Треванян
Шибуми (15) (Начин за игра на Шибуми)

Замъкът Етчбар

След като паркира на площада на Етчбар (той не разрешаваше на автомобили да влизат в неговата собственост) и удари с юмрук на прощаване покрива на колата, Хел тръгна по частния път към замъка чувствайки — както винаги, когато се връщаше вкъщи — една бащинска привързаност към тази прекрасна сграда от седемнадесети век, в която беше вложил години преданост и милиони швейцарски франкове. Това беше нещото, което обичаше най-много на този свят, физическа и емоционална крепост срещу двадесетия век. Той спря по пътя към тежките порти, за да потупа земята около един новопосаден храст. Докато правеше това, усети приближаването на една неясна и разпръсната аура, което можеше да бъде само Пиер, неговият градинар.

— Bonjour, M’sieur — поздрави Пиер по своя пеещ начин, когато разпозна Хел със замъгления си поглед, дължащ се на редовно поеманите още от зазоряване чаши червено вино.

Хел му кимна.

— Чух, че имаме гост, Пиер.

— Така е. Едно момиче. То още спи. Жените ми казаха, че е курва от…

— Знам. Госпожата будна ли е?

— Сто на сто. Информираха я за вашето пристигане преди двадесет минути. — Пиер погледна към небето и кимна мъдро. — Ах, ах — каза той, клатейки глава. Хел разбра, че се готви да направи предсказване за времето, както се случваше всеки път, когато се срещнеха в градината. Всички баски в тази страна вярваха, че притежават специална дарба за метеорологични прогнози, базираща се на планинския им произход и множеството народни мъдрости, отнасящи се до особеностите на времето. Предсказанията на Пиер, поднесени със спокойна убеденост, която никога не се разколебаваше въпреки постоянната неточност, съставляваше темата на разговора му с Хел от петнадесет години — от момента, в който селският пияница беше повишен в ранг градинар и официален негов застъпник срещу селските клюки.

— Ах, мосю, ще падне дъжд преди края на деня — каза монотонно Пиер, кимайки на себе си с твърда убеденост. — Така че няма никакъв смисъл да аранжирам тези цветя днес.

— Наистина ли, Пиер? — Колко ли стотици пъти бяха провеждали този разговор?

— Да, така е. Снощи, при залез, облаците близо до планината бяха оцветени в червено и златисто. Това е сигурен знак.

— О-о? Но поговорката не казва ли друго? Не е ли arrats gorriak eguraldi?

— Така казва поговорката, мосю. Обаче… — Очите на Пиер заблестяха конспиративно, докато потупваше дългия си нос. — … Всичко зависи от фазата на луната.

— О-о?

Пиер затвори очи и бавно кимна, усмихвайки се благосклонно на невежеството на чужденците.

— Когато луната расте, правилото е така, както вие го казахте, но когато луната намалява, е по другия начин.

— Разбирам. Тогава, когато луната намалява, то е: Goiz, dorriak dakarke uri?

Пиер се намръщи, поставен в неудобното положение да направи точна прогноза. Той се замисли за момент, преди да отговори.

— Зависи, мосю.

— Сигурен съм, че зависи.

— И… има и едно допълнително усложнение.

— Ти ще ми кажеш за него.

Пиер се огледа притеснено и премина на френски, за да не рискува да обиди земните духове, които, естествено, разбират само баски.

— Vous voyes, M’sieur, de temps en temps, la lune se trompe.^[1]

Хел пое дълбоко въздух и поклати глава.

— Приятна сутрин, Пиер.

— Приятна сутрин, мосю. — Пиер заприпка надолу по пътя, за да види дали нещо друго не се нуждае от неговото внимание.

Със затворени очи и отпуснато съзнание, Хел седеше потопен до шия в японската дървена вана, напълнена с толкова гореща вода, че влизането в нея беше комбинация от болка и удоволствие. Веднага след като бяха чули, че мистър Хел е тръгнал от Лару за дома си, слугите бяха запалили бойлера. В момента, когато той беше свалил мръсотията и беше взел един леденостуден душ, неговата японска вана беше напълнена, а малката баня — потънала в гъста пара.

Хана дремеше срещу него, седнала върху една по-висока скамейка, която й позволяваше също да е потопена до шията. Както винаги, когато се къпеха заедно, краката им бяха преплетени в небрежна ласка.

— Искаш ли да ти разкажа за нашия гост, Нико?

Той бавно поклати глава, не желаейки да прекъсне абсолютното отпускане.

— По-късно — промълви той.

След четвърт час водата изстина достатъчно, за да може да се раздвижи. Отвори очи и се усмихна сънено на Хана.

— Човек остарява, приятелко. След няколко дни в планината ваната става повече медицинска необходимост, отколкото удоволствие.

Хана се усмихна и притисна крака му между своите.

— Пещерата добра ли беше?

Той кимна.

— В действителност беше лесна. Пещера, в която можеше да се ходи, нямаше лазене, без сифони. Беше точно работа, с която моето тяло може да се справи.

Излезе от ваната и плъзна подплатения панел, който разделяше банята от малката японска градина. Усъвършенстваше я през последните петнадесет години и смяташе, че ще бъде приемлива поне още петнадесет. Покрай него в студения въздух се издигна пара на вълни. Беше разбрал, че една гореща вана, двадесет минути лека медитация, един час любов и един бърз душ възстановяваха тялото и духа по-добре от една нощ сън. Тази рутина беше нещо обичайно за него след връщане от пещерен поход или, преди време, от контратерористичен удар.

Хана излезе от ваната и облече върху мокрото си тяло едно леко, подплатено кимоно. Помогна му да облече своето кимоно за след баня и излязоха в градината, където той спря за момент да нагласи един „пеещ“ камък в потока, водещ към малко езеро, тъй като звукът не беше достатъчно чист, за да му хареса. Банята, със стени от дебели талпи, беше наполовина скрита от бамбукови подпори, които ограждаха градината от три страни. Срещу нея имаше една ниска постройка от тъмно дърво, с хартиени плъзгащи се врати, където беше неговата японска стая, в която учеше и медитираше, и „оръжейната стая“, където държеше необходимите пособия за дейността, от която наскоро се беше оттеглил. Четвъртата страна на градината беше запушена от гърба на замъка, така че двете японски постройки бяха отделени и не разваляха съвършенството на мраморната фасада. Беше работил едно цяло лято, за да ги построи. За целта беше довел двама майстори от Киушу, достатъчно възрастни, за да си спомнят как се работи с дърво и клинове.

Коленичили пред ниска, лакирана маса, с лице към японската градина, те закусиха леко с топки от пъпеш (топли, за да се подчертае аромата на мускус), тръпчиви сливи (синьо-зелени, ледени и сочни), оризови кексчета и по половин чаша вино.

Приключила с храната, Хана стана от масата.

— Да затворя ли плъзгащите се врати?

— Остави една притворена, за да можем да виждаме градината.

Хана се усмихна. Николай и неговата градина… като баща и нежно, но взискателно дете. Градината беше най-важното от всичко, което притежаваше, и често след пътуване се връщаше, без да се обади вкъщи, сменяше дрехите си и работеше в градината дълги часове, преди някой от дома да разбере, че се е върнал. За него градината беше конкретна изява на шибуми, но най-вероятно старостта щеше да му попречи да доживее до пълната й изява.

Тя остави кимоното да падне от тялото й.

— Ще се обзалагаме ли?

Хел се засмя.

— Добре. Победителят получава… да видим. Какво ще кажеш за половин час Удоволствието на бръснача?

— Чудесно. Сигурна съм, че ще ми достави голямо удоволствие.

— Толкова ли си сигурна в себе си?

— Добри ми приятелю, ти беше в планината три дни. Тялото ти е произвеждало любов, но е нямало къде да я излее. Ти си в неизгодно положение при облога.

— Ще видим.

За Хана и Николай предварителната игра беше колкото физическа, толкова и духовна. Бяха любовници от IV стадий, тя — в резултат на отличното обучение, той — поради самоконтрола, на който се беше научил на младини и поради своето „шесто чувство“, което му позволяваше да улови съвсем точно преживяванията на партньора си. Играта беше насочена да предизвика другия да достигне пръв до кулминация и в техниката нямаше задръжки и ограничения. Победителят получаваше Удоволствието на бръснача — един дълбоко отпускащ, възбуждащ масаж, при който кожата на ръцете, краката, гърдите, гърба, стомаха и половите органи леко се докосват с добре наточен бръснач. Горещото удоволствие и страхът от порязване допринасят масажираният да се отпусне напълно като единствена алтернатива за непоносимото удоволствие и напрежение. Характерно за Удоволствието на бръснача е, че започва с крайности, изпращащи вълни от възбуда, когато бръсначът приближава ерогенните зони, пламващи от удоволствие и страх. Съществуват допълнителни техники, когато бръсначът е в близост до тези зони, които е опасно да се описват.

Удоволствието на бръснача завършва с орална любов.

Който от тях спечелеше облога, докарвайки другия до кулминация, щеше да получи Удоволствието на бръснача и те си имаха свой собствен начин на игра. Познаваха се достатъчно добре, за да се доведат бързо на прага на връхната точка и там започваха играта на ръба между удоволствие и контрол.

Чак след излизането си от затвора Сугамо, след като започна новия си живот на Запад, Хел усъвършенства сексуалния си опит. Преди това беше аматьор. Отношенията му с Марико по същество не бяха физически; това беше една младежка привързаност и несръчните им полови преживявания не бяха нищо друго, освен добавка към нежните им и несигурни чувства.

