Треванян
Шибуми (12) (Начин за игра на Шибуми)

Япония

Беше ранна есен — четвъртата есен, която Хел прекарваше в килията в затвора Сугамо. Беше коленичил на пода пред своето бюро-легло, задълбочен в един изплъзващ му се проблем в баската граматика, когато усети сърбеж по врата си. Той повдигна главата си и се концентрира върху излъчванията, които долавяше. Аурата на приближаващата се личност не му беше позната. Чу се шум откъм вратата и тя се отвори. Един усмихнат пазач, с триъгълен белег на челото влезе — човек, когото Николай не беше виждал или усещал досега.

Пазачът прочисти гърлото си.

— Елате с мене, ако обичате.

Хел се намръщи. Използване на учтива форма от пазач към затворник? Преди да се изправи, той внимателно подреди бележките си и затвори книгите. Нареди си да бъде спокоен и внимателен. Може би в това непредвидено прекъсване на установения ред имаше надежда… или опасност. Той се надигна и мина пред пазача.

— Мистър Хел. Очарован съм да се запозная с вас. — Един изтупан млад мъж стана и подаде ръка на Хел, който влезе в стаята за посещения. Разликата между неговия прилепнал костюм и тясна вратовръзка, и смачканата, сива, затворническа униформа на Хел не беше по-голяма от тази между външния вид и темперамента им. Сърдечният агент от ЦРУ беше як и атлетичен — от тези, които веднага започват да те наричат с малкото ти име и се държат като роднини — нещо типично за американския търговски представител. Хел, слаб и жилав, беше резервиран и студен. Агентът, който беше известен с това, че бързо печелеше доверие, беше личност, изтъкана от думи и причини. Хел обръщаше внимание на значението и оттенъка. Приличаха на борец и фехтовач.

С едно кимване на главата агентът разреши на пазача да напусне. Хел седна на края на стола си. От трите години, през които не беше седял на нищо друго, освен на желязното си легло, беше загубил навика да седи — удобно облегнат назад и отпуснат. След всичкото това време, през което не беше участвал в светски разговор, вежливите приказки на агента не толкова го обезпокоиха, колкото го подразниха.

— Помолих ги да донесат малко чай — каза агентът, усмихвайки се обезоръжаващо, както правеше винаги, когато установяваше нови социални контакти. — Едно нещо трябва да им се признае на тези японци, правят добър чай — както моите английски приятели обичат да казват „една чудесна чашка“. — Той се засмя на несполуката си да възпроизведе умело „кокни“.

Хел го наблюдаваше мълчаливо. Изпитваше леко задоволство, че американецът беше неприятно изненадан от вида на обезобразеното му лице, като отначало поглеждаше с неудобство встрани, след което се застави да го гледа в лицето, като се стараеше да не показва отвращение.

— Изглеждате доста добре, мистър Хел. Очаквах, че ще имате следи от физическото обездвижване. Естествено, вие имате едно предимство. Не можете да преяждате. Ако се интересувате от моето мнение, повечето от хората преяждат. Старото човешко тяло щеше да се чувства много по-добре с по-малко храна, отколкото му даваме. А-а, ето го и чая.

Пазачът влезе с един поднос, върху който имаше една заоблена кана и две японски чаши без дръжки. Агентът наля със сръчността на любезна мечка, като че ли липсата на грациозност беше доказателство за мъжественост. Хел прие чашата, но не отпи.

— Наздраве — каза агентът, отпивайки първата глътка. — Той поклати глава и се засмя. — Предполагам, че не казвате „наздраве“, когато пиете чай. Какво казвате?

Хел остави чашата на масата до себе си.

— Какво искате от мене?

Обучен в курсове, където разиграваха ситуации за убеждаване на отделна личност и ръководене на малки групи, агентът усети известна студенина в държанието на Хел и затова реши да следва правилата на своето обучение и да използва като обратно нападение откровеността.

— Предполагам, че сте прав. Би било по-добре, ако минем направо към въпроса. Вижте, мистър Хел, аз прегледах вашия случай и ако питате мене, мисля, че са се отнесли с вас несправедливо. Както и да е, това е мое мнение.

Хел насочи очите си към откритото, откровено лице на мъжа. Потискайки импулса си да протегне ръка и да го удари, той сведе поглед.

— Това е вашето мнение, така ли?

Агентът прибра усмивката си за друг случай. Нямаше да продължава да се прави на идиот. Щеше да каже истината. Имаше една старинна пословица, която беше запаметил в своите курсове за убеждаване: „Недейте да пренебрегвате истината; добре използвана, тя може да бъде ефективно оръжие“. Но не забравяйте, че оръжията се изхабяват от прекалена употреба.

