15 юли 2222 година от нашата ера, т.е. от началото на Великата Революция през 305-та, бе прекрасен и обикновен ден за планетата Земя и нейните околности.

Запъхтените атмосферни работници, угасили коварния тайфун „Машенка“ по средата на унищожителния му път, изтриха трудовата пот от челата си.

В плодородните крайбрежни развъдници на Гелхоландския залив откриха нова плантация с изключително вкусни миди „глория мунди“.

На няколко градуса от южния полюс изстискаха от недрата сто хиляди тона тайнствена мантийна паста.

В скромна хижа на брега на река Бикин, в дебрите на Усурийския резерват, медици, историци и ученици честваха единадесетия човек, неуморно живял три столетия.

Замяукаха и жалостиво запъшкаха стотици хиляди новородени, бъдещи лекари, учители, възпитатели, майстори, учени, спортисти и — какво ли не се случва? — велики писатели, художници и философи.

В града-парк на Марс млада майка шляпна своя петгодишен палавник, който насъскваше домашния си кибер да гони кокошките и да ги влачи за опашките.

Звездолети за свръхдалечни пътувания излитаха в Дълбокия космос и се връщаха на родните бази; влюбените закъсняваха за среща, караха се и се целуваха; поетите конструираха стихове, а майсторите създаваха поеми от метал и електроника; някой безстрашно влизаше в изпитателните камери, а някой безкрайно внимателно и с неимоверно търпение изследваше изведнъж закапризничило новородено… С една дума, в този ден, 15 юли, Човечеството живееше, както отдавна беше свикнало — на пълни обороти.

И все пак, точно в този прекрасен и обикновен ден се случиха редица извънредни събития, които сложиха началото на начинанието, станало впоследствие известно като „Експедиция в преизподнята“.

А всичко започна така.

В 3 часа и 16 минути по световното време щабът на Генералния дежурен по Всемирен съвет получи от Службата на околоземните космически станции съобщение, че в сектор 8-Ц току-що по неизвестни причини се е пръснал един от фокусиращите модули на субоптичния телескоп. На мястото на странната авария бе изпратена инспекторска група.

В 6 часа и 33 минути приемникът на Генералния дежурен записа съобщение от Управлението на Арктическото съдоходство. Атомният катамаран „Дмитрий Лаптев“ пътуващ от Дъч Харбър (Алеута) към Нагурская (Земята на Франц Йосиф), минавайки над южните части на планинския хребет Ломоносов, попаднал в гигантски водовъртеж със съвсем необикновена мощност. В продължение на няколко минути катамаранът отчаяно маневрирал, за да не позволи кръговия поток да го повлече, а после водовъртежът внезапно се успокоил, изхвърляйки на повърхността огромна маса пяна, наполовина с тиня (при дълбочина 960 метра!). Засега арктолозите не бяха в състояние да обяснят това явление. Предложиха на катамарана да напусне опасната зона на пълен ход. Там бяха изпратени хидроплани с научна група.

В 11 часа и 25 минути Службата на околоземните космически станции предаде докладна от своите инспектори. Според единодушното мнение на специалистите част от телескопа е била разбита от приблизително двадесеттонен тротилов заряд, който неизвестно как бе попаднал в геометрично фокусиращата камера. Поразителното обаче било друго. Сред отломките била намерена правоъгълна метална пластина голяма колкото лист от тетрадка, на която с калиграфски почерк било гравирано: „Привет от Великия Спрут, Майстор Крег и Кълчищената Стоножка!“

(Генералният дежурен беше виждал какво ли не, но за тези никога не беше и чувал. Той поклати глава и помоли незабавно да донесат този странен „привет“ при него в щаба.)

В 12 часа и 47 минути отново позвъниха от Управлението на Арктическото съдоходство. Този път беше самият началник на Управлението и изразът на лицето му бе като на дете, пред което показват фокуси с карти. („Знаем, знаем, всичко това е само ловкост на ръцете, нищо повече…“). Оказа се, че един от хидропланите, проверяващи зоната на небивалия водовъртеж открил в мътните от тинята води порцеланов цилиндър с капак на винт. Отвинтили капака. От цилиндъра изпаднало листче плътна жълта хартия, на което с червен туш пишело: „Взехме назаем от вас и няма да върнем два милиарда тона солена вода с рибата, медузите и прочие дреболии, и цялата я плиснахме като непотребна връз вашето Слънце. Не благодарим. За прошка не молим. Великия Спрут, Майстор Крег, Кълчищената Стоножка.“

Охо! Този път Генералният дежурен не взе да клати глава, а се намръщи и помоли арктическото съдоходство незабавно да му достави странния документ в щаба. После той доложи за събитията на председателя на Комисията по извънредни произшествия. Той го изслуша, вникна и каза:

— Идвам веднага с моя социолог. Тук при нас е доста напечено, но нищо, ще го отложим. А през това време вие извикайте всички останали членове от моята Комисия.

В 13 часа и 56 минути, в момента, когато председателят на Комисията и неговият социолог влязоха в кабинета на Генералния дежурен, на масата пред дежурния се появи найлонов плик, доставен по нулевата поща. Дежурният, мърморейки извинения, отвори пакета и в кабинета се разнесе слаба, но много неприятна миризма. Председателят на комисията подуши и каза:

— Газ.

Генералният дежурен също подуши и каза:

— Мазут!

Социологът също подуши, но замълча.

В пакета имаше два бели, пипани с изцапани ръце, плика. На единия пишеше „№ 1. Докладна до Всемирния съвет“. А на другия беше обозначено: „№ 2. Приложение“.

В докладната, подписана от някой си Александър Кушнер, старши хирург на плаващата ветеринарна лечебница „Моби Дик“ пишеше следното: „Днес, 15 юли, в 9 часа и 15 минути по световно време, «Моби Дик» е засякъл сигнал 803 от остров Черната Скала“. На него, старшия хирург А. Кушнер, му било известно, че на северния бряг на този остров се е настанило многобройно семейство — тюлени с големи уши, което сега се оглавявало от някой си Филка Трети, внук на известния интелектуалец Филка Първи. А сигналът 803 би могъл да бъде подаден само от същия този Филка Трети, тъй като според А. Кушнер по достоверни сведения на Черната Скала нямало други достатъчно разумни обитатели.

„Моби Дик“ поел курс към Черната Скала, изпращайки напред вертолет с отряд за „бърза помощ“, начело с него, старшия хирург А. Кушнер. Картината, която се открила пред отряда, била ужасна. Целият Северен бряг и принадлежащата нему огледална водна ивица били покрити с черна маса, която по консистенция, отблясъци с цветовете на дъгата, а особено по смрадта лесно можела да се определи като мазут. Около петдесетина нещастни тюлена, оглушали и натровени, леко се помръдвали или изобщо не показвали признаци на живот в тази отвратителна каша. Филка Трети бил намерен мъртъв в пещерата до аварийния радиопредавател. Ноздрите и очите на пострадалия тюлен били залепнали от мазута, който изпълвал и устата му, но движен от усилния инстинкт за запазване на семейството, той бил намерил сили в себе си и се добрал до педала, който включва сигнала 505…

(По-нататък в доклада доста подробно се описваха мерките, предприети от отряда за „бърза помощ“ до идването на „Моби Дик“ и приземяването на групата за почистване, извикана от Съветска Хавана.)

В разгара на спасителните работи един от лекарите забелязал някакъв блестящ предмет върху една стърчаща в мазутната маса отломка от скала. Когато го разгледали по-отблизо, установили, че това е зеленикава стъклена бутилка, може би от шампанско, затворена с коркова тапа и черен восък. Отначало не й обърнали внимание. („Стои си бутилката върху камъка, и какво?“), но после той, старшият хирург А. Кушнер, се доближил и видял, че в нея има не някаква течност, а свита на тръбичка хартия. Взели бутилката, но в бързането я изпуснали и счупили. Имали обаче късмет и успели да уловят хартията, преди да е попаднала в мазута. Когато се запознал със съдържанието, той, старшият хирург А. Кушнер, веднага разбрал, че чудовищното произшествие на Черната Скала не е случайност в резултат на игра на съдбата, не е и безмозъчно безгрижие, както се предполагало в началото, а нечие престъпно умишлено деяние и затова попада под юрисдикцията на Всемирния съвет. Писмото се препраща на Всемирния съвет в плика с надпис „№ 2. Приложение“.

Всички членове на Комисията по извънредни произшествия вече се бяха събрали в кабинета и Генералния дежурен сложи „Приложение“-то на проектора. По екрана запълзяха неравни редове, изписани с разкривени печатни букви.

Ето какво прочетоха те:

УЛТИМАТУМ

Земляни!

Надявам се, че се убедихте в нашите възможности и вече е време да разберете какво искаме от вас.

А ние искаме всичко на всичко да ни предадете цели и невредими, готови за незабавно използване по предназначение, следните личности:

Първо и най-важно — чудодейния доктор Итай-итай, когото вие незаконно пленихте и използвате за користните си цели.

Второ и също главно — моя бивш верен съучастник Мес, когото вие пленихте също толкова незаконно и измъчвате във вашите затвори.

Трето и не по-малко важно — свободния пират Двуглавия Юл, който, бидейки на служба при нас, предателски ни предаде и сега се крие при вас, страхувайки се от справедливо възмездие.

ЗАБЕЛЕЖКА. Ако вие поради характерното ви злосърдечие вече сте се разправили с упоменатите Мес и Двуглавия Юл и те не са сред живите, ние сме готови да се задоволим само с чудодейния доктор Итай-итай при условие, че изпратите главите на упоменатите по-горе личности като доказателство за смъртта им.

Предаването трябва да се извърши на 20 юли тази година точно в 13.00 часа по вашето световно време на остров Черната Скала, на същото място, където намерихте Ултиматума.

В уреченото време оставете упоменатите личности и/или доказателствата (чудодейния доктор Итай-итай цял и невредим във всички случаи) на уреченото място, а самите вие ще трябва да се оттеглите отвъд пределите на територията с център върха на острова и радиус от 30 мили.

Земляни, в случай че не се съобразите с нашия Ултиматум — сърдете се на себе си. Естествено, времената се промениха и ние не можем да взривим вашата омразна планета с всичкия й кислород, вода, хлорофил и червена

кръв, както, за съжаление, не можем и да угасим вашето мижаво жълто слънце, но запомнете, че един ден комарът ще застави лъва да моли за пощада. Ако не изпълните всичко точно според ултиматума, от 14 часа и 30 минути на 20 юли ние ще започнем истински да Ви пакостим. Ще ви напакостим толкова, колкото самите вие не сте си напакостявали никога през вашата история. Ще го правим, докато не постигнем своето. Ще ви пакостим поне сто ваши години (възможни са и малки почивки) във всяка точка на вашата планета и вашето околопланетно пространство, ще пакостим там и така, където и както е по-забавно за нас и по-неприятно за вас. Така че съгласявайте се веднага на условията ни.

От името на Триумвирата — Великия Спрут.

2.

Генералният дежурен гледаше членовете на Комисията, а те гледаха ръцете си. Всички като един бяха сложили ръцете си на масата. С председателя бяха седмина: четирима мъже (педагог, социолог, асенизатор и междузвезден летец) и три жени (кибернетичка, психоложка, лекарка). Най-възрастният беше над осемдесетте, а най-младата нямаше и тридесет. Генералният дежурен си спомни как един от Планетата на Старейшините на шега ги наричаше най-нервните хора на света. Вероятно имаше предвид необикновения им усет за социална заплаха. Впрочем всички те бяха от малцината в новото време, от онези всичко на всичко няколко десетки хиляди, които макар и веднъж през живота си са преживели смъртна опасност. Тъкмо те седяха около кръглата маса в кабинета на Генералния дежурен на шестнайсетия етаж на Двореца на Съвета, пред тях лежеше сребърната пластина със счупения субтропичен модул, пергамента от полярния водовъртеж и намирисващия на мазут лист от тетрадка от острова Черната Скала.

— Във всичко това има някакъв нездрав идиотизъм — замислено рече председателят.

— Долавя се — съгласи се междузвездният пилот.

— И още как! — обади се лекарката.

— Заговор на роботи — меланхолично предположи социологът. — Нашите майстори са си докарали беля.

— Правилно! — оживи се кибернетичката. — А за маскировка са сменили серийните номера с прякори! Как звучи само — Кълчищената Стоножка! Самата аз не бих се отказала от такъв прякор…

— Алиса, на твоята възраст не е прилично да си просиш комплименти — свадливо отбеляза лекарката. — И изобщо това са глупости — роботите… Какво общо имат тук вашите роботи? Това просто са шегички на нашите шизофреници, ето какво е!

— При вас има ли шизофреници, Магда? — с видим интерес попита председателят.

— При НАС има шизофреници — натъртено каза Магда. — При нас, което значи и при вас, Петър. Разбира се, те не са типични представители, но все още се срещат… Подобно на вашите изоставащи ученици.

