Включено в книгата
Оригинално заглавие
False impression, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 36 гласа)
Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Американска, първо издание

ИК „Бард“, София, 2006

Редактор: Мария Василева

Коректор: Иванка Нешева

ISBN: 978-954-584-068-5


11 септември

Глава 2

Анна Петреску натисна най-долното копче на малкия часовник до леглото си. Циферблатът светна и тя видя, че е близо 5,56. Още четири минути и сутрешните новини щяха да прозвучат в стаята. Точно днес нямаше желание да ги чуе. Мислите не й дадоха мира през изминалата нощ и я оставиха да заспи само на няколко пъти, и то за кратко. Когато най-сетне изплува от неспокойната дрямка, Анна вече беше решила какво ще прави, ако председателят не приеме препоръките й. Тя изключи автоматичния будилник, а заедно с него и новините, за да не я разсейват. Стана бързо и се насочи към банята. Остана под студения душ малко по-дълго от обикновено с надеждата, че така ще се разсъни по-бързо. Последният й любовник, един господ знае колко отдавна беше това, искрено се забавляваше с привичката й да се къпе преди сутрешния крос.

Щом се изсуши, Анна облече бяла фланелка и тъмносини шорти. Слънцето още не беше изгряло, но нямаше нужда да дърпа завесите на малката си спалня, за да разбере, че я очаква още един ясен и слънчев ден. Вдигна ципа на лекото спортно яке с избелялото място във формата на буквата П, където някога се намираше емблемата на университета. Нямаше желание да демонстрира участието си в отбора по лека атлетика на Пенсилванския университет и нарочно бе разшила избродираната буква. Минали бяха близо девет години оттогава. Накрая Анна измъкна маратонките си, обу ги и стегна здраво връзките. Най-много се дразнеше, когато й се наложеше да спре насред кроса, за да завързва отново отпусналите се възли. Единственото, което носеше по време на сутрешния крос, бе ключът от вратата на апартамента, закачен на сребърна верижка около врата й.

Анна превъртя два пъти ключа в бравата на четиристайния си апартамент, прекоси коридора и натисна бутона за асансьора. Докато чакаше тясната кабина да пристигне с недоволно скрибуцане, тя започна упражненията за загряване, които щеше да завърши, преди да стигне на партерния етаж.

Излезе в преддверието и се усмихна на любимия си портиер, който щом я видя, се затича дай отвори вратата, за да не й се налага да прекъсва устрема си.

— Добро утро, Сам — поздрави тя, вдигайки високо колене на излизане от Торнтън Хаус, за да стъпи на Петдесет и четвърта улица, и оттам да поеме към Сентръл Парк. През седмицата изминаваше само маршрута в южната част на парка, докато в почивните дни, когато няколко минути в повече не бяха от значение, си позволяваше да пробяга цялото трасе от близо единайсет километра. Днес обаче не можеше да си позволи тези няколко минути.

Брайс Фенстън също стана преди шест тази сутрин. Предстоеше му ранна среща. Слушаше новините, докато си вземаше душ — вестта за това, че на Западния бряг някакъв мъж се е самовзривил, не беше достатъчно вълнуваща, за да засили звука, подобни новини бяха станали нещо обикновено, почти толкова, колкото и прогнозата за времето или движението на валутните курсове.

— Очаква ни още един слънчев ден със слаб югоизточен вятър, чиято скорост ще се движи между 65 и 77 метра в час — съобщаваше с писклив глас говорителката, докато Фенстън излизаше изпод душа.

Замести я много по-сериозен глас, който съобщи, че индексът Никей в Токио е скочил с четиринайсет пункта, а индексът Ханг Сенг в Хонконг е паднал с един. Индексът Еф Ти Ес И все още се колебае. И тъй като само още двама души знаеха за замисления от него удар, засега Фенстън беше спокоен, че е малко вероятно акциите на „Фенстън Файнанс“ да изпитат някакъв трус. В седем часа той имаше среща за закуска с единия от тези двама души, а в осем — с другия.

