Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (1)

(Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

Включено в книгата
Отвъд залеза
Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена)
Оригинално заглавие
To Sail Beyond the Sunset, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 12 гласа)
Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Endymion (2010)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Отвъд залеза

ИК „Пан“, София, 1998

Редактор: Валери Манолов

ISBN 954–657–169–5


На малките момиченца, пеперудките и котенцата

На Сюзън, Крис и на Джини

С любов,

Р.А.Х.

… Приятели, елате,

дордето не е твърде късно веч

да дирим нови светове — да тръгнем

и да ударим с тежките весла

ехтящите бразди — че моя цел е

на запад да отплувам и да плувам

оттатък залеза и всичките звезди,

дорде умра…

Тенисън, „Одисей“

I.
Комитетът за естетично изтриване

Събудих се в едно легло с мъж и котарак. Мъжът ми беше непознат; котаракът — не.

Затворих очи и се опитах да събера мислите си — да закача думичката „сега“ за спомена от снощи.

Да, ама не. Такова нещо като „снощи“ нямаше. Последният ми ясен спомен беше как се возя в някакъв автобус за Ню Ливърпул; сетне нещо рече „тряс“, главата ми се фрасна в облегалката отпред, после някаква жена ми тикна в ръцете едно бебе и се заизнизвахме през аварийния изход — аз, гушнала котарака в едната си ръка и бебето — в другата… — и там видях един мъж, на когото дясната му ръка я нямаше…

Преглътнах и отворих очи. Непознат в леглото — все беше по-добре от мъж с чуканче вместо дясна ръка, от което блика кръв на поразия. Дали не беше кошмар? Пламенно се надявах да е така.

Ако не беше — какво ли съм направила тогава с бебето? И чие ли беше то? Морийн, така не бива. Да зарежеш бебе — това е непростимо.

— Пиксел, ти да си виждал едно бебе?

Котаракът дума не обели. „Невинна“ — реши съдът.

Баща ми навремето беше казал, че аз единствена от неговите дъщери мога да седна в църквата и да открия, че съм се насадила върху горещ лимонов пай… всеки друг първо би погледнал. Аз бях погледнала. Ама братовчед ми Нелсън… е, карай да върви.

Независимо от всякакви лимонови пайове, кървящи чуканчета и изчезнали бебета обаче, онзи непознатият продължаваше да си лежи в леглото ми, обърнал мършав гръб към мене — по-скоро като съпруг, отколкото като любовник. Не помнех да съм се женила за него.

И преди бях споделяла постелята си с мъже, че и с жени, и с напикани бебета, и с котараци, които те избутват до ръба на леглото, и само веднъж с четирима бръснари. Обаче все пак искам да знам с кого спя — нали съм си старомодно момиче. Така че попитах котарака:

— Пиксел, кой е този? Познаваме ли го?

— Нееее.

— Е, я да видим тогава — положих длан на рамото му с намерение да го раздрусам и щом се събуди, да го питам къде сме се запознали — и дали сме се запознавали въобще.

Рамото му беше студено.

По-мъртъв не можеше и да бъде.

Това не е най-добрият начин да започнеш деня.

 

 

Грабнах Пиксел и мигом скочих от леглото. Котаракът протестираше.

— Няма ли да млъкнеш! Мама си има проблеми! — срязах го аз. Насилих таламуса си да спре поне за секунда, може би и за по-дълго и реших да не се втурвам през вратата и по коридора, както можеше и да стане… а да успокоя топката и да се опитам да преценя ситуацията, преди да се разпищя за помощ. Сигурно в същия този миг открих, че стоя тук по капли. Не че съм толкова стеснителна, ала наистина ми се струваше по-благоразумно да се облека, преди да докладвам на полицията за намерен труп. Без съмнение щяха да искат да ме поразпитат, а пък познавам ченгета, които биха се възползвали от какво ли не, за да те изкарат от равновесие.

Но я първо да огледаме този труп…

Като продължавах да стискам Пиксел, заобиколих леглото и се наведох. (Глът.) Не го познавах. Не беше от тези, с които бих поискала да си легна, дори когато е в цветущо здраве. А пък сега явно не беше — дюшекът от неговата страна беше подгизнал от кръв. (Два пъти „глът“ и лека тръпка.) Кръвта бе изтекла от устата му или му бяха прерязали гърлото. Не бях сигурна, нито пък имах желание да проверявам.