— НАШИТЕ изоставащи ученици — натъртено каза председателят. — Нашите, което значи и вашите…

— Ама че простащина — намеси се изведнъж социологът. — Пишат така, сякаш всеки сополанко на планетата ги познава — разните там Велики Спрутове, Стоножки, Меси…

— Това всъщност е доста интересно — оживи се психоложката. — Стоножката — както и да е, но ние би трябвало да поназнайваме нещичко за чудодейния доктор, например… Как беше? Итай Китай?

— Итай-итай — поправи я председателят. — На старояпонски това звучи приблизително така: „Ой, боли ме…“

— Чудодейния доктор Ох Боли! — изстреля звездният летец осенилия го спомен от детските приказки.

— Аз нали ви казах — шизофреници — свадливо се обади лекарката.

— Майстор Крег — продължи замислено звездният летец. — Аз познавах един Крег, Джон Крег, живее в Сестрорецк. Отличен готвач… Наистина майстор… Но това не е той. Великия Спрут, хм… Доколкото знам, има един Велик Калмар. Живее в бугенвилската яма, дъвче синтетична мърша и никого не закача… дори с китовете не се бие…

— Костя! — прекъсна го председателят с упрек. Звездният летец млъкна и скришом намигна на хихикащата психоложка.

— Във всички празни приказки, изприказвани досега, има една свястна идея…

— Две — каза асенизаторът.

— Три! — обяви лекарката.

— Кажете втората и третата — предложи социологът, — а после аз ще изложа първата.

— Втората идея е банално ясна — каза асенизаторът. — Тези негодници може да са всякакви, но не и хора, или поне не причисляват себе си към хората, те са лишени от чувство за социална отговорност и затова са изключително опасни.

— Третата идея се състои в това — каза психоложката, — че те кой знае защо са сигурни, че ние отлично ги познаваме. А първата идея…

— Първата идея почти съвпада с твоята трета — избърза да уточни социологът. — А именно: някъде си, някога си и някак си човечеството вече се е сблъсквало с тях и здравата им е натрило носа.

— С което трябваше и да започнем — измърмори асенизаторът, стана и се отправи към Голямата Информационна машина.

— С какво точно разполагаме? — попита лекарката, наблюдавайки разсеяно как изящните пръсти на асенизатора безшумно подскачаха по клавиатурата на терминалния пулт. — Какво имаме освен общото усещане за огромна опасност, надвиснала над човечеството? Да се опитаме да направим първите изводи. Кой ще започне?

— Аз ще опитам — отзова се социологът. — Някъде наблизо се крие банда негодници, безпринципни и аморални мерзавци — нехора. Тази банда заплашва Земята и околоземното пространство. Те няма да нападнат нашите отдалечени бази и колонии, може би защото нямат необходимите за това технически възможности. Въобще, те не са в състояние да нанасят мощни удари, а само ще пакостят. Нататък. Някъде си, някога си и някак си ние вече сме се сблъсквали с тях, нанесли сме им сериозен удар, и освен това сме пленили, както те се изразяват, три личности. Кои са те — този чудодеен доктор, този бивш съучастник и този с двете глави?

— Двуглавия — поправи го председателят. — Двуглавия, Александър, а не с двете глави…-Той неочаквано млъкна и се хвана за носа. Всички с любопитство се вторачиха в него. Той се намръщи и с досада поклати глава. — Ех, мярна ми се някакъв спомен и изчезна… Добре, после, може би, ще се сетя… Извини ме, Александър. Продължи, моля те…

Социологът кимна:

— Продължавам. Тези личности са на Земята. В ръцете ни са, така да се каже, но кой знае защо са ни неизвестни. Това е много странно, защото една от тях очевидно представлява огромна ценност, щом заради нея бандитите са предприели такава авантюра и явно са рискували отново да си получат заслуженото.

— Добрият доктор Ох Боли — без да се обръща, измърмори асенизаторът.

— Да, добрият доктор Ох Боли. Вие, естествено, разбрахте, че тези негодници се нуждаят истински единствено от него и то — цял и невредим. А останалите — може и на части…

— Те са убедени — започна лекарката, — че ние добре познаваме този доктор Итай-итай и че го използваме, както те се изразяват, за своите користни цели…

Всички кимнаха и замълчаха.

— Свършихте ли, Александър? — попита лекарката. — Благодаря. Кой е следващият?

— Нека аз — обади се звездният летец. — Да погледнем на всичко това от гледна точка на техниката.

— Аха, техниката! — оживи се кибернетичката. — Надявам се, че това все пак няма да са роботи.

— Разбира се, че не са роботи — отвърна лекарката. — Петър недвусмислено се изказа по отношение на нездравия идиотизъм. Аз съм напълно съгласна с него.

— Точно така — каза звездният летец. — С това не може да не се съгласим… на пръв поглед.

— На пръв? — учуди се социологът. — А на втори?

— Хайде да погледнем проблема от другата страна — предложи летецът. — Космическият модул е разбит от тротилов заряд. Леговището на тюлените е изпоцапано с мазут.

— Впрочем — прекъсна го лекарката, — какво е това тротил?

— Тротилът е химически взрив — обясни звездният летец. — Доколкото си спомням, широко са го използвали преди четвърт хилядолетие. Сега понякога го употребяват при планински работи.

— Преди четвърт хилядолетие… — замислено повтори кибернетичката. — А мазута?

Без да се обръща от пулта, асенизаторът рече:

— Имало е такова течно гориво. Също преди около триста години… И знаете ли, приятели, по-миналата година решавах малък конфликт в ксеноботаническия парк край Бомбай. Тамошните юноши се домогваха до тамошната администрация, за да получат разрешение за една цистерна със същия този мазут…

— Какво? — учуди се председателят.

— За тор за ганимедските лалета — това са цветя, които растат на големите спътници на Юпитер.

Отново последва мълчание, този път нарушено от председателя.

— Отклонихме се. Продължавай, Костя.

— И така — архаичен взрив и отдавна забравено гориво. Пакост в околоземната орбита, пакост в океанските дълбини, пакост на неизвестен остров, позорно жестока и безсмислена… Но по какъв начин са извършени тези пакости? Болезнен идиотизъм… Може би. Но тук аз съзирам тънък психологически момент: да ни изплашат и объркате дива комбинация от допотопни и най-съвременни, неизвестни нам средства за борба…

— Какво имаш предвид? — мръщейки се, попита социологът.

— Е как… Впрочем, тези мерзавци лъжат, че ще изгребат водата от Арктика и ще гасят Слънцето с нея. Прехвърлянето на два милиарда тона през подпространството би предизвикало в неутронното поле такава реакция, която биха засекли чак в Тау Кит… А и какви мигновени мощности ще са нужни: трилион гигавата, милиарди нанокалории… не е възможно тази измет да има такива мощности, тъй като в противен случай не биха си играли да правят поразии на дребно, а за начало просто биха гръмнали Луната или, да кажем, Меркурий…

— А може това за арктическата вода просто да е лъжа? — попита социологът. — Може би си е на мястото, а те просто са успели по някакъв начин да я разплискат?

— Простете — смутено, но твърдо се намеси Генералният дежурен. — Дошло е съобщение от Службата на околоземните космически станции. Съгласно информация от един геодезически спътник в 6 часа и 3 минути световно време над Южния хребет на планинската верига Ломоносов е засечено място, където нивото на океана е спаднало с три и половина милиметра. След три минути нивото се е възстановило… И още нещо: в този район буквално в същото време безследно е изчезнал подводният ултразвуков фар. Още веднъж ви моля за извинение.

Той замълча. Всички внимателно го гледаха и той се закашля от смущение.

— Благодаря ти, синко — каза председателят. — Това е интересно.

— Тра-ла-ла! — подигравателно изтананика кибернетичката. — Нима може да се дене някъде такава маса вода? И то за три минути? Доколкото зная, два милиарда тона вода не са струйка дим, която изведнъж се изпарява в небето.

— В някое съседно пространство? — предположи председателят.

Звездният летец поклати глава.

— Изключено. Затова също са необходими чудовищни мощности. Не, тук има нещо друго, ново, доста по-хитроумно… Прави впечатление съчетаването на свръхтехнологии с архаичен тротилов взрив и с мазутно хулиганство. Естествено, решаваща дума ще имат специалистите, но сега в качеството на работна хипотеза предлагам да приемем, че кутиите с тротила са били вместени в херметична камера на околоземната орбита по същия начин, по който е била иззета водната маса от Ледовития океан и по който е бил изсипан мазута на брега на Черната Скала.

— А ти имаш ли представа по какъв начин? — попита социологът.

— Да, имам известни предположения, но…

— Ти ги кажи, пък ние ще се напънем над тях — каза лекарката.

Звездният летец се поколеба, но тутакси отсече:

— Не. Няма да ги кажа. За това не ми достигат нито точните термини, нито образи. А и може би греша. Защо да ви затормозявам главите?

— Правилно — рече председателят. — Нека специалистите да обяснят. Костя, свържи се там с-с-с… е, сам знаеш с кого от секретариата на Академията.

— Да! — тържествуващо извика асенизаторът и се обърна с въртящия стол към останалите. — Има, момчета! Открих единия, кучия му син!

3.

На читателя, който се е запознал с първите две части на нашата истинска приказка, може да му се стори странно, че добре известните му прякори, с които бяха подписани трите провокационни послания, не говорят абсолютно нищо на толкова компетентни земляни като членовете на Комисията при Всемирния съвет. Още по-странно може да му се стори, че дори могъщата Голяма Информационна Машина на планетата също се е затруднила, търсейки тези имена в бездънната си памет. Но всъщност обяснението е твърде просто.

Първо, от времето на разгрома на пиратско-промишления комплекс на Планетата на Негодниците са изминали около две десетилетия. Разбира се, че освободителният поход на Обединената Космическа ескадра завинаги е останал в аналите на най-прославените прояви на човечеството, но за акцията на троицата мускетари, оглавявана от флагман Макомбер, е отбелязано само в тясно специалните източници и дори там само се споменава за нея, без да се съобщават имена; а за пиратските главатари се казва, че са избягали в неизвестна посока. И би ли могло да е другояче в тези времена, изпълнени с велики и странни чудеса? Достатъчно е да споменем колосалната акция по спасяването на биологичния живот в системата Гама на Южната Корона! А създаването на Сенчестите Градове в екзосферата на Слънцето? А преминаването в царството на пространствата, съществуващи едновременно с нашето? Та до Велики Спрутове и Кълчищени Стоножки ли им е било на милионите и милиарди весели, дръзки и целеустремени ентусиасти?

Второ, колкото и голяма да е симпатията на автора към неговите герои, справедливостта изисква да признаем, че по характер и творчески възможности те с нищо не изпъкваха сред своите съвременници, дори можем да си кажем направо, че бяха съвсем обикновени люде и всички техни чувства, мисли и постъпки във всяка една критична ситуация винаги се оказваха типични за огромното болшинство. И би било странно да се очаква, че в техния свят, където грижата за родната планета и гордостта от родната цивилизация се бяха превърнали в социални инстинкти, някой насериозно и задълго би се удивил от решителността и безпощадността, проявени в отбиването атаките на космически негодници, въоръжени с отвратителен контрактор. Че как биха постъпили иначе?

Трето, по напълно разбираеми причини и по предложение на предпазливия флагман Макомбер, нашите герои се съгласиха никъде и никога да не споменават за чудодейния доктор Итай-итай, далечен потомък на Портос и на Галина. (Ние казваме по напълно разбираеми причини, а имаме предвид, причини, разбираеми само за тези наши читатели, които добре си представят какво означават така наречените парадокси на пътешествията във времето. На тях не трябва да се обяснява, а останалите нека ни се доверят, че тези причини са съвсем основателни.) Многобройните приятели и роднини възприеха и посрещнаха завърналия се жив и здрав Портос с възторг и без особено учудване — нещо, на което флагман Макомбер разчиташе. Пък и така бе прието при тях: смъртта на приятеля да се възприема със сдържана мъка, а ако се случи някой да възкръсне, то всички да ликуват и да се радват, без да разпитват много-много; та малко ли чудеса са възможни в нашето интересно време? Така името на чудодейния доктор бе останало забулено в дълбока тайна.

И накрая, четвърто — относно имената на Двуглавия Юл, бивш свободен пират и на Мес, бивш верен съучастник и изпълнител на най-сложните задачи на гнусновредителя Великия Спрут. Тук трябва да отбележим, че в началото на XXIII век на Земята и из нейните обширни колонии бяха пръснати вече около милион другопланетни жители от всички краища на видимата Вселена и дори от непознати области извън нея: дипломати, учени, наблюдатели, стажанти, студенти, емигранти, туристи, скитащи художници, артисти, поети, служители на религиозни секти, философи-фантасти и други подобни най-разнообразни личности, в това число и военнопленници, които не беше възможно да върнат по домовете, тъй като те отказваха да съобщят или въобще не знаеха откъде са родом. Съдбата на някои е твърде интересна и дори поучителна. Да вземем за пример бившия екипаж на „Черната Пирайя“. Ако читателят помни — той се установи на Марс. И така, белият гущер на сини точки и бивш радист Ка се запиля в пустинята, екологична ниша, пълна с местни мързеливи пясъчни крокодили, за да им преподава прогресивните идеи на труда и доброто. Огромната морска звезда и бивш артилерист Ки, който притежаваше изключителна дарба за мимикрия, двукратно без видима причина се размножи и то чрез просто делене, после организира колективно стопанство и скромно заотглежда декоративни кактуси за натурална размяна с бройлери. А бившият квартирмайстор, маймуната със странния леден метаболизъм Ку, се установи на Деймос като гид-експонат и се зае да обслужва училищните и чуждопланетни екскурзии, а в свободното си време пълнеше торбички с денатурирани диаманти, търкалящи се тук-таме на тази планетка.

