграда на Уолстрийт секунди преди първият самолет да удари Северната кула. Джак огледа разпръснатите по бюрото си папки и за миг му се прииска да можеше да надраска отгоре: „Случаят приключен“.

— А Петреску? — попита той.

— Нямам представа — отговори Джо. — Единственото, което знам, е, че е влязла в сградата в седем и четирийсет и седем и от този момент досега не е забелязана.

Джак вдигна поглед към телевизионния екран. Третият самолет беше ударил Пентагона. Белият дом вероятно ще е следващата мишена, помисли си той.

— Втори самолет удари Южната кула — повтаряше жената след Анна. Тя просто отказваше да повярва, че такъв откачен инцидент може да се повтори в един и същ ден.

— Значи не е случайно — обади се нечий глас. Сякаш човекът беше прочел мислите й. — Единственият случай, когато самолет се удари в сграда в Ню Йорк, беше през 1945 година. Заби се в седемдесет и деветия етаж на Емпайър Стейт Билдинг. Но тогава денят беше мъглив, пък и липсваха съвременните технически средства. А и не забравяйте, че въздушното пространство над града е забранена за полети зова, което значи, че нападението е било много добре организирано. Обзалагам се, че ние не сме единствените в беда.

Само за няколко минути се посипаха всевъзможни теории за конспирации, терористични атаки и необикновени случки, и то все от устата на хора, които нямаха никаква представа какво говорят. Ако не се налагаше да бързат и да си внимават в краката, положително приказките щяха да са като истинска лавина. Анна изведнъж си даде сметка, че за много от хората около нея бъбренето бе начин да потиснат страха и паниката си.

— Придържайте се към дясната страна и не спирайте да се движите! — повтаряше всеки униформен, който се появяваше на стълбите.

Някои от служителите, които слизаха надолу, бяха започнали да се изморяват и Анна успяваше да ги задмине. Беше искрено благодарна за часовете, прекарани в тичане из парка, както и за поредицата изливания на адреналин, които я крепяха.

Беше вече някъде към четирийсетия етаж, когато за първи път обонянието й долови миризмата на дим, и чу силната кашлица, която мъчеше хората на долните етажи. Само една площадка по-долу усети, че димът се сгъстява и бързо изпълва дробовете й. Покри очи с ръка и започна да кашля неконтролируемо. Спомни си прочетеното някъде, че деветдесет процента от смъртните случаи при пожар се дължат на задушаване. Страховете й се потвърдиха, когато забеляза, че хората пред нея забавят темпото и почти спират. Кашлянето стана повсеместно, сякаш беше епидемия. Дали пък не бяха попаднали в капан и вече нямаше изход навън?

— Движете се, не спирайте — нареди някакъв пожарникар, който се качваше нагоре по стълбите. — Тежко е само няколко етажа надолу, после ще ви олекне — увери той тези, които все още се колебаеха.

Анна се загледа с изненада в лицето на човека, който така уверено раздаваше нареждания. Подчини му се, повярвала, че най-лошото е вече зад гърба й. Продължавайки да стиска очи и да кашля, тя слезе още три етажа и се оказа, че пожарникарят не ги беше излъгал. Гъстият дим постепенно започна да се разрежда. Взе решение да слуша занапред само професионалистите, които се качваха нагоре, и да не дава ухо на нищо, което аматьорите около нея сипеха.

С напускането на димната зона изпита осезаемо облекчение и веднага ускори крачка. Проблемът бе в това, че тълпата вече беше прекалено многочислена. Със свито сърце Анна отмина сляп мъж, който успокояваше кучето си.

— Не се плаши, Роузи — говореше човекът, а кучето махаше опашка при звука на неговия глас.

Надолу, надолу, надолу, скоростта на движение се диктуваше от този пред нея. Когато стигна опустялото кафене на трийсет и деветия етаж, към натоварените с оборудване пожарникари се присъединиха и полицаи от отрядите за бързо, реагиране — най-известните ченгета на Ню Йорк, защото те никога не извършваха арести, а се занимаваха само със спасителни операции. Анна изпита известно чувство на вина към тези хора, чийто дълг ги водеше нагоре към опасността, докато тя копнееше да се измъкне от сградата.