Така че се дръпнах назад и се огледах за дрехите си. Подсъзнателно знаех, че стаята е хотелска — стаите под наем нямат същия вкус като частните домове. Беше луксозен апартамент. Доста време ми отне да претършувам всички шкафове, шкафчета, ниши, чекмеджета и т.н… и после пак отначало, тъй като първият опит не доведе до никакъв резултат. При второто претърсване, макар да ровех много по-внимателно, не намерих дори и парцал — нито моя размер, нито неговия, нито мъжки, нито женски.

Та волю-неволю реших да се обадя на управителя, да му обясня какъв е проблемът и да го оставя да извика ченгетата. Да го помоля също за халат, кимоно или нещо от сорта.

Огледах се за телефон.

Александър Греъм Бел се беше родил напразно.

Спрях и се закахърих.

— Кучета ги яли! Къде ли са заврели тоя загубен телефон?

Безплътен глас се обади:

— Мадам, бихме ли могли да ви предложим закуска? Гордеем се с нашето компле „Жътва“ — огромна купа с най-разнообразни пресни плодове; плато със сирена; кошница с току-що изпечени топли хлебчета, хрускави хлебчета, меки хлебчета с мармалади, желета, сиропи и белгийско масло. Печени барлопчета en brochette; бъркани яйца „Октавиан“; пушени недоносчета от саваната; фаркели в сладко-кисел сос; баварски щрудел; богат избор от обикновени и пенливи вина, бира трепач „Срайн“, кафе „Моча“, „Кона“, турско и „Проксима“ — смес или чисто; всичко това, придружено от…

Догади ми се; успях да се сдържа.

— Не искам закуска!

— Може би мадам ще пожелае нашето Събуждане след празник: богат избор от плодови сокове, гореща кифличка от собствената ни фурна, по ваш избор — изтънчени конфитюри и желета, чаша гореща напитка по ваш избор — засищаща, ала не и застрашаваща фигурата ви. Поднасяме всичко това заедно с последните новини, лека музика за фон или успокоителна тишина.

— Не ми се яде!

Гласът замислено проговори отново:

— Мадам, аз съм машина, програмирана да предлага храна и напитки. Да ви превключа ли на друга програма? Домакинство? Главен портиер? Инженерни услуги?

— Свържете ме с управителя!

Последва кратко забавяне.

— Услуги за гостите! Гостоприемство с усмивка! С какво можем да ви бъдем полезни?

— Свържете ме с управителя!

— Някакъв проблем ли имате?

— Ти си проблемът! Ти човек ли си или машина?

— Има ли значение? Моля ви, кажете ми с какво мога да ви помогна.

— Щом не си управителят, не можеш да ми помогнеш! Ти на тестиси ли я караш или на електрони?

— Мадам, вярно, аз съм машина, ала действам твърде гъвкаво. Паметта ми включва цялата програма на Прокрустовия институт по хотелиерство, както и обикновени изследвания върху всички случаи до снощи включително. Ако бъдете така любезна да ми посочите проблема си, веднага ще го съпоставя с прецедент и ще ви обясня как той е бил разрешен така, че гостът да бъде удовлетворен. Слушам ви.

— Ако не ме свържеш за нула време с управителя, гарантирам ти, че той ще разнесе на трески ръждясалата ти кратуна със секира и ще инсталира на мястото й аналогов мозък „Бъроуз-Либи“. Кой е обръснал бръснаря? Какво пише за това в твоите изследвания, а? Дебил с дебил!

Този път се обади женски глас:

— Тук канцеларията на управителя. С какво можем да ви бъдем полезни?

— Махнете този мъртвец от леглото ми!

Кратка пауза.

— Домакинство, говори Хестър. С какво можем да ви бъдем полезни?

— В леглото ми има мъртвец. Това не ми харесва. Стаята изглежда разхвърляна.

Нова пауза.

— Компаньонски услуги „Цезар Август“ — за всеки вкус. Правилно ли съм разбрал: един от нашите джентълмени компаньони е починал в леглото ви?

— Изобщо не го знам кой е и какъв е. Знам само, че е мъртъв. Кой има грижата в подобни случаи? Рум сервизът? Онези, които изнасят боклука? Лекарят на хотела? Освен това искам да ми се сменят чаршафите.

Този път ми пуснаха и лека музика, докато чакам… и аз чаках: цели две опери от цикъла за „Пръстенът на нибелунгите“ чаках и точно започна третата и…

— Счетоводство, говори мистър Мунстър. Тази стая не е била наета за двама души. Ще има допълнително…

— Виж какво, тъпанар такъв, става въпрос за труп. Според мене аз и един труп не сме двама души. Кръвта капе от дюшека по чергите ви. Ако веднага не изпратите тук някой от вашите, отиде ви килимът.

