Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man In The Maze, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 10 гласа)
Сканиране и разпознаване
Виктор Любенов (2004)
Корекция
Mandor (2008)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Човекът в лабиринта

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1998

Библиотека „Галактика“, №121

Преведе от английски: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Американска, първо издание

Излязла от печат юни 1998

Формат 70/100/32. Изд. №2453

Печатни коли 15. Цена 3000 лв.

ISBN — 954–418–091–5

Издателска къща „Галактика“

 

© Тинко Трифонов, преводач, 1998

© Петьо Маринов, рисунка на корицата, 1998

© ИК „Галактика“, 1998

 

Robert Silverberg. The Man In The Maze

Copyright © 1969 by Robert Silverberg

Copyright © 1969 by Adberg, Ltd.


Първа глава

1.

Мълър вече добре познаваше лабиринта. Имаше представа за коварствата му, вълчите ями и смъртоносните му капани. Бе живял в него девет години. Достатъчно време, за да свикне с лабиринта, макар и да не можеше да се примири със случката, която го бе принудила да потърси убежище тук.

Все още се придвижваше предпазливо. Вече на три или четири пъти се бе убеждавал, че познанията му за лабиринта, макар и точни и полезни, не бяха пълни. Поне веднъж със сигурност бе стигал до самия ръб на гибелта, измъквайки се единствено благодарение на някакъв невероятен късмет, преди неочакваният изблик на енергия да пресече с огнен лъч пътя му. Мълър бе нанесъл на картата си това изригване и още петдесетина други; ала докато се движеше из лабиринта с размерите на голям град, той знаеше, че няма никаква гаранция дали няма да срещне незасечен източник.

Небето над него потъмняваше; наситеният, яркозелен цвят на късния следобед отстъпваше мястото си на мрака на нощта. Мълър прекъсна за малко лова си, за да погледне разположението на звездите. Дори и то вече му бе познато до болка. Сам бе избрал своите съзвездия на този пустинен свят, претърсвайки небесата за ярки фигури, които да отговарят на особено изострения му и мрачен вкус. И ето — сега те се бяха появили: Камата, Гърбът, Копието, Маймуната, Жабата. На челото на Маймуната блещукаше малка, мъждива звезда, която той смяташе, че е слънцето на Земята. Не бе сигурен, защото бе унищожил банката с карти след трудното си приземяване тук, ала усещаше, че онази огнена топка трябва да е Слънцето. Същата мъждива звезда бе и окото на Жабата. Понякога Мълър си мислеше, че Слънцето не би трябвало да се вижда в небето на този свят, отдалечен на деветдесет светлинни години от Земята, но не бе напълно убеден. Отвъд Жабата се намираше съзвездието, което Мълър бе кръстил Либра — Везни. Естествено тъкмо тези везни не изглеждаха никак уравновесени.

В небето блещукаха три малки луни. Въздухът бе разреден, но можеше да се диша; Мълър отдавна бе престанал да забелязва, че в него има прекалено много азот, а кислородът е малко. Имаше недостиг и на въглероден двуокис и една от последиците бе, че почти не се прозяваше. Но това не го безпокоеше. Стиснал здраво ръкохватката на оръжието, той крачеше бавно из чуждия град в търсене на вечерята си. Това също бе част от установения режим. В радиационния шкаф на половин километър разстояние имаше хранителни запаси за шест месеца, но въпреки това всяка нощ излизаше на лов, за да може да замени онова, което изваждаше от склада си. Това бе начин да убива времето. А и щеше да се нуждае от запасите си, ако някой ден лабиринтът го осакати или парализира. Острият му поглед пробяга по кръстовищата напред. Край него се издигаха стените, екраните, капаните и уловките на лабиринта, в който живееше. Дишаше дълбоко. Стъпваше здраво с единия крак, преди да вдигне другия. Оглеждаше се във всички посоки. Тройната лунна светлина нарязваше на сектори сянката му, превръщаше я в размножени образи, които танцуваха удължени пред очите му.

