Робърт Шекли
Оръжието

Клонче ли изпука? Диксън погледна назад и помисли, че вижда някаква тъмна сянка да се крие под храстите. Той моментално замръзна с поглед назад към зеленостволите дървета. Цареше пълна, очаквателна тишина. Високо отгоре по въздушното течение се носеше един лешояд, който наблюдаваше огрения от слънцето пейзаж в очакване и надежда.

После Диксън чу тихо, нетърпеливо покашляне откъм храстите.

Сега вече беше сигурен, че го следят. Преди само го предполагаше. Но тези едри, полускрити сенки бяха истински. Не бяха го закачали по пътя му до сигналната станция, но го наблюдаваха, преценяваха. Сега вече бяха готови да опитат да направят нещо.

Той извади Оръжието от кобура, провери затворите, върна го в кобура и продължи пътя си.

Чу ново покашляне. Нещо търпеливо го следеше, вероятно изчаквайки, докато премине храстите и влезе в гората. Диксън се ухили на себе си.

Нищо не можеше да го засегне. Той притежаваше Оръжието.

Без него никога не би се решил да се отдалечи толкова от космическия си кораб. Човек не се разхожда току-така на чужди планети. Но Диксън можеше да си го позволи. До бедрото му се поклащаше Оръжието на оръжията. Абсолютната застраховка против всичко, което ходи, пълзи, лети или плува.

Това бе последната дума на револверите, последната дума в областта на личното оръжие.

То бе Оръжието.

Той отново погледна назад. Бяха три звяра, на по-малко от петдесет метра подире му. От това разстояние му приличаха на кучета или хиени. Те покашляха към него и се придвижваха бавно напред.

Той докосна Оръжието, но реши да не го използва веднага. Щеше да има достатъчно време, когато се приближеха повече.

 

 

Алфред Диксън беше нисък мъж с много широки гърди и рамене. Косата му бе светлоруса и имаше руси мустаци, които се извиваха нагоре в края си, като придаваха на загорялото му лице строго, жестоко изражение.

Естественото му обиталище бяха земните барове и кръчми. Там, облечен в омазана полувоенна униформа, той поръчваше питиета с висок, войнствен глас и пронизваше другите пияници с присвитите си стоманеносиви очи. Обичаше да обяснява на пияниците с малко предизвикателен тон разликата между игления „Сайкс“ и тримерния „Колт“, между марсианския рогат едлепер и венерианския ском, както и какво трябва да се прави, когато ранерански рогач те нападне в гъстия храсталак и как да се отбие атаката на крилатите глитерфлити.

Някои хора смятаха Диксън за непоправим лъжец, но внимаваха да не го наричат така. Други мислеха, че той е добър човек, въпреки надутото му самомнение. Той е просто прекалено самоуверен, обясняваха те. Само смъртта или осакатяването биха поправили тази черта на характера му.

Диксън твърдо вярваше в личното оръжие. Според него завладяването на американския запад бе просто състезание между лъка и стрелата и Колт 44-и калибър. Африка? Копието против пушката. Марс? Тримерният „Колт“ против въртящия се нож. Водородните бомби разрушаваха градовете, но хората със своите оръжия завладяваха териториите. Защо да се търсят глупави икономически, философски или политически причини, когато всичко е толкова просто?

Той естествено имаше пълно доверие на Оръжието.

Като погледна назад, видя половин дузина подобни на кучета същества, които се бяха присъединили към първите три. Сега те вървяха, без да се крият с изплезени езици и бавно намаляваха разстоянието помежду им.

Диксън реши да изчака още малко. Шоковият ефект тогава щеше да бъде много по-голям.

Той бе вършил различни работи през живота си — изследовател, ловец, златотърсач, пътешественик по астероидите. Като че ли късметът го избягваше. Другите попадаха на изоставени градове, убиваха някой рядък звяр, намираха жила със скъпоценна руда. Той приемаше съдбата си весело. Проклет лош късмет, но какво да се прави? Сега беше радист, който проверяваше автоматичните сигнални станции на дузина незаселени светове.

Но по-важното бе, че той провеждаше изпитанието на най-новото оръжие в действителни условия. Изобретателите му се надяваха че Оръжието ще се превърне в стандартно въоръжение. Диксън пък се надяваше, че той самият ще стане образец с тази си дейност.

 

 

Бе стигнал покрайнините на джунглата. Корабът му се намираше на около две мили напред на една малка полянка. Когато навлезе в гъстата сянка на гората, чу веселото крякане на дървесниците. Те бяха оцветени в оранжево и синьо и го наблюдаваха от върховете на дърветата.

