Треванян
Шибуми (2) (Начин за игра на Шибуми)

Вашингтон

На екрана примигнаха цифри: 9, 8, 7, 6, 5, 4, 3…, след което прожекционният апарат спря. Свещниците, поставени в ниши по стените на частната прожекционна зала, бяха запалени.

Гласът на оператора, тънък и металически, прозвуча по вътрешната уредба:

— Готов съм, мистър Стар.

Т. Дарил Стар, единственият зрител в залата, натисна бутона на пулта пред себе си:

— Хей, приятел? Кажи ми нещо. За какво са всичките тези числа в началото на филма?

— Показват мястото за рекламното време, сър — отговори операторът. — Добавих ги към филма просто като шега.

— Шега?

— Да, сър. Искам да кажа… имайки предвид естеството на филма… изглежда някак смешно да имаш предвидени реклами, не мислите ли?

— Защо да е смешно?

— Е, добре, искам да кажа… с всички тези оплаквания за жестокостите във филмите и всичко това…

Т. Д. Стар изсумтя и потърка носа си с опакото на ръката си, след което плъзна надолу слънчевите очила — стил пилот, които беше бутнал нагоре в късо остриганата си коса, когато светлините бяха загаснали за първи път.

Шега? Дяволски добре ще е, ако не е шега! Ако нещо се е объркало, ще ми съдерат задника. И най-малката дреболия да е сбъркана, можеш да се обзаложиш, че мистър Даймънд и неговият екип ще го забележат. Дребнави копелета! Откакто поеха контрола над операциите на ЦРУ в Средния изток, изглежда изкарват прехраната си, като откриват и най-малките прегрешения.

Стар отхапа края на пурата си, изплю го на килима, задъвка я, след което я запали с кибритена клечка, която драсна в нокътя на палеца си. Като най-старши агент имаше достъп до кубински пури. Все пак бе нещо!

Той се смъкна рязко надолу и качи крака на облегалката пред себе си, така, както правеше като момче, когато гледаше филми в киносалона „Самотна звезда“. И ако момчето отпред започнеше да протестира, Стар му предлагаше да опита един удар между плешките. Другото дете обикновено отстъпваше, защото всеки във Флет Рок знаеше, че Т. Дарил Стар си пада по жестокостите.

Това беше преди много години и оттогава имаше много удари, но Стар не беше загубил жестокостта си. А и как иначе би станал най-старши агент в ЦРУ. Това беше помогнало, а също и опитът. И някои други хитрини.

И патриотизмът, разбира се.

Стар погледна часовника си: четири без две минути. Мистър Даймънд беше поискал прожекцията да е в четири и щеше да пристигне на секундата. Ако часовникът му не покажеше точно четири, когато Даймънд влезеше в залата, Стар щеше да предположи, че се нуждае от поправка.

Той отново натисна бутона.

— Как изглежда филмът?

— Не е зле за условията, при които е сниман — отговори операторът. — Светлината в помещението на Външни линии в Рим е малко особена… смесица от естествена светлина и луминесцентно осветление. Трябваше да използвам комбинация от СС филтри^[1], които много затрудняват фокусирането. А колкото до качеството на цветовете…

— Не искам да слушам за пикливите ти проблеми!

— Съжалявам, сър. Просто отговарях на въпроса ви.

— Е добре, тогава недей да ми отговаряш!

— Сър!

Вратата в дъното на частната прожекционна зала рязко се отвори. Стар погледна часовника си: точно пет секунди преди четири. Тримата мъже бързо тръгнаха по пътеката надолу. Начело вървеше мистър Даймънд, чиито движения бяха бързи и сръчни, а безукорно ушитите дрехи като че ли отразяваха подредения му начин на мислене. Отблизо го следваше първият му помощник, висок, слаб мъж със съмнителен научен вид. Човек, който не обича да губи време, Даймънд обикновено диктуваше бележки дори и по пътя между две срещи. Първият му помощник носеше закачен на колана касетофон, чийто микрофон, голям колкото глава на топлийка, беше прикрепен към металните рамки на очилата му. Той винаги вървеше до мистър Даймънд или седеше близо до него с наведена глава, за да долови потока от кратки монотонни нареждания.

Имайки предвид заложената ограниченост на интелекта в ЦРУ, беше неизбежно агентите с чувството си за хумор да предположат съществуването на хомосексуална връзка между Даймънд и вечно надвесения над него помощник. Повечето от шегите бяха около това — какво би се случило с носа на помощника, ако мистър Даймънд внезапно спре.

Третият мъж, някак смутен от бързите движения около себе си, беше арабин, облечен в тъмни, скъпи западни дрехи, които обаче му стояха зле. И това не беше по вина на шивача. Просто тялото му не се чувстваше комфортно в дрехи, които изискваха стойка и дисциплина.

Даймънд се отпусна в едно кресло до пътеката в срещуположната страна на залата, където седеше Стар; първият помощник седна точно зад него, а палестинецът, който очакваше, че някой ще му каже къде да седне, най-накрая се мушна на една седалка отзад.

Обръщайки главата си така, че микрофонът да улови края на неговата бърза диктовка, Даймънд довърши мисълта си:

— Запознайте ме със следните въпроси в следващите три часа. Първо — инцидентът с нефтените съоръжения в Северно море: поражения върху околната среда. Второ — този професор, който разследва вредата от тръбопровода в Аляска — да приключи със случаен инцидент.

И двете задачи бяха във финалните си фази и мистър Даймънд очакваше с нетърпение да поиграе малко тенис в края на седмицата. Естествено, ако тези глупаци от ЦРУ не бяха оплескали акцията на летището в Рим. Това беше едно просто ликвидиране, което не трябваше да предизвика никакви затруднения, но през шестте месеца, откакто компанията-майка го беше назначила да управлява действията на ЦРУ в Средния Изток, той беше разбрал, че нямаше акция, колкото и проста да изглежда, която да изключва възможностите ЦРУ да сгреши.

Даймънд разбираше защо компанията-майка беше избрала да работи под прикритието на ЦРУ и на Националната служба за сигурност (НСС), но това не правеше задачата му по-лека. Нито пък беше особено развеселен от шеговитата забележка на Шефа, че използването на агенти на ЦРУ от компанията-майка е нейният принос към повика за наемане на работа на умствено недоразвити личности.

До този момент Даймънд не беше прочел рапорта на Стар за акцията, затова, без да се обръща посегна да го вземе. Първият помощник очакваше това и го беше приготвил.

След като хвърли поглед на първата страница, Даймънд каза тихо:

— Загасете пурата, Стар. — След това направи лек жест с ръка и светлината започна да намалява.

Когато в залата стана тъмно и лъчът на прожектора проби през синкавия дим, Т. Дарил Стар бутна слънчевите очила в косата си. На екрана се появи планът на голямо, оживено летище.

— Това тук са Външните линии в Рим — проточи Стар. — Тринадесет и тридесет и четири средно европейско време. Полет 414 от Тел Авив току-що е завършил. Ще мине известно време, преди да започне акцията. Тези италиански митничари не са от най-бързите.

— Стар? — каза Даймънд отегчено.

— Сър?

— Защо не сте загасили тази пура?

— Честно да ви кажа, сър, не чух да ме молите за това.

— Не съм ви молил.

Смутен, че му нареждаха в присъствието на чужденец, Стар свали краката си от облегалката на предната седалка и загаси почти недопушената пура в килима. За да покаже, че не се е засегнал, той продължи с обясненията, като че ли нищо не се беше случило.

— Предполагам, че нашият арабски приятел ще бъде впечатлен от начина, по който сме се справили.

Едър план: входът за емигранти и митницата. Опашка от пътници, всеки от които очаква приключването на формалностите с различна степен на нетърпение. Когато се сблъскат с некомпетентността и незаинтересоваността на служителите, единствените пътници, които се усмихват приятелски, са тези, които очакват неприятности с паспортите или с багажа си. Един възрастен мъж със снежнобяла козя брадичка, облегнат на гишето, обяснява за трети път нещо на митничаря. Зад него в редицата са двама млади мъже, около двадесетгодишни, силно почернели от слънцето, облечени в шорти цвят каки и разкопчани ризи. Докато те се преместват напред, побутвайки с крак раниците си, камерата се приближава и ги обхваща отблизо.

