Лада Галина
Искам да ти разкажа (15)

Още в началото на декември, докато обядваха в трапезарията или пътуваха с автобуса по заснежения път, колегите й поведоха разговор за новогодишната ваканция. Откъде да намерят карти за Боровец и Пампорово. Някои напомниха, че могат да разчитат на гостоприемството в станциите на Ботев връх или на Снежанка в Родопите. Все при познати ще бъдат, при колеги, а могат да се посместят и на нарове… Други телефонираха по витошките хижи — ще могат ли да заведат децата си през ваканцията на чист въздух и снежни пързалки, ако има все пак места, незаети от чужденци и спортни групи.

Елена застана пред сканера в своята зала за наклонение на антената, за да улови максималната сила на сигнала. От космическото пространство спътникът излъчваше пилот-сигнал, който приличаше на радиофара от корабите в земния океан. Тя не усети, че Страхил Василев бе влязъл в залата и наблюдаваше работата й.

— Уцели спътника — каза той.

Елена трепна. Погледна го — висок, с бадемовидни очи и едва доловима усмивка. Моряшката фланелка с къси ръкави очертаваше гръдния му кош, сякаш Страхил я носеше за предизвикателство към хапещия студ на планината. Напоследък Елена избягваше да отива в залата за телевизия и при телефонния комплекс, където той най-дълго се задържаше. Струваше й се, че колегите са забелязали увлечението й по Страхил, смътно чувство, безнадеждно като кокиче под снежна пряспа. Тя самата не можеше да разбере себе си, да преодолее и да подчини това непокорно чувство на разума и волевите забрани: „не бива“, „губиш си времето“, „излишно е и глупаво…“ Колегите й, с изключение на неколцина техници пред пенсия, отслужили си годините по Вакарел и Черни връх, бяха все млади хора в тревожната и опасна възраст на любовта. Разбираха от дълги погледи и внезапни изчервявания и се шегуваха, че „кашлица и любов не могат да се скрият“. Елена нарочно си стоеше самичка, гледаше бялата пелена на снега, по която личаха само кучешките дири, и четеше някоя книга, докато дойде времето да застане пред командното табло.

— Търся високооборотна грес, трябва ми за смазване на вентилаторите — каза Страхил Василев.

— Високооборотна грес ли? — повтори механично Елена.

— Трябва да е останала от последната профилактика… Да знаеш някое потайно кътче в лабораторията?

— В склада има — каза Елена.

— Там е работата, че ако нещо има, тогава Гелето го няма — отвърна Страхил, примирен с неизбежността на двете съвпадения.

Гелето беше домакинът, местен човек, влачеше с тел премръзнали кучета в гората, търсеше лисичи дупки и по-често можеха да го намерят в къщата му, отколкото в станцията. Умееше да кара трактор и да разрива в снега пъртина, носеше им крехка сланина, поръсена обилно с домашен червен пипер, та нямаше как — прощаваха му бързешките отскачания до селото.

— Хубава елхичка си направила — каза Страхил. Елена бе изненадала колегите си на сутрешното съвещание в приемната зала с едно борово клонче, което бе украсила с памук и варакосани шишарки.

— Къде ще бъдеш на Нова година, Страхиле? — попита Елена и само с очи се гушна във високите му рамене, в ръцете-убежище.

— На Ботев връх — отвърна кратко той.

— Пак ли някого ще спасяваш? Вземи ме за лавинно куче.

Страхил се усмихна, улови ръката й и лекичко я стисна.

— Ще отида да покарам малко ски… Ако желаеш да станеш планинска спасителка, на „Бъзов дял“ под юмрукчалските възвишения са открили нова база. Мога да те отведа.

— Нямам толкова кураж — отвърна Елена. — Спасявам само себе си… Вярно ли е, че ще ни напускаш?

— Да, вече имам паспорт… И там всичко е електроника, ще работя по специалността си.

— Донейде… Ще се откъснеш от космическите връзки — каза Елена. — Или пак — необходимия компромис.

— От работата по планините ми остана убеждението, че най-важното е човек да определи посоката си и целта.

