Лада Галина
Искам да ти разкажа (14)

— Защо, Вальо? — попита Страхил Василев. Зад гърба му с разкопчана работна престилка надничаше Елена.

— Луди ще ги направим от полѐта, нека утре да дойдат да измерват — отвърна решително Валентин. Пъстрите му очи, обикновено безизразни, скрити от бледи ресници, сега блестяха от възбуда. До него лежеше мултицеда, комбиниран уред за измерване на мощности.

— Затова ли ти позволих нощем да изучаваш апаратурата? Уж чете и разглежда, а то, бухалчето, с какво се занимава — каза строго Страхил Василев. — Веднага да поставиш всички болтчета на мястото им!

— Ще ги поставя, но утре, като дойдат да измерват, пак ще ги махна или ще ги разхлабя — отвърна Вальо, горд от откритието си.

— Хайде да не се излагаме — каза Елена. — Ако смяташ, че с тези болтчета ще подведеш кандидати на техническите науки.

Валентин не й обърна внимание. Посочи на Страхил скалата на мултицеда — каква индуктивност и напрежение показва.

— Луди, луди ще ги направя от СВЧ полета!… Идват с леки коли през лятото на хубава природа, добре сте тук, викат, а свръхвисоката честота не вземат под внимание. Пари за вредност — нито стотинка! Ние да не сме си намерили здравето на пътя…

— Излизай оттука! — изкомандува го Страхил. — Знаеш ли на каква опасност се излагаш, пък и ние заедно с тебе.

Вальо се опита да му обясни:

— Опасността винаги съществува. Като останем на дизел и той затресе сградата, нима тия никакви болтчета не могат да се разхлабят или да паднат. Разбира се, тогава няма да се весне никакъв ХЕИ, нито някой професор, доктор ще дойде да ти измерва СВЧ полета с добре калибрирани уреди. Тази нощ аз лично установих какво може да се случи. При това, без да забележим, при най-естествени за нас условия.

Страхил погледна Елена и тя се усмихна с изморено, побледняло лице. Беше два часа през нощта, бавно залязваше съзвездието Скорпион, управлявано от Сатурн, лошия учител на небесата. Потайна доба на прилепи и привидения, на отчаяни постъпки — крадецът търси сенките, ножът излиза от ножницата, а Вальо бе махнал няколко болтчета от четвъртитите вълноводи. Те бяха празни тръби, свързани на метър и половина чрез фланци — посребрени пластинки, за да се получи уплътняване. Ако се разхлабеше дори едно болтче, започваха да излъчват в самата зала мощна електромагнитна енергия.

— Луди ще ги направя от полета!…

Валентин не мърдаше от мястото си. Залата с предавателите бе построена с много екранировки и в нея нямаше магнитно поле. Тук по санитарни норми не беше позволено да се стои повече от два часа — липсата на геомагнетизъм влияеше на централната нервна система и на вестибуларния апарат. При излъчване на предавания се образуваха плътни електромагнитни полета, а днес шест часа непрекъснато бяха предавали за Интервизията спортни състезания. На всичко отгоре Валентин беше се заврял тук посреднощ, за да прави измервания.

Страхил Василев вдигна внимателно уреда и с приятелска безцеремонност му каза:

— Излизай, че ще те изхвърля с ритници!

Лицето на младия механик помръкна. Той беше дошъл на работа в Космическата станция преди година, веднага след като завърши Института по съобщенията. По-възрастните се отнасяха с него като с малко „изтървано“ палаво дете, което често задава неудобни въпроси. Иначе беше много трудолюбив и любознателен.

Елена улови Вальо под ръка и тримата мълчаливо се отправиха към битовата сграда, в трапезарията, за да пият кафе. Страхил Василев се отби за миг в лабораторията, за да остави мултицеда.

— Защо го ядосваш! Той толкова държи на тебе — каза Елена на Валентин.