Мястото определено бе от африкански тип, реши Диксън. Надяваше се да срещне някой голям звяр, да се снабди с един-два прилични трофея. Зад гърба му дивите кучета се бяха приближили на двадесетина метра. Те бяха сиви и кафяви на цвят, с размерите на териери и челюсти на хиени. Някои от тях се криеха из храстите и бързаха напред да го пресрещнат.

Време бе да им покаже Оръжието.

Диксън го извади от кобура. Оръжието бе с формата на пистолет и доста тежко. Не бе добре балансирано. Изобретателите бяха обещали да намалят теглото и да подобрят прицела в следващите модели. Но на Диксън то му харесваше и така. Той му се възхити за момент, после освободи предпазителя и включи устройството за единична стрелба.

Глутницата се приближаваше с покашляне и ръмжене. Диксън се прицели напосоки и стреля.

Оръжието избръмча съвсем тихо. Напред, на сто метра, цял сектор от гората просто изчезна.

Диксън бе стрелял с първия дезинтегратор.

От отвора на дулото, с диаметър по-малко от инч, лъчът се бе разширил до максимален диаметър от дванадесет фута. В гората се бе появила изрязана конична секция, на височина до кръста му и дълга сто метра. Вътре в нея не бе останало нищо. Дървета, насекоми, растения, храсти, диви кучета, пеперуди, всичко бе изчезнало. Надвисналите в района на изстрела клони изглеждаха като отрязани с гигантски бръснач.

Диксън прецени, че е унищожил поне седем от дивите кучета. Седем животни с един изстрел, продължил половин секунда! Никакви проблеми от отклонения в траекторията, както с ракетните пистолети. Никаква нужда от презареждане, тъй като Оръжието имаше батерия за осемнадесет часа работа.

Идеалното оръжие!

Той се обърна и продължи пътя си, като прибра тежкото оръжие в кобура.

Беше тихо. Горските животни оценяваха новото събитие. След няколко мига те се съвзеха от изненадата. Сини и оранжеви дървесници заподскачаха по дърветата над него. Лешоядът се спусна по-ниско, а от далечината се приближиха още няколко чернокрили птици. А дивите кучета покашляха из храстите.

Още не бяха се предали. Диксън ги чуваше из гъсталака от двете си страни. Движеха се бързо и се криеха.

Той извади Оръжието, като се чудеше дали ще опитат пак да го нападнат.

Те опитаха.

 

 

Едно петнисто сиво куче се хвърли към него изпод храста. Оръжието избръмча. Кучето изчезна, както беше скочило във въздуха, а дърветата леко трепнаха, когато въздухът изпълни внезапно образувалия се вакуум.

Друго куче скочи и Диксън го унищожи, леко смръщил вежди. Тези животни не бяха чак толкова глупави. Тогава защо не можеха да научат този очевиден урок — че е невъзможно да се изправят срещу него и неговото Оръжие. Всички същества из галактиката бързо се бяха научили да се боят от въоръжения човек. Защо тези не можеха?

Без всякакво предупреждение три кучета се нахвърлиха от различни посоки. Диксън превключи на автоматична стрелба и ги свали като с коса. Вакуумът се изпълни с въздух, из който плуваха просветващи на слънцето прашинки.

Той се заслуша внимателно. Гората като да бе изпълнена с тихи звуци, подобни на покашляне. И други глутници идеха да се присъединят към битката.

— Но защо не се научават?

И той изведнъж се досети. „Не се научават — мислеше си той, — защото урокът е твърде незабележим!“

Оръжието дезинтегрира тихо, бързо, чисто. Повечето от кучетата, които бе ударил, просто бяха изчезнали. Нямаше агонизиращ вой, ръмжене, скимтене.

И на всичкото отгоре нямаше и силен звук, който да ги стресне, мирис на барут, щракване от зареждането на нов куршум…

„Може би не са чак толкова умни, за да разберат, че това оръжие убива. Може би не си и представят какво става. Може би си мислят, че съм безпомощен“ — помисли си Диксън.

Той тръгна с по-бързи крачки из тъмната гора. Припомни си, че над него не е надвиснала опасност. Това, че те не разбираха, че Оръжието е смъртоносно, не омаловажаваше неговите възможности. И въпреки това той щеше да настоява да се сложи приспособление за шум в следващите модели. Няма да е трудно. И звукът ще дава повече увереност.

Сега и дървесниците станаха по-смели и се спуснаха с оголени зъби надолу почти на нивото на главата му. Вероятно са месоядни, реши Диксън. С включено за автоматична стрелба оръжие той отрязваше огромни части от горната част на дърветата.

