В най-отдалечения край на великолепната сурова страна, където океанът вече милиони години безуспешно щурмува несъкрушимите скали, а подземният огън от време на време заплашва да подпали набъбналите от дъждове и сняг облаци, далеч от пътища и шумни пристанища има една старинна кръчма „Самотната момина сълза“. Никой вече не знае, а и не се интересува кога и защо е било построено това неугледно съоръжение от бетон, обрасло с мъх и лишеи, с тесни дълги прозорци по ъглите и ръждива желязна тръба, която стърчи в средата на плоския покрив. Но златистата завеска уютно сияе в нощния мрак и просмукващата мъгла. Премръзналият скитник — бил той пилот на дирижабъл-дървовоз, пастир на стадо китове, наскучал се в тясната си бърлога-кабина, суров геолог или уморен до припадък турист, бродещ художник или местен ветеринар — се спуска по широко изсечените в скалата стъпала, отваря широко дъбовата врата и пристъпва в заляната от светлина стая; той разтрива вкочанелите си длани, оглежда облепените с избелял кафяв найлон стени, протрития червен килим върху пода, тавана, изрисуван като бездънно синьо небе. Погледът му неволно се спира върху огнището, в което весело искрят и пропукват пламъците, върху обикновените дървени столове и табуретки, върху полиците на бюфета, изпълнени със стъклария и порцелан, ноздрите на премръзналия му нос се разтварят, за да вдишат необикновено вкусните миризми на току-що изпечен хляб, на ванилен кейк, овча пача с чесън и печено свинско и на всевъзможни сосове и маринати. И ето че иззад лилавата завеса се появява стопанинът, чичо Витема — бивш надзирател в термоядрена станция — огромен, доброжелателен, усмихнат, той разперва могъщите си ръце в знак на приветствие и казва с дълбокия си бас:

— Добре дошли, моля. Съблечете се, седнете до огнището, а аз първо ще ви налея чаша топъл пунш.

Да, приятели мои. Животът е прекрасен. Нямам думи да ви опиша какво удоволствие е след обилната вечеря човек да поседи край пламтящото огнище, разсеяно да се прислушва във воя на нощната виелица, в тръбата и глухия рев на вечния прибой, а после, прозявайки се отчаяно и разтривайки слепналите си очи, да се спусне в спалнята и да се пъхне в меката постеля, ухаеща на прясно сено. Чичо Витема е изключително гостоприемен и не го крие.

В деня, когато започнаха необикновените събития, описани в тази част на нашата истинска приказка, в този тежък есенен ден на чичо Витема му провървя по странен начин. В „Самотната момина сълза“ се изсипаха куп гости. „И то какви гости!“ Пръв се появи един стар приятел на чичо Витема, околийският хирург Старчето Саша; стъпвайки тежко с гигантските си ботуши, той влезе в таверната, захвърли в ъгъла блестящия от есенната влага плащ с капишон и без да каже дума, се насочи право към огнището, където започна да суши на огъня мократа си брада, като същевременно пухтеше и се секнеше. Чичо Витема застана зад рамото му с обичайното питие. Когато от брадата му заизлизаха кълба пара, Старчето Саша за последен път разроши с две ръце брадата си, отпусна се на дървената облегалка и рече:

— Ех, ти!

Чичо Витема, без да чака, тикна чашата в ръцете му. Старчето Саша на една глътка запрати огнената течност в корема си и за втори път рече:

— Ех, ти!

За трети път произнесе тази чисто емоционална фраза, когато седна на масата и се загледа в глинения съд, пълен с апетитна смес от пушено телешко, картофи и морско зеле.

— Ще ви разкажа, чичо Витема, за временцето! — започна той, оставяйки гърнето до половина пълно. — За временцето, да го вземат мътните!

— Саша, къде си ходил? — запита чичо Витема. — Ами пак на Черната Скала, до оня двуглав затворник. Пак му е лошо.

Чичо Витема съчувствено зацъка с език и постави пред госта глинена чаша с искрящ квас собствено производство. Старчето Саша отпи от чашата и продължи.

— Вие, казва, земляните, няма да ме излекувате. Ще умра при вас, на Земята, и ще видите тогава. На мен нищо не ми струва да умра, но вас съвестта ще ви мъчи.

Чичо Витема пак зацъка с език и попита:

— Ама какво му е станало? Още миналата седмица, когато идва при мен, изцока цяло ведро оцет…

— Точно така. Тюлените го научили да плува, той се зарадвал, налочил се с оцет и се гмурнал по-надълбоко, където някой го бил треснал с нещо твърдо по дясната глава, точно по тая, на която и без друго й липсва едно око. Така твърди той. Но според мен лъже. Сам се е треснал в някоя скала. Огледах го — наистина има оток на мозъка под теменната кост…

— И какво?

— Трябва да се оперира, разбира се, но неговата анатомия доста се различава от нашата. Кръвта му е зелена, костите — черни, сърцата му са три и кой знае какво още… Ще свикам консилиум, така че гответе се: тия дни целият цвят на медицината и ветеринарията ще се събере у вас… А може и от други планети да дойдат.

— Аз, разбира се, много ще се радвам, но може би по-лесно е да го откарате в Москва… или в Калкута, да речем!

Старчето Саша допи кваса и поклати глава.

— Не желае. Вече му предлагах, молих го, дори го заплашвах. Не ще и да чуе. На Черната Скала, казва, страдах три години, на нея и ще умра. Сред моите, казва, единствени приятели, благородните тюлени…

В същата секунда вратата отново широко се отвори и на прага, целият потопен в облак дъждовни капки, изникна висок, слаб човек с дълго до петите наметало, с тясно кокалесто лице, покрито с оня странен сиво-кафяв загар, по който без грешка се разпознават работниците от Дълбокия космос. И наистина, когато непознатият поздрави и свали наметалото, се видя черната със сребристо униформа на Космическия флот. Като зърна триъгълната нашивка на дясното рамо и значката във форма на флагче над левия горен джоб, Старчето Саша почтително се надигна от стола: пред него стоеше флагман от Космическия флот и член на Всемирния съвет.

— Здравейте, приятели! — със звучен глас поздрави непознатият и приглади с длани побелелите си коси. — Позволете ми да се представя — флагман Макомбер, командващ Трета космическа ескадра. Да не би да попречих?

— Ама моля ви се, моля ви се… — смути се Старчето Саша, а чичо Витема само замаха с ръце и се втурна да налее един горещ пунш на прославения флагман.

— Не ме ли помните, чичо Витема? — попита космическият летец, поемайки чашата с топлото питие. — Преди тридесет години… не, преди тридесет и две, аз претърпях авария по време на тренировъчен полет, бях принуден да катапултирам и паднах в тайгата, на четиридесетина километра оттук. Тогава едва се добра до вас, а вие два дни се грижихте за мен… не помните ли?

— Може ли всичко да запомниш? — благо се отзова чичо Витема. — Тридесет години! През тези години толкова нещо надойде от Космоса, изпълзя от океана и наизскача от тайгата, че и най-добрата памет няма да стигне… Сядайте, флагман, и се чувствайте като у дома си. Най-добре кажете ми с какво да ви нагостя.

— Все ми е едно. Впрочем, изчакайте минутка, моля… Ако ви се намира леко припечено бутче от охранена пуйка, залято с карамфилов сос и няколко капки екстракт от клюква, и чаша бульон от костенурка… Дали ви се намира… Ще се намери? Чудесно! Чичо Витема се забърза към кухнята, а славният флагман отпи малко от пунша и приветливо погледна към Старчето Саша.

— А вие как се оказахте тук, млади човече? — попита той.

— Аз всъщност съм местният хирург — каза Старчето Саша скромно. — Всъщност, обхождах района… по-точно — облетявах го… и се отбих край огъня.

— Чудесно! — възкликна флагман Макомбер. — Днес страшно ми върви! Я ми кажете, скъпи мой хирург… — Той остави чашата, приведе се напред, опирайки гърдите си върху масата, и като гледаше Старчето Саша право в очите, го попита почти шепнешком: — Кажете ми, скъпи мой хирург, нямате ли случайно един пациент от острова Черната Скала?

Старчето Саша дори не смогна да се учуди — ново и много по-силно впечатление просто прогони от главата му загадъчния интерес, който командващият трета космическа ескадра и член на Всемирния съвет прояви към двуглавия пленник на Черната Скала. Защото вратата внезапно широко се отвори и в кръчмата, прибирайки чадъра си, се втурна най-очарователното момиче, което Старчето Саша въобще през целия си не много дълъг живот беше виждал — от плът, по екраните или пък на снимки в илюстровани списания. Тя имаше поруменяло от есенния хлад лице, огромни зелени очи и чупливи кестеняви коси… С една дума, това бе момичето от Сашината мечта. Всъщност възторгът, избухнал в Сашините гърди, бе незабавно помрачен: след момичето влезе и един мрачен младеж, с широки като скрин рамене, с прогизнал от дъжда сив комбинезон на майстор и черти на лицето, които, както веднага и с мъка отбеляза Старчето Саша, тушираха ефекта и от най-прекрасната брада в света.

— Аз съм Галя — представи се момичето с прекрасен глас.

— Ха! — възкликна космическият флагман Макомбер, надигайки се от мястото си. — Кого виждам!

В този момент иззад лилавата летяща врата излезе сияещият от възторг чичо Витема с две димящи чаши в ръце.

— Заповядайте! — възкликна той. — Колко съм недосетлив… Та вие сте мокри до кости, приятели мои! Бързо до огъня, до огъня! Изпийте това, момиче, изпийте го и веднага ще се стоплите… Седнете до огъня, изсушете се, а аз ще помисля с какво да ви нагостя.

— Извинете, ние се отбихме само за минутка — смутено рече Галя, стискайки чашата в дланите си. — Ние само искахме да попитаме…

— Да, трябва да продължим нататък — прекъсна я мрачният Атос. — Здравейте, флагман Макомбер. Странно, мислех, че сте на Плутон и готвите експедиция към Фомалгаута.

— А аз пък мислех, че вие сте на Тамир и монтирате нов слънцепровод — със странна интонация го парира флагман Макомбер.

— Галя, това е флагман Макомбер — каза Атос, без да мигне и без да откъсне втренчения си поглед от космическия летец. („Това се казва поглед!“ — със завист помисли Саша.) — Ти помниш ли флагман Макомбер, Галя. Впрочем тогава ти беше в безсъзнание. Това е командващият трета космическа ескадра.

Галя радостно извика и Старчето Саша дори не успя да ахне, когато тя прегърна Макомбер и звучно го разцелува по двете бузи. Трогнат, Макомбер я потупа по гърба.

— Радвам се да те видя жива и здрава, дете — каза той. — Значи вие сте решили да побродите по старицата Земя?

— Ние… — започна Галя, но Атос отново я прекъсна.

— Флагман Макомбер, естествено, се шегува — хладно произнесе той.

Старчето Саша не разбираше нищо. Чичо Витема — също, но пък имаше с какво да се заеме. Той обяви, че през следващия час никой не трябва да напуска „Самотната момина сълза“, защото в противен случай ще му нанесе смъртна обида. Той поведе Галя към масата и я настани, а после почти насила сложи Атос да седне в дървеното кресло пред огъня. На флагман Макомбер поднесе бутче от охранена пуйка с необходимите подправки и чаша превъзходен бульон от костенурка. Той с невероятна точност определи, че на Галя й е достатъчно да се подкрепи с купичка лучена супа и крилце от кокошка, а Атос може да унищожи котлет по киевски.

— А освен това ще ви нагостя с отлични чарджуйски пъпеши — завърши той. — Тъкмо вчера един мой приятел художник ми изпрати десетина.

Старчето Саша се беше съвзел от обзелото го смущение и дори вече спокойно поглаждаше брадата си, когато отново се втрещи. Кой знае откъде на рамото на прекрасната Галя се появи странно пухесто зверче; високо колкото два юмрука, бяло като сняг и с червени очи — нито котенце, защото опашката му беше много къса, нито зайче, защото ушите му бяха малки. То се огледа делово и пропищя:

— А на мен какво ще дадат?

— Ха! И ти ли си тук, малък бандит? — през смях възкликна флагман Макомбер. — Е, как преживяваш при нас, на Земята?

— Благодаря ви, на вашата планета се чувствам доста сносно — сухо отвърна зверчето. — Но ще си позволя да отбележа, че, наричайки ме бандит, вие жестоко се заблуждавате.

— Това е Ятуркенженсирхив — не съвсем разбираемо поясни флагман Макомбер на крайно учудения Витема и застиналия Саша. — Бивш шпионин, когото носят със себе си. Дайте му мляко и извара, чичо Витема. Ако паметта не ми е изменила, това му харесва най-много от всичко.

— Благодаря ви, флагман — с достойнство рече Ятуркенженсирхив. — И малко липов мед, ако ви се намира… Чичо Витема плесна с мощните си ръце и се отдалечи в кухнята, а флагман Макомбер, който отново се беше обърнал към Атос и Галя, каза:

— Значи, целият отбор е налице. По-точно, почти целият. А къде е достойният Арамис?

— Загубихме следите му преди година — тъжно обясни Галя. — Изчезна някъде, без да ни каже и дума. Редовно ни поздравява за рождените дни и празниците, но нямаме представа къде може да е. Казват, че неотдавна са го видели на Марс…

— На Марс? Така-така… — замислено рече флагманът. — Тогава, кълна ви се, съвсем скоро ще го видите.

— Къде? — в един глас попитаха Галя, Атос и Ятуркенженсирхив.

— Тук, разбира се — отвърна флагманът и хладнокръвно се зае с пуешкото бутче.

Последва мълчание, но не след дълго Атос попита:

— Какво ви кара да мислите така, флагман Макомбер?

— Просто го зная. Напи другите трима пирати живеят на Марс без право да го напускат.

Отново настъпи мълчание. Старчето Саша съвсем нищо не проумяваше, дори остана с отворена уста — толкова беше затормозен от всичко, но това не се забелязваше, тъй като брадата му беше много голяма.

— Е, добре, флагман Макомбер — каза Атос най-после, стана и се обърна с гръб към огъня. — Предавам се. Хванахте ни. Да, ние сме тръгнали към Черната Скала, за да се видим с Двуглавия Юл. Но вие ми кажете, откъде разбрахте? Следихте ли ни?

— За мен после — отвърна прославеният космонавт. — Продължете, достойни ми Атос. Откъде знаете, че Двуглавия Юл е опасно болен?

— От Ятуркенженсирхив — рече Галя и пухестото зверче на рамото й важно се наду. — Оказа се, че той и Юл имат непрекъсната телепатична връзка. Миналия ден той получи телепатема, че Юл се е разболял и моли да го навестим.

— И ето ни тук — заключи Атос. — Както виждате, всичко е много просто, флагман Макомбер.

Космическият летец допи пунша, акуратно избърса устните и пръстите си със салфетка и каза:

— Ако искате, ми вярвайте, ако искате, не ми вярвайте, приятели, но аз и представа нямах, че ще ви срещна тук. При мен нещата са още по-прости. Служебно бях наредил да ми се докладва за всичко, което става на Черната скала. И ето че преди три дни един мой… хм… познат пастир на стадо китове, посредством един негов познат делфин ми съобщи, че сред местните тюлени се носят слухове…

Изведнъж той млъкна, като че ли си спомни нещо, обърна се към Старчето Саша и го попита:

— Кажете ми, драги мой хирург, в какво състояние оставихте днес Двуглавия Юл?

Старчето Саша се прокашля. Старчето Саша поглади брадата си — надясно и наляво. Старчето Саша каза:

— Трудно е да се установи нещо определено, когато си имаш работа със същество, много по-различно от нас. Но ако съдим по настроението, болките, които изпитва и особено по подутината на мозъка му, то състоянието му не може да не буди тревога.

— Много му е зле, много му е зле! — изпищя Ятуркенженсирхив. — Страхува се, че ще умре.

Флагманът въпросително погледна Старчето Саша.

— Не е изключен и летален изход — призна той.

— Точно на това разчитам — бавно произнесе флагман Макомбер. Всички изумено го погледнаха. — Да, приятели мои, не бъркам. Не забравяйте, че някъде далеч в Дълбокия космос продължава да процъфтява Планетата на Негодниците — отвратително разбойническо гнездо, постоянна заплаха за всички цивилизации. В цялата видима Вселена единствено Двуглавия Юл знае къде се намира тя, но упорито мълчеше досега. Може би сега, пред лицето на смъртта, той ще се разкае или ще се умори да пази тайната.

— Как можете да говорите така, флагман Макомбер? — с негодувание викна Галя. — Човекът е опасно болен, той умира в плен, далеч от родината си, а вие…

Старчето Саша видя в прекрасните й очи сълзи и затрепери от вълнение. Но флагманът сурово сви вежди.

— Мълчете, глупаво момиче! — извика той с глас, с който вероятно командваше „Всички кръгом!“ — Какво ме интересуват животът и смъртта на един негодник, когато аз нося отговорност за безопасността на моята планета и на стотици други братски светове? Кой знае какви ги е сътворил Великия Спрут с бандата си за тези три години, докато двуглавият мерзавец се е разхождал сред моржовете на Черната скала? Родина, казвате вие, а? Този подлец няма и не може да има родина! Той е един окаян предател на великото братство на разума във Вселената и вината си може да изкупи само по един начин…

— Вие сте съвършено прав, флагман Макомбер! — чу се нов глас откъм вратата.

Всички като омагьосани слушаха гневната реч на прославения флагман, дори чичо Витема, застинал на едно място с тиган и купа в ръце, така че никой не забеляза, че в кръчмата се беше появил още един гост. От няколко минути, съвсем безшумно, без да го усети дори бившият шпионин Ятуркенженсирхив с неговия изострен слух, той също слушаше. Беше се опрял с гърди на тежка стоманена риболовна вила; висок млад човек, облечен в червено-бял прилепнал водолазен костюм, с много бледо красиво лице, върху което изпъкваха големите му зелени очи, които се сториха поразително познати на Старчето Саша. От младия мъж обилно течеше вода и килимът под него беше прогизнал.

— Арамис! — изписка Галя и като прескочи табуретката, увисна на шията му.

— Аха, ето го и Арамис — удовлетворен рече флагман Макомбер.

— Отдавна знаех, че Арамис ще дойде — изпищя Ятуркенженсирхив, стискайки косите на Галя, за да не изпадне някъде в суматохата.

Старчето Саша, естествено, не каза нищо, а чичо Витема, който не се интересуваше от нищо, освен от апетита на гостите си, важно избоботи:

— Добре дошъл, скъпи Арамис! Радостен съм отново да те приветствам в „Самотната момина сълза“.

— Здравейте, приятели — поздрави Арамис, захвърляйки вилата в ъгъла. — Здравей, родственице — обърна се той към несравнимата Галя и я прегърна. — Привет, Атос, не сме се виждали от сто години. Поздравявам ви, флагман Макомбер, вие както винаги сте съвсем навреме и на място там, където е необходимо. Здравей, чичо Витема. Здравей и ти, малък шпионин!