Със сестрите Танака Хел навлезе в I стадий на правене на любов — здрав и опростен стадий на полова любознателност, при който силни, млади животни, преливащи от импулса да продължат рода си, се упражняват един с друг в телата си. Въпреки че стадий I е монотонен и плебейски, той е цялостен и честен, и Хел се наслаждаваше на времето, прекарано по този начин. Той съжаляваше само, че толкова много хора бяха осакатени сетивно от собствените си култури и можеха да възприемат силното, изпотяващо любене в стадий I само когато беше свързано с любов, романтика, чувства или самоизява. В объркването си те изграждаха взаимоотношенията си върху пясъчни кули от страст. Хел смяташе за много жалко това, че хората така отблизо контактуват с романтичната литература, която създава очаквания под възможностите за задоволяване и допринася за брачните изневери, силно характерни за западните хора.

По време на краткото си пребиваване в стадий II — използването на секса като психологичен аспирин, като наркоза, като кръвопускане за намаляване на треската и високото кръвно — Хел започна да добива представа за четвъртото ниво на сексуалните преживявания. Тъй като му беше ясно, че половата активност щеше да заема значително място в живота му и тъй като мразеше аматьорството във всичките му форми, той се зае да се подготви. Получи професионално обучение в Цейлон и в изключителните бордеи на Мадагаскар, където живя четири месеца, учейки се от жени от всякаква раса и култура.

Стадий III е най-висшата степен, която може да бъде достигната от западните хора и от повечето азиатци. Хел премина този стадий мързеливо и с голям апетит, защото беше млад, тялото му беше силно, а въображението му богато. Нямаше опасност да затъне в изкуственото стимулиране, с което изнежените интелектуалци и хората от филмовия свят търсеха компенсация и възбуждане.

Още докато беше в стадий III, Хел започна да експериментира някои изтънчени тактики — като колебаене на ръба на кулминацията и мислено полово сношение. Струваше му се занимателно да прави аналогия между сексуални техники и терминология от Го. Някои от тях лесно възбуждаха съзнанието, други можеха да се прилагат само със свободно използване на метафора.

Когато беше на тридесет, сексуалните интереси и възможности съвсем естествено доведоха Хел до стадий IV, последната „фаза на играта“, при която възбудата и кулминацията са нормално следствие от дейност, която изисква цялата умствена сила и сдържаност на един шампионат по Го, тренировката на една цейлонска проститутка и подвижността и смелостта на един алпинист. Играта, която предпочиташе, беше измислил сам. Тя можеше да се играе само с друг любовник от стадий IV и само ако и двамата се чувстваха достатъчно силни. Играеше се в малка стая, около шест татамита. Двамата играчи, облечени в официални кимона, коленичеха един срещу друг, облегнати на стената. От всеки се изискваше да достигне мислено точката на кулминация и да се колебае там. Не беше допустим допир, само концентрация и жестове, които могат да правят с една ръка.

Предметът на играта беше да предизвикаш кулминация преди сам да си я достигнал, и се играеше най-добре, докато вали дъжд.

След време той изостави тази игра, тъй като беше много затормозителна и защото беше самотна и егоистична. Липсваха й привързаността и милувките след края, които бяха най-добрата украса в любенето.

Очите на Хана се присвиха от усилие, устните й бяха опънати върху зъбите. Тя се опита да се измъкне от нежеланата поза, в която я държеше, но той не я пусна.

— Мисля, че се разбрахме, че не ти е разрешено да правиш това! — помоли се тя.

— Не съм се съгласявал с нищо.

— О-о, Нико… не мога!… Не мога да се въздържа! Проклет да си!

Тя огъна гърба си в последно усилие да се сдържи.

Нейното удоволствие подейства на Хел, който освободи контрола си и си позволи да достигне връхната точка точно след нея. След което изведнъж шестото му чувство изпрати предупреждение. Тя се преструваше! Аурата й не танцуваше, както би трябвало в този случай. Той се опита да се спре, но беше много късно. Беше минал извън границата на контрола.

— Ти, дявол такъв! — извика той.

Тя се смееше, след като свърши няколко секунди след него.

Тя лежеше по гръб, тананикайки сънено, докато той бавно прокарваше бръснача по дупето й, чудесен обект, получен от смесването на японската с негърската кръв. Той нежно го целуна и продължи с Удоволствието.

— След два месеца изтича срокът на службата ти при мене, Хана.

— Хм, хм. — Тя не искаше да прекъсне унесеността си с говорене.

— Обмисли ли предложението ми да останеш при мене?

— Хм, хм.

— И?

Проточен звук през отпуснати устни, означаващ: „Не ме карай да говоря.“

Той се засмя и я обърна по гръб, продължавайки с възбуждащия масаж, с подробности и съответни техники. Хана беше в чудесно състояние. Тя беше в средата на тридесетте и все още притежаваше способностите на голяма любовница. Благодарение на големите грижи, които полагаше за тялото си, и в резултат от смесването на кръвта между три раси — азиатска, черна и бяла, което спомагаше да не проличат следите от времето, тя щеше да бъде на висота поне още петнадесет години. Беше удоволствие да я наблюдаваш и да работиш върху нея. Най-голямото й качество беше в способността й да приема удоволствието цялостно и с благодарност.

Когато Удоволствието на бръснача беше близо до върха си, той приключи събитието с класическия му край. За известно време те останаха да лежат заедно в типичната усукана прегръдка на любовници.

— Обмислях оставането си, Нико — каза тя. Гласът й вибрираше до гърдите му. — Има много причини, които да ме накарат да го направя. Това е най-прекрасното място на света. Винаги ще съм ти благодарна, че ми показа този кът от баската земя. И ти си успял да създадеш един живот на шибуми, който е много привлекателен. И освен това тук си ти, толкова спокоен и непреклонен, когато взаимодействаш с външния свят, толкова момчешки в любенето си. Не ти липсва известен чар.

— Благодаря ти.

— И освен това, трябва да призная, че много по-трудно се намира добре трениран мъж, отколкото една завършена жена. Но… тук ми е самотно. Знам, че съм свободна да отида до Байон или Париж — и прекарвам добре, когато съм там — но ден след ден, независимо от твоето внимание и удоволствието от разговорите, и независимо от енергията на нашия приятел Льо Каго, тук е самотно за една жена, чиито интереси и апетити са така изострени като моите.

— Разбирам това.

— За теб е по-различно, Нико. Ти си саможив по натура. Ти се отвращаваш от външния свят и нямаш нужда от него. Аз също намирам, че повечето от хората навън или ме отегчават или ме дразнят. Но не съм саможива по натура и притежавам силна любознателност. Освен това… има и друг проблем.

— Да?

— Как бих могла да го обясня? Личности като твоята и моята са предназначени да доминират. Всеки от нас би трябвало да се разгръща в едно голямо общество, придавайки му вкус. Двамата с теб на едно място сме като разхищение на концентрирани подправки в сладникаво ядене. Разбираш ли какво имам предвид?

— Това означава ли, че си решила да напуснеш, след като изтече срокът?

Тя въздъхна дълбоко.

— Означава, че още не съм решила. — Тя помълча за известно време, след което каза: — Мисля, че бих предпочела да имам най-доброто и от двата свята, да прекарвам половината от всяка година тук, почивайки и учейки с тебе, а другата половина там, навън, зашеметявайки моята публика.

— Не виждам нищо лошо в това.

Тя се засмя.

— Това ще означава, че ще трябва да се справяш за шест месеца всяка година с почернелите, дългокраки, безмозъчни нимфи на баската страна. Актриси, модели и други такива. Ще можеш ли да го направиш?

— Точно толкова лесно, колкото и ти с момчетата, притежаващи изключителни мускули и честни, празни очи. За нас двамата това ще бъде като живеене само с ордьоври. Но защо не? Има нещо забавно в ордьоврите. Те засищат, без да са хранителни.

— Нека си помисля за това, Нико. Идеята е привлекателна. — Тя се надигна на лакът и погледна надолу към притворените му очи. — Освен това, свободата е съблазнителна. Може би няма да вземам никакви решения.

— Това също е решение.

Те се облякоха и слязоха да си вземат душ под перфорираната медна бъчва, която беше конструирал за целта първият образован собственик на замъка почти преди триста години.

Чак след като изпиха чая си в бежовозлатистия източен салон, Хел попита за посетителката.

— Тя още спи. Когато пристигна вчера, беше много отчаяна. Беше дошла от селото, след като беше пътувала със самолет от Рим до Пау и оттам на стоп до Тардет. Въпреки че се опита да говори любезности, още от самото начало разбрах, че е много объркана. Започна да плаче, докато пиеше чая си. Плачеше, без да знае, че го прави. Дадох й нещо за успокоение и я сложих да спи. Но през нощта се събуди от кошмари и аз седях на края на леглото, милвах косата й и й тананиках, докато се успокои и заспи отново.

— Какъв е проблемът й?

— Разказа ми, докато галех косата й. Случило се е нещо ужасно на летището в Рим. Двама от нейните приятели са били застреляни, убити.

— Застреляни от кого?

— Не каза. Може би не знае.

— Защо са били застреляни?

— Нямам представа.

— Каза ли ти защо е дошла в нашия дом?

— Изглежда и тримата са били на път за насам. Тя нямала пари, само билета за самолет.

— Каза ли как се казва?

— Да. Ханна Щерн. Каза, че нейният чичо бил твой приятел.

Хел остави чашата си и издиша през носа.

— Аса Щерн ми беше приятел. Той е мъртъв. Длъжник съм му. Имаше един момент, когато без неговата помощ щях да съм мъртъв.

— А това задължение отнася ли се и до момичето?

— Ще видим. Каза, че онзи удар на международното летище в Рим е станал вчера следобед?

— Или сутринта. Не съм сигурна кога.

