В същото време Николай Хел беше на 393 метра под земята, въртейки се бавно на края на въже, дебело един сантиметър. Седемдесет и пет метра под него, невидим в кадифената тъмнина на пещерата, се намираше краят на един огромен конус от натрошени камъни, колекция от хилядолетните остатъци на естествената шахта. В основата на конуса неговият партньор го чакаше да завърши единадесетото си спускане по шахтата, която се извиваше над него като огромен дървен винт, обърнат с главата надолу.

Двамата баски, които работеха с лебедката на ръба на пещерата, почти на четиристотин метра нагоре, бяха сложили двойно триещи скоби, които да държат здраво въжето, докато подменят употребения барабан на въжето с нов. Това беше най-потискащият момент в спускането — и най-неудобният. Потискащ, защото Хел сега изцяло зависеше от въжето, след като деветдесет минути беше контактувал с тясната, усукана шахта, с нейните стеснения като гърло на бутилка, с тесните тераси, с опасни образувания, през които трябваше да се промъква, без и за момент да забравя гравитацията, тъй като въжето висеше хлабаво, за да му даде свобода за маневриране. През цялото спускане трябваше непрекъснато да следи въжето да не се обърка или да се усуче с жицата на телефона, която минаваше до него. Но при всичките проблеми в шахтата — някои предизвикателни, други дразнещи — съществуваше успокоението от скалните стени, близки и видими под лъча на лампата върху каската, за които можеше да се прилепи, ако нещо станеше с въжето и лебедката.

Сега беше извън шахтата и висеше точно над тавана на първата голяма пещера, чиито стени се бяха отдалечили под светлината, хвърляна от лампата. Общата тежест тази на тялото му плюс четиристотин метра въже и водонепроницаемия контейнер за храна и инструменти се удържаше само от две триещи се скоби, намиращи се на четиристотин метра отгоре. Хел имаше пълна вяра на системата от скоби и лебедката. Той сам я беше конструирал и изработил в работилницата си. Беше просто устройство, задвижвано с педали от мощните крака на баските планински момчета и движещо се с такава скорост, че спускането да става много бавно. Плъзгащите се защитни скоби бяха конструирани така, че да се захващат към въжето, ако то надминеше определената скорост за спускане. Опорната призма представляваше една триножка от алуминиеви тръби, оформена като отворена палатка точно над тясната входна дупка на пещерата. Хел вярваше на механичната система, която го предпазваше от падане върху купчината чакъл и каменни блокове, които запълваха почти половината от първата пещера, но въпреки това мърмореше проклятия докато момчетата горе действаха. Трябваше да диша с широко отворена уста, защото висеше в средата на водопад, предизвикан от изтичането на подземен поток на 370-я метър в шахтата. Последните деветдесет метра свободно спускане бяха през един леден душ, който се просмукваше в ръцете му, независимо от дебелите гумени пръстени върху китките. В този водопад лампата му беше безполезна и той я изгаси, като продължи да виси отпуснат сред грохота и съскането на водата. Товарът беше започнал да ожулва ребрата и чатала му. Имаше известно предимство в слепотата. Неминуемо по време на криволичещото спускане, въжето се усукваше и в началото на свободното спускане през тавана на първата пещера той започна да се върти, първо бавно, след което по-бързо, после пак бавно до спиране, след което се завъртя в обратната посока. Ако имаше възможност да вижда въртящия се около него наклон, щеше да почувства замайване, но в пълната тъмнина имаше само едно усещане като „раздуване“, когато скоростта на въртене разпъваше ръцете и краката му.

Хел усети, че го изтеглят малко нагоре, за да освободят прикрепящите скоби, след което стомахът му се сви, когато пропадна няколко сантиметра, докато прехвърляха тежестта от единия барабан на другия, и започна да се спуска през водопада, който скоро се превърна в гъста мъгла. Вече се виждаше светло петно долу, където го очакваше неговият партньор пещерняк, застанал на отдалечено място от линията на падане на скали, вода, и, да не дава Господ на самия Хел.

Стърженето на висящия контейнер с инструменти показа на Хел, че е достигнал до края на конуса с каменни остатъци, и той сви крака, така че първият му контакт със скалата да бъде в седнало положение, защото момчетата горе щяха да спрат при първия знак за отпускане на въжето и щеше да бъде комично трудно да се освободи от товара изправен на пръсти върху някоя морена.

Льо Каго се промъкна към него и му помогна да смъкне тежестта от гърба, тъй като и ръцете, и краката на Хел бяха изтръпнали от липсата на кръвообращение във влагата и студа, а пръстите му бяха станали безчувствени.

— И така, Нико! — изгърмя Льо Каго с басовия си глас, отекващ в пещерата. — Най-накрая реши да се отбиеш на гости! Къде беше? В името на двете топки на Христос, мислех, че си се отказал и си се прибрал вкъщи! Хайде! Направил съм чай.

Льо Каго вдигна контейнера на рамо и тръгна по нестабилната повърхност, намирайки бързо пътя, който явно вече познаваше, и избягвайки неустойчивите камъни, които можеха да предизвикат лавина. Свивайки и разпускайки ръце, за да им възвърне притока на кръв, Хел следваше точно стъпките му, тъй като Льо Каго познаваше коварния и нестабилен конус по-добре от него. Старият баски поет беше прекарал долу вече два дни, приготвяйки базовия лагер в основата на конуса и предприемайки смели походи в малките пещери и галерии, които излизаха от главната камера. Повечето от тях завършваха с блокове и слепи стени или бяха прекалено тесни за проникване.

Льо Каго забърника в контейнера, който Хел беше спуснал със себе си.

— Какво е това? Обеща да донесеш бутилка „Изара“! Само не ми казвай, че си я изпил по пътя надолу! Ако си направил такова нещо, ще трябва да те нараня, което ще ми причини известна мъка, защото ти си добър мъж, независимо от лошия ти късмет при раждане. — Льо Каго беше убеден, че всеки, който е бил толкова некъсметлия да не се роди баск, страда от трагична генетична грешка.

— Там някъде е — каза Хел, докато лягаше на една плоска скала. Въздъхна с болезнено удоволствие, когато свитите му мускули започнаха да се отпускат.

През последните четиридесет часа, докато Льо Каго се занимаваше с базовия лагер и предприемаше леки периферни проучвания, Хел беше извършил единадесет спускания и качвания през шахтата на пещерата, донасяйки долу храна, оборудване, найлоново въже и сигнални ракети. Това, от което се нуждаеше най-много в момента, бяха няколко часа сън, които можеше да си позволи по всяко време в постоянната тъмнина, царяща в пещерата, независимо, че навън се развиделяваше.

От шестнадесет години Николай Хел и Льо Каго работеха в един тим като пещерняци и през това време бяха изследвали заедно основната система в Европа, като понякога излизаха с новини за непознатия свят на спелеологията, с открития и нови данни за дълбочини и разстояния. По време на общата им работа разпределението на задачите се беше получило от само себе си. Льо Каго, една маса от сила и издръжливост, независимо от петдесетте си години винаги слизаше долу първи. Докато се извиваше, спускайки се бавно, той почистваше терасите и V-образните проходи от свободни скали и морени, които можеха да бъдат бутнати от въжето и да убият човека в шахтата. Той вземаше винаги долу със себе си телефона и установяваше нещо като базов лагер, далече от падащи камъни и вода. Тъй като Хел беше по-гъвкав и следователно по-сръчен, той пренасяше цялото оборудване, както беше в случая с тази нова дупка, където достъпът до шахтата беше криволичещ и усукан, и предавката не можеше да работи без помощта на човек, който да я насочва. Обикновено това включваше две или три спускания. Но този път бяха открили следи от голяма мрежа кухини и галерии, за чието проучване щеше да е необходимо голямо оборудване. По тази причина се наложи Хел да направи единадесет изтощителни спускания. И сега, когато работата беше свършена и тялото му не беше вече подложено на напрежение, умората го беше обзела и напрегнатите му мускули болезнено се отпускаха.

— Знаеш ли какво, Нико? Напоследък занимавам моя проницателен мозък с един голям проблем. — Льо Каго си наля голяма глътка „Изара“ в металната капачка на една манерка. След двата дни прекарани в самота в тъмната пещера, личността му беше зажадняла за разговори, които от негова страна се състояха от монолози, изнесени пред възхитена публика. — Та ето какво си мисля, Нико. Реших, че всички пещерняци са луди, с изключение, разбира се, на баските, при които това, което е лудост за другите, е проява на смелост и жажда за приключения. Съгласен ли си?

Хел изръмжа, докато се унасяше в сън, подобен на кома, който караше камъка под него сякаш да омекне. — Но, ще възразиш ти, честно ли е да се каже, че пещернякът е по-луд от алпиниста? Така е! И защо? Защото пещернякът е изправен пред по-опасни изтощавания. Алпинистът е изправен само пред изтощение на тялото и силата си. Но пещернякът е подложен на психически натоварвания и примитивни страхове. Първобитният звяр, който се крие във всеки човек, се ужасява от такива неща, които не би следвало да са чужди на разсъдъка и интелигентността. Ужасява се от тъмното. Страхува се да бъде под земята, място което смята, че е сборище на тъмни сили. Страхува се от самотата. Страхува се да попадне в капан. Страхува се от водата, от която е излязъл в древни времена, за да стане човек. Неговите най-ужасни кошмари включват пропадане в бездна или лутане сред непознат хаос. А пещернякът — какъвто си е луд — доброволно избира да се изправи пред всички тези кошмарни условия. Затова е по-луд от алпиниста, защото това, което рискува всеки момент е здравият си разсъдък. Това е, което си мислех, Нико… Нико? Нико? Нима спиш, докато ти говоря? Мързеливо копеле! Кълна се в коварните топки на Юда, че нито един човек на хиляда не може да спи, докато аз говоря! Ти обиждаш поета в мене! Това е все едно да затвориш очи за изгрева или да запушиш ушите си за някоя баска мелодия. Знаеш ли това. Нико? Нико? Мъртъв ли си? Отговори — да или не? Добре, за наказание ще изпия и твоя дял „Изара“.

Шахтата към пещерната система, която се готвеха да изследват, беше открита по случайност преди една година, но беше държана в тайна, защото част от коничната пещера над нея беше в Испания и съществуваше известен риск испанските власти да затворят входа й, както бяха направили с пещерата Пиер-Сан-Мартин след трагичното падане и смъртта на Марсел Люнеб през 1952. През зимата екип от млади баски момчета бавно беше преместил граничните камъни, така че пещерата да остане във Франция. Бяха местили двадесетте маркера всеки път по малко, за да заблудят испанските граничари, които проверяваха границата периодично. Това изместване на границата им изглеждаше съвсем законно; нали си беше баска земя, а и не ги вълнуваха условните маркировки, установени от двете окупационни нации.

Имаше и друга причина за изместването на границата. Льо Каго и двете момчета на лебедката бяха известни активисти на ЕТА и едно пристигане на испански граничари, докато те работеха в пещерата, можеше да завърши така, че да прекарат живота си в испански затвор.

Въпреки че пещерата Порт-де-Лару беше доста отдалечена от обширното поле с фуниеобразни падини, с които беше характерна областта около Пик д’Ани, спечелила си прозвището „френски Груер“, тя беше посещавана от време на време от ентусиазирани пещерняци, които разочаровани установяваха, че е „суха“, т.е. че шахтата й е запълнена с морени и чакъл. След време сред сплотеното общество на пещерняците плъзна мълва, че не си заслужава да се катериш до пещерата Порт-де-Лару, след като има толкова по-добри възможности в областта над Св. Енграс, където планинските склонове и високите плата бяха осеяни с конични отвори на пещери.

Но преди една година-две овчарчета, пасящи стада във високо планинските ливади, седяха на ръба на пещерата Порт-де-Лару и обядваха прясно сирене, твърд хляб и хоритсо, подлютена червена наденица. Едно от момчетата случайно хвърли камък към входа на пещерата и беше изненадано от уплашения полет на две врани. Беше общоизвестно, че враните правят гнездата си само в шахти с по-голяма дълбочина, така че беше чудно, че тези две птици се бяха установили в плитката падина на пещерата. Изпълнени с любопитство, те пропълзяха отстрани на фунията и започнаха да пускат долу камъни. От ехото не можеше да се каже колко дълбока беше шахтата, но едно беше сигурно: вече не беше малка вдлъбнатина.

Вероятно голямото земетресение през 1962, което почти унищожи селото на Арет, беше разместило част от натрупаните камъни и чакъл.