— Вярна ли е посоката, достойна ли е целта? — попита Елена, а руменината изби по бузите й.

— Искам да стъпя на краката си, да бъда самостоятелен и да не завися от случайни хора и случайни обстоятелства — малко високо отвърна Страхил, сякаш убеждаваше и себе си.

— Има много начини човек да осмисли живота си — забеляза Елена.

Телефонът иззвъня. От телевизионната кула търсеха инженер Василев, ръководителя на смяната. Припрян женски глас започна да го навиква, че не им съобщили за някакво предаване. Страхил се ядоса и затвори телефона.

— Защо се карате в тия свински празници? — попита бай Спиридон, възрастният техник, който шиеше гоблени. Той бе влязъл безшумно, за да се посъветва с Елена, раздвоен между тревистото и масленозеленото. Тя бегло погледна неясния пейзаж.

— По-добре тревистозелено… — налучка Елена.

— Петното ще изскочи от общия фон — колебаеше се бай Спиридон и прерови кутията си с конците.

На Елена никак не й беше до гоблени. Страхил Василев си излезе от залата и не я запита къде ще бъде тя на новогодишната вечер. Нито пък как ще живее в тези две или три години, когато той ще работи в Близкия Изток. Нима нещо й е обещавал, та да я пита… „Всеки по своя път“ — каза си тя и така погледна бай Спиридон, че той, в ръка с гоблена и простодушно изражение на лицето, побърза да се върне на работното си място.

Той бе техник на енергийния комплекс, който осигуряваше необходимите напрежения за захранване на станцията. Сред бушуващите енергии от двата далекопровода, сред опасности от аварии и токови удари кроткият бай Спиридон извезваше дървени мостчета над романтични води, запустяла воденица или самотна пейка в есенна градина. От министерството му поръчаха гоблени с пощенските емблеми и портрети. Бод след бод, бай Спиридон и тях докара на прилика, а гоблените му бяха раздадени като подаръци на чужди делегации.

Най-после дойде другата смяна и автобусът пое обратния път към града. Елена седна най-отзад и гледаше разсеяно през опръсканото с кал стъкло. От предната седалка, обърнат към спътниците си, Страхил ги занимаваше да им разказва пропуснатата серия от някаква криминална поредица. В думите му имаше толкова хумор и остроумен коментар, че Елена си помисли: „Колко е жизнен! Само той ли не е уморен…“ Едни слязоха на разклона при телевизионната кула, Елена скочи почти в движение при спирката на квартал „Младост“. Кратко „чао“ и всеки ще потъне в своя свят на грижи и радости, ще поеме дела си от сложността на битието. Два дни и три нощи — до следващата смяна, с измамната близост на хората до тебе.

Тя бе решила да отиде направо при Ганка, но се върна в къщи, за да смени пуловера и панталоните. Облече роклята си от вълнен пепит, която носеше с моден широк колан от черна кожа, а върху нея — палтото от Мароко, от естествена кожа, разбира се, една валутна заплата на баща й. Мина през подлеза на булевард „Ленин“ и бързо се отправи към „Главпроект“. Изкачи се с асансьора до деветия етаж на многолюдната сграда.

В ателието, където работеше Ганка, празнуваха нечий рожден ден. Върху чертожна маса, покрита с бяла хартия, имаше коняк „Преслав“, кутия шоколадови бонбони и малки чепки позавехнало грозде.

Ганка я видя и скочи да я посрещне.

— Елена — представи я тя на поразвеселените си колеги, — инженерка по далекосъобщителна техника, работи в Космическата, в Плана. Сваля звезди от небето.

— Свежо присъствие в нашата компания — заинтересува се един попрехвърлил годините архитект с масивни плещи и спортен загар на лицето. Той придърпа стола си към Елена, но скоро забрави дори името й. Разговорът се завъртя около неговия проект за селищните системи в Котленския балкан и архитектът разпалено го защищаваше.