Дървесниците побягнаха, като пискаха към него. Отгоре се посипаха листа и малки клонки. Дори и кучетата се изплашиха за момент и се отдръпнаха от падащите отломки.

Диксън се ухили в себе си в мига, преди да бъде повален. Един голям клон, отрязан от дървото, падна върху лявото му рамо.

Оръжието падна от ръката му на около три метра от него, все още включено за автоматична стрелба, като унищожаваше храстите на няколко метра.

Той се измъкна изпод клона и се наведе за оръжието. Обаче един дървесник вече бе стигнал до него.

Диксън се хвърли по лице на земята. Дървесникът с триумфален писък развъртя дезинтегратора около главата си. По земята изпопадаха гигантски дървета, прерязани от лъча. Въздухът потъмня от падащи клони и листа, земята бе прорязана като от окопи. Едно завъртане на дезинтегратора преряза дървото до Диксън и изрови земята само на сантиметри от крака му. Той отскочи, но следващото завъртане едва не засегна главата му.

Беше загубил надежда. Но в този миг дървесникът изпита любопитство. С весел писък той завъртя Оръжието и се опита да погледне в дулото. Главата на животното изчезна без никакъв звук.

Диксън използва шанса си. Той се хвърли напред, прескочи един от окопите и хвана дезинтегратора, преди друг дървесник да се опита да си поиграе с него. Изключи автоматичната стрелба.

Няколко от кучетата се бяха върнали. Наблюдаваха го внимателно.

Диксън не смееше още да стреля. Ръцете му трепереха толкова силно, че съществуваше по-голям риск за самия него, отколкото за кучетата. Той се обърна и се запрепъва в посока на кораба.

Кучетата го последваха.

Диксън бързо възвърна спокойствието си. Той погледна блестящото Оръжие в ръката си. Сега изпитваше към него много по-силно уважение и доста страх. Много повече страх, отколкото изпитваха кучетата. Те явно не свързваха унищоженията в гората с дезинтегратора. Трябва да им се бе сторило нещо като внезапна силна буря.

Но бурята бе свършила. И отново бе настъпило време за лов.

Сега той вървеше из гъсти храсти, като стреляше напред, за да си разчисти пътя. Кучетата вървяха от двете му страни и не изоставаха. Той стреляше и в храстите и понякога улучваше някое от кучетата. Сега те вече наброяваха няколко дузини и се приближаваха към него.

„По дяволите — мислеше си Диксън. — Те не забелязват ли загубите си?“

После осъзна, че те може би не знаят да броят.

Той продължи да напредва. Вече не беше далеч от космическия кораб. На пътя му лежеше един голям пън. Той стъпи отгоре му.

Пънът оживя внезапно и яростно разтвори огромни челюсти точно под краката му.

 

 

Той стреля, без да гледа, държейки спусъка цели три секунди. Едва не засегна собствения си крак. Съществото изчезна. Диксън преглътна, залитна и се плъзна в дупката, която току-що бе издълбал.

Падна тежко и си изкълчи левия глезен. Кучетата заобиколиха ямата, като лаеха и ръмжаха към него.

„Спокойно — каза си Диксън“. Той очисти зверовете от ръба на ямата с два изстрела и опита да се измъкне.

Стените на ямата бяха твърде отвесни и гладки като стъкло.

Той опита отново и отново, като безсмислено хабеше силите си. После спря и се насили да помисли. Оръжието го бе вкарало в тази дупка и то трябваше да го измъкне от нея.

Този път той изряза наклонена рампа и мъчително се изкачи. Левият му глезен едва го удържаше. А болката в рамото беше още по-лоша. Онзи клон трябва да го е счупил, реши той. Използвайки един клон за патерица, Диксън закуцука нататък.

Кучетата нападаха на няколко пъти. Той ги унищожаваше, а оръжието натежаваше все повече в дясната му ръка. Лешоядите се спуснаха, за да се нахвърлят на прерязаните трупове. Диксън усещаше, че му причернява. Той се стегна. Не биваше да припада сега, когато кучетата го бяха заобиколили.

Корабът се виждаше. Той затича тежко и веднага падна. Няколко кучета се нахвърлиха отгоре му.

Той стреля и ги преряза на две, но отряза и малко от ботуша си. Едва не си унищожи пръста. Изправи се мъчително и продължи.

„Страхотно оръжие — помисли той. — Опасно за всеки, включително и за този, който го притежава.“ Искаше му се изобретателят му да е отпред.

