Лада Галина
Искам да ти разкажа (7)

Драга почака да си отиде главният лекар и помоли сестрата да се обади по прекия телефон от неговия кабинет.

— За детето — каза тя. — Като ме свалиха с линейката, Свилен остана в гората. Брат ми сигурно го е прибрал, но да попитам…

Сестрата неохотно кимна с глава. Драга побърза да се вмъкне в кабинета, докато не са го заключили. При входа на болницата имаше телефон, който нескромно прибираше стотинките и несвързано пиукаше. Напразно Драга се опитваше да вземе междуградска линия. Сега случи — телефонистката от управлението я свърза направо с Галилей Марков.

— Как си, Дражо? — чу тя неговия топъл и малко гъгнещ глас. — Оздравя ли, че и камъните плачат за тебе…

— Оздравявам… Ноктите ми бяха посинели от болка… Къде е Свилен?

— На добро място е, не се безпокой за него — отвърна Галилей Марков.

— Брат ми взе ли го? Нали ви оставих адреса му в Етрополе.

Галилей Марков за миг се поколеба, после каза:

— Съобщихме, но не дойде. Може да е зает, да отсъствува… Настанихме Свилен у едно семейство, Писанови, добри хора са, на драго сърце го приеха да им погостува. Четирима юнака са отгледали, имат опит с мъжка челяд.

— Не ги познавам…

— Аз ги познавам, инженер Петрунов също… Не се безпокой! Да ти дойдем ли на свиждане?

— Няма защо, скоро ще изляза… Дават ми карта за балнеосанаториум в Хисаря. Там не пускат деца, но аз ще направя каквото мога, за да взема и Свилен. Моля ви, другарю Марков, вижте как е детето ми… — почти изхлипа Драга и затвори телефона, защото сестрата беше влязла в кабинета и слушаше разговора й.

— Да беше го дала за осиновяване, трудно ще ти е сама — забеляза сестрата. Всеки се смята роден да дава съвети.

— Той си има майка и баща — отсече Драга и побърза да излезе, да се завие през глава в стаята си с още три болнични легла. Така поне можеше да се наплаче, без да я разпитват, съжаляват, съветват…

— Детенцето ми, самораслячето ми… — мокреше тя възглавницата, забила лицето си в пожълтялото болнично бельо. — Да не го приберат и да се погрижат за него… Жена му го е накарала!

Брат й беше с три години по-голям, но се ожени по-късно от нея за една медицинска сестра. По това време тя, изпълнителна и спретната секретарка на техническия директор в пловдивската фабрика „Пулпудева“, с шестици в дипломата по стенография и машинопис от икономическия техникум, бе свила семейно гнездо в една стая с ползване на кухня във ведомствено жилище. Мъжът й бе от пловдивските села и също като нея завършил техникум. Той работеше в „Пулпудева“ като сменен майстор по обработка на кожи. Щом сключиха брак, получиха квартира и крояха планове да харчат само едната заплата, а другата да събират за собствено и самостоятелно жилище. Меденият месец продължи дълго. Майсторът-кожар намираше, че мястото на жена му е в леглото и от време на време — в общата кухня. Втората година от брака им продължи пак така безметежно, докато се роди Свилен и Драга получи отпуска по майчинство. Тогава обявиха тази проклета петдневна екскурзия с автобус до една съседна страна и сменният майстор с голям ентусиазъм се записа турист, за да „види свят“. Драга още не беше ходила в чужбина, но не помисли да възрази, да не го пуска. Вече имаше представа за характера му — неотстъпчив и скритен. Още преди да се оженят, мъжът й беше заявил, че своите въпроси ще решава сам. Тя стъпи на един бял лист и очерта ходилото си — да й купи по мярка официални обувки с тънък ток, както и подарък за Свилен. Сменният майстор се качи на автобуса, погледна я малко странно (по-късно тя си припомняше всички подробности в поведението му, за да обясни случилото се пред себе си и пред служителя от МВР) и вече не се завърна. В чужбина повече му харесало и пак сам решил въпроса къде ще живее и на какво обрича семейството си.

— Можете да се разведете, ще го призовете за делото чрез „Държавен вестник“ — посъветва я служителят от МВР, който я разпитваше какви са били мотивите и намеренията на съпруга й, с какви хора е дружал досега.

Драга едносрично и смутено му отговаряше. Бебето плачеше в кошчето. Нейната безпомощност бе явна.

