Лада Галина
Искам да ти разкажа (12)

Всеки ден той идваше при нея в лагера на геолозите. Рано сутрин или късно вечер, зависеше от смените му в рудника, но не пропусна нито божи ден, за да я види, да я погали, да си кажат блага дума. Маркшайдерът Иван Писанов, Ваньо, Ванко, нейното вакло, яко, писано момче… През тези пролетни месеци Драга живееше, замаяна от щастие, и все не можеше да повярва, и все очакваше лошото. Събираше камъните в колекторското сандъче и гадаеше какво е отпечатано по тях. Ако можеше да влезе в камъка сега, а не след хиляди години, да потърси убежище в спокойната му вечност. Драга допираше до бузата си отломък халкопирит или кварц и понякога сълзите избликваха от очите й, за да я освободят от нервната напрегнатост. Какво ще й донесат утрешните дни — пак ли мъка, пак ли разочарование? Само като видеше усмивката му и се облегнеше на силните му плещи — Иван бе с цяла педя по-висок от нея, тя се чувствуваше спокойна и защитена. В един неуловим миг, когато след боледуването й той дойде да я потърси и я притегли към себе си, Драга разбра, че тази среща не е случайна, а съдба, която ще промени живота й. Наплашена от раздели, от удари и безразличие, самичка, без да има с кого да сподели и кой да я посъветва, да се погрижи за нея, с цялата си наранена душа Драга почувствува неговата нежност, доброта и може би скрито състрадание. С думи и с жестове без думи, с очи и мигли, с горещи устни и нетърпелива мъжка страст, която я събаряше и въздигаше, с твърда и закриляща ръка той й казваше, че я обича. Ще й го повтаря много пъти през деня и през нощта, за да повярва, защото тя заслужава да чува само — „Обичам те!“.

Драга докосваше с длан чистата му риза и усещаше под нея топлината на кожата му. Забелязваше колко е спретнат Иван. Всеки ден си сменяше бельото и ризите, които переше сам. Не можел да си представи майка му да се върне от смяна в металургичния и да натопи в големия леген изкаляните му в рудника дрехи. Стига й прането на баща му и на изтърсака Карамфилко. За майка си Иван винаги говореше с обич и почит, а Драга се радваше да го слуша. Нейното вярно чувство за добри и лоши хора й подсказваше, че той ще се отнася с уважение и към жена си, защото така е от майка научен. Най-много обичаше да вървят из гората и да си приказват, уловени за ръце. В дланите и пръстите му, където завършваха нервите и започваше силата, сякаш имаше искри, които запалваха и нейните длани, преливаха й нежност и спокойствие. Драга намираше, че Иван е хубав, мъжествен и всеки негов жест излъчва очарование. Когато той си отиваше, тя си припомняше и отново преживяваше всеки миг от днешната и вчерашната среща — как тичаше по-скоро да я зърне, как потръпна целият, когато тя зарови пръстите си в косите му.

Иван я обичаше — ревниво, опасно, готов на всичко. Като се прибереше след работа в бараката, Драга миеше косите си с отвара от лайка, почистваше тялото си, мажеше лицето и ръцете си с евтини кремове — хубава да бъде, с твърди гърди и тънко кръстче, с мека и лъскава кожа. Преди да срещне Иван, по време на боледуването си и бягството от Пловдив, тя беше изгубила самочувствието си, дързостта и невинното кокетство на млада и хубава жена. Беше вече човек, душевно сломен и отпуснат, готова да се примири с несретата или да се отчая, да приема равнодушно живота си и някак да кара от ден за ден. Тя се затваряше в себе си, за да се запази от различни домогвания, и само детето й я изваждаше от вялото и безволево съществуване. Любовта като дъжд освежи душата й, даде й смелост и жизнен тонус да гради бъдещето си. Драга разбра — които обичат са богати, макар и да живеят в барака, бедни и ограбени са равнодушните, необичащите. С порива на новите чувства и мисли тя разтваряше тетрадката си със стиховете и пишеше:

Сондата от върха дълбаеше

в пластовете на надеждата.

Бъблеше под мъха вода

и ни учеше на нежност.

 

Помня очите ти

и залеза над горите.

 

Повярвай на този стих,

както вярваш на ручеите, които плакнат слепите

рудни тела,

както вярваш на медното цвете,

на простите сечива,

на умората…

 

Повярвай на този стих,

той е написан за тебе!