— Тази старобългарска архитектура не иска само кърпеж с камък и дърво, ами живот, хора… Иначе е мъртва, ще рухне. Добре де, ще вземем няколко къщи за бази на „Главпроект“ и „Енергопроект“, на връщане от морето и аз, и ти ще спрем за няколко дни в Ичера и в Медвен, но всеки иска къща с домакиня. Една бабичка да е, но да шъта, да ти подаде чисти чаршафи, сутрин едно мляко да ти свари. А то и бабичките са кът, по Балкана хора не останаха…

Елена слушаше мълчаливо, първо с интерес, после — безучастно. Приятелката й оживено разговаряше с някакъв млад мъж и не забеляза, че Елена придръпна стола си към нея.

— Донесох ти „Книга на песните“ да видиш как се слави и прославя името ти — каза непознатият и подаде на Ганка едно томче с някогашната платнена подвързия на издателство „Хемус“. Тя с шеговита интонация прочете на глас:

Ганке ле, луда подлудо,

подлуди гора зелена,

подлуди вода студена

и мрена риба в морето,

в морето и по реките,

и пъстра птичка в гората,

и буйна трева в полето

и мене подир овцете…

— Много мило — забеляза Елена, — съвременна седянка в „Главпроект“… И седенкарски тръпки.

Ганка не обърна внимание на малко злобничката й забележка. Вниманието й бе погълнато от младия хубав мъж и се обръщаше все към него.

— Името ми е типично котленско — каза тя. — Едва бях проходила, чимширите по двора стърчаха една педя над мене, и вече знаех да пея: „Изкарвай, Гано, говеда, твоите, Гано, моите…“ После от Именника на Светия синод научих, че името ми означава ни повече, ни по-малко, а владетелка, жена на хана…

— Къде ще прекараме Нова година? — делово я запита Елена.

Ганка не отговори, сложи грозде в капака на кутията за бонбони и покани с усмивка младия мъж. После стана и се отдалечи с Елена към прозореца, който гледаше към зала „Универсиада“.

— Аз вече имам куверт за „Парк-хотела“, местата на масата са определени… Защо по-рано не ми се обади?

— С този ли? — попита Елена.

— Да… Нов колега е и много ми допада… Този път съм решила да кова желязото, докато е горещо.

— Кови го… — вдигна рамене Елена, малко ядосана от безразличието на приятелката си. — Аз ще прекарам с моя компания.

— Тебе, мило, не те мисля — каза Ганка и я изпрати до асансьора. После нетърпеливо се върна при своите.

Елена отново мина през подлеза и от булевард „Ленин“ взе автобус номер осемдесет. Софиянци на шега го наричаха „цветния“ заради пътуващите с него студенти от далечни страни. Слезе на спирката в своя жилищен комплекс „Младост“ — едно. Добре че е на една пряка от булевард „Насър“, защото за „Младост“ — три зевзеците казваха, че е по-близо до Пазарджик, отколкото до София. Новите комплекси оправдаха името си. Тук никой нищо не бе получил в наследство. Старите хора бяха много малко, пенсионери, доведени от провинцията, за да гледат внуци и да откриват по едва отличими белези в кой блок живеят. Апартаментите в панелните или полупанелните блокове бяха купени, наети или се изплащаха от заплатите и премиите на служители, специалисти, работници. Все нещо бе недостроено или недоправено, до крехкото дръвче и розов храст се копаеше заради непоставена навреме телефонна мрежа, през затревената алея минаваше самосвал. Липсваха магазини, поликлиники, кафенета, но кварталът, пълен с млад народ, имаше свое очарование и своеобразен облик. Между блоковете надзърташе Витоша, от високите етажи се виждаха далечните силуети на Верила и Стара планина. Новодомците, подгонени от шума в центъра, се радваха на тихите алеи без громола на трамваи, автовлакове и камиони. Майки с детски колички, малки ученици, студенти, чилийци и виетнамци — това бе пъстрото население през деня между булевардите „Насър“ и „Алиенде“. Вечер излизаха мъжете и въздухът сякаш бе напоен с аромата на дързост и задиряне.