Когато стигна двайсет и четвъртия етаж, Анна завари няколко изостанали изнурени мъже, които се бяха спрели на площадката да си починат, поздравяваха познатите си и дори вече си разказваха вицове. Имаше и такива, които все още седяха по работните си места, очевидно невярващи, че нещо, случило се някъде на деветдесет и четвъртия етаж, може да ги засегне по някакъв начин. Анна се оглеждаше с надеждата да зърне познато лице — Тина, Ребека или дори Бари, но всичко наоколо беше толкова чуждо, все едно бе в чужда страна.

— Горе имаме тревога от трета или може би четвърта степен — разнесе се гласът на шефа на отряда от микрофона на радиотелефона на един от униформените. — Прочиствайте всеки етаж.

Анна проследи как мъжете изпразват систематично помещения, което никак не беше лесно, защото всеки етаж бе с размера на футболно игрище.

На двайсет и четвъртия етаж някакъв тип категорично отказваше да мръдне. Току-що бе уговорил сделка за милиард долара и чакаше потвърждение.

— Вън! — крещеше шефът на отряда, но елегантният чиновник се направи, че не чува, и продължи да пише трескаво на клавиатурата си — Казахме да излезете! — повтори старшият в групата и даде знак на двама от отряда да вдигнат човека със стола. Те съвсем хладнокръвно го стовариха на площадката. Брокерът тръгна неохотно надолу.

На двайсетия етаж ги чакаше нов проблем. Стълбите бяха залети с вода и Анна внимаваше да не се плъзне, да не говорим, че от противопожарната инсталация продължаваха да се сипят водни струи. Към това се прибавяха и парчетата стъкло и горящи отломки и, естествено, напредъкът на всички се забави значително. Анна се почувства като футболен запалянко, който се опитва да напусне стадион със само един изход, когато най-сетне стигна под двайсетия етаж и движението неочаквано се ускори, срещаха се все по-малко униформени мъже.

На десетия етаж Анна хвърли поглед през стъклената стена към опустелите офиси — екраните на компютрите просветваха, столовете пред бюрата бяха дръпнати настрани, сякаш чакаха всеки момент своите обитатели да се върнат от тоалетната. Пластмасови чаши с вече изстинало кафе, кутийки от кока–кола се виждаха по почти всички бюра. Документи бяха изпопадали на пода, семейните снимки със сребърни рамки обаче стояха непоклатимо на местата си. Някой се блъсна неволно в гърба на Анна и тя побърза да продължи надолу.

Докато стигне седмия етаж, вече не работещите я бавеха, а водата и плуващите отгоре отломки. Тук за първи път чу призив, който някой от улицата отправяше по мегафон:

— Не спирайте да се движите! Не гледайте назад и не използвайте мобилните си телефони!

След още три етажа Анна най-сетне се озова във фоайето на сградата. Мина покрай отворените врати на скоростния асансьор, който само преди час и половина я бе отвел до нейния офис. Изведнъж от тавана бликнаха нови обилни струи, но тя и без това беше мокра до кости.

Заповедите от мегафона ставаха все по-силни и по-отривисти:

— Не спирайте! Напуснете сградата и се отдалечете колкото можете по-бързо.

Да не би да е много лесно? — искаше да ги попита Анна. Беше стигнала до въртящия се турникет, през който бе минала тази сутрин и чиито метални лостове сега бяха изкривени и дори избити. Вероятно и това бе дело на пожарникарите, за да не се препятства по никакъв начин движението на хората и за да могат да внесат тежкото си оборудване.

Анна се почувства объркана и несигурна. Не знаеше какво да прави. Дали да не изчака колегите си? Колебанието й продължи само миг, защото гласът от мегафона се обърна направо към нея:

— Госпожо, не спирайте, не използвайте мобилния си телефон и не се обръщайте назад.

— Накъде да вървим? — обади се някой около нея.

— Към ескалатора, който води надолу, през търговския комплекс и колкото се може по-далеч от сградата.