— Аз отдавна вече не съм шпионин — обидено възрази Ятуркенженсирхив.

Арамис ловко го чукна по копчестия нос.

— А кой скри от всички, че има пряка връзка с Двуглавия?

Не беше минала и минута, водолазният костюм също се оказа в ъгъла до вилата, а загадъчният Арамис в тъмен тренировъчен костюм и чаша пунш в ръка се настани край огъня. Чичо Витема отново потъна в кухнята, за да приготви умопомрачаващия си пилаф, докато Старчето Саша изпитваше съмнително удоволствие от участието си в пиеса, чийто смисъл изобщо не разбираше.

— Предполагам, че си тук по същата работа, както и ние — каза Атос, леко намръщен.

— Сигурно — отвърна Арамис и погледна космическия летец. — Виждам, че вие не сте си губили времето напразно, флагман Макомбер?

— Благодаря за комплимента — поклони се космонавтът.

— Ти направо от Марс ли идваш? — простодушно запита Галя.

— Е, не съвсем…

— Как разбра, че Двуглавия Юл е болен и ни вика? — направо попита Атос.

— Няма нищо необяснимо — бавно се обади иззад вратата добрият чичо Витема. — Достойният Арамис беше пристигнал един ден, преди с Двуглавия да се случи това нещастие.

— А-а, така значи… — каза прославеният флагман, разглеждайки Арамис от упор. — Позволете ми да зная, достойни ми Арамис, с какво се занимавахте цяла година на Марс?

— Истински разпит — разсмя се Арамис. — Ами тогава — моля. Занимавах се с нашите пирати. Учих гущера Ка да чете; учих морската звезда Ки да живее в общество; отучвах маймуната Ку да краде кокошки, че дори и златни монети.

— И нима постигнахте някакви резултати? — недоверчиво попита Ятуркенженсирхив.

— По-старателни ученици досега не съм имал, а и по-бездарни, впрочем…

— Друго? — попита флагманът. — Какво — друго?

— С какво друго още се занимавахте, ведно с нашите пирати?

— Чуйте, флагман Макомбер! — сърдито рече Арамис. — Да не би да намеквате, че тайно съм ги насъсквал да се разбунтуват и да издигнат на Фобос черен флаг с череп?

— Ама моля ви се, достойни ми Арамис! Чисто любопитство. Просто съм поразен от съвпадението: вие цяла година се размотавате на Марс, после внезапно се появявате на Черната Скала — и ето, моля ви се, още на другия ден Двуглавия Юл си разбива главата.

— Как можа да се случи това! — каза чичо Витема, поставяйки на масата пилаф, от който се носеше силен аромат. — Моля, драги Арамис, угощавайте се!

Арамис благодари и седна на масата. Известно време всички го гледаха как яде с полупритворени от удоволствие очи и едва сдържано желание да натъпче докрай устата си. Явно достойният Арамис беше страшно изгладнял.

— Как разбра, че сме тук? — изведнъж попита Атос. Арамис сви рамене и погълна поредната порция пилаф.

— Да си призная, не съм много изненадан от присъствието на флагман Макомбер. А що се отнася до теб и Галя, преди няколко часа разговарях с Двуглавия Юл и той ми съобщи за пристигането ви… — Арамис отмести чинията и захвърли салфетката си. — Ето какво, приятели мои. Двуглавия Юл ни очаква утре в девет часа сутринта на Черната скала за частен и твърде важен, според неговите думи, разговор. Тоест той чака мен, Галя и Атос, но както виждам, флагман Макомбер, вие също ще се присъедините към нас?

— Разбира се, достойни Арамис — спокойно отвърна прославеният флагман. — Аз се досещам за причината, поради която Двуглавия Юл иска да говори с вас, и ако не греша, то ненапразно съм изоставил работите си на далечния Плутон.

— Сега — започна Арамис, ставайки от мястото си, — моля всички да ме извинят. — От Черната скала дотук аз дойдох с плуване и порядъчно се уморих. С ваше позволение и благословията на добрия чичо Витема, ще взема душ и ще отида да поспя. Лека нощ, до утре.

Той се насочи към долните помещения, но отново спря:

— А, едва не забравих! Флагман Макомбер, чух колко остро възразихте на злощастната моя роднина и искам още веднъж да кажа, че съм напълно съгласен с вашата позиция. Лека нощ.

И той излезе, флагманът не отговори. Старчето Саша проследи погледа му, насочен към ъгъла, и видя захвърлената от Арамис вила. Тежка, стоманена вила.

Старчето Саша не знаеше, а можеше само смътно да се досеща, че неговият странен двуглав пациент от Черната Скала е извършил такова престъпление срещу човечеството, за което преди триста години биха го обесили и за двете шии; че прекрасното момиче, което седеше на масата срещу него и замислено търкаляше хлебни топчета, е било в плен на този престъпник и едва не е загинало там; че мрачният майстор, седнал край огъня с ръжен в ръка и загадъчният Арамис, който току-що се беше спуснал в спалното помещение, в ръкопашен бой с този същия престъпник са спасили хиляди хора от ужасна участ; че командващият трета космическа ескадра и член на Всемирния съвет Макомбер така и не успя да сломи упоритостта на този закоравял престъпник и за първи път в своя дълъг живот не изпълни заповедта на Земята.

Да, събитията отпреди три години, описани в първата част на нашия разказ, бяха минали някак си край Старчето Саша. Освен че в това време, изпълнено с велики и странни чудеса, трудно можеше да се проследи всичко, което става във видимата Вселена, Старчето Саша полагаше изпити за званието практикуващ хирург и още нещо — беше запален почитател на любимия си отбор „Земляните от Марс“. Кой можеше да го упрекне тогава? Нима на някой беше известно, че миналата година Старчето Саша, заедно с приятеля си, китовия ветеринар Кавабата, разтърваха големия кашалот Хрика и бесния калмар Силвестър, вкопчили се един в друг в смъртоносна схватка на дълбочина два километра, а после оперира ранения Кавабата направо върху тясната палуба на субмарината?…

Галя стана и разтри очите си с юмруче.

— Колко странен е станал Арамис — продума тя.

— Да, странен — потвърди Атос и също стана. — Време е за сън. Сърцето ми подсказва, че утре ще започнат важни събития.

2.

Черната Скала представляваше грамадна издатина от черен базалт, издигната преди милиони години от дъното над повърхността на океана от вулканични сили. Пукнатините и вдлъбнатините около върха бяха любимо място на чайките, на северния бряг се бе разположило многочленното семейство на известния по тези места стар тюлен Филка, а преди три години Всемирният съвет бе определил южния склон за постоянно местоживеене на пленения космически разбойник. В базалтовата маса бе разтопена просторна четиристайна пещера, чиито три стаи напълниха със сяра, пемза, разни пирити и други лакомства (естествено, без капка живак), а в четвъртата, която имаше отличен изглед към южния хоризонт, поставиха взетото от „Черната Пирайя“ кресло с несъразмерно широка облегалка, естествено продезинфекцирано, продезинсектирано и продезактивирано както следва.

През първата година бившият свободен пират водеше изключително затворен живот — по цели седмици той само дъвчеше своите пирити, потънал в самота и загърбил с широкия си гръб океанските ширини: изглежда, нашата зелена планета с нейните червена кръв, хлорофил, вода и въздух много му пречеше. В началото на втората година той постепенно привикна, а може би скуката си каза своето. Той започна редовно да излиза на въздух и неочаквано се пристрасти към яйцата на чайките, които събираше с цената на огромни усилия и риск, тъй като беше лош катерач. Взе да влиза и във водата — не надълбоко, само до кръста, защото все още се страхуваше от нея, а и не умееше да плува, но все пак неочаквано за себе си се пристрасти към морското зеле, в което, както е известно, се съдържа много йод. Във водата той срещна и скоро се сближи със семейството на тюлените и нещата съвсем потръгнаха. По това време Двуглавия Юл усещаше такава голяма нужда от компания, че семейството на тюлените можеше изобщо да не се страхува от него. Той друсаше бебетата, разказваше на младежите поразяващи въображението истории за космически битки, а със стария и многоопитен Филка водеше дълги разговори с философска, а също и морално-етическа насоченост.

С какъвто се събереш, такъв ставаш. Малко по малко той се научи да плува. Всъщност, това се оказа не чак толкова трудно. Защото, както научи Двуглавия Юл, в океанската вода се съдържат много хранителни соли, а това го накара в дните за разтоварване да замени закуската, обеда и вечерята с продължително къпане. А преди половин година той за първи път пресече петдесеткилометровия пролив с плуване и внимателно провря лявата си глава през вратата на „Самотната момина сълза“. Трябва да се отбележи, че чичо Витема дори не мигна при вида на двуглавия човек. Той не мигна и когато двуглавият човек отказа чудесната елдена каша и поиска пепелта от угасващия огън. След като я поля с бутилка силен оцет, той благодари и си тръгна, но подир седмица се върна отново. И подир още една седмица пак, и пак… Той без угризения беше изоставил приятелите си — тюлените, заради оцетната есенция на „Самотната момина сълза“. До момента, в който те го измъкнаха от водата с рана на дясната глава.

Точно в десет часа сутринта, когато Галя с Ятуркенженсирхив на рамо, флагман Макомбер и двамата мускетари пристъпиха прага на пещерата в Черната Скала, Двуглавия Юл се бе разположил в креслото си, метнал крак върху крак и скръстил ръце на гърдите си. За тези три години той почти не беше се променил, дори черните дрехи и черните ръкавици, изработени от незнайни майстори от непознати светове, и кобурите на странните пистолети, погубили нещастния Мхтанд и съотечествениците му, бяха предишните. Само дясната му глава нещо не беше в ред. А лявата, обръсната до голо, с големи уши, както и преди три години гордо стърчеше върху правата дълга шия и очите й злобно блестяха; дясната, омотана с дебел слой бинт като чалма, жалко висеше настрани, а единственото й око мрачно гледаше през процепа изпод набъбналия позеленял клепач.

— Аха! — с приглушен, свиреп глас рече лявата глава. — Всички лица са ми познати. Дошли сте да погледате как издъхва едно самотно разумно същество. Какво пък, гледкайте, ще има какво да си спомняте в безсънните си нощи, когато вече няма да съм сред живите. Приятно ви е да видите какви сте ги свършили, нали? Кого изпратихте при мен под водата? Някоя жалка страхлива костенурка? Или кит — професионален убиец?

На Галя до сълзи й стана жал за него, но Арамис нетърпеливо каза:

— Ти ни повика — ние дойдохме. Кажи благодаря и не разигравай трагедии. Времето ни е малко, твоето — също. Казвай каквото искаш да ни кажеш, но по-бързо.

Двуглавия Юл пъхна ръката си в левия кобур, извади шепа дребни морски рапанчета, чу се хрупане, сетне лявата глава изплю черупките като люспи от семки, кимна към Макомбер и намусено рече:

— Пред него няма да говоря. Арамис сви рамене.

— Тогава изобщо няма да разговаряме — каза той и се обърна към изхода.

Прославеният космонавт го спря с жест.

— Бъдете благоразумен, Двуглави Юл — строго рече той. — Не забравяйте, че сте в плен. Тук не можете да диктувате условията си. Ние сме тези, които диктуват условията.

Тогава лявата глава облещи очи и започна да вика. Тя крещеше, че той, Двуглавия Юл, никога, никъде и при никого не е бил и няма да бъде в плен, че се е предал в ръцете на земляните съвсем доброволно, с надеждата, че най-сетне е открил общество от себеподобни и истинността на неговите думи могат да потвърдят тези момчета и това момиче, макар че той би могъл да им е прапрапрадядо, а ако те откажат да потвърдят, значи са най-подлите и закоравели лъжци в цялата видима Вселена; че той, Двуглавия Юл, ветеран от Дълбокия космос, покрит с белези от метеорити, вражески куршуми и ухапвания на чуждопланетни чудовища, с нищо не е по-лош от някакъв си там флагман, окопал се на своята третостепенна зелена планета и въобразил си, че като флагман струва повече от него, от Двуглавия Юл; че него, Двуглавия Юл, за стотиците години живот и полезна дейност са го предавали много пъти, но че предателите не са живели дълго и е близък часът, когато той, Двуглавия Юл, ще съдере бялата пухкава козина от един такъв предател и ще си поръча от нея ръкавица за дясната ръка…

Все в този дух той продължи да крещи, да ругае, да реве доста дълго, не по-малко от пет минути. Арамис извади от джоба си някаква книжка и се престори, че задълбочено чете; Атос започна да се прозява, като вежливо закриваше устата си с длан; Галя за всеки случай тихичко отстъпи зад гърба му, а Ятуркенженсирхив, обзет от ужас, се скри в пазвата й; флагман Макомбер заразглежда, мръщейки се, краката си. Изведнъж дясната глава дрезгаво изстена: „Кълна се в Протубера и Некрида, ти ще прекратиш ли някога този проклет шум? Всичко ме заболя от тези проклети вопли…“ И лявата глава млъкна, дишайки тежко.

— И така? — като че ли нищо не е било, попита Арамис и затвори книжката си.

— Свършено е с мен, момчета — каза лявата глава и с тежка въздишка клюмна. — Дните ми са преброени. Да си кажем правичката — аз вече съм пътник от тази Земя.

Всички мълчаха. Галя изхлипа и изтри една сълза от лицето си.

— Затова ви и повиках, да си поговорим без заобикалки — продължи Двуглавия Юл, въодушевявайки се полека-лека. — Спукана ми е работата, на вашата Земя никой не може да ми помогне, повярвайте ми. Иначе не бих ви повикал, момчета. И щом работата е стигнала дотам, че ми остава да издъхна като куче, аз реших да плюя на всичко и всичко да ви разкажа, както си е. Защото няма никакъв смисъл да мълча, щом краят ми се вижда…

— Това вече го разбрахме — студено каза Арамис.

— Наистина, Двуглави — каза флагман Макомбер. — Вие, макар и негодник, все пак сте мъж. Затова престанете да нареждате и да размазвате, а минете направо към същността.

— Същността, момчета, е в следното — промълви Двуглавия Юл, снижавайки глас. — Не ми се умира, ето в какво е същността. Виждал съм я във всичките й лица: и огнена, и ледена, и гладна… Самият аз също много съм убивал, и мен са ме убивали… Нагледал съм се на смърт и изобщо не се страхувам от нея. И все пак не ми се умира.

Двуглавия Юл дори замижа от съжаление към самия себе си.

— Сега — продължи той и не се разбра изхихика ли, изхлипа ли — ми остана само един шанс за спасение. Това е тайна, в която никой по тези места не е посветен, но аз ще ви я разкрия от начало до край. Само че преди това трябва да направя едно чистосърдечно признание, а вие сте длъжни да ми дадете гаранции, че вашите власти няма да ме обесят и за двете шии.

— Никакви гаранции няма да получите — спокойно го парира флагман Макомбер.

— Тогава аз от къде на къде ще… — започна лявата глава с негодувание, но дясната с дрезгав глас й прошепна на ухото:

— Не ставай глупак, никой няма да те обеси, щом досега не са го направили.

— Добре! — каза Двуглавия Юл и с все сила удари с юмрук подлакътника на другата си ръка. — Да става каквото ще! Разчитам на вашето благородство, момчета. Тържествено, доброволно и чистосърдечно ви признавам, че всичко, което онова зловещо нещо Мхтанд разказа на ето това момиче, е самата истина. И за Планетата на Негодниците, и за Великия Спрут, да пукне дано, и за Майстор Крег… и за машините от живи мозъци… и защо дойдох с „Черната Пирайя“ на Земята…

— От самото начало ние знаехме, че това е истина — нетърпеливо го прекъсна флагман Макомбер. — Продължавай, Двуглави. Кажи ни голямата си тайна.

— Знаели сте? — радостно възкликна лявата глава. — Защо не ми казахте веднага? Знаели сте и не ме обесихте? Ама че порядки имате на Земята… Добре тогава, слушайте.

Ето какво разказа Двуглавия Юл.

Много отдавна, преди повече от хиляда години, Богомолеца Панда, един от най-дръзките главорези на Великия Спрут, обикаляйки покрайнините на Малкия Магеланов Облак в търсене на плячка, се натъкнал на незначително оранжево слънце с единствена, но цветуща планета, покрита с флуороводородни океани и плътна атмосфера от смес на флуор и неон. Обикновено от такива места има какво да се вземе, защото по правило са населени с многочислени и много трудолюбиви носители на разум, но Богомолецът бил твърде учуден и разочарован, тъй като тази планета била съвършено пуста. Тоест, сушата й била покрита с гъсти люлякови гори и плодородни лилави полета, флуороводородните реки и океани също изобилствали от живот, но нямало и следа от разумни същества. От досада на богомолеца Панда чак му се приискало да хвърли върху най-големия материк една-две кислородни бомби, но се сетил, че кислородът в покрайнините на Малкия Магеланов Облак никога не е бил по джоба на всеки. Така че от финансови съображения му се наложило да плюе на всичко и да поеме с крайцера си в обратна посока, далеч от флуоровата планетка.

Само след няколко часа обаче пиратите се натъкнали на космически кораб, който се движел срещу тях. Това вече си струвало. Атакували кораба и го взели на абордаж. Но колко бил разочарован Богомолеца Панда, когато се оказало, че отсеците на злощастния кораб били пълни не с технически новости, не с произведения на изкуството и занаятите, не със златни кюлчета, а с койки-амортизатори с болни и наранени носители на разум. Корабът бил от санитарния транспорт. Освирепелите пирати започнали собственоръчно да посичат нещастниците и всичко би завършило с това, ако Богомолецът не беше се замислил: защо ли санитарният кораб с товар от полумъртви разумни същества отива на пустинната флуорова планетка? Той заповядал да преустановят саморазправата и да доведат останалите живи в кабината; довлекли полумъртвия от раните си капитан, приличащ на грамадна мравка, и полумъртвия от страх санитар, който пък приличал на гигантска пеперуда. Богомолеца Панда ги разпитал сам, позволявайки си някои волности. Вярно, че капитанът-мравка умрял по време на разпита, но затова пък санитарят бързо изпял всичко, за което онзи упорито мълчал.

Станало ясно, че на Северния полюс на флуоровата планетка, под километров пласт флуороводороден лед живеел някакъв чудодеен доктор на име Итай-итай. Този доктор лекувал всякакви болести и дори възстановявал какви ли не загубени органи на какви ли не носители на разум. Много хилядолетия стотици цивилизовани раси, населяващи десетки планетни системи в околностите на оранжевото светило, изпращат безнадеждно болните и осакатени при доктор Итай-итай и не е имало случай той да върне някой неизлекуван. Интересното е, че лечението приключва за броени минути, дори секунди, диагнозата пък се поставя от пръв поглед. Никой не знаел откъде се е взел доктор Итай-итай, потомък на коя раса е, как и кога се е заселил на самотната планета на незначителната звезда, тъй като той не търпял въпроси, които не се отнасят до работата му. Между другото, докторът с желание приемал и обучавал ученици, но нито един не могъл докрай да овладее изключителните му умения.