— Тогава ще е в новините на обед. Когато момичето се събуди накарай я да дойде да ме види. Аз ще съм в градината. О, мисля, че Льо Каго ще дойде на вечеря — ако свърши с работата си в Лару навреме.

Хел работи в градината час и половина, подкастряйки, насочвайки и стремейки се към един среден и неуловим ефект. Не беше художник, но беше чувствителен; на градината му — неговата основна изява на импулса му да създава — липсваше саби, но притежаваше черти на шибуи, които разграничаваха японското изкуство от механичната динамика на западното и претрупаната хипербола на китайското. Имаше онази сладка меланхолия, онази опрощаваща тъга, които характеризираха красотата на японското мислене. Имаше нарочна неточност и органична простота, които създаваха задоволено естетическо напрежение, действащо като баланс.

Точно преди пладне един слуга донесе транзистор. Хел се заслуша в предаването на „Би Би Си“ в дванадесет часа. Новините бяха четени от познатата му жена. Нейният характерен глас беше източник на шеги сред международното англофилско общество от години. Към особеното произношение, характерно за „Би Би Си“, тя прибавяше един полусподавен звук, за който публиката правеше най-различни предположения и обзалагания.

Скрито между баналности за провалящи се правителства, падането на долара, бомби в Белфаст, беше и описанието на ужаса на международното летище в Рим. Двама японци, вследствие идентифицирани от документите им като членове на „Червената Армия“, действащи за „Черния Септември“, открили огън, убивайки двама млади израелци, чиято самоличност беше премълчана. Самите убийци били застреляни при престрелка с италианската полиция и специалните агенти, при което загинали и няколко от присъстващите. „А сега по-леките новини…“

— Мистър Хел?

Той изключи радиото и кимна на младата жена, която стоеше на вратата на оръжейната стая. Тя носеше къси панталони цвят каки и блузка с къси ръкави, чиито първи три копчета бяха разкопчани. Беше обещаваща за ордьовър: дълги, силни крака, тънка талия, агресивен бюст, червеникава коса, бухнала от скорошното миене. Повече субретка, отколкото героиня, тя се намираше в онзи кратък желан момент между жребче и кобила. Лицето й беше меко, без бръчки от преживяното, но напрежението, в което се намираше, му придаваше раздразнително изражение.

— Мистър Хел? — каза тя отново с несигурен тон.

— Елате и седнете, мис Щерн.

Тя седна на един стол под полица с метални устройства, за които очевидно не предположи, че може да са оръжия, и се усмихна слабо.

— Не знам защо, но си мислех, че сте по-възрастен. Чичо Аса говореше за вас като за приятел, мъж на неговата възраст.

— Ние сме на една възраст; живяхме в един и същи век. Не че това има някакво значение. — Той я изгледа безизразно, преценявайки я. И я намери желана.

Чувствайки се неудобно под втренчения поглед на бутилковозелените му очи, тя потърси спасение в лек разговор.

— Вашата жена — Хана, е… беше много любезна с мене. Тя седя при мене миналата нощ и…

Той я прекъсна с жест.

— Започнете, като ми разкажете за вашия чичо и защо ви е говорил за мен. След това ми дайте подробностите за събитията на международното летище в Рим. След това ми кажете какви са ви плановете и какво общо имат с мене.

Изненадана от служебния му тон, тя си пое дълбоко въздух и, напълно типично започна историята със себе си. Разказа му, че е израснала в Скопие, че е посещавала Северозападния университет, като активно се е интересувала от политика и обществени теми и решила преди дипломирането си да посети чичо си в Израел — да потърси корените си, да открие своя еврейски произход.

Клепачите на Хел леко се свиха, като чу последното. Въздъхна кратко. С един жест я подкани да продължи.

— Вие знаете, разбира се, че чичо Аса беше поел изпълнението на наказанието над тези, които извършиха мюнхенските убийства.

— Това разбрах по тайния съобщителен канал. Ние никога не споделяхме такива неща в писмата си. Когато за първи път чух това, си помислих, че чичо ви е изглупял, за да реши да се опита да извърши нещо такова при положение че старите му приятели и контакти или са си отишли от този свят, или са се забили в политиката. Можех само да предположа, че това е било едно отчаяно действие на човек, знаещ, че краят му наближава.

— Но той организира нашето ядро преди година и половина, а се разболя едва преди няколко месеца.

— Това не е вярно. Вашият чичо беше болен от няколко години. Имаше две кратки възстановявания. По времето, за което твърдите, че е организирал вашето ядро, той се бореше с болката, използвайки опиати. Това може и да е била причината за замъглената му мисъл.

Ханна Щерн се намръщи и погледна встрани.

— Вие като че ли не уважавате много чичо ми.

— Напротив. Аз много го харесвах. Той беше брилянтен мислител и мъж с щедра душевност — един човек с шибуми.

— Човек с… какво?

— Няма значение. Вашият чичо не беше създаден за терорист. Беше емоционално неподготвен за такова нещо — което разбира се, говори само в негова полза. В по-щастливи времена би живял спокойния живот на учен или учител. Но той страстно защитаваше чувството си за справедливост и не само собствения си народ. Начинът, по който стояха нещата преди двадесет и пет години, не е същият, както е сега в Израел, и страстните и щедри хора, които не бяха страхливци, имаха малко възможности за избор.

Ханна не беше свикнала с мекия, почти шепнещ глас на Хел и се наведе напред, за да чува думите му.

— Грешите, като казвате, че не оказвам дължимата почит на вашия чичо. Преди шестнадесет години в Кайро той рискува сигурността си, може би и живота си, за да ми помогне. Което е още по-важно, той рискува успеха на проекта, на който се беше отдал. Бях прострелян. Не можех да потърся медицинска помощ и хотел. Бях се скитал два дни из крайните улици с прогизнала от кръв кърпа, притисната под ризата, когато го срещнах. Бях замаян от треска. Не, аз много го уважавам. И съм му задължен. — Хел каза всичко това монотонно, без театралничене. Каза й го, защото смяташе, че заради чичо си тя трябваше да знае докъде се простира чувството му за дълг. — След онази история в Кайро чичо ви и аз никога повече не се срещнахме. Нашето приятелство се задълбочи през годините, когато разменяхме писма, в които споделяхме идеи, възгледи за прочетени книги, оплаквахме се от живота и съдбата. Бяхме освободени от неудобството, което изпитва човек, говорейки с непознат. Бяхме много близки непознати. — Хел се зачуди дали тази млада жена би могла да разбере такъв вид приятелство. Решавайки, че едва ли може, той се върна на належащото. — Добре, значи след като синът му е убит в Мюнхен, вашият чичо създава едно ядро, което да му помогне в отмъстителната мисия. Колко човека и къде са те сега?

— Аз съм единственият останал.

— Вие сте били в ядрото?

— Да. Защо? Нима това изглежда…

— Няма значение. — Хел вече беше убеден, че Аса Щерн е действал със замъглено от отчаяние съзнание, след като бе въвел тази либералка в действащо ядро. — Колко голямо беше ядрото?

— Бяхме пет. Нарекохме се „Петимата от Мюнхен“.

Клепачите му отново се сведоха.

— Колко театрално. Значи петима? Вашият чичо, вие, двамата убити в Рим и кой беше петият член?

— Петият човек беше убит при избухването на бомба в едно кафене в Йерусалим. Той и аз, ние бяхме… ние бяхме…

— Сигурен съм, че сте били. Това е вариант на романс през лятната ваканция. Добре, кажете ми докъде бяхте стигнали, преди Аса да умре.

Ханна беше смутена и обидена. Това изобщо не приличаше на човека, който беше описвал чичо й — един нежен, културен мъж, който плащаше дълговете си и отказваше да работи за злите международни сили. Как можеше чичо й да бъде привързан към човек, който не показваше и най-малка човещина? На когото изобщо липсваше разбиране?

Хел естествено разбираше прекалено добре. Доста пъти му се беше налагало да почиства след такива отдадени на делото аматьори. Знаеше, че когато избухне бурята, те от страх или бягат, или започват безразборно да стрелят.

Ханна беше изненадана, че сълзите й пресъхнаха от студеното придържане към факти и информация, което наложи Хел. Тя подсмръкна и каза:

— Чичо Аса имаше източници на информация в Англия. Той научи, че последните двама от мюнхенските убийци са с групата на „Черния Септември“ и планират отвличане на самолет, тръгващ от Хийтроу.

— Колко голяма бе групата?

— Пет или шест човека. Не бяхме сигурни.

— Бяхте ли разбрали точно кои са били участниците в Мюнхен?

— Не.

— Значи сте имали намерение да убиете всичките пет?

Тя кимна.

— Ясно. А контактите ви в Англия? Какъв е техният характер и какво ще направят за вас?

— Те са градски терористи, борещи се за освобождението на Северна Ирландия от английското господство.

— Господи!

— Трябва да знаете, че съществува нещо като братство между всички, които се борят за свобода. Тактиките ни може да са различни, но крайната ни цел е една и съща. Ние всички очакваме деня, когато…

— Моля ви — прекъсна я той. — А сега, какво щяха да направят тези от ИРА за вас?

— Е-е… те щяха да наблюдават септемврийците. Щяха да ни приютят, когато пристигнехме в Лондон. И щяха да ни осигурят оръжие.

— „Ние“ навярно означава вие и двамата от Рим.

— Да.

— Ясно. Добре, кажете ми сега какво се случи в Рим. „Би Би Си“ определи убийците като японци от „Червената армия“, действащи за Организацията за освобождение на Палестина.

— Не знам.

— Не бяхте ли там?