— Това са нашите цели — обясни Стар ненужно.

— Точно така — каза арабинът с крехък фалцет. — Разпознах един от тях. Известен е в тяхната организация като Аврим.

С комично преувеличен галантен поклон единият от младите мъже предлага на хубаво червенокосо момиче да мине пред тях на гишето. То усмихнато благодари, но кимва с глава за отказ. Италианският служител взема с отегчен жест паспорта на първия млад мъж и го отворя. Очите му непрекъснато се насочват към гърдите на младото момиче, очевидно свободни под дънковата блуза. Той премества поглед от снимката към лицето на младия мъж и обратно, намръщвайки се.

Стар обясни:

— Снимката в паспорта е правена преди да си пусне тази глупава брада.

Служителят повдига рамене и подпечатва паспорта. Вторият млад мъж е обслужен със същата комбинация от недоверие и некомпетентност. Неговият паспорт е подпечатан два пъти, защото италианският служител е толкова зает от гледката през ризата на червенокосото момиче, че забравя първия път да използва тампона с мастило. Младите мъже вземат раниците си и ги увисват на раменете си. Мърморейки извинения, те се промъкват през група развълнувани италианци, едно голямо семейство, което се блъска, изправено на пръсти да поздрави пристигащ роднина.

— Добре! Сега забави! — нареди Стар по вътрешната връзка. — Ето тук започва веселието.

Скоростта беше намалена на една четвърт.

От кадър на кадър младите мъже се движат бавно, като че ли въздухът е желатин. Водачът се обръща назад и се усмихва на някого от опашката, движението напомня балет при лунно притегляне. Вторият поглежда над тълпата. Усмивката му замръзва. Той отваря уста и крещи мълчаливо, докато предната част на ризата му се покрива с кръв. Преди да падне на колене, втори куршум го улучва в бузата и я откъсва. Камерата се поклаща замаяно, докато открие втория млад мъж, който е пуснал раницата си и с кошмарно бавно движение бяга към шкафчетата за багаж. Той прави пирует във въздуха, когато един куршум го удря в рамото. Удря се грациозно в шкафчетата и отскача назад. Улучен е в бедрото и се плъзга настрани към гранитния полиран под. Трети куршум пръсва тила му.

Камерата се поклаща над терминала, търсейки, загубвайки и отново намирайки двама мъже — не са на фокус — тичащи към стъклените врати на входа. Фокусът е коригиран, вижда се, че са азиатци. Единият от тях носи автоматична пушка. Той изведнъж извива гръб, протяга ръце и се плъзва на пръсти напред, преди да падне по лице. Пушката безшумно пада до него. Вторият мъж е стигнал до стъклените врати, неясната светлина очертава тъмния му силует. Той се присвива, когато един куршум улучва стъклото до главата му. Обръща се и побягва към един открит асансьор, от който слиза група ученици. Едно малко момиченце пада долу, косата му се разпилява. Улучено е в стомаха. Следващият удар улучва азиатеца между плешките и той полита към стената до асансьора. На лицето му е изписано недоумение, той извива ръка назад, като че ли иска да измъкне куршума. Следващият куршум минава през ръката му и влиза в гръбнака. Той се плъзва надолу по стената и пада, като главата му остава между вратите на асансьора. Вратите се затварят, но отново се отварят, като срещат съпротивата на главата. Отново се затварят, след което се отварят. Затварят се. Отварят се.

Бавен панорамен план на терминала. Под висок ъгъл.

… Купчина потресени и невярващи деца около падналото момиче. Едно момче крещи…

… Двама пазачи на летището с извадени малки италиански автомати тичат към падналите ориенталци. Единият все още стреля…

… Възрастният мъж със снежнобялата козя брадичка е седнал в локва от собствената си кръв, с протегнати напред крака, като дете, играещо с пясък. Изражението му е напълно недоумяващо…

… Единият от младите евреи лежи по лице върху липсващата си буза, раницата все още е на рамото му…

… Объркване сред групата италианци, които посрещат роднината. Трима от тях са паднали. Другите се вайкат или са коленичили, едно десетгодишно момче се върти на петите си, търсейки посока, в която да побегне за помощ или да потърси сигурност…

… Червенокосото момиче е застинало, очите му са кръгли от ужас, докато гледа падналото момче, което само преди секунди й предлагаше реда си…

… Камерата се спира на младия мъж, прострян до шкафчетата, тилът му липсва…

— Е, това е всичко, приятели! — каза Стар. Лъчът на прожекционния апарат изгасна и светлините по стените се запалиха.

Стар се извъртя на мястото си, очаквайки въпроси от мистър Даймънд или от арабина.

— Е?

Даймънд продължаваше да гледа към празния екран, притиснал леко с три пръста устата си; рапортът за акцията бе все още на коленете му. Той остави пръстите му да се плъзнат към брадата.

— Колко? — попита спокойно той.

— Сър?

— Колко са убитите при акцията?

— Знам какво искате да кажете, сър. Нещата станаха малко по-мокри, отколкото очаквахме. Бяхме наредили на италианската полиция да не се меси, но те объркаха инструкциите — не че това е нещо ново. Дори аз самият имах някои проблеми. Трябваше да използвам берета, така че куршумите да отговарят на италианските. А като пистолет беретата не струва и пукната пара, както би казал моят стар татко. С един смит уесън бих свалил тези японци с два изстрела и нямаше да улуча това бедно малко момиче, което се изпречи на линията на огъня. Естествено, за първата част бяхме инструктирали нашите японски момчета да направят малко бъркотия, за да изглежда като акция на „Черния Септември“. Но паникьосаните италиански полицаи бяха тези, които започнаха да пръскат куршуми наоколо — като крава, пикаеща върху плоска скала, както би казал моят…

— Стар? — гласът на Даймънд беше изпълнен с отвращение. — Какъв беше въпросът който ви зададох?

— Попитахте колко са убитите. — Тонът на Стар изведнъж стана отсечен и той свали маската на добро старо момче, зад която обикновено се криеше, за да приспи неприятеля с предположението, че си има работа с непоправим глупак. — Общо девет. — Изведнъж се ухили и носовият изговор отново се върна. — Чакай да видим. Имаме, разбира се, двамата евреи, които бяха целта. След това нашите японски агенти, които трябваше да отстраня. И бедното малко момиче, което попадна под куршумите ми. И онзи старец, който получи куршум. И трима от онова местно семейство, което се мотаеше наоколо, когато вторият евреин притича покрай тях. Мотаенето е опасно нещо. Трябва да се забрани със закон.

— Девет? Девет убити, за да премахнете двама?

— Е, сър, не трябва да забравяте, че имахме инструкции да направим всичко да изглежда като акция на „Черния Септември“. А тези момчета обичат да са екстравагантни. В техен стил е да чупят яйца с тесла — не искам тук да засягам мистър Хаман.

Даймънд вдигна поглед от рапорта, който четеше бързешком. Хаман? След това се сети, че това е името, което богатите с въображение служители на ЦРУ бяха дали на арабския наблюдател.

— Не се обиждам, мистър Стар — каза арабинът. — Тук сме, за да се учим. Това е една от причините някои от нашите момчета да тренират с вашите хора в Академията. Да ви кажа истината, аз съм впечатлен, че човек с вашето положение е намерил време да се занимае лично с този въпрос.

Стар скромно махна с ръка.

— Няма защо да го споменавате. Ако искате работата да е свършена добре, дайте я на зает човек.

— Това пак ли е нещо, което вашият стар татко е обичал да казва? — попита Даймънд, без да вдига поглед от рапорта, който четеше по скоростния метод — очите му пробягваха вертикално към центъра на страницата.

— Всъщност сте прав.

— Той май е бил нещо като философ.

— Мисля, че по-скоро беше гаден кучи син, сър. Но наистина умееше да си служи с думите.