— Ще има и допълнителна такса за повредения килим. Това не е нормална амортизация.

Грррр!

— Моля?

— Точно се глася да подпаля завесите.

— Губите си времето; завесите са огнеупорни. Но заплахата ви е записана. Според Закона за наемане на стаи, член седми, алинея „д“…

— Разкарайте тоя труп оттук!

— Моля ви, задръжте! Ще ви свържа с главния портиер.

— Само ме свържете и ще го застрелям още щом цъфне на вратата. Хапя. Дращя. Устата ми се пени. Днес още не съм си постреляла.

— Мадам, моля ви, въздържайте се! Ние се гордеем с…

— После ще дойда в канцеларията ти и като те докопам, господинчо Мутра Мунстър, ще те вдигна от стола, ще седна аз на него, ще те метна през коляно, ще ти смъкна гащите и… споменах ли ти, че съм от „Херкулес Гама“? Повърхностно ускорение две и половина g. Такива като вас си ги гризваме за закуска. Така че стой си там и не ме подкокоросвай, иначе…

— Мадам, съжалявам, ала трябва да ви съобщя, че не можете да седнете на стола ми.

— Ха на бас!

— Защото нямам стол. Завинтен съм здраво за пода. А сега съм длъжен да ви пожелая приятен ден и да ви прехвърля на охраната. Допълнителните такси ще бъдат вписани в сметката ви. Приятно прекарване в нашия хотел!

 

 

Цъфнаха почти веднага. Още се блещех срещу онези огнеупорни завеси и се чудех дали бих могла да се справя с тях също толкова добре, колкото Скарлет О’Хара — със завесите с Тара, или пък що не взема да си спретна от тях една проста тога като на Евника в „Последните дни на Помпей“ (или тя май беше от „Кво вадис“) — и ония довтасаха: местният доктор, местният дръвник и местният маймун, последният — подкарал количка. След тях се набутаха и още няколко хаховци, докато накрая вътре се събрахме толкова народ, че можехме да започнем да се делим на отбори.

Нямаше защо да се притеснявам, че съм гола — като че ли никой не го забелязваше… което ме хвърли в смут. Джентълмените би трябвало поне да гледат похотливо. И едно подсвирване или някакъв израз на одобрение биха били съвсем на място. Всичко друго би накарало една жена да се чувства неуверена в себе си.

(Може би съм твърде чувствителна. Но откакто закръглих няколко стотака, придобих склонност всяка сутрин да се гледам в огледалото и да се чудя.)

Сред цялата тази тълпа натрапници имаше само една жена. Тя ме погледна и изсумтя, което ме накара да се почувствам по-добре.

После си спомних нещичко. Когато бях на дванадесет години, татко ми каза, че ще си имам сума ти проблеми с мъжете. Тогава му отговорих:

— Татенце, ама ти съвсем си превъртял. Аз изобщо не съм хубава. Момчетата и със снежна топка няма да ме замерят.

— Моля-моля, малко уважение! Не, не си хубава. Миризмата ти, скъпа ми дъще, миризмата ти. Трябва по-честичко да се къпеш… или някоя топла лятна нощ ще те изнасилят и ще те претрепят.

— Ама аз се къпя всяка седмица! И ти го знаеш!

— В твоя случай това съвсем не е достатъчно. Помни ми думата.

 

 

Запомних думата му много добре и после разбрах, че баща ми е знаел какво приказва. Когато съм щастлива и доволна от живота, телесната ми миризма е кажи-речи като на разгонена котка. Само че днес не бях доволна от живота. Първо ме стресна онзи мъртвец, после ония бракми ме ядосаха… а това вече намирисва другояче. Една неразгонена котка може да се свре сред цяла тумба котараци и те хич няма да я погледнат. И мене не ме поглеждаха.

Дръпнаха чаршафа от моето доскорошно другарче по легло. Хотелският лекар огледа по-внимателно ужасната червена локва. Наведе се, подуши и след това направи нещо, от което ме полазиха мравки: топна пръст в нея и го близна.

— Я опитай, Адолф! Да видим ти какво ще кажеш.

Колегата му (реших, че и другият е лекар) също опита кървавата каша.

— „Хайнц“.

— Не. „Скинърс“[1].