Елена обичаше своя млад квартал, но сега вървеше бавно, с угнетено настроение. Двама мъже я изпревариха и се запътиха към паркиралите коли. Единият носеше обемист пакет. Тя неволно чу разговора им:

— Цял месец идвам за това шкафче за баня — няма и няма… Сутринта получили, на обед вече ги свършили. Сумати нерви и време изхабих, но жената не отстъпва: „С кола си, вика, прескачай, все ще завариш нещо…“ То една проста закачалка докато намери човек…

— Приспособявай се и не се ядосвай — успокои го другият. — Ерзаци и неврози…

— Най-после се сетих да оставя на продавачката капаро, само че малката „забрави“ да го впише в сметката. Но пък шкафчето е в ръцете ми — радост в къщи.

— Това е положението, зависиш и от будкаджийката дали ще благоволи да ти продаде обикновени бисквити. И тя ще ти каже няма, защото не си обръснат. Не купувачът избира и е ухажван, за да купи, а точно обратното. От нямането е, то е първото, после идват култура, възпитание и прочие глазури…

Елена отмина двамата мъже, които наместваха пакета в багажника на колата. Тя изучаващо огледа своя зелен „фолксваген“, купен от родителите й през четирите години работа в Мароко. Той си стоеше ведно с другите коли, паркиран пред блока, и душеше с ниската си предница някакво подобие на цветна леха. Елена следваше в София и не пожела да отиде в Мароко, където нямаше нейната инженерна специалност. Майка й се боеше, да не би да се омъжи още студентка, но Елена беше прекалено самостоятелна и разсъдлива, за да отдаде някому безгрижната си свобода. През ваканциите отиваше при родителите си, но пак научи сносно френски и английски. Баща й бе агроном, майка й — медицинска лаборантка. Вече броеше не годините, а месеците, които й оставаха до пенсия.

На кухненската маса Елена намери оставена от майка й бележка какво да купи, като слиза в центъра. Ведно с правото да кара колата, родителите й предоставиха и задължението да пазарува. Баща й със своите чести командировки по окръзите и аграрно-промишлените комплекси носеше само някои редки за столичните жители деликатеси. Майка й ограничи покупките си само до супермаркета на „Насър“. Всичко друго трябваше да пазарува Елена — „иди с колата“, „донеси с колата“. Тя придоби опит за качеството и цените и успяваше да се справи с това почти единствено задължение, освен подреждането на своята стая. Елена се държеше приветливо и спокойно, не беше свадлива и придирчива, но понякога и върху нея връхлитаха „стресовете“ на столичната търговска мрежа. Оня ден пазаруваше в магазина за месо и колбаси на булевард „Дондуков“. Продавачката, в критична възраст, с къси крачета и опрян на тезгяха дебел корем, явно гледаше с досада на проточилата се опашка. За миг лицето й светна, друга продавачка със синя престилка от съседния магазин за южни плодове й донесе пакет с банани. Тя пък й отмери без ред отбрано месо, а след това пет минути споделяха новини за колежките си от близките магазини. В опашката се появи глух ропот: „Каква е тази взаимообразна търговия, да не сме в епохата на натуралното стопанство?“ „Колежка ми е, затова.“ „Като ви е колежка, да не би да има право на специални услуги, на покупки без ред и само на отбрана стока.“ „Е, стига де, ама че устати хора, емнали ме като махленски клюкарки…“ — махна с ръка продавачката и невъзмутимо продължи беседата си. „Натурално стопанство — засмя се Елена на определението, което подхвърли някакъв мъж, — само че ние сме от друго племе…“

Беше нейният ред, продавачката в критичната възраст я измери с очи и постави на кантара две крайни парчета салам, от които висяха канапи. Едното беше така омърляно, с отпечатъци от пръстите й, че гнуслив човек на котката си не би го хвърлил, а не да седне да го яде…

— Моля, дайте ми едно цяло парче — каза тя.

— Това съм измерила, това давам… Крайните аз ли да ги ям? Виж ти, за племена говори, с култура…

Елена стоеше объркана, но не посегна към пакета. Продавачката не спираше да приказва.