— Не е последователен! Онзи ден на събранието нали говори: „Който твърди, че нямаме вреден труд, нека да застане пред антената, когато предаваме, и да си прочете вестника…“

Елена плисна на очите си шепа вода и включи машинката за кафе. Скоро ароматната пара изпълни трапезарията. Влезе Страхил и се разположи удобно.

— Казах на Елена, че не си последователен — посрещна го Вальо.

— Благодаря за откровеността, имаш право на преценка… Сега да си пием кафето и всичко да си остане между нас.

— Страхиле, ти разбираш, не е за парите, има възрастни хора тук, с големи семейства, естествено е те повече да се интересуват колко им е заплатата. И тия пари за вредност, като излезеш на женския пазар, ще се върнеш без тях… Става дума за принципа, да ни признаят фактическото положение.

— Ще се оправи — каза Страхил Василев и покри с длан една сладка прозявка.

— Кога? Ние ли сме опитните мишки на човечеството? Едно поколение трябва да мине, за да се види на какво сме били подложени. Понякога ми се струва, че сме обречени хора, като миньорите или работниците по асфалта. Познавам един от Мадан, построи си къща-гробница.

— Вредният за здравето труд в нашата професия все още е теоретично положение — каза Страхил Василев. — Само сме чели, че при СВЧ полета се получава необратимо изменение в клетката, бързо стареене, стерилност, разстройства на нервната система, опасност за зрението… Нали се вземат предпазни мерки, техниката всеки ден се усъвършенствува.

— Но при нас идва бавно — възрази Елена. — Не е все едно дали човек ще умре на петдесет или на седемдесет години.

— Всеки си носи риска на професията — каза Страхил. — Сами сме си я избрали.

— В другите страни е по-различно — вметна Валентин. — Поне чета списания, ако не съм излизал нито веднъж в чужбина.

Елена разля кафето.

— В други страни, пак от нашата система, кандидати на техническите науки са в бригадата и оправят апаратурата. Колегите като нас са само оператори. А ние сами всичко си ремонтираме, справяме се със свои сили и, слава богу, по технически причини нямаме прекъсване… Страхиле, предполагам, че ако продължава така, някой ден сериозно ще закъсаме за резервни части. Как да работим безаварийно?

В малкия колектив на станцията положението с резервните части вече ставаше тревожно. Липсваха не само обикновени неща, които все пак можеха да се намерят и в страната, а лампи, клистрони — специфични космически части.

— Защо се примирявате — възкликна Валентин. — Вие сте инженери, ръководители, защо се примирявате? Съгласявате се двайсет килограма азот да се носи на ръце до предавателя на Мухча, да пием ръждива вода, да нямаме облекло с метална нишка и очила със златно фолио, да се спъват рационализациите, защото всеки трябва да си купи материали със собствени пари… Отначало, като те видях, Страхиле, си казах, и на майка ми в къщи казах, ей това е инженер, увлечен, та унесен в работата, човек с точен ум, вижда същественото. Сега знам, че и ти се примиряваш.

— Какво да правя, мой човек, да се обеся отвън на черницата ли? Има по-големи нужди от нашите и по-трудни проблеми за решаване.

— Все пак не бива да се примиряваме и да чакаме всичко на тепсия… Детето, докато не заплаче, майка му няма да го нахрани.

Елена се усмихна на Вальовите сентенции.

— Трябва да се борим почтено — каза Страхил.

— Играта навред загрубя — вметна Елена. — Тук ми харесва, защото работата на всеки се преценява от целия колектив, не само от ръководството… Знаеш ли, реших и аз да остана утре, макар че не сме на смяна. Искам да погледам как ще измерват. Това наистина е абсурдно — СВЧ полето, при което непрекъснато работим, да не се признава за вреден труд. Една релейна станция излъчва с два-три вата, а ние с киловати, няколко хиляди пъти по-мощни сигнали и по-голяма напрегнатост на полето. А ни няма в постановлението…

— Истината е очевидна — каза Страхил.