— Да! Бях там! — Тя се овладя. — Но в объркването… хората умиращи… стрелба навсякъде около мене… — Разстроена, тя стана и се обърна с гръб към този мъж, който нарочно я измъчваше, изпитвайки я. Каза си, че не трябва да плаче, но сълзите въпреки това потекоха. Нервна, изпитваща нужда да прави нещо с ръцете си, тя посегна да вземе от рафта зад нея една проста метална тръба.

— Не пипайте това!

Тя отдръпна ръката си, стресната от гласа му — за първи път повишен. Заля я вълна от справедлив гняв.

— Няма да повредя играчките ви!

— Те могат да ви повредят. — Гласът му отново беше тих и модулиран. — Това е тръба с нервнопаралитичен газ. Ако бяхте завъртели долната половина, щяхте досега да сте мъртва. И което е по-важно — и аз също.

Тя направи гримаса и се оттегли от рафта с оръжията. Запъти се към плъзгащата се врата, която водеше в градината, и се облегна на прага, опитвайки се да събере мислите си.

— Госпожице, имам намерение да ви помогна, ако това е възможно. Признавам, че може и да не е възможно. Вашата малка аматьорска група е допуснала всички възможни грешки и не на последно място от тях е свързването ви с тези мумии от ИРА. Въпреки това, заради вашия чичо ще ви изслушам. Може би ще мога да ви защитя и да ви върна обратно в буржоазния комфорт на вашия дом, където можете да се борите срещу безпорядъка в националните паркове. Но ако реша да ви помогна, трябва да знам разположението на камъните върху дъската. Затова искам от вас да запазите чувствата и артистичността за мемоарите си и да отговорите на въпросите ми възможно най-кратко и ясно. Ако не сте готова да направите това сега, можем да говорим по-късно. Но вероятно трябва да действам бързо. Типично в случай като този, след предотвратен набег — а сигурно този номер на международното летище в Рим е бил точно това — времето работи за другите. Сега ли ще говорим, или ще отидем да обядваме?

Ханна се плъзна на пода върху татамито и облегна гърба си на прага. Профилът й се очерта на фона на огрятата от слънце градина. След известно време каза:

— Съжалявам. Много ми се насъбра.

— Не се и съмнявам. Сега ми разкажете за удара в Рим. Факти и впечатления. Не емоции.

Тя погледна надолу и започна да очертава с нокът малки кръгчета върху почернялото си бедро, след което сви колене и ги придърпа към себе си.

— Добре. Аврим и Чаим минаха през паспортната проверка преди мене. Мене ме забави италианският офицер, който се опитваше да флиртува и оглеждаше влюбено гърдите ми. Предполагам, че е трябвало да нося блузата си закопчана догоре. Най-накрая той подпечата паспорта ми и аз тръгнах към терминала. Тогава започнаха изстрелите. Видях Аврим да бяга… и да пада… едната страна на главата му цялата… цялата. Почакайте малко. — Тя подсмръкна и пое няколко пъти дълбоко въздух. — Аз също започнах да бягам… всички бягаха и крещяха… един възрастен човек с бяла брада беше ранен… едно дете… една дебела жена. След това се чуха изстрели, идващи от другата страна на терминала и от надвисналия мецанин, и азиатците бяха застреляни. След това изведнъж стрелбата престана, имаше само писъци и ранени хора. Видях Чаим да лежи до шкафчетата за багаж, краката му бяха неестествено изкривени. Беше улучен в лицето. А аз… аз просто продължих. Не знаех какво правя, къде отивам. Тогава чух повикването за полета до Пау. Продължих да вървя направо, докато стигнах до изхода за пътниците. И… и това е всичко.

— Дотук добре. Сега ми кажете вие бяхте ли цел?

— Какво?

— Някой стреляше ли специално по вас?

— Не знам. Как бих могла да зная?

— Японците автомати ли използваха?

— Какво?

— Какъв звук издаваха — „рат-рат“ или „банг-банг“?

Тя остро го изгледа.

— Знам какво е автоматично оръжие. Упражнявахме се с тях в планината.

— „Рат-рат“ или „банг-банг“?

— Бяха автомати.

— А някой, стоящ наблизо до вас, беше ли улучен? Тя се замисли, притискайки колене до устните си.

— Не. Никой близо до мене не падна.

— След като професионалисти, използващи автомати, не са свалили никой близо до вас, значи не сте била цел. Вероятно не са решили, че сте заедно. Особено след като сте напуснала проверката известно време след тях. Добре. Сега ще ви помоля да си припомните изстрелите от мецанина, които са свалили японците. Какво можете да ми кажете за тях?

Тя поклати глава.

— Нищо. Нищо не си спомням. Но не бяха автомати. — Тя погледна лукаво към Хел. — Правеха „банг-банг“.

Той се усмихна.

— Ето това е начинът. Хуморът и гневът в момента са по-полезни от сълзливите емоции. В съобщението по радиото се казваше нещо за „специални агенти“, които били заедно с италианската полиция. Можете ли да ми кажете нещо за тях?

— Не. Изобщо не видях хората, които стреляха от мецанина.

Хел кимна и наведе глава, събрал дланите си и леко докосвайки с върха на пръстите си устните.

— Дайте ми минутка да подредя всичко това. — Той фокусира поглед в тъканите шарки на татамито, но когато започна да обмисля чутото, очите му се разфокусираха.

Ханна остана седнала на пода. Загледа се към градината, където слънчевата светлина се отразяваше в малкия поток, проблясващ между бамбуковите листа. Типично за нейната култура и класа, вътрешните ресурси й липсваха, за да изпита човек насладата от тишината, и много скоро се почувства неудобно.

— Защо няма никакви цветя във вашата…

Без да я погледне, той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

Четири минути по-късно повдигна глава.

— Какво?

— Извинете?

— Нещо за цветя?

— О-о, нищо важно. Просто се чудех защо нямате никакви цветя в градината.

— Има три цветя.

— Три вида?

— Не. Три цветя. Всяко от тях показва сезона на цъфтенето. Сега сме между сезоните. Добре, нека да видим с какво разполагаме и какво можем да предположим. Съвсем очевидно е, че нападението в Рим е било организирано или от палестинците, или от „септемврийците“ и че те са научили за намеренията ви — вероятно от вашите приятели от ИРА в Лондон, които биха продали собствените си майки в турски харем, ако цената си заслужава — и ако някой уважаващ себе си турчин може да ги използва за нещо. Появата на фанатици от японската „Червена Армия“ би трябвало да сочи към „Черния Септември“, които често използват други за опасната работа, тъй като не обичат много да рискуват. Но тук нещата малко се усложняват. Наемните убийци са ликвидирани за секунди и то от хора, разположени на мецанина. Най-вероятно не са били от италианската полиция, защото нещата са извършени съвсем ефикасно. Най-доброто предположение е, че тези, на които е била предадена информацията за вас, също са били предадени. Защо? Единствената причина, за която се досещам веднага, е, че някой не желае японците да останат живи. А защо? Най-вероятно те не са били стрелци от „Червената Армия“. А това естествено ни довежда до ЦРУ. Или до компанията-майка, която контролира ЦРУ и всички останали в правителството на САЩ, ако това има някакво значение.

— Какво представлява компанията-майка? Никога не съм чувала за нея.

— Малко от американците са чували. Това е една управляваща организация, в която влизат главните петролни и енергийни международни компании. Те отдавна спят в едно легло с арабите, използвайки тези невежи копелета като залог за своите комбинации при предизвикване на кризи и спекулации. Компанията-майка е сериозен противник и не може да бъде притисната лесно. Въпреки че се стараят да се представят в средствата за информация като лоялни американски — или британски, или германски, или датски — компании, в действителност те са международни подправителствени институции, чийто единствен патриотизъм е печалбата. Много вероятно е и вашият баща да притежава акции при тях, както и повечето посивели дами в страната ви.

Ханна поклати глава.

— Не мога да си представя ЦРУ да има нещо общо с „Черния Септември“. Съединените щати подкрепят Израел, те са съюзници.

— Подценявате разтегливата същност на съвестта на вашата страна. Те направиха една осезаема стъпка след петролното ембарго. Американската преданост към честта е обратнопропорционална на загрижеността им към централното управление. Типично за американците е, че могат да бъдат смели и самопожертвователни за много кратко време. По тези причини са по-добри във война отколкото при носещ отговорности мир. Могат да посрещнат опасността, но не и неудобствата. Те отравят въздуха си, за да убиват комарите. Изтощават енергийните си източници, за да управляват електрически ножове за дърворезба. Никога не трябва да забравяме, че винаги имаше кока-кола за войниците във Виетнам.

Ханна се засегна като патриот.

— Смятате ли, че е честно да се правят такива обобщения за хората?

— Да. Обобщаването е погрешен начин на мислене само когато се отнася за отделни индивиди. Това е най-точният начин да се опише масата, пачките с банкноти. А вашето е демокрация, диктатура на парите.

— Отказвам да повярвам, че американци са участвали в този ужас на летището. Невинни деца и възрастни хора…

— Говори ли ви нещо шести август?

— Шести август? Не, защо? — Тя притисна коленете си по-силно.

— Няма значение. — Хел стана. — Трябва малко да обмисля всичко това. Ще говорим пак този следобед.

— Възнамерявате ли да ми помогнете?

— Вероятно. Но сигурно не по начина, който си представяте. Между другото, мога ли да ви дам един доброжелателен съвет?

— Какъв?

— Лош стил е за една така щедро окосмена млада дама да носи толкова къси шорти и да седи така, че да го показва. Освен, разбира се, ако не искате да докажете, че червената ви коса е естествена.

