Треванян
Шибуми (25) (Начин за игра на Шибуми)

Етчбар

Хел паркира колата на безлюдния площад на Етчбар и тежко се измъкна от нея, забравяйки да затвори вратата и да й нанесе ритуалния удар. Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна, след което тръгна по виещия се път нагоре към замъка.

Зад полузатворените жалузи жените го наблюдаваха и нареждаха на децата си да не излизат да играят на площада, докато мистър Хел не си отиде. Осем дена бяха минали, откакто мистър Хел беше отишъл заедно с Льо Каго горе в планината и онези ужасни мъже бяха слезли в селото и бяха извършили страшни неща със замъка. Никой не беше виждал мистър Хел оттогава, имаше дори слухове, че е мъртъв. Сега се беше върнал в унищожената си къща, но никой не смееше да го поздрави. В това древно високопланинско село надделяваше примитивният инстинкт, всеки знаеше, че не е умно да се свързваш с нещастния, за да не прихванеш от нещастието. Все пак не се ли бяха случили всички тези ужасни неща по Божия воля? Не беше ли наказан чужденецът за това, че живееше с ориенталка, най-вероятно без намерения за женитба. И кой можеше да каже за какви още други неща го наказваше Господ? О, да, човек можеше да почувства съжаление — самата църква го изискваше, но не беше умно да си в съгласие с този, когото Бог наказва. Човек трябва да бъде състрадателен, но няма защо да се излага на риск.

Докато вървеше по дългата алея Хел не можеше да види какво са сторили с дома му, високите борове закриваха гледката. Но от края на терасата размерите на пораженията станаха видни. Централната част и източното крило бяха изчезнали, стените бяха взривени и камъни се търкаляха във всички посоки, в радиус от петдесет метра лежаха блокове от гранит и мрамор, полузасипани в изровената поляна, една ниска назъбена стена обрамчваше зеещите изби, потънали в сянка и залети от подпочвена вода. По-голямата част от западното крило беше оцеляла, стаите зееха отворени там, където съединителните стени бяха откъснати. Беше опожарено. Стъклата на всички прозорци и врати бяха счупени, над тях се виждаха широки следи от сажди, където бяха минали пламъците. Нежният вятър, който раздвижваше парцалите от пердетата, носеше мирис на изгорял дъб.

Не се чуваше друг звук, освен шепотът на вятъра в боровете. Хел тръгна през развалините към западното крило, за да разгледа останалите стени. На три места видя дупки, пробити в гранитните блокове. Зарядите, които бяха поставили, не се бяха възпламенили; и те се бяха задоволили с унищожителната сила на огъня.

Най-много го нарани видът на японската градина. Очевидно нападателите са били инструктирани да й обърнат особено внимание. Бяха използвали огнехвъргачки. Дори и след седмица пеещият поток, виещ се през стърнището, носеше по повърхността си мазни остатъци. Къпалнята и заобикалящата я бамбукова горичка бяха изчезнали, но на места от черната земя имаше покарали нови бамбукови стръкчета.

Поради отдалечеността си стаята с татамитата и оръжейната стая бяха пощадени, с изключение на вратите от оризова хартия, които се бяха скъсали при сътресението. Нежните конструкции се бяха огънали пред бурята, но бяха оцелели.

Докато се разхождаше из ограбената градина, под краката му се вдигаха облачета черна пепел. Той тежко се отпусна на прага на стаята с татамитата. Беше странно и някак трогателно, че приборите за чай все още бяха на ниската лакирана маса.

Седеше така, с наведена от умора глава, когато усети приближаването на Пиер.

Гласът на стария човек беше скимтящ от съжаление.

— О-х, мосю! О-х! Мосю! Вижте какво ни направиха! Горката госпожа. Видяхте ли я? Добре ли е?

Последните четири дни Хел беше прекарал в клиниката в Оролон, напускайки леглото на Хана само когато му нареждаха лекарите.

Влажните очи на Пиер се наведоха от съчувствие като видя психическото състояние на господаря си.

— Но, я се вижте, мосю! — Превръзка минаваше под брадата на Хел и през цялата му глава. Бинтът държеше челюстта му на място, докато заздравееше; контурите по лицето му бяха все още морави; под ризата горната част на ръката му беше здраво привързана към гърдите, за да попречи на рамото му да се движи; ръцете му бяха в превръзки от китките до второто кокалче.

— И ти самият не изглеждаш много добре, Пиер — каза той с приглушен глас.

Пиер повдигна рамене.

— О, ще се оправя. Но вижте, ръцете ми са в същото състояние! — Той повдига ръцете си, показвайки марлята, която покриваше гела върху изгорените му длани. Имаше синина над едната вежда.