Когато след два месеца търсенето на нови пасища доведе момчетата долу в селото, те информираха Бено Льо Каго за откритието си, знаейки, че напереният поет на баския сепаратизъм беше също така и ненаситен пещерняк. Той ги закле да пазят тайна и занесе новината на Николай Хел, при когото живееше на спокойствие, когато някоя акция правеше присъствието му в Испания нежелателно.

Нито Хел, нито Льо Каго си позволиха да се развълнуват. Ясно им беше, че възможността да намерят голяма пещерна система на дъното, ако стигнат до него, беше минимална. Най-вероятно земетресението беше разчистило само горната част на шахтата. Или, както често се случваше, щяха да открият, че многовековните свличания бяха изградили конуса от чакъл надолу, докато стигне до покрива на пещерата, като върхът му най-вероятно е влязъл в шахтата, запушвайки я завинаги.

Независимо от тези съмнения, те решиха да направят веднага едно първоначално проучване — само за да подготвят пътя си за надолу и да хвърлят един поглед — нищо повече.

С есента в планините идваше лошото време, но това беше преимущество, защото щеше да сведе до минимум енергичното охраняване на границата от страна на испанците (французите по начало неохотно предприемаха такива усилия). Лошото време щеше да затрудни пренасянето на лебедката, макарите с въжетата, батериите на телефона, триножника и цялото оборудване и храна, които щяха да са им необходими за да оцелеят.

Льо Каго изсумтя с пренебрежение към тези задачи, напомняйки на Хел, че контрабандата през тези планини беше традиционно занимание за баските.

— Знаеш ли, че веднъж пренесохме едно пиано от Испания?

— Чувал съм нещо за това. Как го направихте?

— А-ха! Иска им се на плоските шапки да знаят! В действителност беше доста просто. Още един непреодолим проблем, който се раздроби пред лицето на баската изобретателност.

Хел кимна обречено. Нямаше вече начин да избегне историята, тъй като основна тема в разговорите на Льо Каго беше расовото превъзходство на баските.

— Тъй като, Нико, ти си нещо като почетен баск — независимо от ужасния ти акцент — аз ще ти кажа как прекарахме пианото. Но трябва да ми обещаеш, че ще пазиш тайната до гроб. Обещаваш ли?

— Извинявай? — Хел се занимаваше с нещо друго.

— Приемам твоето обещание. Ето как го направихме. Пренесохме пианото нота по нота. Човекът, който носеше средно „си“ се спъна и го нащърби и до ден-днешен пианото има две „ла“ едно до друго. Това е истината. Кълна се в безпомощните топки на Свети Джуд! Защо ще лъжа?

Два дни и половина бяха прекарани в пренасяне на механизма до пещерата, един ден го инсталираха и проверяваха, и работата по проучването започна. Хел и Льо Каго влизаха на смени в шахтата, почиствайки чакъла от тесните тераси, отчупвайки острите издатъци, които можеха да скъсат въжето, разчистваха заклинените морени, които препречваха шахтата. Всяка една от тях можеше да се окаже прекалено твърда, за да се разчупи или да се окаже върхът на задръстения с чакъл конус. И тяхната експедиция щеше да свърши безславно.

Оказа се, че шахтата не беше мъртво свличане. Беше по-скоро обърнат наопаки винт, който така усукваше въжето, че всеки път, когато започваше свободно падане, тяхната първа задача беше да използват тежестта на тялото си за да разсучат въжето. Освен да разчистват задръствания и да почистват тераси, често им се налагаше да разбиват майката скала, особено в места, тесни като гърло на бутилка, за да се получи една относително права линия за въжето, така че да може да се отпуска, без да се трие в ръбовете на скалата, което рано или късно щеше да доведе до отслабване на здравината му. Дебелината на въжето по начало беше минимална, но даваше стопроцентова сигурност, когато издържаше осемдесетте и два килограма на Льо Каго плюс контейнера. При конструирането на задвижваната с педали лебедка Хел беше избрал възможно най-лекото въже по две причини: подвижност и тегло. Не го вълнуваше толкова теглото на макарите с въжето, а теглото на самото спуснато въже.

Когато човек е на триста или четиристотин метра дълбочина, теглото на въжето в шахтата прави работата на хората при лебедката три пъти по-тежка.

В шахтата беше непрогледна тъмнина и понякога загубваха усещане за дневното време. Като излизаха, с изненада установяваха, че навън вече беше нощ. Всеки от тях работеше толкова дълго колкото му позволяваше силата на тялото му, за да намалят времето, което отнемаше издигането на единия и спускането на другия. Имаше вълнуващи моменти, когато някое натрупване се отпушваше и зад него се оказваха десет свободни метра от шахтата, и тогава духът им се повдигаше. В други моменти някое задръстване от начупени камъни понамаляваше, но само за да пропадне в следващата преграда, уголемявайки новата пречка.

Младите мъже, които работеха на лебедката, бяха нови и имаше един случай, когато бяха забравили да поставят триещите защитни скоби. Хел работеше долу, къртейки няколко камъка с кирка с къса дръжка. Въжето над него беше отпуснато. Той падна…

На около тридесет сантиметра надолу до следващото натрупване.

За части от секундата се почувства мъртъв. Присви се мълчаливо, защото избликът на адреналин накара стомаха му да се обърне. След това нагласи телефонната слушалка и със своя мек, затворнически глас даде бавни и ясни инструкции как да се използват скобите. И отново започна да работи.

Когато и двамата се чувстваха прекалено изтощени, прекалено издрани, прекалено схванати, за да могат да стиснат в ръка дръжката на кирката, те спяха в един овчарски заслон, който се използваше по време на лятната паша. Прекалено напрегнати, за да могат да заспят веднага, те разговаряха, докато вятърът свиреше по южния склон на връх Д’Орхи. Тогава за първи път Хел чу старинната пословица, че баските, където и да бродят по света, винаги изгарят от романтичната треска да се завърнат в Ескуал-хери.

Orhiko choria Orhin laket: птиците от Орхи са щастливи само на Орхи.

Най-лошите и почти отчайващи моменти прекараха на кота 365, където имаше голямо задръстване, а те трябваше да работят под непрекъснат дъжд от ледена, просмукваща се вода. Можеха да чуят бученето и съскането на подземната река, която някъде наблизо влизаше в шахтата. По звука можеше да се предположи, че след влизането в шахтата реката пада дълго време и съществуваха шансове водата да е попречила да се образуват скални натрупвания.

Когато след три часа работа с кирката Хел излезе, бе пребледнял и измръзнал до кости, устните му бяха посивели, а кожата на лицето и ръцете се беше набръчкала и се белеше от часовете, прекарани във вода. Льо Каго му се присмя и му каза да стои отстрани и само да гледа как скалите ще отстъпят пред силата на един баск. Но не мина много време и гласът му се чу, проклинащ камъните, студения дъжд, глупавата шахта, планината, хобито на пещерняка и всички създания в името на недействителните топки на Светия дух. След което настъпи тишина. Гласът му се чу отново, останал без дъх.

— Ще се плъзна. Вижте дали скобите са поставени сигурно. Ако падна и осакатя прекрасното си тяло, ще се върна и ще изритам доста задници!

— Чакай! — извика Хел по телефона. Въжето беше отпуснато, за да осигури свобода на действията на Льо Каго.

Чу се ръмжене, като че ли нанесе последен удар, след което въжето се опъна. За известно време беше тихо, след което гласът му дойде напрегнат и металически:

— Това е всичко, мои приятели и почитатели. Ние успяхме. И аз вися над проклетия водопад. — Настъпи пауза. — Между другото, ръката ми е счупена.

Хел пое дълбоко въздух и си представи мислено схемата на шахтата. След което каза в слушалката със своя спокоен, мек глас:

— Ще можеш ли да се справиш с една ръка през тирбушона?

Отдолу нямаше отговор.

— Бено? Ще можеш ли да се справиш?

— Имайки предвид ситуацията, ще се наложи да се опитам.

— Ще те дърпаме бавно и леко.

— Това би било добре.

По инструкции на Хел момчето започна да върти педалите. Системата по начало беше с ниска предавка, така че не съществуваше проблем да се постигне бавна скорост и за първите двадесет метра нямаше трудности. След което Льо Каго навлезе в тирбушона, който продължаваше почти осемдесет метра. Не можеше да бъде издърпан през него. Нишите и процепите, които бяха издълбали, за да минава въжето, бяха само сантиметри широки. На Льо Каго щеше да му се наложи да се катери, понякога да се заклини и да извика да отпуснат въжето, за да го прехвърли извън тесния процеп. И всичко това с една ръка.

Отначало гласът на Льо Каго се чуваше непрекъснато по линията, шегуващ се и тананикащ — демонстрация на кипящото му самохвалство. Имаше навика да приказва и тананика през цялото време, докато е под земята. Твърдеше, че като поет и еготист се опива от звученето на гласа си, обогатен от вибрирането и ехото в пещерата. Хел беше наясно, че бърборенето имаше една допълнителна цел — да запълни тишината и отблъсне тъмнината и самотата — но никога не го беше споменавал. Не след дълго шегите, пеенето и ругаенето, с които искаше да се покаже пред тези горе и да притъпи чувството за опасност, бяха заменени с пъхтене и затруднено дишане. От време на време се чуваше скърцане със зъби, когато движението засилваше болката в счупената му ръка.

Въжето се движеше нагоре-надолу. Няколко метра нагоре, след това го отпускаха, за да дадат възможност на Льо Каго да го оправи. Ако действаше и с двете си ръце, той щеше да може да държи въжето и да се придвижва стабилно.

Първото момче на педалите се изтощи и поставиха защитните скоби, докато второто заеме мястото му. Да се въртят педалите сега беше по-лесно, защото половината от теглото на въжето беше вече върху макарите, но въпреки това напредването на Льо Каго беше бавно и неравномерно. Два метра нагоре; три метра отпускане, за да го разплита; обиране на хлабавото; един метър нагоре; два надолу; два и половина нагоре.

Хел не говореше на Льо Каго по телефона. Те бяха стари приятели и Хел не искаше да го засегне като го накараше да мисли, че има нужда от психическа подкрепа. Чувствайки се безсилен да помогне на Льо Каго, Хел беше застанал до макарата, на която се навиваше въжето, и слушаше по телефона тежкото му дишане. Въжето беше боядисано в червено на всеки десет метра, така че като ги наблюдаваше над скрипеца, Хел можеше да каже къде в момента се намира Льо Каго. В мисълта си той си представяше обстановката около Бено; онази малка тераса, където можеше да стъпи на пръсти; онова объркано V-образно място, където сто на сто въжето щеше да се заплете; онова тясно като гърло място, където счупената му ръка щеше отново да пострада.

Дишането на Льо Каго беше станало съвсем затруднено. Хел направи сметка по въжето; приятелят му беше в момента на най-трудното място на изкачването, едно двойно V на кота 44. Точно под двойното V имаше една тераса, която човек можеше да използва за опора за първото лястовиче промушване — достатъчно трудна маневра дори за човек с две здрави ръце. Налагаше се да се катери в комин, толкова тесен на места, че трябваше да използва и колене, и лакти. И през цялото време трябваше да пази въжето да не се оплете в стърчащите отгоре издатини.

— Стоп — каза Льо Каго с измъчен глас. Трябваше да е на терасата, повдигнал глава и гледащ към по-ниското от двете V-та. — Мисля да почина тук за малко.

„Да почива?“, помисли си Хел. „На тераса, широка шест сантиметра?“

Очевидно това беше краят. Льо Каго се беше изтощил. Усилието и болката го бяха сломили, а най-трудната част все още му предстоеше. Веднъж преминал двойните V-та, щяха да го изтеглят нагоре като чувал с брашно. Но преди това трябваше да се справи сам.

Момчето на педалите погледна към Хел, очите му бяха станали кръгли от страх. Папа Каго беше нещо като национален герой за тези момчета. Нали с пътуванията си из университетите на Англия и Съединените щати той беше допринесъл за признаването на баската поезия по света? Нали беше накарал млади хора да аплодират революционния му дух и смълчани да слушат стихове, които никога нямаше да разберат? Не беше ли папа Каго, който отиде с този чужденец в Испания, за да спасят тринадесет души, които лежаха неосъдени в затвора?

Гласът на Льо Каго се чу по жицата:

— Мисля да остана тук за малко. — Вече беше запъхтян, но имаше някаква спокойна решителност, чужда на експанзивната му натура. — Това място ми харесва.

Без да е много сигурен какво точно щеше да направи, Николай заговори с мекия си глас:

— Неандерталци. Да, те най-вероятно са неандерталци.

— За какво говориш? — поиска да узнае Лао Каго.

— Баските.

— Какво имаше предвид?