Но всичко това е между другото. Надявахме се да покажем колко сложна беше задачата да се издирят двама военнопленници другопланетяни, загубили се като сламки в бурния океан на човешката цивилизация от началото на XXIII век. Особено ако си спомним, че единият от тях всичко на всичко бе причинил преди четвърт столетие някакви неприятности на една млада, с нищо не отличаваща се девойка, а другият също преди четвърт столетие бе лакействал при космически злодей с местно значение.

Но така или иначе тези двамата бяха открити. Вярно, че не веднага. И при това — по информация от меко казано необичайни, ако не причудливи канали.

Асенизаторът не се смути от обстоятелството, че техните имена не фигурираха в паметта на Голямата Информационна Машина. Той беше търпелив и настоятелен, а освен това имаше зад гърба си огромен опит в най-разнородни разследвания. След като изключи паметта, той пусна машината на свободно търсене по всички специализирани архиви на планетата. Вслушвайки се в разговора на приятелите зад гърба му, той не откъсваше поглед от празното табло. От време на време, както вече ни е известно, се включваше в този разговор.

— … Нека специалистите да обяснят — тъкмо казваше председателят. — Костя, когато свършиш…

И точно в този момент на екрана блеснаха буквите: „МЕС“.

— … свържи се там… — продължаваше председателят — е-е, знаеше кого в секретариата на Академията…

— Да! — тържествуващо се провикна асенизаторът и се обърна с въртящия се стол с лице към приятелите си. — Има, момчета! Открих единия, кучия му син!

И той отново се обърна с лице към пулта. Всички скочиха и се скупчиха около него.

— Мес… — прочете председателят, като чели не вярваше на очите си. — Наистина е Мес… О, Жозеф, намери го все пак! Ето това се казва професионалист.

— Нататък, нататък! — нетърпеливо ги прекъсна лекарката. Асенизаторът натисна с пръст един незабележим червен клавиш. Думата МЕС изчезна и на нейно място се появи ИНТРИГАНТ. Асенизаторът се озъби и отново натисна червения клавиш. Думата ИНТРИГАНТ изчезна, за да отстъпи място на МОШЕНИК.

— Хм… — обади се председателят. — Всичко това сигурно е така, но ми се иска по-подробно…

Кибернетичката се изкикоти. Асенизаторът енергично прошепна нещо и силно натисна червеното копче за трети път. Нещо подобно на дълбока въздишка се изтръгна от недрата на машината, „МОШЕНИК“ угасна и отдясно на ляво по таблото се заредиха букви и цифри.

АРХИВЪТ НА СЪВЕТА НА ИЗТОЧНО-СИБИРСКАТА ЗОНА, СЕКТОР ПИСМА НА ТРУДЕЩИТЕ СЕ. ГОДИНА 2215/298. ВХ 113 ОТ 16.05. ПОДАТЕЛ: МЛАДШИ НАДЗИРАТЕЛ НА САЙЪЛЪКСКИЯ КОТЕШКИ РЕЗЕРВАТ, ВРЕМЕННИЯ ГРАЖДАНИН НА ЧОВЕЧЕСТВОТО МЕС. СЪДЪРЖАНИЕ: ОБВИНЯВА ГЛАВНИЯ НАДЗИРАТЕЛ ДИКСЪН КАР В КРАЖБА В КРАЖБА В КРАЖБА НА КОТЕШКА ХРА-НА С ЦЕЛ ИЗХРАНВАНЕ НА СОБСТВЕНАТА КОТКА ОТ СИАМСКА ПОРОДА. ВЕРДИКТ НА КОНФЛИКТНАТА ТРОЙКА НА СЪВЕТА: ПОРАДИ НЕЛЕПОСТ ДА НЕ СЕ ОБРЪЩА ВНИМАНИЕ.

Пауза. Членовете на Комисията се споглеждат. Кибернетичката затиска устата си с ръка.

ГОДИНА2216/299. ВХ006 ОТ 13.01. СЪДЪРЖАНИЕ: ОБВИНЕНИЕ С/У СТАРШИЯ НАДЗИРАТЕЛ НА РЕЗЕРВАТА ВАЛЕНТИНА СИЗОВА В НАСЪСКВАНЕ НА КОТКИ С ТРИЦВЕТНА ОКРАСКА СРЕЩУ КОТКИ С ЧЕРНА ОКРАСКА С ЦЕЛ ЧЕРНИТЕ КОТКИ ДА НЕ СЕ ДОПУСКАТ ДО СОБСТВЕНАТА ТРИЦВЕТНА КОТКА. ВЕРДИКТ НА КОНФЛИКТНАТА ТРОЙКА: ПОРАДИ ГЛУПОСТТА ДА НЕ СЕ ОБРЪЩА ВНИМАНИЕ.

Пауза. Кибернетичката плаче. Председателят укорително говори на асенизатора:

— Е, Жозеф, очаквах всичко от теб, но…

— Аз пък какво съм виновен? — пули се асенизаторът.

Той изглежда стъписай. Както впрочем и всички останали.

— Това не е краят… — тихичко се намесва психоложката.

ВХ 037 ОТ 23.03. СЪДЪРЖАНИЕ: ОПЛАКВАНЕ НА МЛАДШИЯ НАДЗИРАТЕЛ СРЕЩУ ИВАН ВИЛКУ ЗА ОСКЪРБЛЕНИЕ ЧРЕЗ ДЕЙСТВИЕ, ИЗРАЗЯВАЩО СЕ В БОЛЕЗНЕНО ДЪРПАНЕ ЗА ХОБОТА, ЧУВСТВИТЕЛНО ВЛАЧЕНЕ ЗА КОЗИНАТА НА ВРАТА И РИТНИЦИ ПО МЕСЕСТИТЕ ЧАСТИ НА ТЯЛОТО, СЪПРОВОЖДАНИ ОТ НЕОСНОВАТЕЛНИ ПУБЛИЧНИ ОБВИНЕНИЯ В ИНТРИГАНТСТВО И ДОНОСНИЧЕСТВО. ВЕРДИКТ НА КОНФЛИКТНАТА ТРОЙКА: СТРОГО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ НА ИВАН ВИЛКУ ЗА ПРЕКАЛЕНО РАЗПУСКАНЕ НА РЪЦЕ, КРАКА И ЕЗИК; СТРОГО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ НА МЛАДШИЯ НАДЗИРАТЕЛ МЕС ЗА МОРАЛНО-ЕТИЧЕСКА НЕДОСТАТЪЧНОСТ.

Пауза. На таблото светва надпис:

КРАЙ НА МАТЕРИАЛИТЕ ЗА МЕС. КРАЙ.

Така успяха да се хванат за крайчеца на нишката. Асенизаторът незабавно се свърза с киберкадровика на Сайълъкския резерват, от него нишката се проточи до Всемирното сдружение на любителите на котки, продължи по-нататък — и след четвърт час от печатното устройство на терминала върху пулта падна справка, от която ставаше ясно, че:

— до септември 2203/287 година посоченият МЕС е заемал висок пост в йерархията на пиратско-промишления комплекс, установен на така наречената Планета на Негодниците в системата на двойната звезда в долния десен ъгъл на Малкия Магеланов Облак;

— на 21 септември 2203/287 година по време на освободителния поход на Обединената Космическа ескадра срещу Планетата на Негодниците посоченият Мес е бил задържан в плен от диверсионната група на флагман Макомбер. Поради оказано съдействие в тила на противника, а също и заради доброволността и ценността на неговите показания на следствието за престъпленията, извършени от пиратско-промишления комплекс на Планетата на Негодниците, а също и заради чистосърдечното му разкаяние пред Междупланетния трибунал, на него, на посочения Мес, било предложено да бъде репатриран, но той не само категорично отказал да съобщи координатите на своята родна планета, но и помолил за убежище на Земята, мотивирайки молбата си с това, че у дома непременно ще го обесят;

— на 11 май 2204/288 година Юридическата комисия на Всемирния съвет разгледала молбата на посочения Мес да му се определи статус на временен гражданин на Човечеството и взела решение да я удовлетвори, както препоръчва Законодателят, при заявена лична отговорност на трима поръчители, в случая на флагман Макомбер, спортиста Портос и майстор Атос;

— през юни 2205/289 година флагман Макомбер забелязал у Мес любов към домашните животни и го препоръчал на Всемирното дружество на любителите на котки…

Останалото бе ясно. За справка беше приложена холография на „посочения Мес“: страховит тип с криле на летяща мишка, с дълъг бял хобот, с малки изпъкнали очички под ниско челце, който едновременно приличаше на изправен в цял ръст слон и на пингвин със сива козина.

— Какъв урод! — с възхищение възкликна кибернетичката.

— Ето за този хобот са го дърпали — отбеляза психоложката.

— Е, добре — обади се социологът. — Хайде сега да помислим къде води всичко това…

— В Сайълъкския котешки резерват — веднага отвърна лекарката.

— В архивите на Междупланетния Трибунал — каза асенизаторът.

— И преди всичко при флагман Макомбер! — с вдигнат показалец каза звездният летец.

— Спомних си! — възкликна изведнъж председателят. — За този… с двете глави… двуглавия… — поясни той. — Аз имам правнук. Едно палаво момченце, казва се Антон и е на тринадесет години. Впрочем той е отчаян футболен запалянко. Играе в зоналния сборен отбор и, естествено, внимателно следи всичко, което става в света на футбола. Напи знаете момчетата колко…

— Знаем, знаем, не се отвличай — нетърпеливо го прекъсна социологът.

— Та ето какво си спомних — натърти председателят. — Преди два месеца…, не, преди три беше, през април… Тошка ми разказа, че Всемирната асоциация на любителите на футбола е разглеждала изключително любопитен казус. Лошото е в това, че го слушах с едно ухо, и не долових съвсем същността, но ставаше въпрос за един вратар, заради когото станала кавга: за един играч ли да го броят или за двама?

— Е и какво? Не протакай.

— Ставаше дума… Ето, сега си спомних точно. Точно. За двойно отбиване с глава от Двуглавия Юл!

Възцари се мълчание. Социологът взе „ултиматума“ и погледът му зашари по редовете. Звездният летец се обади с уверен глас:

— Не може да бъде.

— Както го чух, така ви го казвам — почти виновно се заоправдава председателят. — Двойно отбиване с глава от Двуглавия Юл. Самият аз не си вярвам, но какво мога да направя?

— Щом е толкова известен, защо Машината няма данни за него? — попита лекарката.

— Та той е любител — възрази социологът. — Има стотици и милиони такива на планетата, и двуглави, и безглави, и всякакви.

— Чудесна компания! — жлъчно обобщи кибернетичката. — Запалянко-коткар и футболист-любител!

— А доктор Ох Боли — този трябва да е някакъв… събирач на старинни трамвайни билети! — отново подхвана лекарката.

— Слушайте! — рече категорично асенизаторът и тупна с длан по пулта. — Хайде по-сериозно. Костя е прав. Трябва да се обърнем към флагман Макомбер.

4.

Майстор Атос и флагман Макомбер, ободрени и уморени след петкилометровото плуване, се бяха настанили в дълбоките кресла на верандата, пиеха горещ пунш и водеха спокоен разговор. И двамата бяха с широки хавлиени халати и домашни пантофи и нямаше никакво съмнение, че се намираха в пълно съгласие със себе си, един с друг, с Вселената, в която бе толкова интересно да работят, да се бият, да си почиват и изобщо да живеят.

Мекото полунощно слънце сияеше, полегатите черни вълни на студения някога, а сега и завинаги топъл океан с мек плясък заливаха полегатия чакълест бряг, а съвсем наблизо, на един хвърлей разстояние сънливо чуруликаха птици в сребристите корони на северните ябълки, заобиколили от трите страни старинна вила; откъм селото се чуваха невисоки младежки гласове, приглушена музика и момичешки смях и в същото време откъм океанските простори прииждаше, сякаш нашепван ек от разразил се гръм, утробно дихание и пръхтене — вече трето денонощие необозрими стада гренландски китове пътуваха от Норвежко море към богатите чукотски пасбища.

„Разговорът с приятел не може да върне младостта“ — беше казал някога, макар и по съвсем друг повод, но много точно един талантлив и тъжен руски писател. Флагман Макомбер и Атос не бяха се виждали почти двадесет години и, разговаряйки сега, изпитателно се вглеждаха един в друг, напрягайки се да определят какво се е изменило и кое е останало същото като в онези времена, вече забулени от завесата на забравата, когато те с оръжие в ръка, готови всеки момент да се хвърлят в смъртен бой, вървяха рамо до рамо през мрачните катакомби на Планетата на Негодниците. Оттогава в живота на всеки се бяха натрупали множество събития и преживявания, но това „рамо до рамо“ оставаше в душите им завинаги.

