Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
WhoM (2011)
Корекция
zelenkroki (2011)

Издание

Лада Галина. Искам да ти разкажа

Рецензент: Христо Стефанов

Редактор: Цветан Николов

Художник: Петър Добрев

Художествен редактор: Лиляна Басарева

Технически редактор: Адриан Мицов

Коректор: Мария Енчева

Профиздат, 1981

История

  1. — Добавяне

Пролетта се забави и в края на март заваля сняг. От прозореца на своя заводски кабинет инженер Димитър Петрунов гледаше бялата тишина на снега и далечното слънце, което прозираше през плътните облаци като белтък на яйце. По уличките на градеца децата отново изкараха шейните, както през новогодишната ваканция. На пазарчето, където сутрин човек можеше да купи лански ябълки, моркови, плетеница лук и при добра слука — свежо зеленеещ спанак, старците се шегуваха с времето, но не сваляха кожусите.

Петрунов си помисли, че днес след работа не бива да се задържа в завода, а да изведе жена си на разходка. Ще отидат с колата до профилакториума и езерото, ще повървят край бреговете му, по заснежени пътеки, но вече с размразения дъх на водата. Ако не позвъни в плановия отдел още сега, Славка ще се прибере веднага след работа да приготви вечеря, да стопли техния дом и да го подреди с вродения вкус към хубавото на средногорките, на дядославчовите унуки… Едва след като се ожени, Петрунов прочете едно томче на писателя Влайков, макар че толкова години като ръководител на цветната металургия в Средногорието променяше и прекрояваше неговия град. Беше подчертал някои пасажи по страниците, струваше му се, че те са написани за Славка, за нейните родители в спретнатата им къща в старата част на града. Там, под сянката на Балкана, под овошките и асмата на двора можеше да се чуе „нящо“ за някогашните ливади, за розобера, за оня момчурляк, дето лизнал пътя, че петите му не се видели… Старинност, интимен домашен свят, непогаснали добродетели — Петрунов, който от младини беше чувствителен към етичността между хората и особено в поведението на жената, виждаше съхранено всичко това в българския по дух дом на своите нови роднини. Жена му, с модерни дрехи, които й стояха много добре, някак се промени след сватбата, разхубавена от щастието и зреещото майчинство. Петрунов разбра, че тя отдавна го е обичала и се надявала да я забележи, но търпеливо и кротко е чакала да се реши дълго отлаганият му развод, да преживее новите си увлечения. Петрунов искаше сега тя да е спокойна, да му вярва, душата й да не бъде смущавана от съмнения, да има самочувствие на избрана и достойна съпруга. През септември вече щяха да бъдат трима. Нещо му подсказваше, че ще има син и тази радостна увереност идеше от чувството, че е обичан, желан, че има любов без условия, без съображения, нежна и тиха преданост като светлик на вода в дъно на кладенец.

Понякога Петрунов нощем се пробуждаше и със загриженост, сякаш до него спеше дете, слушаше дишането на жена си. Докосваше я леко и си мислеше за тайните на природата. Металургът знаеше, че женското тяло съдържа повече мед, а мъжкото — желязо. Ако плодът е момче, ще отнеме ли от желязото на майката? Можеше ли да прозре как ще се задвижат медните аниони и катиони в сложната алхимия на любовта, в тайнството на живота? Медта — неговата съдба, ковкият огнен метал е наречен „кипрус“ на Афродита Киприда, родена от морската пяна край бреговете на слънчевия остров в Средиземно море. Помнеше Кипър преди опустошението и войната. Пропътуваха целия остров и накъдето да погледнеше — синьо и златножълто, цветовете на Киприда. Те блестяха, непомрачени от оръдейни пушеци, незацапани от човешка дейност, която грубо се вмесва в природата. Помни едни великденски камбани, ароматна пролетна нощ, гостуването в дома на художника от Фамагуста. В една стара селска къща толкова удобно може да се разположи ателие. По ниските миндери седяха и си приказваха кипърци и чужденци. Позабравена мелодия изпълни стаята, както морският бриз люлееше пердето. „Пет и пет е десет… лодка със зюмбюл.“ Песента сбираше техните погледи и усмивки, както този древен бряг разноезичните хора. Обстановката в селската къща на художника бе малко „хипи“, ако с това име можеше да се нарече артистичността и пренебрежението към еснафския идеал на къща с градинка и гараж. В глинено гърне беше боднат сух трън от дюните край Фамагуста, морски раковини шушнеха под стъклото на кръглата масички, а един византийски Христос, нарисуван върху варосаната камина, ги следеше с тъмен поглед. Почерпиха ги с червено кипърско вино, поело горчиво-сладостната тръпка на безводната земя. „Кипърецът е дете на четири хиляди години. Може да се почувствува как Хронос минава и над днешния живот на хората — говореше им художникът. — Малко са земите по света, където времето тежи така материално, както на нашия остров, владян от четиринадесет империи, а сега — ООН. В изкуството търся ерозията на времето, историческата памет на народа.“

Тия дни Славка подреждаше библиотеката и намери сред старите му книги албум с репродукции на кипърския художник. „Нищо не знам за него“ — каза тя. Петрунов си помисли, че преживяното е богатство, ако е споделено с най-близките. Той изживя самичък най-хубавите си години.

