Лада Галина
Искам да ти разкажа (13)

Един саморъчно направен афиш съобщаваше, че концертът ще се състои в залата за събрания при рудник „Челопеч“. Ивайла пристигна с радиоколата ведно с музикалния редактор, висок мъж със сухо, почти аскетично лице. Тя обичаше да работи с него, ценеше мълчаливостта и коректното му държане, както и живия му поглед, който бързо преценяваше и помагаше. Много пъти беше разчитала и на професионалното му умение, на познанията му, както и на виртуозната способност да направи запис при най-трудни обстоятелства.

Посрещнаха ги инженер Димитър Петрунов и първият секретар на Градския комитет на партията Панайот Найденов. Малко обезпокоени, те им казаха, че залата вече се пълни с народ, но оркестрантите още ги няма. Диригентът потвърдил и пред тях, че ще бъдат тук в определеното време… „Гений и злодейство са несъвместими“ — помисли си Ивайла със стиха на Пушкин. Няма да нервничи, ще чака като другите. След малко се зададе един микробус и музикалният редактор каза, че е на филхармонията.

— Кого ли води Кирил Косев, толкова малко хора… — сподели недоумението си Ивайла.

— Филхармоничен колегиум за камерна музика — поясни колегата й. — Малко трудна програма за широка публика. — Бах, Хендел, Хайдн, но Косев настоя да дойдат с нея… Хората са учтиви, ще слушат, ще ръкопляскат.

— Знаеш ли какво правя на концерт — усмихна се Ивайла. — Мисля си за моите работи или мечтая…

Кирил Косев слезе сред първите. Ивайла нетърпеливо се приближи до него, а той я посрещна с подкупващата си усмивка:

— До обявения час има десетина минути…

— Много сте точни. В гората ли очаквахте да свирите?

— Човешките и професионалните ми несъвършенства ме измъчват, но сега измъчи всички ни претовареното шосе. По завоите на Гълъбец просто пълзяхме — отвърна Косев.

За разлика от Ивайла, Петрунов и Найденов любезно поздравиха диригента, ръкуваха се с всички оркестранти. Те бързо се отправиха към сцената, където върху фон от червен драпиран плат стоеше несвален лозунг от онзиденшното събрание: „Който работи, търси методи, който не работи — търси причини.“ „Хубав лозунг — каза си Ивайла, — сигурно го сричат като първолак буквара.“

— Ще запиша трийсет секунди и шума от залата — пошушна й музикалният редактор, — създава атмосфера.

Солистите излязоха, поклониха се на публиката и впериха очи в диригента. Концертът за цигулка и обой в ре минор от Бах започна.

Залата, препълнена с миньори, инженери, строители, служителки, с остригани момчета от трудовите войски, слушаше внимателно. Ивайла бе седнала до инженер Петрунов и се вглеждаше в непознатите лица. Музиката приповдигна настроението й. Търси ли тя човешката доброта, интересува ли я как се казва ей този, свитичкият, до нея, има ли деца, къде си е ударил пръста, какви са неприятностите му в къщи, в работата… Уважава ли своите и чуждите чувства, поривите, сигурна ли е в себе си, че въпреки ударите, може да остане изправена? Ще прости ли на ръката, която преди лесно я галеше, а сега още по-лесно я удря?… Ще приеме ли мъдро самотата — гнездо, от което излитат птиците на фантазията? Не гнетящата самотност на огорчението, болката на отхвърления, презиращата горделивост на ненавиждащия другите или непроницаемата самотност на саможивеца, а самотата, която е пропита от копнеж за любов, обич, другарство и хармония като фуга от Бах. Злото е било винаги творческа немощ. Нито едно голямо дело не е сътворено с омерзение на душата, а с душевно здраве и равновесие. Докога ще замества липсата на любов с работа, на нежност и спокойствие — с трескава активност? Нима в крехката и уязвима възраст на четирийсет и пет годишна жена тя не може да поправи собственото си поведение, характер, личност? И да не мълчи, да не се страхува, какво друго има човек, освен една мисъл и един гол живот? Другите я слушат, вярват й, защото тя търси истината, която е и тяхната истина. Мълчанието е страх и самозащита, то не е съгласие, нито убеждение, още по-малко ще промени причините за недоволство, недостатъците, несъвършенствата. Когато застане пред микрофона, тя има чувството, че говори от името на общността. За една малка страна всичко има значение — рудата и примерът на първите, производителността на труда и нравствената непримиримост, зачитането на традициите и чувството за принадлежност към днешния свят, букварът и жилищата — всички малки и големи проблеми на социалния живот. Всяко българско дете тя обича, всяко дете й е мило като нейните синове — малкия, войника, големия, далечния син…

… До излитането на самолета имаше цял час. Ивайла лесно откри надписа: POSTE в белите и чисти линии на залите, които приличаха на спирка във въздуха, негово продължение, затишие всред космически ветрове.