— Направил съм някои проучвания за произхода на баските. Ти сам знаеш фактите. Техният език е единственият доарийски език, който е оцелял. Има доказателства, че са раса, отделна от Европа. Кръвна група „0“ е открита само в четиридесет процента европейци, а сред баските — в шестдесет процента. А група „В“ е изобщо непозната. Всичко това предполага, че имаме една съвсем отделна раса, произлязла от различен първобитен прародител.

— Искам веднага да те предупредя, Нико. Този разговор взема посока, която не ми допада.

— … Освен това съществува въпросът за черепа. Кръглата форма на баските е по-близо до тази на неандерталеца, отколкото до по-висшия кроманьонец, от който са произлезли останалите хора по света.

— Нико? В името на двете проклети топки на Джон Баптиста, усещам, че много ще ме ядосаш!

— Не казвам, че точно интелигентността разграничава баските от човека. Все пак са успели да научат доста под ботуша испанските си господари…

— Хмм!

— … Не, това по-скоро е нещо физическо. Вярно е, че имат спазматични прояви на сила и кураж — добри за едно бързо чукане или бандитско нападение — но хич ги няма, когато нещата опрат до постоянна сила и издръжливост…

— Отпуснете малко въжето!

— Не че ги обвинявам. Човек е това, което е. Една игра на природата, една гънка на времето е запазила тази по-низша раса в планинския ъгъл, където е успяла да оцелее, защото, нека си го признаем, кой друг би пожелал тази празна загубена земя?

— Идвам, Нико! Наслаждавай се на слънчевата светлина! Това е твоят последен ден!

— Глупости, Бено. Дори и аз бих имал трудности на това място. А аз имам две добри ръце и не страдам от факта, че съм неандерталец.

Льо Каго не отговори. Тежкото му дишане се чуваше по жицата и от време на време изсумтяваше, когато удряше счупената си ръка.

Двадесет сантиметра, тридесет, момчето на лебедката обра хлабавината, вниманието му беше изцяло отдадено на отметките по въжето, преглъщайки мъчително от нечовешкото пъхтене, което се чуваше в слушалките. Второто момче беше хванало въжето с ръка в ненужен жест за помощ.

Хел махна слушалките и седна на ръба на пещерата. Не можеше да направи нищо повече, а и не искаше да чуе когато Бено си отидеше, ако това се случеше. Той наведе очи и успокои чувствата си. Не излезе от медитацията, докато не чу вика на момчето на лебедката. Отметката за 40 метра се беше показала. Вече можеха да го изтеглят с въжето.

Хел застана до тясната цепнатина при отвора на пещерата. Можеше да чуе как отпуснатото тяло на Льо Каго се търкаше по стените на шахтата. Стъпка по стъпка момчетата го изтеглиха с изключително внимание, за да не го наранят. Слънчевата светлина проникваше само на един-два метра в тъмната дупка, така че само секунди, след като коланът се показа, те вече го бяха освободили, в безсъзнание, с посивяло лице.

Когато дойде в съзнание, Льо Каго лежеше върху широко легло в овчарския заслон, а ръката му беше поставена в импровизирана шина. Докато момчетата палеха огън, Хел приседна на ръба на леглото, гледайки надолу към обруленото от времето лице на своя приятел, с хлътнали очи и набръчкана от слънцето кожа, все още сиво от шока под рошавата брада.

— Ще пийнеш ли малко вино?

— Папата девствен ли е? — Гласът на Льо Каго беше слаб и дрезгав. — Изстискай го вместо мене, Нико. Има две неща, които човек с една ръка не може да направи. И едното е да пие от xahako.

Да се пие от този кози мех, беше въпрос на автоматична координация между ръка и уста. Николай се оказа несръчен и изцеди вино върху брадата на Бено.

Льо Каго се закашля и задави от неопитно подаденото вино.

— Ти си най-лошата медицинска сестра на света, Нико. Кълна се в името на погълнатите топки на Йон.

Хел се усмихна.

— Какво е другото нещо което не може да прави еднорък човек?

— Не мога да ти кажа, Нико. Не е прилично, а ти си много млад.

В действителност Николай Хел беше по-възрастен от Льо Каго, макар и да изглеждаше петнадесет години по-млад.

— Сега е нощ, Бено. Ще те пренесем в селото утре сутринта. Ще намеря ветеринар да оправи тази ръка. Лекарите се грижат само за Хомо сапиенс.

Тогава Льо Каго се сети.

— Надявам се, че не съм те наранил много, когато излязох на повърхността. Но си го търсеше.

— Ще го преживея.

— Добре. — Льо Каго се ухили. — Ти наистина си елементарен, приятелю. Нима мислиш, че не прозрях твоя детски заговор? Ти искаше да ме разяриш, за да ми дадеш сила да се измъкна. Но не стана, нали?

— Не, не стана. Съзнанието на баските е нещо неуловимо за мене.

— То е прекалено неуловимо за всеки друг освен за свети Петър, който между другото е бил баск, въпреки че малко хора го знаят. Така че, кажи ми, как изглежда нашата пещера?

— Не съм бил долу.

— Не си бил долу! Но аз не стигнах до дъното! Ние не сме я обявили за наша както трябва. Какво ще стане, ако някой испански задник се спъне в дупката и я обяви за своя?

— Добре, Щом се съмне, ще сляза долу.

— О’кей. Дай ми още малко вино. И този път го дръж здраво!

На другата сутрин Хел слезе долу. Целият път вече беше чист. Той мина покрай водопада до мястото, където шахтата се отваряше в голяма пещера. Докато висеше, въртящ се на въжето, което момчетата горе бяха закачили на скобите, му стана ясно, че наистина са намерили нещо. Кухината беше толкова голяма, че светлината от каската му не можеше да достигне до стените.

Скоро стигна до една купчина чакъл, където закачи колана с въжето на една морена, така че да може да го намери отново. След като се справи внимателно с купчината чакъл, където камъните бяха много деликатно балансирани, той се намери на пода на пещерата, на около двеста метра под върха на конуса. Запали една магнезиева сигнална ракета и я задържа далече зад себе си, за да не го заслепи. Пещерата беше обширна, по-голяма от вътрешността на катедрала, и неизброимо число ръкави и разклонения водеха в различни посоки. Но течението на подземната река беше по посока на Франция, така че това щеше да бъде главната посока, в която щяха да изследват, когато се върнеха. Въпреки че беше изпълнен с естественото любопитство на ветеран пещерняк, Хел не можеше да си позволи да изследва по-нататък без Льо Каго. Нямаше да бъде честно. Той се върна обратно по купчината чакъл и намери въжето.

Четиридесет минути по-късно се измъкна от пещерата в мъгливата утрин. След като си почина, помогна на момчетата да разглобят триножника от алуминиеви тръби и съединителните въжета на лебедката. Те изтъркаляха няколко тежки морени до входа, отчасти за да го прикрият от някой, който можеше да мине оттук, но също така и да предпазят овцете от падане.

Разпръснаха камъни и листа, за да прикрият следите от лебедката, но знаеха, че зимата ще заличи всичко.

Върнал се обратно в заслона, Хел докладва на Льо Каго, който много се ентусиазира, независимо от възпалената си ръка.

— Много добре, Нико. Ще дойдем следващото лято. Слушай. Обмислях нещо, докато беше в дупката. Трябва да дадем име на нашата пещера, нали? И искам да съм честен с наименуването й. Все пак ти беше първият, който влезе в нея, въпреки че не трябва да забравяме, че моята смелост и сръчност премахнаха последната пречка. Така, имайки това предвид, аз избрах най-доброто име за пещерата.

— И то е?

— Пещерата на Льо Каго! Как звучи?

Хел се усмихна.

— Господ знае, че е честно.

Всичко това се случи преди една година. Когато снегът се стопи по планината, те се качиха и започнаха спускания за проучване и изготвяне на карти. И сега вече бяха готови да предприемат главното си проникване по течението на подземната река.

Хел спа върху каменната плоча повече от час, напълно облечен и обут, докато Льо Каго прекара времето говорейки, като през цялото време си посръбваше от бутилката „Изара“. Един път пиеше за себе си. Следващият път за здравето на Нико.

Когато накрая Хел започна да се размърдва, Льо Каго прекъсна монолога си, за да побутне своя приятел с ботуша си.

— Хей, Нико? Ще проспиш живота си! Събуди се и виж какво си направил! Изпил си половин бутилка „Изара“, лакомо копеле!

Хел се надигна и се протегна. Неподвижното му лежане беше позволило на влагата да проникне чак до костите му. Той потърси бутилката и установи, че е празна.

— Аз изпих другата половина — призна Льо Каго. — Но ще ти направя малко чай. — Докато Бено се занимавайте с портативния котлон, Хел се измъкна от парашутния костюм, специално пригоден с еластични ленти около врата и китките, за да ги пазят от водата. Той съблече четирите тънки пуловера, които пазеха топлината на тялото му, и замени най-долния с една суха вълнена фланела с рехава плетка, след което облече отгоре три от мокрите пуловери. Те бяха направени от хубава баска вълна и топлеха дори и мокри. Всичко това беше извършено на светлината на едно устройство, което сам беше конструирал, просто свързване на десетватова крушка към залят с восък автомобилен акумулатор, което, макар и примитивно, успешно прогонваше тъмнината. Един нов акумулатор можеше да осигури непрекъсната работа на крушката за четири дни и нощи и ако се наложеше можеше да бъде изпратен горе за презареждане от задвижвания с педали индуктор, който поддържаше акумулатора за телефона.

Хел събу гетите и ботушите си.

— Колко е часът?

Льо Каго му донесе метална чаша с чай.

— Не мога да ти кажа.

— Защо не?

— Защото ако си обърна китката, ще разлея чая ти. Ето. Вземи чашата. Сега вече мога да погледне часовника си. Времето на дъното на Пещерата на Льо Каго — и най-вероятно навсякъде по света — е точно шест и тридесет и седем, малко преди или малко след.

— Добре. — Хел потръпна от вкуса на запарката от билки, която Льо Каго вареше вместо чай. — Това ни дава пет или шест часа, за да се нахраним и да починем, преди да проследим течението на реката в този тунел. Приготвено ли е всичко?

— Дяволът мрази ли водата?

— Проверил ли си брунтоновия компас?

— Бебетата акат ли жълто?

— И си сигурен, че в скалата няма желязо?

— Мойсей ли е сложил началото на горските пожари?

— И си опаковал флуоресцентната боя?

— Франко задник ли е?

— Добре тогава. Смятам да се пъхна в един чувал и да поспя.

— Как можеш да спиш! Това е големият ден! Четири пъти сме били долу в тази дупка, мерейки, маркирайки и правейки карти. И всеки път устоявахме на голямото си желание да проследим течението, оставяйки го за най-накрая. И ето че времето за това дойде. Не може да спиш! Нико? Нико? Проклет да бъда. — Льо Каго повдигна рамене и въздъхна. — Не мога да ги разбера тези ориенталци.

Двамата щяха да вземат със себе си двадесет паунда флуоресцентна боя, която да хвърлят в подземната река, когато повече нямаше да могат да я проследят — било заради свличане, било защото реката можеше да изчезне. Бяха преценили, че оттичането й е в потока Холкарт, и през зимата, докато Льо Каго беше в Испания, за да върши патриотични пакости, Хел беше разучил дължината на това прекрасно дефиле, където буйният поток беше издълбал в скалата канал, дълбок двеста метра. Той беше намерил няколко оттичания на подземни реки, но само една от тях като че ли имаше скоростта и положението да бъде тяхната кандидатка. След няколко часа двама млади и ентусиазирани, баски пещерняци щяха да направят лагер при устието, наблюдавайки на смени потока. Когато забележеха първите следи от боя във водата, те щяха да засекат времето с техния часовник, синхронизиран с този на Льо Каго. От това време и от записите им, докато изследваха пещерната система, Хел и Льо Каго щяха да преценят дали е осъществимо да проследят потока под вода с леководолазни костюми и да достигнат финала на цялостното проучване на пещерата с едно пътуване от вертикалната шахта към светлината в устието на реката.

След четири часа дълбок сън Хел се събуди, както винаги изведнъж и напълно, без да помръдва мускул или да отваря очи. Неговото силно развито чувство за присъствие му докладва веднага. Имаше само една личност в обхвата на аурата и вибрациите на тази личност бяха смесени, разфокусирани, уязвими. Човекът или мечтаеше, или медитираше, или спеше. След това той чу баритоновото похъркване на Льо Каго.

Льо Каго лежеше напълно облечен в спалния чувал, само рошавата му брада се виждаше на слабата светлина. Хел стана и запали портативния спиртен котлон. Докато чакаше водата да заври, той потърси в контейнерите с храна своя чай — силен чай — който вареше толкова дълго, че ставаше два пъти по-силен от кафе.