Даймънд въздъхна и върна Вниманието си към рапорта. През месеците откакто компанията-майка го беше назначила да контролира дейността на ЦРУ, засягаща интересите на силите, добиващи нефт, той беше разбрал, че независимо от неспособността им да се придържат строго към установеното, хора като Стар не бяха глупави. В действителност те бяха изненадващо интелигентни и способни да решават всякакви проблеми. В писмените рапорти на Стар относно задачите му нямаше и следа от диалектната граматика, от оскъдния порнографски език. Вместо това човек намираше сбита и стегната проза, предизвикваща въображението.

От биографията му Даймънд беше научил, че Стар е нещо като героична фигура сред младите агенти на ЦРУ — един от последните от старото поколение преди компютърната ера, от дните, когато заниманията на Компанията бяха най-вече да разменя изстрели над берлинската стена, а не да контролира изборите за конгресмени, събирайки доказателства за тяхната финансова или сексуална разюзданост.

Т. Дарил Стар беше от същото тесто като един свой колега, който напусна Компанията, за да пише неразбираеми шпионски романи и за да се забърка до ушите в политически престъпления. Когато огромната му глупост доведе до залавянето му, той запази агресивно мълчание, докато неговите поддръжници запяха в хор „mea culpa“^[2] и натрупаха печалби от публикации. След като полежа малко във федералния затвор, той реши да облагороди уплашеното си мълчание, като премина към кодирани изявления.

Светът прие това като огромна шега, но Стар продължаваше да се възхищава на нескопосания глупак. Тях ги свързваха общите качества на бойскаути и на фокусници, нещо характерно за старите времена в ЦРУ.

Даймънд вдигна поглед от рапорта.

— Доколкото разбирам от това, мистър… Хаман, вие сте присъствали по време на нападението в ролята на наблюдател.

— Да. Вярно е. Като специализант-наблюдател.

— В такъв случай защо пожелахте да видите този филм, преди да докладвате на началниците си?

— Ах… да. Е… като се има предвид…

— Не би било възможно да докладва какво е видял с очите си, сър — обясни Стар. — Той беше с нас горе на мецанина, когато започна всичко, но десет секунди по-късно не можахме да намерим и косъм от него. Един човек, който бяхме прикрепили към него, накрая го откри в дъното на обществените тоалетни.

Арабинът се засмя кратко и тъжно.

— Вярно е. Повикът на природата е винаги ненавременен и емпиричен.

Първият помощник се намръщи и премигна. Емпиричен? Дали не искаше да каже наложителен? Неотложен?^[3]

— Разбирам — каза Даймънд и продължи бързото четене на рапорта, състоящ се от седемдесет и пет страници.

Чувствайки се неудобно от тишината, арабинът реши бързо да я запълни:

— Не искам да ставам досаден, мистър Стар, но има нещо, което не разбирам.

— Казвай, приятел.

— Защо използвахте за удара азиатци?

— Какво? О-о! Е, нали си спомняте, че се разбрахме да го подготвим така, сякаш вашите хора са направили удара. Но не разполагахме с араби в магазина, а момчетата, които тренираме в Академията, не стават за такива номера. — Стар реши, че не е тактично да добави, че с тяхната неспособност те едва ли ще стават за нещо. — Вашите момчета от „Черния Септември“ използват членове на японската „Червена Армия“ в своите акции… и намерихме японци.

Арабинът притеснено се намръщи:

— Искате да кажете, че японците бяха ваши хора?

— Точно така. Двойка японци от Агенцията в Хавай. Добри момчета. Беше направо жалко, че трябваше да ги загубим, но смъртта им ще придаде правдоподобност на вашето иначе изтъркано и неубедително описание. Куршумите, които ще извадят от тях, ще са от берета и местната полиция ще обере лаврите. Те носят документи, по които ще ги идентифицират като членове на „Червената армия“, които помагат на арабските си братя в това, което вие наричате безкрайна борба срещу всичко капиталистическо.

— Ваши собствени хора? — повтори арабинът със страхопочитание.

— Не го вземай толкова навътре. Техните документи, дрехите им, дори и храната, която ще намерят в стомасите им… всичко ще изглежда така, сякаш идват от Япония. В действителност, те наистина пристигнаха от Токио часове преди удара, или както там го наричате.

Очите на арабина заблестяха от възхищение. Това беше точно този вид организация, която чичо му — и президент — го беше изпратил в Съединените щати да проучи, за да създаде една подобна и да избегнат зависимостта си от новонамерените си съюзници.

— Но предполагам, че вашите японски агенти не са знаели, че ще бъдат… не знам как го наричате?

— Ликвидирани? Не, не знаеха. Има правило при нас, че участващите лица не трябва да знаят повече от това, което им трябва, за да свършат работата. Те наистина бяха способни мъже, но дори и те, ако знаеха накъде ще поемат след това щяха да изгубят част от ентусиазма си… ако разбираш какво искам да кажа.

Даймънд продължаваше да чете. Вертикалното обхождане с очи е винаги с една стъпка преди възприемането от съзнанието, което сортира и анализира информацията. Когато някоя частичка не попаднеше на място или звучеше фалшиво, той спираше, връщаше се назад и отново сканираше смущаващото място.

Беше стигнал до последната страница, когато заработи вътрешната му аларма. Той спря, върна се на предишната страница и я прочете внимателно — този път хоризонтално. Мускулите на челюстта му заиграха. Той повдигна очи и издаде едно характерно слабо възклицание: за момент спря да диша.

Първият помощник премигна. Познаваше симптомите. Задаваха се неприятности.

Даймънд пое дълбоко въздух и върна рапорта. Докато не направеше сам оценка на проблема, нямаше защо да безпокои арабския наблюдател. Опитът му показваше, че беше безсмислено да обременяваш арабите с ненужна информация. Беше нещо, което трудно понасяха.

— Е? — попита той, обръщайки леко глава. — Доволен ли сте, мистър Хаман?

За момент арабинът не разпозна кодовото си име, след което се сети и се захили.

— О, да. Е, може да се каже, че съм впечатлен от доказателството на филма.

— Това означава ли впечатлен, но не задоволен? Арабинът помръдна с врат и повдигна ръцете си с дланите нагоре, усмихвайки се като продавач на килими.

— Мои добри приятели, не е важно дали аз съм доволен или не. Аз съм просто един пратеник, нещо като връзка или както го наричате…?

— Лакей? — предложи Даймънд.

— Може би. Не знам тази дума. Преди известно време нашите агенти от разузнаването научиха, че се готви заговор за убийството на последните двама герои от мюнхенската олимпиада. Моят чичо — и президент — изказа желание този заговор да се спре… това ли е думата?

— Това е думата — съгласи се Даймънд с отегчен глас. Започваше да губи търпение с този глупак, който беше по-скоро национална грешка, отколкото нормален човек.

— Както си спомняте, спирането на този ужасен заговор беше предпоставка за приятелски разговори с компанията-майка по въпроси, касаещи снабдяването с нефт. Компанията-майка реши благоразумно да възложи на ЦРУ решаването на въпроса — под вашето лично ръководство, мистър Даймънд. Не искам да обиждам моя смел приятел, мистър Стар, но не можем да отречем, че след като някои каши, забъркани от хора, тренирани в ЦРУ, доведоха до провал на един готов да сътрудничи президент, вярата ни в една такава организация не може да е безгранична. — Арабинът наклони глава към рамото си и се усмихна извинително на Стар, който съсредоточено разглеждаше ноктите си. Арабинът продължи:

— Нашето разузнаване успя да осигури на ЦРУ имената на двамата ционистки разбойници, които трябваше да извършат това криминално нападение, както и приблизителния час на отпътуването им от Тел Авив. Мистър Стар без съмнение е използвал и своите източници на информация и е решил да осъществи трагедията с техника, която вие наричате „осуетяване на престъплението“, организирайки екзекуцията на престъпниците, преди да извършат престъплението — един много икономичен от съдебна гледна точка начин. Сега вие ми показахте някои аудио-визуални доказателства, че акцията е преминала успешно. Ще докладвам това на моите началници. Те трябва да са тези, които да са доволни или не.

Даймънд, чиито мисли бяха другаде през по-голямата част от монолога на арабина, се надигна.

— Това е всичко, тогава. — Без повече думи той тръгна по пътеката, последван от първия помощник.