И друго нещо Драга разбра през тези пролетни месеци, когато Иван-Писан я търсеше всеки ден и се заговори, че ще се женят: хората не прощават!

Някой някого да обича — необичаните не прощават! Някой някоя да защити с името си, да приеме като свое чуждо дете — егоистите не прощават! Мъжете, които преди гледаха хищно на самотната жена, а сега тя ги избягва, затаила в очите си мрачна усмивка — не прощават! Едно е да са сами като гургулици в гнездото на любовта, в своя си свят — техен и единствен, друго — сред хората, които не прощават.

Като разбраха, че работата е сериозна, маркшайдерът Иван Писанов търси квартира и ще се жени за Драга, роднините на бившия й мъж започнаха предпазлива, но яростна атака, сякаш тя беше изчезнала незнайно къде и защо, а не техният син, брат и братовчед. Напомниха й — той не е политически, ами така — лудо-младо, да види свят, да си опита късмета… Може да се завърне, да потърси жена и дете. Един развод чрез „Държавен вестник“ е нищо, формалност, принуда. Три пъти да помисли и тогава да крои…

— Аз какво, аз ли съм ви виновна — разплака се Драга пред една братовчедка на мъжа си, която беше дошла да й приказва и да я поучава. — Той си урежда живота, без да помисли за нас, а аз да мра ли? Да събирам камъни, като имам диплома за секретар — стенографка, и да живея в барака… Като останах без работа, кой от вас дойде да ми помогне? Защо сега се сетихте да пресрещате Свилен от детската градина, да му правите снимки и да му давате подаръци, без аз да зная и да ги искам… С каква цел, на кого искате да направите добро впечатление?

— За детето, за кого — жалостиво отвърна братовчедката. — И за лошото възпитание нали хората казват: „Липсват му първите седем години“, пак по причина на майката…

— Хайде, върви си със здраве, че аз трябва да застъпвам на смяна — решително я покани Драга. — Свилен ще си има баща.

— Да не се каеш! — каза братовчедката. — От рождения по-близък няма. И най-лошият рожден баща е по-добър от втория… Той пише, че скоро щял да стъпи на краката си, щял да печели добри пари и да се погрижи за детето си.

— Отдалеч ли — през океана? — попита Драга.

Братовчедката побърза да си отиде.

Докато навличаше изкаляните брезентови панталони, ботушите и ватенката, с които влизаше в тунела, Драга за първи път си помисли за него със сетиво за милост и съчувствие. Без злост си помисли — какво му е липсвало, кое го накара да пожертвува жена и дете и защо постъпи така отчаяно и лекомислено? Почувствува трагичната самота на онези, напуснали родината си, без обратен път към нея. Спомни си летния следобед в стаичката под Сахат тепе, когато той я направи жена, нея — седемнадесетгодишната девойка, ласките му си припомни и изплака от жал за него — първия мъж в живота й. После наплиска лицето си със студена вода, погледна се в огледалото — на двадесет и четири години е, а вече със сребърни нишки в косите. И погреба миналото в себе си.

Людската атака продължаваше, макар че за всички бе очевидно чувството за почтеност и приличие, с което Драга постави черта между своя вчерашен и днешен ден. Тя не знаеше от кого да се брани, кой пръв ще хвърли камък по нея. Инженерът-софиянец, оня, с твърдите лапи и слабия кръст, озлобен, че Драга все едно не го вижда и отдалеч го избягва, пресрещна Иван Писанов и му каза направо, че колекторката, дето я посещава всяка вечер, е лесна жена, кой ли от строежа е нямал вземане-даване с нея. Възелът над Ивановите вежди нервно заигра:

— Ако още веднъж чуя името й от тебе, ще си събираш чейнето в дола!…

Софиянецът побърза да се отдалечи. Познава ги тия бараби, дето не си знаят силата.

Иван спести на Драга този кратък мъжки разговор. Не й каза нищо и още същия ден потърси инженер Димитър Петрунов. Изчака го на обед пред вратата на стола и там на бетонна алея, под небето, изпълнено с дим, го покани да му кумува.

— Ще се женя за Драга… Вие я познавате.

— Малко, тя работи при Галилей Марков, нали?

— Нали вие доведохте Свилен, детето й, в къщи, когато беше болна. Не било случайно, син ми доведохте.

— Не знаех, че съм изиграл ролята на пратеник на съдбата — засмя се инженерът.