„Представи си само! Да измислиш оръжие без звук!“

Той стигна до кораба. Докато се занимаваше с ключалката, кучетата се нахвърлиха. Диксън унищожи двете най-близки и се вмъкна вътре. Пред очите му причерня отново и почувства как му се повдига.

С последно усилие той затвори люка и седна. Най-после в безопасност!

Тогава чу тихото покашляне.

Бе затворил едно от кучетата вътре заедно със себе си.

Ръката му бе твърде слаба, за да вдигне тежкото Оръжие, но той бавно го насочи.

За един ужасяващ миг Диксън помисли, че няма да може да дръпне спусъка. Кучето разтваряше челюсти над гърлото му. Но рефлексът трябва да бе стегнал ръката му.

Кучето изквича веднъж и млъкна. Диксън припадна.

 

 

Когато дойде в съзнание, той лежа дълго, наслаждавайки се на великолепното чувство, че е жив. Щеше да си почине още няколко минути. После щеше да се махне оттук, далеч от чуждите планети, обратно в някой земен бар. Щеше да се напие до козирката. После щеше да намери този изобретател и да му нахлузи Оръжието на главата.

Само човек с мания за убийство би могъл да измисли оръжие, което не издава звук.

Но това щеше да стане по-късно. Точно сега изпитваше удоволствие, че е жив и лежи на слънце и се радва на…

На слънце ли? Вътре в космическия кораб?

Той седна. В краката му лежеше опашката и единия крак на кучето. Зад него се виждаше интересен зигзагообразен отвор в стената на космическия кораб. Беше широк около десетина сантиметра и дълъг около метър и нещо. През него влизаше слънчевата светлина.

Навън бяха седнали четири кучета и надничаха.

Докато е убивал последното куче, той бе разрязал космическия си кораб.

После видя и други цепнатини по кораба. Откъде пък се бяха появили те?

О, да, когато си проправяше път към кораба. Онези последни стотина метра. Някои от изстрелите трябва да са достигнали до кораба.

Той се изправи и огледа цепнатините. Чиста работа, помисли със спокойствието, което понякога е характерно за истерията. Да, господине, наистина много чиста работа.

Тук бяха и повредените кабели. Там се бе намирало радиото. По-нататък бе успял да унищожи с един изстрел резервоарите си за кислород и вода. Добър изстрел! А тук… Да. Е, направил го е все пак. Един наистина добър изстрел бе прерязал горивните тръбопроводи. И всичкото гориво под силата на гравитацията бе изтекло и образувало езеро около кораба, което вече попиваше в почвата.

„Никак не е лошо за човек, който дори и не се е опитвал да го направи — помисли, полудявайки Диксън. — И с горелката не бих могъл да го направя по-добре.“

Всъщност той изобщо не би могъл да го направи с горелката. Корпусите на космическите кораби бяха доста здрави. Но не чак толкова, че да устоят на доброто, старо, малко, сигурно, винаги улучващо Оръжие…

 

 

След една година, след като Диксън не бе се обадил, изпратиха кораб. Щяха да му осигурят прилично погребение, ако успееха да открият някакви останки и да върнат прототипа на дезинтегратора, ако го намереха.

Спасителният кораб кацна до космическия кораб на Диксън и екипажът с интерес огледа отворите и застиналия разтопен метал по цепнатините на корпуса.

— Някои типове не знаят как да се справят с оръжието — каза инженерът.

— Така е — потвърди главният пилот.

Те чуха звуци от удари откъм джунглата. Забързаха нататък и откриха, че Диксън изобщо не е мъртъв. Той си беше съвсем жив и пееше, докато работеше.

Беше си построил дървена барака и посадил наоколо й зеленчукова градина. Градината бе заобиколена с ограда. Диксън забиваше нов кол, тъй като един бе изгнил.

Един от мъжете завика:

— Ама ти си жив!

— Да, по дяволите — отвърна Диксън. — Малко ми беше трудничко преди да издигна оградата. Много са гадни тези кучета. Но аз ги научих на малко уважение.

Диксън се ухили и посочи един лък, който бе облегнат наблизо върху оградата. До него имаше колчан, пълен със стрели.

— Научиха се на уважение — продължи Диксън. — След като видяха няколко да се въргалят с колец между ребрата.

— Ами Оръжието… — запита главният пилот.

— А, Оръжието! — възкликна Диксън с весел, леко налудничав блясък в очите си. — Нямаше да оживея, ако го нямаше него.

Той се захвана отново за работа. Забиваше кола на мястото му с тежкия плосък приклад на Оръжието.