Като завършил разпита, Богомолеца Панда дал заповед незабавно да се върнат на флуоровата планета. Останалото било въпрос на техника. Не след дълго чудодейният доктор Итай-итай бил пленен и въдворен в най-хубавата каюта на крайцера, а неговата болница под леда изчистена и от последния скалпел и взривена от атомен заряд. Трябва да се отбележи, че дори пиратите от Дълбокия космос, видели какво ли не, били изумени от външността на чудния доктор. Богомолецът, който нямал никакво въображение и бил известен с неясния си говор, го описал като „едно такова кръгло нещо, с колело от каруца, а може и няколко, и с ей такива опашки, вместо всичко останало“. Той дори не повярвал отначало, че пред него е именно докторът-чудо, а не някакъв чудодеен медицински инструмент. Той не повярвал и когато докторът-чудо се съвзел от преживяния потрес и започнал да протестира и да се бие. И едва когато санитарят-пеперуда потвърдил самоличността му, Богомолецът се успокоил и дал заповед за излитане. Но „успокоил се“ не е точната дума. От възторг той направо се затичал по тавана: тъй като всесилният му господар Великия Спрут честичко боледувал и можело щедро да го възнагради за плячката.

Но очакванията му не се оправдали напълно. Наистина щедростта на Великия Спрут, този изключително делови носител на разум, неимоверно богат мерзавец и във висша степен влиятелна личност на Планетата на Негодниците, надхвърлила всичките му очаквания. След като се запознал с чудодейния доктор Итай-итай и изпитал способностите му върху няколко роба, пленени в различни краища на видимата Вселена, Великия Спрут вдигнал разкошно пиршество в чест на Богомолеца и екипажа му, на който между другото санитарят-пеперуда сервирал желе, запечено в сулфатно масло под налягане от седемдесет атмосфери, наградил всеки със своя портрет в златна рамка, тежка един пуд, а освен това на самия Богомолец Панда подарил малък астероид. И всичко би завършило добре за тези щастливци, но пиратите от Дълбокия космос си имат свои привички. Веднага след пиршеството у Великия Спрут те се разпилели по пристанищните кръчми и вертепи и се разприказвали. В същата тази нощ те изчезнали до един. Верният съучастник и изпълнител на най-сложните поръчки на Великия Спрут, някой си Мес, усилено разпространил слуха, че Богомолеца и хората му по спешност са изпратени със задача в центъра на Големия Магеланов Облак, но след няколко дни някой намерил откъснатата щипка на Богомолеца Панда в купчина боклук на градското сметище, друг видял още нещо…

— С една дума, всичко било ясно — завърши Двуглавия Юл. — И никой никога повече не видял чудодейния доктор Итай-итай.

— Много интересно — след дълго мълчание рече флагман Макомбер. — Но, може би, това е просто легенда? Нали са изминали десет века…

— Как ще е легенда! — презрително възрази лявата глава. — Това мекотело Великия Спрут трябваше отдавна жив да е изгнил или да е издъхнал от церебрална дезинтегрия, а той е жив и здрав, яде и пие и върти трилион далавери… Не, работата е ясна. Очевидно е скрил този чудодеен доктор нейде далеч и само той се лекува при него. Как може да скрие от всички носители на разум такъв лекар! — изведнъж изрева лявата глава с ужасен глас и млъкна.

— Всичко това е много хубаво — студено каза Арамис. — А сега изплюй камъчето, заради което наприказва толкова.

— Как така заради какво? — възмутено възкликна Двуглавия Юл. — То е ясно за какво! Точно този чудодеен доктор е моят единствен шанс за спасение! На мен какво толкоз ми трябва, момчета? Само да се върна на Планетата на Негодниците. Там ще падна в краката на Великия Спрут, ще плача като новороден тюлен, ще ридая като чайка пред буря, ще го излъжа, че съм бил смъртоносно ранен в битка за неговите интереси и ще го склоня да ме заведе при чудодейния доктор Итай-итай. Великия Спрут, естествено, ще се съжали над мен и след секунди ще съм здрав.

— Това ли е всичко!

— Какво значи „всичко“? Разбирам, че вие също трябва да имате полза от тая работа. Когато науча къде е скрит чудодейният доктор, аз ще го похитя и ще ви го доставя право в ръцете. Бързо, без много шум и точно като в аптека. След това отново и окончателно ще се заселя в тази пещера, където сред скъпите на сърцето ми тюлени ще прекарам остатъка от живота си. Планът ми е страхотен, нали, момчета? Но за това трябва да ми върнете „Черната Пирайя“ и преданите ми приятели Ка, Ки, Ку и Ятуркенженсирхив, да поставите на „Пирайя“-та електронна машина за установяване на курса…

— А не ти ли трябват и хиляда кондиционни глави отгоре на всичко?

Атос рязко се изсмя, а флагман Макомбер оголи здравите си зъби в зловеща усмивка.

— Аха, разбирам — дълбокомислено се обади Двуглавия Юл. — Признавам, естествено, че нямам право засега да разчитам на пълното ви доверие. Какво пък, съгласен съм да взема със себе си това ваше момиче, Галя, и нека тя да види, че всичко ще е честно…

Атос отново се разсмя.

— Ама че глупости говорите, наистина! — сърдито каза Галя. — Срам ме е да ви слушам.

— Е, на вас не може да се угоди — изръмжа Двуглавия Юл и се замисли. После като че ли нещо го осени и той възкликна:

— Ама разбира се, как не се сетих по-рано за това. Вие сигурно нямате доверие на Ка, Ки и Ку. И правилно. Те са смели момчета, но… как да се изразя. С една дума, те наистина не са надеждни в някои ситуации. Звънтенето на злато и всякакви там съблазни… Добре. Готов съм да тръгна без екипаж. Ще излетим двамата с Галя. Съгласни ли сте?

— Двуглави, хайде сега да си поговорим сериозно — започна флагман Макомбер с делови тон. — Ние разбрахме какво искате вие. Вие искате да живеете и това е съвсем разбираемо. Вие се надявате да успеете да стигнете до Планетата на Негодниците, да съберете там банда от такива като вас, изявени мерзавци, да нападнете резиденцията на Великия Спрут и със сила да плените чудодейния доктор. Това също е разбираемо. Но е глупаво. Най-вероятно е подобна авантюра да завърши с това някой да намери вашата откъсната щипка на градското сметище.

— Няма какво да губя — тъжно отвърна лявата глава. — И в единия, и в другия случай ме чака смърт. А рискът, както знаете, е благородно нещо. Никой освен мен няма да се разтревожи за моя живот.

— Напротив! — възрази флагман Макомбер. — Ние ви предлагаме друг план, Двуглави. Вие ще ни дадете координатите на вашата планета, а ние ще завладеем това гнусно гнездо. Ще арестуваме главатарите, ще освободим робите, а и ще върнем чудодейния доктор на неговата флуорова планетка. За награда той ще ви излекува само за секунда. Разбрахме ли се?

— Аз да предам своята планета? Моите братя по занаят и съратници? Моите бойни приятели и събутилници? — викна Двуглавия Юл и сетне продължи с нормалния си глас: — С удоволствие. Но знаете ли къде е слабото място на плана ви, флагмане? Щом вашите ескадри се появят в околностите на кървавочервената Протубера и мъртво-синята Некрида, предните постове на охраната ще ги забележат и ще вдигнат тревога. А щом вдигнат тревога, веднага срещу вас ще потегли целият обединен флот на Планетата на Негодниците. Ще започне голяма битка. Да предположим, че ще победите, тъй като през живота си не съм срещал такива отчаяно смели момчета като земляните. Но вие зле познавате Великия Спрут. В момента, в който кацнете на планетата, и следа няма да има от него. И от доктор Итай-итай също. Така стоят нещата, господин флагман. Ето защо само „Черната Пирайя“ може да премине постовете, те познават моята бригантинка…

Флагман Макомбер погледна Атос и Арамис и мускетарите кимнаха в знак на съгласие.

— В такъв случай предлагам още един план, последен — каза прославеният космонавт. — Връщаме ви „Черната Пирайя“ и й поставяме електронна машина. Ще ви дадем и екипаж. Но защо да са точно Ка, Ки и Ку. Този път на Планетата на Негодниците с вас ще дойдат земляни. Вашият нов квартирмайстор ще бъда аз. Вашият нов артилерист — Атос. И вашият нов борд-радист — Арамис.

Галя притисна с пръсти устата си, за да не закрещи от ужас. Двуглавия Юл въртеше зашеметено лявата си глава. Дори дясната му глава широко отвори единственото си око.

— Когато „Пирайя“-та пресече орбитата на Плутон, ще съобщите на Великия Спрут, че сте претърпели авария — напътстваше го флагман Макомбер. — Ще кацнете на обичайното си място на космодрума. Ще поканите на борда агентите на Великия Спрут за приемане на товара. По-нататък ще действаме според обстоятелствата. От момента на старта до момента на връщането ни на Земята командването поемам аз. При най-малкото неподчинение ще следва разстрел на място, както е според законите на Дълбокия Космос.

— Брей, какви резки завои правите… — изръмжа Двуглавия Юл.

— И запомнете, Двуглави — продължи флагман Макомбер, — никакви глупости! Без нас ще видите чудодейния доктор, когато… — той искаше да каже нещо за ушите и огледалото, но се запъна и махна с ръка. — С една дума, мисля, че ни предстои да проникнем в светая светих на Великия Спрут.

— Ах! — закани се Двуглавия Юл. — Ако нещата не се бяха объркали така, още в тази секунда щях да ви покося всички на място…

— Знаем, знаем — нетърпеливо го прекъсна флагман Макомбер. — Не се хвалете, иначе ще вземем… Ще проверим например какво имате под черната превръзка на дясната глава!

— Добре, добре — изръмжа Двуглавия Юл. — И без това е ясно, че вие надвихте. Всъщност този план ми допада най-много. С ваша помощ, момчета, планини ще поместим. Сам, естествено, не бих се справил… И така, кога ще нападнем?

Флагман Макомбер тъкмо отвори уста, за да отговори, но Арамис изведнъж го прекъсна.

— Кажи, Двуглави, истина ли е, че доктор Итай-итай може да съживява мъртъвци?

Всички се обърнаха към него. Двете глави на Двуглавия Юл се спогледаха и също се вторачиха в Арамис.

— Защо се бъркаш? — каза лявата глава. — Какво разбираш ти от това?

— Така ли е или не? — със студен като полярна нощ глас попита Арамис.

— Да, говореха нещо такова… — неохотно отвърна лявата глава. — Дрънкаха из вертепите и кръчмите… А на теб какво ти влиза в работата?

— Арамис, ти откъде знаеш за този доктор? — възкликна Галя, но Атос сложи ръка на рамото й и тя замълча.

— Истина ли е това или не? — попита флагман Макомбер.

Лявата глава се намръщи и Двуглавия Юл се почеса по левия тил.

— Ами, какво да ви кажа… Имаше такъв прецедент. Да, наистина. Преди триста години. Както споменах, Великия Спрут имаше нещо като секретар, старчето Мес. Е, веднъж Веселата Хлебарка — има при нас един такъв — дойде с богата плячка, а Мес доста го поряза с данъка… или пък нещо се е случило между тях. Накратко, Веселата Хлебарка извади пистолет и изпразни в Мес целия пълнител, сто куршума дум-дум. Мес се просна директно, както се полага, и от него запуши като от комин, а Веселия хукна да бяга… Но не за него ми е думата. С очите си видях как парче по парче събраха Мес и отидоха да го погребват, а след една седмица гледам и не вярвам на очите си: Мес отново се шляе надолу с главата и размята хобота си… Излиза, значи, че чудодейният доктор възкресява и мъртъвци. Но това вас не ви засяга особено, нали?

Вече не го слушаха. Галя гледаше Арамис и в погледа й се четеше възторг и мъка, Атос гледаше Галя и в погледа му се четеше нежност и мъка, а малкият Ятуркенженсирхив тихичко приглаждаше косите на Галя. Флагман Макомбер внимателно разглеждаше ноктите си. Арамис тежко си пое дъх.

— Ясно — продума той. — Така. Аз не вярвам в чудеса. Но заедно с нас на „Черната Пирайя“ ще тръгне и Портос.

Галя тихичко ахна. Атос вдигна ръце да я прегърне, но не посмя, отстъпи и ръцете му увиснаха.

— От три години Портос почива в мир в спектролитова капсула на сто и двайсетия километър — с равен глас продължи Арамис. — Дружбата преди всичко, Атос. Дружбата е по-силна от любовта, родственице. Той даде живота си за нас и ние ще се опитаме да му върнем дълга.

Флагман Макомбер се намръщи.

— Вие сериозно ли смятате да вземете в космоса мъртвото тяло, драги ми Арамис? — попита той.

— Това беше намерението ми от самото начало, флагман Макомбер — отвърна Арамис.

Прославеният космонавт сви рамене.

— Е, добре. Ясно ли е всичко, Двуглави?

— По-ясно не може и да бъде — озъби се Двуглавия. Той не беше на себе си. — Кога тръгваме?

— Ще ви съобщим — каза флагманът.

— Само че запомнете! — закрещя изведнъж Двуглавия Юл. — Ако не бяха ме треснали по кратуната, щяхте да видите вие.

— Ще запомним, Двуглави — зловещо откликна Арамис. — Ние всичко помним!

Флагман Макомбер тръгна към изхода на пещерата, останалите мълчаливо го последваха. Те стъпиха на глисьора, флагманът включи мотора и безтегловният съд, набирайки постепенно скорост, се отдалечи от брега. Недалеч тюлените се бяха разположили на плоски камъни и тихичко пееха старинна песен, изпълнявана някога от далечните им предци далеч зад океана:

В път далечен, път опасен

Отправил се Макней

И мисли си глупак нещастен

Че всичко му е ясно.

А когато глисьорът отмина, един от тях подхвана закачливото стихче, написано от Двуглавия Юл:

Я-туркен-жен-сирхи-вец!

Тирям-тирям-тирям!

Ти малък бял пършивец!

Тирям-тирям-тирям!

Ятуркенженсирхив се престори, че не чува.

3.

Озарена от кървавочервения блясък на Протубера и мъртвосиньото сияние на Некрида, „Черната Пирайя“ бавно се спусна на най-ниски обороти на космодрума на Планетата на Негодниците, претъпкан с какви ли не летящи средства. Тя се връщаше тук за хиляда и първи път, но никога дотогава на борда й не бе било толкова чисто и прибрано. За трите години, прекарани на Луната с широко отворени люкове, тя основно се беше проветрила, работливите роботи-чистачи щателно я бяха изтрили и излизали отвътре и отвън, а преди старта Галя, обляна в сълзи, украси кабината и каютите й с огромни букети неувяхващи незабравки. Никога преди това „Черната Пирайя“ не бе имала такъв странен екипаж. Двуглавия Юл, бивш знаменит свободен пират, а сега само зицкапитан, мрачно и тържествено седеше в знаменитото си кресло, придържайки с две ръце отмалялата си дясна глава права, командващият трета космическа ескадра и член на Всемирния съвет на Земята, прославеният флагман Макомбер, се разпореждаше с всичко и то с вездесъщия Ятуркенженсирхив на рамото, а край електронен щурман неотклонно дежуреше хладнокръвният Арамис, до лазерните оръдия пък седеше мрачният Атос и не спускаше крака си от педала на пусковото устройство. Никога на „Черната Пирайя“ не бе имало такъв странен товар. До самия люк стоеше на пружини спектролитовият ковчег и в него, залят с течен аргон, лежеше трупът на Портос — изпънат от последното напрежение, с широко отворени мъртви очи и стиснати юмруци, притиснати към бедрата.

Още по пътя, малко преди преминаването в подпространството, където, както е известно, няма нито време, нито движение, нито разстояния, Двуглавия Юл по заповед на флагман Макомбер се свърза с Великия Спрут. Случи се така, че точно в тази минута Великия Спрут се беше подготвил за свръзка с някой си Палач Тритон, командирован (доколкото можа да се разбере) да изстиска данъците от един покорен народ на някаква провинциална планетка. От това се получи известно недоразумение, над което екипажът на „Черната Пирайя“ доста се посмя. Цели пет минути, поглеждайки осъдително седналия с петдесетзаряден бластер на коленете флагман Макомбер, Двуглавия Юл набиваше в главата на своя бивш господар, че тъй като той е Двуглавия Юл, свободен пират, не може едновременно с това да бъде и атамана на наказателния отряд Палача Тритон и следователно няма възможност да отдели дреднаути^[1] за маньовър по посока на системата на Златното Слънце, и следователно не се нуждае да бъде съпровождан от ескадрата на Елегантния Дик. Когато най-накрая Великия Спрут проумя, че разговаря със свободния пират Двуглавия Юл, от когото нямаше вест цели три години, онемя от учудване. А Двуглавия Юл, възползвайки се от паузата, започна да му докладва за своите злощастни приключения. В ярки краски той обрисува подвизите си в сраженията с огромния флот на проклетите земляни; с ридания му съобщи как верните му Ка, Ки и Ку са загинали на полето на битката със смъртта на храбрите; със сухи военни изрази описа маневрите, с помощта на които уж беше успял да се отърве от преследвачите си; и накрая, прекъсвайки разказа си със стонове и скърцане на зъби и размазвайки по лявата си физиономия сълзите, които сам си предизвика, се оплака от ужасните страдания, причинени му от смъртоносна рана в дясната глава.

— Почакай, Двуглави — леко зашеметен попита Великия Спрут, — а къде беше през всичките тези три години?

Двуглавия Юл отвърна, че по време на боя бригантината му е била порядъчно нарязана от лазерните оръдия и че всичките тези три години до последния ден му били нужни, за да закърпи бронята и да ремонтира повредените двигатели. Разбира се, тъжно добави той, друг на негово място, бидейки обречен на неминуема смърт, нямало да се занимава с това, а просто щял да заседне на някой пустинен астероид и без излишни грижи щял да почива във вечен сън на дъното на самотен кратер, но той, Двуглавия Юл, бил свикнал стриктно да изпълнява своите задължения и решил, че е длъжен да достави поръчания товар…

— Значи товарът е оцелял? — възкликна Великия Спрут с ниския си, мазен глас. — С това трябваше да започнеш. Ти си юнак, Двуглави, заслужаваш похвала. Останалото ще ми разкажеш, като се върнеш, сега нямам време. Бъди здрав.