Операторката на телефонните кабини беше едра и пълна негърка. Малко странно за „мадмоазел Париж“ на летище „Шарл де Гол“, където може да те посрещне и изпрати една Мариана със синьо-зелени очи и латински профил. Защо на телефонните станции има само „мадмоазел“? Дали жените говорят по-бързо или гласът им е по-звънлив и се чува по-отчетливо? Чрез спътника ли ще я свържат със сина й, по радиовълните или телефонния кабел? Негърката погледна листчето с името, града и страната, заговори й на английски: „Personne to personne“.

— Да — потвърди Ивайла, — личност до личност… Моля ви, след три минути прекъснете линията. Имам пари само за триминутен разговор.

„Последния път като ти се обадих, моето момче, беше пак от едно летище. Ти не забелязваш, че когато говорим по телефона, непрекъснато казваш: мамо… Тази думичка е заседнала в гърлото ти и се отприщва от бентовете на мълчанието, от пустините на разстоянието… Три минути, мамо! Черен или бял телефон, кабели, вълни, спътници, които в миг ще пренесат твоето далечно «мамо». Колко много открития в услуга на човешката близост. И колко много оръжие — да взриви пет пъти планетата, подозрения, омрази, настъпателна пресметливост в един ужасно разделен свят. За да приема неприемливото, превръщам насилието в съгласие, безпокойството — в нежност, далечността и неизвестността — в молитва за закрила. Няма ден в моя живот и вечер, преди да си легна, без да помисля за тебе… И ти, малък ученико, който четеше първите си книжки на майчин език, вече знаеш какво не се пренася в куфар: Балкана, мамо, незнайните гробове на Ботев и Левски, историята ни, езика… Не е ли човек самотен и в най-населения град, както тя — в пустинята на Андите?“

… Трябваше да пътува от Арекипа до Пуно, на брега на езерото Титикака. Самичка в Перу, с магнитофон и бележник… Шофьорът на таксито „колективо“ я доведе до своя „Додж“, който приличаше на прашна каруца. Ивайла скоро разбра защо дон Сандрино не бе намерил за добре да измие колата си, прахът ги засипваше при всеки камион и на всеки завой. А те бяха безкрайни тия завои на един черен път, без следа от асфалт и паваж. Струваше й се, че не пътуват на юг, а само обикалят край трите вулкана Мисти, Пичу-пичу и Чачани, ту отляво, ту отдясно. Виждаше през мътното им стъкло заснежените им грамади. В подножието им имаше кактуси и сиво-жълта прашна трева. Чувствуваше праха между зъбите си, но реши да не му обръща никакво внимание. Вече не пазеше лицето и дрехите си, а магнитофона. Утешаваше се с мисълта, че след няколко часа ще бъде в хотел с топла вода, всичко ще изпере, ще се измие, ще даде на химическо чистене… Стига с тази ипоходрична чистота! Майка й, като я видеше да събира прашинките от килимите в къщи, смееше се и казваше, че ще си „изръси късмета“.

Пътуваха вече няколко часа. Ивайла попита дон Сандрино колко километра им остават. Той беше спокоен възрастен човек и сигурно въртеше кормилото при стръмните завои, хендеци и теснини. „Още не сме изминали и половината…“

И пак — Андинската пустиня, безжизнени камъни, скали, оголили минералното си съдържание. „Мадре де диос!“ — докъде я доведе любопитството за света и за живота на хората, пътешественическата страст. Жените над четирийсет години обичат дома си, саксиите, удобствата, кафето с приятелките, козметичния салон. С трепетни ръце ловят последния светлик на любовта, пазят го, за да не изчезне „слънчевото зайче“… Накъде бе тръгнала, какво още искаше да узнае, да почувствува, да преживее?

В таксито „колективо“, което сякаш беше с усилен мотор, за да преодолява тия пътища, имаше още двама пътници — метиси. До шофьора седеше Веселия, с пълно лице и лъскаво-мазни коси, а до нея — Мрачния, слаб и мълчалив, крепеше при нозете си платнена торба. Продума някъде към средата на пътя и я попита откъде е. На въпроса: „Американка?“ — отговаряше предпазливо само „европейка“, без да уточнява откъде е и защо е… „Трябваше да отидете в Северно Перу или в селвата, тук на юг е много грозно…“ — забеляза спътникът й. Попита го той с какво се занимава. Мрачния й посочи платнената торба и каза, че продава книги за художници и изящни изкуства. Точно така се изрази „пара пинторес и беляс артес…“ Ивайла млъкна, смаяна от тази магическа латиноамериканска действителност. Все едно, че беше тръгнал да ги продава на Луната.