— Няма да купя — каза Елена и със зачервено лице от яд и неудобство пред хората се измъкна от магазина. През нощта тя се събуди с изопнати нерви и пак видя продавачката от „Дондуков“, която ръкомахаше и приказваше и в съня й.

„Българката е бѝта от бита̀“ — спомни си Елена разговора, който беше прочела във вестник „Труд“ с една видна поетеса, чиито стихове търсеше и обичаше. „Щом на нея й е трудно и на мене, без мъж и деца, какво остава за другите…“ Както се случва в семейства с едно дете, обградено от грижи и сърдечно внимание, тя предпочиташе да бъде дъщеря, а не майка, гостенка, а не домакиня, търсеше удобството пред риска, сигурността пред приключението и вместо обвързване — възможността винаги да направи друг избор. Ала в този къс декемврийски ден с предновогодишно оживление, което не я докосваше, с непознато досега чувство за празнота в живота си, Елена реши да пътува. Както си беше с пепитената рокля и коженото палто, само взе една чанта, в която сложи нощницата си и неразпечатана бутилка уиски. Бързо се качи във фолксвагена, сякаш някой можеше да я срещне и да я върне от пътя. На разклонението за летището изкара колата на старото Цариградско шосе. След Панорамния път пое по шосето към Карлово. Щом подмина село Горна Малина и казармата на поделението, където беше ходила на клетва на едно роднинско момче, войниче, започна изкачването на Балкана. Елена пресметна пътя в километри и минути, не и по натовареност. Очакваше след час и половина да бъде в Средногорието И да зърне разровените недра на „медната планина“. Тя не предвиди завоите на Гълъбец, пълзенето на първа и втора скорост всред обсадата от камиони и тежкотоварни коли. Откакто затвориха магистралата през Витиня, цялото движение бе натъпкано в подбалканския път. Тя се изпоти от напрежение и свали стъклото на прозореца. Вместо горска свежест лъхна я ауспухов дим. „И за него е така — помисли Елена. — За да дойде при мене и той не хвърчи, ами педя по педя — върти кормилото…“

Най-после спря на площада в градчето. Знаеше адреса на Димитър Петрунов от нежните писма, които му бе писала през миналата есен и зима, а сега видя този омърлушен блок с няколко входа досами шосето. В събота следобед не се правят неочаквани посещения и тя реши да му се обади по телефона. Огледа се за автомат на площада и накрая влезе в пощата. Дежурната служителка я чу кого търси и многозначително се усмихна.

Сърцето на Елена се разтупа, когато той най-после вдигна слушалката. Беше изненадан и смутен, от начало помисли, че му се обажда от станцията в Плана. После каза: „Почакай ме, ще дойда да те видя“, но не я покани в къщи. Елена излезе на ветровитото площадче. Почувствува студения лъх на нелюбовта. Защо дойде — да чуе един нравоучителен отговор? Можеше да си го спести.

Той идваше към нея с разкопчано палто, малко по-нисък от среден ръст за мъж, ала с широки рамене и хубава усмивка. Очите му под високото чело имаха топлокафяв цвят и гледаха без трепкания и свеждане на погледа, открито и съсредоточено. Устните и брадичката му бяха волеви, добре очертани, без изнежена пухкавост или отблъскваща чувственост. Познаваше тази твърда и свежа уста, без мирис на тютюн и алкохол. Искаше да я целуне тук, на площада, но Петрунов само й подаде ръка:

— Добре дошла! Не те очаквах — гостенка от Космоса.

— Толкова ли съм ти далечна — попита с усмивка Елена.

— Да пием нещо — предложи той и я поведе към новата сладкарница в дъното на площада с неуютно голям салон и маси без покривки. Щом го зърна, сервитьорката се завтече да подреди една маса до широкия като витрина прозорец.