Обедът беше поднесен върху малка кръгла маса в западната приемна с изглед към преливащите зелени тонове на градината и алеята, която водеше към централната врата. Големите плъзгащите прозорци бяха отворени и дългите завеси мързеливо се издуваха от ухаещия на кедър ветрец. Хана се беше преоблякла в дълга сивкавосиня копринена рокля. Тя донареждаше поставения в средата букет и се обърна с усмивка към Хел и Ханна, които влизаха в момента.

— Идвате съвсем навреме. Току-що сервираха обеда. — В действителност тя ги чакаше вече от десет минути, но едно от нейните качества беше умението й да накара другите да се чувстват добре. Един поглед към лицето на Ханна й показа, че разговорът с Хел е бил доста разстройващ, и тя се зае със задачата да поддържа лек, светски разговор по време на обеда.

Докато разгъваше колосаната ленена салфетка, Ханна забеляза, че не са й сервирали същото като на Хел и Хана. Пред нея имаше парче агнешко, изстудени аспержи в майонеза и пилаф от ориз, докато пред тях — пресни и леко запържени зеленчуци и обикновен кафяв ориз.

Хана се усмихна и обясни.

— Възрастта ни и предишното ни неблагоразумие налагат да се храним по-внимателно, мила. Но не искаме да налагаме нашия спартански режим и на гостите си. Всъщност, когато съм извън къщи, в Париж например, си позволявам да си похапна добре. Храненето за мене е управляем порок. Порок, който твърде трудно може да се контролира, когато живеете в Париж, където в зависимост от гледната точка, храната е или втората по качество в света, или най-лошата в света.

— Какво искате да кажете? — попита Ханна.

— Според изтънчените, френската е втора след китайската кухня. Но е обработена така, полята със сос, подлютена, накълцана, напълнена и подправена, че се получава един питателен кошмар. Затова никой в Западния свят не изпитва такова голямо удоволствие от яденето, както французите, и никой друг няма толкова много проблеми с черния си дроб.

— А какво мислите за американската храна? — попита Ханна с кисела физиономия. Беше от тези американци, които — за да се покажат интелигентни, когато са в чужбина — са склонни да оплюят всичко американско.

— Не бих могла да кажа. Никога не съм била в Америка. Но Николай е живял там известно време и ми е казвал, че има някои райони в Америка, където храната е отлична.

— О-о? — каза Ханна, поглеждайки студено към Хел. — Изненадана съм да чуя, че мистър Хел може да каже нещо хубаво за Америка или за американците.

— Не, американците ме дразнят, американизмът: социалната болест на слединдустриалния свят, която трябва неминуемо да зарази всички нации една след друга и която се нарича „американско“ само защото вашата нация е в най-напреднал стадий на заболяването. По същия начин човек говори за испански грип или за японски енцефалит тип-В. Симптомите са изчезване на етиката към работата, намаляване на вътрешните човешки ресурси и една постоянна нужда от външно стимулиране, последвани от духовна разруха и морално опиянение. Можете да разпознаете жертвата по нейните постоянни усилия да влезе във връзка със себе си и по това, че приема своята духовна посредственост за интересна психологична извратеност; по това, че обяснява своето бягство от действителността, търсейки и намирайки доказателството, че тя и нейния живот са отворени за нов експеримент. В последния стадий жертвата вече може да търси най-баналната от човешките дейности: забавлението. А колкото до вашата храна, никой не може да отрече, че Америка се е специализирала отлично в едно: закуските. И смятам, че в това има нещо символично.

Хана не одобри неприятния тон на Хел и пое контрол над разговора, като взе чинията на Ханна, за да я напълни отново.

— Моят английски е доста неточен. Тук има повече от една аспержа, но множественото число на думата звучи доста странно — asparaguses. Това да не би да е едно от онези латински множествени числа, Николай? Може би трябва да се казва asperagae, или нещо подобно?

— Някой може и да го каже по този начин, но само ако е от онези недообразовани типове, които посещават концерт за цигулка и след това си поръчват чаша капучино. Или, ако е в Америка, желе от ягоди.

— Arretes un peé et sois sage^[2] — каза Хана с леко поклащане на главата. Тя се усмихна на Ханна. — Не е ли голям досадник, като стане дума за американци? Това е недостатък на характера му. Единственият, както сам ме уверява. Отдавна искам да ви попитам, Ханна, какво четяхте в университета?

— Какво съм четяла?

— В какво сте се специализирала — поясни Хел.

— О-о. Социология.

Трябваше да отгатне. Социология, тази описателна псевдонаука, която маскира несигурността си със статистически мъгли, като се възползва от тясната пропаст между психология и антропология. Една специализация, която много американци използват за да оправдаят своята четиригодишна интелектуална ваканция и да продължат юношеството си.

— Какво сте учили в училище? — попита Ханна своята домакиня, без да се замисли.

Хана се усмихна на себе си.

— О-о… неофициално психология, анатомия, естетика — такива неща.

Ханна се зае с аспержите и неочаквано попита:

— Вие двамата не сте женени, нали? Искам да кажа… вие се пошегувахте миналата вечер, като казахте, че сте държанка на мистър Хел.

Очите на Хана се разшириха от изумление. Тя не беше свикнала с такава любознателна нетактичност, която англосаксонците смятат за приятелска откровеност. Хел повдигна длан към Хана, давайки й знак да отговори, докато очите му се изпълниха с дяволита невинност.

— Е… — каза Хана, — мистър Хел и аз не сме женени. И в действителност аз съм негова държанка. Ще вземете ли сега десерт? Току-що получихме първата доставка от разкошни череши, с които баските с право се гордеят.

Хел знаеше, че Хана нямаше да се отърве толкова лесно и й се ухили, когато мис Щерн настоя.

— Не мисля, че искахте да кажете „държанка“. На английски „държанка“ означава някой, който е нает за… е, за сексуални услуги. Мисля, че имахте предвид „любовница“. И дори любовница звучи някак старомодно. Сега хората казват, че просто живеят заедно.

Хана погледна към Хел за помощ. Той се засмя и се застъпи за нея:

— Английският на Хана е наистина много добър. Само се шегуваше за аспержите. Тя знае разликата между държанка, любовница и съпруга. Любовницата не е сигурна във възнаграждението си, съпругата не получава никакво, а и двете са аматьорки. Сега си вземете от черешите.

Хел седеше на една каменна скамейка в средата на градината, затворил очи и повдигнал лице към небето. Въпреки че планинският вятър беше хладен, слънчевите лъчи проникваха през дрехата му и го затопляха до желание да заспи. Той се колебаеше на приятната граница между дрямка и будно състояние, когато усети приближаващата се аура на някой, който беше обезпокоен и напрегнат.

— Седнете, мис Щерн — каза той, без да отваря очи. — Трябва да ви поздравя за начина, по който се държахте по време на обяда. Не споменахте нито веднъж проблемите си. Изглежда сте забелязали, че в тази къща не обичаме да обсъждаме сериозни неща на масата. Да си призная, не очаквах от вас такава добра форма на държание. Повечето хора на вашата възраст и от вашата класа са така отдадени на себе си — така загрижени с това, което преживяват — та дори не забелязват, че стилът и формата са всичко, а заместителите само отминаващ мит. — Той отвори очи и се усмихна, докато правеше блед опит да имитира американско произношение: — Истината не е в това какво правиш, а как го правиш.

Ханна се настани върху мраморната балюстрада пред него. Беше боса и не беше взела под внимание съвета му да смени дрехите си.

— Казахте, че трябва да поговорим още малко.

— Хмм. Да. Но първо ми позволете да ви се извиня за нецивилизования тон по време на малкия ни разговор по обед. Бях ядосан и раздразнен. Оттеглил съм се от повече от две години, мис Щерн. Вече не съм в бранша; отдал съм се на градинарство, пещернячество, слушам как расте тревата и търся дълбокото спокойствие, което загубих преди много години — загубих го поради обстоятелства, които ме изпълниха с омраза и ярост. И ето че се появявате вие с едно напълно законно искане да ви помогна заради дълга си към чичо ви, и аз се виждам заплашен от принудата да се върна към една професия, изпълнена със страх и насилие. Страхът изигра най-голяма роля в раздразнението, което изпитах към вас. В моята работа до известна степен съществува антишанс. Няма значение колко добре си трениран, колко си внимателен, колко си хладнокръвен, шансовете се изравняват с годините и идва моментът, когато късметът и антишансът натежават срещу тебе. Не че съм бил късметлия през цялото време — не се доверявам на късмета — но и никога не съм бил спъван от много лош късмет. Хвърлял съм монетата много пъти и винаги падаше ези. Има повече от двадесет години, които чакат да си го върнат с тура. Така! Това, което исках да обясня, беше причината, поради която бях нелюбезен с вас. Дължеше се преди всичко на страх. И на известно раздразнение. Имах достатъчно време да размисля. Мисля, че знам какво трябва да направя. За щастие най-правилното действие е и най-сигурното.

— Това означава ли, че нямате намерение да ми помогнете?

— Точно обратното. Ще ви помогна, като ви изпратя у дома. Моят дълг към чичо ви се простира и над вас, но не до някакви абстрактни намерения за отмъщение или до някаква организация, с която сте в съюз.

Тя се намръщи и погледна настрани към планината.

— Виждането ви за дълга към чичо ми е най-удобното за вас.

— Така изглежда.

— Но… моят чичо отдаде последните години от живота си, за да проследи тези убийци, и всичко ще изглежда съвсем безсмислено, ако не се опитам да направя нещо.

— Няма нещо, което да можете да направите. Липсва ви подготовка, умение, организация. Дори нямате план или онова, което би могло да се нарече така.

— Имахме.

Той се усмихна.