— И ръждивата вода е очевадна — допълни Вальо, — но няма кой да смени тръбите. Носим си от изворчето, като овчарите… Само едно болтче да развия от вълноводите и луди от полета ще ги направя.

— Казах ти да мируваш, че ще те изпъдя посред нощ — каза Страхил Василев.

Вальо побутна чашката си и обидено излезе.

— Иди го повикай и да не ми се цупи!

— Не беше прав, много го притисна — каза Елена.

— Все ми е пред очите с болтчето… Еврика! Открил как ще ги замангильосва…

— Той беше убеден, че прави нещо в наша полза. Като дете е. Ние повече сме свикнали, а за него това е голямо психическо натоварване. И нелек труд…

— Не обичам лъжата — каза Страхил Василев. — Макар че Вальо е прав…

Той улови ръката й, усети пулса в тънката й китка. Елена леко се отдръпна.

— Не ме карай да мечтая — каза тя. — Да спрем дотук…

 

 

Сутрин Драга се събуждаше първа. Тя не знаеше дали това ранно ставане бе в природата й на „чучулига“ или вече бе навик, необходимост, но винаги се вдигаше със зората.

Много по-трудно бе пробуждането на Иван. С работата на три смени съвсем си разбиваше съня — трудно заспиваше и ставаше сънен, замаян, поглеждаше ненавистно будилника със зачервени очи. Драга се засмя, когато веднъж се върна от работа и забеляза, че Иван беше сложил будилника до леглото си в тенджера, за да му усили звъна. И го съжали — голямо, недоспало момче.

Тя се опита да стане, без да го събуди. Иван усети лекото й пърхане и я прегърна. Ръката му тежеше на гърдите й.

— Спи, спи — пошепна тя и го целуна зад ухото, — не се разсънвай.

Иван се подчини на ласката й, опита отново да се унесе. Драга придърпа одеялото, сложено в бродиран чаршаф-плик към раменете му. Бързо събра дрехите си, огледа се да не е забравила нещо, за да не влиза втори път в спалнята. Забеляза отворената си тетрадка със стихове, която снощи беше повод за по-особен разговор с Иван-Писан, взе я и отиде в съседната по-малка стая, бивша кухня на хазяите, където спеше Свилен. Тя се изми, бързо се облече, свали пирографираната кутия от горното шкафче на бюфета — по-далеч от палавите ръчички на сина й, и сложи малко червило на устните си. Вдигна отново кутията със скромната си козметика и понечи да скрие под нея тетрадката. Прочете отново стихотворението, за което Иван снощи ревниво я попита:

По твоята улица асфалтът не е окован

от веригите на колелетата.

Неонът трепти само по една витрина,

както гнила клонка фосфоресцира

в гората.

В кварталната градина има две-три пейки

и лъскава жълта трева.

 

По твоята улица за мен всичко има значение:

подрязаните акации и вестникопродавеца на ъгъла,

фирмите, които четеш,

и равнодушните хора по праговете на къщите…

 

Търсачо на скрити руди,

не се осмелявай да разкриеш

богатството в сърцето ми!

— За кого е написано?…

— За тебе, глупчо!

— До нас няма квартална градина с две-три пейки…

Драга се усмихна — добричък ми е, но не разбира… И снизходително обясни:

— Стихотворението не може да се тълкува буквално, в него светлината е пречупена, виждането е обобщено… Човек запомня само най-ярките подробности, нали се казва „паметта на сърцето“. Не зная къде съм видяла тази градина, може би в Пловдив…

— Значи е за друг…

— Да не говорим за това… Поезията е една мечта.

— Като поотраснат децата, можеш да следваш задочно. Ти си човек с талант, не искам да преча на развитието ти — сдържано каза Иван.