Льо Каго, който се отдаваше напълно на всякакъв вид активност, спеше много дълбоко. Дори не се помръдна, когато Хел измъкна ръката му от чувала, за да погледне колко е часът. Трябваше вече да тръгват. Хел ритна чувала му отстрани, но в отговор се чу само пъшкане и неразбираема ругатня. Той го ритна още веднъж и Льо Каго се обърна настрани и се сви на кълбо с надежда, че този мъчител ще се изпари. Когато водата завря Хел нанесе на своя приятел трети, доста силен ритник. Аурата промени дължината на вълните. Беше се събудил.

Без да се обръща Льо Каго изръмжа с дебел глас:

— Има една древна баска поговорка, която казва, че този, който рита спящ човек, неминуемо ще умре.

— Всички умират.

— Видя ли? Още едно потвърждение за нашата народна мъдрост.

— Хайде, ставай!

— Чакай малко. Дай ми възможност да подредя мислите в главата си.

— Аз свършвам с чая си и тръгвам. Ще ти разкажа за пещерата, когато се върна.

— Добре! — Льо Каго се измъкна сърдито от чувала и седна на каменната плоча до Хел, навеждайки се унило над чашата с чай. — Исусе, Мария, Йосифе и магарето! Що за чай е това?

— Планински чай.

— Има вкус на конска пикня.

— Ще трябва да приема мнението ти по въпроса. Липсва ми твоят кулинарен опит.

Хел изпи остатъка от чая си, след което претегли на ръка двата пакета и взе по-лекия. Взе своето кълбо с еделдидово въже и дебелия карабинер, на който беше нанизан пръстен с по-малки карабинери. След това провери страничния джоб на пакета си, където трябваше да има различни видове питони — специфични клинове — за различните видове цепнатини и пролуки. Последното, което направи, преди да потегли, беше да смени батериите на лампата върху каската си с нови. И това устройство беше негова конструкция, основано на използването на експерименталната батерия на Герад-Симон — малък, но мощен цилиндър, от който осем броя се побираха между горната част и подплатата на каската. Едно от хобитата на Хел беше да измисля и да създава оборудвания в работилницата си. Въпреки че никога нямаше да патентова или да започне да произвежда някои от тях, много често даваше прототипите като подаръци на старите си приятели пещерняци.

Той погледна надолу към Льо Каго, който се взираше кисело в чая си.

— Ще ме намериш в края на системата. Лесно ще ме разпознаеш; аз ще съм този с победния израз на лицето. — И той се насочи към дългия коридор, по който се носеше реката.

— В името на каменните топки на свети Петър, ти имаш душа на робовладелец! Знаеш ли това? — извика Льо Каго след Хел, докато вземаше бързо нещата си. — Кълна се, че в жилите ти тече римска кръв.

Скоро след като влезе в галерията, Хел спря, за да изчака Льо Каго. Увещаването и мърморенето бяха част от техните взаимоотношения. Хел беше водачът поради достойнствата си, умението да намира пътя и физическата ловкост на жилавото си тяло. Бикоподобната сила и издръжливост на Льо Каго го правеше най-добрия поддържащ. Още от самото начало бяха възприели определен начин, който позволяваше на Льо Каго да запази достойнството си. Той беше този, който разказваше историите, след като излезеха от пещерите. Льо Каго беше този, който ругаеше, тормозеше и се оплакваше като лошо възпитано момче. Поетът в Льо Каго беше възприел ролята на клоун, но с една разлика — самохвалството му се базираше на списък от безкрайни прояви на безразсъдна смелост срещу фашиста, който потискаше неговите хора в Испания.

Когато Льо Каго настигна Хел, двамата започнаха да се придвижват по полегатия, бързо стесняващ се тунел, чиито стени и под бяха гладко излъскани от действието на подводния поток, разкривайки структурата на формирането на пещерата. Скалата отгоре беше варовик, но подът покрай реката беше от древна, разцепена на тънки листи шиста. В продължение на векове водата беше прониквала през порестия варовик до дълбочината на непромокаемата шиста. Леко киселинната вода бавно беше разтворила варовика точно над шистата, прокопавайки си корито. Камъните от своя страна бяха разядени и превърнати в чакъл, който действаше като абразив, носен от реката, прибавяйки и своя дял в подкопаването и причинявайки по-големи срутвания. И така, чрез геометрична прогресия, при която следствията бяха също и причини, в продължение на векове и хилядолетия се беше образувала пещерата. По-голямата част от работата беше свършена от тихото, но непрестанно триене и разтваряне и само от време на време това търпеливо действие беше прекъсвано от някоя геологична драма като голямо срутване. Повечето от срутванията бяха причинени от земетресения, добре познати в тази област, чийто пейзаж — огромни струпвания, цепнатини и пещери — й бяха спечелили известност сред пещерняците.

Повече от час те се спускаха бавно по коридора. Стените и тавана на тунела, в който вървяха, започнаха бавно да се снишават, докато накрая трябваше да вървят по една тясна тераса покрай препускащия поток, чието корито беше не повече от два метра широко, но почти десет метра дълбоко. Таванът продължаваше да се снишава и скоро придвижването им се затрудни. Трябваше да се приведат на две, ръцете им драскаха в скалите отгоре. Льо Каго ругаеше болките в треперещите си колене от това приклекнало ходене.

Тъй като шахтата продължаваше да се стеснява, една и съща мисъл мина през главите на двамата. Щеше да бъде голяма ирония на съдбата, ако след толкова приготовления всичко свършеше тук. А ако тази наклонена шахта стигаше до края на някакъв понор, където водата изчезваше?

Тунелът започна леко да завива наляво. Изведнъж тясната тераса беше преградена от един издатък, който стърчеше над буйния поток. Хел не можеше да погледна зад издатъка и не можеше да прегази реката; беше много дълбока в този тесен участък; но дори и да не беше, вероятността за съществуването на някой вертикален понор напред в тъмното беше достатъчна, за да го откаже. Имаше истории за пещерняци, пропаднали, докато прегазвали някоя подземна река. Смяташе се, че били засмуквани веднага право надолу, на сто-двеста метра през бучащия стълб вода, на дъното на който телата им попадали в нещо като гигантски котел, където били раздробявани на парчета. Месеци след това в потоците в долината били намирани части от оборудване и дрехи. Това, разбира се, бяха най-вече приказки около лагерния огън и повечето бяха лъжи и преувеличения. Но в тях имаше и известна доза истина и за повечето пещерняци мисълта да бъдат погълнати от водовъртеж беше по-ужасяваща от тази да паднат, докато лазят по стени, или от тази за лавини или да бъдат под земята по време на земетресение. Това, което ги ужасяваше, не беше възможността да се удавят, а мисълта, че ще бъдат раздробени на парчета в гигантския котел.

— Е? — попита Льо Каго отзад. Гласът му вибрираше в тесния тунел. — Какво виждаш?

— Нищо.

— Това е успокояващо. Там ли смяташ да останеш? Нямам намерение да клеча тук вечно.

— Помогни ми да сваля товара си.

В положението, в което бяха застанали, да се свали товарът на Хел не беше много лесно, но веднъж останал без него, той можеше да се изправи малко повече. Провлакът беше достатъчно тесен, за да прекрачи потока и да се отпусне към насрещната стена. След като направи това, той внимателно се обърна на гръб, раменете му — срещу едната страна на провлака, а вибрамските му ботуши — здраво стъпили върху терасата. Извивайки се настрани и използвайки раменете, дланите и ходилата си, той извърши едно обърнато катерене в комин, промъквайки се покрай издадената скала. Беше движение, изискващо усилие, и той издра дланите си, но успя да напредне.

Смехът на Льо Каго изпълни пещерата.

— Какво ще се случи, ако изведнъж стане по-широк, Нико? Може би трябва да се заклещиш там и да ми позволиш да те използвам като мост. Така поне един от нас ще успее. — И той отново се засмя.

За щастие, не стана по-широк. След издатъка провлакът се стесняваше, а таванът се издигна на такава височина, че лампата на Хел не можеше да го освети. Той продължи да се промъква, извивайки се наляво. Сърцето му замря, когато видя на светлината на лампата, че тунелът, по който вървяха, изведнъж свършваше в едно срутване на морени, под които реката ромолеше и изчезваше.

Когато стигна до основата на срутването и се огледа, видя, че се намира на дъното на един голям клин, само няколко метра широк точно там, където сега стоеше, но разширяващ се нататък под светлината на лампата. Той се спря да почине за момент, след което започна да се изкачва. Места за хващане и стъпване имаше в изобилие, но скалата беше разрушена и се ронеше и всяка стъпка трябваше да се проверява много внимателно, всяко захващане — да се прецени внимателно. Когато много бавно и търпеливо изкатери около тридесет метра, той се промуши през една пролука между две заклинени морени. След което се озова на плоска тераса, от която не можеше да види нищо пред себе си и встрани. Плесна веднъж с ръце и се заслуша. Ехото се бавеше и многократно заглъхваше. Беше пред отвора на голяма пещера.

Връщането му до издадената скала беше бързо. От своята страна на издатъка той повика Льо Каго, който се беше оттеглил назад до едно тясно място в тунела и се беше заклещил, за да облекчи напрежението в краката си от полуклекналата поза.

Льо Каго дойде обратно към издатъка.

— Е, може ли да се мине?

— Има една голяма дупка.

— Фантастично.

Пакетите бяха прехвърлени по въже около издатъка, след което Льо Каго повтори катеренето на Хел около тясната част, оплаквайки се горчиво през цялото време и проклинайки издатъка в името на топките на Джошуа и Пазача.

Хел беше оставил едно въже и беше изчистил по-голямата част от разрушената скала. Катеренето обратно по сипея не беше трудно. Когато и двамата застанаха на плоския камък, след като се бяха промъкнали през заклещените морени — място, което щеше да стане известно по-късно като Ключалката, Льо Каго запали една магнезиева ракета и за първи път от хилядолетното й съществуване, някой видя хаоса на тази пещера.

Льо Каго със страхопочитание каза:

— Изкачваща се пещера.

Гледката беше едновременно грозна и грандиозна. Суровата красота на тази „изкачваща се“ пещера накара двете човешки насекоми, стоящи на плоската площадка, разположена на сто метра над пода на пещерата и на повече от сто метра под купола й, да онемеят. Повечето пещери даваха усещане за вечност и ведрина, но изкачващите се бяха ужасни с първичния си хаос. Всичко беше назъбено и ново; подът се губеше под пластове от големи колкото къщи морени и чакъл, а таванът беше набразден от скорошни срутвания. Тази пещера беше все още в гърчовете на раждането, млада, неудобна и ненадеждна, все още в процес на „изкачване“, подът й се надигаше от срутвания и чакъл, докато таванът й пропадаше. Тя може би щеше да продължи да се „изкачва“, докато достигнеше повърхността, образувайки при последното си срутване една назъбена фуния, подобна на класическите „сухи“ пещери. Естествено младостта и нестабилността на пещерата бяха относителни и трябваше да се съобразяват с геологичното време. Пресните следи по тавана можеха да бъдат на три години, а можеха и да бъдат на сто.

Ракетата изгоря и трябваше да мине известно време, преди очите им да свикнат със светлината на лампите на каските. В тъмнината Хел чу Льо Каго да казва:

— Кръщавам тази пещера. Тя ще се нарича Пещерата на Льо Каго!

От плющящия звук, който се чу, Хел разбра, че Льо Каго не хаби вода за кръщението.

— Няма ли да стане малко объркващо? — попита той.

— Какво искаш да кажеш?

— Първата пещера има същото име.

— Хм. Вярно. Е, добре, тогава ще нарека тази Хаоса на Льо Каго. Как звучи?

— Добре.

— Но не съм забравил твоя принос за откритието, Нико. Реших да наречем онази гадна издатина там отзад Издатъка на Хел.

— Не бих могъл да искам повече.

— Прав си. Ще продължаваме ли?

— Веднага след като нанеса данните. — Хел се приведе над бележника и компаса си и на светлината на лампата надраска предположения за разстояния и посоки, както беше правил на всеки сто метра откакто бяха напуснали базата. След като постави обратно всичко в непромокаемия пакет, той каза: — Добре. Да тръгваме.