— При цялото ми уважение, доктор Ридпат, съсипали сте си небцето с евтиния джин, с който се наливате. „Хайнц“. В онази бълвоч, „Скинърс“, има повече сол. И тя убива деликатния аромат на доматите. А него вие изобщо не го усещате поради зловредните си навици.

— Десет хиляди, доктор Вайскопф? Равни залози.

— Ваш ред е. Какво бихте посочили като причина за смъртта, сър?

— Не се опитвайте да ми залагате капани, докторе. „Причината за смъртта“ си е ваша работа.

— Спиране на сърцето.

— Блестящо, докторе, блестящо. Но как така е спряло?

— В случая със съдията Хардейкърс години наред въпросът е бил: „Как така е още жив?“ Преди да изразя мнение, искам да го опна върху плочата и да го разпарчадосам. Може пък да съм прибързал със заключението си — току-виж излязло, че няма сърце.

— Защо ще го режете — за да разберете защо е умрял или за да сте сигурен, че няма да се съживи?

— Тук вътре май е доста шумно, а? Ще ни предоставите ли трупа? Трябва да го откарам в града.

— Само ми дайте формуляр 9–0–4 и го подписвам. Ще ви помоля обаче да се постараете гостите да не видят тая мърша. В гранд хотел „Август“ гостите не умират по стаите.

— Доктор Ридпат, аз уреждах дискретно подобни неща, преди вие незнайно как да се промъкнете през дипломната месомелачка.

— Не се и съмнявам, Адолф. Ще изиграем ли една игра след това?

— Благодаря, Ерик. Да.

— А после — вечеря заедно? Зенобия ще те очаква. Ще мина през моргата да те взема.

— Ох, извинявай, забравих! Ще водя моя асистент на Кметската оргия.

— Нямаш проблеми. Зенобия никога не би пропуснала първия голям купон от Фиестата — ще отидем всички заедно. Така че вземи и асистентката.

— Той е мъж.

— Извини ме за вдигнатите вежди — мислех, че си ги отказал. Е, хубаво, вземи го.

— Ерик, не те ли потиска фактът, че си толкова циничен? Той е сатир, а не гъсок.

— Още по-добре. По залез, щом започне Фиестата, Зенобия би приела на драго сърце всяка галантна непристойност, която би могъл да й предложи, стига да не й потроши кокалите.

 

 

От всичкото това глупаво бърборене научих едно: не се намирах в Ню Ливърпул. В Ню Ливърпул не празнуват Фиеста — а пък този местен празник като че ли беше нещо като Флашинга в Мюнхен и Карнавала в Рио накуп, поомешани с Брикстънските бунтове. Значи не беше Ню Ливърпул. Кой град, коя планета, коя година, коя вселена — това тепърва щях да уточнявам. После щях да проверя и какво може да се направи по въпроса със затрудненото положение, в което бях изпаднала. Дрехи. Пари. Граждански статут. След това — как да се прибера вкъщи. Обаче не се притеснявах. Докато тялото е топло, а червата — редовни, никой проблем не може да бъде друг освен дребен и временен.

Двамата доктори още се хилеха самодоволно един на друг, когато се усетих, че не съм чула и една дума на галакта. Нито дори на испангле. Говореха на английски — почти с твърдия акцент от детските ми години, с идиоми и речник, близки до диалекта на родния ми Мисури.

Морийн, ама това е пълен абсурд.

 

 

Докато лакейчетата се готвеха да изнесат трупа, маскиран като безименно нещо, увито в бели покривки, съдебният лекар получи подписано позволение от хотелския медик и двамата се застягаха да си ходят. Спрях последния.

— Доктор Ридпат!

— Да? Какво има, госпожице?

— Казвам се Морийн Джонсън Лонг. Вие работите на щат в хотела, така ли?

— Може да се каже. Кабинетът ми е тук и съм на разположение, когато потрябвам. По служба ли искате да разговаряме? Бързам.

— Само един кратък въпрос, докторе. Как човек може да привлече вниманието на някой от хотелския персонал, който да е от плът и кръв? Като че ли попадам единствено на малоумни роботи — а пък съм заседнала тук без дрехи и без пари…

Той сви рамене.

— Без съмнение няма да ви се наложи да чакате дълго някой да се появи, след като докладвам, че съдията Хардейкърс е мъртъв. Тревожите се за сметката, така ли? Защо не се обадите в агенцията за откриване на таланти, която ви е изпратила? Съдията сигурно има там текуща сметка.