— Бъди здрав, Велики! — изръмжа Двуглавия Юл и с това сеансът за връзка приключи.

Флагман Макомбер пъхна бластера в кобура си и извика на Атос да блокира радиоапаратурата.

Впрочем, като приближиха Планетата на Негодниците, отново разблокираха радиото и веднага, щом кърмата на „Черната Пирайя“ допря обгорения и покрит с пукнатини бетон между един смачкан летящ самовар и продънена летяща чинийка, те чуха стържещия глас на Мес, верния съучастник и изпълнител на най-сложните поръчения на Великия Спрут:

— Двуглави, Великият те поздравява за благополучното ти завръщане.

— Ама че благополучно завръщане — саркастично се обади лявата глава. — Както се казва, спечелих войната, изгубих си главата…

— Ха-ха-ха! — разнесе се скърцащият смях на Мес. — Добре го каза, Двуглави. Но съгласи се, че това са подробности. Най-важното е, че ти опази товара цял и невредим. Нали е цял и невредим?

— Да, цял и невредим — потвърди лявата глава.

— Виждаш ли? Останалото ще се оправи, уверявам те. Предавам ти нарежданията на Великия: да не се отлъчваш от кораба, да се приготвиш за разтоварване, да чакаш.

Флагман Макомбер побутна Двуглавия Юл между лопатките с дръжката на петдесетзарядния бластер и лявата глава възмутено закрещя:

— Да чакам? Какво има да чакам? От къде на къде да чакам! Предай на Великия, че всеки момент мога да издъхна! Предай му, че ми е нужен най-добрия лекар, разбра ли? И то незабавно!

— Добре, Двуглави, незабавно ще му предам — изскърца Мес и изведнъж хитро попита: — А защо екранът ти в абордажното отделение не действа?

Флагман Макомбер отново побутна Двуглавия Юл между лопатките, но той го отблъсна с лакът и закрещя още по-високо:

— Кълна се в кървавата Протубера и мъртвешката Некрида, та нали знаеш къде бях? Да не си въобразяваш, че тези проклети деца на кислорода, водата, хлорофила и червената кръв ме гощаваха с любимия ми живачен коктейл? Да ги беше зърнал с едно око само, цялата ти козина щеше да се надипли на врата! Благодари се, че улучиха абордажното отделение, иначе и следа нямаше да оставя от теб още при първия ти опит да си напъхаш хобота тук. Никой от вас няма да бъде допуснат на борда на моята бригантина, докато не ме прегледа най-добрият лекар на планетата! Предай това на Великия: няма да разтоварвам. Знам ви аз, делови носители на разум. Няма да получите товара, докато не ме види лекар! Разбрахте ли?

— Разбрахме — със зловеща кротост в гласа отвърна Мес и се изключи.

В този момент Двуглавия Юл се нахвърли върху флагман Макомбер. И още как! Явно беседата със съучастника и изпълнителя на най-сложни поръчения наистина го бе довела до истерия. Той беснееше. Пръскаше слюнка и тропаше с крака. Запуши с ръце ушите на дясната глава и виеше така, че Ятуркенженсирхив едва се удържаше на рамото на прославения космонавт. Какво си въобразява този флагман-командващ? Как смее да го боде в гърба него, Двуглавия Юл, с някакво си желязо? Що за маниери са неговите и има ли той представа от добро възпитание. Ако го сърбят ръцете, нека да ръга с желязото си своите земляни! И нека този флагман-командващ да знае, че… — и така нататък, все в този дух.

По време на това дълго и твърде несвързано излияние, при което Двуглавия Юл беснееше, тропаше и плюеше, флагман Макомбер разглеждаше краката си, а Ятуркенженсирхив мигаше и гушеше главата си в пухкавите си раменца, в командната кабина безшумно влезе Арамис, включи илюминаторите и преминавайки от един на друг, заразглежда заобикалящите ги околности. Трябва да се каже, че илюминаторите на „Черната Пирайя“ бяха прозрачни само от вътрешната страна, а отвън те изобщо не се забелязваха. Когато Двуглавия Юл замълча, Арамис попита, без да се обръща:

— Пирате, ти сериозно ли се надяваш Великия Спрут да изпрати тук чудодейния доктор Итай-итай?

— На куково лято! — презрително отвърна Двуглавия Юл, който в момента разглеждаше показалците си и ги бършеше в панталоните. — Той по-скоро ще умре, отколкото да го изпрати!

— Това е абсолютно невъзможно — потвърди Ятуркенженсирхив с тъничкото си гласче. — Великия Спрут няма да рискува да загуби чудодейния доктор, дори само заради това, че вероятно е единственият доктор на цялата планета.

— Как така? — учуди се флагман Макомбер.

— Ами така — каза Ятуркенженсирхив. — Знаете ли, на Планетата на Негодниците са събрани представители на най-различни цивилизации от видимата Вселена. Естествено, не най-добрите. Но справедливостта изисква да отбележа, че и проявата на благодарност у някои цивилизации придобива понякога странен израз.

— Не разтягай, малки негоднико! — обади се отново Арамис, без да се обръща.

— Да, малък съм — рече с достойнство Ятуркенженсирхив. — Но вече от три години не съм негодник. А що се отнася до същността на нещата, то лекарите на тази планета просто не оцеляват. Да предположим, че докторът си е купил тук практиката, излекувал е един от раните му, друг — от язва на стомаха, трети — от вътрешен кръвоизлив, а четвъртият, когото е излекувал от алкохолизъм, от чувство на благодарност взел, че го изял.

— Какви ги говориш! — ужаси се флагман Макомбер.

— Говоря чистата истина. Ама защо да отиваме толкова далеко! Да вземем присъстващия тук бивш свободен пират Двуглавия Юл…

— Млъкни, предател! — развика се лявата глава. — Ама и вие сте едни флагмани-мускетари! Вместо да вземете нещата в свои ръце и да ме спасите от чиста смърт, вие сте зяпнали и слушате лъжите на този мерзавец. По-добре мислете какво ще правим по-нататък! И имайте предвид, че Великия Спрут — да пукне дано! — за нищо на света няма да изпрати чудодейния доктор. Мислете, земляни. Но всъщност, няма да е лошо и да похапнем.

— Една минутка само — изведнъж се обади Арамис. Както и преди, той стоеше с гръб към кабината и гледаше през един от илюминаторите. — Този… Как се… Мес…

— Е? — нетърпеливо го подкани Двуглавия Юл — Мес. Отвратителното старче. И какво?

— На ръст горе-долу е колкото мен?

— Да.

— Той е мъхнат и с криле като на прилеп?

— Да!

— И има дълъг хобот?

— Да!!

— Кожата му сивкава ли е?

— Да!!!

— Челото му е ниско, а очичките — малки и изпъкнали?

— Да, да го вземат дяволите! Да! Някой ще ми даде ли днес да ям?

— В такъв случай, сега към нас със сигурност приближава именно Мес, съпроводен от четири… хм… същества, всяко с по шест ръце.

Двуглавия Юл нечленоразделно изрева нещо и се втурна към илюминатора. Флагман Макомбер го последва и в движение извади бластера си.

И наистина: пристъпвайки внимателно с голите си трипръсти лапи по обгорения и напукан бетон, към „Черната Пирайя“ приближаваше един носител на разум, какъвто земляните никога не бяха виждали. Кой знае в кой ъгъл на видимата Вселена еволюцията бе измайсторила толкова странна твар, която приличаше едновременно на слон, пингвин, прилеп и заек. Но все пак някъде беше възникнала цивилизацията на подобни твари, които не бяха дори и твари, защото думата „твар“ на земен език е обидна, а тези същества навярно са изминали същия път като благородните земляни: треперили са от студ и страх в своите пещери, молили са се на своите богове и са извършвали и добри, и лоши постъпки, силният е тъпкал слабия, и не е изключено в края на краищата и на тяхната планета, както и на нашата Земя, да е настъпило царството на братството и разума; иначе защо този мръсен отцепник би избягал от своя свят и би лизал пипалата на това издуто от кръв и злато чудовище?

След отвратителното старче Мес вдървено крачеха четирима шесторъки и десетооки гиганта, по чиито могъщи виолетови тела играеха кървави и мъртвешкосини отблясъци. Вглеждайки се в тях, Арамис изведнъж примижа и притисна чело в илюминатора.

— Атос! — тихо извика той.

— Виждам — отвърна Атос от артилерийската кула.

— На какво мнение си?

— Може да опитаме.

— Планът?

— Ще ги забавим десетина минути и ще ги пуснем.

— По-добре петнадесет.

— Десет са достатъчни.

Мускетарите като че ли не си казаха нищо особено, но напрежението на борда на бригантината нарасна до краен предел.

Двуглавия Юл с ужас надникна иззад Арамис и се дръпна. Ятуркенженсирхив се разтрепери целият, а козината на вратлето му настръхна, флагман Макомбер отвори уста, за да изкомандва или да попита нещо, но я затвори, без да каже нищо, и само провери затвора на своя бластер. Двуглавия Юл изведнъж включи.

— Ама как така — ще ги пуснете? — зави той. — Да пуснете цялата им компания тук? А вие, мускетари-флагмани, знаете ли, че тези… шесторъките… са от личната охрана на Великия Спрут? Тате ще ви разпердушинят още щом ви зърнат! Мес само ще им смигне…

— Всички ще погинем, всички ще погинем! — панически забърбори Ятуркенженсирхив и цялото му телце се тресеше.

— Всъщност, достойни Арамис — рече флагман Макомбер, мръщейки се, — аз нещо не ви разбирам. Нима наистина…

— Флагман Макомбер — каза студено Арамис, — когато се наложи да решаваме стратегически или тактически задачи, изцяло ще се доверим на вас. Сега ни предстои чисто научно-техническа задача, затуй постарайте се да не се намесвате.

— Тоест, как така — да не се меси? — загубил ума и дума и с двете си глави зави Двуглавия Юл. — Как да не се меси, когато онези и противотанковото оръдие не ги лови, те могат и скали да потрошат с проклетите си ръчища, а освен това не са с всичкия си и са страшно предани на Великия Спрут?

— Пирате, може би за теб този тъй Велик Спрут наистина да е велик — процеди Арамис през зъби. — Но веднага си личи, че той не се е сблъсквал със земляни. — И в този момент Арамис не издържа повече: — Млъкни, двуглава издънка, и върши каквото ти казват, ако държиш да запазиш кожата си! — изръмжа той със свити юмруци. — Нали искаше да направим нещо? Ето, сега го правим! Вие искахте истинска война, подла банда кървави бандити, угнетители на беззащитните и неграмотни скотове! Ето сега ще си я получите! — Той отново се овладя и продължи с обикновения си, студен тон: — Така нареченият Велик Спрут стори току-що съдбовна грешка. Няма съмнение, че именно той е изпратил тук този полуслон-полупингвин, за да преговаря и да разузнава. Няма съмнение и в това, че този неслон-непингвин ще иска да влезе тук, ще се опита да качи на борда и тези… шесторъките. Няма съмнение, разбира се, че този квазислон-квазипингвин ще ти направи твърде примамливи предложения. Та ето какво: ще ги приемеш.

— Ама как така? — ошашавен попита Двуглавия Юл.

— Много просто. Ще се съблазниш и ще приемеш.

— Нищо не разбирам.

— Не се иска от теб да разбираш. — Ами тези… шесторъките?

— Забрави за тях. Те са наша грижа. А твоята работа е да се пазариш известно време с Мес, около десетина минути и после да ги пуснете на борда. Ясно ли е?

— Ясно — с променен глас изрече Двуглавия Юл, тъй като стоманеният ствол на петдесетзарядния бластер вече беше опрял в гърба му.

— Една минутка… — изписка Ятуркенженсирхив, хлъзна се по рамото на флагман Макомбер и се затвори в хладилника.

— Внимание! — издрънча под тавана железният глас на Атос.

На стената светна синя лампичка — знак, че устройството за преговори е включено. Мес и четиримата шесторъки титани спряха пред люка на „Черната Пирайя“.

— Кой живее в тази къщичка? — изскрибуца Мес. — Двуглави, още веднъж те приветствам от името на Великия Спрут. Той ме изпрати, за да преговаряме честно.

— Давай, давай — избоботи Двуглавия Юл и яростно отблъсна ръката на флагман Макомбер, притиснала бластера в тялото му. — Само ми кажи най-напред, кой от тези четиримата е докторът?

И се започна един спор — вял, тягостен, но обстоятелствен, — от тези спорове, в които и двете страни лъжат, и знаят, че лъжат, но кой знае защо не губят надежда, че ще се надвият една друга в спора. Мес се закле, че единствената цел на Великия Спрут е да възнагради заслужено Двуглавия Юл за доблестта, жертвите и изпълнителността. В отговор Двуглавия Юл пренебрежително му отвърна, че доблестта, саможертвата и изпълнителността на един свободен пират не са по джоба дори на Великия Спрут. Мес смирено призна, че докторът, за когото Двуглавия Юл справедливо настоява, не може да се яви на борда на „Черната Пирайя“, тъй като изобщо не е приспособен да се придвижва по повърхността на планетата. Двуглавия Юл възрази, че раните и контузиите му са такива, че е още по-малко приспособен да се придвижва в момента. Мес веднага му отвърна, че Великия Спрут е предвидил това тъжно обстоятелство и затова е изпратил тези свои четирима смирени слуги, които за нула време ще го отведат при доктора. Двуглавия Юл заядливо отбеляза, че тези четирима смирени слуги със същия успех биха могли за нула време да доведат доктора при него, при Двуглавия Юл. Мес отново се закле по отношение на единствената цел на Великия Спрут и като доказателство му предложи срещу разписка незабавно да му изплати полагащия му се хонорар, без удръжките за унищожения контрактор. При това Мес започна примамливо да размахва брезентовата торба, от която се чуваше съблазнително дрънкане, а четиримата виолетови титани зад гърба му закимаха в знак на съгласие и за да изразят пълното си одобрение, вдигнаха палците на вторите си десни ръце.

В този момент бледото лице на Атос се появи в люка на артилерийската кула. Арамис кимна и даде знак на флагман Макомбер, който от своя страна ръгна Двуглавия Юл между лопатките: „Време е!“

— Добре! — изграчи Двуглавия Юл, прекъсвайки по средата на думата поредното излияние на Мес за доказване добронамереността на мисията му. — Добре. Да става каквото ще! Всичко ме боли, дясната ми глава е така нажежена, че ще се стопи; не мога повече да чакам. Но нека всички волни пирати да станат свидетели как Великия Спрут се задължава не само да ми плати, но и да ми осигури квалифицирана медицинска помощ. А за тези от тях, които не разбират толкова дълги думи, ще поясня, че Великия Спрут се задължава да ми доведе доктор, който да излекува раните и контузиите, които съм получил на служба при него. Амин.

Синята лампичка на устройството за преговори угасна и Двуглавия Юл, скърцайки със зъби, натисна лоста за управление на външния люк. Тежката плоча от прекристализирана стомана бавно се отмести, откривайки входа в шлюзната камера на „Черната Пирайя“. Мес с разперени кожести криле се изкачи по трапа, държейки тържествено пред себе си брезентовата торба с хонорара. Виолетовите титани един след друг го последваха. Арамис с два безшумни скока стигна до вратата и затаи дъх. В мъртвата тишина се чуваше как по грапавия под на шлюзната камера отначало задраскаха ноктестите лапи на Мес, после изтропаха стъпките на първия шесторък, после на втория, третия, четвъртия…

— Люка! — изсъска Арамис.

Двуглавия Юл, който целият се тресеше от възбуда, дръпна лоста в обратна посока. Стоманената плоча на люка с глухо подрънкване отново се върна на мястото си.

В този миг вратата в кабината се отвори и на прага се появи Мес.

— Ха-ха-ха, ето ме и мен! — започна той и не довърши.

Арамис с мълниеносно движение го хвана за хобота и с всичка сила го дръпна към себе си. Мес влетя в кабината и се изтърколи в краката на Двуглавия Юл, а Арамис с един ритник затръшна вратата пред носа на първия шесторък юнак.

— Давай, Атос! — извика той и подпря с гръб вратата.

Страшен вибриращ грохот изпълни бригантината. Задрънчаха незакрепени метални части, зазвънтяха стъкла, по стените преминаха тръпки, а боботенето все повече се усилваше, то премина в оглушителен стържещ писък, от който всички ги заболяха зъбите, косите им се изправиха, а по краищата на косъмчетата им заиграха страховити лилави пламъчета, от бластера на флагман Макомбер заизлизаха и се разпръскваха с гръм кръгови мълнии. Замириса на буря. Изведнъж всичко престана и се чу гласът на Атос.

— И четиримата са готови.

Флагман Макомбер изтри с длан мокрото си от пот лице и се огледа. Двуглавия Юл се беше свил на топка в креслото си: беше стиснал и двете глави между коленете си и ги криеше с ръце. Мес се търкаляше в безсъзнание в краката му, с отметнат настрани сбръчкан хобот. Арамис стоеше на колене до вратата и загрижено опипваше гърба си. Страхотен удар отвън бе изкривил и огънал вратата, флагман Макомбер пъхна бластера в кобура си и без да се обръща специално към някого, а по-скоро за да изпробва гласа си, попита:

— Какво се случи всъщност?

Атос леко скочи в кабината, помогна на Арамис да стане на крака и започна да съблича дрехите от гърба му.

— Нищо особено, флагмане — отзова се той на въпроса. — С Арамис веднага се досетихме, че шесторъките не са живи същества, а роботи…

Докато ловко обработваше синината върху гърба на Арамис с мазило от походната аптечка, Атос обясни, че докато Двуглавия Юл се препирал с Мес, той взел от машинното отделение ходовите соленоиди и ги разположил около шлюзната камера. А когато шесторъките стъпили в кабината, той създал във вътрешността й променливо електромагнитно поле със свръхвисока честота, не много мощно, само с една стомилионна част от работната мощност, но предостатъчно за пълната демобилизация и на най-съвършената и защитена кибернетична машина. Нямало съмнение, че шесторъките са изцяло обезвредени.

— Единият все пак успя да удари вратата — едва поемайки си въздух, отбеляза Арамис. — Ребрата ми цели ли са?

— Цели са — каза Атос. — Леко се отърва, мускетаре. А на теб откъде ти скимна да подпреш вратата с гърба си?

— Защо да ми е скимнало? — сърдито възрази Арамис и започна да се облича. — Това стана съвсем рефлекторно.

Флагман Макомбер доближи огънатата врата и се опита да я отвори. Беше заяла. Тогава той погледна през процепа. Виолетовите титани в нелепи пози се валяха на ребрения под и приличаха на исполински парцалени кукли.

— Чиста работа — измърмори флагман Макомбер.

— Протестирам!… — изскърца зад него Мес. Макомбер се обърна. Съучастникът и изпълнителят на най-сложните поръчения на Великия Спрут с тресящи се ръце се опипваше от краката до главата. Крилете му трескаво се размахваха, а хоботът му унило висеше.

