Лада Галина
Искам да ти разкажа (5)

Зеленото преливаше като из ведро по южните поли на Стара планина. Бушуващо майско зелено, кипнала зелена кръв, тържество на хлорофила. С внезапна разнеженост Георги Загоров наблюдаваше природата от прозорчето на колата. Планинският път се виеше нагоре и макар склонът да беше южен, на върха му се белееше отъняла преспа неразтопен сняг. Като навлязоха в Етрополския балкан, забелязаха първите следи от присъствието на човека. То личеше в прорязаните скатове и разместените скали, по пътищата и отъпканите поляни и най-вече в свлечената зелена маса от метални челюсти.

Появиха се очертанията на открития рудник.

— Където стъпи инженер, трева не никне — каза журналистът. През малкото прозорче на джипа той също гледаше величавия пейзаж. — Вече се казва, че преди природата застрашавала човека, а сега човекът — природата.

Загоров се обърна от предната седалка и погледна спътниците си — своя помощник от „Хидрострой“ и журналиста.

— От технократи не чакай любовно отношение към природата. Ние гоним други задачи…

— Все пак ви заставят да го имате…

— Брак по принуда… — не се доизказа Загоров, защото шофьорът спря на разкрач от изхода на тунела.

В скалата, над дебела вентилационна тръба, някой бе окачил лозунг за прокараните над плана метри — дар за партийния конгрес. Дъждовете бяха поразмазали цифрите и буквите.

Един самосвал с гръм и трясък се изкачи на площадката и журналистът предвидливо отстъпи.

— Такава „Баба Меца“ да не те срещне на тесен път… Масата по скоростта… — каза той.

Шофьорът на самосвала отвори задния капак, подложи една дебела дъска и бежово трабантче като охлювче се изхлузи надолу. То направи един кръг и се прилепи до изхода на тунела. Георги Загоров и спътниците му забелязаха номера на колата с буква „И“ — белег на отминало нещастие. Шофьорът на самосвала потъна в тунела, а другият още ровеше нещо в багажника на трабанта.

— За тоя съм писал — вгледа се в него журналистът. — Здравко, ти ли си, бе?

— Не, аз съм Живко. Здравко е със самосвала и отиде да си оправи документите.

— Здрасти бе, Живко. Как не ви бъркат вас жените… — приближи се Загоров. Познаваше този млад мъж още от строежите в Сирия.

— Викат ни Живо-Здраво, както едно време на село момите. Ние сме средногорци от Мирково — посочи нейде отвъд дола Живко.

— Знам, гостувал съм в Мирково — каза Загоров.

— Други пък ни бъркат. Помните ли, Здравко изпрати в Дамаск мляко на прах за бебето по авиаторите, аз си бях в отпуск в България и ги чаках на летището. „Абе ти с ракета ли долетя“ — вика ми самият авиатор.

Живко се засмя, с него и гостите.

— Аз съм писал за Здравко — уточни журналистът. — Най-добър в професията…

— Не падам по-долу — каза Живко. — Ние, тунелджиите, сме рамо до рамо, като братя-близнаци…

— Живо-Здраво, а? — подкачи го Загоров.

— Остана само живото по мене, да ми е живо името — каза младият мъж и примирено потупа протезата на крака си. — Дано здравето да е за Здравко, че без него кой знае къде щях да съм се сврял… Той ме качва нагоре със самосвала, после слизам сам. Не ни съвпадат напълно смените.

— Сега на кой обект си — попита с професионален интерес журналистът. — Когато писах за Здравко, работехте на виадуктите…

— Точно там, жп линията Оронто-Латакия. Река Оронто, наречена „непокорната“, тъй като, за разлика от останалите левантийски реки, тече не към Мека. Помните ли, другарю Загоров?

— Помня — отвърна генералният директор на „Хидрострой“. — И катастрофата ти помня, точно на границата.

— Напечелихме се ние, гурбетчиите — каза Живко. — Само дето толкова ни завиждат… Ей хубава носна кърпа да извадиш и ще ти завидят. Тука гол надник двайсет лева… Който иска, нека заповяда да види как ги печелим тия пари в тунела. Ей го на̀, хала, змеица…

— Десет пъти ще поевтини превоза на рудата — поясни Загоров на журналиста. — От рудника до обогатителната фабрика — все по тунела…

— Как са битовите ви условия? — попита журналистът.

Загоров се усмихна на този дежурен въпрос. Вземаше понякога журналиста в своите пътувания, та дори в Сирия го посрещна и разведе — от Палмира До Балбек. Момъкът имаше бърза мисъл и леко перо, пък и добра позиция във вестника, статиите му веднага се отпечатваха. Освен това съобразяваше се с мнението на началството и с нуждите за момента, но за битовите условия не отстъпваше. Искаше бани и съблекални като в Швеция.