— И се омъжете повторно — каза той, вторият брак заличава първия… и последиците от него. Намерете човек, който ще осинови детето ви. Иначе цял живот ще попълвате документи — баща в чужбина, в неизвестност и за всички ясно — изменник на родината…

Дните, които оставаха до края на отпуската й, минаха в смътен страх и тревожно очакване. Драга влизаше в кухнята, колкото да свари грис за детето или да стопли вода. Съседите по стая изцяло се разположиха в кухнята. Те имаха дъщеря ученичка, мъжът също работеше във фабриката и не скриваха намеренията си да владеят изцяло двустайния апартамент. Започнаха да ги осъществяват с дебнене и приказки по адрес на Драга. По това време тя получи писмо от бившия си съпруг (първото дело за развод беше минало по съкратена процедура). Той й пишеше, че при първа възможност, като устрои живота си, ще се погрижи за своя син. Искаше да му изпрати снимка на детето. Драга прочете писмото с потреперване, което стягаше сърцето й. Очите й се присвиха от ожесточение — към него, към света…

Тя разбираше, че вече бе погребала нещо от своя млад живот — доверчивата любов, безгрижните мечти, свободата си. Вчерашният прах ще лепне по утрешните й дни, миналото все ще бъде неразбрано, тъмно, укоряващо… Не знаеше към кого да се обърне, къде да остави разпечатания плик, който изгаряше ръката й. Не бива да е в къщи, оставяше вратата незаключена заради бебето и докато пазарува, съседите можеха да го прочетат. Още един вой — „поддържа връзки с мъжа си“… Ами ако утре го прочете порасналият син? „Мамо, ти защо не изпрати снимка на татко? Той ми е баща…“ Драга изгори писмото с клечка кибрит, после издуха черната пепел. След няколко дни се появи пред своя шеф, техническия директор. Той учтиво, но решително й каза, че съжалява, но трябва да напусне секретарското си място. Сама разбира — работи се с поверителна производствена информация. Не я свързва с мъжа й, още повече, че тя е в развод с него, но все пак, сама разбира… Може да й потърсят нейде работа, в друго предприятие, в производството. Ще бъде по-добре, тук социално-психологическият климат вече не е подходящ за нея, ще си спести излишно любопитство, въпроси, намеци, огорчения… Жилището е ведомствено, трябва да го напусне, другото семейство има право да се разшири.

Драга вървеше по улиците, но не виждаше хората. Все така ли ще бъде немила-недрага… Беше късен есенен ден, необикновено студен за южния град. Марица влачеше води с цвят на размита глина. Прибра се в къщи. Детето, изкъпано и завито до вратлето, още спеше. Драга надзърна от балкончето, което гледаше към вътрешния двор. „Ако се реша и скоча, всичко ще свърши за един миг… Четири етажа са достатъчни… Свилен ще го дадат на ясли. Но кой, кой ще го отгледа до човек…“ Свят й се зави, влезе в стаята, целуна детето и с още мокри клепачи се свлече в тежък сън. Младото тяло имаше своите защитни реакции срещу психическия натиск и нервното изразходване.

След няколко дни тя нае таксиметров камион, натовари багажа си — леглото, барчето за радиограмофона, два куфара с дрехи, денка с юргани и одеялата. В кошчето на Свилен бяха скупчени две тенджери, чаши и чинии, скромната й домакинска посуда. Драга с бебето се качи в кабинката на шофьора. В мрежичката до нея имаше шише с вода, кутия с бисквити и загърнатото с вестник гърне на Свилен.

Брат й в Етрополе я посрещна с мълчаливо съчувствие, но снаха й, медицинската сестра, заяви, че техните грижи са предостатъчни, за да се натоварват и с нейните. Брат й шътна на жена си да мълчи. Драга чу как я увещава в кухнята: „Къде да се дене със своята несрета?… Тази къща й е бащиния, при свои трябва да живее…“ После седнаха на трапезата и разговаряха каква работа да потърси.

— Най-добре по моята квалификация — стенография и машинопис…

— На кого тук ще стенографираш речите — прекъсна я брат й. — Ти си сега за майка и за баща, пари трябва да вадиш… Мъжка работа се отваря на строежа, много хора ще глътне… Никой няма да ти иска характеристика. Свилен ще го дадем в седмичната ясла.

И така тя стана колекторка в „Геоложки проучвания“. След взривяване влизаше в „изход-тунела“ и вземаше проби от скалите, от раздробените камъни. Описваше ги и ги подреждаше в сандъчета. Работата на открито й върна руменината на лицето. Мъжките погледи се лепяха по тялото й, хубаво и стройно и под грубите работни дрехи. Скришом от брат си и снахата тя започна любовна връзка с един разведен инженер, после с втори, с трети… Търсеше солиден мъж, с положение, с пари — да се ожени за нея и да осинови Свилен. Разбра, че роднините на бившия й съпруг бяха ходили да снимат Свилен в двора на яслата и да му оставят подаръци. Драга се гневеше, но и със страх си мислеше за този ден и час, когато бащата ще успее да създаде пряка връзка с нейното пораснало момче. Тя ще трябва да се преборва не само със зова на кръвта, с подсторванията на роднините му, но и с неудобните въпроси: „Кога, защо, кой ти даде това право?…“

Вместо втори баща на Свилен, тя срещаше все мъже, жадни за млада плът, за връзки без ангажименти и отговорности. Повечето от тях бяха попрехвърлили годините и от пръв поглед разбираха, че ще сломят крехката й съпротива. Един от тях, инженер, се примъкна една вечер в нейната барака и така насини гърдите й, мачкаше ги като гумени топки. С натиска на ръцете си сякаш се мъчеше да спаси мъжкото си безсилие. „Този дете не може да ти направи, но рак — сигурно…“ — каза си Драга, след като го изпрати със смутена и омърсена душа.