Стар качи краката си на седалката пред себе си и извади една пура.

— Искаш ли да го видиш пак? — попита през рамо арабина.

— Ще бъде удоволствие. Стар натисна бутона на пулта.

— Хей, приятел? Хайде да го видим пак. — Той вдигна очилата в косата си, докато светлината намаляваше. — Ето, започваме. Повтаряме. Отначало.

Докато вървеше бързо по коридора на центъра, яростта на Даймънд проличаваше само в острото потропване на подметките му по плочите. Беше трениран да не издава чувствата си, но лекото напрежение около устата му и леко разфокусираният му поглед бяха достатъчни за първия помощник да разбере, че е ядосан.

Влязоха в асансьора и първият помощник постави една магнитна карта в процепа. Кабината достигна бързо до сутеренния апартамент, наречен кодово „16 етаж“. Първото нещо, което Даймънд направи, когато пое дейността на ЦРУ по нареждане на компанията-майка, беше да си осигури работно пространство в недрата на Центъра. Нито един служител на ЦРУ нямаше достъп до етаж 16: апартаментът беше защитен с оловни екрани и с алармена инсталация против подслушване. Като допълнителна защита срещу любопитството на правителството, офисът на Даймънд се обслужваше от директна компютърна връзка с компанията-майка по кабели, които бяха екранирани така, че да не допускат подслушване.

За постоянен достъп до проучвателните и комуникационни възможности на компанията-майка Даймънд имаше нужда само от двама подчинени: от своя първи помощник, който беше отличен специалист по компютрите, и от секретарката си мис Суивън.

Те влязоха в едно просторно помещение. Стените и килимите бяха в матовобяло. В центъра имаше пет тапицирани в светло стола около маса с гравирана стъклена повърхност. Тя служеше и като екран, на който можеха да се проектират компютърни образи. От петте стола само един можеше да се върти, този на Даймънд. Останалите създаваха минимално удобство. Мястото беше за бързи и живи дискусии, а не за светски разговори.

На отсрещната стена имаше вграден пулт, който свързваше техния компютър с управляващата система на компанията-майка: Дебелака. На пулта имаше също телевизор, телефото и телетайпни връзки към Дебелака за отпечатване на речеви и визуални данни. Мястото на първия помощник беше винаги пред пулта — на този инструмент той свиреше с уникална артистичност и с голямо удоволствие.

Повдигнато леко върху подиум, бюрото на Даймънд изглеждаше удивително скромно, с бяла пластмасова повърхност, само петдесет на шестдесет и пет сантиметра. То нямаше чекмеджета или рафтове, никакво място, където да забуташ или пропуснеш някой материал, нито пък даваше възможност да бутнеш настрани някой документ с извинението, че ще прегледаш нещо друго по-напред. Една система, основана от правила със сложни и точни критерии, довеждаше проблемите до неговото бюро само когато имаше достатъчно задълбочено проучване, за да се вземе решение. Последното ставаше много бързо и нещата се придвижваха. Даймънд се отвращаваше от физическия и емоционалния безпорядък.

Той отиде до стола пред бюрото (създаден от специалист-ортопед да намалява умората, без да създава приспиващо удобство) и седна с гръб към огромния прозорец, от който можеше да се види една малка част от парка и паметника на Вашингтон. Той поседя за момент с притиснати като за молитва длани, докосвайки леко устните си с върха на пръстите. Първият помощник автоматично зае мястото си зад информационния пулт и зачака инструкции.

Застанала нащрек при влизането им, мис Суивън влезе в работното помещение и седна на стола отстрани с готов бележник. Тя беше към тридесетгодишна, с хубаво тяло и гъста червеникава коса, прибрана в строг кок.

Без да повдига очи, Даймънд отдръпна дланите си от устните и ги насочи към първия помощник.

— Тези двама евреи. Те принадлежат към някаква организация. Име?

— „Петимата от Мюнхен“, сър.

— Дейност?

— Да отмъстят за убийството на еврейските атлети на олимпиадата в Мюнхен. И най-вече — да открият и убият палестинските терористи, които са били замесени. Нищо официално. Няма нищо общо с официалните власти на Израел.

— Ясно. — Даймънд насочи пръстите си към мис Суивън. — Ще вечерям тук тази вечер. Нещо бързо и леко, но имам нужда от протеини. Нека бъде бирена мая, течни витамини, жълтъци от яйца и осем унции^[4] суров телешки дроб. Направете го в миксера.

Мис Суивън кимна. Очертаваше се дълга нощ.

Даймънд завъртя стола си и се загледа с празен поглед в паметника на Вашингтон. По поляната, близо до основата му, вървяха ученици, които минаваха оттам всеки ден по едно и също време. Без да се обръща, той каза през рамо:

— Дай ми извадка за „Петимата от Мюнхен.“

— С какъв индекс, сър?

— Тя е малка организация. И нова. Нека започнем с историята й и членството.

— До каква дълбочина да влизам, сър?

— Ти реши. Това е нещо, което правиш добре. Първият помощник обърна стола си и започна да дава инструкции на Дебелака. Лицето му беше неподвижно, но очите зад кръглите очила проблясваха от удоволствие. Дебелака съдържаше информация от всички компютри на Западния свят заедно с данни от силите на Източния блок, откраднати чрез сателита. Беше една комбинация от свръхсекретна информация и телефонни сметки; материали на ЦРУ за изнудване и удостоверения за шофиране за Франция, от имена, стоящи зад номерирани сметки в швейцарски банки, и списък с клиентите на рекламна фирма в Австралия. Разполагаше с най-деликатна и най-светска информация. Ако живеете в индустриалния Запад, това означава, че сте влезли в Дебелака. То има вашата кредитна сметка, кръвната ви група, политическото ви минало, сексуалните ви наклонности, медицинския ви картон, представянето ви в училище и в университета, някои извадки от личните ви телефонни разговори, копие от всяка телеграма, която сте изпратили или получили, всички покупки, направени на кредит, пълно военно и затворническо досие, всички списания, за които сте абонирани, данъците ви за доход, шофьорската ви книжка, отпечатъци от пръсти, свидетелство за раждане — всичко това, ако сте обикновен гражданин, към който компанията-майка не проявява особен интерес. Ако обаче компанията-майка или някои от нейните подразделения, като ЦРУ, НСС или подобни организации в другите демократични страни, имат по-специално отношение към вас, Дебелака знае много повече от това.

Програмирането на данни в Дебелака беше една постоянна работа на армия от инженери и техници, но получаването на информация от него беше сложна задача. Проблемът беше в това, че Дебелака знаеше прекалено много. Ако човек разглеждаше даден проблем твърде повърхностно, можеше да не открие това, което иска. Ако го разглеждаше прекалено дълбоко, имаше опасност да бъде засипан с купища информация без значение: резултати от стари проби на урина, предсказания за годишните изпити в университета, предпочитания към марката на тоалетната хартия. Уникалната дарба на първия помощник беше деликатното му умение да зададе точните въпроси и да търси отговорите на най-подходяща дълбочина. Опитът и интуицията му успяваха да го насочат към най-верните индекси, правилните пермутации, верните пасажи, подходящите дълбочини. Умееше да работи с компютъра и го обичаше. Да работи на своя пулт, беше за него това, което беше сексът за другите мъже, по-точно — каквото той предполагаше, че е сексът за другите мъже.

Даймънд каза през рамо на мис Суивън:

— Когато съм готов, искам да говоря със Стар и арабина, когото наричат Хаман. Нека бъдат на разположение.

Под управлението на първия помощник пултът се загряваше и бръмчеше. Първите резултати вече идваха; части от тях бяха съхранени в местната памет; диалогът беше започнал. Нямаше два еднакви разговора с Дебелака; всеки имаше свой собствен патос и удоволствието от решаването на проблема беше започнало да оказва своето въздействие върху интелекта на първия помощник.

За да се получи пълната картина, щяха да са необходими двадесет минути. Даймънд реши да не губи това време. Щеше да направи малко упражнения, да настрои тялото си и да изчисти съзнанието си. Той направи знак на мис Суивън да го последва в малката стая за упражнения, разположена извън работното помещение.