— Ние ви уважаваме и ще ми направите чест да ми бъдете свидетел, кум, както казват…

— Разбира се, Иване, ще се сродим… Кога ще бъде сватбата, виждам, че „сляпата неделя“ вече е дошла.

— Не е сляпа.

— Ти помисли ли си за всичко, за някои усложнения… Вторият брак винаги е някакъв компромис, съгласие с миналото, болезненост или примирение… Знаеш, че и аз съм разведен, имам голяма дъщеря, а мисля да се женя. Един нормален мъж не може все сам да живее. Самотата дезорганизира личността… Мисля за тази, която ще ме вземе, ще приеме ли всичко докрай — без задръжки.

— Всяка жена ще бъде честита с вас — отсъди Иван Писанов.

— Ако се ожениш „как да е“, може и да се разведеш „как да е“ — продължи инженерът, сякаш разговаряше със себе си. — Здравото семейство не е предразсъдък, а необходимост за хората с естествени наклонности.

— Е, ако не счупиш ореха, няма как да изядеш ядката — засмя се Иван, доловил, че и друг има неговите съмнения и колебания.

— Готов ли си да приемеш Драга и момчето? — попита инженерът и в миг си помисли, че ако някой така изпитва Елена за него и дъщеря му, ще го хване за яката. Това ли намери да каже на момъка?

— Аз махленски приказки не слушам — отвърна Иван. — Давам им моето име и моя покрив.

— Хубав човек си ти и много щастие ти пожелавам! Когато ме повикаш, идвам за свидетел…

Иван Писанов се прибра в къщи и още по очите на Карамфилко, който изтича да го посрещне в антрето, долови, че са обсъждали неговата женитба. Баща му си тананикаше: „Не бой се, Радо мари, от кърджалии“, което бе сигурен белег, че сам се бои от нещо. Майка му и братчето разбраха, че трябва да ги оставят сами, но баба Карамфила не отстъпи, пресипа кило ориз от книжната опаковка в една тавичка и седна до прозореца, за да го очисти. Баща му започна направо:

— Оня може да се върне…

— Кой оня?…

— Мъжът й, има амнистия.

— Тя официално си има развод. Който ще да се връща, мъж съм й аз. Инженер Петрунов и брат ми ще ми кумуват.

Баща му разбра, че работата е напреднала, щом и Гошо, най-големият му син, който тази година щеше да се дипломира в София, в Машиностроителния, е дал съгласието си. Но не отстъпи:

— Вдовец, парясник или стар ерген по̀ са й прилика…

— Къде пише какво й е прилика? — наежи се Иван.

— Развод чрез „Държавен вестник“… Искала ли го е или е трябвало да се нагоди към обстоятелствата.

— Като не знаеш, тате!… Оставете ме най-после на мира да си уреждам живота, както намеря за добре. Аз ще живея с Драга, не вие… Никой насила не може да ме застави нито да се оженя, нито да я оставя…

— Никой не те насилва, моето момче, само искам да ти припомня, че се казва „брачен договор“ — какво даваш и какво вземаш.

— Ти като се ожени за мама за договори ли мислеше. Давам себе си — едно сърце и две ръце, вземам същото.

Баща му помълча. После запали цигара и отвори прозореца, като издуха дима навън.

— Ако не беше майка ти до мене, нямаше да издържа двадесет години в металургията. Върна се от работа в къщи — ведро, спокойно, с жена живея. Тя сготвила, изпрала ви, приспала ви, а не заспива — чака ме. Каквото имам — с нея го постигнах. И сега — едно цвете да откъсна, то ще е за нея… С много нямане започнахме, но вече му надвихме на живота, сега за вас мислим, вие да сте добре.