Елена го гледаше, намираше колко е привлекателно лицето му и сдържаните му маниери, какъв душевен заряд излъчваха очите му и не бързаше да поведе разговор. Интуитивното й женско чувство сякаш й подсказваше, че ще чуе нещо, което ще я нарани и ще реши отношенията им. Той също я наблюдаваше с изучаващ поглед — толкова ли е хубава, със златистокафеникава кожа и стройно тяло, полегнала на дюните в несебърското лято, светлоокото момиче с джинси, което тичаше към него в Плана, сподирено от веселия лай на кучетата… Или това бе очарованието на младостта, естественото душевно обаяние на младия човек, което бързо завладява и създава вътрешната връзка между хората, поражда любовта, копнежа, томлението на плътта?

Елена отпи от чая, в който наля капка коняк, и го попита:

— Защо не ме поканиш у вас?

— Не съм сам, Елена… До Нова година ще се оженя.

Тя замълча и сведе очи. На Петрунов му дожаля, трябваше да й пише, да я подготви. При цялото си деликатно отношение към нея заради младостта й и щастието, което изпита от нейната близост, той реши, че не трябва да скрива истината или тя да я научи от други хора. Имаше своето душевно оправдание, Елена го знае, само тя — направи й предложение, тя с недомлъвки го отхвърли, не погледна сериозно на нещо, което е съдба, живот.

— От лятото до зимата могат много неща да се случат… Ти закъсня, Елена, не ме потърси, не ми се обади — каза Петрунов и замълча. Най-неуместно сега бе да упреква нея.

— Каква е… твоята бъдеща жена?

— Момиче от моята долина, както ти ми препоръча… Аз го конкретизирах — момиче от моя завод.

Елена долови неволното предизвикателство в думите му, душевния реванш, който всеки мъж търси при една несполука или несподелена любов. Но при тях взаимоотношенията бяха други, неопределени, тя просто искаше отсрочка, време… Време, от което се беше възползувала друга жена.

— И тя ли е отлята за тебе? — ревниво попита Елена.

Петрунов не отговори и леко се намръщи. Един истински мъж не сравнява жените, които е обичал. И среднощният страстен шепот е неловък в дневната светлина на площада.

— Аз исках да се оженя, кой може да ме осъди? — попита той, сякаш разговаряше със себе си.

— Защо да те съди?

Елена в миг осъзна разликата между своето и неговото поколение. Тя и приятелите й нямаше да си зададат подобен въпрос, защото никак не ги интересуваше мнението на околните, когато трябваше да решават собствените си проблеми.

— Ще си отида — каза Елена. — Щастлива Нова година!… Няма да ти изпратя картичка. Би трябвало да я напиша „за семейство Петрунови“, а не искам…

— Аз също не исках да те огорчавам, Елена… И да те насилвам.

— Настроенията на жените се променят.

— Не и за сериозните неща… Ти си израсла в сговорно семейство, представите ти за живота не са изкривени.

— Кое може да изкриви човека?

— Много неща — наследственост, тежко детство, душевното отрицание на видяното в къщи, дълбоко преживян неуспех в младостта, гнета на непризнанието, незачитането… Какво ли не?

— Ти можеше да бъдеш по-настойчив, да ме упътиш.

— В любовта няма упътвания, Елена! Според мен, освен задължителната култура и етика в поведението, никакви други норми не съществуват. Обичаш или не обичаш, това е! Упътвания и ръководства няма.

— Щом обичаш един човек, непременно ли трябва да живееш с него и за него. Това ли е условието, за да не се разминат пътищата ви — изясняваше си на глас Елена своите скрити мисли и колебания. — И след раздялата — злост, недоброжелателство…

— Зависи от хората — отвърна Петрунов. — Мисля, че при нас ще цари само симпатия и доброжелателство.

Елена се усмихна и сложи ръката си в шепата му. Той не се отдръпна, но бегло се огледа. После стисна леко малката й топла длан.

— Защо толкова бързаше да се ожениш? Ти веднъж си имал семейство, дъщеря ти е голяма… Може би нещо те кара да бързаш — каза Елена с внезапна враждебност към непознатата, която го чакаше в неговия дом.

— С майка до море, с жена през море… Не искам да бъда самотен мореплавател.

— Жалко, че не ме запозна с майка си.

— Тя е обикновена селянка, но е много будна жена. Бяхме бедни, аз — най-големият от децата. За да ме издържа в гимназията, тя стана прислужничка в училището. Заплатицата си изпращаше в града, за мене.