Желаната разходка днес пропадна заради едно съвещание с металурзите от цеха за благородни метали. Жена му си беше отишла и той късно се прибра в града със заводския рейс. С него пътуваха Иван Писанов и Карамфилко. Бяха отнесли вечеря за баща си. Старият контрольор на чистотата на златото и среброто не се чувствуваше добре с язвата и приемаше само диетична храна, приготвена в къщи. Спряха се на площада да поприказват в свежия и хладен, пречистен от снега въздух.

— Кога ще е събитието? — попита с известна неловкост Писанов.

— Живот и здраве, синът ми ще се роди през септември — съобщи Петрунов. Карамфилко не се сдържа и се засмя. Инженерът го чукна по носа.

— Как е Драга? — попита той.

— Съвзема се. Не е лесно да загуби две рожби — родената и неродената.

Петрунов сложи ръка върху рамото на Иван-Писан. Карамфилко го гледаше с големите си питащи очи.

— Всичко плащаме с кръв и пот, затова медта горчи. От този живот човек може да получи само това, което е вложил в него.

Иван-Писан наведе глава. От известно време му тежеше да слиза в мината, в тази земна утроба така откъсната от света, както е майчината. Мината, с нейния нисък хоризонт, където винаги валеше, под корените на дърветата, под ручеите и реките — без звездно небе и ясно слънце. Тя започна да го гнети, но нямаше право да се оплаква, сам си е избрал професията — да бъде под земята, с мъжете. Само каза:

— Получихме новите разпореждания. Допуска се работа на жени под земята само четири часа, и то без тежък физически труд.

— Жените изобщо трябва да излязат от мината, пък и от металургичното производство. Те повече са застрашени от силикоза и от нашите димни отрови. Намерил съм ново работно място на майка ви, чакам да се пенсионира една служителка и ще я взема нея. В моята канцелария — каза Петрунов.

Карамфилко се зарадва, че майка му ще се махне от оня цех и „мъчния хляб“, но попита недоверчиво:

— Секретарките нали са млади?

Петрунов се засмя.

— Ще отнесем в къщи добрата новина — каза Иван. — После трябва да се прибера при Драга, тя е по-зле, като е сама.

— Ще имате и друго дете — поиска да му каже нещо насърчително Петрунов. — Децата ни ще встъпят в живота през новото хилядолетие.

— Ако няма война.

— Надявам се, че ще живеем в мир.

През петдесетте години неговото поколение още учеше, а това бе времето на „размразяването“, на превъзмогнатата „студена война“. Те бяха младите хора на шейсетте години, акумулираха в себе си енергията на това десетилетие, идеите за мир и дружба, които се избистряха в множество полезни срещи и далечни пътувания. Осъществяваха се като специалисти, изграждаха своите характери, Затвърдяваха възгледите си. Светът се променяше, вече са пред прага на ново десетилетие и напред е по-трудно.

— Прогресът не е непрекъснат марш напред — вдигна глава инженер Петрунов. — Нийде по света вече няма евтини суровини. Наистина запалваме олимпийски огън чрез лазерен лъч от спътник, но военните бюджети ще забавят решаването на екологичните проблеми. Те стават все по-опасни в планетарен мащаб.

— Тоя дим над града и мен ме душеше — призна Иван Писанов. — Където и да отидех, все натяквания чувах, че сме опропастили природата. Новият цех за оползотворяване на бедни газове е ваше дело, ваша заслуга. И Галилей Марков казва същото.

— Приятели сте, хвалите ме, драго ми е да го чуя. Дали е на същото мнение другарят Загоров?

— Де е, че да го питаме — позасмя се Иван Писанов. — Ние сме си тука и работим.

Усмихна се и Петрунов. Той отдавна живееше с убеждението, че ако новата мисъл и технология носи инженерът, истинската нравственост принадлежи на работника. Ей такива, като Писановите — опора и сила без фанатизъм, доброта без слабост, човещина в отношенията, честност в труда, точна оценка, пестеливи думи. И той по кръв и род си е работник. Това е стоманената пластинка, която го държи изправен.

Инженер Димитър Петрунов бавно си тръгна. Пресният сняг се топеше под стъпките му. Пролетта беше близо, зад баирите, чака боса, със зелени очи. Пролетта, когато той разбра, че не може да се стреми към всеобщото щастие и да работи за благото на всички, ако занемари себе си и се обезличи като личност, ако не намери своето щастие в единствения си, неповторим живот.

Прозорецът на дома му светеше.

Край