Атос посрещна стария си съратник с чиста и безкористна радост и на душата му беше леко. Флагман Макомбер го потърси по работа и затова се чувстваше неловко, Атос обаче усети тази неловкост и му стана малко тъжно и смешно.

В началото на двадесет и трети век все още се считаше за неприлично след двадесетгодишна раздяла да се появиш при приятел по работа и направо да му заявиш: „Старче, има тук една работа, възложиха ми нещо важно и ти си длъжен да ми помогнеш“. Затова флагман Макомбер не бързаше.

Той разказа как и с какво е преживял тези години, изтъкна малко известни подробности за събитията в Прозрачна Череполисица, за обсадата на Куберонската база, за дискусиите по проблемите на Далечното проникване, с чувство за хумор обрисува ролята си във фантастичния Катеричен инцидент, шеговито се оплака от настъпилото в семейството му женско надмощие („Шест дъщери, благородни ми Атос, представяте ли си?“) и след като си измоли стило и хартия, той доста умело и изразително нарисува своя приятел, един представител на разумна нехуманоидна цивилизация, възникнала на далечната планета Кгхрм.

Атос слушаше внимателно и с неподправен интерес, като често прекъсваше разказа с нетърпеливите си въпроси… И в това нямаше нищо чудно. Чудовищните потоци от информация, задръстващи света на Човека, го бяха свикнали на кратки, кратички, едва забележими съобщения; и макар всеки да съзнаваше, че зад всяко такова съобщение се крие цяло стълпотворение на съдби и идеи, впечатление правеше само наистина важното, огромното, вселенското, това, което имаше значение за самата история, не по-малко… И освен това всеки се занимаваше с работата си, която му се струваше важна и необходима за Комуната, иначе не си струваше да я върши… Затова в двадесет и трети век устните разкази на очевидците и участниците се възприемаха така, както навярно са се възприемали в кухнята на провинциален феодал от державинско време брътвежите на седналия край огъня войник-инвалид, уволнен след поредната турска кампания…

После Атос започна да разправя за себе си и дойде ред на флагман Макомбер жадно да слуша, нетърпеливо да задава въпроси и мислено да се тупа по бедрата от учудване… Разшифроване генетичната памет на минералите; холографска реконструкция на пейзажите, които метеоритът „наблюдава“ с целия си обем в момента на раждането си; прогностика на разпределението на масата и енергията в петмерното пространство на Нашия Космос… Това беше милионна част от всички технически (вече технически!) работи, които изнемогващото от любопитство Човечество извършваше и откъде ли обикновеният междузвезден летец-войник можеше да знае за тях?

После те помълчаха.

— Вие не се ли оженихте, благородни Атос? — попита флагман Макомбер.

— Не — отряза Атос.

— А нашите приятели какво правят? Галя? Портос?

Флагман Макомбер научи, че сега Галя и Портос живеят в Бирма, в Шуеняун, тъй като Галя е заета с тамошната местна ботаника, а на Портос му е безразлично къде ще спортсменства. Той води курс за скокове без парашут в местния интернат, а също и факултативен семинар за проникване през стени в Международното училище за първопроходци. Имат вече трима сина, все момчета, все майстори. Атос е доволен от тях. Най-големият сега е в Бандунгския проект, някакво крупно новаторство в полевата кулинария. Средният работел под вода, изтеглял магмопровод в Южна Атлантика. А най-малкият, Ваня, е любимецът на Атос…

— Той обещаваше да стане отличен интраоптик, караше практиката си в моите работилници и изведнъж тръгна със скитащи артисти…

— А вие огорчен ли сте, благородни Атос?

— Но моля ви, скъпи Макомбер! Самият аз навремето…

— И аз също, благородни Атос…

— Бяха прекрасни времена…

— Да, забележителни… Аз тогава обикнах.

— Аз винаги съм обичал…

Тук трябва да направим малко отклонение. Вездесъщата статистика на тази епоха показва, че всеки десети от учените, всеки осми от майсторите и всеки пети от спортистите в дните на своята младост изведнъж са изоставяли всичко и са поемали по нов път. Накъде? Накъдето им видят очите. Из просторите на планетата. По градовете и извън тях. По материци и океани. Някои от тогавашните социопсихолози твърде неудачно нарече това явление „освобождаване на първобитната енергия“. Глупости! Това бе самият живот, една от формите на съществуване на разумните белтъчни конгломерати, наречени Човек.

Обикновено те бродели в четни групи по шест-осем човека. Връщали се на работа след няколко месеца, често на семейни двойки, а след около десетина години отново… Но не е там работата.

По време на тези странствания се давал израз на артистичните способности, заложени по рождение във всяка личност. Те пеели, рецитирали стихове, разигравали цели представления. Пред кого ли? Пред който и да е. Пред първия срещнат, ако той е имал желание да ги гледа и слуша. Често се случвало въобще да нямат зрители или слушатели. Но най-много обичали да поразяват въображението на децата и подрастващите. И умеели да го правят!

Разбира се, те били много далеч от професионалните актьори, от онези наистина вълшебни лицетворци, способни психологически да се вживяват във всеки художествен образ, способни за миг да въвлекат аудиторията в пресъздавания от тях илюзорен свят, способни да накарат зрителя за броени минути да преживее цели епохи… Но и нашите умеели да вършат работата си. Те били толкова духовно близки до своята винаги случайна млада аудитория, така разбирали нейните влечения и хода на мислите й, че никога не се проваляли и краят бил винаги добър. Неслучайно в средата на двадесет и втори век със специално постановление Всемирният педагогически съвет призна несъмнените успехи на тези самодейни трупи и завинаги одобри веселата им дейност.

Той създаде една трупа — тихо разказваше Атос, усмихвайки се. — Нарече я „Бременските музиканти“. Имаше една такава весела музикална пиеска от далечния двайсети век, създадена от тогавашните владетели на детските души — Ливанов, Ентини и Гладков, талантливи руснаци, блестящи хора… Ваня изкопа отнякъде тази пиеска, малко я модернизира… Има огромен успех, особено в Източна Европа. Впрочем и в Япония. Представят я под открито небе… е, така и трябва. Всички деца от околните селища и интернати се събират да ги гледат, можете ли да си представите? Музиката е оригинална, старинна, това прави особено впечатление… повечето от стиховете също. Архаични са и не всичко се разбира, но това си има своята прелест, повярвайте…

Флагман Макомбер вдигна вежди. Да, несъмнено суровият Атос, немногословният Атос се е променил. Виж ти как е заговорил — страстно, проникновено… О, черни небеса на Вселената! Та очите му блестят! Флагман Макомбер предпазливо рече:

— Да, това сигурно прави впечатление!

— Разбирате ли, флагман Макомбер, всеки от нас, според възможностите си служи на децата. Но Ваня… Смея да твърдя, че той е роден интраоптик, но ако можете да го видите, когато излиза да играе пред децата!

Не, този непознат на флагман Макомбер най-малък син на Галя и Портос определено е любимецът на Атос. Флагман Макомбер се почувства съвсем неловко, проявата на подобни пристрастия никога не му бе допадала. Той се опита да смени темата:

— Впрочем, благородни ми Атос, вие кого имате предвид, когато говорите за децата?

Атос сви рамене.

— Това се разбира… Човешките същества на възраст до петнадесет години!

— Ха! Та в акцията на Куберон тези петнайсетгодишни стреляха от лъчевите карабини и умираха наравно с нас…

— И какво от това? Все едно, те са били деца, наши момчета и момичета, и това, което се е случило, това че им се е наложило да стрелят и да умират, е било тяхна беда и наша вина…

Те можеха да развият още тази тема, тъй като ветераните във всички времена обичаха да си почешат езиците на тази тема, но флагман Макомбер се предаде.

— На колко години е Ваня? — попита той. Атос учудено го погледна.

— Но, скъпи Макомбер! Ваня е вече на осемнадесет години и е голямо момче!

Тогава флагман Макомбер отпи от чашата си глътка изстинал пунш и тихичко каза:

— Атос, виждате ми се угрижен.

Атос устреми поглед към черните простори на океана.

— Както ви казах, трупата на Ваня представя „Бременските музиканти“. Разбира се, той промени някои неща. Вместо Магарето се подвизава Коня, вместо Кучето — Оранг, а вместо Котарака — Куче, шайката на разбойниците се състои от Подлата Стоножка и Злобните Тарантули… Впрочем ролята на Коня се изпълнява от веселия млад жребец О Гого, който има чудесен бас и е внук на племенника на професор Ай Хохо… — помните ли професор Ай Хохо, Макомбер? — той стажува в института на народите от Дълбокия Космос… А Принцесата се играе от Тзана, младо момиче от планетата Бангу, където има изумрудени небеса, сини луни и планини, покрити с дълбоки снегове. Тя е много красива, тази Тзана, има огромни зелени очи, бяла като сияние кожа, с леки като пух и тежки като самурена кожа пепеляви коси, но с нищо не е по-красива от която и да е красива девица-землянка… Тя има невероятен глас, специалистите й предричаха бъдеще на велика певица, а тя изведнъж избяга от Московската консерватория в трупата на Ваня…

Флагман Макомбер разбра каква е работата, но Атос привърши:

— Това не е първият случай на любов между деца на разумни раси, възникнали на стотици парсеци една от друга. Любовта на онези, предишните влюбени двойки, завърши катастрофално за тях. Съвременното познание е безсилно да обясни тези катастрофи. Сега разбирате защо съм загрижен, скъпи Макомбер, и с ваше позволение нека да не говорим повече затова.

5.

— А какво прави достойният Арамис? — попита флагман Макомбер.

— О, той до шия е затънал в работа, както винаги — отвърна Атос. — В Адис Абеба се е събрала мощна шайка от няколко хиляди метакосмолози и проектират използването на нашата бедна Слънчева система в качеството на нещо, което не е точно лупа, не е точно и призма, за дълбокия сондаж на Световните Обеми…

— Световни Обеми? Туй пък какво е?

— Трудно ми е да ви обясня, скъпи Макомбер. Това е на техен жаргон. Нямат нищо общо със световете и обемите, с които се занимаваме ние с вас. Знам само, че Слънчевата система се е оказала недостатъчна за тях и те смятат да включат в своя план и системата Апфа-Кентавър, летящата звезда Бърнард и още нещо, вече не помня какво…

— Какво пък — промърмори флагман Макомбер. — Големите кораби плуват надалеч…

— Само не го казвайте на Арамис — посъветва го Атос. — Той се смята за редови учен и, честно да си кажа, почти съм съгласен с него; той си има свои богове — академик Гей-Козак, професор Ванкингартен, гросмайстор Бум-ба от някакво си кълбовидно натрупване…

— Никога не съм чувал за тях.

— Аз също. Впрочем професор Ванкингартен неотдавна се е прочул с това, че е заформил едно скандалче във Всемирния съвет по професорските работи…

— Добре, както и да е — рече флагман Макомбер, като отбеляза за себе си, че ако се наложи, може лесно да намери Арамис на Земята.

— А за нашето чудовище, за нашето плашило Двуглавия Юл нищо ли не знаете?

Още в следващия миг флагманът се поздрави наум за въпроса си, защото Атос весело се разсмя.

— Разбира се, че знам, скъпи Макомбер, та аз ли няма да знам? Нали през всичките тези години Двуглавия Юл живя и сега живее при мен, тук, под пода!

Флагман Макомбер само плесна с ръце.

Да, вече седемнайсета година Двуглавия Юл живееше под основите на вилата на Атос в комфортна тристайна дупка с йодна вана и отопление от подземните извори. Толкова страшния от гледна точка на един землянин избор на жилище той обясни с хиляда причини, от които съществени бяха само две. Първо, през неопределени промеждутъци от време той заспиваше за седмици, дори за месеци, и тогава му беше нужен абсолютен покой. Второ, старият пират, както и преди, бе склонен към лакомия и неконтролирана употреба на живачно-пиритени коктейли, в резултат на което нещо в него често се разстройваше и тогава той неудържимо оригваше гъст серен газ, което, съгласете се, създаваше напълно разбираемо неудобство за съседите-земляни.

Но в общи линии той процъфтяваше, водеше с успех един кръжок по стрелба в съседното село и дори на два пъти посети университета, макар че постоянно не се явяваше на изпити и не предаваше курсови работи. А напоследък той страшно се увличаше от футбола и го считаха за един от най-добрите вратари на местния отбор. Особено му допадна футболът на Михаловиц.

— Чий футбол? — трепна флагман Макомбер.