— Протестирам! — повтори той. — В името на хуманизма, в името на всичко свято във видимата Вселена. Готов съм да предложа какъвто и да е откуп. За смъртта ми ще отмъстят. Предлагам ви всякакви гаранции.

— Паднали ми, крилат шопар! — изхриптя Двуглавия Юл, изсулвайки главата си изпод дясното си коляно. — Е, сега ще видиш къде зимуват раците. Казвай къде е чудодейният доктор Итай-итай? Казвай бързо, че ще ти откъсна хобота!

Пълзейки, Мес бързо се отдалечи от него и с пъшкане се изправи по средата на стаята. Малките му изпъкнали очички живо огледаха Атос, Арамис и флагман Макомбер и за момент се спряха на ръкохватката на бластера, която стърчеше от кобура на прославения космонавт.

— Аха! — изскърца той. — Всичко е ясно. Вие, земляните, не се опитвайте да отричате. Ще си позволя да отбележа, че Планетата на Негодниците се намира във война с вашата планета. Следователно, грубото нападение срещу мен, едно достатъчно важно длъжностно лице от Планетата на Негодниците, може да се разглежда единствено като безпрецедентно нарушаване…

— Чуйте го само това говедо, моля ви се! — възкликна гневно лявата глава на Двуглавия Юл.

А дясната изстена:

— Удавете подлеца!

— Вижте какво, Мес — строго рече флагман Макомбер, — претенциите ви за дипломатически тон просто са смешни. Планетата на Негодниците в качеството си на база за космическите пирати се намира в състояние на непрекъсната необявена война с всички цивилизации от видимата Вселена и подлежи на разгром и унищожаване. Като важно лице в пиратската йерархия можете да разчитате само на скорошна и сигурна смърт. Но все още бихте могли да спасите живота си…

— Той отлично разбира всичко това, флагман Макомбер — нетърпеливо го прекъсна Арамис. — Минавайте направо на въпроса.

— Правилно! — присъедини се и Двуглавия Юл. — Той печели време, а вие любезничите и се обяснявате с него.

— И така — продължи флагман Макомбер, — ситуацията рязко се промени. В резултат на втората съдбовна грешка на Великия Спрут, в ръцете ни е най-добрият „език“, който бихме могли да си пожелаем в това критично положение…

— А коя беше първата му грешка? — наивно се поинтересува Двуглавия Юл.

— Първата му грешка беше, че те изпрати на Земята — отвърна Арамис. — Но ако ще прекъсваш…

— Мълча, мълча — бързо измърмори Двуглавия Юл.

— Очевидно е, че първоначалната ни стратегия да проникнем тайно през абордажния екран в резиденцията на Великия Спрут и напосоки да търсим чудодейния доктор, е пълна с безброй уморителни и неочаквани опасности. На всяка крачка има стража, всевъзможни капани… Нямаме план на резиденцията. Нито Двуглавия Юл, нито Ятуркенженсирхив са били някога в нея… Всъщност, къде е Ятуркенженсирхив?

Арамис отиде до хладилника и го отвори. Излезе студена пара.

— Излизай, малък негоднико — каза Арамис. Ятуркенженсирхив се измъкна. Той трепереше от студ, под очите му имаше замръзнали сълзи, пухкавата му козина беше покрита с дебел слой скреж. Той кихна и предпазливо размърда побелялото си носле. Погледът му попадна върху оклюмалия Мес.

— К-к-какво? — с тъничък и треперлив гласец ги попита той. — С-с-свърши ли всичко?

— Свърши, свърши — каза Арамис и затвори хладилника. — Моля за извинение, флагман Макомбер.

— Накратко, успехът на нашия план според първоначалната стратегия е твърде съмнителен. Сега е нужно друго. Можем да опитаме да стигнем до чудодейния доктор направо през абордажната кабина.

— Така е — каза Арамис.

— Така е! — с железни нотки в гласа потвърди Атос.

— Това е невъзможно! — изскърца Мес. — В палата на чудодейния доктор няма приемен екран.

— В такъв случай, Мес — строго започна флагман Макомбер, — вие ще ни дадете шифъра на който и да е приемен екран в пределите на резиденцията и сам ще ни заведете при чудодейния доктор.

— Това е невъзможно! — изграчи Мес, лапите му се подвиха и той приседна. — Ще ме умъртвят. Не мога!…

Арамис сложи твърдата си длан на тила му.

— Ще можеш — почти ласкаво рече той, вглеждайки се в помръкналите от ужас изпъкнали очички. — Всичко ще можеш. И шифърът ще ми дадеш, и при доктор Итай-итай ще ни заведеш.

4.

В сблъсъка със земляните „Черната Пирайя“ бе изгубила само щурманската кабина от живи мозъци и, естествено, Двуглавия Юл беше излъгал, че абордажната кабина е разрушена. Кабината си беше цяла-целеничка и просто флагман Макомбер бе заповядал временно да блокират екрана й, иначе любознателният Мес не би се сдържал незабелязано да изпрати някой от своите шпиони на борда — да гледа, да слуша, да души. Заслужава да се отбележи факта, че принципът на телеекранното транспортиране отдавна бе познат на земната наука, но не бе намерил практическо приложение, тъй като за шпионажа, разбойничеството и кражбата на нашата планета са се запазили само смътни спомени. За майстор като Атос и учен като Арамис беше фасулска работа да се ориентират в механизма на такова устройство, те го бяха овладели още на Луната, когато подготвяха „Черната пирайя“ за обратния рейс. Така че, използвайки телеекранното транспортиране, целият екипаж сега в пълен състав премина от борда на бригантината направо в подземните коридори на резиденцията на Великия Спрут.

Те се движеха във верига. Най-отпред, влачейки краищата на крилете си, накуцваше настръхналият и крайно недоволен Мес. На две крачки зад него, с нечути стъпки вървеше прославеният космически пилот и с дясната си ръка стискаше дръжката на петдесетзарядния бластер, в лявата носеше чанта от кожа на венериански бегемот, пълна с някакви кръгли тежки предмети, а джобовете му се издуваха от запасни пълнители. На рамото му, обърнат с лице назад, се беше настанил Ятуркенженсирхив, пулеше червените си очички и напрегнато се вслушваше в мислите на Двуглавия Юл. Той пък се мъкнеше зад флагман Макомбер, като внимателно подпираше брадичката на дясната си глава и в същото време с лявата тракаше със зъби или правеше ужасни гримаси на Ятуркенженсирхив, от които малкият се разтреперваше. Зад Двуглавия Юл на десетина сантиметра от пода се носеше летяща платформа със спектролитовата капсула на Портос и издаваше едва чуто бучене, а до кормилото на платформата, опрян на тежката стоманена вила, неподвижно стоеше Арамис. Шествието завършваше с мрачния Атос, целия накичен с ръчни бомби с течен кислород.

Флагман Макомбер не пожали време за да разпита основно Мес. Това се оказа трудна работа. Наложи се да употребят ласкателства и заплахи в изобилие. Работата едва не стигна до физическо въздействие. Отначало Мес се кълнеше и късаше козина от себе си, че нищо не знае за чудодейния доктор. После, сломен от свидетелските показания на озверелия Юл, той призна, че наистина е имало инцидент, при който самият той, Мес, бил здравата надупчен от куршуми дум-дум и наистина някакъв си чудодеен доктор го събрал — него, Мес, парче по парче, — и го излекувал, но къде Великия Спрут крие този доктор той, Мес, и представа няма.

И едва след туй, изплашен до смърт от зловещите манипулации на Арамис, който беше взел тънка кълчищена връв и бе започнал да прави примка, отвратителното старче си призна, че знае къде е скрит доктор Итай-итай.

Нататък нещата тръгнаха по-леко. Стана ясно, че чудодейният доктор Итай-итай е затворен в едно от помещенията на седмото ниво. Това седмо ниво е светая светих на Великия Спрут. Там се пазят и създават най-тайните и ценни предмети, пленници и механизми на Великия Спрут и се допускат само най-приближените му носители на разум. Има един-единствен приемен екран, чийто шифър знаят само Великия Спрут, Майстор Крег и той, Мес. Там води една-единствена стълба, която излиза направо от кабинета на коменданта на седмото ниво, страховитата стара мома Кълчищената Стоножка. На главорезите от вътрешната охрана им е забранено дори да се доближат до вратата на този кабинет, а когато излязат в оставка, ги упояват и ампутират паметта им; впрочем, те дори не знаят за това. А робите, които обслужват седмото ниво, там си и умират. Пътят от приемния екран до палата на чудодейния доктор е доста дълъг, но истински опасен е само един участък: край стаята, в която свободните от дежурство пазачи обикновено си почиват.

— Работилниците на Майстор Крег също ли са на седмо ниво? — попита флагман Макомбер.

Това Мес не знае. Каквото и да го правят — не знае и толкова. Сами да помислят, какъв смисъл има да крие една второстепенна тайна, след като им е разказал толкова много. Впрочем, ако земляните успеят да заловят тази вещица, Кълчищената Стоножка, от нея ще научат всичко. Тази страшна твар цялата е натъпкана със секретите на Великия Спрут. Ако я попритиснат, тя ще разкаже и за Майстор Крег, и за толкова други неща, които дори Великия Спрут предпочита да не помни.

— Дайте шифъра — изкомандва флагман Макомбер.

Шифърът беше даден. Пазачът до приемния екран не оказа съпротива, тъй като беше твърде ошашавен и освен това — пиян. Бързо го напъхаха в някаква торба, която завързаха и захвърлиха в ъгъла на абордажната кабина — в същия този ъгъл, където преди три години завързана лежеше Галя. Коридорът, който се откри пред тях, приятно разочарова флагман Макомбер. Все пак това беше бърлога на вселенски бандит и изверг, делови носител на разум от висша степен. Очакваше се на всяка крачка да се сблъскват със страховити стражи, да се валят черепи и кости, да стърчат оръдейни дула. Но не би, коридор като коридор, старинните административни сгради на Земята бяха пълни с такива: широк, нисък, прав като стрела, само че лошо осветен. Подът беше чист и намирисваше на карболова киселина. От двете му страни в не много дълбоки ниши смътно блестяха кръгли и квадратни метални врати-люкове, от които личеше, че не всички обитатели са грамотни: вместо номера или надписи, по тях се мъдреха знаци от карти за игра. И беше пусто и тихо. През изминалия половин час не срещнаха никого по пътя си и нито една врата не се отвори, чуваше се само драскането на ноктите на Мес, стоновете на Двуглавия Юл и мекото бучене на двигателя на летящата платформа.

Но полумракът пред тях започна да се разсейва, чу се нещо подобно на тъжна песен и неясно бърборене на много гласове. Мес забави крачка и изсъска: „Стаята на пазачите…“ — разпери крилете си и спря. Двуглавия Юл вдигна и двете си глави и започна шумно да души. Ятуркенженсирхив целият се затресе и се опита да се мушне в яката на флагман Макомбер.

— Сярна киселина със сероводород — със сладникав глас съобщи лявата глава на Двуглавия Юл, млясна и се изплю. — И пемза с йоден сос…

— Значи вратата е открехната… — изскърца Мес. — Могат да ни забележат…

— Напред! — нетърпеливо изкомандва прославеният космонавт. — И помнете, Мес, аз стрелям без грешка. В случай на предателство никакъв чудодеен доктор няма да успее да ви събере, след като използвам бластера.

Те продължиха и скоро можаха да разгледат опасния участък във всички подробности. За разлика от останалите врати по този безкраен коридор, вратата на стаята за отдих беше от дебело, непрозрачно стъкло, и толкова широка, че приличаше на порта. Тя наистина беше леко открехната и през пролуката в коридора падаше ярка ивица светлолилава светлина. Точно такива отблясъци озаряваха и тайнствена завеса, която се спускаше от тавана напряко на коридора. На нея се мъдреше надпис „Трите Велики Скорпиона“ и бяха изрисувани три отвратителни твари, стиснали в щипките си чаши, от които преливаше някакво пенливо питие. Облаци спарен въздух, пропит от отровни миризми на противоестествени ястия, болестотворни напитки и зловредни пушеци излизаха на вълни в коридора; ясно беше, че гуляят в помещението е в пълен ход, защото в момента, когато треперещите лапи на Мес стъпиха на светлата ивица, нестроен хор от крякащи, стържещи и съскащи гласове изведнъж зарева:

Звезден блясък и черен космос! —

Животът — хей — не струва!

И гръб до гръб — под дюзата —

Отблъскваме врага…

Тъкмо когато и летящата платформа се изравни с вратата, и флагман Макомбер вече си отдъхваше, че опасността е преминала, последва мълниеносна промяна в развитието на събитията.

Вратата широко се отвори и, едва държейки се на преплитащите си крака, в коридора се изсипа носител на разум, приличащ на богомолец, може би съпланетник на същия онзи Богомолец Панда, който пленил на времето чудодейния доктор Итай-итай. Като видя странното шествие, той спря и приповдигна предната част на могъщото си туловище. Тук справедливостта изисква да отбележим, че администрацията на Великия Спрут добре подбираше стражите си. Не бяха изминали и две секунди, когато пияният богомолец осъзна, че става нещо нередно.

— Кой? Какво? — изскърца той като с нож по стъкло и като размаха заплашително страшните си ръце-клещи, се втурна към летящата платформа. — Стойте всички! Не мърдайте!

Но досега не му се беше налагало да си има работа със земляни. Арамис хладнокръвно и силно го удари с канджата по хитиновата мутра, точно между изпъкналите очи, и той падна възнак. Само назъбените ръце-щипки още дращеха трескаво по пода, когато Атос спокойно, като на спортно състезание, метна през отворената врата една след друга три бомбички с течен кислород. Само след няколко мига стаята на пазачите се изпълни с леден облак, в който гръмна смесица от вопли на ярост, болка и ужас. Флагман Макомбер стреля в мъгливите кълба с бластера — последва ослепителен трясък и в коридора излетяха някакви димящи парцали, замириса на изгоряло.

— Ама защо стоите? — надвиквайки всички, закрещя лявата глава на Двуглавия Юл. — Дръжте го! Флагман! Та той ни се изплъзва, подлец, стар хобот, двуличник!

Флагман Макомбер, който в този момент се прицелваше за втори изстрел с бластера, се огледа. Наистина, разперил криле, Мес беше драснал по коридора в ситен галоп.

— Всички след мен! — изкомандва прославеният космонавт и се втурна да преследва Мес.

От лявата ниша пред тях се измъкна нещо четинесто с три очи, изкряка заплашително и по дясната стена зад тях изтрака кратък откос.

Без да се спира, флагман Макомбер стреля в отговор с бластера и в нишата бликна огнен вихър. Взривната вълна подхвана Мес за разперените криле и отвратителното старче с писък се понесе във въздуха, удари главата си в тавана и тупна на пода, но веднага се изправи на ръце и крака и, въртейки задника си, се затича нататък. Флагман Макомбер го достигна, подхвана го под крилата и го изправи на крака. Мес ридаеше.

— Пуснете ме! — пищеше той. — Не съм свикнал на това! Стар съм! Стрелбата не ми понася!…

— Съвземете се, Мес — укорително викна флагман Макомбер. — Не може така, та вие се държите като истеричка…

Летящата платформа стремително ги наближи и спря при тях. Атос и Арамис скочиха на пода, а след тях, като пъшкаше и се придържаше за спектролитовата капсула, се спусна и Двуглавия Юл.

— Всеки момент ще се юрнат след нас — рече Арамис. — Те са няколко десетки. Течният кислород не им харесва, но не зная дали ще ни стигнат бомбичките. Но всъщност защо спряхме? Щом вече сме разбунили гнездото на осите, трябва да бързаме.

— Да бързаме! — кресна Мес така, че ушите на всички писнаха. — Няма какво повече да бързаме! Вдигната е тревога по всички радиуси и кръвожадната Стоножка вече е изпратила срещу нас тарантули с лъчемети. Ние сме в капан! Трябва да се предадем, не разбирате ли?…

Флагман Макомбер въздъхна тежко и два пъти шляпна с длан подпухналите му от сълзи бузи. Мес притихна.

— Тарантули — изръмжа лявата глава на Двуглавия Юл. — Тарантулите, братя, са лоша работа. Те не взимат пленници.

— Никой няма намерение да попада в плен — произнесе студено прославеният космически пилот и строго погледна Мес. — Ще трябва или да се спасявате с нас, или да загинете заедно с нас.

— Да-да — изскърца Мес, хлипайки. — Сега, само да си събера мислите…

Нещата взимаха лош обрат. Естествено, Мес беше напълно прав: те бяха попаднали в капан. Не биваше да вървят напред: оттам вече бързаха към тях вдигнатите по тревога и въоръжени до зъби тарантули, а те бяха много опитни и безпощадни войни, на чиято страна щяха да бъдат всички преимущества в боя, тъй като те познаваха тези коридори като петте си пръста или шестте си пипала, или каквото и колкото там имаха. Не трябваше и да се връщат назад — беше безсмислено: дори и да успееха да пробият тълпата пияни главорези, хукнали след тях, и да се върнат на борда на „Черната Пирайя“, стратезите на Великия Спрут щяха да свържат причините със следствията и да разпердушинят бригантината с лазерните си оръдия още при първия им опит да отлетят. Трябваше да чакат… Но какво точно?

— Всъщност, къде е Ятуркенженсирхив? — попита флагман Макомбер.

— Според мен в пазвата ви — услужливо отвърна Арамис.

Прославеният космонавт пъхна ръка в пазвата си и напипа в страничния си джоб пухкавото топло телце, чието сърце бясно туптеше.

— Да, тук е — каза той.

От тъмнината, обгърнала кантината, се чу шумолене, поскърцване на хитинова броня, дращене на нокти и десетина гърла изреваха в един глас:

— Напред, момчета! Хванете ги! Бийте ги! Флагман Макомбер побърза да вдигне бластера си, но Атос вече беше откачил от кръста си поредната бомба и като замахна, силно я хвърли срещу атакуващите. Чу се плясък, ревовете се смениха със сподавени вопли и скърцане на челюсти, после всичко утихна.

— Добре, че са почти невъоръжени — размишлявайки, рече Арамис. — Явно им е забранено да влизат с оръжие в стаята за отдих, за да не се изпозастрелят, докато пиянстват… Впрочем, какво имате в чантата си, флагман Макомбер?

— В чантата? — флагман Макомбер погледна чантата си от венериански бегемот така, като че ли за първи път я виждаше. — А-а, в чантата… Нищо особено. Това е само за в краен случай.

— За съвсем краен случай — тежко се изказа лявата глава на Двуглавия Юл — трябва да имате в запас купа с живак или, ако живакът не ви е по джоба, оцетова есенция…

И в този момент Мес звънко се плесна с хобота по челото.