Когато той се съблече по къси гащета, мис Суивън си сложи един чифт кръгли предпазни очила за слънце, подаде подобни и на него, след което включи лъчевите лампи. Даймънд започна да прави коремни преси на една наклонена платформа, докато мис Суивън се притисна до стената, опитвайки се да държи чувствителната си кожа колкото може по-далече от ултравиолетовите лъчи. Даймънд правеше коремните преси бавно, стараейки се да извлече най-добрия ефект. Беше в чудесна форма за мъж на неговата възраст, но коремът му се нуждаеше от постоянни грижи.

— Слушай — каза той с глас, напрегнат от усилието, докато се навеждаше, за да докосне дясното си коляно с левия лакът. — Ще трябва да привлечем и някой от ЦРУ в тази работа. Уведоми някой на върха, останал след последната козметична административна промяна.

Най-висшият администратор след политическите длъжности, които идваха и си отиваха като жертвени агнета в зависимост от общественото мнение, беше заместник-пълномощникът по международните връзки, към когото обикновено се обръщаха, използвайки съкращение от първите букви на длъжността му. Мис Суивън информира началника си, че той се намира все още в сградата.

— Ще свърши работа. Нареди му да е на разположение. О-о, и анулирай срещата ми по тенис за края на седмицата.

Веждите на мис Суивън се повдигнаха високо. Нещата май наистина бяха много сериозни.

Даймънд започна да действа с тежестите.

— Искам, освен това, бърз достъп и предимство за работа с Дебелака за остатъка от следобеда, а може и за по-дълго.

— Да, сър.

— Добре. Какво записа в бележника?

— Високо съдържание на протеин в течна форма. Да задържа мистър Стар и мистър Хаман. Да уведомя и задържа заместник-пълномощника. Заявка за бърз достъп и предимство за работа с Дебелака.

— Добре. Преди да свършиш всичко това, изпрати съобщение до Председателя. — Даймънд дишаше тежко от упражненията. — Съобщение: „Възможно е акцията на Външни линии в Рим да се окаже незавършена. Ще потърсим, обработим и представим алтернативите.“

Когато мис Суивън се върна след пет минути, тя носеше една голяма чаша с гъста, пенлива пурпурна течност, чийто цвят се беше получил от разбиването на суровия черен дроб. Даймънд беше в последната фаза на своите упражнения. Той спря и взе вечерята си, а тя се притисна близо до стената, избягвайки колкото може лъчите, но знаейки много добре, че беше изложила нежната си кожа достатъчно, за да изгори. Въпреки че работата й в компанията-майка имаше много предимства — добро пенсионно осигуряване, медицинско обслужване, почивна станция на Компанията в Канада, празненства за Коледа — мис Суивън съжаляваше само за две неща в кариерата си: слънчевото изгаряне, което получаваше почти всяка седмица, и това, че мистър Даймънд я използваше от време на време, за да облекчи напрежението си. Все пак тя беше философ. Няма идеална работа.

— Всичките ли задачи са изпълнени? — попита Даймънд, потрепервайки леко, като изпи напитката.

— Да, сър.

Без да обръща внимание на присъствието й, Даймънд събу гащетата си и влезе в стъклената кабина с душа, където пусна мощна струя студена вода. Надвиквайки шума й, той попита:

— Председателят отговори ли на съобщението ми?

— Да, сър.

След кратко мълчание Даймънд каза:

— Не се притеснявай да ми предадеш неговия отговор.

— Извинете ме, сър?

Даймънд спря душа, излезе и започна да се изтрива с една груба кърпа, предназначена да повишава кръвообращението.

— Искате ли да ви прочета съобщението на Председателя, сър?

Даймънд въздъхна дълбоко. Ако тази досадница не беше най-хубавата от останалите 100…

— Би било чудесно, мис Суивън.

Тя разгърна бележника си, примижавайки срещу светлината на лампите.

— Отговор: „Председателят до Даймънд, Дж. О.: «Провал по този въпрос е недопустим».“

Даймънд кимна, докато подсушаваше старателно пениса си. Друго не беше и очаквал.

Като се върна в работното помещение, беше със свеж ум и готов за вземане на решения. Беше се преоблякъл в работния си костюм, един жълт гащеризон, който беше удобен и подчертаваше тена му.

Първият помощник работеше съсредоточено и бодро на пулта и вече беше готов да извлече разпечатка на данните за „Петимата от Мюнхен“.

Даймънд седна на своя въртящ се стол пред млечнобялата стъклена повърхност на масата.

— Започвай — нареди той. — Дай ми скорост петстотин думи в минута. — Не можеше да възприема информацията по-бързо от това, защото данните пристигаха от половин дузина международни източници и механичният превод на английски на Дебелака беше надут и недодялан.

ПЕТИМАТА ОТ МЮНХЕН…

ОРГАНИЗАЦИЯ… НЕОФИЦИАЛНА… РАЗБИВКА…

ЦЕЛ РАВНА НА УНИЩОЖАВАНЕ НА ЧЛЕНОВЕТЕ НА ЧЕРНИЯ СЕПТЕМВРИ, ЗАМЕСЕНИ В УБИЙСТВОТО НА ИЗРАЕЛСКИТЕ АТЛЕТИ НА ОЛИМПИАДАТА В МЮНХЕН…

ВОДАЧ И КЛЮЧОВ ЧОВЕК РАВНО ЩЕРН, АСА…

ЧЛЕНОВЕ И ПОДДРЪЖНИЦИ РАВНО НА ЛЕВИТСЪН, ЙОЕЛ… ЯРИВ, ЧАИМ… ЗАРМИ, НЕХЕМИА… СТЕРН, ХАННА…

— Задръж — каза Даймънд. — Нека ги проследим един по един.

СТЕРН, АСА

РОДЕН НА 13 АПРИЛ 1909… БРУКЛИН, НЮ ЙОРК, САЩ… 1352 КЛИНТЪН АВЕНЮ… АПАРТАМЕНТ ЗВ

Първият помощник стисна зъби.

— Съжалявам, сър.

Беше навлязъл малко по-надълбоко от необходимото. Никой не искаше да знае номера на апартамента, в който се беше родил Стерн. Поне засега. Той намали с един микрон дълбочината.

СТЕРН ЕМИГРИРА В ПАЛЕСТИНА… 1931

ПРОФЕСИЯ И/ИЛИ ПРИКРИТИЕ… ФЕРМЕР, ЖУРНАЛИСТ, ПОЕТ, ИСТОРИК…

УЧАСТВАЛ В БОРБАТА ЗА НЕЗАВИСИМОСТ… 1945–1947 (подробности налични).

ЗАТВОРЕН ОТ БРИТАНСКИТЕ ОКУПАЦИОННИ ВОЙСКИ (подробности налични).

СЛЕД ОСВОБОЖДАВАНЕТО МУ СТАВА ВРЪЗКА МЕЖДУ ОРГАНИЗАЦИЯТА НА СТЕРН И ВЪНШНИ СИМПАТИЗИРАЩИ ГРУПИ (подробности налични).

ОТТЕГЛЯ СЕ ВЪВ ФЕРМАТА СИ… 1956…

АКТИВИРА СЕ ОТНОВО СЛЕД АФЕРАТА С ПЕТИМАТА ОТ МЮНХЕН (подробности налични).

НАСТОЯЩ КОЕФИЦИЕНТ ЗА ДРАЗНИТЕЛ НА КОМПАНИЯТА-МАЙКА КОЕФИЦИЕНТ РАВЕН НА .001 ПРИЧИНА ЗА НИСЪК КОЕФИЦИЕНТ РАВНА НА: ТОЗИ ЧОВЕК СЕГА Е МЪРТЪВ ПОЧИНАЛ ОТ РАК НА ГЪРЛОТО

— Това е повърхностна извадка, сър — каза първият помощник. — Да навляза ли по-дълбоко? Той явно е човекът в центъра.

— Очевидно. Но е мъртъв. Не, само запази останалата част в паметта. Ще се върна по-късно на него. Нека да погледнем и другите членове на групата.

— На вашия екран е, сър.