— Не чий, а какъв. Спортно новаторство. Някой си Михаловиц, треньор на легендарния отбор „Черноморец“, който защитава теорията „футбол без ограничения“. Според неговите правила, вратарите, например, имат право да носят вратата на раменете си и с нея да обикалят цялото игрище, зрителите могат да вземат участие в играта… макар че вкараните от тях голове, мисля, че не се броят…

— М-да, човек явно не може да знае всички новости…

Впрочем, ето още нещо за любовта между деца от различни раси в Космоса. Двуглавия Юл се влюби. Точно по тази причина, както твърди той, няма никакво желание да се връща на родната си планета. Дали това е така или не — трудно е да се прецени, но фактът си остава факт: дясната му глава, онази, еднооката, е влюбена във възрастната възпитателка от съседната детска градина, а лявата се е побъркала по една другопланетянка, която е натурализирана от местното дружество на белите мечки. Този казус предизвика сред амуролозите радостно объркване, дори беше написана дисертация, която въз основа на този случай (любовта на Двуглавия Юл) веднъж и завинаги доказваше, че одухотворената любов възниква именно в мозъка, и в никакъв случай в сърцето, но за беда на дисертанта наяве излезе обстоятелството, че Юл има не едно, а цели три сърца…

— Къде е той сега? — попита флагман Макомбер.

— Мисля, че е на тренировка — отвърна Атос. — Искате ли да се срещнете с него?

— Да, интересно би било отново да видя стария негодник. А онзи малкия… е, как беше… пухкавия…

— Ятуркенженсирхив? Той умря. От старост. През миналата година. Живееше с Галя и Портос. Те го глезеха, той напълня, започна да важничи, а после изведнъж се промени, от бял стана матово-риж, козината му оредя, самият той се стопи, само едни очи му останаха… Нареди да извикат Двуглавия Юл и до края си лежа, държейки се за пръста му. Преди да издъхне, го помоли да му изпее дразнилката:

Ялуркенженсирхивец,

тирям-тирям-тирям!

Ти малък си пършивец,

тирям-тирям-тмрям!

Изслуша я, усмихна се и умря. Двуглавия Юл плака с три реда сълзи, удря главата си в стената, насила го упоиха с оцет…

Атос млъкна и флагман Макомбер с удивление видя как този суров, студен човек се обърна и изтри очите си с маншета на хавлиения си халат.

Бледото полунощно слънце беше преминало шалоник и бе започнало полегато да се изкачва на изток, океанът посиня, вълните се успокоиха и изгладиха, птиците утихнаха и на верандата повя мразовит утринен ветрец. Безшумният робот отново напълни чашите с горещ пунш.

Флагман Макомбер си помисли, че не бяха изминали и три денонощия, откакто той седеше на чаша леден малинов сок в една от приемните зали на Двореца на Съвета, и още не беше се съвзел от обзелия го шок след разговора, който изведнъж така внезапно го бе върнал към събитията отпреди много години. Облечен в протритата си, но винаги чиста и акуратно изгладена, черна, украсена със сребристо униформа на Космическия флот, той седеше изправен в креслото, рядко отпиваше от запотената чаша и чакаше. И най-проницателният наблюдател не можеше да забележи и най-малки признаци на объркване върху тясното му скулесто лице, покрито със сиво-кафяв загар.

Накрая вратата се отвори и в хола, дишайки тежко, влезе председателят. Той се отпусна в креслото си срещу флагман Макомбер, направи знак на робота да донесе разхладителни напитки и започна:

— Флагман Макомбер! Екстреното съвещание на Комисията по извънредните произшествия приключи. От името на Комисията ви изказвам дълбоката си признателност за съобщените от вас сведения. Те осветлиха много въпроси и допълниха информацията, която получихме от архивите на Междупланетния Трибунал и Космическия флот.

Нататък. Считам за свой дълг да ви запозная с обстоятелствата. В Комисията имаше дискусия. Ние знаем откъде се извършва нападението. Ние знаем дори по какъв начин се извършва. И накрая, ние не знаем обаче с какво оръжие разполага противникът. Изказаните опасения стигнаха до крайности. Леговищата на тюлените на Черната Скала бяха залети с мазут — дали следващия път няма да залеят с иприт детските плажове в Анапа? Взривиха с тротил космическия модул на околоземна орбита — няма ли следващия път да пуснат ядрена бомба в лунната база „Циолковски“? И така нататък. Дори беше дадено предложение Двуглавия Юл и Мес да бъдат предадени на противника и да се обясни, че доктор Итай-итай ще се роди едва след три столетия. Това предложение, разбира се, беше отхвърлено като капитулантско и несъвместимо със земната чест. Земята не може да се поддаде на шантаж, още повече че имаме основание да се съмняваме, че противникът ще повярва на истината за чудодейния доктор. Следите ли хода на разсъжденията ми, флагман?

— Тъй вярно, другарю председател — отвърна Макомбер. — Много внимателно.

— Нататък. Комисията обърна внимание на следните обстоятелства. От показанията на Мес пред Междупланетния Трибунал стана известно, че под разпореждането на този никаквец, паяка Майстор Крег, се намира така наречения пеленгатор на интелекта, апарат, който позволява откриването на носител на разум в посочен обем пространство. Навремето пиратите са използвали този апарат за търсене на разумни същества с цел използването на мозъците им… самият вие навярно си спомняте. И така, и трите сегашни удара на бандитите си приличат по това, че са нанесени там, където няма или в момента не е имало нито един жив човек. Защо?

Флагман Макомбер си позволи да се усмихне.

— Не закачай слона когато спи, лъва когато е гладен, а човека — никога.

— Точно така! — каза председателят. — Те се страхуват от нас, флагман. Ако не изпитват крайна нужда от чудодейния доктор, те никога не биха се осмелили да се напъхат в ръцете ни. А нуждата им очевидно е на живот и смърт, или както се казва, неволята е по-голяма от желанието. Комисията е единодушна за това. И наистина, представете си само, че заедно с двата милиарда тона арктическа вода при тях попадне, да речем, и някоя подводница, от онези подводни автобуси, които возят работническите смени от Материка до Подполюсната База и обратно… двеста юноши и девойки, които не зачитат нищо друго освен мама, тати и закона, който за тях е Всемирният съвет… и изведнъж Великия Спрут: „Горе ръцете, дечица!“ — а дечицата знаят, че в моторния отсек на борда има резервоари, пълни с антипротонно гориво!

За друг не знам, но флагман Макомбер без всякакво усилие можеше да си представи „дечицата“ в подобна ситуация. М-да, хубава картинка.

— Да допуснем — продължи председателят, — че бандитите също разполагате антиматерия. И какво? Ще избухне някоя ядрена схватка, чийто изход е твърде съмнителен… и какъвто и да е той, Великия Спрут ще види чудодейния доктор колкото ушите си без огледало. А това бандитите не биха допуснали. Ето защо, преди да се решат на хулиганството в Арктика, те десет пъти са прегледали тамошните води със своя пеленгатор, за да се убедят, че няма да хванат нищо друго освен риби и медузи…

И по-нататък. След като дискутира по наличната информация, Комисията стигна до следните изводи…

На това място председателят извади от горния си джоб лист хартия, бутна старинни очила на носа си и започна да чете:

— „Първо. Установен е груб шантаж от страна на извънземен противник, добре оборудван технически, безнадеждно изостанал психологически и решително необременен с нищо морално-етически.

Второ. Слабото ни място е отсъствие на сведения за местоположението на противника и за начините му за водене на бойни действия.

Трето. Слабото място на противника е, че изпитва крайна нужда от чудодейния доктор, което е и единствената причина за цялата авантюра.

Четвърто. Обявяването на всепланетна тревога се счита за неуместно. За ликвидирането на инцидента е достатъчно да определим един човек с голям опит, и да го упълномощим от името на Всемирния съвет да привлече всякакви доброволци, източници на информация, всякакви механични устройства, енергетични датчици и други, които той сметне за нужно да използва“. Ето това е, драги флагмане.

Председателят прибра листа и свали очилата.

— Флагман Макомбер, вие вече се досетихте — строго каза той, — че Комисията по извънредните произшествия избра именно вас и ви упълномощи за изпълнението на задачата!

Флагман Макомбер трепна и се върна към разговора с приятеля си.

— Извинете, благородни Атос — виновно рече той. — Казахте ли нещо?

Атос внимателно се вгледа в него.

— Драги Макомбер — тихо отвърна той. — Можем да смятаме неофициалната част от нашия разговор за приключена. Предлагам ви да преминем към деловата част. С какво мога да ви услужа?

Приглушен рев се разнесе от утробата на океана. Напрягайки зрението си, флагман Макомбер се вгледа в тъмната синева под рязката линия на хоризонта. В утринния простор там бавно се издигаха струи снежнобяла пара: китовете все плуваха и плуваха и нямаха край.

— Благородни Атос — прекъсна мълчанието си флагман Макомбер. — Обръщам се към вас като упълномощен от Комисията по извънредни произшествия. Моля да ме изслушате с възможно най-голямо внимание…

6.

Слънцето не се шегуваше и отдавна беше превалило стрик и полегато се търкаляше към обедник.

Уморени от деловата част на разговора и леко потиснати от стоварилата им се отговорност, Атос и флагман Макомбер спяха изтегнати на сянка направо върху тревата в градината. Атос сънуваше Тзана, девойката от Бангу, която кой знае защо имаше Галиното лице, а флагман Макомбер виждаше насън как Великия Спрут се извива в конвулсии (впрочем той никога не беше го виждал на живо).

Двуглавия Юл седеше до люка на своята колиба, от която лъхаше приятна хладина, поправяше механизма за затваряне на голям бял чадър и разсеяно бъбреше с домашния робот. Без каквито и да е обяснения му бяха заповядали да не се отдалечава и от туй любопитството го мъчеше.

Автоматичният предавател вече беше изпратил до записващите устройства на личните секретари-приемници на Портос и Арамис кратко изложение на събитията, разработен план за действия и покана да пристигнат при Атос на седемнайсети, местно време.

По заповед на упълномощения от Комисията по извънредни произшествия в Сайълъкския котешки резерват бе изпратен аерокар, който да вземе младшия надзирател и временен гражданин на Човечеството Мес.

Случи се така, че по същото време Ваня със своята принцеса Тзана връхлетяха в дома на неговите родители в Шуеняун (за читателя, който не знае, ще поясним, че това се намира почти в центъра на Бирманската комуна).

Изобщо, трябва да се каже, че за Ваня връхлитането беше любим начин да се появи на дадено място. Случвало се е да връхлети и полето в радиус от три километра се оглася от радостните гласове на децата, строгата педагогическа програма става на пух и прах, а възпитателите хем се сърдят, хем се смеят. Връхлети — и доброжелателен рев изпълва общежитието, звънко отекват дружески потупвания по раменете, дневният режим става на пух и прах и момичетата тичат да се погледнат в огледалото. Връхлети — и възхитени слоновете тръбят, късогледите носорози стават неспокойни, жирафите с очи на газели протягат шии за бучка захар и правилата за поведението на външни лица в царството на животните стават на пух и прах и чернокожите атлети-аспиранти се скупчват да поговорят с добрия веселяк.

Разбира се, Ваня никога не си позволяваше да нахлуе, да речем, в някой работещ заводски цех или в лаборатория по време на експеримент, или в зала за конференции, където се провежда съвещание, или в санаториум, ако там е мъртъв час: биха могли да го шляпнат зад врата, а и Ваня беше възпитан юноша. Той отлично си даваше сметка за това къде може и къде не може да връхлети, къде да влезе с достойнство, след като предварително е попитал за разрешение, и къде тихичко да се промъкне и да седне в някой ъгъл, за да не го изгонят. Но у дома, при мама и татко, самият бог му повеляваше да връхлита.

За негово голямо огорчение, у дома нямаше никой. Роботът доложи, че мама Галя е заминала за Мандалай по своите ботанически дела, а татко Портос вече второ денонощие демонстрира изкуството на нощни скокове без парашут в далечна Богота. Това беше много неприятно, защото точно в този ден Ваня бе решил да представи Тзана на родителите си не само като партньорка в чудесния поетичен спектакъл „Бременските музиканти“. Но нищо не можеше да се направи. Ваня вече беше решил да повика въздушен одър, на който да се върнат при трупата, която тези дни забавляваше децата и пенсионерите в Инсбрук, когато погледът му съвсем случайно попадна на пулта на приемник-секретаря, който стоеше на бащиното му бюро. На него с едва чуто изпискване се мъдреше червен надпис: „Изключително спешно! Изключително сериозно! Изключително задължително!“

— Почакай, Принцесо — каза той на Тзана и натисна копчето за включване на записа.

С каменно лице (този младеж умееше да придаде каменно, нищо неизразяващо изражение на лицето си) той изслуша известните ни вече събития. После изслуша и плана за действие.