Пеша, лавкаджийката, с простодушна искреност й откри какво мислят другите за нея. Тя беше опитна жена, видяла какво ли не по строежите и миньорските краища. Преди да дойде на „Елаците“, беше работила в „Медет“ и Рудозем. Кой знае защо проявяваше към Драга покровителствена симпатия.

— Тази водка сама ли ще си я пиеш? — направо я попита Пеша.

— Ще видим…

— Храни ги, пой ги, после им чисти пепелниците… Така ги свикваме от малки. Гледам и в сладкарницата — пак обратното, момичетата плащат сметките. Обърка се този свят, не е за добро.

— Не мога все сама да бъда, приятно ми е някой да ми дойде на гости — призна Драга.

— Виждам аз какви вампири са се впили в тебе да ти смучат кръвчицата. Дъртаците все на младо налитат! Едно цвете някой да ти донесе, за да изрази уважение, или шоколадче на детето, — за това ги няма. Любов по български, без пари, без подарък или някакво внимание към жената… Ако е шеф, ще ти устрои един служебен гуляй…

— Шеф ми е Галилей Марков, но от него само добро съм видяла, без никакви такива…

— Има и като него — съгласи се Пеша. — Млада си и хубава, никого няма да пуснеш да ти прекрачи прага без условие.

— Какво условие? — не разбра Драга.

— От каквото имаш нужда — каза Пеша.

Драга заби поглед в земята. Имаше нужда от официални обувки с тънък ток, остана си с нарисуваното стъпало. От никого нищо няма да поиска, хляба си изкарва сама. От любов има нужда, от нежност и мъж — да я закриля… Пеша да не й се бърка в живота и да не я мери със своята мярка.

Свилен вече бе станал на годинки за детска градина. Драга често слизаше с рейсовете до Етрополе, за да го вижда. Вземаше го и при себе си, в бараката. Свилен кротко си играеше, докато тя подреждаше пробите. Присъствието на детето й даваше сили, вардеше я от нежелани гости. През деня се улисваше в работа и грижи по детето, но вечер, когато то заспиваше и тя сядаше с книгата до него, чувствуваше своята самота като бреме, като незаслужено наказание. Започна да пише стихове, узрелите й чувства и мисли трябваше да бъдат споделени, ако не с друг човек, то поне с белия лист. Криеше стиховете си от всички да не я вземат за някаква занесена и да й лепнат прякор „поетесата“. Струваше й се, че те са несръчни, ученически, написани са само за нея като изповеди или нежни послания до детето:

Ако нямах теб, малка душице,

мъката щеше да ме удави…

 

Ти ме държиш, дете, към живота

по-здраво от корена на столетника-дъб

с простите, неотменни грижи за хляб,

за огън, за топли дрешки…

С нежната прегръдка на мъничките ръце,

с чистата сълза в очите,

с „мамо!“

 

Да можех да видя света с твоите очи,

да поплача — за счупеното краче на мечето

да се усмихна — на слънчевото зайче,

и сънят ми да е като твоя тих…

Като я изписаха от болницата, преди да си отиде в къщи, Драга тръгна да си търси детето. От вход на вход из миньорските блокове — питаше къде живее семейство Писанови.

Отвори й вратата Иван, маркшайдерът. Разбра коя е и се засмя на тревожния й, малко див поглед.

— Осиновихме Свилен за няколко дни, прилепна към нашето семейство. Много добро дете е, кротко и все засмяно… Тази сутрин аз го отведох в детската градина, приеха го по бързата процедура… През две улици е, ще ви я покажа…

— Няма нужда, знам къде е… Много ви благодаря за грижите. Извинете, но аз ви дължа…

— … една усмивка — каза Иван. — Успокойте се най-после!

— Сега ще взема Свилен и утре ще отидем в Хисаря. С автобуса през Панагюрище… Ще наема квартира, за да бъда заедно с детето, а ще се храним в стола на балнеосанаториума. Казаха ми, че можело и така…

Иван искаше още да разговарят, да гледа хубавото й, леко побледняло лице, но жената бързаше. Учтиво отказа да влезе в къщи.

— Как се казвате? — съпроводи я той по стълбите.

— Драга Николова, колекторка съм при геолозите на „изход-тунела“.

— И двамата търсим скрити руди — откри една близост Иван Писанов. — Щом се върнете от Хисаря, ще ви намеря… Свикнахме със Свилен, ще ни липсва.

Задържа само за миг ръката й, но Драга почувствува топлата вълна, която премина от неговата длан в нейната. Ако утре наистина я потърси и се държи пак така с детето й, този живот заслужава да се живее. Мъкнеш, мъкнеш камъните и ето — без да си очаквала, нещо хубаво ти се случва…