ЛЕВИТСЪН, ЙОЕЛ

РОДЕН НА 25 ДЕКЕМВРИ 1954… НЕГЕВ, ИЗРАЕЛ…

БАЩА УБИТ… СРАЖЕНИЕ… ШЕСТДНЕВНАТА ВОЙНА… 1967

ВКЛЮЧВА СЕ В ПЕТИМАТА ОТ МЮНХЕН… ОКТОМВРИ 1972…

УБИТ… 25 ДЕКЕМВРИ, 1976… (ЕДНАКВОСТТА МЕЖДУ ДАТАТА НА РАЖДАНЕ И НА СМЪРТТА Е ЗАБЕЛЯЗАНА И Е ПРИЕТО, ЧЕ СЪВПАДА)

— Спри това — нареди Даймънд. — Дай малко повече подробности за смъртта на това момче.

— Да, сър.

УБИТ…25 ДЕКЕМВРИ, 1976…

ЖЕРТВА (ПРЕДПОЛАГА СЕ, ЧЕ Е БИЛ ГЛАВНА ЦЕЛ) НА ТЕРОРИСТИЧНА БОМБА…

МЯСТО РАВНО НА КАФЕНЕ В ЙЕРУСАЛИМ… БОМБАТА УБИВА СЪЩО ШЕСТ БЛИЗКОСТОЯЩИ АРАБИ. ДВЕ ДЕЦА ОСЛЕПЕНИ…

— Добре, остави го. Не е важно. Върни се към по-лекото сканиране.

НАСТОЯЩ КОЕФИЦИЕНТ ЗА ДРАЗНИТЕЛ НА КОМПАНИЯТА-МАЙКА РАВЕН НА .001…

ПРИЧИНА ЗА НИСЪК КОЕФИЦИЕНТ РАВНА НА:

ТОЗИ ЧОВЕК Е МЪРТЪВ, ПРИЧИНА МНОЖЕСТВО НАРАНЯВАНИЯ…

ЯРИВ, ЧАИМ

РОДЕН НА 11 ОКТОМВРИ, 1952… ЕЛАТ, ИЗРАЕЛ…

СИРАК/ПРОИЗХОД ОТ КИБУЦ (подробности налични)…

ВКЛЮЧВА СЕ В ПЕТИМАТА ОТ МЮНХЕН… НА 7 СЕПТЕМВРИ, 1972…

НАСТОЯЩ КОЕФИЦИЕНТ ЗА ДРАЗНИТЕЛ НА КОМПАНИЯТА МАЙКА РАВЕН НА .64+-…

ПРИЧИНА ЗА СРЕДЕН КОЕФИЦИЕНТ РАВНА НА: ТОЗИ ЧОВЕК Е ПРЕДАН, НО НЕ Е ТИП ВОДАЧ…

ЗАРМИ, НЕХЕМИАН

РОДЕН НА 11 ЮНИ, 1948… АШОД, ИЗРАЕЛ…

КИБУЦ/УНИВЕРСИТЕТ/ПОСТЪПИЛ В АРМИЯТА (подробности налични).

ВКЛЮЧВА СЕ В ПЕТИМАТА ОТ МЮНХЕН…7 СЕПТЕМВРИ, 1972

НАСТОЯЩ КОЕФИЦИЕНТ НА ДРАЗНИТЕЛ ЗА КОМПАНИЯТА МАЙКА .96…

ПРИЧИНА ЗА ВИСОК КОЕФИЦИЕНТ РАВНА НА: ТОЗИ ЧОВЕК Е ПРЕДАН И Е ТИП ВОДАЧ…

ВИЖ ТОВА! ВИЖ ТОВА! ВИЖ ТОВА! ТОЗИ ЧОВЕК МОЖЕ ДА СЕ ЛИКВИДИРА.

ЩЕРН, ХАННА

РОДЕНА НА 1 АПРИЛ, 1952… СКОКИ, ИЛИНОИС, САЩ…

УНИВЕРСИТЕТ/АКТИВЕН РАДИКАЛ (НАЛИЧНИ ДОСИЕТА В ЦРУ И НСС)… КАЖИОТНОВО!КАЖИОТНОВО!КАЖИОТНОВО!

Даймънд вдигна поглед от екрана върху заседателната маса.

— Какво става?

— Има някаква грешка, сър. — Дебелака се коригира.

— Е?

— Ще разберем след минута, сър. Дебелака действа.

Мис Суивън влезе в стаята.

— Сър? Поисках телеснимки на членовете на „Петимата от Мюнхен“.

— Донеси ги веднага щом станат готови.

— Добре, сър.

Първият помощник повдигна ръка, за да привлече вниманието му.

— Започва. Дебелака се коригира, нанасяйки информацията от акцията в Рим. Той я обработи сега.

АНУЛИРАНЕ НА ПРЕДИШНО, ОТНАСЯЩО СЕ ЗА: ЯРИВ, ЧАИМ, НАСТОЯЩ КОЕФИЦИЕНТ НА ДРАЗНИТЕЛ ЗА КОМПАНИЯТА-МАЙКА…

КОРИГИРАН КОЕФИЦИЕНТ РАВЕН НА .001…

ПРИЧИНА ЗА НИСЪК КОЕФИЦИЕНТ РАВНА НА: ТАЗИ ЛИЧНОСТ Е ЛИКВИДИРАНА…

АНУЛИРАНЕ НА ПРЕДИШНОТО, ОТНАСЯЩО СЕ ЗА: ЗАРМИ, НЕХЕМИАН НАСТОЯЩ КОЕФИЦИЕНТ НА ДРАЗНИТЕЛ ЗА КОМПАНИЯТА-МАЙКА…

КОРИГИРАН КОЕФИЦИЕНТ РАВЕН НА .001…

ПРИЧИНА ЗА НИСЪК КОЕФИЦИЕНТ РАВНА НА: ТАЗИ ЛИЧНОСТ Е ЛИКВИДИРАНА…

Даймънд се облегна назад и поклати глава.

— Осем часа изоставане. Някой път може и да заплачем.

— Това не е грешка на Дебелака, сър. Това е поради многото думи, които се използват, и набъбването на информацията. Понякога ми се струва, че знаем прекалено много за хората! — Първият помощник се засмя на идеята.

Мис Суивън излезе от машинната стая и постави телеснимките на бюрото на Даймънд, след което с готов бележник зае мястото си до подиума.

Даймънд разбърка снимките, за да открие тази на единствения член на „Петимата от Мюнхен“, за който беше известно, че не е мъртъв: Ханна Щерн. Той разучи лицето, кимна на себе си и въздъхна обречено. Тези идиоти от ЦРУ!

Първият помощник се извърна и намести нервно очилата си.

— Нещо не е наред ли, сър?

С притворени очи Даймънд погледна през заемащия цялата стена прозорец, към паметника на Вашингтон, над който всяка вечер по това време се надвесваше един топчест облак.

— Чете ли рапорта на Стар за акцията?

— Прегледах го, сър. По-скоро проверявах правописа.

— Какво беше мнимото местоназначение на тези израелски младежи?

Първият помощник винаги се чувстваше малко неудобно от реторичния начин на Даймънд да мисли на глас. Не обичаше да отговаря на въпроси без да се е допитал до Дебелака.

— Доколкото си спомням местоназначението им беше Лондон.

— Точно така. Предполага се, че са имали намерение да пресрещнат определени палестински терористи на летище Хийтроу, преди те да хванат самолета за Монреал. Добре. Ако екипът на „Петимата от Мюнхен“ е пътувал за Лондон, защо са слезли в Рим? Полет 414 от Тел Авив е директен полет до Лондон със спиране в Рим и Париж.

— Е, може да има няколко…

— И защо ще отиват в Англия шест дни преди датата, на която техните жертви от „Черния Септември“ ще летят за Монреал? Защо ще седят на открито в Лондон през цялото това време, след като могат да си седят на сигурно място вкъщи?

— Е, може би…

— И защо ще носят билети за Пау?

— Пау, сър?

— Рапортът на Стар за акцията. От края на страница тридесет и втора до средата на страница тридесет и четвърта. Описание на съдържанието на раниците и облеклото на жертвите. Списък, изготвен от италианската полиция. Включващ и два самолетни билета за Пау.