„Скъпи Портос! Ти вече си съобразил в какво се състои замисълът ни. На 20 юли в 13.00 часа световно време противникът очаква да открие и да вземе от брега на Черната Скала групата за екстрадиране. Следователно имаме шанс да осъществим контакт с противника, преди да получим резултатите от научната, военната и техническа експертиза. Смятаме да подготвим малък сюрприз за Великия Спрут и бандата му. Вместо чудодейния доктор Итай-итай, оня измет Мес и затлъстелия Двуглав Юл, ще отиде някой от нас. Това е смъртен риск, естествено. Но ние ли ще отстъпим? Мислех, че нямам право да премълча пред теб. Никога не би ми простил това. Днес в 17.00 часа по мое време, в моята вила ще обсъждаме състава на разузнавателно-диверсионната група. Чакам те заедно с Галя. Флагман Макомбер те поздравява. Твой Атос. Постскриптум: ако ние все пак си заложим главите, зад нас ще е цялата Земя!“

Ваня изслуша края, изсвири някакъв мотив от Гладков и погледна Тзана. Ах, колко красива бе в този момент: свита на кравай в дълбокото кресло на Портос, почерняла от слънцето, чиста, с къса пола и широк елек. Тя отвърна на погледа му с безгрижния поглед на огромните си зелени очи.

— Ако загинеш, аз ще умра — каза тя. Ваня сви рамене.

— Нямам друг избор — рече той. — Баща ми вече загина веднъж заради тези мерзавци. Той не бива да ходи там… И освен това: пуркоа па?

— Разбира се! — съгласи се тя с усмивка на нежните си розови устни. — Пуркоа па? Аз казах всичко на всичко, че ако ти загинеш, аз ще умра. Като си помислиш, какво толкоз… Не ми обръщай внимание.

Ваня се извърна отново към пулта и натисна с пръст копчето. Записът изчезна. Той се поколеба, оглеждайки се разсеяно, а после махна с ръка:

— Това е. Сбогувахме се. Да вървим, принцесо.

Тя скочи леко, излетя от креслото като муха от стена и се изправи до него.

— Ваня! — прошепна тя. — Моят Трубадур! Нали това е единственият вид собственост при вас на Земята?

Само след час те бяха на брега на Ледовития океан.

Атос, Арамис и флагман Макомбер седяха около масата на верандата, на перилата се беше настанил Двуглавия Юл, целият от двете шии до стъпалата обвит в трико с цвят на яйчен жълтък. Той яростно въртеше и трите си очи и дрезгаво викаше с двете си гърла, разпръсквайки при това серни изпарения в свежия соленоват въздух:

— Аз преценявам това като недоверие! Саботира се ентусиазма! Разбира се, вие сте всякакви такива и онакива флагмани-мускетари, майстори-учени-химици, мъдреци-благодетели, а аз съм само любител-футболист, презрян вратар, че и двуглав на всичкото отгоре, съмнителен, нещастен изгнаник, парий, земен пленник. Душа нямам, съвест нямам, пистолети нямам, можете да ме обиждате и хич да не ви пука. А че в гърдите ми всичко гори, че през всичките двадесет ваши години, прекарани тук, ми се иска да довърша Великия Спрут — това вие с ограничената си мъдрост не можете да допуснете. Та те като ви видят там без мен — гордия, готовия на всичко, двуглавия — веднага ще ви сложат до стената. Аз не искам да се фукам, разбирам, че вие не ми вярвате и плюете на това, което тогава доктор Итай-итай каза, вие се изсекнахте и го забравихте, но аз оставям тук и две заложници, които струват повече, отколкото всички вие, взети заедно, разбирате ли? Поликсена Митрофановна от детска градина номер сто тридесет и едно и моята бяла пухкава мечка, прекрасната Алеоуолу, която цена няма. Знам, унижавам се, изгубвам и двете си лица, но ви моля на колене: вземете ме с вас! Въпросът е принципен! Мога да стигна и до Всемирния съвет, вие още не ме познавате! Всички си мислите: футболист, че и вратар, а аз мога много, и то страшно много мога…

Той рева, ръмжа, сочи с костеливия си пръст събеседниците си и пространството отвъд верандата, а Атос, Арамис и флагман Макомбер сериозно го слушаха и кимаха.

— Щом се е стигнало дотук, то знайте, че аз не съм по-лош от вас, никога не съм жалил живота си за работата, тогава ме взехте, а сега!…

В този момент в градината се разнесе песен, дрезгав мъжки глас и звънлив момичешки глас:

Няма нищо по-добро, брат,

Да бродиш с другари по белия свят!

С тях тревогите стават игри,

Обичаме пътищата, разбери…

По средата на думата Двуглавия Юл затвори и двете си усти и всички се обърнаха към градината, а там, под ябълката, хванати ръка за ръка, крачеха Ваня и Тза-на от планетата Бангу.

— Здравей, чичо Атос! — извика Ваня, изкачвайки се на верандата. — Здравей, чичо Арамис! Как я караш, стари Юл! А това е флагман Макомбер, ако не греша? Здравейте, много ми е приятно.

— Ти? — крайно учуден възкликна Атос, вдигайки вежди въпросително.

— АЗ СЪМ ВМЕСТО НЕГО! — с нетърпящ възражение тон и малко страховита интонация отвърна Ваня.

Стъписаните Атос, Арамис и флагман Макомбер се спогледаха, а Двуглавия Юл, озъбвайки и двете си щукови челюсти, изтрака в костеливите си длани.

— Здравейте, чичо Атос — като сребрист звън прозвуча поздравът на Тзана, която в същото време направи книксен^[1] пред майстора.

Атос кимна намръщено.

— Здравейте, чичо Арамис!

— Здравей, котенце — разсеяно отвърна Арамис.

— Здравейте, флагман Макомбер!

Много сериозният и съсредоточен флагман Макомбер стана и вежливо наклони глава.

— Радвам се да се запознаем, мис — произнесе той.

— Здравей, чудати приятелю — каза Тзана, обръщайки се към Двуглавия Юл.

Двуглавия Юл засия. Двуглавия Юл скочи от перилата с разтворени длани. Двуглавия Юл стисна Тзана за тесните раменца, а после я целуна по челото — първо с дясната, после с лявата глава. Двуглавия Юл каза:

— Здравей вечно, звездичке! И защо си толкова слабичка? Здрава де, но все пак също така слабичка и деликатна. А аз пък ти измайсторих кукла, тя е в колибата ми, ще тия подаря… Как си? Доволна ли си от живота? Банка да не те обижда? Ако има нещо, ти само ми кажи, а аз него… такова… шията… обществено порицание… А?

И Двуглавия Юл, бивш лют пират и многократен убиец, се обърна към Ваня и закачливо го ръгна в хълбока с железния си пръст.

— С мен ще си имаш работа заради Тзаничка, чуваш ли? — изръмжа той.

Кой знае как би завършила тази трогателна сцена, но в този момент иззад дърветата се появи масивна слонопингвинска фигура и проговори с нагъл скрибуцащ бас:

— Тук ли ме викаха? Да не би да греша? Двуглавия Юл облещи очи.

— Ха! — изрева той. — Старият хобот! Крилатият шопар! И ти ли си тук? Значи не си мухлясал през всичките тези години! Ето ти на, цялата стара банда е налице! След толкова години…

— Млъкнете най-накрая, Юл — строго се разпореди флагман Макомбер. Изглежда той пръв се съвзе от психическия шок, предизвикан от появата на Ваня и неговата приятелка. — Млъкнете и ни оставете да работим. — После се обърна към слонопингвина: — Да, Мес, тук ви повикаха. Не грешите. Качете се на верандата.

Шумолейки с ципестите си крила, чиито краища се влачеха по стъпалата, Мес предпазливо се дотътри при останалите. Той изглеждаше така, сякаш очакваше всеки момент да го зашлевят.

— Официално заявявам — започна той, закотвяйки се безпогрешно пред флагман Макомбер, с присвити като на прасе очички, вторачени някъде над него. — Заявявам незабавно и официално: обвинението на директора на резервата срещу мен, че поощрявам поверения му котешки контингент към разпътство, е грешно. Признавам грешката. Официално. Изключително поради усърдие и старание. Готов съм да си понеса заслуженото наказание.

— Това се казва мерзавец! — възхити се Двуглавия Юл.

Ваня хвана Тзана за ръка и я отведе в ъгъла на верандата. Настани я в плетеното кресло, застана зад гърба й и скучаещият му поглед се зарея в океанските простори.

— Мес — със строг глас се обади флагман Макомбер, — вашите дребни гадости от Сайълъкския резерват не ни интересуват. Макар и движен от хуманни съображения, характерни за всеки гражданин на Човечеството, длъжен съм да ви предупредя, че все някога ще си получите заслуженото. Търпението на гражданите на Човечеството е велико, но не е безкрайно.

— Ще ти откъснат хобота, зловонен тулуп! — с ликуващ глас обяви Двуглавия Юл.

— Замълчете, Юл — сърдито каза флагман Макомбер.

— И така, Мес, тук никой не се интересува от глупавите ви интриги, повиках ви за друго.

— Оставям се във вашите ръце, флагман Макомбер — смирено изскрибуца Мес. — Уповавам се единствено на вашата справедливост.

Старият скот изобщо не изрази учудване при вида на толкова познати хора (винаги се запомнят хората, които със зареден пистолет са те измъкнали от собствената ти бърлога). Той съобрази, че тук няма да го бият и да го влачат за хобота и малко се поуспокои. Впрочем веднага стана ясно, че рано се е успокоил.

— Предоставя ви се случай — каза флагман Макомбер — да окажете голяма услуга на приютилото ви Човечество.

— Винаги готов! — тутакси изстреля Мес.

— Подготвяме експедиция в сегашното леговище на Великия Спрут и ви предлагаме да се включите в нея.

Върху широката сивкава физиономия на Мес видимо започнаха да избиват мехурчета от непреодолимия ужас, който изпита, и той бавно заотстъпва назад, докато крилете му опряха перилата. После вдигна бледата си четирипръста ръка и замаха с длан пред очите си.

— За! Нищо! На света! — изскърца той.

— Чудесно — със задоволство реагира флагман Макомбер. — Вие удовлетворен ли сте, Атос? Така. И вие ли, Арамис? Аз също. Нашият морално-етичен дълг е изпълнен. Констатирам, че присъстващият тук временен гражданин на Човечеството Мес категорично отказа да вземе участие в действията против Великия Спрут.

— В ни! Какъв! Случай! — изсъска Мес като при последно издихание.

— Разбрахме това — хладнокръвно потвърди флагман Макомбер — Юл, бъдете така любезен, заведете Мес в колибата си. Утре сутринта ще го изпратим обратно в неговия коткарник и занапред да не се мярка никъде другаде на тази планета!

Почти припаднал, кланяйки се и бърборейки благодарствени слова, Мес запълзя по стъпалата на верандата. Двуглавия Юл го последва, като се кискаше и го подканяше с безболезнени ритници.

— Хайде, хайде — уговаряше го лявата глава. — Пълзиш като въшка на мокро, куц хобот…

И точно когато те се скриха зад ъгъла на вилата, Ваня застана в средата на верандата.

— Доколкото разбирам — отчетливо заговори той, — тук се провежда военен съвет. Още в древността на военните съвети първо са давали думата на най-младия. Какво пък… Като изключим флагман Макомбер, с когото се виждаме за първи път, всички отдавна ме познават и ме обичат. Естествено, различно. Вие, чичо Атос. Вие, чичо Арамис. Ти, Принцесо. И временно отдалечилият се Юлка с двете глави, който още като бебе ме е дундуркал.

— Изглежда, аз също те обичам… — измърмори флагман Макомбер.

Ваня весело го погледна.

— Благодаря, чичо флагман. И така, аз знам всичко — прочетох посланието ви до баща ми. Умея да стрелям с осем вида оръжия. С лявата ръка вдигам петдесет килограма, мога четвърт час да престоя под водата без кислородна маска. Моля за едно. Не казвайте нищо на мама и тате, докато не приключи тази история. Предлагам в разузнавателно-диверсионната група да влязат: флагман Макомбер като командир, Двуглавия Юл и аз. По-добре няма да го измислите.

Ето ти на.

Флагман Макомбер неволно кимна.

Атос замижа.

Арамис невесело се усмихна.

Тези хора никога не се поддаваха на страха за себе си. И никога не се съмняваха в мъжеството на ближните. Но…

— А какво би казала Галя? — промърмори Атос. — А Портос?

— Портос беше точно на осемнадесет, когато направи таран на контрактора — твърдо рече Арамис.

— Прието — потвърди флагман Макомбер, упълномощеният от Комисията по извънредните произшествия.

И всички, а заедно с тях и Ваня, станаха. Никой не се решаваше да погледне Тзана, която седеше в плетеното кресло в ъгъла и безгрижно се усмихваше. Ала очите й! — в големите й зелени очи нямаше усмивка…

Около полунощ Арамис изостави Атос и флагман Макомбер и, дишайки тежко, излезе на верандата. „И на таралежа му е ясно — с умора и същевременно с яд мърмореше той. — Елементарна деформация на пространството и времето в гънките на дисплузивните слоеве при наслагването на паралелните пространства… Само войниците и техниката биха могли да се съмняват в това“ — мислеше си той и с краищата на пръстите си разтриваше, мръщейки се, слепоочията си, разяждани от пулсиращата болка, предизвикана от непрестанното тропане на печатните устройства, които бълваха безкрайни ленти с преценките и разсъжденията на най-големите авторитети на Академията на науките, а също и с послания от бивши съратници на флагман Макомбер, които предлагаха ръката и меча си за делото.