Спряха за малко и тя побърза да се отдалечи по пътя… Мракът бе забулил суровата топография на Кордилерите. Някакви далечни селища приличаха на светулки в необятността. Тъгата на Андите я докосна, обви я с меланхолия и мистицизъм. С тайна молитва отправи очи към върховете, чиито кули растяха в небесата: „Искам радост, любов, смела съдба“… потърси в небето ромба на Южния кръст. Спомни си как преди две години пак в една такава юнска вечер й показаха съзвездието в Сантяго де Чиле, на хълма „Сан Кристобал“… Защо да се оплаква от съдбата си — работата и възвръща липсите, тя е нейното щастие, радост, любов…

Сепнаха я ръкопляскания, концертът от Бах завърши, започваха Хендел.

След концерта Петрунов и Панайот Найденов поканиха Кирил Косев на вечеря. Ивайла му бе съобщила за уредената в негова чест вечеря и му предложи да се върнат по-късно в София с радиоколата. Той отказа. Извини се, че им предстои турне, в чужбина, имал много работа и бързешком се намести в автобуса с оркестрантите. Ивайла малко обидено се отдръпна, но отиде на вечерята в едно от близките ханчета заедно с музикалния редактор. Защо Косев постъпи така, защо всичко вън от неговия свят, работа, интереси го отегчаваше? Тя ценеше неговия труд и талант не по-малко от труда и таланта на инженер Петрунов, какво съвпадение бе, че се запозна и с двамата в Южна Америка, но те сякаш кръжаха в различни орбити, които не можеха или не искаха да се докоснат.

Минаха през нов жилищен комплекс. На полянките между блоковете димяха огньове за печене на чушки и варене на мармалад.

— Весели селяни, гъсто заселени! — отбеляза музикалният редактор.

Ивайла го погледна — да не се обидят домакините, возеше ги в своя мерцедес инженер Петрунов. Но той и Панайот Найденов весело се засмяха.

— Плачем за такива селяни, гъсто заселени — каза Найденов. — Де да ги имаше повече.

На традиционната вечеря в ханчето с мешана скара и печено сирене, шопска салата и вино в груби чаши от троянска керамика разговорът скоро се прехвърли върху работата в комбината. Музикалният редактор се хранеше мълчаливо и явно си мислеше за нещо свое, Ивайла разсеяно слушаше за какво спореха Петрунов и Найденов. „Няма галантност и внимание към дамата — каза си тя, — мъжете си говорят за това, което тях интересува.“

— Този проект е глупост — твърдеше Петрунов, — една Златна Панега трябва да работи за нашите гробници… И колко кофраж, строители…

— Правителствените срокове минаха, това не те ли засяга — попита го Найденов. — Одобрен е от експертния съвет при министерството, знаеш колко трудно се свикват хора за експертен съвет, от човек на човек ги обработвахме…

— За какво става дума — попита Ивайла.

Инженер Петрунов не намери за нужно да й обяснява, отговори Панайот Найденов.

— Инсталация за дълбоко пречистване на отпадъчните води в медодобивния комбинат от арсен, един опит за виброциментационно извличане на мед от отпадъчните разтвори на цеха за сярна киселина. Експертният съвет мина, когато Петрунов беше в чужбина, а сега той единствен го отхвърля.

— Цяла Златна Панега ще работи за нашите гробници — мрачно повтори главният инженер, — къде по света правят такива недомислици! Един чужденец ми каза: „Учудва ме с какъв ентусиазъм преодолявате трудностите, които сами си създавате.“

— Ох, Петрунов, ще си провалиш званието… — въздъхна Найденов и се обърна към Ивайла. — Предложихме другаря за заслужил деятел на техниката, а той сега намери да се обявява против разработката на Нипроруда и експертния съвет.

— Не ми е безразлично признанието — каза инженер Петрунов, — но ако за него се поставят условия, мога и да не стана заслужил деятел… Найденов, дай да се заемем веднага с тази работа, защото в едно си прав, че сроковете минаха.

„Идеите ли ме интересуват или човека, човешкото сърце — помисли Ивайла, — винаги, истински — само сърцето…“

Сервитьорът учтиво се приближи и Петрунов плати сметката. Ивайла забеляза, че не взе разписка за парите, беше ги поканил той лично.

— Ще пътуваме ли — попита я музикалният редактор, — пих само кока-кола…

— Спи ми се на езеро, под звездно небе — заяви Ивайла. — Свободна ли е стаята ви за гости в профилакториума?

— Където бяхте и преди — спомни си Петрунов, — мисля, че е свободна. Ще ви откараме дотам…

Музикалният редактор беше изненадан — можеше ли да предвиди неочакваните постъпки на Ивайла, но беше учтив и не искаше тя да се почувствува неловко. Ръкува се и си тръгна с всичките звукозаписи, а Ивайла седна в колата на инженер Петрунов.

Небето беше звездно, без едно облаче.