Първият помощник не спомена, че няма идея къде се намира Пау. Реши при първи удобен случай да попита Дебелака.

— Какво означава всичко това, сър?

— Това означава, че за пореден път ЦРУ не се отметна от традициите си. Още веднъж се провалиха. — Челюстта на Даймънд се стегна. — Безмозъчните гласоподаватели в тази страна грешат, като се притесняват за опасността от вътрешна корупция в ЦРУ. Когато доведат страната до катастрофа, то това няма да е поради тяхната подлост, а поради некадърно свършена работа. — Той се върна на примитивното си бюро и взе снимката на Ханна Щерн. — Дебелака се прекъсна заради онази корекция докато даваше информацията за Ханна Щерн. Започни това отначало. И дай малко по-голяма дълбочина.

Оценявайки данните и пропуските, Даймънд прецени мис Щерн като относително обикновена, занимаваща се само с елементарни неща от терористичната дейност. Млада, интелигентна средна американка, с цел. Познаваше този тип. Тя щеше да е либералка в миналото, когато това беше все още модерно. Тя беше от тези, които търсят „уместност“ във всичко; която обяснява липсата си на критично отношение като освобождаване от предразсъдъци; която се вълнува от глада в Третия свят, но се разхожда в двора на университета с голямо куче, унищожаващо огромни количества протеин — символ на нейната любов към всички живи същества.

Тя отива за първи път в Израел на една лятна обиколка в кибуц, с цел да посети чичо си и — съгласно собствените й думи, цитирани в проучването на НСС и взети от едно нейно писмо до дома — „да намеря моето еврейско начало“.

Даймънд не можа да потисне една въздишка, когато прочете тази фраза. Мис Щерн явно страдаше от демократичната заблуда, че всички хора са създадени интересни.

Дебелака й приписа нисък коефициент на дразнител, определяйки я като типична млада интелектуална американка, търсеща причини да оправдае съществуването си, докато бракът, кариерата или артистичните занимания я променяха. Анализът на личността й не показваше никоя от онези психически извратености, които създаваха участника в градската партизанска война, намиращ сексуална изява в жестокостта. Нито пък беше обхваната от отчаян глад за известност, който караше артистите да не се задоволяват само с публичните изяви на таланта си.

Не, нямаше нищо в разпечатката за Ханна Щерн, което да предизвика специално внимание — с изключение на два факта: тя беше племенница на Аса Щерн. И беше единственият оцелял член на „Петимата от Мюнхен“.

Даймънд се обърна към мис Суивън.

— Нека Стар и този арабин… мистър Хаман да са след десет минути в прожекционната зала.

— Да, сър.

И нека и заместник-пълномощникът да е там. — Той се обърна към първия помощник. — Продължавай да работиш с Дебелака. Искам по-задълбочено проучване на този водач, този Аса Щерн. Той е този, от който започват нещата. Дай ми списък на контактите му от първо поколение: семейство, приятели, съучастници, съдружници, познати, любовни връзки и т.н.

— Само за момент, сър. — Първият помощник въведе два въпроса в компютъра и една променлива. — А… сър? Контактите му от първо поколение представляват списък с триста двадесет и седем имена, заедно с някои подробности. Ще се увеличат на трета степен, когато преминем към списъка за второ поколение — приятели на приятелите и т.н. Това ще ни даде почти тридесет и пет милиона имена. Очевидно, сър, трябва да имаме някакъв приоритетен критерий.

Първият помощник беше прав; критично положение; съществуваха буквално хиляди начини, по които да се зададе един списък.

Даймънд си припомни описанието за Аса Щерн. Интуицията му се задейства от един ред: професия и/или прикритие… фермер, журналист, историк. Не, тогава, един типичен терорист. Нещо по-лошо — един романтичен патриот.

— Дай заявка за списъка по емоционален критерий. Използвай индекси, означаващи любов, приятелство, доверие — нещо от този сорт. Започни от най-близкото до най-далечното.

Очите на първия помощник заблестяха, той пое дълбоко въздух и леко потри ръце. Това беше едно приятно предизвикателство, изискващо виртуозност на пулта. Любов, приятелство, доверие. Нито един компютър, дори и Дебелака, не би могъл да отговори на такива въпроси направо. В най-простата си форма действия, извършени по неоправдани причини или противно на логиката, могат да са причинени от мотиви като любов или приятелство, или доверие. Но трябва да се прояви голямо внимание, защото подобни действия могат да са предизвикани и от омраза, лудост или изнудване. Още повече че в случай на любов, същността на действието рядко може да помогне за откриване на мотивацията. Особено трудно е да се разграничи любов от изнудване.

Беше една чудесна задача, усложнена още от началото. Той започна да въвежда първите пробни въпроси, поклащайки се леко напред-назад.

Мис Суивън се върна в работната стая.

— Чакат ви в прожекционната зала, сър.

— Добре. Донеси и тези телеснимки. Какво, по дяволите, става с теб?

— Нищо, сър. Гърбът ме сърби, това е всичко.

— За бога.

Дарил Стар усети неприятност във въздуха още щом двамата с арабина получиха строго нареждане да се явят веднага в прожекционната зала. Страховете му се потвърдиха, когато завари прекия си началник да седи мрачно в залата. Заместник-пълномощникът поздрави кратко Стар и изсумтя към арабина. Той обвиняваше всички богати на нефт шейхства за повечето от настоящите си проблеми и най-вече за присъствието на Даймънд във вътрешността на ЦРУ с неговата фалшива поза към всяко малко прегрешение в работата.

Когато за първи път арабските производители на петрол започнаха бойкот срещу промишления Запад, за да го принудят да оттегли своите морални и юридически задължения към Израел, заместник-пълномощникът и другите ръководители на ЦРУ предложиха да се приведе в действие План за непредвиден случай NE385/8 (Операция Шест Втора Война). Според този план, спонсорирани от ЦРУ военни групи на православната ислямска маоистка фаланга щяха да освободят арабските държави от изкушенията на алчността. Те щяха да окупират повече от 80% от петролните им съоръжения в едно сражение, което не би трябвало да продължи повече от една минута, макар официално да беше признато, че ще са необходими три допълнителни месеца, за да се наберат такива арабски и египетски групи, които да не избягат панически още при първия изстрел.

Беше решено тази операция да се предприеме без да се затрудняват Президентът или Конгресът да вземат отговорни решения, толкова обременителни в една предизборна година. Фаза едно беше поставена в действие и политически лидери от черна и ислямска Африка бяха обхванати от епидемия от убийства, някои извършени от членове на собствените им семейства. Фаза две беше започнала да набира скорост, когато изведнъж всичко замря. Доказателства, засягащи дейността на ЦРУ, бяха изтекли към комитетите за разследване към Конгреса; списък на агентите на ЦРУ се появи във вестници на левицата във Франция, Италия и Близкия Изток; вътрешните комуникации на ЦРУ се затрудниха; масово изтриване на ленти се появи в хранилищата, унищожаващо „биографичната система“, с която нормално контролираха изборите.

Тогава един следобед мистър Даймънд и неговият скромен екип се появиха в Центъра, носейки нареждания, които даваха пълен контрол на компанията-майка над всички операции касаещи директно или косвено страните — производителки на петрол. Нито заместник-пълномощникът, нито неговите колеги бяха чували някога за тази „Компания Майка“, така че се проведе бързо проучване. Оказа се, че компанията-майка беше консорциум от главните международни петролни, комуникационни и транспортни корпорации, които контролираха енергетиката и информационното обслужване на западния свят. След известно обсъждане компанията-майка беше решила, че не може да позволи на ЦРУ да продължава да се намесва в работи, които могат да накърнят или обезпокоят приятелските отношения с производителите на петрол, благодарение на които тя, за две години беше успяла да утрои печалбите си.

Никой в ЦРУ не възнамеряваше сериозно да се противопостави на мистър Даймънд или на компанията-майка, която контролираше кариерите на най-главните правителствени фигури не само с директна поддръжка, но и със своите методи да очерня и да деморализира потенциалните кандидати и да оформя това, което американските маси приемаха за истина.