— Винените изби! — изпищя той. — Кълна се в кървавочервената Протубера и мъртво-синята Некрида, как не се сетих по-рано! Спасени сме! Тоест, не съвсем спасени, но имаме възможност доста да отсрочим неминуемата си гибел… Търсете врати с пика туз! Не каро, не купа, не дай си боже пък спатия туз, а точно пика! Какъвто и да е цвят!…

Той изпадна в такова ужасно превъзбудено състояние, че речта му стана съвсем неразбираема и флагман Макомбер трябваше отново да го плесне по бузите, за да го накара да се съвземе. И тогава се изясни едно интересно обстоятелство.

Под седмото ниво се намираха гигантските винени изби на Великия Спрут. В тях се пазеха цистерни с най-редките изотопи олово, бурета с отлежал двайсетхилядигодишен нишадърен спирт, баки с умъртвяващи смеси от флуороводородна, азотна и сярна киселина и безброй бутилки втечнен метилов спирт и леко горчив пропан. Входът на избите за по-голяма сигурност беше закован, това също се знаеше само от Великия Спрут, неговия личен придворен и от Мес. В тях можеше лесно да се влезе през който и да е от апартаментите на седмото ниво, на чиито врати имаше знак пика туз. За късмет, вратата на покоите на чудодейния доктор Итай-итай също беше отбелязана със знак пика туз.

— Но ние подминахме много такива врати! — обади се укорително Двуглавия Юл. — Защо не се сети по-рано, глупава главо!

— Пригответе се за нападение! — изкомандва флагман Макомбер. — Атос, моля ви да осигурите ариергардното прикритие. Недейте да скъпите бомбичките, Арамис… Къде е Арамис?

Оказа се, че Арамис не беше чакал обяснения и беше тръгнал да търси врата със знак пика туз веднага щом Мес намекна за това. Така че той вече се намираше на стотина крачки от тях и ги викаше, махайки с ръка. Флагман Макомбер вдигна Мес и го настани на летящата платформа, помогна на Двуглавия Юл да се качи, а самият той застана до кормилото. Платформата потегли. Атос хвърли назад в тъмнината още една бомбичка и ги последва.

— Кажете, Мес — попита прославеният космически пилот, — има ли някакъв специален подтекст в обозначенията на вратите? Кой всъщност живее там?

— Главно пленници, с които Майстор Крег прави експерименти — обясни Мес. — Пиянството им е противопоказно, за да не се нарушава чистотата на експеримента… Е, има и пленници алкохолици. Не зная дали ще ми повярвате, но зад вратата със синия туз пика вече десета година живее едно разумно дърво. То се е изхитрило и корените му са проникнали през хромникеловия под и стоманения капак на бурето с нишадърения спирт… Е, вярно е, че Майстор Крег не му разрешава и капка вода…

— Вярвам ви — сухо го прекъсна флагман Макомбер.

Вратата, пред която стоеше Арамис, беше квадратна, матовочерна, с голям зелен туз пика по средата, флагман Макомбер спря летящата платформа до отсрещната стена и попита Мес:

— Тази ще свърши ли работа?

— Ще свърши.

— Кой живее зад нея?

Мес смръщи бялото си чело, помисли малко, после се почеса с хобота зад ухото.

— Не помня — призна той.

— Как можем да я отворим?

Мес вдигна рамене и разпери крилете си.

— Ключовете от всички врати са у Кълчищената Стоножка — каза той.

— Хм — замисли се прославеният космонавт. — И без друго вратата е много тясна и платформата няма да премине. Ще се наложи да разбием стената. — Той приближи вратата и почука по нея. — Хей! — викна с командирски тон.

— Кой е? — уплашено изблеяха иззад вратата.

— Флагман Макомбер от планетата Земя.

— Приятно ми е. Професор Ай Хохо, от планетата Мокса. С какво мога да ви бъда полезен, флагман Макомбер?

— Моля ви да се отдръпнете по-далеч от вратата, професоре, тъй като ще разбиваме стената!

— Ей сегичка, флагман Макомбер — изблея гласът иззад вратата.

В настъпилата тишина се чу далечно дрънчене на метал и скърцане.

— Тарантулите — ошашавен пропя Мес с несвойствен глас.

— Да, трябва да побързаме — рече прославеният космонавт и даде команда: — Всички да се отдръпнат край отсрещната стена, да легнат по корем на пода и да прикрият главите си с ръце.

Когато заповедта беше изпълнена (последен легна Атос, защото хвърли още две бомбички), флагман Макомбер скочи върху платформата, сложи чантата си върху спектролитовата капсула на Портос и се опря на стената. С точно премерени движения, той нагласи бластера на автоматична стрелба, здраво стисна дръжката му с две ръце, вдигна дулото на височината на очите си и се прицели.

Бластерът даде три оглушителни откоса и когато огненият ураган утихна, дъждът от нажежени отломъци престана, а ревящото и звънтящо ехо замря, всички вдигнаха глави и видяха следното: матовочерната врата със зелен туз пика я нямаше, а на нейно място зееше великолепен правоъгълен отвор, не по-малък от вратата в стаята за почивка.

— Майсторска работа! — спонтанно възкликна Атос.

— Да, добре се получи — скромно се съгласи прославеният космонавт.

Той стоеше върху платформата и презареждаше бластера. Ръцете и лицето му бяха черни от сажди и обгаряния, косите му пушеха, дрехата на гърдите му беше изгорена на места и от дупките се подаваше леко подпалената и тресяща се опашчица на Ятуркенженсирхив.

— Я виж ти! — измърмори лявата глава на Двуглавия Юл. — Аз пък, през втората луна на Касандра се подписах с лазер на вертикалната стена…

— Аз се целих — с премалял глас възрази дясната глава.

— Как така — ти? — оспори лявата глава. — Та ти…

— Оставете спомените! — изкомандва флагман Макомбер. — Мес, покажете входа на избите! Арамис, бъдете така любезен отново да поемете управлението на руля. Атос, ако не ви затруднява, заемете мястото си в ариергарда! Марш!

Те пресякоха коридора и минаха през отвора. И тъкмо навреме. Атос едва беше успял да запрати още една бомбичка в посока към приближаващите тарантули и да скочи през нажежения праг, когато цяла река от пламъци заля мястото, където току-що бяха стояли.

А когато, прикривайки се от топлината, Атос отново надникна в коридора, отдясно през гъстия черен дим се носеха стоновете и воплите на обгорените стражи, а отляво подобно на термитник се издигаше коническа кула от железни стърготини, облепени с мърдащи мъхести тела. През пролуката-наблюдателница се виждаше уродлива глава, която плавно притваряше сивосинкавите си ципести клепачи и алчно отваряше и затваряше сърповидните си челюсти, покрити с люспи от засъхнала отрова — това явно беше тиквата на Кълчищената Стоножка, която сама предвождаше своите тарантули в бой с непознатите пришълци, дръзнали да навлязат в светая светих на Великия Спрут.

5.

— Ах-ах! Кой би могъл да предположи? — възкликна професор Ай Хохо от планетата Мокса, когато мокрият от страх Мес се втурна в спалнята му, натисна с хобота си едно незабележимо копче и целият под с дрънчене се прибра в стената, откривайки пред тях зейнал кладенец.

Оказа се, че професор Ай Хохо е един стар кон с проскубана грива и сплъстена опашка. Той словоохотливо обясни на флагман Макомбер, че преди петнайсет години пиратите са го отвлекли през изсмуквателната тръба на пречиствателната уредба на неговата собствена лаборатория, едва ли не пред очите на сътрудниците му; че няма никаква представа къде е попаднал и защо го държат тук. Още когато го довели, провел продължителна и доста мъчителна беседа с някакъв грамаден дванайсетоок паяк, който изисквал съгласието му за разработка на някакви съвършено неясни идеи. Доколкото помнел, смисълът им се заключавал в теоретичната обосновка на верижните ядрени реакции в планетарни мащаби. Но той отказал и тогава му теглили един бой и го оставили на мира. Дори му давали хартия и моливи и всичко, каквото пишел от нямане на работа, се изземало. Храната била отвратителна, а водата — явно синтетична. Той на два пъти се опитал да бяга, но го залавяли и до болка го хапели по задницата…

Професор Ай Хохо разказваше за многострадалната си задница, когато вече бяха навлезли в мрачните недра на винените изби, собственост на Великия Спрут. Предвид на обстоятелствата го слушаха внимателно и с видимо съчувствие…

В същото време, клатушкайки се на голите си трипръсти лапи, Мес бързо ги водеше по слабоосветената пътека, между редиците грамадни бъчви и баки, изкопани направо в природния базалт на Планетата на Негодниците; във всеки случай подът беше базалтов, целият в безобразни, грапави петна от разливаните тук години наред силни напитки. През петдесет метра върху ниския сводест таван смътно просветваха правоъгълни метални щитове — капаците на люковете, които водеха в апартаментите от седмото ниво. На капаците бяха изрисувани същите разноцветни тузове, каквито се мъдреха по вратите в коридора. Кранът на една от цистерните не беше добре затегнат, затова земляните дълго се стараеха да не дишат и затискаха носовете си, докато Двуглавия Юл, който седеше зад капсулата на Портос, протегна и двете си глави, облиза се и тихичко каза:

— Ех, сега да бях здрав…

От момента, в който Атос последен скочи в избата и подвижният под се върна на мястото си, вече беше минал не по-малко от половин час, а все още никой не се виждаше зад тях. Изглежда нахлулите в апартамента със знак пика туз преследвачи бяха стъписани от загадъчното им изчезване и Кълчищената Стоножка бе забързала към Великия Спрут за инструкции. Така или иначе земляните бяха спечелили време. Професор Ай Хохо продължаваше да наваля нещо за удивителното свойство на електронните обвивки, които беше открил на крайчето на перото, но флагман Макомбер престана да го слуша и подръпна Мес за крилото.

— Далече ли е още? — попита той.

Почти в същия миг Мес спря, вдигна хобот и хрипкаво каза:

— Тук е.

Всички погледнаха към тавана. Металният щит над главите им бе белязан с оранжев туз пика.

— Тук е — повтори Мес и изтри потното си чело. — Палатите на чудодейния доктор Итай-итай са тук.

— Да вървим! — изрева на два гласа Двуглавия Юл и скочи от платформата.

Флагман Макомбер го спря с ръка.

— Спокойно — рече той. — Мес, вие можете ли да отворите този люк?

— Мога — мрачно изскърца бившият верен съучастник и изпълнител на най-сложни задачи. — Механизмът на люка се задейства като се натисне копчето, което се намира на тавана зад десния край на люка.

— Ами да, вие имате криле — досети се прославеният космонавт. — Значи…

— Извинете — изведнъж изблея разтревожено професор Ай Хохо, — флагман Макомбер, бихте ли ми казали все пак за какво става дума? Току-що ми дойде наум, че не разбирам нищо от това, което става. Вие разбихте стената на апартамента ми, помъкнахте ме в това смърдящо подземие, а сега отново смятате да нахлуете при някого без негово знание. Съгласете се, че това е крайно осъдително, а на мен решително не би ми се искало да се окажа съпричастен на каквото и да е противозаконно…

— Разрешете да го захапя за задницата! — изръмжа лявата глава на Двуглавия Юл, а професор Ай Хохо замълча и уплашено отскочи встрани.

— Престанете, Юл! — строго се разпореди флагман Макомбер. — Учете се да се държите прилично. Знаете ли, професоре — вежливо се обърна той към стария кон, — обясненията биха ни отнели много време, а ние страшно много бързаме. После, разбира се, вие всичко ще разберете, а засега ви моля да ми имате доверие и безпрекословно да ми се подчинявате. Мога само да ви уверя, че всичките ни действия са продиктувани от най-благородни подбуди. Пред вас стоят жители на Земята, професоре.

— В такъв случай — отвърна професор Ай Хохо с тържествен тон, — аз съм удовлетворен и напълно ви се доверявам, флагман Макомбер.

Прославеният космонавт се поклони.

— Благодаря ви — докрай спази етикецията флагман Макомбер и продължи: — А сега — внимание… Двуглави Юл, върнете се на платформата. Ще ви вдигнем до горе. Драги ми Арамис, моля ви да се подготвите за издигане и за всеки случай нека вилата да ви е под ръка. Атос, много ще съм ви задължен, ако ни прикривате откъм тила, както и досега. Мес, ако не ви затруднява, бъдете така любезен да хвръкнете и да отворите люка. И помнете, че сте под прицел.

— Ох, по-бързо да свършва всичко това!… — изскърца Мес, разпери огромните си криле и тежко полетя към тавана. Повдигнал дулото на бластера си, флагман Макомбер внимателно следеше всяко негово движение. Като сумтеше и ругаеше под носа си, Мес запълзя по десния край на люка, опипвайки бетонния свод. Нещо изщрака сухо и металният щит се хлъзна настрани, откривайки ярко осветен правоъгълник.

— Готово — скръцна Мес.

— Благодаря ви — каза флагман Макомбер. — Отместете се встрани… Точно така. Арамис, моля ви…

Разнесе се тихото бучене на двигателя, летящата платформа бавно се издигна, за секунда засенчи бялата светлина, която сияеше от люка, и изчезна от погледите им. След още една секунда през люка се показа лицето на Арамис.

— Всичко е наред — тихо каза той. — В това помещение няма никой.

— Много хубаво — рече флагман Макомбер. — А сега, ето какво бих искал да разбера, Мес. Великия Спрут и личният му помощник имат ли криле?

— Не, те нямат криле — намусено призна Мес.

— В такъв случай, благоволете да разкажете на мен и Атос, по какъв начин тези носители на разум се оправят тук.

Мес заврещя с пискливия си глас, че нито личният помощник, а още по-малко пък Великия Спрут някога са имали нужда да слизат персонално във винените изби, а ако се е случвало, то има си друг вход, съвсем пригоден за безкрили същества.

Докато отвратителното старче лъжеше и се мяташе, вкопчено с ноктите си за края на люка с увиснала надолу глава, флагман Макомбер демонстративно гледаше часовника си, Атос си играеше с двете бомбички, които му бяха останали, търкаляйки ги от длан на длан, а професор Ай Хохо нетърпеливо риеше базалта с предните си копита и шумно пръхтеше. Най-после флагман Макомбер прекъсна Мес по средата на думите му.

— Времето ви изтече — каза той с глас, нетърпящ възражение. — Моля ви да се спуснете долу, Мес.

И Мес покорно замълча. И се спусна долу, обърнат с гръб към прославения космонавт, в позата на играч в „прескочикобила“. И по знак на флагман Макомбер професор Ай Хохо, който хихикаше от смущение и от време на време дори изцвилваше от страх, се стовари върху гърба на Мес и го обхвана през шията с предните си крака. И Мес с протяжни стонове пренесе този тежък товар през люка, а после се върна последователно за флагман Макомбер и Атос. И Атос беше готов да се закълне, че когато металният щит с дрънчене запълзя изпод стената към мястото си, за да покрие люка, слухът му долови идващите от далечината изпод сводовете на избата дрезгави вопли на Кълчищената Стоножка, която се носеше между бъчвите и огромните баки начело на таран-тулите.

Помещението, в което земляните и техните пленници се озоваха, се оказа една съвършено празна стая, чиито стени и таван блестяха с невъобразима белота и в която нямаше никакви признаци не само на прозорци, което беше естествено, но и на врати. И нямаше никой и нищо подобно на „такова едно кръгло нещо, колкото колело от каруца, а може и по-голямо, и с такива едни опашки вместо всичко останало“. След като обиколи цялата стая, вървейки покрай стените със стисната вила, Арамис се върна до платформата, седна открая й до Двуглавия Юл и мълчаливо се вторачи в Мес. Всички останали също се вторачиха в Мес. Бившият верен съучастник и изпълнител на най-сложни задачи не издържа на това мълчание и на тези погледи.

— Какво сте ме зяпнали? — зави той, като заотстъпва назад към ъгъла и протегна напред треперещите си ръце, като че да се предпази. — За нищо не съм виновен! Нищо повече не знам! Нищо, разбрахте ли? Не смейте така да ме гледате! Не съм свикнал! Нервен съм!…

— Ти ни предаде, стар, куц хобот! — зарева лявата глава на Двуглавия Юл и двуглавия пират се изправи. — Ти ни примами в капан, мръсен предател! Но няма да ме надживееш!

— Престанете, Двуглави Юл — намръщи се флагман Макомбер и гнусливо започна да чисти от панталоните си мокрите от пот влакна от козината на Мес. — С викане работата не се оправя… Надявам се, че не сте сбъркали? Това наистина ли са палатите на чудодейния доктор Итай-итай?

Да, това наистина бил палатът на чудодейния доктор. Не можело да има грешка. Оранжевият туз пика, люкът над бъчвите със синилова киселина, накисната върху камъни от черния дроб на гигантските птици от планетата Локи (забравил им бил името)… Но винаги, когато Мес придружавал и качвал Великия Спрут в това помещение, тук било празно. Самият Мес никога не бил виждал очите на чудодейния доктор. Той само докарвал Великия Спрут или скъпите на сърцето му мъртъвци, а после го отпращали обратно в избата да ги чака… Да, чудодейният доктор го е възкресил, но къде и кога е било това… той, Мес, няма представа. Но който и да е на негово място (т.е. надупчен с толкова куршуми дум-дум), не би могъл да има… И въобще, той, Мес, бил направил всичко, което са искали от него: завел ги е в палата на чудодейния доктор, а по-нататък — да се оправят сами. А него, Мес, така или иначе го чака смърт — Великия Спрут за нищо на света нямало да му прости измамата. И затова не му трябвали нито утеха, нито обещания. Кариерата му била приключена веднъж завинаги и в най-добрия случай го очаквала участта на изгнаник на някой замръзнал астероид, далеч от близки и приятели, а между другото, той бил свикнал всяка сутрин да получава в леглото си чаша гореща целебна вода от южния полюс на Планетата на Разбитите Сърца и прясно изпечена кифличка от жито, което растяло на едно-единствено островче сред източния океан на Планетата на Подземните Порчета.

Като отличен познавач на разумните същества, флагманът от Космическия флот и член на Всемирния съвет на Земята отлично разбираше, че този път старецът не лъже. Той наистина не знаеше нищо повече, изцяло се беше оставил в ръцете на своите пленители и можеше да разчита само на тяхната закрила срещу гнева на своя бивш стопанин. Възможно бе Великия Спрут да се е досетил за целта на тайнственото нахлуване и да се е разпоредил да пренесат доктора на друго място. Възможно бе чудодейният доктор да не желае да си има вземане-даване с дръзките пришълци. Възможно бе докторът въобще да не е жив носител на разум, а само сложен механизъм, чийто секрет е известен само на Великия Спрут. Всичко бе възможно. А в същото време под краката им пъплеха жадните за кръв тарантули на Кълчищената Стоножка, в коридора, по някоя от тези бели стени, тропаха въоръжените до зъби отряди на стражите, а най-горе, на открито, над главите им се е разшетала вдигнатата по тревога безбройна армия от професионални убийци и грабители…

— Е, какво ще правим? — обърна се Арамис към флагман Макомбер.