— В началото не бяха твърде за описване — каза Живко. — Сега се подобриха, вече има стол… Аз съм отговорник на компресията, занимавам се с електрофилтрите, а Здравко е все по пътищата.

— Как си с френския, продължаваш ли да го учиш? — попита на шега Загоров. Припомни си с колко мъка Живко учеше френски език и сума пари даваше за уроци.

— Разбира се, без език не може — отвърна Живко за почуда на всички. Накъде ще тръгне с френския си и с тази протеза?

Момъкът сякаш отгатна мислите им и поясни:

Като ония, нашите ли да остана, дето се разправяха с езика на глухонемите. Казах му на един: „Слушай, научи пет думи, защото се излагаш. Може от бял телефон да са те изпратили, но туй не е работа… Имах една учителка, французойка, много беше добра. Като си тръгнах насам, й казах: «Мадам, пригответе си вази за две хиляди рози, подарък от България.» А тя: «Нямам толкова вази, имам антика-бакъри, там ще ги сложим». Аз й изпратих един грам розово масло, то се получава от две хиляди рози.“

— Зависи от рандемана — каза помощникът на Загоров. Той бе родом от Сопот и разбираше от розобери и розоварни.

— Рандеманът — махна с ръка Живко. — Аз специалисти съм питал от „Етерични масла“, не по-малко от две хиляди рози…

В това време от тунела излезе Здравко, и той едър, с червени мечкарски бузи. На вид добряк и подобен на брат си Живко. Природата, която не търпеше два еднакви камъка и две еднакви цветчета на лайкучката, бе се погрижила да придаде индивидуалист и на близнаците. Здравко бе по-едър, спокоен, а у Живко имаше нещо нервно, духовно.

По ватенката на Здравко жълтееха петна и дупки от сярната киселина, която се образуваше от естествени реакции и капеше от скалните сводове. Загоров си помисли за тия тихи пожари в рудници и тунели: жълта, зелена и кафява вода течеше като в приказките, а силикозата прояждаше гърдите… Добре че Здравко леко се отърва от катастрофата и сега си е намерил работа на открито, в компресията.

— Другарю Загоров, исках да ви помоля да потвърдите за мен — обърна се Живко към началството. — Вие знаете, че на тунела по линията Оронто-Латакия управлявах машина, и на язовир Растан — също. Тук има една финландска, подобна на моята, само с два пръста се управлява. Всичко е хидравлика и тая голяма машина се кълчи наляво-надясно като маймуна. Бури, гребе, въздух подаваме с брезентови тръби… Пак искам да вляза в тунела!

Георги Загоров се обърна за помощ към журналиста и помощника си. Те мълчаха и се поотдръпнаха настрана.

Живко почака за отговор, после мълчаливо махна за „довиждане“ и като накуцваше леко се отправи към компресията при изхода на тунела.

„Страната е на колене за мед… Това е нашата златна валута“ — припомни си Загоров патетичната фраза на министъра. Със своята фронтова призивност тя някак увисна в безлично елегантната обстановка на кабинета му. Още тогава Загоров реши, че тази няма да я бъде, тръбата за други тръби, но поиска време, за да бъде отказът му по-приемлив, да се подкрепи с основателни доводи и принципни съображения. Сега за миг се поколеба — да приеме, ще се опре на хора като тия живо-здравовци на инженер Петрунов от Медодобивния. Ще остане тук най-много две години, докато се завърши строителството. Дотогава стопанският минно-медодобивен комбинат ще бъде вътрешно споен и хората ще запомнят неговия пръв генерален директор. Загоров не се колебаеше, че няма квалификация на минен инженер или на металург. Министърът разчита на опита му като строител и партиен работник, затова го покани на този пост. И все пак защо се спряха на него, няма ли по-млади хора?

Георги Загоров си представи невзрачното хотелче в градчето или някакъв панелен апартамент в заводския блок край ручащия автомобилен поток по шосето. И тия вечни пътувания до София по стръмните завои на планинското шосе, работата, която ще го затрупа като лавина. „Дума да не става — махна той с ръка, сякаш спореше с някого, — да си намерят друг човек! Имам нужда от спокойствие… Руми няма да иска да идва тук!“

От известно време една млада преводачка му идваше на гости във вилата. Пътува с нея по делова работа в чужбина и Руми искаше това толкова приятно пътуване да не остане единствено. Държеше се с него като с млад мъж, правеше му сцени на ревност, които ласкаеха самолюбието му. Малката се правеше, че не забелязва олисялото му теме и старчески отпуснатите торбички около шията му. За всичко я биваше и той не искаше да се разделя с хубавата кукла, още повече, че дъщеря му не подозираше съществуването й. „Няма да приема — реши той, — но поне един месец ще се побавя с отговора. Тука бачкат яко и без генерален директор…“