Треванян
Шибуми (27) (Начин за игра на Шибуми)

Ню Йорк

Докато седеше в тапицирания с плюш асансьор, Хел раздвижи предпазливо челюстта си. За тези осем дни, през които организираше тази среща, тялото му се беше възстановило добре. Челюстта му все още беше схваната, но нямаше вече нужда от недостойната превръзка; ръцете му бяха още чувствителни, но нямаше превръзки, както нямаше и следи от нараняванията по лицето му.

Асансьорът спря и вратата се отвори директно към офис, където един секретар стана и го поздрави с празна усмивка.

— Мистър Хел? Председателят ще дойде скоро. Другият господин ви чака вътре. Искате ли да се присъедините към него? — Секретарят беше хубав млад мъж, с копринена риза, разкопчана до средата на гърдите, и тесни панталони от мека материя, която очертаваше издутината от пениса му. Поведе Хел към една вътрешна приемна, която беше обзаведена като гостна на удобен провинциален дом; издути столове с тапицерия на цветя, дантелени пердета, ниска масичка за чай, два люлеещи се стола, различни джунджурии на една етажерка със стъкло отпред, снимките на три поколения, поставени в рамки върху пианото.

Джентълменът, който се надигна от дебелото канапе, имаше семитски черти, но оксфордски акцент.

— Мистър Хел? Очаквах с нетърпение да се запозная с вас. Аз съм мистър Ейбъл и представям интересите на ОПЕК в случаи като този. — В ръкостискането му имаше допълнителен натиск, който навяваше мисъл за сексуалните му наклонности. — Заповядайте, седнете, мистър Хел. Председателят ще бъде тук много скоро. Нещо се появи в последния момент и я извикаха бързо.

Хел избра възможно най-поносимо изглеждащия стол.

— Тя?

Мистър Ейбъл се засмя мелодично.

— Ах, вие не сте знаели, че Председателят е жена?

— Не, не знаех. Защо тогава не я наричат Председателката или да използват някой от онези грозни идиоми, с които американците утешават съвестта, жертвайки благозвучието.

— А, вие ще видите, че Председателят е освободен от условности. Станала един от най-могъщите хора в света, тя няма нужда да търси призвание, а да се бори за равноправие, за нея би било една стъпка надолу. — Мистър Ейбъл се усмихна и кокетно наклони глава. — Знаете ли, мистър Хел, аз научих много неща за вас преди Ма да ме привика на тази среща.

— Ма?

— Всеки близък на Председателя я нарича Ма. Нещо като семейна шега. Главата на компанията-майка, разбирате ли?

— Да, разбирам.

Вратата на външното помещение се отвори и мускулест млад мъж с прекрасен слънчев тен влезе, носейки поднос за чай.

— Просто го оставете тук — му каза мистър Ейбъл. След което се обърна към Хел: — Без съмнение Ма ще ме накара да налея.

Симпатичното момче излезе, след като подреди чашите за чай от дебел, евтин порцелан на сини шарки.

Мистър Ейбъл забеляза погледа, който Хел хвърли към сервиза.

— Знам какво си мислите. Ма предпочита нещата да са — както тя ги нарича — „домашни“. Преди известно време на едно събиране научих за вашата интересна младост. Разбира се, не очаквах, че ще ви срещна, не и след като мистър Даймънд докладва за вашата смърт. Повярвайте ми, моля ви, че съжалявам за това, което специалната полиция е направила с вашия дом. Смятам го за непростимо варварство.

— Така ли? — Хел ставаше нетърпелив от закъснението и не изпитваше никакво желание да прекарва времето си в приказки с този арабин. Стана и се приближи към пианото, върху което бяха наредени редици семейни снимки.

В този момент вратата на вътрешното помещение се отвори и Председателят влезе.

Мистър Ейбъл стана бързо на крака.

— Мисис Пъркинс, мога ли да ви представя Николай Хел?

Тя взе ръката на Хел и я притисна топло между късите си дебели пръсти.

— За Бога, мистър Хел, изобщо не можете да си представите с какво нетърпение очаквах да се запозная с вас. — Мисис Пъркинс беше топчеста жена в средата на петдесетте. Чисти майчински очи, врат — целият на гънки, сива коса, сресана на кок, с кичурчета, които се бяха измъкнали от стегнатата прическа, пълнички ръце със скрити в трапчинки лакти, облечена в копринена дреха с червен индийски десен. — Виждам, че разглеждате семейството ми. Моята гордост и радост, винаги така ги наричам. Това тук е моят внук. Безчестно малко създание. А това е мистър Пъркинс. Един чудесен човек. Много добър готвач и направо магьосник с цветята. — Тя се усмихна на своите фотографии и поклати глава със собственическа обич. — Е, може би трябва да се заемем с нашата работа. Искате ли чай, мистър Хел? — Тя се намести в единия от люлеещите се столове с въздишка. — Не знам какво бих правила без моя чай.

— Прегледахте ли информацията, която ви изпратих, мисис Пъркинс? — Той повдигна ръка, за да покаже на мистър Ейбъл, че се отказва от чая.

Председателят се наведе напред и постави дланта си върху ръката на Хел.

— Защо просто не ме наричате Ма? Всички го правят.

— Прегледахте ли информацията, мисис Пъркинс?

Топлата усмивка изчезна от лицето й и гласът й стана почти метален.

— Да, прегледах я.

— Спомняте си, че поставих едно предварително условие за нашия разговор — мистър Даймънд да не узнае, че не съм мъртъв.

— Приех това предварително условие. — Тя бързо погледна към мистър Ейбъл. — Съдържанието на разговорите с мистър Хел са очи в очи. Ще трябва и вие да спазвате същото изискване.

