Лада Галина
Искам да ти разкажа (16)

Ивайла не обичаше да пътува през зимата, но към средата на февруари замина за Бургас. По същото време там щеше да бъде в командировка от „Енергопроект“ и Мила Родева. Ивайла прецени от стар опит, че би било добре за няколко дни да избегне разговорите в Радиото, въпросите, недомлъвките или пък тънкия фалш на някои поздравления около нейното „преместване с повишение“ в програма „Знание“. Няма повече да води своя петъчен „Разговор с вас“ по злободневни теми, а ще организира лекции по български език, география, математика. Не „сеене на недоволство“, както я бяха характеризирали някъде, а безопасна просветителска дейност без патос и неудобни въпроси… Но всичко бе подготвено и поднесено благоприличие, без сътресения, с благовиден предлог — повишение, със своя опит на радиожурналистика да закрепи новите редакции. Само най-прозорливите и, разбира се, Ивайла, която чувствуваше как се сгъстяват облаците край нея, разбраха същността на нещата. Тя помнеше своята драма преди десет години, когато трябваше да напусне вестника — как се разболя и задълго излезе от строя. Прие промяната, без да каже дума. Бяха й подсказали, че другото предложение за нея е в детската редакция, по-добре — в „Знание“.

Директорът на Радиото, който очакваше усложнения, беше доволен, но смътно се опасяваше, че „шило в торба не стои“. Ивайла му поиска няколко дни отпуск, за да отиде в Бургас.

— Родния ти град? — попита директорът.

— Да — отвърна Ивайла и се усмихна горчиво, — предимствата на родния край натежават, когато трябва да се съхраним или да намерим себе си. Спасителния бряг — корабокрушенците от сушата го търсят.

— Хайде, без басни, все сме под един покрив. Почини си една седмица и поемай новите си задължения. Знаеш, че по щата заплатата ти ще бъде повишена.

— Благодаря — каза Ивайла и не искаше това да звучи като ирония.

Прибра се в къщи и се обади на Мила по телефона:

— Не ми се пътува със самолет в тези мъгли и зимни летища… А и с кола — заледено е, ще караме бавно, цял ден. Ако искаш, да пътуваме с влак, експресът „Слънчев бряг“ е много удобен.

— Добре — съгласи се Мила, — ще телефонирам да ни запазят стая в „Приморец“. Той си остана най-добрият хотел, не искам да спим в панелните грамадища.

И ето най-после двете останаха сами в затоплената стая и не завесваха прозореца, защото погледът им все търсеше сиво-синкавите тонове на морето и небето, които се сливаха на хоризонта в някаква неугасващо светла ивица. Чуха пак вик на гларуси, замириса им на море и детство. В този град вече нямаха бащин дом, отдавна животът ги беше отвял със своите ветрове по други кръстопътища. Но тук бе тяхното пристанище, един свят, изпълнен със спомени.

С чисти лица без грим, разсъблечени и отпуснати, те пиеха билков чай, който Ивайла приготви в канче с бързовар. Наляха в чашите си и по малко коняк „Поморие“. Той ги сгря, бузите им порозовяха. Беше време за изповедни разговори, за душевна близост и негласно потвърждение на прежната привързаност. Приятелството им, въпреки че имаше периоди на отдалечавания, когато рядко се виждаха, остана непроменено от лудите гимназиални години до днес. И двете установяваха, че са се изменили, но старата им дружба остана непомрачена. Спомняха си с удоволствие момичешките палавщини, колко бяха „курназ“ в ония години, без да са глезени деца, как тичаха момчетата подир тях и каква радост беше да излезеш вечер на „движението“ по „Богориди“ с пълен джоб топли страгали. Оживлението „под часовника“, тъмните алеи на морската градина или парапета на плажа, откраднатите целувки, от които им се замайваше свят… Черната престилчица с бялата якичка, гимназистките с руси плитки, високи гърди и палави очи — те ли са или не са те в скучната, неопределена и малко тъжна възраст между четиридесетте и петдесетте? И двете участвуваха в девическия гребен екип, тренираха упорито и ако някой им кажеше, щяха да гребат до другия бряг на морето.