Баба Карамфила хлъцна и отмести очилата си, за да си отрие очите с опакото на ръката. Като изхвръкнаха децата й от бащината къща в Розино — и все по градовете, все подир този мъчен хляб, тя току пълнеше кошниците и с влакове, с рейсове — тръгваше да ги види, да помогне на снахите. В къщи над леглото стои една снимка, не може да я погледне и да не се усмихне на ония луди-млади, преплели ръце в сватбен обет — тя, седемнайсетгодишна, хубава и срамежлива, той — двайсет и две годишен, отслужил артилерист и вече строи моста над Стряма в родното си село, учи се да разчита планове и чертежи, да излива пилони, а в празник обикаля селските сборове. На събора в Христо Г. Даново срещна Желязка и си каза: „Тя ще е!“ Булката дойде при него, в Розино, започна работа в ТКЗС-то, ала от първите дни разбра, че мъжа й занаятът го влече, не полският труд. Беше на осемнайсет години, добила първото си детенце, дипли дрехите в мукавения куфар, за да тръгне подир мъжа си, който щеше да работи в Обогатителната фабрика на гара Елисейна. „Може да ти стане невъзможен животът“ — предупреди я той, а тя, млада и весела, му отвърна: „Да го видим този невъзможен живот… Нали сме заедно…“ Далечна и хубава младост, леко се понасяха и притесненията, и готвенето в коридора, и опушените от влакове и фабричен дим пелени. И в един стар стол са дивели, тогава бяха в Бухово, синът й работеше в „Редки метали“, дето го пипна тази „вибрационна болест“. Тъкмо се беше родил Ванко, преградиха стола надве-натри, прибраха се няколко семейства. През талашитовите стени се чуваше детски плач и съскане на примус, груба дума, радиопредаване, сподавен плач… „Не бяхме научени на хубавото — каза веднъж Желязка на сина й, — не си търсехме правата…“ Като получиха тук тристайния апартамент в заводския блок, синът й, вече бригадир в „Производство 100“, не се примири, докато не издействува още няколко жилища за хора от бригадата. Войници-трудоваци правеха мозайките, синът й струпа на една страна багажа и се залови да им помага, със свои ръце да гради… В пет къщи на новодомци имаше веселба. „Тъй обичам аз — равенството, като седнем с другаря ми, да няма дрязги и поддумвания, всичко да си казваме в очите… Човек по труда да се цени какво дава, а не само какво получава… Сутрин, като се видим, здравей, здрасти, айде бате, айде чичо, всеки поема и работата върви. Едно ме боли, че взехме да застаряваме, да се поразболяваме, а млади не идват, де е смяната — да расте, да се учи край нас? Укори за лоша работа не търпя и шляене при нас няма, но хората ми взеха да пресмятат колко им остава до пенсията.“

Баба Карамфила очисти ориза, припомнила си едно-друго, после пак се заслуша в мъжкия разговор и скритом се радваше на внука си.

— Свилен сега е дете, добро дете, но утре не знаеш как ще е… Ако потегли към баща си? Своя кръв е. Оня няма да се примири и да ти го хариже — тревожеше се старият контрольор по чистотата на златото и среброто.

— Ще го осиновя — отвърна решително Иван. — Оня е предрешил съдбата му, като е оставил млада жена и син в люлка. Отишъл на екскурзия да види свят и не се върнал… Какви права и какви претенции може да има?

— Аз такива… — не се доизказа баща му. — Още не се знае.

— Представяш ли си какъв ще бъде животът на това момче, ако трябва да пише във всички документи — баща в неизвестност… Бумагите отсега започват — в училище, в донаборна комисия, за следване, за работа… Всичко ще изкупва пеленакът. Виж, че се ожесточило и кривнало по лоши пътища.

Баба Карамфила пак изхлипа.

— Като се обичат, да се вземат — постанови тя. — Няма къща без пушек и семейство, дето нещо да не се сгреши. Па ще си претраеш, ще си простиш, младите трябва да си отстъпват, както ние в ред и сговор сме живели.

Иван-Писан се усмихна — това е баба му, блага душа медена, мехлем на рана. В тази къща само тя не го укорява и братчето му Карамфилко, голям приятел на Свилен. Иван, благодарен на всяка добра дума за Драга, заобичваше тия, които я обичаха или поне бяха справедливи и човечни към нея. Отношението им към него никак не го интересуваше или засягаше, цялото му внимание бе насочено към Драга. Той се смяташе за силен, издръжлив мъж, а всъщност бе едно голямо момче, измъчено от това тънко насилие, което се нарича обществено мнение или бъркане на хората там, дето не им е работа. Всичко се помни в такъв миг, всичко оставя следа — дори и нечистоплътните думи на ония, за които бе казано: „Който е по-безгрешен, нека пръв хвърли камък.“ И все пак любовта му бе наранена, груби пръсти сваляха мъх от крилата на пеперудата, която пърхаше в душата му.

Баба му продължи в негова подкрепа:

— Чукнатата ябълка е по-сладка. Градинарят, който отбира от плод, нея ще откъсне да кусне.

Втора цигара пред отворения прозорец и пак „Не бой се, Радо мари, от кърджалии“.

— Не може ли Драга да даде Свилен за осиновяване — на брат си, да речем, или на някой друг…

Баба Карамфила изтърва тавата и шепа ориз се изсипа на пода.

