Аркадий Стругацки
Експедиция в преизподнята (4)

Епилог

15 ноември 2222 година от нашата ера, от началото на Великата Революция през триста и пета, беше обикновен прекрасен ден за планетата Земя и нейните околности.

Метеоролозите весело завъртяха коварния тайфун „Катенка“ в обратна посока.

Работниците от Мадридската лаборатория за биосинтез дадоха живот на нова инфузория с белтък на германиева основа.

Във Внуково, в покрайнините на Москва откриха мемориал за Чест и Слава Руска, работа на знаменития С-верс.

Край брега на остров Сокорро изхвърлиха в подпространството още осемдесет тона древни радиоактивни отпадъци.

Стотици хиляди новородени замяукаха и запъшкаха. Те бяха бъдещите лекари, учители и възпитатели, майстори, учени, спортисти и — какво ли не се случва! — велики писатели, художници и философи.

В куполния град на Венера млада майка шляпна десетгодишната си дъщеря, която беше създала робот, пишещ вместо нея домашните й по литература.

Звездолети за свръхдалечни пътувания излитаха в Дълбокия космос и после се връщаха в родните бази; влюбени закъсняваха за среща, караха се и после се целуваха; поети конструираха стихове, а майстори създаваха цели поеми от метал и електроника; някой безстрашно влизаше в изпитателните камери, а друг неимоверно внимателно и с безкрайно търпение преглеждаше изведнъж закапризничило бебе…

В този ден на брега на някога студения, а сега и вовеки топъл океан се готвеха за сватба. Един Трубадур се женеше за своята Принцеса. Всичко беше много скромно. Официални гости бяха само флагман Макомбер и спайдърът Рамкег, който беше на стаж на Земята, за да овладее теоретично и практически междупространствената връзка. Дори от „Бременските музиканти“ нямаше никой, освен младоженеца и булката.

Младоженците, както и да ги погледнеш, бяха забележителна двойка: красива девойка с пепеляви коси и огромни зелени очи, като че ли заели половината от дребничкото й лице, и побелял като полумесец двадесетгодишен младеж, чието лице изглеждаше обгорено от страдания и смъртоносна битка. Галя скришом бършеше очите си с кърпичка, Портос весело се провикваше и постоянно пълнеше чашите, Атос старателно се усмихваше, но само с устни, Арамис от време на време механично се провикваше „горчиво!“ и в някакъв унес гледаше как младите се целуват. И на всеки от присъстващите му беше пределно ясно: Ваня и Тзана не можеха да живеят един без друг.

И ето че в разгара на това чинно униние се случи нещо поразително.

Вече беше нощ, безкрайна полярна нощ, когато изведнъж прозорецът широко се отвори и заедно с шума на вълните в стаята влетя черен гарван. След като прелетя в кръг над масата, той се настани на полилея и каза:

— Ваня, не се плаши! Всичко ще бъде наред! Казвам ти го аз, Пупа, онзи същия, Тумбестия Пацюк! Благославям теб и твоята Тзана. Трябва да знаеш, калпазанин такъв, че твоят далечен потомък доктор Итай-итай ще се появи от вашия брак, от вашата велика любов!

И като каза това, гарванът отлетя, а прозорецът сам се затвори. И как изведнъж всичко на сватбената маса се промени! Ама какво да ви разправям!

А кой всъщност беше този Пупа, Тумбестия Пацюк? Може би пришълец от съвършените светове? Или от съвършените времена? Изглежда, че няма по-лесно от това да попитаме самия него. Но сърце не ни дава. А и струва ли си? Времето лети, а предстои много работа, наистина много! Пък и излишното любопитство е проява на нетактичност и невежество — най-отвратителните пороци след страха. Нека бъдем щастливи дори само от факта, че Пупа, Тумбестия Пацюк, е на наша страна…

Късно през нощта, когато в дома на брега на океана всичко утихна, Галя и Портос тихичко излязоха и се качиха на самолета. Летяха около час на изток и утрото вече се надигаше, когато от огледалото на Великия океан изникна Черната Скала.

Там, на каменния връх имаше гроб. Майката и бащата на Ваня ниско се поклониха и положиха букет северни цветя върху надгробната плоча.