Лада Галина
Искам да ти разкажа (10)

Инженер Страхил Василев за миг си помисли, че познава този човек. Носил го е на ръце — от морените под върха и стръмния „Овчарски улей“ до първата тераса на Мальовишката долина. От планинската спасителна служба се свързаха по радиостанцията с Ботев връх. За добра слука хеликоптерът, на който рядко можеха да разчитат, защото закъсняваше, сега бе кацнал на широката поляна в подстъпите към върха. Ведно с групата планински спасители и Страхил веднага излетя към Мальовица, а после се отправиха за София. Помни го в безсъзнание, с няколко фрактури и онази смъртна бледност на живота, чиито последни часове изтичат неумолимо като пясъчен часовник. Едва пристъпваха с носилката по хлъзгавите от дъжда морени. На платото, прошарено от храстите на клека, за малко си отдъхнаха. Положиха носилката върху лъскавата жълта трева, преди да я качат в хеликоптера. Раненият още не идваше в съзнание. Спасителите, които го търсеха във верига, носеха в раниците си само бинтове, йод и кислородна вода, аспирин и витамин С. Страхил Василев почувствува тяхната безпомощност, за която не искаха да говорят. „И клекът е под нас — помисли си тогава той, — камъни, трева, мъх, небе… И дивата красота на върха — защо е, ако никой не я вижда? Живот, макар и педя над мъха, под мъха е гниене…“ По това време той правеше чертежите за дипломната си работа в МЕИ и току-що беше се оженил. Живееха с жена си, негова колежка, радиотехничка, на Ботев връх в една стая с бокс, гардероб и мивка. Бяха щастливи, мечтаеха, а не спореха, нямаше ги тези паузи от натегнато мълчание, в което избухваха само груби думи или прояви на недоволство и разочарование.

— Толкова мога, толкова печеля — заявяваше Страхил Василев на жена си, която по това време не работеше, за да гледа детето. Тя настояваше да си намира „частна“ работа и като се върне в къщи, вместо да чете технически списания и да учи английски, по-добре да попита из къщите и да поправи нечие радио или ютия. Може би и на нея беше тежко, но хоризонтът й беше се стеснил до очертанията на малката стая в старата схлупена къща на улица „Цар Самуил“. Тя не забелязваше, че той по един нов начин бе станал чувствителен към своята съдба и живота на другите. Младежката му смелост и себеотдайност, които го отведоха на работа по върховете, безкористието на планинската спасителна служба оставиха траен отпечатък в характера му. Не можеше да хитрува, мразеше лъжата, негодуваше срещу полученото с връзки и незаслужено покровителство.

Беше се припознал. Улови се, че неволно иска да намери пътечка към този човек, да скъси разстоянието между него и себе си. Какво ще търси един началник на „Жилищно снабдяване“ в каменопада на Мальовица? Дори изключителната възможност да е бил той „оня в носилката“ не може да промени нещата. Благодарността при спасителите е безименна, човек по-скоро е благодарен на щастливия случай. Със стеснение и неудобство приемаше понякога отправената лично към него благодарност, като новогодишните честитки и лимонените резенки на онази затънала в снега бабичка. Тя, пенсионерка-туристка, бе тръгнала с други като нея с автобус за Ботев връх. По пътя автобусът се развалил, а някой ги подвел, че станцията е близо, ще стигнат до нея пеша. Намери я премаляла от умора и уплаха. Първият зърнест сняг по юмрукчалските пасбища режеше вкочанясалите й нозе. Нямаше друг начин — взе старицата на гръб и я носи до радиотелевизионната станция на върха. Запъхтян от нелекия товар, си припомни за един свой сродник, също пенсионер, който много се боеше да не се подхлъзне във ваната. Старостта не поема риск, не излиза на дуел дори с вятъра… Накъде беше тръгнала онази бабичка с тънките си крачета в алпинки и наивно добра усмивка?

Навалицата пред двете стаи на отдел „Жилищно снабдяване“ в районния съвет заплашително растеше. Страхил Василев беше от първите в опашката, беше си донесъл и книга за четене, антикварна книга на Антон Страшимиров, но се страхуваше, че и днес денят му ще пропадне, без да се добере до началника. Не искаше да води безсмислени разговори с референтките, доводите му пред тях отскачаха като топки от стена.

