Лада Галина
Искам да ти разкажа (3)

До началото на предаването имаше цели три часа, но Ивайла вече бе в студиото, забола глава над сценария с почерняла от ксерокса хартия. Усещаше как нервните тръпки полазват като мравки по ръцете й, отмалата и сърцебиенето я плашеха. Не посегна към чантата си, където до малкия касетофон винаги носеше седефена кутийка с успокояващи и замайващи хапчета. Това вътрешно потреперване, зноят по бузите и напрегнатостта й сякаш бяха необходимият тонус и нерв за предаването. Знаеше колко хора го слушат — те обичаха нейната дързост, хапливите остроумни реплики. Така пишеха в писмата, които засипваха тяхната програма, или се обаждаха по телефона.

Неотдавна колеги й донесоха запис от едно странджанско село. В овчарските къшли имаше само радиоточка. Стрижеха овцете, чуваше се блеене и металният звук на ножицата. „Коя е тази Ивайла — питаше някакъв овчар, — все чакам тя да се обади по радиото, да пита и да разговаря… Добре ги подрежда!“ Ивайла прибра лентата, засмя се и каза, че по-скоро да бяха донесли ножицата… Неотдавна й бяха направили забележка, че повечето нейни предавания били критични.

— Хората говорят, когато нещо ги боли, вълнува, тревожи — твърдеше Ивайла. — Здравият не пита за лекарства, задоволеният не мечтае или няма думи за своите мечти. Нека първо да поставяме въпроси, после ще израснем и до отговорите… Аз сама не зная кои са реалните конфликти, не обикаляме ли само край тях, не налучкваме ли пипнешком пътя. Струва ми се, че се занимаваме с подробности, а главното ни убягва.

„Човешката общност се простира, докъдето стига човешкият глас“ — Ивайла обичаше да повтаря тази мисъл на Аристотел. Човешкият глас ли достига днес до хората или говорещите предмети — радио, магнитофон, телевизор? И какво можеш да кажеш на равнодушния, на преуспелия, на жадния да трупа? Той си има едно могъщо средство — бакелитовото копче, с което ще изключи не само нейния глас, но и всичко вън от самодоволството му.

Днес Ивайла беше дошла в радиото още с чистачките, но сега трябваше да издържи пет часа в студиото, почти неподвижна срещу мигащите червени и зелени лампи. Трябваше да улавя затихването на музиката и включването на радиоколите, да внимава за връзките по телефоните. Случваше се някой да се уплаши от публичността на разговора — тя трябваше да го ободри, друг — тактично да прекъсне, да се пошегува, да осъди. Вечерта ще свали слушалките, оглушала от звуци и думи, и ще потърси колата си зад радиото в стъмнената уличка. Ще я подкара, без да чува шума на мотора и звънеца на входната врата в дома си. След петъчното предаване обикновено се събуждаше през нощта и с нездрава бодрост си припомняше всяка казана дума, упрекваше се за едно и друго, после се успокояваше — това са глупости, погрешно ударение и повторения, важното е словото да се превърне в действие, илюзията от ефира — в реалност.

До нея имаше пластмасова чаша с недопита кока-кола и отдавна изстинал сандвич с разтопен кашкавал. Сети се за кошницата с бели череши от сливенските лозя и вкусната баница, изпратена от леля й. „За тебе, чедо, съм къснила, за тебе съм ранила…“ — нареждаше в писмото си старата жена от балканджийския род на баща й. Защо не си взе за обяд малко баница вместо този вечен сандвич от бюфета.

В студиото още нямаше никой и тя си позволи да отвори прозореца. Свежият въздух я поободри. Преди година, когато синът й дойде тук за пръв път, каза, че му прилича на самолетна кабина. Беше през миналото лято — угриженото и неспокойно време на неговата матура по математика, кандидатстудентските изпити и донаборните комисии. Синът й вечер отиваше да чете в кухнята, за да не й пречи, но и тя будуваше ведно с него, стараеше се да му помага във всичко, което бе по силите й. „Разбра ли най-после цената на времето, на пропиляното време — питаше го Ивайла. — Нищо даром не се дава…“