Придвижвайки се внимателно от морена на морена, промъквайки се през цепнатини, подбирайки пътя си покрай масивни, срутени скали с размерите на хамбар, те започнаха да пресичат Хаоса. Реката, като нишката на Ариадна, се беше загубила между пластовете морени, просмуквайки се, виеща се, ту разделяйки се, ту сливайки се, за да се разпръсне отново на хиляди нишки далече долу по шистата на пода. Скорошните срутвания и липсата на ерозия от времето се комбинираха и създаваха една бъркотия от едва-едва балансирани плочи и морени. Лудото им разположение като че ли противоречеше на всякакъв вид гравитация и създаваше един ефект, при който като че ли водата течеше нагоре по хълма и това, което трябваше да е равно изглеждаше силно наклонено. Балансът трябваше да се постига от краката, а не от очите, и те трябваше да се движат по компаса, защото чувството им за посока беше объркано от техния извиващ се път през замайващата лудост на Хаоса. Проблемът с намирането на пътя беше точно противоположен на движението сред безхарактерен лунен пейзаж. Тук съществуваше объркващо изобилие от особености, което претоварваше и блокираше паметта. А огромната черна празнина пред тях потискаше подсъзнанието им, натоварено от този наранен, невидим, готов да се срути купол, една десетохилядна от който щеше да ги смаже като мравки.

Около два часа по-късно и след петстотин метра те бяха прекосили достатъчно от Хаоса, за да могат да видят далечния край на пещерата, където таванът се навеждаше надолу и се сливаше с едно скорошно срутване на камъни. През последния половин час неусетно се беше появил един звук, който доловиха, когато спряха, за да отбележат последния си напредък. Хилядите нишки на потока долу бяха започнали да се вплитат все по-здраво и шумът, който изпълваше кухината, беше съставен от пълна гама ноти, като започнеше от тънко съскане на цимбал и стигаше до басовия звук от барабан. Това беше водопад — някъде там, зад това сливане на тавана с чакъла, което като че ли препречваше пещерата.

Повече от час те обикаляха напред-назад покрай стената от чакъл, промъквайки се през цепнатини и навеси, образувани от огромни плочи, но не успяха да намерят път през тази плетеница. В този нов край на Хаоса нямаше морени, само плоски камъни, някои от които бяха с големина на селски площад, някои изправени на ръба си, други лежащи, трети подпрени под невъзможни ъгли, някои протегнати над бездни, крепящи се от противовеса на други. И през цялото време силният звук на водопада ги подтикваше да намерят път.

— Нека да починем и обмислим! — надвика шума Льо Каго, седна на една малка плоча, порови из пакета си и извади храна — сухар, сирене и наденица. — Не си ли гладен?

Хел поклати глава. Той записваше бързо в бележника си, правейки смели предположения за посоката и за наклона, тъй като брунтоновия му компас беше безполезен сред Хаоса.

— Би ли могло устието да е зад стената? — попита Льо Каго.

— Не мисля така. Не сме минали повече от половината път до потока Холкарт и сигурно сме все още неколкостотин метра по-високо.

— И дори не можем да стигнем до водата, за да хвърлим боята. Каква глупост е тази стена! И още по-лошо, току-що ни се свърши сиренето. Къде отиваш?

Хел свали пакета си и започна да се катери по стената.

— Ще отида да хвърля един поглед от върха на купчината.

— Опитай малко по-наляво.

— Защо? Виждаш ли нещо там?

— Не. Но съм седнал точно на пътя на твоето падане, а ми е твърде удобно, за да се местя.

Те не смятаха да се катерят по стената, защото дори и да имаше път, той щеше да ги изведе точно над водопада и най-вероятно нямаше да могат да минат през водната каскада. Но основата и склоновете на струпването не им бяха предоставили никаква възможност, така че оставаше само върхът.

Половин час по-късно Льо Каго чу звук над себе си. Той повдигна глава, за да насочи лъча на лампата си към него. Хел се спускаше надолу. Когато достигна плочата, той се отпусна в седнало положение, след което легна на пакета, поставяйки едната си ръка над очите. Беше изтощен и дишаше тежко, а лещата на лампата му беше счупена от падане.

— Сигурен ли си, че не искаш нещо за ядене? — попита Льо Каго.

Със затворени очи, дишайки тежко, докато потта течеше по лицето му, независимо от влагата и студа в пещерата, Хел отговори на мрачното чувство за хумор на своя приятел, изпъна средния си пръст и му го показа. След което остави ръката си да падне и остана да лежи запъхтян. Преглъщането му беше болезнено. Льо Каго му подаде меха и той започна лакомо да пие, като насочи тънката струя вино направо в гърлото си. Пи толкова продължително, че Льо Каго започна да се безпокои за виното.

— Е? — попита неохотно той. — Намери ли път? Хел се ухили и кимна.

— Къде излезе?

— Точно над водопада.

— По дяволите!

— Не, струва ми се, че има път, като се заобиколи отдясно, отдолу през водата.

— Опита ли?

Хел повдигна рамене и посочи счупената си лампа.

— Но не мога да се справя сам. Трябваш ми да ме крепиш отгоре. Има добро място където да се затегне въжето.

— Не е трябвало да опитваш, Нико. Някой ден ще се пребиеш и ще съжаляваш.

Когато се промъкна през невъзможната мрежа от пукнатини и застана до Хел на тясната тераса точно над водопада, Льо Каго се изпълни с удивление. Беше дълъг водопад и мъглата се издигаше в неподвижния въздух около тях, като че ли се намираха в сауна. Всичко, което можеха да видят през мъглата, беше началото на водопада под тях и няколко метра хлъзгави камъни от двете им страни. Хел тръгна надясно, където терасата се стесняваше до няколко сантиметра, но продължаваше около отвора на пещерата. Беше изгладена, заоблена тераса, очевидно преди време водопадът беше минавал оттам. Какофонията от падащата вода налагаше да използват само знаци за комуникация. Хел посочи на Льо Каго доброто място за връзване на въжето, струпване на скали, където Льо Каго трябваше да се свие с усилие и да завърже осигурителното въже около кръста на Хел. Естественият път на спускане щеше да мине през мъглата, през стълба вода и зад него. Льо Каго негодуваше срещу „доброто“ място, докато заклещваше тялото си и забиваше един дублиращ клин във варовика над себе си, мърморейки, че клин, забит във варовик, е по-скоро психологична декорация.

Хел започна спускането си, спирайки всеки път когато намереше удобно място да стъпи или пукнатина в скалата, за да забие клин и да прекара въжето през карабинера. За щастие скалата беше добре назъбена и предлагаше места за пръстите на ръцете и за краката. Промяната на посоката на водопада явно беше скорошна и на водата не беше достигнало време да изглади всичко. Най-големият проблем беше с въжето. Когато се беше спуснал на двадесет метра и беше прекарал въжето през осем карабинера, му костваше опасно усилие да издърпа свободно въже през толкова много връзки. Усилието при дърпането на въжето направо повдигаше тялото му от местата, където закрепяше краката си. И обикновено това се получаваше в момента, когато Льо Каго отпускаше отгоре и изобщо не можеше да го задържи, ако се подхлъзнеше.

Той се промъкна през мъглата и достигна сребристочерната стена на водопада. Там спря и се настрои за последния етап на спускането.

Първо трябваше да забие няколко клина, така че да може да работи независимо от Льо Каго, който можеше слепешката да опъне въжето и да спре Хел, докато е под водопада, заслепен от водните струи, търсещ места за хващане. Щеше да поеме тежестта на падащата вода върху гърба и раменете си. Трябваше да си осигури достатъчно въже по цялото продължение на каскадата, защото докато не стигнеше зад нея, нямаше да може да диша. От друга страна, колкото повече въже си оставеше, толкова по-дълго щеше да бъде падането му, ако водата го събореше. Реши да си остави около три метра свободно въже. Искаше му се да остави повече, за да не се окаже, че въжето ще свърши, преди да е достигнал края на водния стълб, но здравият разум му подсказваше, че три метра щеше да е максималната дължина, която щеше да го залюлее обратно извън линията на водопада, ако случайно паднеше и се наранеше.

Хел се приближи до блестящата стена, докато застана на няколко инча от нея и скоро започна да изпитва едно замайващо усещане като че ли водата беше неподвижна, а неговото тяло се издигаше от мъглата и рева. Той протегна ръка във водата и потърси място за захващане. Пръстите му се свиха около малка, остра пукнатина, невидима под водата. Захватът беше по-ниско, отколкото му се искаше, защото знаеше, че тежестта на водата върху гърба му щеше да го приведе надолу, и най-добре щеше да бъде, ако се захванеше по-високо. Но това беше единственото място, което намери, и ръката му започваше да се уморява от струята вода, падаща отгоре й. Той направи няколко дълбоки вдишвания, издишвайки напълно, защото знаеше, че не липсата на кислород, а въглеродният двуокис в дробовете кара човек да си поема въздух. Последното вдишване беше дълбоко, изпъвайки напълно диафрагмата му. След това изпусна една трета от него и се пъхна във водата.

Беше почти смешно и със сигурност разтоварващо.

Стената от падаща вода беше не повече от двадесет сантиметра широка и движението, с което влезе под каскадата, беше достатъчно, за да излезе от нея. Намираше се на една добра тераса, под която имаше ъгъл с чакъл, толкова лесен, че и дете можеше да слезе по него.

Беше така очевиден път, че Хел реши да не го проверява. Върна се обратно през водата и се изкатери до Льо Каго, където се наведе над ухото му и му обясни щастливата ситуация, крещейки. Решиха да оставят въжето на място, за да ги улесни при връщането, и тръгнаха един зад друг, за да преминат от другата страна на водопада.

Оказа се, че веднага щом оставиха зад себе си сребристата водна стена, можеха да говорят с почти нормални гласове. Когато започнаха да слизат, водопадът намаля, тъй като голямо количество се разпръскваше в мъгла и водата на дъното на каскадата беше забележимо по-малко, отколкото в началото й. Масата й се беше разсеяла и да се мине през нея беше сякаш вървиш през пороен дъжд. Те внимателно напредваха в заслепяващия студен поток по хлъзгавия скален под, излъскан гладко от чакъла. След малко мъглата се разсея и се намериха сред чист въздух, шумът на водопада затихна зад тях. Те се спряха и се огледаха. Беше прекрасно — една удивителна пещера с много по-човешки размери, отколкото Хаоса на Льо Каго — туристическа пещера, но съвсем недостъпна за обикновения турист.

Въпреки че беше разхищение, любопитството им надделя и те запалиха още една магнезиева ракета.

Зашеметяващо красиво. Зад тях облаци мъгла се издигаха над падащата вода. Наоколо и над тях мокрите и капещи стени бяха осеяни с кристали, които проблясваха на светлината, докато Льо Каго я местеше напред-назад. Покрай северната стена един замръзнал водопад от камъни се беше свлякъл надолу, приличащ на втвърден карамел. На изток драпирани завеси от минерали, нежни и остри като бръснач изглеждаха като набрани от неуловим пещерен вятър. Близо до стените стройни кристални сталактити висяха надолу към ниски като пънове сталагмити, а тук-там можеше да се види дебел стълб, получен от сливането на тези търпеливи образувания.

Те стояха мълчаливо, докато светлината от магнезиевата ракета избледня и докато привикнаха отново към блещукането на собствените си лампи. Гласът на Льо Каго беше неестествено дрезгав, когато каза:

— Ще я наречем Зазпиак Бат.

Хел кимна. Zazpiac bat: „От седем нека бъде една“, мотото на тези, които искаха да обединят седемте баски провинции в една Транс-Пиринейска република. Една непрактична мечта, нито желана, нито вероятна, но полезен фокус на активността на тези мъже, които бяха избрали романтичната опасност пред отегчителната сигурност, мъже, които можеха да бъдат жестоки и глупави, но никога нищожни и страхливи. Беше напълно логично мечтата на баския народ да бъде представена от една приказна пещера, която беше всичко друго, но не и достъпна.

Той приклекна и направи грубо измерване с клиномера си на разстоянието от върха до дъното на водопада, след което направи няколко пресмятания наум.

— Почти сме на нивото на потока Холкарт. Устието би трябвало да е наблизо.

— Да, — каза Льо Каго, — но къде е реката? Какво си направил с нея?

Наистина реката беше изчезнала. Прекъсната от водопада, тя се беше пръснала през пролуките и сигурно течеше някъде под тях. Имаше две възможности. Или щеше да се появи в пещерата някъде пред тях, или пукнатините покрай основата на водопада я бяха погълнали и тя щеше да се появи направо на повърхността. Последното щеше да бъде лош късмет за тях, защото щеше да им отнеме възможността да осъществят своята последна победа, достигайки повърхността чрез плуване. Освен това щеше да направи безсмислено дългото бдение на баските момчета до устието.