Той се наведе напред и заговори с откровен, загрижен глас:

— Мисля, че мога да ви измъкна оттук, мистър Хел.

— И какво ще ми струва това?

— Има ли значение?

Хел се замисли за момент.

— Да.

— Добре. Искаме да се свърши една работа. Вие сте способен да я извършите. Ще ви заплатим с вашата свобода.

— Аз имам моята свобода. Искате да кажете, че ще ми заплатите с моето освобождаване?

— Наречете го както желаете.

— Какво ще представлява това освобождаване, което ми предлагате?

— Не съм сигурен, че ви разбирам. Свободен, човече. Свобода. Можеш да правиш, каквото поискаш, да отидеш където пожелаеш.

— Ах, да. Предлагате ми поданство и известна сума пари, с която да живея.

— Е… не. Това, което казвам, е… Вижте, упълномощен съм да ви предложа свободата, но никой нищо не ми е казал за пари и поданство.

— Нека изясним нещата, за да съм сигурен, че съм ви разбрал. Предлагате ми възможност да скитам из Япония, уязвим, всеки момент да могат да ме арестуват, гражданин на нито една страна и свободен да отида навсякъде и да правя всичко, което не струва пари. Това ли е?

Неудобството на агента достави удоволствие на Хел.

— А-а… Аз само казвам, че въпросът за пари и поданство не е бил обсъждан.

— Ясно. — Хел стана. — Защо не се върнете пак, когато уточните подробностите на вашето предложение?

— Няма ли да ме попитате за задачата, която искаме да изпълните?

— Не. Предполагам, че ще е максимално трудна. Много опасна. Най-вероятно има замесено убийство. В противен случай нямаше да сте тук.

— О, не мисля, че бих го нарекъл убийство, мистър Хел. Не бих употребил тази дума. Това по-скоро е… като войник, който се бие за своята страна и убива един враг.

— Точно това казах и аз: убийство.

— Нека бъде вашето.

— Ще бъде. Приятен следобед.

Агентът започна да изпитва чувството, че го манипулират, независимо от това, че бе обучен сам да използва хората. Избра като защита отново добродушната маска.

— Добре, мистър Хел. Ще трябва да говоря с моите началници и да видя какво може да се направи за вас. Хей, знаете ли какво? Аз дори не ви се представих. Съжалявам.

— Не се притеснявайте. Не ме интересува кой сте.

— Добре. Но приемете съвета ми, мистър Хел. Възползвайте се от този шанс. Подходящата възможност не чука по два пъти, нали знаете.

— Проницателно наблюдение. Сам ли сте съставил епиграмата?

— Ще се видим утре.

— Много добре. Ще помоля пазачът да почука два пъти на вратата. Не бих искал да го объркам с подходящата възможност.

В отдела на ЦРУ за Далечния изток обсъдиха исканията на Хел. Поданството беше нещо просто. Разбира се, не ставаше дума за американско. Тази висока привилегия беше запазена за руските танцьори емигранти. Но можеха да му уредят поданство в Панама, Никарагуа или Коста Рика — във всеки един от контролираните от ЦРУ райони. Щеше да им струва малко бакшиши на местна почва, но би могло да се направи.

Към въпроса със заплащането обаче се отнесоха по-неохотно. Не защото трябваше да правят икономии от доста разтегливия си бюджет, но просто смятаха, че парите щяха да бъдат хвърлени на вятъра, и съжаляваха за загубата. А че загуба щеше да има, беше ясно, защото вероятността Хел да се измъкнеше жив, беше нищожна. Друг финансов проблем бяха разходите по пътуването на Хел до Съединените щати за пластична операция, защото той нямаше да има никакъв шанс в Пекин с това запомнящо се лице. Въпреки всичко, накрая решиха, че нямат избор. В резултат на проучването си имаха само една перфокарта с името на човека, който можеше да свърши работата.

Добре. Нека бъде с костариканско поданство и да му се дадат пари.

Следващ проблем…

Но когато на следващата сутрин се срещнаха в стаята за посетители, агентът на ЦРУ разбра, че Хел има още едно изискване. Щеше да приеме работата само ако ЦРУ му дадеше настоящите адреси на тримата мъже, които го бяха разпитвали: „лекарят“, сержантът от военната полиция и майор Даймънд.

— Не, почакайте една минута, мистър Хел. Не можем да се съгласим с подобно нещо. ЦРУ се грижи за своите. Не можем да ви ги поднесем на тепсия по този начин. Бъдете разумен. Било каквото било. Какво ще кажете?

Хел стана и помоли пазача да го заведе до килията му.

Младият американец с откровеното лице въздъхна и поклати глава.

— Добре. Нека се обадя в отдела за одобрение. Става ли?