Прославеният космонавт сви рамене, приближи се до една от стените и я почука с дръжката на бластера.

— Влезте! — чу се звучен и нелишен от привлекателност глас.

И стената изчезна.

Чудесата не удивляваха земляните. Те сами бяха станали велики познавачи, ценители и творци на чудеса. Но дори те бяха потресени от това, което съгледаха зад изчезналата стена. В недрата на това безкрайно чуждо и безкрайно враждебно към тях царство те очакваха да видят всичко друго, но не и това, което видяха.

А те видяха голяма кръгла маса, покрита с бяла покривка и заобиколена със старинни столове с меки седалки. В средата на масата блестеше и изпускаше пара голям тумбест самовар от чисто сребро с порцеланов чайник. Около самовара бяха наредени кристални купички със сладко, сребърен поднос с банички и плетени кошнички със сухари и кифлички. По края пред всеки стол се мъдреше по една порцеланова чашка с чинийка и сребърна лъжичка. Над всичко това се носеше ароматът на силен чай, ванилия и току-що изпечени кифлички и сега дойде ред Двуглавия Юл да си поеме дъх и да си запуши носа.

Среден на ръст, набит и много румен човек с буйна побеляла коса, рошави вежди и акуратни мустачки под розов нос-картоф бавно постави на масата една чинийка, избърса устните си със салфетка, отдръпна стола си назад и стана.

— Здравейте, съотечественици — поздрави той с приятен кадифен глас. — Ето ви най-после и вас. Чакам ви повече от хиляда години.

— Това не може да бъде — убедено каза флагман Макомбер и потърка очи.

— Масова халюцинация — тъжно въздъхна Арамис.

— И тук човек от Земята! — изхърка лявата глава на Двуглавия Юл.

— Мирише ми на много вкусни неща! — зейна възхитено професор Ай Хохо.

— А пък аз точно такова нещо очаквах — изпищя Ятуркенженсирхив, измъквайки се от пазвата на прославения космически пилот.

От своя ъгъл Мес изскърца нещо съвсем неразбираемо (от рода на „Спаси ни, господи, и помилуй!“) и прибра глава под крилете си. Само Атос не каза нищо, а с непонятна за него тревога и очакване се вглеждаше в големите тъмни очи на непознатия. Много познати очи!

Непознатият се разсмя, показвайки равните си бели зъби.

— Е, добре, почудете се малко — каза той. — Имаме още време. Впрочем, хайде да се запознаем. Аз ви познавам, но вие мен — не. Казвам се… по-точно, тук ме наричат чудодейния доктор Итай-итай… Флагман Макомбер, оставете чантата си на пода и приберете това оръжие. То повече няма да ви трябва, а чантата ще ви е нужна след не по-малко от четвърт час. Атос, скрийте някъде бомбичките си. Арамис, мой скъпи родственико, махнете тази вила: Двуглавия Юл вече не ви е противник, а Мес и без друго едва диша.

С бодра крачка той се отправи към летящата платформа. Залитащият от слабост и възбуда Двуглав Юл му препречи пътя.

— Докторе — заговори лявата глава, — теб наистина ли те наричат чудодеен? Излекувай ме, докторе! Излекувай ме и няма да съжаляваш, кълна се в кървавата Протубера и мъртвата Некрида.

Доктор Итай-итай небрежно го отстрани.

— Тебе после. Длъжен съм първо да погледна бедния си прапрапра… (В този момент флагман Макомбер за втори път изтри очите си и закима с глава.) прапрапра… (Атос се улови, че е започнал да брои на пръсти.) прапрапра… (Арамис дълбоко си пое въздух.) прапрапрадядо.

Той се наведе над спектролитовата капсула. Без да се наговарят, флагман Макомбер и Арамис направиха крачка към него. Доктор Итай-итай се изправи и строго ги погледна със свити вежди.

Само моля да не ми се пречи — не сурово, но много твърдо каза той. — И ви съветвам да се поотдалечите, защото тук ще стане доста студено. Не-не! — Той рязко вдигна ръка. — Никакви въпроси! Възкресяването на мъртвите и без друго е много отговорна работа, пък още повече и на собствения ти прадядо. Не ме отклонявайте! А когато свърша с работата, ще седнем на масата и тогава ще можете да питате.

Земляните като насън се отдръпнаха от платформата. Стаята с масата и самовара отново изчезна зад непроницаемата бяла стена, в ъгъла сгушеният под крилете си Мес тъжно зави, професор Ай Хохо неспокойно замърда ушите си, криейки се зад широките рамене на Двуглавия Юл. Флагман Макомбер искаше да каже нещо, но само се прокашля. А и какво да каже? Атос протегна ръка, за да помогне ли, да попречи ли — и ръката му падна. А и на кого да помогне, на кого да попречи? С окаменяло лице Арамис скръсти ръце пред могъщите си гърди и застина в очакване. Всички като насън гледаха как този двойно по-чудодеен доктор ходи около платформата, вглежда се в мъртвото лице, полугласно напява някаква странна песничка и почуква по спектролита с чудодейните си пръсти.

И изведнъж спектролитовият капак със звън отскочи и издрънча на пода. Над отворената капсула се издигна стълб от сива мъгла, в стаята се изви ледена вихрушка и Двуглавия Юл с ужасен вопъл падна по гръб и вирна дългите си слаби крака. А сивата мъгла изпълни всичко, завъртя се на струи, удари в стените и вече нищо не се виждаше, освен тези бесни сиви струи, които виеха в ушите, събаряха всеки по пътя си, мятаха бодливи топчици скреж в лицата, а космическият студ се просмукваше в костите и се прокрадваше в сърцето, мозъка, в самата човешка душа.

После всичко свърши. Течният аргон изкипя, мъглата се разсея, а от заскрежените стени и навеяните по ъглите преспи потекоха водни струйки. Доктор Итай-итай бавно се отдръпна от платформата, бършейки навъсеното си мокро лице с огромна носна кърпа.

— Всичко е наред — каза доктор Итай-итай. Флагман Макомбер погледна капсулата и замижа.

Ятуркенженсирхив пронизително изпищя и паникьосан се навря под мишницата на прославения космически пилот.

Портос помръдна.

— Жив е… — дрезгаво прошепна Арамис.

Атос го хвана за ръка и, спирайки се на всяка крачка, те бавно тръгнаха към капсулата.

Портос отвори очи и повдигна глава.

И сякаш съдбата направи така, че връщайки се към живота три години след краткото сражение на сто и двайсетия стълб, първия, когото видя, да е Двуглавия Юл, който на четири крака се измъкна изпод платформата, където мразовитият ураган го беше запратил. Велико, дори вълшебно беше изкуството на чудодейния доктор Итай-итай, но трите години, които Портос беше прекарал от другата страна на съдбовната черта между живота и смъртта, не бяха оставили ни най-малък отпечатък в съзнанието на Портос. Той се съживи, както и умря — в разгара на битката за Зелената долина, за родната планета, така че появата на страшната двуглава фигура на фона на белия таван, сменил черното звездно небе, предизвика у него мигновена и остра реакция.

— Бий гадовете! — изкрещя той и с две ръце се вкопчи в дългите шии на Двуглавия Юл.

И тогава той видя Атос и Арамис. Пръстите му се разтвориха и Двуглавия Юл тупна като торба на пода.

— Вие? — с изненада и объркване попита Портос и седна в капсулата. — Не разбирам… Какво? Къде? Как?

Без да кажат и дума, преглъщайки сълзите си, Атос и Арамис го подхванаха и го свалиха от платформата. Спектролитовата капсула се преобърна.

— Честна дума, момчета — смутено рече Портос, — определено нищо не разбирам.

Той се огледа и видя, че се намира в съвсем непозната нему стая с ослепително бели стени и таван. От единия ъгъл му се блещеше мъхнато чудовище с бяла опашка вместо нос, загърнато с някакви кожести ципи. От другия ъгъл пък се блещеше стар кон с проскубана грива и сплъстена опашка. В третия ъгъл стоеше и замислено го разглеждаше висок представителен мъж, облечен с бойна униформа на космически пилот; тясното му скулесто лице беше изпоцапано със сажди, косите му бяха обгорели, пък и костюмът беше изгорен на много места, а от най-голямата дупка на гърдите му надничаше много позната муцунка на някакво зверче — нито котенце, нито зайче — с малки ушички и червени очички. А близо до тях един много приятен, белокос човек се беше надвесил над проснатия на пода двуглав тип, който от краката до двете глави беше натруфен в черно. Дясното око на дясната глава на този тип беше с черна превръзка, останалите три очи бяха затворени, а двата езика — изплезени.

— Не — каза Портос, — все пак аз нищо не разбирам. Но това не е толкова важно. Кажете ми само кой победи?

— Ние, старче! — отвърна Арамис и нежно го прегърна, а Атос само потупа възкръсналия си приятел по рамото.

— А тези кои са? — с висок шепот попита Портос и обобщаващо махна с ръка, което значеше, че краткият му въпрос включва и професор Ай Хохо, и Мес, и флагман Макомбер, и чудодейния доктор, и Двуглавия Юл.

Атос и Арамис се спогледаха и погледнаха към доктор Итай-итай. Той ласкаво им се усмихна:

— Не се тревожете, приятели мои. Моят благороден прадядо е добре и можете да му кажете всичко.

— Но да не ме души повече с ръчищата си — изведнъж проговори лявата глава на Двуглавия Юл с необикновено ясен и звънлив глас. — В края на краищата аз си имам рефлекси. Още малко и щях да го върна в стъклената му кутия.

— Как се чувствате, почтени Юл? — попита доктор Итай-итай.

И на двете лица на Двуглавия Юл бавно се изписа израз на голяма изненада.

— Според мен… — прошепна лявата глава и млъкна. Двуглавия Юл вдигна ръце към дясната глава и внимателно я опипа.

— Здрав… — благоговейно прошепна дясната глава.

— Здрав! — закрещя лявата глава и като скъса от дясната глава изпоцапаните със зелено бинтове, Двуглавия Юл, както си лежеше, скочи на крака като акробат. — Докторе! Чудесен мой докторе!

Той силно прегърна смеещия се доктор и по три пъти го целуна по двете бузи, най-напред с едната, после и с другата си глава.

След което рязко се обърна към флагман Макомбер.

— Е, флагмане… — започна той.

— Тихо! — заплашително произнесе прославеният космонавт и пъхна ръка в джоба си.

Двуглавия Юл спря като парализиран.

— Ех, флагмане… — каза той и като че ли се задъха. — Ех, момчета, вие нищо не разбирате. Аз отдавна съм свой, ваш. Вие сте такива момчета… За вас аз съм готов да дам всичката си зелена кръв, а вие все ме ръгате с вашето желязо по гърба… Ятуркенженсирхив!

— Тук, Двуглави! — изпищя Ятуркенженсирхив; той вече седеше на рамото на флагман Макомбер и се държеше за главата му.

— Ти четеш мислите ми като книга, стар предател. Кажи им!

— Аз съвсем не съм предател — с достойнство изрече бившият шпионин, когото носеха със себе си. — Аз просто преминах на страната на силните и справедливите. Но мога да засвидетелствам, че присъстващият тук Двуглав Юл е съвсем здрав и повече не изпитва страх от смъртта, а към вас, флагман Макомбер, се отнася с приятелско уважение… Към вас, доктор Итай-итай, като към самия господ бог… Към вас, Атос — със страх и почитание… А спрямо вас, Арамис, той се чувства като благороден и вечен длъжник…

— Разкопчайте яката си, почтени Юл — заповяда доктор Итай-итай. Двуглавия Юл уплашено го погледна и отрицателно заклати и двете си глави. — Разкопчайте я, щом ви казвам! — повтори докторът с повишен тон. — Порядъчните хора не се срамуват от такива неща.

Двуглавия Юл с нежелание отвори ципа на дрехата си и всички видяха върху бледозелената му кожа дълбоки белези, като че ли от ухапване на лисица.

— Тези рани — тържествено заяви доктор Итай-итай — са единствените, освен сърдечните, които дори аз не умея и не желая да лекувам. Двуглавия Юл целият е изглозган и изгризан от съвестта си. Можете да се закопчаете, почтени Юл.

Настъпи мълчание. Двуглавия Юл беше навел и двете си глави и затваряше ципа, а на четирите му бузи пламтеше изумрудена руменина.

— Ужасно трогателно! — цвилна професор Ай Хохо. От добрите му тъжни очи се отрониха и звънко капнаха върху пода две тежки като олово сълзи.

Флагман Макомбер се приближи до Двуглавия Юл и го потупа по рамото.

— Ех и вие!…-Двуглавия Юл се обърна.

Арамис се приближи от другата му страна и го потупа по другото рамо.

— Оставете… — измърмори Двуглавия Юл. Атос и Портос също го приближиха.

— Е, извинявай — добродушно каза Портос.

— За какво… — измърмори Двуглавия Юл.

— Ние, обаче, докторе — загрижено рече флагман Макомбер, — бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— Точно така! — подхвана Арамис. — Преди всичко, защо наричате Портос свой пра…

— Това е много просто — отговори доктор Итай-итай. — Но ние приключихме с работата, приятели мои, и можем да поговорим на масата.

Той щракна с пръсти и стената, скриваща наредената маса със самовара, изчезна.

— Моля — каза докторът.

Всички нерешително тръгнаха към масата, но флагман Макомбер изведнъж спря.

— Аз трябва да се извиня… — започна той.

— Да! — сети се доктор Итай-итай. — Аз съвсем забравих. Повикайте ескадрата, флагман Макомбер. Струва ми се, че чантата ви е ей там в ъгъла.

Прославеният космически пилот го погледна учуден, разпери ръце и отиде до чантата си. Извади от нея четири цилиндрични предмета и чевръсто ги съедини в една колона, която постави на пода.

— Какво е това? — попита Арамис и заразглежда с любопитство високата колкото човешки ръст колона.

— Ве-пе-ре-бе — отвърна флагман Макомбер. — Всепроникващ радиобуй. Изобретение. Щом се натисне ето това лостче, веществото в апарата се превръща в проницаемо-проницаващо по отношение на обикновеното вещество в нашата Вселена. Миниатюрен, но мощен гравитационен двигател го вдига на зададена височина, където започва да действа миниатюрен, но много мощен предавател. Бип-бип-бип… Моля, погледайте.

Флагман Макомбер щракна едно мъничко лостче, което се намираше отстрани на втория цилиндър отдолу нагоре. Разнесе се тихо бръмчене, лъскавата колона се откъсна от пода, устреми се към тавана и изчезна.

— И после какво? — с разочарование попита Портос.

— После — отвърна флагман Макомбер, докато закопчаваше празната си чанта, — после ве-пе-ре-бе-то ще се издигне на височина един мегаметър и ще даде сигнал за атака.

— На кого? — попитаха в хор земляните и Двуглавия Юл.

— На Обединената Космическа Ескадра. Тя следваше по петите „Черната Пирайя“ и спря на хиляда мегаметра, в очакване края на операция „Итай-итай“… Простете, докторе. И щом нашия „ве-пе-ре-бе“ заработи — бип-бип-бип — сто и петдесет земни звездолета с най-голяма мощност, въоръжени по последната дума на най-съвременната бойна техника, ще атакуват Планетата на Негодниците.

— Ох! — изтръгна се от лявата глава на Двуглавия Юл.

Доктор Итай-итай се разсмя.

— Това не трябва да ви тревожи, почтени Юл — каза той. — Няма да има война. Вашите бивши колеги ще се предадат без изстрел, десетки хиляди роби ще получат свободата си, а всички вие благополучно ще се върнете на Земята. И така, не зная за вас, но аз огладнях. Хайде на масата, на масата! Вие също, Мес.

Те се настаниха на масата и всеки получи от ръцете на доктор Итай-итай пълна чаша великолепен чай, и всеки сложи в чинийката си сладко според вкуса си, и известно време се чуваше само потракването на лъжиците, пръхтенето на професор Ай Хохо, шумното сърбане и тежкото дишане на Двуглавия Юл, свистенето, което издаваше Мес, парейки се и същевременно наслаждавайки се на чая.

— Желаете ли още една чаша чай, флагман Макомбер? — попита докторът.

— Не. Благодаря. Но ще бъдете ли така добър да обясните…

— Аз, например, много бих искал да разбера, макар и само нещичко от всичко това — честно си призна Портос. — Ескадра, атака. Планета на Негодниците… Малиновото сладко заслужава всякакви суперлативи, шоколадовите пурички също, но ако някой може да ми обясни…

— Наистина, докторе — умолително започна Арамис. — Това заприличва на разпит, но…

— Е, добре — съгласи се доктор Итай-итай и се облегна на стола си. — Хайде да поговорим. Откъде да започнем? Да! От флагман Макомбер. Все пак той командва операцията с моето име и носи отговорност за всички вас. И така… Повече няма да ви се налага да се биете, флагмане. Обединената Ескадра наближава, сега навярно тя преодолява аванпостовете на неприятелската охрана, но всъщност на нея й остава само да очисти боклука, който е останал след блестящата ви диверсия. Съдбата на Планетата на Негодниците се реши в момента на вашето пристигане. За бога! Поставете се на мястото на Великия Спрут, Майстор Крег и прочие делови носители на разум от висша степен. „Черната Пирайя“ изведнъж се появи, след като три години е била кой знае къде. Довереникът Мес, изпратен на борда й за оглед, изчезва по мистериозен начин заедно с четири робота-телохранители, които никое оръжие не може да унищожи. Отряд непознати пришълци прониква в светая светих на Великия Спрут и то в седмото ниво, като нанася невиждан разгром на най-отявлените главорези, а после като че ли потъва вдън земя. Великия Спрут и понятие си няма кои и колко са тези пришълци, но той, и особено оня неразумен носител на разум Майстор Крег, пък и другите типове от Планетата на Негодниците, отлично разбират, че координатите на гнездото им са открити и заради безбройните престъпления, които са извършили, всички тях ги очаква възмездие от Братството на Разума във Вселената. При тази обстановка какво биха могли да направят?

— Да бягат — замислено рече флагман Макомбер.

— С всичка сила! — възторжено закрещя Двуглавия Юл.

— Правилно. И те побягнаха. Побягнаха още преди час, вземайки със себе си всичко най-ценно и всички най-ценни екземпляри, като например Кълчищената Стоножка, която знае твърде много и при някои обстоятелства е незаменима. Мога да си представя колко съжалява Великия Спрут, че верният му Мес не е с него… Така че сега на планетата са останали само свободни пирати, които нищо не подозират, и при това съвсем не са научени на организирани бойни действия, има и десетки хиляди пленници. А ние с вас, флагман Макомбер, можем да се оттеглим на заслужен отдих, без да се притесняваме ни най-малко.