Льо Каго пое водачеството, когато започнаха да напредват през новооткритата пещера, както правеше винаги, когато придвижването беше относително лесно. И двамата знаеха, че Николай беше по-добрият; не беше нужно Льо Каго да го признава, или Хел — да го подчертава. Водачеството автоматично се сменяше в зависимост от естеството на пещерните особености. Хел водеше през шахти, около корнизи, докато Льо Каго водеше, когато влизаха в пещери и драматични характерни особености, които той „откриваше“ и кръщаваше.

Докато водеше, Льо Каго упражняваше гласа си, пеейки една от онези извиващи се песни, които демонстрираха липсата на естетика у баските. Песента съдържаше уникалното баско звукоподражание, което няма нищо общо с имитация на звуци или с имитация на емоции. В припева на песента на Льо Каго работата беше свършена небрежно (kirrimarta), от човек, който не бърза (tarrapatakan).

Той спря да пее, когато достигнаха края на диамантената пещера и застанаха пред една широка галерия с нисък таван, чийто отвор изглеждаше като беззъба усмивка. И наистина се оказа, че тя крие шега.

Льо Каго насочи лампата си надолу към пасажа. Наклонът леко се увеличаваше, но не беше повече от 15 градуса и имаше достатъчно място за човек да стои изправен. Беше като авеню, един истински булевард! И най-интересното беше, че с него сигурно завършваше пещерната система. Той пристъпи напред… и падна сред звъна от оборудването.

Подът на пасажа беше дебело покрит с глинеста пръст, плъзгава и гадна, и Льо Каго се пързаляше надолу по наклона, с не много голяма скорост в началото, но без да може да се спре. Той проклинаше и се опитваше да сграбчи нещо да се задържи, но всичко беше покрито с тази плъзгава гадост и нямаше камъни, за които да се хване. Усилията му доведоха до това, че се завъртя около себе си и започна да се плъзга с гърба напред, полуседнал, безпомощен, побеснял и смешен. Започна да набира скорост. От началото на глинения проход Хел виждаше как светлината на каската му отслабва, въртейки се бавно като лъч на фар. Не можеше нищо да направи. Ситуацията общо взето, беше комична, но ако на края на пасажа имаше скала…

Нямаше скала на края на пасажа. Хел никога не беше виждал толкова дълбок глинен улей. На едно добро разстояние от него, може би на около шестдесет метра, светлината спря да се движи. Не се чу звук, нито вик за помощ. Хел се обезпокои да не би Льо Каго да се беше блъснал в стената на пасажа и сега да лежи някъде начупен.

След това се чу звук, гласът на Льо Каго, изпълнен с ярост, думите, неразбираеми поради вибрирането, но изпълнени с чувство на наранено достойнство. Една фраза, повторена от ехото, беше разбираема: „… В името на перфорираните топки на Свети Себастиан!“

Това означаваше, че на Льо Каго му нямаше нищо. Ситуацията щеше да бъде смешна, ако не беше фактът, че последното кълбо с въже беше отишло заедно с него и дори и той, с неговата сила, нямаше да може да го хвърли на шестдесет метра.

Хел въздъхна дълбоко. Трябваше да се върне обратно през пещерата Зазпиак Бат, покрай основата на водопада, през самия водопад и ледената мъгла до мястото, където бяха оставили въжето, за да улесни връщането им. Самата мисъл го караше да се чувства изтощен.

Но… Той свали пакета си. Нямаше смисъл да го носи със себе си. Провикна се надолу по глинения улей, правейки паузи между думите, така че да се разбират въпреки вибрирането.

— Отивам…

Светлото петно долу мръдна. Льо Каго се беше изправил.

— Защо… не… направиш… и… ти… това! — дойде обратно отговорът. Изведнъж светлината изчезна и се чу ехото на плясък, последван от лудешки рев, плискане, катерене и псуване. След което светлината се появи отново.

Смехът на Хел изпълни пасажа и пещерата. Най-вероятно Льо Каго беше паднал в реката, която сигурно се беше появила именно там. Що за аматьорски номер!

Гласът на Льо Каго се чу по улея:

— Сигурно… ще те… убия… когато… дойдеш… тук… долу!

Хел се засмя отново и пое обратно.

Четиридесет и пет минути по-късно беше отново в началото на глинения улей, където закачи здраво въжето за една скала.

Отначало се опита да се плъзне като по заледен склон, управляван от въжето, но не се получи. Глината беше прекалено хлъзгава. Почти веднага се намери на задните си части. Беше неприятна работа, подла пречка, но достатъчно затрудняваща, макар че й липсваше достойнството на останалите пещерни предизвикателства. Беше дребен проблем, но глупав и дразнещ, преодоляването на който не носеше слава. Глинените улеи бяха омразни за всички пещерняци, които се бяха сблъсквали с тях.

Когато Хел се плъзна тихо до Льо Каго, той беше седнал на една гладка плоча, приключвайки с един сухар и парче наденица. Не обърна внимание на приближаването на Хел, все още намусен от своето недостойно спускане и мокър до кости от гмуркането си.

Хел се огледа. Без съмнение, това беше краят на пещерната конфигурация. Залата имаше размерите на малка къща или на една от приемните в неговия замък. Очевидно понякога се запълваше с вода — стените бяха гладки, а по пода нямаше чакъл. Плочата, на която Льо Каго хапваше, заемаше две трети от пода и в най-отдалечения й ъгъл имаше една кубична падина — типична „винарска изба“, представляваща най-ниската част на цялата пещерна система. Хел отиде до ръба й и насочи надолу лъча си. Страните бяха гладки, но изглеждаше доста лесно за катерене и той се зачуди защо Льо Каго още не се беше спуснал долу, за да бъде първият човек, достигнал края на пещерата.

— Запазих го за тебе — обясни Льо Каго.

— Импулс за честна игра?

— Точно така.

Имаше нещо гнило тук. Баск до мозъка на костите си, Льо Каго беше получил образованието си във Франция, а принципът за честната игра е нещо съвсем чуждо за манталитета на французите — народ, който беше родил генерации аристократи, но нито един джентълмен. Култура, в която „законно“ заместваше „честно“; език, в който единствената дума за честна игра беше заимствана от английския.

Въпреки това нямаше смисъл да стои така и да остави девствен пода на тази „винарска изба“. Хел погледна надолу, търсейки най-доброто място за хващане.

… Момент! Онзи плясък! Льо Каго беше паднал във вода. Къде беше тя?

Хел внимателно наведе ботуша си във Винарската изба. Няколко сантиметра по-долу се докосна до повърхността на езеро — толкова чисто, че изглеждаше като въздух. Скалата долу се виждаше така ясно, че никой не можеше да заподозре, че е под вода.

— Ах ти, копеле — прошепна Хел. След което се засмя. — И ти се спусна право долу, нали?

В момента, в който отдръпна ботуша си, кръговете във водата изчезнаха, изсмукани от силен водовъртеж отдолу. Хел приклекна до ръба на дупката и започна да я разучава с удивление. Повърхността въобще не беше спокойна; тя се поддържаше така гладка от мощно течение. В действителност беше леко наклонена и когато потопи пръста си, усети силно подръпване. Можеше да види един триъгълен отвор долу на дъното, който сигурно беше устието на реката. Беше срещал и други такива езера като това, езера, в които водата влизаше без мехури, които да показват течението й, а самата тя пречистена от минералите и микроорганизмите.

Хел разучи стените на камерата, за да види пътя на водата. Очевидно, изтичането през онази триъгълна тръба долу трябваше да бъде почти постоянно, тъй като количеството на подземната река зависеше от дъждовете и просмукването. Цялата камера и глиненият улей отзад играеха ролята на нещо като цистерна, която уеднаквяваше разликата между втичащата и изтичащата вода. Това явно беше причината за наличието на глина толкова надолу под земята. Без съмнения имаше моменти, когато това помещение, в което седяха сега се напълваше с вода, която се връщаше по дългия улей назад. Това обясняваше пъноподобната форма на сталагмитите в онази пещера. Ако бяха пристигнали по някое друго време, например седмица след силни дъждове, сигурно пътешествието им щеше да завърши в пещерата Зазпиак. Бяха планирали едно проучване с леководолазни екипи под водата до устието на реката, стига резултатите от опита с боята да се окажеха приемливи. Но ако бяха намерили едно плитко езеро в по-горната пещера, много малко вероятно беше Хел да успееше да намери този глинен улей под водата, да го преплува, да локализира Винарската изба, да мине през триъгълния отвор и да се пребори с мощното течение на потока. Бяха имали късмет, че направиха спускането си след продължителен сух период.

— Е? — каза Льо Каго, поглеждайки часовника си. — Да пускаме ли боята?

— Колко е часът?

— Малко преди единадесет.

— Нека почакаме да стане точно. Ще улесни пресмятанията. — Хел погледна надолу през невидимата вода. Беше трудно да се повярва, че там, на дъното, течеше и всмукваше едно течение с голяма сила. — Иска ми се да знам две неща — каза той.

— Само две?

— Иска ми се да знам колко бързо се движи водата. И също така ми се иска да знам дали тази триъгълна тръба е чиста.

— Нека да предположим, че получим добро време — да кажем десет минути — ще се опиташ ли да го преплуваш, когато дойдем следващия път?

— Разбира се. Дори и при петнадесет минути.

Льо Каго поклати глава.

— Това е много дълго въже, Нико. Петнадесет минути през тръба като тази изисква много дълго въже за мене, за да мога да те издърпам срещу течението, ако изпаднеш в беда. Не, не съм съгласен. Максимум десет минути. Ако е повече от това, ще го зарежем. Не е чак толкова лошо да оставиш някои от загадките на природата девствени.

Льо Каго беше прав, разбира се.

— Имаш ли някакъв хляб в пакета си?

— Какво искаш да правиш?

— Да го пусна върху водата.

Льо Каго му подхвърли едно парче вафла. Хел внимателно го постави върху повърхността на водата и започна да наблюдава движението му. То потъна бавно; изглеждаше сякаш с бавни движения пада в чист въздух. Беше нереална и зловеща гледка и двамата мъже наблюдаваха омагьосани. След това, изведнъж, като по чудо парчето изчезна. Беше стигнало до течението долу и беше всмукнато в тръбата по-бързо, отколкото окото можеше да долови.

Льо Каго тихо подсвирна.

— Не знам, Нико, но това не ми харесва.

Но Хел вече правеше предварителен план на действията си. Трябваше да влезе с краката напред в тръбата.

Щеше да бъде чисто самоубийство да се спусне в нея с главата напред, в случай че срещнеше някой камък, който да я препречва. Освен това, ако не можеше да се мине, щеше да е по-добре, ако се върнеше с главата напред. Така щеше да помогне на Льо Каго при тегленето, ритайки с крака.

— Не ми харесва, Нико. Онази малка дупка там може да те убие като нищо и още по-лошо — да намали почитателите ми с един. И не забравяй, умирането е нещо сериозно. Ако човек умре с грехове на душата, отива в Испания.

— Имаме няколко седмици, за да решим. След като излезем, ще говорим за това и ще преценим дали си заслужава да влачим леководолазния екип чак дотук. Пробата с боята ще ни покаже дали тръбата е много дълга. Колко е часът?

— Ще стане точно.

— Нека тогава да хвърлим боята.

Флуоресцентната боя, която носеха, беше в пакети по два килограма. Хел ги измъкна, Льо Каго ги отряза отгоре и ги нареди покрай ръба на дупката. Когато малката стрелка застана точно на единадесет, те ги бутнаха вътре. Светлозелен дим се измъкна от отворите, докато торбите падаха надолу. Две от тях изчезнаха веднага през триъгълната тръба, но другите две останаха на дъното. От тях почти хоризонтално излизаше цветният поток, който се устреми към тръбата. Накрая, полупразни, торбите бяха отнесени от течението. Три секунди по-късно водата беше отново чиста и спокойна както преди това.

— Нико? Реших да нарека това малко езеро Душата на Льо Каго.

— О-о?

— Да. Защото е ясно, чисто и прозрачно.

— И коварно и опасно?

— Знаеш ли, Нико, започвам да подозирам, че си прозаичен човек. Това е твой недостатък.

— Никой не е идеален.

— Говори само за себе си.

Връщането им до базовия лагер беше относително лесно. Новооткритата пещера беше, въпреки всичко, лесна, без дълго лазене през тесни пасажи, без ями, с които да се съобразяват, защото подземната река течеше в корито от твърда шиста.

Баските момчета, дремещи до лебедката, бяха изненадани да чуят гласовете им по телефона.

— Имаме изненада за вас — каза едното от тях.

— Каква е тя? — попита Льо Каго.

— Почакай, докато излезеш, и ще я видиш сам.