Какъв шанс имаше разтърсеното от скандала ЦРУ да устои на една сила, която беше достатъчно мощна, за да построи петролопровод през тундра, и призната при това за екологически чувствителна? Кой можеше да се противопостави на организация, която беше намалила правителствените разходи за проучвания върху енергията от слънцето, вятъра, от приливите и отливите и от геотермални източници в своя полза, за да няма съперник за атомната енергия и твърдите горива, които предлага. Как можеше ЦРУ успешно да застане срещу група, която успя да убеди американския народ, че няма нищо опасно в атомните отпадъци?

Когато компанията-майка превзе ЦРУ, никой от изпълнителната власт в правителството не се намеси, тъй като наближаваха избори и всякакъв вид публичност през тази година беше по-благоразумно да се избягва. Тя не се безпокоеше и от паузата от три години преди следващия демократичен спазъм, тъй като американската версия за представително правителство досега показваше, че такива качества като интелект и етичност, които би трябвало да притежава човек, ръководещ една могъща нация, бяха по-скоро качествата, които биха го предпазили от представленията, предхождащи изборите.

Компанията-майка не преживя никакви неудобни моменти и когато група млади сенатори решиха да проведат спешно разследване, засягащо нейните арабски милиони, които манипулираха американските банки и държаха националната икономика като заложник срещу възможността — колкото и да бе невероятна — Съединените щати да се опитат да изпълнят моралните си задължения към Израел. Тези опити обаче бяха бързо прекратени от заплахата на Кувейт да изтегли парите си и да съсипе банките, ако сенаторите продължават да настояват. В резултат комитетът докладва, че не може да се каже със сигурност, че нацията е чувствителна към изнудване, тъй като не им било позволено да продължат разследванията си.

Това беше причината за лошото настроение на заместник-пълномощника, когато чу вратата на залата да се отваря с трясък. Той се изправи, когато Даймънд влезе с бърза походка, последван от мис Суивън, носеща разпечатка от принтера на Дебелака и купчина снимки на „Петимата от Мюнхен“.

За да покаже, че е забелязал появяването на Даймънд, Стар надигна леко задните си части, след което се отпусна със сумтене. Като видя мис Суивън, арабинът скочи на крака, ухили се и се поклони с някаква пародия на европейска изисканост. Много хубава жена, помисли си той. Много съблазнителна. Снежнобяла кожа. И много надарена.

— Операторът в кабината ли е? — попита Даймънд, сядайки отделно от другите.

— Да, сър — проточи Стар. — Искате да видите филма отново ли?

— Искам вие, глупаци, да го видите. Заместник-пълномощникът не беше очарован, че го приравняват с един обикновен агент и още повече — с един арабин, но се беше научил да страда мълчаливо. Това беше едно от уменията на висшата администрация.

— Вие не ни предупредихте, че искате да видите филма — каза Стар. — Не мисля, че операторът го е пренавил.

— Нека го пусне отзад напред. Няма значение.

Стар даде инструкции и светлината започна да намалява.

— Стар?

— Сър?

— Загасете тази пура.

… Вратите на асансьора се отваряха и затваряха срещу главата на мъртвия японец. Мъжът се плъзна нагоре по стената. Раната на дланта му изчезна и той измъкна куршума от гърба си. Затича се назад през групата ученици и едно момиче от тях се надигна от пода, червеното петно върху дрехата му изчезна обратно в стомаха. Когато достигна главния вход, парченца стъкло се издигнаха и възстановиха стъклената врата. Вторият стрелец скочи от пода и улови летящия автомат, и двамата се затичаха назад, докато камерата ги изостави и откри лежащия на пода израелски младеж. Като че ли вакуум върна на място тила му и възстанови бедрото му. Той скочи и хукна назад, като грабна раницата си, минавайки покрай нея. Камерата се полута, след което откри втория израелец, тъкмо за да улови как се появява бузата му. Той се надигна на колене, кръвта се скри в гърдите му, а ризата му стана като нова. Двамата младежи тръгнаха назад. Единият се обърна и се усмихна. Те се промъкнаха обратно през групата италианци, посрещащи роднината си, и италианският митничар взе печата си, за да подпечата паспортите им. Едно червенокосо момиче поклати глава, след което се усмихна в знак на благодарност…

— Стоп! — извика мистър Даймънд, стряскайки мис Суивън, която не го беше чувала досега да повишава така глас.

— Виждате ли това момиче, Стар?

— Разбира се.

— Можете ли да ми кажете нещо за нея?

Стар малко се притесни от тази деспотична заповед. Разбираше, че има някакви неприятности и реши да използва стила си на добро глупаво момче.

— Е… да видим. Има доста сносни гърди, това е сигурно. Стегнат малък задник. Малко е кльощава в ръцете и в кръста, но както моя стар татко обичаше да казва: колкото по-близо е до кокала, толкова по-вкусно е месото. — Той се насили да се разхили и арабинът се присъедини към него, нетърпелив да покаже, че е разбрал всичко.

— Стар? — гласът на Даймънд беше монотонен и плътен. — Искам да направите нещо за мене. Искам да се опитате да спрете да се правите на идиот през следващите няколко часа. Не искам да ме забавлявате, не искам да съпровождате отговорите си с народни мъдрости. Няма нищо смешно в това, което става. Съвсем в традициите на ЦРУ, вие сте оплескали работата, Стар. Разбирате ли това?

Настъпи тишина и заместник-пълномощникът се замисли дали да не се възмути от тази клевета, но реши за по-благоразумно да замълчи.

— Стар? Разбирате ли това? Една въздишка, след което тихо:

— Да, сър.

Заместник-пълномощникът изчисти гърлото си и заговори възможно най-авторитетно:

— Има ли нещо, което Агенцията…

— Стар? Познаваш ли това момиче? — попита Даймънд.

Мис Суивън извади снимката от папката и я плъзна към Стар и арабина.

Стар повдигна снимката, за да я види по-добре на слабата светлина.

— Да, сър.

— Коя е тя?

— Това е момичето от екрана.

— Това е вярно. Нейното име е Ханна Щерн. Чичо й е Аса Щерн, създателят на „Петимата от Мюнхен“. Тя беше третият член на действащата група.

— Третият? — попита Стар. — Но на нас ни казаха, че в самолета има само двама от тях.

— Кой ви каза това?

— Това беше доклад на разузнаването, който ни даде този приятел тук.

— Това е вярно, мистър Даймънд — намеси се арабинът. — Нашите разузнавачи…

Но Даймънд беше затворил очи и бавно клатеше глава.

— Стар? Искаш да ми кажеш, че си базирал операцията на информация, осигурена от арабски източници?

— Е, ние… Да, сър. — Гласът на Стар беше безизразен. Поставено по този начин, наистина изглеждаше глупаво. Все едно да оставиш италианци да организират политиката ти или англичани да управляват промишлените ти отношения.

— Струва ми се — вмъкна заместник-пълномощникът, — че след като сме извършили грешка, базирана на фалшива информация от нашите арабски приятели, и те трябва да приемат известна част от отговорността.

— Грешите — каза Даймънд. — Но предполагам, че сте свикнали с това. Те няма какво да приемат. Те притежават петрола.

Арабският представител се усмихна и кимна.

— Изразихте точно мислите на моя чичо и президент, който често казва…

— Добре. — Даймънд се надигна. — Тримата останете на разположение. След по-малко от час ще ви повикам. Дотогава ще получа всички данни. Може би ще бъде възможно да оправя кашата, която сте забъркали. — Той тръгна по пътеката, последван от мис Суивън.

Заместник-пълномощникът прочисти гърлото си, за да каже нещо, след което реши, че мълчанието е по-силно. Той фиксира с един дълъг поглед Стар, пренебрегна арабина и напусна залата.

— Е, приятел — каза Стар, като се надигна от креслото, по-добре да хапнем нещо, преди да е станало още по-лошо.

Арабинът се изхили и кимна.

За известно време над празната зала господстваше неподвижният образ на Ханна Щерн, усмихваща се от екрана. Когато операторът започна да пренавива филма, той се размаза.