Хел забеляза тъмно петно отпред върху разкопчаната риза на Пиер. Очевидно някоя чаша вино се беше изплъзнала от несръчните му ръце.

— Как удари главата си?

— Бандитите, мосю. Един от тях ме удари с приклада на пушката, като се опитвах да ги спра.

— Разкажи ми какво се случи.

— Ох, мосю! Беше прекалено ужасно!

— Просто ми разкажи. Успокой се и ми разкажи.

— Ако искате, да отидем до къщата ми. Ще ви предложа една малка чаша и може би и аз ще изпия една и тогава ще ви разкажа.

— Добре.

Докато вървяха, Пиер предложи на Хел да остане при него, тъй като бандитите бяха пощадили малката му къща.

Хел седна на един дълбок стол със счупени пружини, от който Пиер свали разни боклуци за да направи място за госта си. Старият човек беше пил от бутилката и сега гледаше към поляната през малкия прозорец.

— Аз работех, мосю. Грижех се за хилядите неща. Госпожата се беше обадила в Тардет за кола, която да я закара на летището и аз я чаках. Чух бръмчене от далечния край, откъм планините. Звукът стана по-силен. Дойдоха като огромни летящи насекоми, плъзгащи се над хълмовете, близо до земята.

— Какво дойде?

— Бандитите с хеликоптери!

— С хеликоптери?

— Да. Два. Те се приземиха с голям шум в парка и тези грозни машини избълваха навън мъже. Мъжете имаха пушки. Бяха облечени в зелени дрехи на петна с оранжеви барети. Те си подвикваха един на друг, докато тичаха към замъка. Аз извиках след тях, казвайки им да си вървят. Жените в кухнята се разпищяха и побягнаха към селото. Аз хукнах след бандитите, заплашвайки ги с мистър Хел, ако не си тръгнат веднага. Един от тях ме удари с пушката и аз паднах. Голям шум! Експлозии! И през цялото време онези огромни хеликоптери стояха на поляната и перките им се въртяха ли, въртяха. Когато можах да стана, изтичах към замъка. Исках да се бия с тях, мосю. Исках да се бия с тях!

— Знам.

— Да, но те вече тичаха обратно към своите машини. Отново ме събориха! Когато стигнах до замъка… Ох, мосю! Всичко беше отишло! Навсякъде дим и пламъци! Навсякъде! Навсякъде! Видях госпожата на един от прозорците в горящата част. Всичко около нея беше в пламъци. Аз изтичах вътре. Горящи предмети падаха около мене. Когато стигнах до нея, тя просто стоеше там. Не можеше да намери път за навън. Прозорците се бяха пръснали върху нея и стъклата… О, мосю, стъклата! — Пиер се бореше със сълзите си. Той рязко свали баретата и покри лицето си с нея. Една диагонална линия минаваше през челото му, разделяйки бялата кожа от обветреното му лице. Нито веднъж през тези четиридесет години, прекарани навън, той не беше свалял баретата си. Изтри лицето си с нея, шумно подсмръкна и я постави отново. — Аз взех госпожата и я изведох навън. Пътят беше преграден от горящи неща. Трябваше да ги отмествам с ръцете си. Но излязох! И я изведох! Но стъклата!… — Пиер спря и преглътна сълзите, протекли по носа му.

Хел стана и прегърна стария човек.

— Ти си бил смел, Пиер.

— Но нали аз съм господарят, когато вас ви няма тук! А аз не можах да ги спра!

— Ти си направил всичко, което един човек е могъл да стори.

— Опитах се да се боря с тях!

— Знам.

— А мадам? Ще оживее ли?

— Ще оживее.

— А очите й?

Хел отмести поглед и пое бавно въздух, след, което дълго го издиша. Прочиствайки гърлото си, той каза:

— Имаме работа да вършим, Пиер.

— Но, мосю. Каква работа? Замъкът го няма!

— Ще почистим и ще поправим каквото е останало. Имам нужда от помощта ти да наема хора и ти ще ръководиш работата им.

Пиер поклати глава. Беше се провалил със защитата на замъка. Не трябваше да му се доверяват.

— Искам да намериш мъже. Да почистят камъните. Да запушат западното крило срещу вятъра. Да се поправи каквото може, за да преживеем зимата. А следващата пролет ще започнем отново да строим.

— Но, мосю, това ще отнеме цяла вечност!

— Не съм казал, че някога ще свършим, Пиер.

Пиер се замисли над това.

— Добре — каза той. — Добре. О, имате поща, мосю. Едно писмо и пакет. Тук трябва да са някъде. — Той се разрови из хаоса — столове без дъна, празни кутии и всякакви отпадъци, неподлежащи на описание, с които беше обзавел дома си. — А, ето ги. Точно където ги бях сложил на съхранение.