Докато Мила беше в банята, Ивайла премери температурата си, но не успя да скрие термометъра от приятелката си.

— Ще го счупя, ще знаеш — закани се Мила.

— Напротив, в добро настроение съм, защото нямам температура. Щом изляза от София и се оправям. Край морето има отрицателна йонизация на въздуха, както и в Пампорово… Чувствувам се добре само на морския бряг и във високата планина.

— Трябва да се живее и в София — каза примирено Мила.

— С налога бавно да умираш — сподели страховете си Ивайла. — От три години все тази малка температура, измъчих се! Всички изследвания са добри, само аз съм зле… Все ще ме застигне ударът в гърба.

— Не рисувай дявола на стената, за да не дойде, както казват унгарците — закани й се с пръст Мила.

— Не ми е все едно дали ще умра на петдесет или на седемдесет години — въздъхна Ивайла. — Струва ми се, че една година живот повече за мен няма да бъде просто биологическо съществуване. Повече ще напиша, повече ще кажа, с една стъпка ще се приближа до истината. Ако доживея до старостта…

Ивайла замълча и се замисли. Напоследък си мечтаеше: „Ако доживея до старостта, може би ще успея да напиша нещо добро. Миналото ще бъде забравено и ще започна нов живот. Ще се науча да се приспособявам, ще се стремя към хармония и прости радости. Ще отминат хората, които дълго и мъчително се превърнаха в мои зли идоли. Ще дишам леко, без упойката на душевната болка. Ще живея без любов, но и без разочарования, без амбиции, но и без обиди. Чувствата ще се уталожат като спомен за жажда, ще остане само ясната мисъл и доброта, доброта.“

В своите четиридесет години тя се стремеше да изпълва дните и нощите си с работа, да живее за другите, по-често тъжна, отколкото весела, повече замислена, преценяваща хора и събития, отколкото поривиста и отдадена на действието, каквато бе по природа. „Трябва да се държа, да не рухна“ — често си мислеше Ивайла.

— Защо си толкова угнетена? — попита Мила, като не сваляше очи от нея.

— Бих искала да умра в турско с бяла риза на бесилото или във фашистко — на гарнизонното стрелбище. Какво ни предлага нашето време — бацили и катастрофи?! Дори катафалката, която помним от детски години — да мине през целия град под камбанен звън, да има почит към смъртта, към отвъдното — дори и това го няма.

— Твоят черен хумор започна да ми действува на нервите — каза Мила.

— Аз съвсем сериозно си мисля, че от бесилото би могъл да възкръснеш — с правдивите си мисли, с изстраданите идеи. А не бавно и тъпо да умираш.

Мила докосна рамото й:

— Във всеки живот има сенки, но при тебе много са се сгъстили, просто са станали фобии… Борба, душице, борба за всичко под слънцето… Не знам защо ми превеждаш притчата за Хуан кроткия, като не се поучиш от нея. С благост и отстъпки пред всекиго не се влиза дори в рая. Нали „Агония на християнството“ от твоя любим Унамуно значеше „Борбата на християнството“.

Ивайла си легна и запали нощната лампа. Искаше малко да почете две нови списания, но Мила не я остави:

— Знаеш ли какво ти трябва — любов!

Ивайла се засмя:

— Това диагноза ли е или лечение? Толстой е казал: „Талантът е любов“.

— Най-обикновено женско щастие — да заспиваш на мъжко рамо.

— То остана в младостта — седна в леглото си Ивайла. — И друг път съм ти казвала: истински съм живяла, когато съм обичала. И най-щастлива — когато съм била обичана. Но има и други радости — пътуванията, планината и морето, книгите, театърът, хубавите разговори с приятели.

— Целият свят не може да ти замени любимия — каза убедено Мила.

— То остана в младостта.

— Хайде де, сега да не живееш в манастир? Да не би да са се вледенили сърцата ни или да не сме още млади и привлекателни жени — погледна я изпитателно Мила.