След матурата по математика неговите учебници, помагала и тетрадки тържествено заплаваха по Перловската река. С наивна символика момчето ги хвърли, за да се разтовари от ученическото бреме. На слисаната си майка заяви, че за живота му са необходими само четирите аритметически действия, дори без деленето, както е в „Рибния буквар“ на Петър Берон. Не е влязъл в езикова гимназия, за да учи висша математика. Приеха го за студент филолог и дойде времето, когато тя трябваше да подготви скромния му войнишки багаж. Синът й вече бе научил нещичко от войнишкия фолклор — как да се „скатава“ от ефрейторите и да избягва „бомбата“ и „мечката“ на старите войници. Заяви пред майка си, че „по-добре е да си лъв в клетка, отколкото овца на плаца“. Ивайла се засмя в себе си, за да не го засегне. Долови още неотминалата юношеска съпротива и самоутвърждаването на седемнайсетгодишната личност. „Не ме поучавай!“ — възпираше я синът й. Житейският опит трябваше да бъде негов собствен и грешките — негови, и първите трудни успехи.

В есенния следобед спряха до железопътния прелез. Казармата беше отвъд него, закрита от високи акации. Две червени светлини с ритмична и неспокойна настойчивост мигаха срещу тях. Грееше меко слънце, в прегорялата трева на полето още свиреха щурци. Синът й се прегърна с някакво момче и после го посочи на майка си: „Ходихме заедно в детската градина. Не бяхме се виждали от люлките…“ Един баща заръчваше на сина си непременно да намери ефрейтора Златко, бабичка се опитваше да закичи внука си с китка здравец и чемшир, вързани с червен конец, но не можеше да продупчи с топлийка джинсовото му яке. Момчето пъхна китката в джоба на якето и бързо се обърна, защото един старшина приближаваше до прелеза.

— Хайде…

После изгледа пребледнелите момчета, смълчаните родители и повтори:

— Хайде да тръгваме… Тук ще са като на курорт!

— Тъй, тъй — обади се някой зад Ивайла. — След две години няма да искат да се уволнят…

Синът й тръгна с другите след старшината. На прелеза се обърна и я погледна. Ивайла му махна, сълзите се стичаха по бузите й. „Взеха го… Вземат ти детето…“

В „акустичното ухо“ на студиото — дълъг начупен коридор, облицован с решетки от блестящ метал, глъхнеха всички стъпки, шумът от отворената врата. Ивайла трепна, когато до нея застана юристът Данов, млад човек с приветливо и коректно държане. Поднесе й папка с направените от него проверки по критични материали и въпроси на слушателите.

— Благодаря ти, знаех, че мога да разчитам на тебе — каза Ивайла на сътрудника си.

— Днес ще има ли „черни очила и руса перука“? — попита Данов.

Това си беше техен код и дяволита парола — заплахата на един бивш министър, който дойде лично в радиото, за да иска сметка от Ивайла, и каза, че ако мине край неговото министерство, да си сложи черни очила и руса перука.

— Днес сме като уводна статия — опазването на реколтата, разпиляването на зърното и прочие злободневности.

— Би ли могла да поздравиш едно близко семейство с нещо от „Лучия ди Ламермур“? — попита Данов.

— Добре — отвърна Ивайла и пое листчето с имената. — Да слушат първите два часа. В деветнайсет и трийсет е „дявол на магаре“, много е трудно технически. Кръстосан разговор едновременно с два института и с радиоколата при входа на Александровската болница. Искат и нея да съборят, сякаш нямаме право на старини и на спомени.

— Ще я съборят — потвърди Данов, — сигурен съм, че ще успеят.

След миг се появи музикалната редакторка, млада жена в рокля с презрамки и къса спортна прическа.

— Как си, Муци — обърна се свойски тя към Ивайла. — Днес започвам с песента „Купувам си обувки“. Ако можеш, вържи я с твоя текст.

— Слушай, ще ти смъкна презрамките и ще кажа по микрофона, че ти не знаеш новия аранжимент на „Чатануга чучу“. Виж какви писма ми пишат разни пубертетни хлапаци. Била съм некомпетентна…

— „Чатануга чучу“ има три нови аранжимента, за кой от тях става дума?

— Прочети писмата!

Музикалната редакторка хвърли бегъл поглед върху подчертаните редове в купчината писма и каза:

— Сори. Мислех, че оригиналът на песента най-много се харесва.