Дългото теглене от върха на чакъления конус до първия тирбушон беше изтощително и за двамата. Напрежението в диафрагмата и гръдния кош от висенето в парашутните костюми беше много голямо, а бяха известни подобни случаи на задушаване. Точно тази конструкция на човешкото тяло беше причинила и смъртта на Христос на кръста — един факт, чиято уместност Льо Каго не пропусна да отбележи.

За да намалят мъката от висенето и борбата за въздух, момчетата героично въртяха педалите, докато мъжът долу можеше да намери опора вътре в тирбушона и да си почине малко, възстановявайки кислорода в кръвта си.

Хел излезе последен, оставяйки по-голямата част от оборудването им долу за по-нататъшни експедиции. След като се справи с двойното V-образно място, му остана едно кратко вдигане нагоре до отвора на пещерата и той се измъкна от абсолютната чернота, за да попадне в ослепителна белота.

Докато бяха долу, в планината беше настанала необичайна промяна във времето. Един от най-опасните феномени на природата: бяла мъгла.

От няколко дни Хел и неговите приятели планинари виждаха, че условията предразполагат за появяването й. Като повечето баски, те подсъзнателно бяха в съзвучие с особеностите на времето, които можеха да се забележат по красноречивото баско небе. Първо Ipharra, северният вятър, беше изчистил небето от облаци и му бе придал зелено-синьо сияние, оцветявайки и замъглявайки далечните планини. Ipharra си отива бързо, защото много скоро вятърът става източен и се превръща в студения Iduzki-haizea, „слънчевия вятър“, който се появява всяка сутрин и изчезва със залеза, довеждайки до парадокса на студените следобеди с топли вечери. Атмосферата е едновременно влажна и ясна, което придава изостреност на контурите, особено когато слънцето е ниско. Но влагата замъглява контурите на далечните планини, омекотявайки формите им, заличавайки границата между планина и небе. След което една сутрин човек поглежда навън и вижда, че въздухът е станал кристален, далечните планини са загубили неясните си контури и формите им рязко се очертават в яркото синьо на небето. Това е времето на Hego-churia, „белият югоизточен вятър“. През есента Hego-churia понякога определя времето цели седмици и това е най-великият сезон за баските. Като по някаква справедливост на съдбата Hego-churia е последвано от яростта на Haize-hegoa, изсушаващия до кости южен вятър, който реве около склоновете на планините, чупи жалузите в селата, откъсва керемиди от покривите, чупи слабите дръвчета, вдига заслепяващи вихрушки от прах по земята. Типично по баски, където не може без парадокси, опасният южен вятър е топъл като кадифе. Докато той вилнее из долините, звездите на небето продължават ярко да светят и изглеждат съвсем близки. Това е един капризен вятър, който изведнъж може да замре и тогава настава тишина като след пистолетен изстрел, след което се завръща с пълна сила, унищожавайки създаденото от човека, проверявайки и оформяйки нещата, сътворени от Бога, опъвайки нервите до крайност от постоянното свирене около ъглите и воя в комините. Тъй като Haize-hegoa е капризен и опасен, прекрасен и безжалостен, късащ нервите и страстен, на баски той често се използва за синоним на „жена“. Изтощен, накрая южният вятър се обръща в западен, донасяйки дъжд и тежки облаци със сиви кореми и сребристи краища. Има — както винаги в баската земя — една стара пословица, която описва феномена: Hegoak, hegala urean du — „Южният вятър лети с едното крило във водата“. Дъждът на югозападния вятър пада тежко и право надолу и е добър за земята. Но той отново променя посоката си и донася Haize-belza, „черния вятър“, с неговия писък, носещ дъжда хоризонтално, правейки чадърите безполезни, дори опасни. След което в някоя вечер съвсем неочаквано небето светва, надземният вятър изчезва, въпреки че на голяма височина продължават да се носят пластове облаци.

Тази красота продължава само една вечер. Следващата сутрин донася зеленикавата светлина на Ipharra. Северният вятър се завръща. Цикълът започва отново. Въпреки че този цикъл е доста редовен, не би могло да се каже, че баското време може да се предскаже. В някои години има по три или четири такива цикъла, а в други само един. Понякога през нощта се появява определеният вятър, а на сутринта се разбира, че не е точно той. Освен това, понякога има баланс между два вятъра, когато нито един от тях не е достатъчно силен, за да доминира над другия. В такива моменти планинските баски казват: „Днес няма време“.

И когато няма време, няма движение на вятъра в планините, тогава понякога се появява прекрасният убиец: бялата мъгла. Появяват се плътни чаршафи от мъгла, заслепяващи, защото отгоре са осветени от слънцето. Непоносими за очите, толкова гъсти и блестящи, че протегната ръка едва се забелязва, а краката като че ли се губят в млечнобял блясък. Това е по-опасно от една обикновена слепота, защото предизвиква замайване и обърква сетивата. Човек може да намери пътя в тъмна нощ. Неговата слепота засилва действието на другите му сетива; движението на вятъра по бузите му подсказва, че наближава пречка; слабият звук на падащи листа му дава представа за разстоянието до земята. Освен това, чернотата не е винаги пълна; винаги има някакво сияние от небето, което силно разширените очи улавят. Но при бялата мъгла никое от тези компенсиращи възприятия не действа. Притъпените нерви на очите, препълнени със светлина, настояват да съобщят на централната нервна система, че могат да виждат, а осезанието и слухът спят. И всеки звук, въпреки че се чува отдалече, изглежда като че ли идва от всички посоки едновременно, като звук под водата.

И точно в такава бяла мъгла се озова Хел, след като излезе от пещерата. Докато се освобождаваше от парашутното оборудване, гласът на Льо Каго прозвуча някъде над отвора на пещерата.

— Това е изненадата, за която ни казаха.

— Колко мило. — Когато Хел заобиколи от другата страна, той можа да различи пет фигури, събрани около лебедката. Трябваше да се приближи на около метър, за да познае в другите две момчетата, които бяха лагерували при потока Холкарт, където бяха чакали появата на оцветената вода от подземната река.

— Вие сте се катерили през това? — попита Хел.

— Точно беше започнала да се образува. Съвсем за малко да не успеем.

— Как изглежда на по-ниското?

Те всички бяха планинари и разбираха какво пита Хел.

— По-сива е.

— Много?

— Много.

Ако мъглата бе по-сива долу, да се мине през нея щеше да е безумство в тази подобна на швейцарско сирене област, изпъстрена с опасни пукнатини и стръмни пещери. Трябваше да вървят пред нея и да се надяват да й се отскубнат, преди да слязат от планината. Това беше най-правилното в такива случаи.

Ако беше сам, Хел щеше да слезе от планината независимо от заслепяващата мъгла, ползвайки своите способности. Щеше да разчита на комбинация от възприемането за присъствие и на доброто познаване на планинския терен. Но не можеше да поеме отговорност за Льо Каго и другите момчета.

Те се завързаха с въжета, тъй като беше невъзможно да се вижда ясно на повече от метър и изобщо да се вижда на повече от три метра. Хел бавно и внимателно ги поведе, избирайки по-дългия, но по-лесен път, заобикаляйки натрупвания на скали, сипеи и отвори на дълбоки пещери. Мъглата не ставаше по-гъста, но беше започнала да става още по-ослепително светла, след като бяха започнали да се изкачват към слънцето. След четиридесет и пет минути Хел изведнъж излезе на слънчева светлина под опънато синьо небе. Гледката, която го поздрави, беше прекрасна и ужасяваща. В абсолютната неподвижност на пластовете мъгла, движенията на неговото тяло нагоре през нея бяха създали големи вълни, които мързеливо се издигаха нагоре-надолу. Очите му бяха почти на едно ниво с равната повърхност от гъста бяла мъгла, която се простираше на стотици километри, запълвайки всички долини, като че ли бе навалял голям сняг. През тази пелена от мъгла, върховете на баските Пиринеи се извисяваха ясни и остро очертани, като мраморни мозаечни парчета върху мазилка. А над всичко беше тъмносиньото небе, необичайно за баската страна. Тишината беше толкова абсолютна, че можеше да се чуе туптенето на кръвта в слепоочията.

След което Хел чу звук, гласа на Льо Каго.

— Завинаги ли смяташ да останеш тук? В името на плачещите топки на Йеремая, трябваше да се облекчиш, преди да тръгнем! — А след като се появи от мъглата, той каза: — О, виждам. Възхищаваш се на баския спектакъл сам, докато ние висим долу като плъхове на въже! Ти си егоист, Нико.

Слънцето беше започнало да залязва и те тръгнаха по-бързо, за да стигнат до най-високия овчарски заслон преди да се мръкне. Когато пристигнаха там, той вече беше зает от двама възрастни овчари, дошли от другата страна също подгонени от мъглата. Тежкият им багаж ги издаваше като дребни контрабандисти. Баските се чувстват много по-добре, когато се занимават с контрабанда вместо с търговия, с бракониерство вместо с лов. Социално насочената дейност не ги привлича.

Разменени бяха поздравления и вино. Льо Каго започна да изказва възмущението си към всички чужденци, дефилиращи из планината: туристите, ловците и особено скиорите, които донасяха отвратителните машини в планината, защото бяха прекалено изнежени, за да се изкачват нагоре, и които строяха грозни хижи и шумни места за забавления. Тези мръсни лайна! Само заради тези шумни скиори и техните кискащи се зайчета на осмия ден Господ е казал: нека има и пистолети!

Един от възрастните овчари кимна сурово и се съгласи, че туристите са универсално зло. „Atzerri; otzerri“. Следвайки ритуала при среща на чужденци Хел отвърна на тази древна пословица с „Но аз мисля, че chori bakhoitzari eder bere ohantzea“.

— Вярно — каза Льо Каго. — Zahar hitzak, zuhar hitzak.

Хел се усмихна. Това бяха първите думи на баски, които беше научил преди много години в килията си в затвора Сугамо.

— С изключение на тази — каза Хел.

Те мълчаливо седяха, ядейки и пиейки бавно докато слънцето залязваше, оцветявайки облаците в златисто. Един от младите пещерняци протегна краката си и заяви, че това е истинският живот. Хел се усмихна на себе си, знаейки, че не това щеше да бъде животът на този младеж, докоснат вече от телевизията и радиото. Както повечето баски младежи, и той щеше да свърши привлечен от фабриките на големите градове, където жена му щеше да има хладилник, а той щеше да пие кока-кола върху пластмасовите маси в кафенето — хубавият живот, който беше продукт на френското икономическо чудо.

— Това наистина е хубав живот — каза Льо Каго. — Аз съм пътувал и съм обръщал целия свят върху дланта си като камък с красиви жилки и открих следното: човек е най-щастлив когато има равновесие межди нуждите му и това, което притежава. Въпросът е как да постигне това равновесие. Човек може да се опита, като увеличава наличното, съобразно с апетита си, но това ще бъде глупаво. Това ще наложи да извършва неестествени неща — да се пазари, да се ограничава, да работи. Ерго? Ерго, умният човек постига равновесието, като намалява нуждите си до нивото на това, което притежава. И най-добрият начин за това е да се научи да цени свободните неща в живота: планините, смеха, поезията, вино, предложено от приятел, по-възрастни и дебели жени. Ето аз? Аз съм абсолютно щастлив с това, което притежавам. Проблемът е да имаш достатъчно от него.

— Льо Каго, — каза единият от възрастните контрабандисти, като се настани удобно в ъгъла на заслона, — разкажи ни една история преди сън.

— Да — каза неговият приятел. — Нека бъде нещо от старите времена.

Истински народен поет, предпочитащ да разкаже една история, вместо да я напише, Льо Каго започна да ниже легенди, докато другите слушаха или дремеха. Историите бяха известни на всеки, но удоволствието беше в изкуството да ги разкажеш. А баският език е много по-подходящ за разказване на приказки отколкото за обмяна на информация. Никой не можеше да се научи да говори правилно баски; като цвета на очите, и това беше нещо, с което човек трябваше да е роден. Езикът беше неясен, със свободни правила, със заобиколен начин на подреждане на думите, с неясни отклонения, с двойни сливания, едновременно синтетични и перифразни, със своите стари форми смесени със съвременни глаголни форми. Баският език е една песен и независимо, че чужденците могат да научат думите, никога не могат да уцелят мелодията.

Льо Каго разказа за Basa-andere, Дивата жена, която убива мъже по най-прекрасен начин. Общоизвестно е, че Basa-andere е прекрасна и с чудесно тяло, и че русата коса, с която е покрито цялото й тяло, е странно привлекателна. Ако някой мъж има нещастието да попадне на нея в гората (знае се, че винаги може да бъде намерена коленичила до поток, решейки косата си със златен гребен), тя ще се обърне към него и ще го погледне с усмивка, след което ще легне по гръб и ще повдигне колене, предлагайки тялото си. Всеки знае, че удоволствието от нея е толкова силно, че мъжът умира по време на кулминацията, но въпреки това някои умират с желание, докато гърбовете им са извити в агонията на неописуемо удоволствие.