Полунощното слънце меко сияеше на шалоник, чуваше се плясъкът на черните вълни, заливащи чакълестия бряг и сънното чуруликане на птиците в клоните на северните ябълки… а гренландските китове вече бяха заминали на изток и прохладният вятър не донасяше нито звук от океанските ширини.

Веднага след приключването на военния съвет, Ваня излетя нанякъде. Той отказа да се запознае с научно-техническите ориентири, зададени от Академията на науките. „Имам си свои източници на информация — загадъчно каза той. — Да видим кои са по-верни…“ Целуна Тзана и изчезна.

А Тзана стоеше до перилата на верандата и гледаше към океана. Когато Арамис влезе и се строполи в креслото до масата, отрупана с местни ястия и напитки от всички краища на планетата, тя рече след минута, без да се обръща:

— Чичо Арамис, вие имате ли деца?

Арамис, който си беше направил голям сандвич от раци, морско зеле и майонеза, замря.

— Хм…-замислено измърмори той. — Как да ти кажа… Сигурно имам нещо подобно. В къщи винаги се мотаят някакви сополанковци и сополанки. Те ме обичат, аз тях — също…

Както и преди, без да се обръща, Тзана рече:

— А аз може би никога няма да имам деца.

Арамис не можа да измисли нищо в отговор. Впрочем, не се и опита.

Ако през тази нощ някой беше направил десет крачки на юг от вратата на верандата, щеше да се озове пред отворения люк на колибата на Двуглавия Юл, откъдето се носеха възбудени гласове.

Двуглавия Юл не беше пожалил от царската водка за стария враг и Мес беше мъртво пиян.

— Аз съм жалък! — плачеше той, перейки криле. — Аз нямам Родина! Там всички взеха оръжие в хоботите си, а аз избягах!… Избягах като последна гад! Всички предадох! Разбираш ли ме, Юл? Обеси ме! Ще увисна с удоволствие! За хобота!

— Заспивай, мерзавецо. Лягай и заспивай. Прищяло му се да воюва, на бесилото да иде. На кого си притрябвал, слонопингвин такъв!… Заспивай, ти казвам, че ей сега ще те халосам!

7.

20 юли на 2222-ра година от нашата ера, т.е. от началото на Великата Революция през 305-а, бе прекрасен и обикновен ден на планетата Земя и нейните околности.

Той бе прекрасен и обикновен за цялото Човечество — с изключение на неколкостотин негови граждани, участващи в операцията „Контраатака навътре“.

Точно по пладне според световното време, трима от тях кацнаха с хидроплан на северния бряг на остров Черната Скала. Пилотът, който през целия път беше мълчал, стисна ръцете на тримата така, че изпращяха, а преди да натисне газта, викна над целия Велик, или Тих, океан:

— Нека тази измет знае, че ако с вас се случи нещо, ние при дявола ще идем, всички времена и пространства ще преобърнем, но ще намерим свърталището им и така ще ги смажем гадовете, че и за враните няма да оставим!…

На това флагман Макомбер, като се огледа набързо, изръмжа:

— Е, не се надувайте толкова, не трябва. Кой не може да руши и да пали?

На лицето на Ваня се появи подобие на мила усмивка.

А на Двуглавия Юл му затрепера под лъжичката: той знаеше, че заканите на пилота не са само хвалби — ох, колко добре знаеше! Въображението на бившия пират беше, направо да си кажем, доста ограничено, но и то му стигаше, за да може ясно да си се представи на мястото на Великия Спрут, когато земляните… Двуглавия Юл отново се разтрепери и се опита да мисли за нещо приятно, като машинално поправи черната превръзка на дясното око на дясната си глава.

Хидропланът отлетя и те останаха сами.

Всъщност, какво значи — сами? Преди един ден случайно прелитащ над острова вертолет с отличителни знаци на Морвет службата разпиля върху скалите и крайбрежните води хиляда и петстотин безцветни капчици, големи колкото главички на топлийки, хиляда и петстотин неутринни телепредавателя, които незабавно започнаха да предават репортажи за острова и околностите му. Предаванията се приемаха от хиляда и петстотин екрана в щаба на Двореца на Съвета.

Там трябваше да видят какво щеше да се случи.

Всъщност подходящата и отговаряща на известните факти хипотеза вече беше изработена. Съвременната наука се придържаше към представата за Метакосмоса като съвкупност от всички мислими и немислими пространствено-времеви системи. Бяха известни паралелни и перпендикулярни пространства, чиито измерения са повече или по-малко от три на брой, пространства, затворени в себе си и пространства, отворени в реалната безкрайност, и прочие главоломни, представяни само математически квази-, псевдо– и есекосмоси, които дори не биха могли да се присънят на обикновения човек, художник или артист, по време на следобедната му дрямка след прекалено сития обяд. А ако, не дай си боже, това се случи на някой обикновен художник или артист, то той ще скочи от хамака или креслото си и задъхан, ошашавен, с разцентрован поглед и даже без да се вчеше, ще отърчи право при своята жена или приятелка, за да я помоли с разтреперан глас тя никога, никога, никога… а какво „никога“, няма и да се доизкаже, защото сам не знае какво…

Хипотезата за така наречената „пространствена матрьошка“ беше разработена само донякъде. Бяха работили по нея отдавна, но беше напълно беше забравена заради абсолютната й непрактичност. Същността й се изразяваше в признаването на възможността за съществуването на система от пространствено-времеви континууми, вмъкнати един в друг по принципа на познатата древноруска играчка. Метриката на тези вмъкнати един в друг космоси е строго корелирана от известния постулат, който гласи, че ритмичността по темпото на протичане на времето е винаги постоянна величина. Казано простичко, ако в някой друг космос, „вмъкнат“ в нашия Космос, дължината на вълните, излъчвани отдаден атом, е милиони пъти по-малка отколкото при нас, то и времето там тече със скорост, която е милиони пъти по-голяма. Елементарните изчисления показваха, че космосите с по-голяма и по-малка ритмичност от нашата са по-нестабилни и на теория не се изключваше възможността от тях да се пробиват „дупки“ или „фунии“ във всяка точка от нашето пространство при съвсем малък разход на енергия. Според Арамис, подкрепян от именити специалисти на Земята и от други приятелски светове, тази хитроумна гад Майстор Крег беше успяла да създаде устройство за хулигански нападения срещу нашия Космос, но отвътре. Така че противникът по всяка вероятност не бе избягал от Планетата на Негодниците в системата на безименната неутронна звезда, а… О-о, с тези хипотези за вселени с други измерения човек можеше да се побърка… Разбира се, че са избягали в системата точно на безименната и точно на неутронната звезда, само че не в нашия Космос, а в един от тези, които са буквално под краката ни. Нали там също има вселена на милиарди светлинни години със свои галактики и със свой разум, само че малко по-нестабилна, отколкото нашата… Сигурно там противникът се е свил, може би дори десеторно, и времето за него тече десет пъти по-бързо. Старост-нерадост, казват хората, и сигурно точно заради това срочно им е потрябвал чудодейният доктор… Но това са разсъждения от житейски характер, така да се каже, а хипотезата не изключва притегляните маси в едновременно съществуващите „матрьошки“ да са някак си свързани, и тогава какво излиза — че някъде вътре в нашата Земя, на разстояние, достатъчно за преход през измеренията, също има… планета?

Тази хипотеза получи съвсем неочаквано потвърждение. Както вече знаем, веднага след военния съвет Ваня тръгна към някакъв свой източник на информация. Работата беше там, че той познаваше някой си Пупа, който благополучно караше вече шестото си столетие и широките културни маси го познаваха едва ли не като литературен персонаж по име Шкембестия Пацюк. Произходът му бе забулен от мрака на неизвестността. Категорично никой не знаел дали той е човек или реликт на онези диви култури, които са процъфтявали на планетата ни много преди питекантропът за първи път с косматата си лапа да надене на прът камък с дупка, а после са загинали поради несъществени вече причини.

Доколкото помни Чудното Приднепровие, Пупа винаги е живял на едно и също място — отначало в пещера, после в землянка, а от осемнайсети век насам в бяла къща на десния бряг на Ворскла, на десет версти северно от славната Полтава; в страшните години на нашествия и граждански размирици заедно с партизаните ходеше в горите; занимаваше се със знахарство, в най-широкия смисъл на думата, ревниво изграждаше репутацията си на познавач и едва ли не тартор на така наречената нечиста сила, а през свободното си време се отдаваше на гастрономически наслади — той обожаваше пелмени в сос от телешко или вареники със сметана, може и със сладко.

В описваното време прясно варосаната му къща имаше бостан и пчелин, обградени с метални пръти, и махленските деца, които бяха големи майстори на неутринния моделизъм, на хиперпространствените двигатели и подводния спорт, постоянно го нападаха за дини и пъпеши, а той се преструваше, че нищо не забелязва, кискаше се под сивите си мустаци и правеше така, че дините и пъпешите му да не свършват.

От време на време, освен невероятния си апетит, симпатиите към малчуганите и ясновидските си таланти, Пупа проявяваше и други способности. В нашия век на нечуван разцвет на позитивните науки и технологичния прогрес, в нашия твърде рационалистичен век, току у някой ни в клин, ни в ръкав се зароди смътна надежда за интуитивно познание, за най-краткия път за откриването на истината. Понякога, че дори и няколко пъти в годината, се случваше блестящи учени и майстори от Москва, от далечния Хошимин, от още по-далечния Макаров на Титан, да прекрачват прага на неговия дом; те идваха и с преклонение излагаха вкратце лелеяната си идея, заветното планче, носеното в сърцето проектче, чакайки единствен отговор: ще се получи или няма да се получи. Странно и засега съвършено необяснимо, но Пупа никога не грешеше. Случвало се е да поглади гигантския си корем и да отсече: „Ще стане. Дерзай.“ И непременно става. Естествено, след много труд и усилия, но се получава! Ако пък Пупа каже: „Не става. Остави.“, това е краят. Ако щеш цял живот блъскай, но нищо не излиза. Даже маститите академици си имаха такъв лаф — „ходих при Пупа“ — използваха го, когато някой от колегите, увлечен от завладяла го идея, след дълго блъскане изведнъж охладняваше към нея и се заемаше с нещо съвършено различно.

Та след военния съвет Ваня се запъти точно към този Пупа, Шкембестия Пацюк.

И всичко тръгна по сценария за оня ковач Вакула, толкоз дивно написан преди един век от великия Гогол.

Ваня отвори вратата с известно страхопочитание и съзря Пупа, седнал на пода по турски пред старичък магнетофон, върху който имаше паничка с пелмени. Купичката като че ли нарочно беше поставена на едно ниво с устата му. Леко наведен към нея, Пупа сърбаше превъзходния бульон и от време на време поемаше със зъби галушките. Изглежда той беше изцяло зает с това, защото не забеляза влизането на Ваня.

— Аз ида при ваша милост, другарю Пацюк — каза Ваня, кланяйки се и ухилвайки се с най-простодушната си усмивка.

Пупа вдигна глава за миг и сетне отново се зае с галушките.

— При нас се появиха злодеи — каза Ваня. — Но ние не знаем къде точно са и как да стигнем до тях…

Пупа пак го погледна и пак се зае с галушките си. Ваня се изкашля.

— Другарю Пацюк, всички знаят — започна той и отново се поклони, — че вие знаете много от това, което никой не знае. Трябва да се доберем до злодеите възможно по-скоро, докато не са натворили някоя нова пакост… Кажете ни как?

— Щом ви трябват злодеи, идете при злодеите — отвърна Пупа и продължи да лови галушките си.

— Нали точно затова дойдох — отвърна Ваня с пореден поклон. — Мисля, че никой на този свят освен вас не знае пътя…

Пупа дояждаше галушките си, без да продума.

— Бъдете така добър, другарю Пацюк, не ни отказвайте! — продължи Ваня. — Нова книжка ли, билет за премиера, за изложба, бутилка марсианска пиячка или нещо друго в случай на нужда… няма да се поскъпим. Само ни кажете как да попаднем в гнездото на злодеите.

— Не трябва да ходи надалеч този, на който злодеите му са под краката — рече равнодушно Пупа, без дори да помръдне.

И тогава Ваня забеляза, че пред него нямаше нито галушки, нито магнетофон, а вместо тях на пода стояха две сребърни купички: едната беше пълна с вареники с вишни, а другата — със сметана. Мислите му неволно се насочиха натам. „Да видим — каза си той — как Пупа ще яде варениките. Да се наведе толкова ниско, ще му бъде неудобно, коремът му пречи, а пък и няма смисъл — варениката първо трябва да се натопи в сметаната.“

Едва успя Ваня да помисли това и в следващия момент Пупа отвори уста, погледна варениката и още повече я отвори. Варениката отскочи от купичката, цопна в сметаната, обърна се, подскочи нагоре и попадна право в устата на Пупа под сивите му мустаци.