— Добре. Нека хвърлим един поглед на плана ви. Казахте, че „Черните септемврийци“ възнамеряват да отвлекат самолет от Хийтроу. Да предположим, че вашата група щеше да ги нападне в този момент. Къде смятахте да го направите — на самолета или преди да се качат?

— Не знам.

— Не знаете?

— След като чичо Аса почина, Аврим беше водачът. Той не ни казваше повече, отколкото смяташе, че трябва да знаем, в случай че някой от нас бъде заловен или нещо подобно. Но не вярвам, че сме щели да ги посрещнем в самолета. Мисля, че щяхме да ги екзекутираме на терминала.

— И кога трябваше да стане това?

— Сутринта на седемнайсети.

— Това е след шест дни. Защо бяхте тръгнали толкова рано за Лондон? Защо щяхте да се излагате на опасност толкова време?

— Не отивахме в Лондон. Щяхме да дойдем тук. Чичо Аса знаеше, че без него нямахме голям шанс за успех. Беше се надявал, че ще бъде достатъчно силен, за да ни придружи и да ни насочва. Краят дойде твърде бързо за него.

— Значи той ви изпрати тук. Не мога да повярвам.

— Не може да се каже, че той ни изпрати тук. Той ви беше споменавал няколко пъти. Казваше, че ако изпаднем в беда, трябвало да дойдем при вас и вие сте щели да ни помогнете.

— Сигурен съм, че той е имал предвид да ви помогна да се измъкнете след събитията.

Тя повдигна рамене. Той въздъхна.

— Значи вие тримата щяхте да отидете в Лондон, да вземете оръжието от вашата връзка от ИРА, щяхте да се размотавате шест дена в града, да вземете такси, да се разходите по летището, да откриете вашите цели в чакалнята и да ги застреляте. Такъв ли беше планът?

Тя стисна зъби и погледна встрани. Казано така, наистина звучеше глупаво.

— И така, мис Щерн, без да забравяме вашето отвращение и ужас от случилото се на международното летище в Рим, излиза, че сте планирали да поемете отговорността за едно подобно действие — стрелба от права позиция в претъпкана чакалня. Деца, възрастни, тичащи насам-натам, докато посветените на делото млади революционери с блеснали очи и развети коси пробиват със стрелба своя път в историята. Това ли имахте предвид?

— Ако искате да кажете, че не сме по-различни от тези, които убиха младите атлети в Мюнхен и които застреляха приятелите ми в Рим…

— Разликата е съвсем очевидна! Те бяха добре организирани и професионалисти! — Той рязко се прекъсна. — Съжалявам. Кажете ми, какви бяха вашите средства?

— Средства?

— Да. Като забравим вашите контакти с ИРА — а мисля, че спокойно можем да ги забравим — на какви средства разчитахте? Момчетата, които загинаха в Рим, бяха ли добре подготвени?

— Аврим беше. Не мисля, че Чаим е участвал преди това в нещо подобно.

— А пари?

— Пари? Е, ние се надявахме да получим малко от вас. Нямаше да имаме нужда от много. Надявахме се да останем тук за няколко дни — да поговорим с вас, да ни дадете някакви инструкции и съвети. След което да отлетим направо за Лондон, пристигайки един ден преди операцията. Всичко, от което щяхме да имаме нужда, беше пари за самолетните билети и още малко.

Хел затвори очи.

— Мое скъпо, глупаво, фатално момиче. Ако се заемех с това, което сте мислели, то щеше да струва сто, сто и петдесет хиляди долара. Не говоря за възнаграждението си. Това щяха да са само парите за уреждането на всичко. Много пари струва да се прехвърлиш, а още повече — да се измъкнеш. Вашият чичо знаеше това. — Той погледна към хоризонта, където небето се допираше до планините. — Започвам да разбирам, че това, което е планирал, е било едно самоубийствено нападение.

— Не мога да повярвам! Той никога не би ни накарал да участваме в такова нещо, без да ни каже!

— Вероятно не е имал намерение да сте на предна линия. Възможно е да е планирал да му осигурите тила, надявайки се да свърши останалото сам, а вие да се измъкнете в общото объркване. Освен това…

— Освен това, какво?

— Не трябва да забравяме, че от дълго време е използвал опиати, за да потисне болката. Кой може да каже какво си е мислел? Кой може да знае с каква част от мозъка си е разсъждавал към края?

Тя притегли коленете си и ги притисна към гърдите си. Притисна устни към коленете си и погледна към градината.

— Не знам какво да правя.

Хел я погледна през полуотворените си очи. Бедното, объркано създание, търсещо цел и вълнения в живота, докато в същото време културата и произходът й я осъждаха на съвкупление с търговци и рекламни агенти. Тя беше изплашена и объркана и още не беше готова да се откаже от тази афера, изпълнена с опасност и значимост, за да се върне към нормалния си живот.

— Наистина, нямате голям избор. Ще трябва да си отидете вкъщи. За мене ще е удоволствие да заплатя вашия път.

— Не мога да направя това.

— Нямате какво друго да направите.

За момент тя леко засмука коленете си.

— Мистър Хел, мога ли да ви наричам Николай?

— В никакъв случай.

— Мистър Хел. Вие ми казвате, че нямате намерение да ми помогнете, нали?

— Помагам ви, като ви казвам, че трябва да си отидете вкъщи.

— А ако откажа? Какво ще стане, ако продължа на своя глава?

— Ще се провалите и най-вероятно ще умрете.

— Знам това. Въпросът е, ще ме оставите ли да опитам сама? Ще допусне ли чувството ви за дълг към моя чичо да ми го позволите?

— Блъфирате.

— А ако не блъфирам?

Той погледна настрани. Беше съвсем възможно тази буржоазна издънка да го въвлече в това или поне да го накара да провери докъде се простират лоялността и честта. Той се готвеше да изпита нея и себе си, когато почувства приближаването на Пиер и се извърна да погледне към градинаря, който тътреше крака към тях.

— Добър ден, господине, госпожице. Сигурно е приятно да се мързелува на слънцето. — Той извади нагънато парче хартия от джоба на сините си работни дрехи и го подаде на Хел с голяма тържественост, след което обясни, че не може да остане, защото имат да се вършат хиляди неща, и се отправи към градината и своята къщичка. Беше време за нова чаша червено.

Хел прочете бележката.

После я сгъна и почука с нея устните си.

— Изглежда, мис Щерн, че не разполагаме със свободата да решаваме, както мислехме досега. Трима чужденци са пристигнали в Тардет и са задавали въпроси за мене и, което е по-важно, за вас. Описани са като англичани или американци — хората от селото не биха могли да разграничат произношението. Придружавани са от специални части на френската полиция, които били много услужливи.

— Но как са узнали, че съм тук?

— По хиляди начини. Вашите приятели — тези, които бяха убити в Рим — имаха ли самолетни билети в себе си?

— Предполагам. Всъщност, да. Всеки от нас носеше билета си. Но те не бяха дотук, а до Пау.

— Достатъчно близко. Не съм съвсем неизвестен. — Хел поклати глава на това ново доказателство за тяхното аматьорство. Професионалистите винаги си купуват билет до места, отдалечени от истинската им цел, защото резервациите се записват в компютри, след което са достъпни на правителствените организации или на компанията-майка.

— Кои според вас са тези хора?

— Не знам.

— Какво ще направите?

Той повдигна рамене.

— Да ги поканя на вечеря.

След като остави Ханна, Хел постоя половин час в градината, наблюдавайки как около планините се струпват буреносни облаци и преценявайки разположението на камъните върху дъската. Достигна едновременно до две заключения. Тази вечер щеше да вали, а най-умното нещо беше да подтикне врага към бързане.

Телефонира в хотел „Дабади“ от оръжейната стая. Уговориха се. Семейство Дабади щеше да изпрати американците на вечеря горе в замъка. Но оставаше проблемът с вечерята, която вече бяха приготвили за гостите. В края на краищата, хотелът печелеше от храната, не от стаите. Хел ги убеди, че най-честният и правилен начин е да включат неизядената вечеря в сметката. И Господ е свидетел, че Дабади не биха били виновни, ако чужденците решат в последния момент да вечерят с Хел. Бизнесът си е бизнес. И като се има предвид, че разхищението на храна не е угодно Богу, може би най-доброто решение щеше да бъде те сами да изядат вечерята, като поканят и абата.

Хана четеше в библиотеката с огромни квадратни очила. Тя погледна над тях, когато той влезе.

— Гости за вечеря?

Той погали бузата и с длан.

— Да. Трима. Американци.

— Колко мило. С Ханна и Льо Каго ще се получи добра компания.

— Точно така.

Тя отбеляза докъде беше стигнала и затвори книгата.

— Неприятности ли има, Нико?

— Да.

— Нещо свързано с Ханна и нейните проблеми?

Той кимна.

Тя леко се засмя.

— А тази сутрин ме покани да стоя тук през половината от всяка година, като се опитваше да ме примамиш с тишината и усамотеността на твоя дом.

— Скоро ще бъде отново спокоен. Все пак, аз съм се оттеглил.

— А може ли някой като тебе напълно да се оттегли? Е, добре, щом ще имаме гости, трябва да изпратя някой долу в селото. Ханна има нужда от някакви дрехи. Не може да се яви на вечеря с тези шорти.

Поздрав още от алеята, блъскане на стъклената врата на салона, от което стъклото се раздрънча, шумно търсене на Хана в библиотеката, могъща прегръдка, дълга, мляскаща целувка по бузата, вик за малко гостоприемство във вид на чаша вино — и цялото домакинство вече знаеше, че Льо Каго се беше завърнал от задълженията си в Лару.