— Промени „Моето мъжко момиче“, че вече ми действува на нервите — каза Ивайла.

— Окей! — съгласи се редакторката. — Ще намеря нещо за „моето женско момче“.

— Ще хвърчи перушина! — закани се Ивайла, а сините й очи се смееха.

— Ще пусна „Ковачѝшкото“. Защо да не го гудим?

— След четвърт час искам точните заглавия на всички песни, арии, потпури и каквито си щеш ковачѝшки хора… в най-новите им аранжименти! — каза Ивайла и махна с ръка, в знак, че разговорът е приключен.

Музикалната редакторка попридръпна презрамките на плажната си рокля и се измъкна по сребристата опашка на „акустичното ухо“. След нея дойде стенографката, която дежуреше на телефоните.

— Много се обаждат — съобщи тя, записвам четливо. Ще те помоля за нещичко, ако е възможно…

По ситното тъпчене на място Ивайла отгатна каква ще е молбата.

— Миналия петък поздравихме класната на сина ти, сега пък — кого…

— Родило ни се е ново бебе, момче, племенник на сестра ми. Да го поздравим с „Аранхуес“.

— Бебето ще го чуе! И ще се прочуе…

— Родителите, де… — каза стенографката и постави пред Ивайла още едно листче.

— Добре, ще го гудя — отвърна тя с жаргона на музикалната редакторка.

Понякога Ивайла се сърдеше и на себе си, че отстъпва и дава преднина на протежетата от радиото, докато стотици музикални желания на слушатели чакаха реда си. Едно не си позволяваше — да поздрави някого от своето семейство.

— Няма да се плашиш! — посрещна я синът й при първото свиждане. — Така казват старите войници.

Военна колона напредва в безпътицата, в сняг и гъста мъгла. Караул, оръдие, което стреля истински.

— Няма да се плашиш!

Местата в нейната кола се разпределяха още при портала на казармата, когато войниците излизаха в гарнизонен отпуск. Отпред до нея сяда синът й, а на задната седалка — още три остригани глави. Влакът тръгва рано следобед, ако се върнеха с колата, можеха да си позволят още два часа домашна топлинка. Ивайла караше внимателно по скованото зимно шосе, при поледица отпускаше педалите и току поглеждаше светещия циферблат на часовника. До вечерната проверка оставаше само половин час…

— Няма да се плашиш!

Къде е нейният храбър войник под палещото юлско слънце! Осемнадесетия си рожден ден той отпразнува в казармата. Свърши ли тяхната малка „война“? Сигурно е радостно завръщането от учение. Момчетата си идват, мъжете си идват!…

Някой почука на стъклената стена. Ивайла стоеше с наведена глава, след миг предаването започваше. Тя забеляза суетенето на техниците, усмивката на спортния коментатор, разпаленото жестикулиране на музикалната редакторка. Беше изключила микрофона за връзка и те се движеха като в нямо кино.

Ивайла посегна към бутоните.

— Лентата с петела — каза тя на оператора.

Започваха със запис от стопанството в Исперих и житото, достъпно и за птицата небесна, и за петела, който безгрижно кукуригаше — музикален съпровод на разговора с агронома и председателя.

В края на третия час Ивайла стана за миг, вдървена от креслото, и успя да изпие на едри глътки кафето, което й поднесе спортният коментатор. Купчината листчета с музикални желания също намаляваше.

Синът й обичаше поп музиката, имаше много плочи и записи, които тя не желаеше да чуе. В чужбина му купуваше плочи, без да ги прослуша, за да не се разколебае и да не изпълни заръката. Така внезапно заминаха на учение, че тя не успя да отиде на свиждане и да му занесе батерии за джобното транзисторче. Дали го е взел със себе си? По кои гори и поля ще търси батерии?

— С песента „Червените китари“ търсим връзка с боеца… — отрони Ивайла неговото име.

Казаното не се връща назад. Ролката с песента се въртеше.

След няколко дни тя получи писмо с печат от граничен окръг. Синът й беше писал върху листчета от бележник с дати януари и февруари. Благодареше за поздрава. Косял тревата, край палатките (кога е похващал коса!) и взводният го извикал в офицерската палатка, за да чуе песента. Още по-радостно — слушал гласа й: как се разправя с едни бюрократи за запазването на Александровската болница…