Подразни го, че тя беше преписала стихотворенията си на пишуща машина, подредени като стихосбирка със заглавие „Отражения“. Най-отгоре името й — Драга Николова, а не Писанова. Иван почувствува измамната красота на стихотворенията, опасната загадъчност на обобщението. Драга му се изплъзваше, беше не своя… Изкуството бе като плаващи пясъци, хубаво е да четеш стихове, но не близък човек да ги пише… Ревността пробождаше сърцето му — какъв е този неин свят, несподелен с него… Драга мечтаеше да следва задочно литература и той беше съгласен с нея, но да учи за учителка — от толкова до толкова в клас, после учителски съвет, под погледа на ученици и колеги. Не можеше да приеме тя да влезе в онова неясно общество на артистки, певици и поетеси — жени, на които не можеш да хванеш дирите…

— Следвай за учителка, не за поетеса — каза Иван.

Драга се усмихна:

— Чувството за поезия е като музикален слух — или го имаш, или го нямаш, то не се придобива с учене. Моите стихове са просто опити, кой не пише, като обича или тъгува…

— Хубави са… Трябва да следваш, щом няма да ти пречат децата.

Второто й дете вече седи молитвено в утробата й, диша с устата й, а сърчицето му тупка учестено с нейното. Тя беше се разхубавила, наедряла от бременността, чувствуваше се така, както носеше Свилен, и очакваше пак да роди момче.

Живееха в селска къща с двор в една от махалите, присъединена към градеца и свързана с центъра от автобус. Вървяха по кална, непавирана уличка, мъкнеха пълните мрежи отдалеч, миеха се на двора, но се радваха на тишина и зеленило. Драга бе доволна, че навреме отдели семейството си от хорското любопитство. След много горести като че ли всичко бе придобило устойчивост и определеност, в дома й цареше любов, нежност и разбирателство. И все пак страхът и унинието понякога обземаха душата й, промъкваха се като мрачни тонове в бодрата жизнена гама. Драга, интуитивно чувствуваше, че животът й, вече подреден, неочаквано пак ще й предложи изпитания и отново ще изисква решителност, твърдост и душевни сили.

Сега тя работеше като секретар-стенографка в управлението на стопанския минно-медодобивен комбинат. Забрави жвакането на мокрите ботуши и зорницата, изгряваща в тунела. Не носеше каска на главата си, в ръцете й не тежеше колекторското сандъче с камъни. Хубава прическа, стенографски бележник и добре подострени моливи, а на деколтето й неизменно стоеше златният медальон, подарък от кума, от инженер Петрунов.

Новото й обществено положение, възстановеното доверие и уважение й създадоха самочувствие, надежди за бъдещето, онова душевно равновесие и личностно осъществяване, което ведно с любовта бе едно от условията, за да бъде човек щастлив. През ръцете й минаваха производствени тайни, цифри, проценти, планове и проекти, технико-икономически доклади, сравнения за националните рекорди, които бяха достигнати тук в пробиването на уникалния тунел за транспорт на руда. Едно бе, когато познаваше само своя участък с интимния шепот на подземната вода и свистенето на помпите, с различното оцветяване на скалите, така свое като възприятие, сякаш тунелът бе продължение на живота й в бараката, и съвсем друго, когато сега знаеше, че той бе най-дългият в Европа и в района се добива осемдесет на сто от медта на България. Медта, този огнен метал на женското тяло, на Афродита Киприда, влизаше в съгласие с всяка друга материя и неговото търсене се увеличаваше. Това бе своя мед, от своя рудник и своя завод, съкровището на планинските недра, което нейното поколение бе призвано да изземе и да решава трудните световни проблеми за суровините. В малкото си свободно време между два протокола и едно съвещание тя четеше статиите на ЛИК, някоя нова стихосбирка или проучваше немско-българския речник, всеки ден по една буква. Силната й памет и чувството й за език й помагаха да учи сама, да разширява и да обогатява скромните си познания от техникума. Драга посрещаше гостите чужденци, помагаше на инженерите и директорите при превода на писма и техническа документация. Всичко, което ставаше в рудниците и обогатителните фабрики, в тунела, заводите или в общежитията на гиганта минно-медодобивен комбинат, я интересуваше и засягаше като неин собствен дом. Често се налагаше заради неизпълнения план да работят и в събота. Драга, макар и натежала от бременността, винаги се появяваше и с някоя шега окуражаваше недоволните си колежки.