Анна се присъедини към тълпата освирепели от изтощение чиновници, които стъпваха на лентата на ескалатора. Остави се да я отведе до подземния етаж, и оттам се прехвърли на другия, който я изведе на улицата, точно на мястото, където много често с Тина и Ребека обядваха под звуците на оркестър. Сега тук нямаше нито музиканти, нито звуци на цигулка, чуваха се единствено лаещите команди на човека с мегафона:

— Не се обръщай! Не се обръщай! — Нареждане, на което Анна не се подчини, но както предрече гласът, това само я забави. Така се разстрои от видяното, че се строполи на колене и започна да повръща неудържимо. Увиснали на жиците някъде към деветия етаж висяха трупове на нещастници, предпочели бързата смърт пред агонията на мъчителното горене.

— Изправете се, госпожо, продължавайте напред!

Анна се изправи неуверено на крака и с олюляване продължи напред. Направи й впечатление, че никой от униформените мъже наоколо не гледа в очите бягащите от сградата, не си правеше и труда да отговаря на каквито и да е въпроси. Предположи, че така е по-добре за всички тях, които бързаха да напуснат час по-скоро. Дузина мъже от специалния отряд забързано тикаха висока количка за пране по посока на Северната кула. Тя се отдръпна, за да им направи път, и когато минаха покрай нея, надникна вътре — пожарникарски секири, кирки, въжета, шлемове бяха нахвърляни безразборно. Продължи напред и докато минаваше покрай книжарницата „Бордърс“, хвърли поглед на витрината. Най-отпред беше изложен последният бестселър „Изгряването на Валхала“.^[1]

— Не спирайте, госпожо — подканиха я отново.

— Накъде? — безпомощно попита тя.

— Все едно, само не спирайте.

— В каква посока?

— Няма значение, само да е по-далеч от кулата.

Анна изплю последните остатъци от храната, които бяха останали, след като повърна, и продължи да крачи напред. Когато стигна в края на площада, се размина с противопожарни коли и линейки, около които се суетяха пострадали и медицински екипи. Реши, че няма смисъл да им губи времето. Най-сетне стигна улицата и вдигна очи към покрита с пепел и прах табела. Успя да различи само „кметство“. Едва сега се затича, като постепенно ускоряваше темпото. Скоро започна да застига и задминава хора, които бяха напуснали кулата преди нея. По едно време до слуха й достигна странен непознат тътен, който с всяка следваща секунда се засилваше и се превръщаше в грохот. Ней се искаше да поглежда назад, но знаеше, че няма да издържи и ще се обърне, и наистина го направи.

Като вцепенена наблюдаваше как Южната кула се сгромолясва пред очите й, все едно бе изградена от бамбук. За секунди небостъргачът се стовари на земята и планина от прах, цепел, парчета и отломки се надигна подобно на гъба към небето, последвана от стълб пламъци и дим, който се поколеба за части от секундата, след което се спусна по улиците наоколо й погълна всичко по пътя си.

Анна се затича със скорост, каквато не помнеше да е постигала някога, знаейки чудесно, че няма начин да избяга. Беше въпрос на секунди безмилостният змиеподобен стълб да погълне и нея. Нямаше никакво съмнение, че е настъпил последният й час. Дано само да стане бързо.

С широко отворени очи Фенстън наблюдаваше от един офис на Уолстрийт какво става с двете кули на Световния търговски център. Направо не можеше да повярва на очите си, когато видя как вторият самолет влетя директно в корпуса на Южната кула.

Докато мнозинството нюйоркчани се тревожеха как да помогнат на приятелите, роднините и колегите си в този трагичен за Америка момент, Фенстън имаше една-единствена мисъл.

Двамата с Липман бяха пристигнали на Уолстрийт за среща с клиент минути преди първият самолет да се блъсне в Северната кула. Фенстън напусна мястото на срещата и прекара останалия един час в телефонна кабина, опитвайки се да се свърже с един определен номер. Лошото бе, че отсреща никой не отговаряше. Липман правеше същото с мобилния си телефон.

Когато Фенстън чу втората подобна на изригване на вулкан експлозия, той остави слушалката да виси безпомощно и изтича до прозореца. Минути по-късно до него застана Липман. Известно време съзерцаваха в мълчание срутването на Южната кула.

— Всеки миг ще рухне и Северната.

— В такъв случай можем да смятаме, че Петреску няма да оцелее — делово заключи Липман.

— Пукната пара не давам за Петреску — отсече Фенстън. — Ако Северната кула се срути, ще загубя своя Моне, който не е застрахован.