Пакетът и писмото бяха от Морис де Ланде. Докато Пиер се подсилваше с друга глътка от шишето, Хел прочете бележката на Морис:

„Мой скъпи приятелю,

Изхвърлих първия си епистоларен опит, защото започваше с такава мелодраматична фраза, че щеше само да ме разсмее, а теб, страхувам се, щеше да те накара да се чувстваш неудобно. Но въпреки това не мога да намеря друг начин, по който да го кажа. Та ето я тази прословута фраза:

Когато четеш това, Николай, аз вече ще съм мъртъв.

(Тук има пауза за смеха на моя дух и за твоето съчувствие и неудобство.)

Има много причини, които мога да цитирам за силните си чувства към теб, но мисля, че тези три ще стигнат. Първо: също като мене, и ти винаги си създавал на правителствата и фирмите ситуации, с които да се съобразяват и страхуват. Второ: ти си вторият човек след Естел, с когото съм разговарял през живота си. И трето: ти не само никога не си правил въпрос от физическите ми особености, а и никога не си ги пренебрегвал, не си наранявал чувствата ми и винаги си се държал като мъж с мъж.

Изпращам ти един подарък (който сигурно вече си отворил, ти, лакомо прасе). Това е нещо, което някой ден може да ти е от полза. Спомняш ли си, че ти казах, че имам нещо за Съединените щати? Нещо толкова драматично, че да накара Статуята на свободата да легне по гръб и да ти предложи който отвор искаш да използваш? Е, ето го.

Изпращам ти само фотокопие, унищожил съм оригиналите. Но врагът няма да знае, че съм ги унищожил и че съм мъртъв. (Забележи колко особено е да пишеш за това в сегашно време!)

Те няма как да разберат, че оригиналите не са при мене, готови за изпълнението «бутон натиснат»; така че с малко сценично умение ще можеш да ги манипулираш, както пожелаеш.

Както знаеш, природната ми интелигентност винаги ме е спасявала от глупостта да вярвам в задгробния живот. Но че след смъртта си ще изиграя такава роля — тази мисъл ми доставя удоволствие.

Моля те, посещавай от време на време Естел и я накарай да се чувства желана. И предай моята любов на твоята прекрасна ориенталка.

С най-приятелски пожелания

П.П. Дали споменах миналата нощ, че гъбите нямаха достатъчно лимонов сок? Сигурно съм го направил.“

Хел скъса връвта на пакета и прегледа съдържанието. Декларации, снимки, записи — всички те разкриващи личности и правителствени организации, замесени в убийството на Джон Ф. Кенеди и в прикриването на някои особености на това убийство. Особено интересни бяха изявленията от една личност, идентифицирана като Човека с чадъра, и от друга, наречена Мъжа от противопожарния изход, и от трета, Звънаря.

Хел кимна с глава. Наистина, много силни средства за постигане на целта му.

След една проста вечеря с наденица, хляб и лук, прокарани с прясно червено вино, направиха заедно една разходка из земите, като се стараеха да не се приближават към разрушения замък. Вечерта падаше. Около планината се събираха перести облачета, оцветени в оранжево и виолетово.

Хел спомена, че ще замине за няколко дни. Биха могли да започнат работата по възстановяването, когато се върне.

— Ще ми се доверите ли да го направя, мосю? След като така ви провалих? — Пиер беше изпаднал в самосъжаление. Беше решил, че щеше да защити по-добре мадам, ако беше абсолютно трезв.

Хел смени разговора.

— Какво можем да очакваме от времето утре, Пиер?

Старият човек погледна мълчаливо към небето и повдигна рамене.

— Не знам, м’сю. Да ви кажа право, не мога наистина да познавам времето. Само се правя, че разбирам, за да изглеждам важен.

— Но, Пиер, предсказанията ти винаги са верни. Аз разчитам на тях и те добре ми служат.

Пиер се намръщи, опитвайки се да си спомни.

— Наистина ли е така, мосю?

— Не бих посмял да отида в планината без твоя съвет.

— Наистина ли?

— Мисля, че това е въпрос на мъдрост, на възраст и на баска кръв. Аз може да остарея след време и дори да постигна мъдрост. Но баската кръв… — Хел въздъхна и удари един шубрак, докато минаваха.

Пиер помълча известно време. Накрая каза:

— Знаете ли? Мисля, че това, което казахте, е истина. Вероятно е дарба. Дори и аз вярвам, че това са знаци на небето, но в действителност е дарба — едно умение, което притежават само моите хора. Например, виждате ли как овцата на небето има червеникаво руно? Сега, много важно е да се знае, че луната намалява и че птиците връхлитаха ниско тази сутрин. От това мога със сигурност да кажа…