Ето и тази събота — пак същото… Добре, че ще бъде отворена детската градина, няма да оставя Свилен при Карамфилко. Мъжовото й братче, деверчето, както гальовно го наричаше Драга, не пропущаше ден, без да се отбие у тях, да седне на трапезата им, да поиграе със Свилен. Драга го обичаше като свое дете и казваше на Иван: „Да си осиновим Карамфилко“, мълчаливо подканяше той да стори същото със Свилен. Иван не казваше нищо, ала отлагаше. „Рано е още, нека свикне, нека първом стане баща на свое дете, пък тогава… — съветваше я брат й. — Не прегъвай силно пръчката, за да не се счупи…“

Драга закуси със сирене и грозде, отряза си парче от сладката есенна диня. Купи я на пазарчето, стоеше зад един работник, премериха му я — голяма, хубава, но той я върна, не му достигнаха седем стотинки. Купи я Драга, но сега, като я разряза, имаше чувството, че е куснала чужд залък.

Вчера пак Карамфилко беше взел сина й от детската градина. Намери ги да цапат в плитчините на реката. С тях беше още едно момче. То натопи пръчката си и мътната вода я повлече.

— Тати дума: „Рудата бяга в реката.“ Никаква руда няма в реката. Ще ида във флотационната фабрика при тати да видя как бяга.

— Батко, ако натопим във водата едно сито, няма ли да запрем рудата — попита Свилен.

— Много е умен, ще знаеш, и все към техниката го влече — каза Карамфилко на приятеля си. Измъкна момчурлячето й от водата. — Измивай се, Свиленчо, и бързо обувай вълнените чорапи. Друг път няма да ги смъкваш!

Карамфилко видя Драга, която тихичко беше се приближила до децата. Сведе поглед и към своите боси и кални крака.

— Прибираме се — каза той за оправдание.

— Вече е студено, защо сте се събули да газите — каза Драга и взе Свилен на ръце. Не само крачетата — и нослето му беше ледено. Тя го гушна и зави с жилетката си, за да го стопли. Носеше го неудобно и внимаваше да не се препъне.

Драга прибра в хладилника купичката със сирене, на което беше направила саламура от разбито кисело мляко, а гроздето и динята покри с кърпа и ги остави на масата за закуската на Иван. От една хубава чепка направи чаша гроздов сок за Свилен и едва тогава го събуди. Сутрин, преди да го отведе в детската градина, все гледаше да даде плод на детето или чаша сок, която то по-бързо и лесно изпиваше. На Свилен му се спеше, беше нещо „нефела“, със замъглен поглед, отпуснат, без тонус. Стори й се, че челцето му пари. Драга му даде таблетка детски хинин и половин аспирин, като го насили да изпие гроздовия сок. Помисли да го остави в къщи, но днес не можеше да отсъствува от работа. Ръководството на комбината имаше съвещание с научни сътрудници от Института по цветна металургия в Пловдив. Нямаше кой да я замести, да стенографира изказванията, да запише точно решенията. Тя облече детето и го поведе със смътно чувство за приближаваща опасност.

Обадиха й се по телефона по обед. Свилен вдигнал висока температура. Сестрата от детската градина го поставила в креватчето, поставила на челцето му кърпа с оцет и потърсила лекар в детското отделение на болницата, но вече всички били излезли. Майката да си го прибере и да се погрижи за него. Драга захвърли молив и бележник, помоли секретарката на Георги Загоров да записва на ръка и хукна към спирката на автобуса. Целият колектив на комбината идваше на работа и си отиваше „на колела“. Хората студуваха по спирките без навеси, оплакваха се или се примиряваха с положението. „Карай да върви, ние ли ще я оправим… Не само ние губим време, губи и комбинатът, има си хора да се погрижат за превоза.“

Драга не разбра как стигна до детската градина и се прибра в къщи със Свилен. Започна да го лекува като за настинка — разтривки, хинини и аспирини, чайове. Няколко пъти излиза, за да се обади по телефона в болницата и поликлиниката от будката автомат през две улици от тяхната. Обещаха й да изпратят лекар, после й казаха, че вече си отишъл, има само дежурен, по-добре да доведе детето в поликлиниката.