В 6,40 Фенстън вече беше изкъпан и облечен. Погледна се в огледалото — нямаше да е лошо да е с поне десетина сантиметра по-висок и няколко килограма по-слаб. Всеки от тези недостатъци обаче можеше да бъде коригиран от един добър шивач и подходящи обувки. Щеше му се да има възможност да си пусне отново косата, но засега трябваше да го отложи, тъй като все още много бегълци продължаваха да пристигат от родината му и можеха да го познаят.

Баща му работеше като трамваен кондуктор в Букурещ, но на никого не би хрумнало, че безукорно облеченият мъж със самоуверено излъчване, който напускаше жилищната сграда на Седемдесет и девета улица и влизаше в лимузината си отпред, има такъв произход. Само много внимателен поглед би забелязал малката диамантена точица в края на лявото ухо — каприз, който според него го отличаваше от твърде консервативната група на колегите му. Всички негови сътрудници пазеха мълчание по този въпрос. Сякаш имаха друг избор.

Фенстън се облегна на задната седалка на луксозната кола.

— В офиса — излая той на шофьора си, преди да натисне копчето, вградено в подлакътника на седалката. Опушеното сиво стъкло се плъзна нагоре с едва доловимо жужене и сложи край на излишните разговори между шофьор и работодател. Фенстън взе сутрешния брой на „Ню Йорк Таймс“, оставен на седалката до него, и разлисти страниците, за да провери дали не се е появило нещо интересно. По всичко личеше, че кметът Джулиани ще загуби в скандала, в който се беше забъркал, като настани любовницата си в луксозен апартамент в Грейси Маншън и остави съпругата си да прави каквито иска изявление. Този път нейно изказване беше намерило място на страниците на „Ню Йорк Таймс“. Фенстън беше приключил с финансовата информация, когато колата зави по Франклин Делано Рузвелт Драйв, и вече разгръщаше раздела с некролозите, когато шофьорът намали пред паркинга на Северната кула. Никой нямаше да отпечата некролога, който го интересуваше, точно днес. Можеше да го очаква най-рано утре. В интерес на истината американците твърде малко се интересуваха от нейната смърт.

— Имам среща на Уолстрийт в осем и половина — информира шофьора си Фенстън, докато човекът отваряше задната врата пред него. — Трябва да ме вземеш в осем и петнайсет.

Шофьорът кимна, но Фенстън вече се отдалечаваше към фоайето на офис сградата. Работещите тук и техните посетители разполагаха с деветдесет и девет асансьора, но Фенстън се отправи към онзи, чиято първа спирка беше ресторантът на сто и седмия етаж.

Когато минута по-късно напусна кабинката — веднъж беше сметнал, че близо една седмица от живота му ще премине в асансьори, — салонният управител на ресторанта се спусна да посрещне редовния си клиент и го придружи до масата в ъгъла, откъдето се разкриваше гледка към Статуята на свободата. Един-единствен път се случи още с пристигането си Фенстън да забележи, че масата му е заета. Тогава се обърна безмълвно и напусна ресторанта. От този ден нататък въпросната маса се пазеше винаги свободна сутрин, за всеки случай.

Фенстън не се изненада, че Карл Липман вече го очаква. През десетте години, в които беше работил за „Фенстън Файнанс“, Липман никога не беше закъснявал за среща. Фенстън често се питаше колко ли време по-рано пристигаше Карл, за да е сигурен, че шефът му няма да го изпревари. Погледна към лицето на този човек, доказал многократно, че няма помийна яма, която да не е готов да преплува заради своя шеф. На времето, когато никой не искаше да вземе на работа лишения от адвокатски права Липман, току-що излежал присъдата си за измама, единствен Фенстън се престраши и го нае при себе си.

— Сега, когато вече притежаваме Ван Гог — започна Фенстън, още преди да е седнал, — остава да обсъдим и друг проблем. Как да се освободим от Анна Петреску, без да събудим подозрения.

Липман се усмихна и разтвори оставената пред него папка.