Маса-детекторът, нагласен над лявото му ухо, издаде звук с висока модулация. За Мълър това означаваше, че е засякъл термоизлъчването на животно с тегло между 50 и 100 килограма. Бе програмирал детектора да сканира в три обхвата, от които този бе средният — за животни, които стават за храна. Детекторът щеше да го информира и за близостта на създания с тегло от 10 до 20 килограма, с опасни зъби, както и за излъчванията на животни над 500 килограма в обхвата за големите зверове. Малките имаха обичая мигновено да се нахвърлят към гърлото ти, докато големите бяха нехайни ленивци; Мълър ловуваше средните и избягваше другите.

Приклекна и приготви оръжието си. Животните, които бродеха из лабиринта тук, на Лемнос, можеха да се ловуват без всякакви хитрости; те се пазеха едно от друго, но дори и след всичките тези години на Мълъровото присъствие сред тях, не се научиха, че и той е хищник. Представител на интелигентна раса очевидно не бе ловувал на тази планета поне от няколко милиона години и Мълър ги трепеше нощем, без да ги научи на нищо за човешката природа. Единствената му грижа в лова бе да удари от сигурно, добре проверено място, та докато се прицелва в жертвата си, да не стане сам жертва на някое по-опасно създание. С шпората на лявата си обувка пробва стената зад себе си, за да се убеди, че няма да се отвори и да го погълне. Бе твърда. Добре. Мълър заотстъпва, докато гърбът му не докосна студения, гладък камък. Лявото му коляно се отпусна върху леко поддаващата настилка. Прицели се. Бе в безопасност. Можеше да изчака. Минаха може би три минути. Маса-детекторът продължаваше да пищи — знак, че животното оставаше в рамките на стометровия обсег; от време на време, когато термалното излъчване нарастваше, пищенето му се усилваше. Мълър не бързаше. Намираше се в единия край на обширен площад, обрамчен с дъговидни стъклени прегради, и всичко, което би се появило иззад лъщящите полумесеци, щеше да бъде лесна плячка. Мълър тази вечер ловуваше в зона E на лабиринта — петия сектор, ако се брои от центъра му, един от най-опасните. Рядко преминаваше отвъд относително безопасната зона D, но някакъв дяволски подтик го накара тази вечер да влезе в зона E. След като успя да си проправи път в лабиринта, той никога повече не рискува да стъпи отново в зони G или H, а до зона F бе ходил само два пъти. В E идваше най-много пет пъти годишно.

Вдясно от него се появиха сливащите се очертания на някаква сянка, отразени от извитата стъклена стена. Воят на маса-детекторът достигна най-високия тон в спектъра си за животно от този размер. Най-малката луна — Атропос, която се носеше шеметно в небето, промени очертанията на сянката; те вече не се сливаха, сега едно черно петно се наложи върху други две. Сянката на зурла — Мълър бе сигурен в това. Миг по-късно видя жертвата си. Животното бе голямо колкото едро куче, със сива муцуна и жълтокафяво тяло, изгърбено и очевидно месоядно. През първите си няколко години тук Мълър избягваше да ловува месоядни — смяташе, че месото им няма да е вкусно. Предпочиташе местните еквиваленти на крави и овце — кротки копитни, които безгрижно скитаха из лабиринта и пасяха тревата из градинките. Чак когато му втръсна от тяхното приятно месо, се зае със зъбатите и остроноктести хищници, които се хранеха с тревопасните, и за негова изненада месото им се оказа отлично. Видя как животното излезе на площада. Дългата му муцуна потрепна. Мълър долови сумтенето, докато животното душеше. Ала миризмата на човека не означаваше за звяра нищо.