— Да не дава господ да се разболееш в събота и неделя — почти изплака Драга пред хазайката си, като я помоли да остане за малко при детето, а тя отиде да търси кола.

Едва в неделя следобед приеха Свилен в болницата, а в понеделник вечерта той почина. Силна вирусна пневмония, закъснели са с антибиотиците… Всичко бе невероятно и зашеметяващо — живо, пъргаво, говори, плаче от инжекциите, а сега — мъртво, с отворени черни очи, по-големи на бледото му личице. Драга, като го видя, припадна, то я гледаше с очите на баща му, рождения… „Не опази детето ми…“ — чу тя далечния му глас. Свестиха я и насила я задържаха в болницата. Погребаха Свилен без нея. Драга непрекъснато повръщаше, не можеше да задържи дори чай или лекарство. Не говореше с никого, скована от дълбоката мъка и неспособност за действие. Лежеше в болничното легло и дори не плачеше. На втората нощ след смъртта на Свилен и другото дете се отдели от утробата й. Кръвта започна да тече, подгизна чаршафът и дюшекът на болничното легло. И от носилката, с която я отвеждаха към операционната, капеше кръв. Драга започна своя къс път от битието към небитието. По пътя за операционната зала тя каза на Иван, който пребледнял и разтреперан, придържаше главата й: „Ще се прегърнем със Свиленчо там, на небето“… Той искаше да даде кръв, но сестрата с висок глас му каза, че с жена му са от различни групи. Имали две банки нулева, изпратили за още в окръжната болница, че много кръв ще трябва… Той беше виждал човек, смазан на пихтия в рудника. Не се уплаши, извърна се и неволно се прекръсти. Още не осъзнаваше преходността на живота и смъртта, която обезсилваше всяко усилие. Сега се сепна от края, от кръвта, която изтичаше като възмездие. Само Драга да оживее, да я спасят, всичко пак щеше да има смисъл…

След двадесетина дена Драга излезе от болницата.

Иван и брат й бяха прибрали креватчето на Свилен, за да не го гледа. Но тя щеше да го сънува и цял живот да плаче за него, като остане самичка — никой да не я вижда, да я пита и утешава… Драга усети безмилостния ход на времето, неподготвена за ударите на съдбата, без онова помъдряване и примирение, което идва от дълго преживян живот. Косата й се прошари, мрежа от бръчки заситни около очите й, погледна се — остаряла. „Трябва да си боядисам косата“ — вяло помисли тя.

Иван мъкнеше в къщи пълни мрежи с плодове, с мед, за да лекуват анемията й. Караше я да се храни, да излиза на разходка. Така болнаво и тягостно измина есента. Но в отворената система на живота избликваха непознати енергии, потребности и стимули. Драга се върна на работа и дори помисли, че идното лято може да кандидатствува в университета.

Една вечер стъклото на прозореца им беше разбито от камък. Хвърли го Карамфилко, спотаил се в градината, с вторачени очи в светлия прозорец на спалнята. Забеляза как те се прегърнаха, после дръпнаха пердето. Той не искаше да ги удари, метна камъка в прозореца на кухнята, където преди беше леглото на Свилен. „Не го искаха Свиленчо, а сега са сами и се целуват…“ Избяга и никой не разбра, че е той, но Карамфилко носеше в душата си палещата детска тайна. И повече не стъпи в къщата на Иван-Писан и Драга.