— А те къде са избягали? — попита флагман Макомбер.

Доктор Итай-итай помълча.

— Разбирам ви. Започвайки тази акция, вие сте се надявали да заловите върхушката. За съжаление, още не му е дошло времето. Мога само да ви подскажа нещичко. В цялата видима Вселена сега е останало само едно място, където царства злото. Това е планетната система на една безименна неутронна звезда, родината на Майстор Крег. Между впрочем навремето Майстор Крег е бил прогонен оттам за добрина.

Арамис и Двуглавия Юл ахнаха, а Портос обидено попита:

— Кой е този Майстор Крег?

— Разрешете да ви налея още една чашка, скъпи мой прадядо — с усмивка каза доктор Итай-итай, — и си вземете още шоколадови пурички, а аз ще се постарая да удовлетворя законното ви любопитство.

— А защо все пак ме наричате прадядо? — попита Портос.

— Не бързайте — отвърна докторът, подаде му чашата и започна: — На брега на нявга студения, а сега и завинаги топъл океан живееха трима другари: майсторът, спортистът и ученият…

И той заразказва за събитията, с които ви запознах в първата част на тази истинска приказка, и още в началото всички замряха в напрегната тишина, дори заседналият до самовара Ятуркенженсирхив, прегърнал купичка със сладко от вишни. Не само заради това, че докторът се оказа чудесен разказвач. Той като че ли разправяше наизуст отдавна позната нему повест и го правеше изразително, подбирайки внимателно интонацията и вслушвайки се придирчиво в звученето на собствения си глас. Много от подробностите в този разказ не бяха известни дори на флагман Макомбер, който знаеше за тези събития от дългите разговори с Атос, Арамис и Галя; те бяха забравени дори от Атос и Арамис, които участваха в тях. Портос облещи очи от учудване, чувайки съвършено точно описание на собствените си мисли и чувства в последните минути преди тарана, а Двуглавия Юл страдалчески запъшка и се затюхка, слушайки собствените си разюздани речи пред пленената Галя, а Ятуркенженсирхив само стискаше очи и настръхваше, когато ставаше дума за неговите предателства.

— Двуглавия Юл беше заточен на Черната Скала, бандата му — на Марс, а Ятуркенженсирхив остана при Галя — завърши доктор Итай-итай и взе парченце сухар от плетената кошничка. — Всичко това се случи преди три години.

— А после? — изстреля Портос.

— После…-Докторът си хапна от сухара и вдигна глава към тавана. — М-м… Да. Деликатен въпрос. Впрочем, сега всичко свърши и мога да бъда напълно откровен. Както вече ви е известно, Двуглавия Юл категорично отказа да издаде координатите на Планетата на Негодниците. Тогава съвестта му още дремеше. Отказаха се да го насилват. Само Арамис не изгуби надежда. Той твърдо пое заобиколния път. Замина за Марс и цяла година прекара в компанията на гущера Ка, морската звезда Ки и маймуната Ку. Естествено, не се надяваше, че ще научи от тях координатите, тъй като тези зверове нямат понятие от елементарна аритметика. Но той търпеливо изстискваше от тях всякакви подробности за веселичкия живот на Планетата на Негодниците. Това бе игра със завързани очи. Но героическа игра. И усилията му бяха оправдани. Веднъж му разказаха легендата за чудодейния доктор Итай-итай… Да продължавам ли нататък? — обърна се докторът към Арамис.

Арамис сви рамене и се усмихна:

— А защо не? Вече всичко свърши.

— Арамис състави жесток, но умен план — продължи докторът. — Аз го разбирам и напълно го оправдавам. Трябваше да се изреже този тумор в тялото на Вселената и да се направи опит да бъде съживен загиналия приятел. Арамис знаеше, че в случай на опасно раняване или заболяване нито един лекар в Слънчевата система не би могъл да помогне на Двуглавия Юл. Той се върна на Земята, тайно доплува до Черната Скала и скоро дочака удобния момент, в който нарани Двуглавия Юл с вилата.

— Значи ти си ме халосал? — бясно изрева с двете си гърла Юл към Арамис и в погледа му проблеснаха мълнии.

— Мълчи! — сурово се обади Портос. — Ти още за Галя заслужаваше и по-лошо от това.

— За Галя, за Портос и за много други — добави флагман Макомбер. — Но сега всичко е зад гърба на Двуглавия Юл. И на ваше място, взимайки под внимание, че всичко това свърши, аз от душа бих благодарил на Арамис…

— Аз вече засвидетелствах — изпищя иззад самовара Ятуркенженсирхив, — че Двуглавия Юл изпитва към Арамис чувства на благодарен и доживотен длъжник!

Двуглавия Юл се надува още минутка-две за фасон и после омекна.

— Че аз какво? — смирено рече лявата глава. — Нищо. Бях идиот, знам. С такива така и трябва…

— Именно — потвърди доктор Итай-итай. — Друг изход нямаше. А останалото знаете.

— Да! — прочувствено произнесе Портос и даже удари с юмрук по масата. — Ето сега разбрах всичко. Благодаря ви, скъпи приятели. Благодаря ви, доктор Итай-итай. Значи аз три години съм бил на оня свят? Нищо не помня. Жалко, че ме е нямало в онази битка на борда на „Охрана“! Ех как щях да ти дам да разбереш, двуглави братко по разум. Щеше да ме запомниш за цял живот…

— И без това те запомних — възкликна лявата глава на Двуглавия Юл. — А пък аз, мускетаре, ще ти кажа следното. Видимата Вселена се обитава от всякакви носители на разум: добри и лоши, добродушни и зли. Има храбри, има и страхливи. Но толкова заядливи като земляните няма никъде. Какво значат кислорода, водата, хлорофила и червената кръв! Не закачай слона, докато спи, лъва — когато е гладен, а човека — никога! Така бих се изразил аз.

— Аз бих казал същото — съгласи се флагман Макомбер. Обаче възниква един въпрос. Докторе, вие не знаете ли къде точно се намира тази безименна неутронна звезда?

Чудодейният доктор разпери ръце. Тогава флагман Макомбер мълчаливо погледна Мес. Всички останали също обърнаха глави към Мес. И Мес, който беше протегнал хобота си към шестнайсетата кифличка, замря.

— Не-не — побърза да отрече доктор Итай-итай, — достопочтеният Мес не знае. Но вие непременно ще разберете. Разбира се, когато му дойде времето. Обещавам ви.

— Е, добре — каза Арамис, — аз бях дотук. Разпитът доста продължи. Докладвайте всичко, докторе. Незабавно. Без премълчаване и без увъртане.

— Да! Да! — завикаха всички в хор. — Незабавно и всичко! И без протакане! Започнете направо! Кой сте вие? Откъде знаете всичко? Защо наричате Портос прадядо, а Арамис — роднина?

Доктор Итай-итай вдигна ръка и всички замълчаха.

— Хубаво — каза той. — Всичко ще ви обясня. Вярно, че не е съвсем по правилата, но какво да се прави. Слушайте.

И чудодейният доктор разказа най-поразителната история, която някога бяха чували. Тя започваше не в миналото, както обикновено се случва с историите, а в далечното бъдеще, три и половина столетия след описаните тук събития. По това време земното човечество достигнало съвсем фантастични висоти на науката, техниката и културата и краят на този подем все не се виждал. Тогава измежду милиардите учени майстори и спортисти работел някой си скромен медик на име доктор Ох Боли. („Как го казахте?“ — трепна професор Ай Хохо. „Ох Боли“ — любезно повтори доктор Итай-итай. „Каква прелест! — възторжено цвилна професор Ай Хохо. — Великолепно, звучно име!“) Трябва да се отбележи, че във въпросното време с обединените усилия на санитарното дело, хигиената и медицината, всички болести и дори самата старица-смърт бяха изгонени от лицето на Земята окончателно и завинаги, а травмите и различните там счупвания, каквито рядко се случваха при заниманията с редки видове спорт или при опасни научни експерименти, всеки землянин се беше научил да лекува сам за нула време. Така че Ох Боли нямало какво да прави на родната си планета и затова, както много негови колеги, прекарвал повечето от дните си в пътувания до затънтени краища на видимата Вселена, давайки медицинска помощ на изостаналите и неразвити светове.

Веднъж цели пет години той воювал с ивичестата чума, разразила се сред медузоподобните жители на планетата Живите Дракони, а когато се върнал, спешно го поканили в централния биографичен архив. Ръководителят на архива, бледен и развълнуван, едва успял да го поздрави, приканил го да запази пълно спокойствие и направо му съобщил потресаващата новина: че той, Ох Боли, не съществува на този свят. Нещо повече, никога не са съществували и баща му, и баба му, и прадядо му и т.н. до дванайсето коляно. Както е известно, работниците и машините от биографичните архиви са заети с това да съставят генеалогии на всички граждани, обитаващи земното кълбо. Та значи, когато съставяли генеалогичното дърво на Ох Боли, станало ясно, че неговият пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-прадядо героично загинал при отбиване на нападението на космически пирати преди триста петдесет и четири години, не успял да се ожени и не оставил след себе си нито син, нито дъщеря. Бездетна умряла и годеницата му Галя, запазвайки верността си към паметта му до самата си смърт.

Ударът бил непоносим! Цял живот да работиш добре и полезно, да имаш безброй приятели, любима жена и любими деца и изведнъж да разбереш, че всъщност ти не съществуваш — това не е по силите на който и да е човек. Но Ох Боли бил мъжествен и находчив човек. Той не се поддал на отчаянието, а се обърнал за помощ. Цялата планета го подкрепила. Архиварите потърсили всички книги и документи, отнасящи се до сблъсъка между земляните и Планетата на Негодниците; историците основно му разяснили обстоятелствата около живота и гибелта на славния Портос; археолозите открили и извадили изпод земята спектролитовата капсула с течен аргон, в която героят почивал. Не минало и месец, и на доктор Ох Боли за тази отдавнашна трагедия му било известно повече, отколкото знаели за нея всички участници и свидетели. Но всичко това не било достатъчно, за да се поправи страшното положение. Решаваща била помощта на физиците…

— За останалото, приятели мои, вие вече се досещате — каза доктор Итай-итай. — Аз зная, че на теория пътешествията във времето са известни дори на вашата наука. А сто и петдесет години преди да се родя, са били направени експериментални проверки. Но следващите експерименти са били забранени с решение на Всемирния съвет — и ако не греша, то е било заради принципна неконтролируемост на резултатите от въздействието на бъдещето върху миналото. Но случаят с Ох Боли се отличавал. Ставало дума за съдбата на човек — висша ценност сред ценностите на Вселената. Естествено, ръководителите на това гигантско предприятие са се постарали да вземат под внимание всички дреболии. Операцията е била планирана в пълно съответствие с хрониките и преданията. И донякъде именно заради това те изпратили Ох Боли не в нашето време, а в петия век на християнската ера и го оставили не на Земята, а на Северния полюс на флуорната планетка в края на Малкия Магеланов Облак. Там той цели пет века чакал нападението на Богомолеца Панда, а после още едно хилядолетие изчаквал смелата диверсия на земляните в подземията на Великия Спрут. Защото точно това се бе случило и с легендарния доктор Итай-итай според историческата традиция. Както виждате, въздействието на бъдещето върху миналото бе сведено само до възкръсването на моя славен прародител. Когато се върне на Земята, той ще се ожени за прекрасната Галя и кръгът окончателно ще се затвори. Аз свърших. Благодаря ви за вниманието.

И доктор Итай-итай се поклони.

Настъпи продължително мълчание. Наруши го флагман Макомбер, който каза от сърце:

— Вие сте истински герой, докторе.

— Да — простичко отвърна доктор Итай-итай. — Та нали всички на нашата Земя са такива.

— Сигурно ще е безполезно да задаваме въпроси за личното ни бъдеще — каза Арамис, размишлявайки на глас. — Но кажете: какво ще стане например, ако Портос не се ожени за Галя?

Доктор Итай-итай се разсмя.

— Да не се ожени? Скъпи мой родственико, та вие само го погледнете!

Всички погледнаха Портос. Да, нямаше защо да се съмняват: непременно щеше да се ожени, веднага си личеше. Поруменял от смущение, Портос се изкашля и каза:

— Доколкото разбрах, вие сте доктор Ох Боли. А защо тогава се казвате Итай-итай?

— Защото така ме водят в хрониките. Един мой приятел лингвист ми обясни, че „итай-итай“ на старояпонски означава същото като нашето възклицание „Ох, боли!“.

— А аз пък друго не мога да проумея — обади се изведнъж лявата глава на Двуглавия Юл. — Защо Богомолеца Панда ви е описал като някакво колело с опашки?

— Това е съвсем обяснимо. Неговият запас от думи е бил съвсем оскъден, въображението му куцало, пък и никога не бил виждал човек… дори вас, не е ли така, почтени Юл?

— Да — съгласи се Двуглавия Юл. — Той е загинал триста години преди мен.

Доктор Итай-итай, всъщност — Ох Боли, стана.

— Това е, приятели! — каза той — Обединената Земна Ескадра вече завладя планетата. Време е да вървим. Чака ни още много работа.

6.

Оказа се, че наистина имаше много работа. Четиридесет и четири хиляди разноплеменни пленници изискваха грижи, силна храна, медицинска помощ и репатриране. Хиляда и осемстотин предали се пирата чакаха безпристрастно следствие, бърза съдебна процедура и справедливо наказание. Огромни планини от оръжие и боеприпаси на предалите се чакаха да бъдат претопени и унищожени. Трябваше да демонтират сто и шестдесет изчислителни машини, които работеха с живи мозъци, и да върнат истинската форма на затворените в тях носители на разум. Десантчиците и екипажите на Обединената Космическа Ескадра от Земята проявяваха чудеса от организираност и неуморност, но все пак работните ръце и глави не достигаха, така че, когато излязоха от резиденцията на Великия Спрут, нашите земляни и дори професор Ай Хохо веднага се включиха да помагат.

На космодрума, осветен от кървавочервената Протубера и мъртвешки синята Некрида, командващият Обединената Ескадра се приближи до флагман Макомбер и рапортува: кацането на бойните звездолети и провеждането на десант с последвало завладяване на Планетата на Негодниците са преминали без нито един изстрел; в преследването на успелите да избягат пиратски кораби участват дванадесето и шестнадесето звено от четвърти полк на свръхсветлинните изтребители-ловци; съгласно заповедта на Всемирния съвет той предава командването на флагман Макомбер и преминава на пряко подчинение при него. Като прие рапорта, флагман Макомбер благодари на бившия командващ за успешните действия и започна да издава разпореждания.

Измина една седмица и Планетата на Негодниците опустя. Последните партиди освободени затворници, в това число и възродените за нормален живот елементи от страшните машини на Майстор Крег, заминаха към родните си светове — или на звездолети, изпратени от съотечествениците им, или на звездолети на Обединената ескадра, в случай, че съотечествениците не разполагаха с галактически транспорт. Пленените пирати, някои от които бяха извършили особено ужасни престъпления, бяха осъдени условно на смърт чрез обесване и всички бяха изпратени на заточение на необитаеми планети със сурови природни условия; там те трябваше да разчистват блата, да топят ледове — с една дума да се занимавате обществено-полезен труд и да се превъзпитават. Всички пиратски кораби (освен „Черната Пирайя“), пиратското оръжие и боеприпаси бяха хвърлени в кратерите на действащите вулкани, разрушени и унищожени; всички ограбени несметни съкровища — върнати на собствениците им; всички винени изби — взривени. За съжаление, звената на изтребителите-ловци, изпратени по петите на Великия Спрут и другите офейкали носители на разум от висша степен, се върнаха с празни ръце: подлеците бяха успели да се шмугнат в подпространството и следите им се губеха. Обединената Ескадра нямаше какво повече да прави на Планетата на Негодниците и се приготви за завръщане.

Час преди старта доктор Ох Боли помоли Атос, Портос, Арамис и флагман Макомбер да се съберат в командната кабина на „Черната Пирайя“.

— Дойде време да се разделим, скъпи мои прародители — каза той и избърса една сълза от бузата си. — Радвам се, че се запознах с вас. Сега отлично разбирам защо човечеството от моето време е толкова умно, великодушно и хуманно. След няколко минути ще ви напусна, но завинаги ще отнеса със себе си топлината на вашите ръце и щедростта на вашите сърца…

— Може би преди това ще се отбиете на Земята, докторе? — смутено предложи Портос. — Да ни погостувате, да разгледате…

Доктор Ох Боли поклати глава:

— Не, скъпи мой и любими прародителю. Първо, защото моята визита на Земята може да увеличи нежелателното въздействие на бъдещето върху миналото. Второ, всяка секунда от моя престой във вашето време струва на моите съвременници седемнадесет и половина милиона киловата енергия, нашите физици употребиха за тази операция веществото на цяла звезда. И трето, макар там, в моето време, приятелите и близките ми да не са заскучали без мен, тъй като аз ще се върна при тях само секунда, след като съм ги напуснал, за прекараното в това време и тук, хилядолетие, аз много съм се затъжил за тях! Нямам търпение да ги видя и да ги прегърна. Особено големия си син — впрочем, той много прилича на вас…

Докторът прегърна флагман Макомбер.

— Скъпи флагмане, имайте предвид, че излекувах Двуглавия Юл от всички болести, в това число и от алкохолизма, но оставих това, което се намира на мястото на дясното око под черната превръзка на дясната глава. То ще ви послужи, защото сега почтеният Юл е ваш с цялата си душа и тяло и следователно ще можете напълно да му се доверите.

Той прегърна Арамис:

— Скъпи мой родственико, зная колко ви се иска да надникнете в света, който е прогонил майстор Крег за добрината му. Вие ще видите този свят, повярвайте ми.

Той прегърна Портос:

— Прощавайте, скъпи прародителю. Зная, че ще бъдете щастлив с нея, нали го виждам, и все пак съгласно обичая и от сърце ви желая това щастие.

Последният, когото прегърна, бе Атос.

— Не желая и не умея да лекувам сърдечни рани, приятелю мой. Какво да се прави! Но зная, че сте били и ще си останете завинаги приятели, независимо от всичко.

И така, след като се сбогува с всички, той, доктор Ох Боли, който също бе и чудодейният доктор Итай-итай, отстъпи в средата на кабината и изчезна.

— Добър човек — в хор казаха Атос, Портос и Арамис.

Флагман Макомбер замислено кимна.

Бележки

[1] Дреднаут — линеен кораб. Бел.ред. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Аркадий Стругацки Експедиция в преизподнята (2)

Метаданни

Данни

Експедиция в преизподнята

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част втора: Операция „Итай-итай“

1.

2.

3.

4.

5.

6.

Аркадий Стругацки
Експедиция в преизподнята (2)