— Може би и на мен Хамлет е казал: „Офелио, иди в манастир.“ Животът е изтъкан от компромиси, от липси. Моят дял вече е самотата.

— Самота и сладостно човъркащи съзерцания. Пусти дни, празно на душата, живот — как да е. Дори в подробностите — ние имаме желание да се облечем добре, да бъдем с чисто бельо и хубав парфюм не заради целия свят, а заради избрания, любимия. Не мога да те позная! Да бъдеш с всички, а не с един, това значи да не бъдеш с никого.

— Тия, които са родени да живеят заедно, не се откриват или не могат да се приближат — каза Ивайла. — Други, които живеят заедно, не се обичат — нима ти казвам нещо ново? Днес трудно се опазват нежните тайни.

— Зависи от хората — потвърди Мила. — От възпитанието, от характера и културата им. Лично аз…

— Твоето е по-друго. Имам трудна съдба да бъда донейде известна и някои хора да се интересуват какво мисля, какво правя, с кого се срещам. Понякога имам чувството, че не живея в дома си, а в чужд кабинет, където ме претеглят, изучават, наблюдават, но не с най-добри намерения, разбира се! Мен, дето винаги съм изпитвала отвращение от насилието. Чувствувам, по-скоро усещам, че нещо тъмно ме заплашва. Като епитафия над мене да напишете: „Любѝ и страда̀“, две думи, изпълнени с достойнство.

— Невъзможна си! Сигурна съм, че страховете ти са напразни. Едно е вярно, че на четирийсет години душевно сме по-беззащитни и по-крехки, отколкото на двайсет — каза Мила.

— Така е — потвърди Ивайла, — защото имаме и опита, знаем, че винаги може да се изхвърли трупът на една любов. Какви ли не кланици на чувства съм виждала, все в името на уреждането, на кариерата. Днешните мъже са твърде заети с тия неща и много повече са склонни да поемат товара на едно приятелство, отколкото на една любов. И любовта, и жените с характер ги плашат. Трябва да разберем това и да бъдем като тях.

— Никога не е късно да загубиш приятел — каза Мила. — Ти го наричаш кариерата, а аз ще ти кажа — йерархията, защото съм я доловила в душата му. Знаеш на кого. Нима той може да се доближи до мен истински, да живее като обикновен човек?

— Измъкна се от Средногорието и сега пак е голям шеф. Той не може да живее неовластен — каза Ивайла. И двете мислеха за Георги Загоров, но не обичаха да споменават имена.

— Доволна съм, че намерих сили да се отдалеча от него и да запазя семейството си, а може би и себе си — каза Мила.

— Радвам се за тебе. Рашко е достоен човек.

Замълчаха. В стаята като глухо ехо достигаше морският прибой.

— Обичам и един чужденец, колега, работим над общ проект — призна Мила нещо, за което Ивайла само се досещаше. — Беше ми необходим човек, напълно противоположен на Загоров. Това е за мене един душевен реванш.

— Внимавай да не го задълбочиш — каза тихичко Ивайла.

— Нещата се разрешават от само себе си. Той си отива, но бях щастлива. Лека нощ!

— Лека нощ — отвърна Ивайла и след малко чу равното, леко дишане на Мила.

Какво събира и какво разделя хората? Кога мъжът и жената са най-дълбоко и неразделно свързани един с друг? Защо, когато се обичаха, тя не помисли за йерархията? Може би Георги Загоров е бил тогава най-много мъж — с волята да строи, със смелостта да обича, а Мила — покорна на сърцето си, предана, нежна, беше най-много жена. В ония години и тя би могла да бъде на мястото на Мила — със същото възпитание и чувствителност. Днешната Ивайла е „социален продукт“, а младата беше по-добра, вървеше с перо в ръка подир своята и чуждата съдба. Доспат, Девин, Триград, Забърдо — нима Мила проклина времето, когато тя и Загоров строяха Родопската каскада, нима в градежа не остана и тяхната любов…

Ивайла дълго гледа лунния профил на приятелката си и не можеше да заспи.