— О! Докторе, аз не съм проститутка. Макар че, предполагам, погледнато отстрани, изглежда точно така.

Той вдигна лявата си вежда толкова високо, че перуката му леко се килна и смени темата:

— Котенцето ви е много хубаво.

Предположих, че има предвид котарака ми, който си е котенце и половина — котарак с цвят на пламък (точно в тон с цвета на косата ми) със страхотни тигрови шарки. Будеше възхищение в няколко вселени.

— Благодаря, сър. Казва се Пиксел и е пътувал къде ли не. Пиксел, запознай се с доктор Ридпат.

Докторът протегна пръст към розовото му носле.

— Здрасти, Пиксел.

Пиксел му съдейства. Понякога не го прави — той си е твърдоглав. Подуши подадения му пръст, после го облиза.

Докторът се усмихна всеопрощаващо. След това дръпна пръста си, щом Пиксел реши, че ритуалната целувка е продължила достатъчно дълго.

— Добро момче! Къде го намерихте?

— На Терциус.

— Къде е това Натерциус? Да не е в Канада? Ммм… споменахте, че имате проблем с парите. Колко бихте искали за Пиксел — на ръка? Страшно ще се хареса на дъщеричката ми.

Не го прецаках. Можех, но не го направих. Пиксел не може да бъде продаден — не може да остане продаден, защото няма как да бъде заключен. За него каменните стени не са затвор.

— О, съжалявам. Не мога да ви го продам — не е мой. Той е член на семейството на моя внук — на един от внуците ми — и на жена му. Но Колин и Хейзъл никога не биха го продали. Не могат — той не е тяхна собственост. Той не е ничия собственост. Пиксел е свободен гражданин.

— Така ли? Значи сигурно тогава мога да го подкупя. Ти какво ще кажеш, Пиксел? Купища конски черен дроб, прясна риба, котешки бисквитки — всичко, което си пожелаеш. Колкото си щеш приятелски настроени мацета покрай тебе и ще ти оставим торбичките с искриците там, където са си. Е?

Пиксел взе да се върти в ръцете ми, което означава „пусни ме долу“ — тъй че го пуснах. Той подуши краката на доктора, после се отърка о него.

— С-с-я-а-а? — попита той.

— Трябваше да приемете предложението ми. Струва ми се, че се сдобих с котка — обади се доктор Ридпат.

— Не бих се обзаложила на това, докторе. Пиксел обича да пътува, но винаги се връща при внука ми Колин. Полковник Колин Кембъл. И жена му Хейзъл.

Доктор Ридпат за първи път наистина ме удостои с поглед.

— „Внук“. „Полковник“. Вие имате халюцинации, млада госпожице.

Изведнъж осъзнах как ли му изглежда всичко това. Преди да напусна Терциус, Ищар ме подложи на интензивен курс на лечение — кога минаха петдесет и две години! — а Галахад ми беше дал козметичен освежител и като че ли беше попрекалил с него. Галахад си пада по младичките, особено по червенокосите — той държи дъщерите ми близначки постоянно във вид на тинейджърки, а сега и трите изглеждаме като близначки. Пустият му Галахад! Галахад е любимият ми съпруг, ако не се брои Теодор, но няма да се издам пред никого.

— Да, сигурно имам халюцинации — съгласих се аз. — Не зная къде се намирам, не зная кой ден сме, не зная какво е станало с дрехите ми, с парите ми, с чантата ми, не зная и как съм попаднала тук… освен че пътувах за Ню Ливърпул с автобус и май стана някаква катастрофа. Ако Пиксел не беше с мене, щях да се чудя аз ли съм, не съм ли аз.

Доктор Ридпат протегна ръка надолу; Пиксел му позволи да го вземе.

— Какъв беше автобусът, за който споменахте?

— Трансвремеви автобус „Бъроуз“. Тръгнах от Телус Терциус в Буундок по времева линия две в галактична година 2149 или грегорианска 4368, ако предпочитате. Трябваше да пристигна в Ню Ливърпул по времева линия две, откъдето да продължа. Само че нещо се обърка.

— О, така ли? Хммм… И имате внук, който е полковник?

— Да, сър.

— А вие на колко сте години?

— Зависи как ги броите, докторе. Родена съм на Земята по времева линия две на четвърти юли 1882 г. Живях там до 1982 г. — един век минус две седмици — а после се преместих на Терциус и там ме подмладиха. Това беше преди петдесет и две години по личния ми календар. Съвсем наскоро минах интензивен курс, който ме подмлади повече, отколкото трябва — аз предпочитам да изглеждам по-зряла, а не момиченце. Но наистина имам внуци — и то не един-двама.