— Ти беше пръв ученик в гимназията, нали?

— Дано с това да съм оправдал усилията на тия, които ме направиха човек.

Петрунов отдръпна ръката си. Елена долови, че бърза и е неспокоен, но не иска да я засегне. Всъщност той и каза най-важното още в първия миг: „Закъсняла е“… Но тя с упорството на победения и на забравения искаше още да го разпитва, да дълбае със сонда в пластовете на душата. Обидата щеше да бъде по-малка, ако неговият брак е плод на обстоятелствата и невъзможност да избира, отколкото на нова и силна любов. Но Петрунов не й подсказа нищо, което тя да поеме като болкоуспокояващо.

— Защо ти не дойде в София? Имаш възможност да работиш на места, недостъпни за другите. Между нас нямаше да има проблеми — аз да напускам работата си… На първо време щяхме да живеем у дома.

— Аз съм заложил много в този завод, в този комбинат. Тук е моето първо и засега единствено работно място.

— Чета във вестника, че сте изпълнили графиците за добив на електролитна мед със сто и едно на сто… Ей ти, медно човече!

Петрунов се засмя:

— Добре че с нещо ти правим впечатление. Не се мисля за незаменим, при наличието на толкова способни хора това е глупост, но засега никой не познава по-добре от мен производството и неговите перспективи, главните направления. Не мога да надскоча себе си, но знам, че всеки ден съм на изпит пред инженерите, пред работниците.

— Ти си много привързан към завода — каза Елена.

— Привързаност ли е, рутина ли е, можеш да го наречеш, както искаш… Моята главна цел сега е не само да поддържам висока чистота на медта, да бъдем конкурентноспособни, което е много важно за малка страна като нашата в един свят, където вече няма евтина суровина, но и да очистим въздуха, небето над България.

— Това са проблеми, които не стоят само пред нас, а пред света — забеляза Елена.

— Ние закъсняваме, а това може да бъде пагубно за хората, за планините, за цветето, за усмивката.

— Разбирам те — каза Елена и стана от стола си. — Желая ти много щастие. Ти го заслужаваш.

За миг си помисли — не е ли той от хората, които поемат изцяло не само дълга върху себе си, но и самата любов, била тя нещастна, невзаимна, те ще я понесат като участ. Не, нека е щастлив — без нея…

Инженер Петрунов я изпрати до колата. Лицето му бе печално. Тя бързо подкара фолксвагена, махна му с ръка. И двамата почувствуваха, че бе нелепо делнично, делово, а бе раздяла… „Боим се от силните думи — каза си Елена. — Може би ще се отучим и силно да чувствуваме…“ Изкачи се през прохода и преди да започне спускането на асфалтната лента към София, спря до една крайпътна чешма. Наплиска лицето си и без да знае защо, навлезе в гората.

Първите снежинки, леки като дихание, долетяха от сивото небе към голите клони на буките и габърите. Гората беше строга, замислена, без опияняващото майско зелено и алената кръв на дивите ягоди по ръце и устни. Елена тръгна по една стръмна пътечка с ронещи се камъчета, улавяше се за клоните на ниските борчета от залесения рид. Ръцете й замирисаха на смола. Изкачи се на върлото и спря на върха. Виждаше се меката заобленост на Средногорието, Медната планина и неговия град на щъркелите. Чиста мед, чист въздух… Едва сега Елена осъзна титаничната борба на този скромен човек, обречен на труд и неразбиране. С протегната ръка за капчица любов той вървеше в тези планини, вървеше към нея… Защо й остана малко чужд, защо не сподели копнежа му и за чист живот?

С кого и къде да прекара тази глупава новогодишна вечер? Или да си остане в къщи, пред телевизора, при недоумяващите погледи и внимание на майка си и баща си, което ще скрива тяхното съчувствие. Ако на никого не си нужен, трябва да си готов на самотност, да приемеш жребия, който сам си избрал.

Елена дълго стоя на върха. Снежинките се топяха в косите й.