— Аз съм инженерка, бях в Коми — чуваше се в коридора острият глас на високата, с изрусените коси. — Работя тук за нищо…

— Ами „сухото“? — обади се анонимен глас от навалицата.

— Едни ботуши не можах да си купя — оплакваше се на някого референтката.

— Ами да иде в производството! — обади се друг — с иронично съчувствие. — Защо ще си губи времето в тази всемогъща служба?…

— Оня ден един се нахвърли по нея с ножче, с джобно ножче, представете си!… Извикаха милиционер.

— Аз бях тука, знам случая — обади се мъжът, който напомни за „сухото“. — С години чакал човекът за квартира, а му я измъкнали под носа… Той бил знаел срещу какво и излязъл от кожата си.

— Епос от началото на осемдесетте години на нашия век — засмя се някой, а всички потръпнаха.

— Вие сте лекарка, нали? — продължаваше да се оплаква референтката с изрусените коси, а зад тънката врата всичко се чуваше. — Аз, като бях в Коми, правих два аборта и сега нещо не съм в ред… Вие да ме заведете при професора, пък аз ще се погрижа за вашата молба…

— Боже мой! — простена възрастната жена до него. — Разговори на служители в работно време… Къде останаха изисканите хора? Аз се пенсионирах като медицинска сестра в Александровата болница. Две години идвам тука. Синът ми е научен сътрудник и спи в института, в лабораторията си. Знам, че имаме подписана заповед за квартира в „Младост“ три, но ме е страх, че онази от Коми трябва да ми я връчи…

Инженер Страхил Василев се опита да чете, да се изолира от растящото нетърпение и нервността на тълпата. Стори му се, че може да я измери с физически уред като биотоковете. Отвори наслуки томчето на Страшимиров: „Горнята непристойност се дължеше на общите у нас лоши черти: липсата на взаимно тачене, пренебрегване потребният за всяко общество подбор от даровити хора и лесно прекрачване мярката за приличие…“ Страхил Василев затвори книгата, стигаха му за днес откровенията на самия живот.

Побутнат напред от многолюдието, той се озова в кабинета на началника. „Не, не е той“ — решително си каза Страхил Василев.

Леко оплешивелият мъж се държеше учтиво:

— Да, знам за вас, вие работехте на смени…

— Да, и когато трябва да спя, синът ми учи, а жена ми готви. В една стаичка сме, нямаме легло с нормални размери… Битовият шум пречи, изнервя.

— Освободи се един двустаен панелен апартамент в Костинброд. Друго засега не мога да ви предложа.

— От Костинброд до Космическата станция в Плана разстоянието е колкото от Пловдив до Пазарджик — пресметна на глас Страхил.

— Казах ви, че друго засега няма… Ще трябва да чакате. Аз лично ще имам грижата — каза началникът и стана от стола си, защото се чуваше как напират хората в коридора.

Инженерът също се изправи от единствения стол пред бюрото.

— Пак ще идвам — каза той. — Не бих казал, че ми е приятно да ви безпокоя, но…

— Значи в Плана работите? — прояви бегло любопитство началникът.

— Да, в земна станция за космически връзки, ръководител съм на смяна. Осъществяваме връзки чрез Космоса — бързи, качествени, лишени от шумове. Телефони, телевизия — това е най-перспективната връзка до края на нашия век. От нейните предимства се ползваме и ние.

— Само че земните връзки са по-трудни и неуредени… — забеляза началникът и го изпрати до вратата.

„Лош ден, лош час“ — каза си Страхил Василев, като слизаше по стълбите на районния съвет. Кой знае защо си припомни за кучето Вихър. То пазеше метеорологическите уреди от любопитството на туристи и случайни гости в планината. Дългата му верига стигаше до края на циментовата площадка и Вихър там спеше, там ядеше. Приемаше храна само от ръцете на Донка, жената на Илю, един от старши техниците. Щом температурата спаднеше под нулата, а това на върха бе от октомври до април, настъпваше „кучешкото време“ за Вихър. Сутрин едва се надигаше, за да поеме храна, дългата му козина залепваше за цимента. Ледът, който го притягаше, се образуваше от собствената му топлина, стопила снега под свитото му тяло. Една сутрин го намериха обесено за веригата, с вледенени и разкървавени лапи. Бурята го бе преметнала през оградата на циментовата площадка. Цяла нощ вятърът бе вилнял, нямаше никаква видимост. Защо никой не се сети да прибере това куче?