— Интересно. Ще ме придружите ли до моя кабинет?

— Мислите, че не съм с всичкия си!

Той не побърза с отговора.

— Нека да го кажа така: един от нас има халюцинации. Тестовете могат да покажат кой от двамата. Освен това сестрата, която работи при мене, е изключително цинична и без всякакви тестове може с почти абсолютна сигурност да определи на кого от нас са му изгърмели бушоните. Ще дойдете ли?

— Да, разбира се. И ви благодаря, сър. Но първо трябва да си намеря някакви дрехи. Надали мога да напусна тази стая преди това.

Не бях съвсем убедена дали това последното е вярно. Оная тайфа, която току-що се изниза оттук, без съмнение не поддържаше възгледите за „неприлично разголване“, които са били общоприети в Мисури по времето, когато съм се родила. От друга страна, там, където живеех сега, на Терциус, голотата у дома си беше нещо съвсем обичайно. Не шокираше дори и на най-пренаселените обществени места — все едно дочен гащеризон на сватба: доста необичайно, но какво пък толкова?

— О… Но Фестивалът тъкмо започва.

— Фестивал ли? Докторе, аз съм непозната на непознато място — точно това се опитвам да ви обясня.

— Ъ-ъ… ами тъкмо сега започва нашият най-голям празник. Теоретично погледнато, започва по залез, но мнозина се юрват още преди да гръмне пищовът. В момента процентът на голите хора по булеварда пред хотела сигурно е доста голям — вече са се понапили и си търсят партньори.

— Партньори за какво? — опитвах се да звуча съвсем невинно. Не си падам много-много по оргиите. Всичките тия колене и лакти…

— А за какво си мислите? Това е ритуал за плодовитост, моето момиче — да е изобилна реколтата. И надути коремите, ако става въпрос. Ако в момента е останала някоя девственица в този хубав град, всичките са надлежно заключени. Но никой няма да ви безпокои, ако просто ме придружите до кабинета ми — добави той, — а аз обещавам да ви намеря някакви дрехи. Гащеризон. Престилка на сестра. Нещо там. Така става ли, как мислите?

— Благодаря ви, докторе. Да!

— Ако бях на ваше място и продължавах да се притеснявам, щях да потърся някоя голяма хавлиена кърпа и да си направя от нея кафтан. Ще успеете ли да се справите за три минути? Не се мотайте, кукличке — месомелачката ме чака.

— Тъй вярно! — и се втурнах към банята.

Наистина си беше баня като баня, а не душ-кабина. Докато претърсвах апартамента за дрехи, бях забелязала вътре купчина кърпи. Сега ги огледах по-внимателно и видях две по-издути. Измъкнах едната и я разгънах. Еврика! Тази кърпа я биваше и за богат южноамериканец, висок метър и осемдесет и пет и наполовината на това широк. Един бръснач от аптечката я сряза по средата така, че да мога да си мушна главата в процепа. А сега трябваше да намеря нещо, каквото и да е, с което да се препаша през кръста.

Докато се занимавах с това, пред сешоара — или по-скоро на мястото му — се появи човешка глава. Беше женска и доста хубава. Без тяло. През първите ми сто години сигурно щях да подскоча. Днес вече съм свикнала с реалистичните холограми.

— Опитвах се да ви хвана насаме — рече главата с гърлен баритон. — Говоря от името на Комитета за естетично изтриване. Май ви причинихме известни неудобства. За което искрено съжаляваме.

— Ще съжалявате и още как! Какво стана с бебето?

— Зарежете го бебето! Ще държим връзка — главата трепна и изчезна.

— Хей! Почакай!

Говорех на сешоара.

 

 

Доктор Ридпат вдигна поглед. Чешеше Пиксел под брадичката.

— Пет минути и четиридесет секунди.

— Съжалявам, че закъснях, но ме прекъснаха. Една глава се появи и ме заговори. Това често ли се случва тук? Или пак халюцинирам?

— Вие май наистина не сте тукашна. Това е телефон. Ето как действа: телефон, моля!

В рамка, обрамчваща доста тъп пейзаж, се появи глава — този път мъжка.

— Номерът, сър?

— Откажете — главата изчезна. — Такова ли беше?

— Да. Само че беше момиче.