— А сега, къде е това младо момиче с едрия бюст, за което говорят в цялата долина? Доведи я тук! Нека срещне съдбата си!

Хана му каза, че младата жена почива, а Николай работи в японската градина.

— Не искам да го виждам. Достатъчна ми беше компанията му цели три дни. Разказа ли ти за моята пещера? Направо трябваше да го мъкна през нея. Тъжно е да се признае, но той остарява, Хана. Време е да се замислиш за бъдещето си и да се огледаш за някой мъж без възраст, например един як баски поет…

Хана се засмя и му каза, че банята ще бъде готова след половин час.

— След което, ако решиш, можеш да се облечеш по-официално. Ще имаме гости за вечеря.

— Ах, публика. Добре. Много добре, ще отида за малко вино в кухнята. Все още ли работи при вас онова португалско момиче?

— Те са няколко.

— Значи ще мога да си избера. И почакай да ме видиш, като се облека! Преди няколко месеца си купих едни дрехи и все още не съм имал възможността да се покажа в тях. Един поглед към мене и ще се разтопиш, в името на топките…

Хана му хвърли кос поглед и той веднага облагороди езика си.

— … В името на екстаза на света Тереза. Е добре, изчезвам в кухнята. — И той замарширува през къщата, блъскайки врати и крещейки за вино.

Хана се усмихна след него. Още от самото начало я беше харесал и неговият груб начин да показва одобрението си беше проявата му на галантност. От своя страна, тя харесваше неговия честен, груб стил, и беше доволна, че Николай има толкова лоялен и забавен приятел като този легендарен баск. Тя мислеше за него като за митична фигура, поет, който беше създал един необичаен, романтичен образ и който през останалото време играеше ролята, която беше създал. Тя веднъж попита Хел какво беше накарало поета да се скрие зад тази бутафорна авантюристична фасада. Хел не можеше да й разкаже подробностите. Ако беше направил това, щеше да предаде доверието, с което, без Льо Каго да знае, го беше облякъл една нощ, когато поетът, много пиян, беше пречупен от мъка и носталгия. Преди много години чувствителният млад поет, който накрая беше приел образа на Льо Каго, беше преподавател по баска литература и работеше в университета в Билбао. Беше женен за едно красиво и мило испано-баско момиче и двамата имаха дете. Една нощ, по неясни причини, той се присъединил към студентска демонстрация срещу потискането на баската култура. Жена му също била с него, въпреки че самата тя не се интересувала от политика. Федералната полиция разпръснала демонстрантите със стрелба. Жената била убита. Льо Каго бил арестуван и прекарал следващите три години в затвора. Когато се измъкнал, научил, че детето е умряло. Младият поет започнал доста да пие и да участва в безсмислено жестоки антиправителствени акции. Повторно бил арестуван и когато се измъкнал отново, младият поет вече бил изчезнал. На негово място бил Льо Каго, една безчувствена карикатура, която станала народна легенда заради патриотичните си стихове, участието си в баските сепаратистки действия и значителната си личност, благодарение на която го канели да чете лекции в целия Западен свят. Името на тази нова персона заимствал от каготите, древна раса от недосегаеми парии, които упражнявали един вариант на християнството, донесъл им ненавистта и омразата на техните съседи-баски. Каготите потърсили спасение от това преследване с молба до папа Лъв X през 1514 година и го получили по принцип, но безчестията и ограниченията продължили до деветнадесети век, когато каготите престанали да съществуват като отделна раса. Преследванията имали различни форми. Били принудени да носят върху дрехите си отличителен знак във формата на следа от гъши крак. Не можели да носят оръжие. Не можели да ходят боси. Не можели да посещават публични места и дори когато отивали на църква, ползвали една странична, ниска врата, създадена специално за тази цел. Тази врата може да се види и до днес в много селски църкви. По време на службата не можели да седят близо до другите и да целуват кръста. Можели да наемат земя и да отглеждат храна, но не можели да продават стоката си. Под заплаха от смърт не можели да се женят или да имат някакви отношения извън своята раса.

Това, което останало за каготите, били занаятите. От незапомнени времена те били единствените дърворезбари и дърводелци. По-късно те дали началото на баските строители и тъкачи. Тъй като безформените им тела били считани за смешни, те станали пътуващи музиканти и смешници и по-голямата част от това, което сега се нарича баски фолклор, бил създаден от презрените каготи.

Историята казва, че на каготите и тяхното потомство липсвала долната месеста част на ухото. Затова и до ден-днешен в повечето баски села момичетата между пет и шест години си пробиват ушите и носят обеци. Без да знаят източника на тази традиция, майките продължават древната практика, доказваща, че техните момичета имат долна част на ухото, на която да носят обеци.

Днес каготите са изчезнали — или умрели, или смесили се бавно с баската народност (въпреки че подобно твърдение не бива да се прави в някой баски бар), а името им, излязло от употреба, е станало нарицателно само за приведени, стари жени.

Младият поет, чиято чувствителност беше притъпена от събитията, избра името Льо Каго като псевдоним, за да привлече вниманието към несигурното положение на съвременната баска култура, която беше застрашена от изчезване също както потисканите бардове и жонгльори от старите времена.

Малко преди шест Пиер заприпка надолу по площада на Етчбар. Благодарение на натрупания ефект от погълнатото вино той като че ли беше освободен от теглото си и от гравитацията и се придвижи до волвото, едва докосвайки земята. Бяха го изпратили да вземе два тоалета, които Хана беше поръчала по телефона, след като се беше информирала за мерките на Ханна и ги беше превела в европейския стандарт. След дрехите Пиер трябваше да вземе тримата гости от хотел „Дабади“. Не успявайки на два пъти да хване дръжката на вратата, Пиер дръпна надолу периферията на баретата си и се концентрира в немаловажната задача да влезе в колата, с която успя накрая да се справи, но след това се сети за нещо и се удари по главата. Успя да се измъкне и ритна задния калник, имитирайки мистър Хел, след което отново се добра до седалката на шофьора. С типичното баско недоверие към всичко механично, Пиер се ограничаваше да кара само на задна или на най-ниска предавка с отворен дросел, използвайки целия път от край до край. Такива неща като овце, крави, хора или клатушкащи се мотопеди, които се появяваха изведнъж пред бронята му, успяваше да избегне с рязко завъртане на кормилото, след което налучкваше пътя по чувство. Избягваше крачната спирачка, а ръчната използваше само при паркиране. Тъй като винаги спираше без да натисне амбреажа, не му се налагаше да изключва двигателя, тъй като колата обикновено се раздрусваше и загасваше, когато той достигаше целта си. Спираше, като издърпваше ръчката на спирачката. За щастие на жителите на селата между замъка и Тардет, звукът на освободеното купе на волвото, дрънкащо и тракащо, и ревът на двигателя, използван на първа скорост с пълна газ, изпреварваше Пиер с половин километър и те имаха възможност да се скрият зад дървета или каменни стени. Пиер заслужено се гордееше с шофьорските си възможности, тъй като никога не беше имал произшествие. И това беше нещо значително, като се имаха предвид недисциплинираните шофьори около него, които той често наблюдаваше да се отклоняват в канавките или да се качват на тротоарите, или да се сблъскват, когато той профучаваше покрай сигналите за стоп или влизаше в еднопосочни улици. Несръчното безразсъдство на другите шофьори не безпокоеше толкова Пиер. Безпокоеше го тяхната просташка грубост, защото понякога те му крещяха вулгарни неща и безброй пъти беше виждал през огледалото за задно гледане как му показваха пръст или юмрук.

Пиер успя да докара кашлящото и подскачащо волво в центъра на площада и излезе навън. След като удари големия пръст на крака си във вратата, той се зае с поръчките, първата от които беше да сподели една чаша вино със старите си приятели.

На никой не му се струваше странно, че Пиер нанася удари на колата всеки път като влиза или излиза от нея, тъй като удрянето на волвото беше станало постоянна практика в Югозападна Франция. В действителност, разнасяно от туристите по целия свят, удрянето на волвото се беше превърнало в нещо като култ и Николай Хел беше много доволен, тъй като именно той го беше въвел.

Преди няколко години, търсейки кола за всякакъв вид дейност за замъка, Хел беше послушал съвета на един приятел и беше купил волво, като смяташе, че една толкова скъпа кола, на която липсваха красота, комфорт, бързина и икономия на гориво, трябва да притежава нещо друго. Увериха го, че това е нейната трайност и обслужване. Борбата му с ръждата започна на третия ден, а малките грешки в конструкцията и дизайна (небалансирани колела, които изтъркваха гумите още на пет хиляди километра; чистачки, които изтънчено избягваха контакта със стъклата; ключалка на багажника, за която бяха необходими и двете ръце, за да се затвори) го принудиха да върне колата на търговеца още след 150-я километър. Търговецът смяташе, че това са грешки на производителя, а производителят смяташе, че това са грешки на търговеца, и след няколко месеца, през които получаваше любезни, но неясни писма, изпълнени с незаинтересовано съчувствие, Хел реши да се предаде и да използва колата най-жестоко за превозване на овце и екипировка по стръмните планински пътища, надявайки се, че много скоро тя ще се разпадне на части и ще оправдае купуването на ново превозно средство. За нещастие, въпреки че се беше убедил, че доброто обслужване беше само мит, устойчивостта на колата се оказа истина и макар и да се движеше зле, тя винаги се движеше. При други обстоятелства Хел би счел трайността й за положително качество, но намираше слаба утеха в заплахата проблемът му да не се реши години наред.