„Лош ден, лош час“ — беше си казал и тогава Страхил Василев, омърлушен от случилото се с Вихър. Вгледа се в изцъкленото небе — къде му противостоеше със смъртен знак Сатурн, къде бе написан бедният му кучешки хороскоп? По-издръжлив ли е човекът и от кучето?

Помни сякаш беше вчера. За осем часа при хубаво време се изкачваше от Калофер до Ботев връх с двайсетина килограмовата раница на гърба. Юмрукчал пъчеше гърди, нямаше заслони, нито маркировка по пътя. Той и колегите му от станцията струпваха тук-таме колибка от суха шума или купчина камъни — да сочат пътеката към върха. Бяха двайсетина мъже и на всеки от тях можеше да разчита. Егоистът ще избяга, ще се върне насред път. Жена му не се оплакваше от бита, приемаше трудностите без досада и нетърпение, а височината й бе открила нови измерения за хората, за главното в живота. Тя беше слабичка, с нежно лице. Вдигаше я на ръце като дете. „Колко си висок! — възхищаваше се жена му и се притискаше в силното му гъвкаво тяло. — Защо си толкова висок? Сан Салвадор, спасителю, ръцете ти са като заслон, убежище…“ Всеки залък им беше сладък, вървяха по мащеркови поляни, радваха се на горското цвете, което сутрин пиеше светла роса. Вечер влизаха в своята бяла стаичка, празнично осветена от луната… Бяха млади и мъдростта бе младост, добротата — хляб, усмивката — увереност.

Тогава не мислеха колко време ще губят, за да уредят живота си, как ще ги подтиска чувството, че отминава този единствен живот и още нищо не е така, както и в скромните си представи биха искали да бъде. Не помисляха, че ще чуждеят един на друг, неиздържали на изпитанията и трудностите. Хората ли бързо се променят или не са се познавали докрай не само в любовното опиянение, когато живееха на върха, а и сега — в ежедневието, в безрадостния бит…

По централните софийски улици всичко беше постарому — задръстени тротоари от леки коли, многолюдие на пресечките, претъпкани с хора магазини и магазинчета, където идваха да купуват не само новодомците от предградията, но и селското население на „Голяма София“. На ъгъла между улиците „Ангел Кънчев“ и „Денкоглу“ бе спрял влекач на КАТ и четирима мъже помагаха на служителите в униформа да вдигнат един москвич с провинциален номер. Беше се насъбрала тълпа, която безучастно наблюдаваше „възнесението“ на москвича. Поспря и Страхил Василев. „Завалията, има да си търси колата.“ „Ще помни кога е паркирал на «Денкоглу.»“ „Правилно, да ги вдигат, от коли вече не можем да се разминем, колите заместиха хората.“ „Само него вдигат, за назидание, другите коли не могат да ги преместят… Който се случи“, „Четирима мъже и един багер — колко кубика пръст могат да прехвърлят за една сутрин? Центърът вопие за паркинги и подземни гаражи…“

Влекачът потегли и тълпата, която обсъждаше дребната софийска хроника, се разотиде. Вместо да продължи по „Денкоглу“ към старата къща на „Цар Самуил“, Страхил Василев с внезапна мисъл и непреодолимо желание да промени нещо в живота си, да промени тягостните дни, се върна и влезе в старата търговска сграда, която днес служеше като център за изпращане на български специалисти на работа в чужбина. „Все още съм млад, каза си той, и мога да започна отначало…“ „Гурбетчийството“ понякога не е излишно — не само да разреши човек личните си проблеми, но и като жизнен и професионален опит… Тук работеше негов приятел и колега, поне щеше да го напъти, да му разкрие някакви възможности.

Инженер Страхил Василев се олюля от умора и безсъние. Предната нощ беше дежурен и сега би трябвало да почива. Той се подпря на мраморния парапет, после бавно се изкачи по стълбата.