— Разбира се, Ма.

— И? — попита Хел.

— Няма да претендирам, че не сте ни хванали на тясно, мистър Хел. По най-различни причини не би ни се искало да разстройваме нещата, когато нашият Конгрес изпразва енергийната сметка на бедния американец. Ако правилно съм разбрала, не ни съветвате да предприемаме контраакции срещу вас, защото тогава информацията ще бъде публикувана в европейската преса. В момента тя се намира в ръцете на тази личност, която Дебелака идентифицира като Гномът. Правилно ли съм разбрала?

— Да.

— Така, значи е въпрос на цена, мистър Хел. Каква е вашата цена?

— Няколко неща. Първо, взели сте от мене известно количество земя в Уайоминг. Искам я обратно.

Председателят махна с дундестата си ръка, за да покаже, че това е нещо съвсем просто.

— И ще искам вашите подразделения там да спрат разработването на мини в радиус триста мили от моята земя.

Челюстта на мисис Пъркинс се раздвижи гневно, а очите й студено фиксираха Хел. След това тя премигна два пъти и каза:

— Добре.

— Второ, взели сте пари от моята сметка в Швейцария.

— Разбира се. Разбира се. Това всичко ли е?

— Не. Наясно съм, че можете да поправите тези неща, стига да искате. Така че ще оставя този компрометиращ материал на линия за неопределено време. Ако по някакъв начин ме ощетите, бутонът ще бъде отпуснат.

— Ясно. Дебелака ме информира, че тази личност, Гномът, е доста болен.

— И аз съм чувал този слух.

— Разбирате, че ако той умре, вашата защита изчезва.

— Не съвсем, мисис Пъркинс. Той не само трябва да умре, но вашите хора трябва да са сигурни, че е умрял. А аз случайно знам, че не сте успели да го откриете, нито пък имате идея как изглежда. Предполагам, че ще засилите търсенето на Гнома, но съм готов да се обзаложа, че той така се е скрил, че няма да можете да го намерите.

— Ще видим. Нямате повече изисквания към нас?

— Имам. Вашите хора унищожиха дома ми. Вероятно няма да бъде възможно да го поправя, тъй като няма повече такива майстори, които могат да го построят. Но имам намерение да опитам.

— Колко?

— Четири милиона.

— Никоя къща не струва четири милиона.

— Тогава стават пет.

— Мое мило момче, започнах професионалната си кариера с една четвърт от това, а ти си мислиш…

— Шест милиона.

Мисис Пъркинс рязко затвори уста. Настъпи тишина и мистър Ейбъл бързо извърна поглед от двамата, които се гледаха над масата за чай, единият със студен, втренчен поглед, другият с полузатворени клепачи над развеселените очи.

Мисис Пъркинс пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Много добре. Но това, предлагам, да бъде последното от вашите желания.

— Може да се каже, че не е.

— Вашата цена достигна своя максимум. Има граница на степента кое е добро за компанията-майка и за Америка.

— Вярвам, мисис Пъркинс, че ще останете доволна от последното ми искане. Ако вашият мистър Даймънд си беше свършил работата както трябва, ако не беше позволил на личната враждебност да се намеси в преценката, вие нямаше да сте сега в това затруднено положение. Моето последно искане е следното: искам Даймънд. Искам онзи стрелец от ЦРУ, наречен Стар, и палестинския козар, когото наричате Хаман. Не смятайте това за допълнително заплащане. Правя ви услуга — отсъждане на наказание за некомпетентност.

— И това е вашето последно искане?

— Това е моето последно искане. Председателят се обърна към мистър Ейбъл.

— Как приеха вашите хора смъртта на „септемврийците“ в онзи самолетен инцидент?

— Засега вярват, че е било точно това — инцидент. Не сме ги информирали, че е било убийство. Очакваме вашите инструкции, Ма.

— Ясно. Този мистър Хаман… той е роднина на един от движението за освобождение, доколкото си спомням.

— Вярно е, Ма.

— Как ще се приеме смъртта му?

Мистър Ейбъл се замисли за момент.

— Отново ще трябва да правим отстъпки. Но мисля, че ще се оправим.

Мисис Пъркинс пак се обърна към Хел. Тя го гледа няколко секунди.

— Готово.

Той кимна.

— Ето как ще стане. Ще покажете на Даймънд информацията, засягаща смъртта на Кенеди. Ще му кажете, че имате представа къде е Гномът, и не можете да се доверите на друг да го убие и да скрие информацията на сигурно място. Той ще разбере колко е опасно тази информация да бъде видяна от други очи. Ще го инструктирате да отиде в испанското баско село Онат. Там с него ще се свърже водач, който ще го заведе в планините, където ще намерят Гнома. Аз ще ги поема оттам. И още нещо… искам и тримата да са добре въоръжени, когато тръгнат към планината.

— Разбра ли всичко? — попита тя мистър Ейбъл, като очите й през цялото време не изпускаха Хел.

— Да, Ма.

Тя кимна. След което суровото й изражение се разтопи и тя размаха пръст към Хел.

— Ти си голяма работа, млади човече. Истински търговец на коне. Щеше много да напреднеш в търговския свят. Имаш нагласата на истински добър бизнесмен.

— Няма да обръщам внимание на тази обида.

Мисис Пъркинс се разсмя, месата й се разтресоха.

— Страшно бих искала да си побъбря с тебе, синко, но много народ ме чака в другия офис. Имаме проблеми с няколко деца, които правят демонстрация пред една от атомните ни електроцентрали. Младите хора сега просто не са това, което бяха преди, но аз въпреки всичко ги обичам, малките дяволчета. — Тя се избута от люлеещия се стол. — Господи, май наистина е вярно това, което казват — женската работа няма край.