Уверено и достолепно, животното прекоси площада, ноктите му дращеха по гладката настилка. Мълър нагласи лъча си до размерите на игла и започна да се прицелва внимателно — ту в гърбицата му, ту в задницата. Оръжието бе с приблизителен прицел и щеше да улучи автоматично, но Мълър винаги се прицелваше ръчно. Той и оръжието имаха различни цели — оръжието трябваше да убива, а Мълър — да се нахрани; винаги бе по-лесно сам да се прицели, отколкото да убеди оръжието, че мълнията в крехката, сочна гърбица ще го лиши от най-вкусното парче месо. В търсене на най-сигурната цел оръжието щеше да прониже гърбицата до гръбнака и да свали животното, докато Мълър предпочиташе по-прецизно изпълнение.

Прицели се на шест инча пред гърбицата: там, където гръбнакът навлиза в черепа. Един изстрел бе достатъчен. Животното се строполи тежко. Мълър отиде до него толкова бързо, колкото можеше да си позволи, като внимаваше при всяка своя стъпка. Сръчно отдели ненужното — крайници, глава, корем — и изряза със спрей голям резен месо от гърбицата. Сетне отряза и солидна пържола от задницата, върза двете парчета и ги метна на гръб. После се обърна и потърси зигзагообразния път — единствено безопасен към сърцевината на лабиринта. След по-малко от час можеше да се завърне в бърлогата си в сърцето на зона A.

Бе прекосил наполовина площада, когато чу непознат звук.

Спря и се обърна. Три малки клепоухи създания се бяха насочили към трупа, който бе оставил. Ала не дращенето на лешоядите го бе сепнало. Нима лабиринтът му бе подготвил някоя нова дяволия? Звукът бе нисък, ръмжащ, върху него се наслои дрезгаво пулсиране в средните честоти, твърде дълго, за да бъде ревът на някое голямо животно. Това бе звук, който Мълър бе чувал и преди.

Не, това бе звук, който не бе чувал тук преди. Бе записан някъде в паметта му. Замисли трескаво. Звукът бе познат. Това двойно бумтене, бавно стихващо в далечината — какво бе то?

Прецени местоположението си. Звукът бе дошъл високо откъм дясното му рамо. Мълър погледна натам, но видя само триструйния водопад на вторичната стена на лабиринта, която се издигаше и издигаше, ред подир ред от кехлибар. А над стената? Видя осветеното от звездите небе: Маймуната, Жабата, Везните…

Мълър се сети за произхода на звука.

Кораб. Междузвезден кораб, който излиза от изкривеното пространство-време и преминава на йонен режим за приземяване. Бумтенето на изключвателите, вибрациите от намаляването на скоростта, които разтърсваха града — това бе шум, който не бе чувал девет години, откакто бе започнало доброволното му изгнание на Лемнос. Значи ще си има посетители. Дали бяха случайни натрапници или го бяха проследили? Какво искаха? Облада го гняв. Бе му писнало от тях и от техния свят. Защо ли идваха да го безпокоят тук? Мълър стоеше стегнат, с разтворени крака. Част от съзнанието му винаги търсеше опасностите, дори докато гледаше яростно към евентуалната точка на приземяване на кораба. Не искаше да има никакво вземане-даване със Земята и с хората. Погледна сърдито бледата точка в окото на Жабата, върху челото на Маймуната. Реши, че няма да се остави да стигнат до него.

Ще умрат в лабиринта, костите им ще се прибавят към струпваните с милиони години кости във външните коридори.

А ако успеят да влязат, така както бе успял той…

Е, тогава ще трябва да се преборят с него. И това няма да им се види никак приятно. Мълър се усмихна мрачно, намести месото на гърба си и вниманието му се насочи изцяло към проникването в лабиринта. Скоро се озова в зона C, където бе в безопасност. Достигна леговището си. Складира месото. Приготви вечерята си. Болката туптеше в черепа му. След девет години време вече не бе сам на този свят. Бяха нарушили уединението му. И Мълър отново се почувства предаден. Вече не искаше нищо друго от Земята, освен уединение; а оттам не бяха готови да му дадат дори и това. Но те ще страдат, ако се опитат да го наближат в лабиринта. Ако.