Забелязвайки качествата на Пиер като шофьор, Хел реши да съкрати мъката си, като разреши на Пиер да кара колата, когато пожелае. За съжаление и този заговор пропадна, тъй като по ирония на съдбата Пиер не претърпяваше произшествия. Така че Хел прие волвото като едно от комичните теглила в живота, но си позволяваше да дава отдушник на яда си, като риташе и удряше колата всеки път, когато влизаше или излизаше от нея.

Не след дълго и неговите приятели пещерняци придобиха навика да удрят колата му, когато минаваха покрай нея. Скоро младите хора, с които пътуваха, започнаха да удрят всяко волво, покрай което минаваха. Следвайки нелогичния път на прищевките, удрянето на волвото се разпространи като на места приемаше антиконституционен тон, на места беше младежки изблик или израз на антиматериализъм.

Дори и собствениците на волво започнаха да възприемат тази мода. Имаше случаи, когато тайно удряха колите си, за да придобият репутация на космополити. Носеха се настойчиви, макар и апокрифни слухове, че компанията щеше да представи един изпоудрян модел, с което да покаже как той е готов на всякакви жертви за сигурността на пасажерите си, и преди всичко да апелира към богатите егоисти, които вярваха, че продължителността на живота им е от съществено значение за съдбата на човека.

След като взе душ, Хел се облече в черния си сукнен костюм, създаден да накара гостите, облечени в обикновени костюми, и тези, облечени във вечерно облекло да се чувстват еднакво удобно. Когато срещна Хана на края на главното стълбище, тя беше в дълга рокля в китайски стил, създадена със същото двусмислено предназначение.

— Къде е Льо Каго? — попита той когато слязоха в малкия салон. — Почувствах присъствието му няколко пъти през деня, но не съм го виждал или чувал.

— Предполагам, че се облича в стаята си. — Хана леко се засмя. — Каза ми, че така ще бъда зашеметена от новите му дрехи, че ще се хвърля влюбено в обятията му.

— О, господи. — Вкусът на Льо Каго към дрехите клонеше малко към оперните костюми. — А мис Щерн?

— Тя прекара по-голямата част от следобеда в стаята си. Изглежда, че доста си я разстроил по време на вашия разговор.

— Хм.

— Тя ще слезе скоро след като Пиер се върне с дрехите, поръчани за нея. Искаш ли да чуеш какво ще бъде менюто?

— Не, сигурен съм, че ще бъде идеално.

— Не чак, но приемливо. Тези гости ни дават възможност да се отървем от сръндака, който ни даде старият мистър Ибар. Виси тук повече от седмица, сигурно вече е готов. Трябва ли да знам нещо по-специално за гостите?

— Непознати са за мене. Предполагам, врагове.

— Как да се отнасям с тях?

— Както към гостите в тази къща. С този особен твой чар, с който караш всеки мъж да се чувства интересен и важен. Искам тези хора да бъдат изкарани от равновесие и да не се чувстват сигурни в себе си. Те са американци. Точно както ти или аз бихме се чувствали несигурни на барбекю, те пък страдат от светско замайване на една истинска вечеря.

— Какво, по дяволите, е „барбекю“?

— Примитивен племенен ритуал, включващ картонени чинии, летящи насекоми, препечено месо и бира.

Те седяха в притъмнелия салон, леко докосвайки се с пръсти. Слънцето се беше скрило зад планините и през отворените стъклени врати можеше да се види сребристото сияние, което като че ли извираше от земята в парка; неговата слаба светлина запълваше пространството под тъмнозелените борове — един непостоянен ефект, причинен от приближаващата буря.

— Колко време си живял в Америка, Нико?

— Около три години веднага след като напуснах Япония. Всъщност, все още притежавам апартамент в Ню Йорк.

— Винаги съм искала да посетя Ню Йорк.

— Ще се разочароваш. Това е плашещ град, в който всеки се надпреварва за пари; банкерите, мошениците, бизнесмените, проститутките. Като вървиш по улиците и наблюдаваш очите им, ще видиш две неща: страх и ярост. Те са унищожени хора, криещи се зад врати с тройни ключалки. Борят се с мъже, които не мразят, и правят любов с жени, които не обичат. Хибридно общество, което взема на заем начина си на живот от другите култури. Кир^[3] е популярно питие за тези, които искат да са вътре в нещата. Те превъзнасят перие^[4], въпреки че имат една от най-добрите минерални води. Най-добрите им френски ресторанти предлагат това, което ние смятаме за тридесетфранкова храна, десет пъти по-скъпо, а сервирането им е характерно с нетърпима сополивост на по-голямата част от келнерите, обикновено некомпетентни селяни, които едва ли могат да разчетат менюто. Но американците обичат да бъдат малтретирани от келнерите. Това е единственият им начин да оценят качеството на храната. От друга страна, ако трябва да живееш в градовете на Америка, тогава най-добре е да живееш в истинския Ню Йорк, а не в провинцията. Там има и някои хубави неща. Харлем например. Общинската библиотека е доста сносна. Има един мъж на име Джими Фокс, който е най-добрият барман в цяла Северна Америка. Два пъти дори проведох разговор за естеството на шибуи — не шибуми, разбира се. С възможностите на меркантилното мислене по-скоро може да се говори за особеностите на прекрасното, а не за естеството на красотата.

Тя драсна клечка кибрит и запали една лампа на масата до тях.

— Но аз си спомням, че веднъж спомена, че домът ти в Америка ти харесва.

— О-о, но това не беше в Ню Йорк. Притежавам няколко хиляди хектара земя в Уайоминг, в планините.

— Уа-йо-минг. Звучи романтично. Красиво ли е?

— Бих казал грандиозно. Прекалено раздробено и сурово за да бъде прекрасно. В сравнение с пиринейската страна е като скица пред завършена рисунка. По-голямата част от откритата земя в Америка е привлекателна. За съжаление е населена с американци. Но човек може да каже същото за Гърция или Ирландия.

— Знам какво имаш предвид. Била съм в Гърция. Работих там една година. Бях наета от един корабен магнат.

— О-о? Никога не си споменавала това.

— Нямало е защо. Беше много богат и много вулгарен, търсеше да си купи класа и положение, обикновено под формата на представителни жени. Докато ме беше наел, се постарах да го заобиколя със спокоен комфорт. Нямаше други изисквания към мене, а и да искаше, не можеше да има.

— Разбирам. А-а — ето че идва Льо Каго.

Хана не беше чула нищо, защото Льо Каго се промъкваше тихо по стълбите, за да ги изненада с шивашкото си великолепие. Хел се усмихна на себе си. Аурата на Льо Каго имаше качеството на момчешка дяволитост и свръхзакачливо удоволствие.

Той се появи на вратата, масата му запълваше наполовина рамката, разперил ръце, за да демонстрира новите си дрехи.

— Погледнете! Погледни, Нико, и изгори от завист!

Очевидно вечерните дрехи идваха от театрален гардероб. Беше подбрана сбирщина, въпреки че преобладаваше fin-de-siecle^[5], с бяла коприна, увита около врата вместо вратовръзка и богато бродирана жилетка с два реда копчета от фалшиви диаманти.

Черното сако с лястовичи опашки беше с дълги ревери, облечени в сива коприна. С мократа си коса, разделена по средата на път, с рошавата брада, покриваща по-голяма част от вратовръзката, той приличаше на Толстой на средна възраст, облечен като картоиграч от Мисисипи. Голямата жълта роза, която беше забол на ревера си, беше странно на място, в хармония с лошия му вкус. Разхождаше се напред-назад, размахвайки дългата makila като бастун. Тя се предаваше през поколения на семейството и по нея имаше резки и вдлъбнатини, а от мраморната дръжка липсваше едно малко парченце, доказателство за използването й като отбранително оръжие от дядовци и прадядовци. Дръжката й се развиваше, откривайки двадесетсантиметрово острие, пръчката в лявата ръка служеше да парира удари, а мраморната топка беше добра за бой с тояги. Сега макилата служеше повече за декорация и церемонии, въпреки че едно време заемаше важно място в сигурността на всеки баск, замръкнал сам нощем по пътищата.

— Чудесен костюм — каза Хана с прекалена искреност.

— Нали? Нали?

— Как се сдоби с него?

— Беше ми подарен.

— В резултат на загубен облог?

— Съвсем не. Беше ми даден от една жена като признание за… ах, но да се впускам в подробности не би било галантно. Къде са тези ваши гости?

— Точно сега се приближават по алеята — каза Хел, ставайки и насочвайки се към централната зала.

Льо Каго надникна през прозореца, но не можа да види нищо тъй като вечерта и бурята бяха скрили всякаква светлина. Но беше свикнал с шестото чувство на Хел, така че прие, че там има някой.

Точно когато Пиер посягаше към дръжката на звънеца, Хел отвори вратата. Свещниците в хола бяха зад него и той можеше да види лицата на тримата гости, докато неговото оставаше в сянка. Единият от тях очевидно беше водачът; вторият приличаше на агент на ЦРУ от 50-те; третият беше арабин с неясна принадлежност. И тримата показваха следи от скорошно емоционално преживяване в резултат на пътуването им през планината без светлини и с изключителните способности на Пиер като шофьор.

— Заповядайте — каза Хел, отдръпвайки се от вратата и позволявайки им да минат пред него в приемната, където бяха посрещнати от Хана, която се усмихна при приближаването им.

— Беше любезно от ваша страна да приемете поканата ни. Аз съм Хана. Това е Николай Хел. А тук е и нашия приятел Льо Каго. — Тя протегна ръката си.

Водачът възвърна самоувереността си.

— Добър вечер. Това е мистър Стар. Мистър… Хаман. А аз съм мистър Даймънд. — Първата гръмотевица на бурята подчерта последната дума.

Хел високо се разсмя.

— Това е малко притеснително. Природата като че ли е в мелодраматично настроение.