— Разбира се. Вие сте жена, а обаждането ви е засякло в банята, така че компютърът ви е показал глава в съответствие с пола ви. Компютърът приспособява движенията на устните към думите… но картината си остава безлична анимация — освен ако не искате да ви виждат. Същото се отнася и за онзи, който се обажда.

— Разбирам. Холограма.

— Да. Елате! Много сте привлекателна с тази кърпа — добави той, — но по собствена кожа изглеждате още по-добре.

— Благодаря. — Тръгнахме по коридора, а Пиксел сновеше напред-назад пред нас. — Докторе, какво представлява „Комитетът за естетично изтриване“?

— Ъ? — той като че ли се изненада. — Убийци! Престъпници нихилисти! Вие откъде знаете за тях?

— От онази глава в банята. Телефонът — повторих му обаждането дума по дума.

— Хммм… Интересно — той не обели поведе и звук, докато не стигнахме до апартамента, където се помещаваше кабинетът му — на мецанина, десет етажа по-надолу.

Натъкнахме се на неколцина гости на хотела, „юрнали се, преди пищовът да гръмне“. Повечето бяха голи, като не броим домината на очите, но имаше и изцяло маскирани — като птици, животни или абстрактни фантазии. Една двойка беше облечена много крещящо — единствено с бои. Радвах се, че съм пременена с хавлиен кафтан.

Когато стигнахме кабинета на доктор Ридпат, останах в чакалнята, а той, предшестван от Пиксел, влезе в една вътрешна стая. Беше оставил вратата отворена — виждах и чувах всичко. Сестрата бе застанала с гръб към нас и говореше „по телефона“ с една мърмореща глава. Май в апартамента нямаше други хора. Въпреки това леко се изненадах, когато забелязах, че голата епидемия беше засегнала и нея: беше по обувки, бикини и касинка, а през ръката й бе преметната бяла престилка — сякаш онзи, който се обаждаше, я беше хванал точно когато се съблича. Или преоблича. Беше висока, стройна брюнетка. Не виждах лицето й.

Чух я да казва:

— Ще му съобщя, докторе. Довечера дръжте гарда. Ще се видим в пандиза. Чао — и тя леко се извърна: — Шефе, обади се Дафи Вайскопф. Готов е с предварителния доклад. Причина за смъртта: задушаване. Обаче… гледай сега каква е работата: в гърлото на тоя дъртак, преди да му ливнат отгоре онази помия, е бил натикан пластмасов калъф, съдържащ една прочута — или покрита с позор — визитна картичка: Комитет за естетично изтриване.

— Така си и мислех. Каква марка е бил кетчупът?

— Фър-край-ай-ай.

— Ама ти какво така си се забелила? Фестивалът започва чак след три часа!

— Виж какво, робовладелецо! Погледни онзи часовник там! Всяко „тик-так“ означава, че е изминала още една безценна секунда от живота ми. Виждаш ли колко показва? Пет и единадесет. В договора пише, че работното ми време е до пет.

— Пише, че си дежурна, докато аз не те освободя и че извънредните дежурства започват в пет.

— Нямахме пациенти и си обличах карнавалния костюм. Чакай само да го видиш, шефе! И поп ще се изчерви, като го погледне.

— Съмнявам се. Освен това има пациент и се нуждая от помощта ти.

— Добре де, добре де! Пак ще се маскирам като Флоранс Найтингейл!

— Не си прави труда — само ще загубим време. Госпожо Лонг! Моля, влезте и се съблечете.

— Да, сър. — Влязох веднага, смъквайки по пътя кафтана, който бях отмъкнала от банята. Разбирах защо го прави: всички благоразумни лекари ползват асистентки, когато преглеждат дами — това си е универсално положение. Мултиуниверсално даже. Ако случайно обстоятелствата са такива, че асистентката е по бикини, още по-добре — няма да се губи време с „ангелски одежди“ и тям подобни глупотевини. По времето, когато помагах на баща си и години наред работех в клиниката за подмладяване в Буундок и болницата към нея, бях изучила протокола. В Буундок сестрите носят дрехи само когато работата го изисква. Което ще рече: рядко, защото и пациентите обикновено са без дрехи. — Не „госпожо Лонг“, докторе. Обикновено ме наричат Морийн.

— Морийн да е. Това е Дагмар. Бут, запознай се с Алиса; Алиса, запознай се с Бута. Запознай се и с Пиксел, Дагмар. Той е онзи с късите крака.

— Здрасти, Морийн. Здрасти, Пиксел.

— Мяяаау.

— Здравей, Дагмар. Извинявай, че ще те задържат заради мене.