— Дете от майка да отделиш, не си слагай грях на душата…

Иван, без да каже дума, се запъти към вратата. Баща му го спря:

— Както си решил, тъй да бъде!…

Майка му влезе и го погледна занемяла. Уж шеташе в спалните, а всичко беше чула.

— И къде, като се подпишете… В ресторант, дарове…

— Никаква ресторантска сватба, аз панаир на хората няма да правя. След гражданското — в къщи, обед само за кумовете и най-близките, без дарове. Квартира намерих, една къща в Челопеч.

Майка му въздъхна, Иван ще прежени братята си, пръв от синовете й ще се задоми, а сватбата му не е за пред хора. Тя харесваше Драга — уредна, чиста, хубавица, само да не е този неин объркан живот… Добре че баща му най-сетне склони, такъв му е балканджийският род, по характер упорит, но весел и мек с жена и деца.

Иван Писанов хлопна вратата и беше явно, че скоро няма да се върне. Ергенска му работа, ни вечеря го интересува, ни телевизор. В гората, в бараката — при Драга. Държи я за раменете и я гледа в очите:

— Ти моя жена ли си или на оня?

— Твоя.

— Ами ако се върне?…

— Да се върне!… Аз си имам семейство. И тука да беше и да те срещна, пак можеше да се разведа…

— Вярна ли ще ми бъдеш или невярна?

— Вярна… Какво ти е, Ваньо?

— Можеш ли да си представиш отсега нататък живота си без мене?

— Не мога — отвърна Драга и сълзите й бликнаха. Очите й, сини и големи, се зачервиха. Тънката й кожа пламна, а сърцето й стинеше, ще се срути в бездна. Всичко можеше да приеме в този миг от безмилостния живот — и болест, и смърт, само не раздяла с него.

Иван се вгледа в уплашеното й хубаво лице, в треперещите устни. Слабостта й, която бе нейната сила, го накара да се задъха от обич.

— Смятай, че сме се венчали — отсече кратко той. — Намерих квартира в Челопеч на свободен наем, две стаи за нас и Свилен. И пръстени ще имаме, няма да оставя тази работа така…

Прегърна я и потъна в нея.

Преди няколко дни Иван отскочи с рейса до София. Намери братята си в студентското общежитие в Дървеница да ги предизвести за сватбата си и помоли Гошо, най-големия, да му кумува. След това обиколи всички магазини в центъра да търси венчални пръстени, ала чуваше само едно: „Няма“. Равнодушни и разсеяни продавачки дори не искаха да му отговорят кога ще има. Само една по-младичка в специализирания магазин за младоженци на улица „Цар Калоян“ някак се смили и му обясни:

— Тази година сме продали златни халки по четиринадесет карата за шейсет сватби, а са сключени хиляда и шестстотин брака. От гражданското отделение в съвета провериха… Няма за ритуала, а пък рецитаторката казва: „славеи гняздо са свили, влюбени пръстени менили“ и трябва нещо да се направи… Младоженците вземат от стари семейства само за ритуала, после ги връщат.

Иван Писанов излезе като замаян на шумната софийска улица. Загледа се за миг в навалицата пред магазина на „Кореком“, зави по „Стамболийски“ и се спаси от движението на коли и трамваи под рехавите клонки на върбата пред църквата „Света Неделя“. Сети се, че може да поиска пръстен от баба Карамфила. Тя пазеше един самоковски сребърен пръстен, който наричаше „нокът“, с разширена горна част и заострен. Златния си „столоват“ пръстен, печалба и подарък от розовара във „флорентинското“ отделение, тя беше дала на първата си снаха. Тогава имало пръстени, сега няма. И Еньовден е имало, с „мълчана вода“, и напяване на пръстените от „Еньовата булка“. Момите в Розино у тях са се събирали, в „честита къща“ на семейство в първи брак със здрави деца. Вторият брак не прави ли къщата честита? Баща му ще намери ли злато поне за едни пръстени? Беше влязъл веднъж с него в „Производство 100“, видя го как се движи и присяда на златни и сребърни блокчета, изпълнили цялата стая. Златните — по дванайсет килограма и половина, сребърните — по трийсет и един килограм и половина… Баща му е контрольор на благородните метали — бди за техния химически състав и външен вид, отговаря и за теглата на блокчетата. Аналитичната му точна везна мери до сантиграми, до стохилядната от грама, реагира и на косъм. За баща му това е само метал — да бъде чист и съхранен и да отиде незнайно къде… От години никаква кражба не е имало в „Производство 100“. За честните и скромни средногорци от Душанци, Мирково и Буново, от Пирдоп и Златица, които идват тук в зори на работа, селенът и паладият са редки метали, златото и среброто — благородни, и толкова… Те не виждат в тях „световните пари“, лондонската борса, сложните финансови операции, концентрираната власт. Златото за тях не е обект на алчност и въжделения, търсеното „Елдорадо“, златна треска и златни миражи, царствени сервизи с монограми, скъпи и прескъпи бижута. За тях то е само работа от седми разред, наистина малко по-особена, защото се минава през охрана и прозорците на цеха са с мрежи. Работа — химия и металургия, която започва от шламовото отделение. Анодният шлам от медната електролиза се очиства от мед със сярна киселина и след водното извличане на селена остава кафеникавият „кек“, който се суши, преминава през окислителното топене, за да се получи златно-сребърната сплав „доре“. После две електролизи — на среброто и на златния шлам, отново топене, златна електролиза. Кристалическото сребро е толкова красиво, прилича на трептяща пчелна пита. Златото е по-ситно и се отлага на сребърни аноди и катоди. И накрая — блокчета с чистота няколко деветки по световния стандарт.