Единият от възрастните контрабандисти заяви, че веднъж намерил един мъж, умрял по същия начин, а в изцъклените му очи се четяла ужасна смесица от страх и удоволствие.

Най-тихият от младежите се помоли на Господ да му даде сили да устои, ако някога попаднеше на Basa-andere със златния гребен.

— Та казваш, че цялата е покрита със златна коса, Льо Каго? Не мога да си представя гърди, покрити с коса. А зърната виждат ли се?

Льо Каго изсумтя и се изтегна на земята.

— Не мога да кажа от собствен опит, дете. Тези очи никога не са виждали Basa-andere. И аз съм щастлив, защото, ако се бяхме срещнали, бедната жена щеше в този момент да е умряла от удоволствие.

Възрастният мъж се засмя и хвърли бучка пръст към поета.

— Наистина, Льо Каго, ти си толкова пълен с лайна, колкото Господ с милосърдие.

— Вярно е, — съгласи се Льо Каго. — Съвсем вярно. Чували ли сте ме някога да разказвам историята за…

На разсъмване бялата мъгла беше изчезнала, отнесена от нощния вятър. Преди да се разделят, Хел плати на момчетата за помощта им и им каза да разглобят лебедката и триножника и да ги занесат в един хамбар в Лару на съхранение. Те вече планираха следващото проучване на пещерата с леководолазни костюми, тъй като момчетата, които бяха при устието, бяха засекли осем минути от началния час до появяването на боята. Въпреки че осем минути не е много дълго време, то можеше да показва значително разстояние, като се вземеше предвид скоростта на водата през триъгълната тръба на дъното на Винарската изба. Но ако тръбата не беше пълна с препятствия и не беше прекалено тясна за да мине човек, те може би щяха да имат удоволствието да изследват пещерата си от входната шахта до устието, преди да споделят тайната си с пещерняческото братство.

Хел и Льо Каго се спуснаха по склона на планината към тесния път където бяха паркирали волвото на Хел. Той ритна вратата, което беше негов навик, и след като разгледаха доволни вдлъбнатината, те влязоха в колата и потеглиха към Лару, където спряха, за да закусят с хляб, сирене и кафе, след като бяха измили и изстъргали повечето от мръсотията, с която бяха покрити.

Тяхната домакиня беше една здрава вдовица със силно, пищно тяло и неприличен смях, която използваше две стаи от къщата си за кафене, ресторант и магазин за цигари. Тя и Льо Каго имаха връзка от много години, тъй като, когато нещата ставаха прекалено горещи за него в Испания, той често идваше във Франция през гората Ирари, която граничеше със селото. От незапомнени времена гората Ирари беше убежище и път на контрабандисти и бандити, пресичащи баските провинции под испанско господство. По стара традиция се смяташе за много невъзпитано — и опасно — да разпознаеш някой срещнат в тази гора.

Когато влязоха в кафенето, все още мокри от помпата в задния двор, бяха разпитани от половин дузина възрастни мъже, които поглъщаха сутрешното си вино. Как беше минало в пещерата? Имаше ли нещо под дупката?

Льо Каго поръчваше закуска с ръка, поставена собственически на бедрото на стопанката. Той автоматично използва баския характерен начин да отговаряш на директни въпроси с подвеждаща неяснота, която не е точно лъжа.

— Не всички дупки водят до пещери, приятели.

Очите на домакинята заблестяха от това, което възприе с двоен смисъл. Тя отблъсна ръката му с кокетство.

— А срещнахте ли испански патрул? — попита един възрастен мъж.

— Не, не ми беше позволено да натоваря ада с още една фашистка душа. Това доставя ли ти удоволствие, отче? — Льо Каго адресира последното към един мрачен свещеник, седящ в най-тъмния ъгъл на кафенето, който беше извърнал лицето си настрани при влизането на Льо Каго и Хел. Отец Ксавиер хранеше тлееща омраза към Льо Каго и пламтяща към Хел. Въпреки че никога не се беше сблъсквал лично с опасност, той ходеше от село в село покрай границата проповядвайки революция и опитвайки се да обедини целите на баската независимост с тези на църквата.

Омразата на свещеника към Льо Каго (която той наричаше „праведен гняв“) беше основана на факта, че възхвалата и преклонението, което по право принадлежи на ръкоположените водачи, се отнемаше от този богохулстващ и скандален човек, прекарал част от живота си в Страната на вълците, извън баската земя. Но поне беше баск. А Хел беше нещо друго. Той беше чужденец, който никога не ходеше на църква и живееше с азиатка. Свещеникът много се дразнеше, че младите баски момчета, които трябваше да изберат идолите си от свещеническото братство, разказваха истории за неговите пещерни изследвания и за времето, когато двамата с Льо Каго бяха преминали в Испания, бяха проникнали във военния затвор в Билбао и бяха освободили затворници, членове на ЕТА. И това беше човекът, който можеше да опорочи революцията, да отклони енергията за установяването на баска теокрация — последната крепост на фундаменталния католицизъм в една страна, където християнската практика беше примитивна и дълбока и където ключът за вратите на рая беше силно оръжие.

Скоро след като купи къщата си в Етчбар, Хел започна да получава анонимни заплашителни писма. Имаше два случая на „спонтанни“ среднощни набези срещу замъка. Живи котки, обвити в горяща слама бяха хвърлени през стените. Въпреки че опитът го беше научил да се отвращава от тези фанатизирани свещеници от Третия свят, той най-вероятно нямаше да обърне внимание на това безпокоене. Но тъй като възнамеряваше да направи баската страна свой постоянен дом, трябваше да сложи край на тези обиди. Анонимните писма и изблиците на безумие бяха проява на страхливост, а Хел, който беше интелигент, се страхуваше от страхливците. Те винаги са по-опасни от смелите мъже, когато ви превъзхождат или имат възможност да ви ударят в гръб. Винаги се стараят да нанесат максимална вреда, защото се страхуват от последиците, ако оцелеете.

Чрез контактите на Льо Каго Хел разбра кой е авторът на тези долни действия, и няколко месеца по-късно случайно попадна на свещеника в задната стая на едно кафене в Сент Енграс. Той ядеше мълчаливо безплатна храна и поглеждаше от време на време към Хел, който пиеше червено вино заедно с няколко мъже от селото — мъже, които малко преди това бяха седели на масата на свещеника, слушайки неговата мъдрост и лицемерие.

Когато мъжете се върнаха обратно на работа, Хел се присъедини към свещеника на масата му. Свещеникът започна да се надига от стола, но Хел го хвана за ръката и го върна обратно.

— Ти си добър човек, отче — каза той със затворническия си шепот. — Свят човек. Фактически, в този момент ти си по-близо до небесата, отколкото си мислиш. Свърши с храната си и слушай добре. Няма да има повече анонимни писма, няма да има повече глупости. Разбираш ли?

— Страхувам се, че не…

— Яж.

— Какво?

— Яж!

Отец Ксавиер пъхна една пълна вилица в устата си и задъвка мрачно.

— Яж по-бързо, отче. Напълни устата си с храна, която не си спечелил.

Очите на свещеника се бяха навлажнили от ярост и страх, но той пъхаше вилица след вилица в устата и гълташе колкото може по-бързо.

— Ако си решил да останеш в този край на света, отче, ако още не си готов да се съединиш с твоя Господ, тогава това е което трябва да направиш. Всеки път, когато се срещнем в някое село, ти ще го напуснеш веднага. Всеки път, когато се срещнем по пътя, ти ще стъпиш извън пътя и ще се обърнеш с гръб към мене. Можеш да ядеш по-бързо от това!

Свещеникът се задави с храната и Хел го остави кашлящ и давещ се. Същата вечер разказа историята на Льо Каго с инструкции да направи така, че да се разпространи. Хел беше решил, че публичното унижение щеше да е от полза за този страхливец.

— Хей, защо не ми отговаряш, отче Естека?^[1] — попита Льо Каго.

Свещеникът стана и напусна кафенето, докато Льо Каго викаше след него.

— Хола, няма ли да си доядеш яденето?

Тъй като бяха католици, старите мъже в кафенето не се разсмяха, но понеже бяха баски — се ухилиха.

Льо Каго потупа задните части на стопанката и я изпрати за храната им.

— Не мисля, че спечелихме голям приятел, Нико. А той е човек от когото трябва да се страхуваш. — Льо Каго се разсмя. — Все пак баща му беше французин и много активен в Съпротивата.

Хел се усмихна.

— Да си срещал някой, който да не е бил?

— Вярно е. Направо е изумително, че германците успяха да задържат Франция с толкова малко дивизии, като се има предвид, че всеки, който не изсмукваше германските източници с умната маневра да оцелее и да накара нацистите да го хранят, беше смело ангажиран в Съпротивата. Има ли село без Площад на Съпротивата? Но човек трябва да бъде честен; човек трябва да разбере галското понятие за съпротива. Всеки хотелиер, който вземаше по-висока цена на германски войник, беше от Съпротивата. Всеки, който потупаше германски войник по гърба, беше борец за свобода. Всички, които злобно изпълняваха, без да казват тяхното весело bonjours, бяха герои на освобождението.

Хел се засмя.

— Съдиш французите малко сурово.

— Историята ги осъди сурово. Имам предвид истинската история, не тази която учат в училищата. Истината е, че се възхищавам от французите много повече, отколкото от другите чужденци. Те от векове живеят до баските и са възприели някои добродетели — разбиране, философско виждане и чувство за хумор — което ги е направило по-добри от другите. Но дори и аз съм принуден да приема, че са нелепи хора, също както англичаните са несръчни, италианците некомпетентни, американците невротизирани, германците романтично свирепи, арабите зли, руснаците варвари, а датчаните правят сирене. Французите могат да разреждат бургундското си за повече печалба и в същото време да дават милиони франкове за радиоактивното замърсяване на Тихия океан, като се надяват, че по този начин ще се изравнят технологично с американците. Те се виждат като Давид срещу ненаситния Голиат. Жалко за техния имидж в чужбина. Останалата част от света гледа на тях като на мравка, която лази по крака на крава и я убеждава, че ще бъде нежна с нея.

Льо Каго погледна замислено покривката на масата.

— В момента не мога да се сетя нещо повече за французите.

Вдовицата се присъедини към тях на масата и седна близо до Льо Каго, притискайки крак в неговия.

— Хей, имаш посетител в Етчехелия — каза тя на Хел, използвайки баското име за замъка. — Момиче. Чужденка. Пристигна вчера вечерта.

Хел не беше изненадан, че новините бяха достигнали вече Лару, през три планини и на петнадесет километра от дома му. Без съмнение са станали общо достояние часове след появата на посетителя.

— Какво знаеш за нея? — попита Хел.

Вдовицата повдигна рамене и присви устни, като искаше да покаже, че знае само някои факти.

— Пила е кафе и е нямала пари да плати. Вървяла е пеш от Тардет до Етчбар и е била видяна от хълмовете няколко пъти. Тя е млада, но не прекалено млада за раждане. Носила е къси шорти, които показвали краката й, и казаха, че имала едър бюст. Твоята жена я е приела и е платила сметката за кафето. Има английски акцент. Старите клюкарки в твоето село казват, че е курва, която са изгонили от стопанството, защото е спала с мъжа на сестра си. Както виждаш, знам много малко.

— Казваш, че е млада с голям бюст? — попита Льо Каго. — Без съмнение търси мене.

Вдовицата го ощипа по бедрото. Хел стана от масата.

— Мисля да се прибера, да взема един душ и да поспя. Идваш ли?

Льо Каго погледна вдовицата с края на окото си.

— Как смяташ? Да отида ли?

— Не ме интересува какво ще правиш, стари човече. Но когато започна да се надига, тя го дръпна обратно за колана.

— Може би ще поостана за малко, Нико. Ще се върна тази вечер и ще хвърля един поглед на твоето момиче с голите крака и големите цици. Ако ми хареса, може да те ощастливя, като удължа посещението си. Оу!

Хел плати и отиде при волвото си, като ритна задния калник, преди да го подкара към дома си.

Бележки

[1] Esteka на баски означава сексуална недостатъчност. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Треванян Шибуми (14) (Начин за игра на Шибуми)

Метаданни

Данни

Шибуми

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пещерата Порт-де-Лару

Треванян
Шибуми (14) (Начин за игра на Шибуми)