— Няма нищо, сладурче.

— Дагмар, или на мене ми е изгърмял бушонът, или на Морийн. На кого точно?

— Не може ли и на двамата? Отдавна си имам съмнения относно тебе, шефе.

— Обяснимо. Но на нея като че ли наистина й е изпаднало нещичко от паметта. Поне нещичко. Плюс възможни халюцинации. Учила си materia medica по-скоро от мене. Ако някой иска да предизвика временна няколкочасова амнезия, какво ще използва?

— Ъ? Я не ми ги пробутвай тия, че си толкова бос. Алкохол, какво друго. Но може да бъде каквото си щеш — като ги гледам как децата ядат, пият, смъркат, пушат и си бият кажи-речи всичко, дето не се връща обратно.

— Не е алкохол. Резултат от алкохола, достатъчен като количество, за да причини това, е ужасен махмурлук с халитоза, тръпки, треска и кръвясали очи. Но я само я погледни — ясен поглед, здрава като кобила и невинна като пуделче в коша с чисто пране. Пиксел! Не там! Значи, какво търсим?

— Де да знам. Давай да почваме тогава, ако искаш да го намерим. Проба от урината. Кръвна проба. И слюнка ли?

— Естествено. И пот, ако събереш достатъчно.

— Вагинална намазка?

— Да.

— Почакайте — възразих аз. — Ако имате намерение да ровичкате из мене, бих искала да си взема един душ, да се поизмия малко.

— Не виждам как ще стане, сладур — учтиво отговори Дагмар. — Онова, което ни е нужно, е това, което можем да намерим там сега… а не след като измиеш греха. Не ми възразявай: не ми се ще да ти счупя ръката!

Затраях си. Наистина, когато ме преглеждат, искам да мириша на хубаво или изобщо да не мириша. Но като дъщеря на лекар (а нали и самата аз съм терапевт) знаех, че казаното от Дагмар има смисъл… щом търсеха наркотици. Не очаквах да намерят… но пък можеха и да намерят — няколко часа със сигурност ми се губеха. Или дни? Какво ли не би могло да се случи.

Дагмар ми даде една чашка да се изпишкам, взе ми кръв и слюнка и ми каза да се кача на магарето.

— Аз ли да взема пробата? Или шефът? Не ми се пречкай, Пиксел! И престани!

— Който и да е.

Истински загрижена сестра. Някои пациентки не понасят жени да ги пипат от кръста надолу, други ги е срам от мъжете. Що се отнася до мене, баща ми беше избил всички тия глупости от главата ми още преди да навърша десет години.

Дагмар се върна с разширител в ръце… и аз забелязах нещо. Брюнетка, казах. Беше гола, като не броим мъничките гащички — а те не бяха непрозрачни. Би трябвало да има тъмно вградено смокиново листо, нали така?

Не. Само телесен цвят и намек за Великото разделение.

Жена, която бръсне или по друг начин премахва къдравите си косми, се интересува дълбоко от секса за здраве. Обичният ми първи съпруг Брайън ми изтъкна това през Бежовото десетилетие — около 1905-тата година по грегорианския календар. Проверявала съм заключението на Брайън век и половина — безкрайни примери. Не броя подготовката за операция или за раждане. Онези, които го правеха, защото им харесва, бяха без изключение сърдечни, здрави, освободени хедонистки.

Дагмар не се готвеше да я оперират; съвсем очевидно не се готвеше и да ражда. Не, тя се готвеше да участва в сатурналии. Което щеше и да се докаже.

Това ме накара да изпитам топло чувство към нея. Брайън, благословена да е похотливата му душица, щеше да я оцени.

И така, както си бърборехме, докато вземаше пробите, тя научи най-важното от моите халюцинации и разбра, че не съм тукашна. Дагмар внимателно нагласяше проклетия разширител. Открай време не можех да ги понасям, макар че този беше с телесна температура и го манипулираха внимателно — така, както само една жена може да се справи с това, тъй като сама е минавала през него. Докато беше заета с това, й зададох един въпрос, за да отклоня вниманието си от манипулациите:

— Дагмар, разкажи ми за този фестивал.

— Ла Фиеста де Санта Каролита? Ей, ама ти направо ме гръмна! Внимавай, сладурче, ще се нараниш!

Въздъхнах и се опитах да се отпусна. Санта Каролита е второто ми дете, родено през 1902 г. по грегорианския календар.

Бележки

[1] Известни марки доматен сос. Бел.пр.