Иван Писанов си стоеше под върбата, оглушен от движението на площад „Ленин“, и анализираше положението с точността на сантиграмовата везна. От чутото, видяното и преживяното той рушеше и едновременно си създаваше една по-нова представа за заобикалящия го свят. Отношението му към този нов свят се променяше в собствените му очи, вече не беше момчешки устремно и безгрижно. Той съзнаваше нищожните си възможности да го промени, но стискаше пестници и си казваше, че няма да остави тази работа така. Защо работниците, които произвеждат грамади от злато, не могат да си купят едно медальонче за абитуриентка или брачна халка за булка? Взе обратния автобус за своя град и веднага потърси инженер Димитър Петрунов. „Като искаш, ще дадеш“ — казваше си Иван, а мускулите на брадичката му нервно трептяха.

Докато той се оправяше с квартирата, отпуските, пръстените и шиеше нов костюм, Драга беше навестена от снаха си, медицинската сестра. Тя великодушно й предложи да вземат Свилен у тях за известно време, ще играе с техните деца, ще ходи на детска градина в Етрополе. За удобство на Драга и за добро на детето го правят. Мъжката любов не бива дълго да се подлага на изпитание. Иван е свестен и кадърен човек, мъжко момче, ето на, каза и ще се жени, колкото и другите да не вярваха. В края на краищата и той има право на младоженство, за да свикнат заедно, да няма напрежение, безпокойство. И в отделна квартира, непременно в отделна, иначе старите все ще се мръщят и ще стане ад… Пък и по-добре е сами да се оправят, да не разчитат на други.

Драга този месец беше изслушала толкова съвети, че си помисли: „Някой пари да ми беше дал, не акъл…“, но се усмихваше на снаха си.

— Пак кажи, че не съм те разбрала, че не съм ти помогнала — приключи тя своите поучения. — Един месец ние ще гледаме Свилен, медения… Не е удобно до мъж да легнеш, до младоженец, и после да ставаш, дете да завиваш.

Драга, отегчена от многото приказки, я изпрати до спирката.

Сватбеният ден мина с неочаквана лекота и радостна приповдигнатост, с обед в къщи, както желаеше Иван. Всички бяха добри и внимателни с Драга, спестяваха й всичко, което би могло да я засегне, особено кумовете — инженер Петрунов и Гошо, големият брат на Иван. Драга притискаше между пръстите си широката брачна, халка, пак да я усети, да й се порадва. Златен медальон, подарък от кума, блестеше върху бялата й рокля. Той й поднесе и букет от бели калии, а баба Карамфила — стар мускал с розово масло. Със злато и рози мина сватбеният й ден, но тя изхлипа незабелязано от другите, когато снаха й, медицинската сестра, й пошепна, че Свилен питал за „сватбата на мама“.

Късно следобед инженер Петрунов, който не пиеше, а само вдигна наздравица за младоженците, ги качи на мерцедеса и ги отведе в Розино, в къщата на баба Карамфила. И тя дойде с тях уж да си види градината, пък искаше рано да стане, да им сготви, да им пошета…

За добро или за зло — така мина сватбата на Иван.