„Телекинеза! Това се казва майстор!“ — помисли си Ваня и усети как в леко отворената му уста влиза вареника със сметана, една такава напоена, ухаеща на вишнево сладко. И Ваня изяде тази вареника, облиза се и изяде още една, и още една, и още десетина. Чак тогава Пупа, като изтри устните си със салфетка, каза:

— Върви, Ванка. Всичко ти казах. Не трябва да търсите злодеите, те сами ще довтасат. Само че тогава гледай да не се уплашиш. Върви.

Ваня за последен път се поклони и като тапа изскочи от къщата.

Той си припомни всичко това, докато стоеше на Черната Скала, застанал до самата вода с ръце, пъхнати в дълбоките джобове на петнистия десантен комбинезон. Спомни си точно този разговор, спомни си и очите на Тзана, пълни с безнадеждно отчаяние, когато се сбогуваха във вилата на Атос, майка си и баща си също си спомни, и още толкова много неща наведнъж, че дори е чудно колко много спомени има един осемнадесетгодишен юноша.

8.

На три крачки от Ваня, върху парче скала, седеше флагман Макомбер, облечен в същата петниста униформа. Той си подсвиркваше и разсеяно си мислеше, че тук все още намирисва на мазут, сети се и за човека, когото срещна преди час на хидропланната база и чието мъжествено излъчване го впечатли. Човекът се приближи до него и го попита:

— Вие сте флагман Макомбер, ако не греша?

— На вашите услуги.

— Вие, разбира се, не ме помните… Аз съм Старчето Саша, Александър Кушнер, старшият хирург на „Моби Дик“…

— А! — възкликна флагман Макомбер. — Значи вие съобщихте за нещастните тюлени…

— Да-да, само че не е там работата… Веднъж, преди двайсет години ние с вас се срещнахме съвсем наблизо, при чичо Витема…

— Аха, как беше… Чичо Витема, „Самотната момина сълза“… Чудесен човек, чудесна пуйка с карамфилов сос… Как е той?

— Не зная, замина нанякъде… — Старчето Саша, тоест Александър Кушнер, помълча и нерешително каза: — Флагман, а вие спомняте ли си?… Галя. В онази вечер там имаше и едно момиче… Не сте ли я срещали след това?

Флагман Макомбер проницателно го погледна.

— Срещнах я — отвърна той — И то неведнъж. — Е, какво прави?… Как е тя?…

— Според мен е добре. Работи. Омъжена е. А ето там е синът й. Той също е в моята група.

Старчето Саша се смути. Старчето Саша сконфузено се усмихна. Той като че ли осъзна с колко безсмислени въпроси занимава един човек, на който му предстои да отиде, може би, на смърт. И той неловко измърмори:

— Значи… хм… вие там… хм… отивате…

— Значи отиваме — съвсем сериозно отвърна флагман Макомбер.

— Вие май много ги мразите? — изведнъж попита Старчето Саша.

Флагман Макомбер изумено се вторачи в него.

— Приятелю мой — бавно рече той, хващайки събеседника си за копчето. — Запомнете нещо много важно. И го запомнете завинаги. Ненавистта е хумус за страха. А аз никога от никого и нищо не съм се страхувал. Те ме дразнят, вярно е. Но да ги ненавиждам? Тези отрепки? Как ли пък не?

Тогава той потупа Старчето Саша по рамото, а сега си спомни за него с неясно чувство на благосклонност.

Двуглавия Юл се беше изпънал върху камъните наблизо и подпираше лявата си глава с могъща длан. Той отново беше облечен в бойната си черна дреха и с черни ръкавици, направени от непознати майстори от непознати светове, само кобурите на кръста му бяха празни. Щабът беше решил, че по твърде уважителни причини от морално-етичен характер групата ще тръгне в акция без оръжие. Двуглавия Юл не искаше и не можеше да разбере това, но първо, не го питаха, и второ, като опитен войн, той отлично разбираше нещо друго. То се знае, че много по-славно е да нахлуе в леговището на Великия Спрут на някоя от онези машини, дето са комбинация от дълбоководен танк и позитронен емитер, че и плюс това са оборудвани със силова защита, но тогава пред подобен гост подлецът Крег за нищо на света няма да отвори вратите, т.е. „дупката“, „фунията“, или каквото има там… Той добре познаваше подлизурковците на Великия Спрут; тези бандити, полуидиоти и истерични мерзавци, които само при вида на пистолет или дори на обикновен ловджийски нож не дават и устата да си отвориш, а веднага стрелят с автомати и мятат бомбички…

И сега, вслушвайки се в плясъка на крайбрежните вълни, дясната му глава мислеше, че ненапразно, ах, как ненапразно чудодейният доктор Итай-итай преди двадесет години го излекува от всички болести, в това число и от алкохолизъм, но остави онова, което беше на мястото на дясното му око под черната превръзка. А лявата глава простодушно се дивеше на неизказаните чудатости на съдбата — тя отново го доведе на този затънтен остров, където той прекара близо три години като пленник, свикна със Земята и земляните, научи се на доброта и разбирателство в компанията на местните тюлени… чиито деца и внуци безжалостно бяха потопени в мазут… а какъв прекрасен народец бяха…

Двуглавия Юл погледна Ваня и изведнъж го обзеха мъка и ярост. „Но за нищо на света няма да им дам Ванюша! — с люта злоба си помисли той. — Каквото и да се случи, и сто да са, аз ще съм сто и първият преди да се доберат до него…“

Ваня стоеше на брега и тихичко си пееше:

Почетна е нашата роля.

Не може без охрана краля!

Завидна е нашата роля,

Ние сме длъжни да опазим краля…

И тогава удари часът.

От синьото небе на северния бряг на Черната Скала падна пурпурна сянка, невиждан и нечуван вихър подхвана нашите трима герои и ги запрати в бездната, заедно с парцали солена океанска пяна, стиска изсъхнали водорасли и десетина камъка, вонящи на мазут…

Да, удари 13-ят кобен час.

В залата на шестнайсетия етаж на Двореца на Съвета угаснаха всичките хиляда и петстотин екрана на неутринните телеприемници.

На пултовете тъничко зазвъняха сигналите от гравитационните пеленгатори и в тримерната схема на околностите на Черната Скала се появи червен балон — проекцията на петмерното устие на „фунията“, или „дупката“ ако предпочитате, появила се в нашето пространство.

Екраните отново светнаха, но трите фигури бяха изчезнали от каменистия бряг на острова, като че ли бяха пропаднали вдън земя. Но затова пък иззад хоризонта изплува сива, мъждиво проблясваща на слънцето маса и стремително се понесе към зрителите.

— „Георгий Гречко“ тръгна! — прошепна някой.

Да, това бе междупространственият космопроход „Георгий Гречко“, стометрова ютия, от която стърчаха шиповете на гравитонни пробивници, а кърмата му бе покрита с кръгла биопарализираща обвивка. В тримерната схема той се появи във вид на златна звездичка, която се устреми към червения балон на фона на синьото небе и се сля с него, той пък само след секунда изчезна от екраните с леко припламване: беше изскочил от нашето пространство в още неуспелия да се затвори тунел на улея на „фунията“ между пространствата.

— Двадесет и една секунди — безстрастно доложи роботът-оператор.

Това означаваше, че „Гречко“ се беше вмъкнал в междупространствения преход двадесет и една секунди след затварянето на „фунията“.

Неутринните екрани отново угаснаха и още в следващия миг светнаха. Но вече никой не гледаше към тях. Всички се бяха вторачили в екрана на темпоралния индикатор. От това, което щеше да покаже той, зависеха много неща.

И ето че се появи число: 0.0002.

В залата се понесоха възгласи на разочарование. Някой тихо изруга. Атос сграбчи като с клещи ръката на Арамис.

— Ама че лоша работа! — обади се председателят на комисията по извънредните произшествия.

Две десетхилядни от секундата! Само толкова беше просъществувала „дупката“ в нашето пространство. Но за да разберем защо това обстоятелство внесе такова разочарование и объркване в залата на Двореца на Съвета, трябва да прибегнем до аритметиката.

По-горе бе казано, че според теорията на така наречената „матрьошка на пространствата“ темпото на времето в другите пространства трябва да е или по-високо, или по-ниско от нашето. Някои обстоятелства, които не си струва да обсъждаме тук, даваха основание да се предположи, че в сегашното скривалище на Великия Спрут времето тече по-бързо, отколкото при нас. Колко по-бързо? Десет пъти? Сто пъти? Никой не знаеше това, но триста пъти беше крайният предел, допускан и от най-предпазливите специалисти.

А какво се оказа в действителност?

„Дупката“ се отвори за две десетхилядни от секундата. Даже ако предположим, че машинарията на Майстор Крег работеше толкова оперативно, колкото и най-съвършените междупространствени апарати на земляните, то на противника щеше да е необходима не по-малко от една десета от секундата по тяхно време, за да отворят „дупката“, да вмъкнат при себе си заедно с облака мазутна воня флагман Макомбер, Ваня и Двуглавия Юл и отново да я затворят. Но за нас тази тяхна десета от секундата бе продължила само две десетхилядни от нашата секунда! Не беше по силите почти на никой от организаторите на операция „Контраатака навътре“ да реши наум тези дифуреми, а за прилагането на обикновена математика и дума не можеше да става.

И така, времето в пространството на противника течеше по-бързо, отколкото в нашето, и то десет хиляди пъти по-бързо!

Това беше ужасно. Това беше ужасно, възмутително, направо фантастично свинство от страна на теорията на вероятностите, на теорията за „матрьошката на пространствата“ и въобще на всякакви теории, тъй като от тях неумолимо следваше следния извод: за онези двадесет секунди, които бяха необходими на могъщия космоход „Гречко“ да се добере до устието на „фунията“, плюс онези секунди, които му трябваха, за да може да се вмъкне през гравитационните завихряния в пространството на противника, там е изминал не час и половина, както беше планирано, а много денонощия, може би и месеци, и през цялото това наистина безкрайно време нашите герои там са се сражавали… или да си кажем откровено, са били сражавани, без каквато и да е подкрепа.

Разбира се, оставаше още някаква слабичка надеждица, основана на благоразумието на мерзавците, на страха им пред възмездието, на вечната бандитска склонност да спасяват кожата си за сметка на ближния… и каквото и да ставаше, все пак неуязвимият „Георгий Гречко“ вече беше там…

Но трябваше да се гледа истината в очите. Земята рискува и загуби първия рунд. Противникът водеше с 1:0.

9.

Всъщност противникът водеше с 2:0.

Замисълът на операцията „Контраатака навътре“ беше прост като фасул. Тримата храбреци съзнателно се изпращаха като примамка. Преглъщайки тази примамка, противникът неизбежно трябваше да остави следа в петизмерното гравитационно поле. Тази следа, във вид на ламинарни осцилации се запазваше в междупространствените паузи неопределено дълго, а за гравитонните пробивници на космохода „Георгий Гречко“ те бяха като валериан за котка. Според замисъла на операцията „Гречко“ трябваше да се вмъкне в пространството на противника час, час и половина след залавянето на групата, и тогава нещата щяха да се развият съвсем иначе — от началото чак до безболезнения, но дълбок сън, в който трябваше да потъне целият органичен и неорганичен живот в леговището на Великия Спрут. Организаторите и изпълнителите на операцията смятаха същите тези час, час и половина за най-опасния етап. Щом откриеха, че доктор Итай-итай не е сред групата, побеснелите бандити можеха просто да пребият до смърт нашите герои. Какво пък, земляните бяха готови за това. И все пак главната цел на операцията беше да се открие противника и завинаги да се обезвреди. От гледна точка на флагман Макомбер, Ваня и Двуглавия Юл играта си струваше, а и останалите не бяха предложили нищо по-добро.

Впрочем според земляните имаше доста голям шанс противникът да се пази в началото от крайни действия. Тази увереност се базираше на благоразумието на мерзавците, на страха им от възмездието и на готовността им всеки момент да спасяват кожата си за сметка на съучастниците си. Флагман Макомбер се надяваше по един или друг начин да накара главатарите им да започнат преговори, да ги убеди в това, че няма смисъл да се надяват на чудодейния доктор, а единствено на добрата воля на Земята и на нейната медицина, която всъщност също е много надеждна, та затова да не губят време, а да вдигнат крайниците си нагоре и да се предадат на неизказаната милост на най-хуманната раса във видимата Вселена, и това би било най-разумно, защото веднага след флагман Макомбер и приятелите му идва един, с когото не може много да се разговаря…

Естествено, и в този случай можеше да се стигне до оскърбления и то чрез действия, но това, дето се вика, са слабите места на всяко смело начинание, а така или иначе нашите герои несъмнено имаха шанс да издържат час и половина, както се предвиждаше по план. Но!

Първо, както вече знаем, могъщият космоход „Георгий Гречко“ не можа да се появи в пространството на противника нито след час, нито след час и половина и разузнавателно-диверсионната група на флагман Макомбер трябваше да разчита на себе си доста по-дълго време.

Второ, макар че бандитите не пребиха нашите герои веднага, то те не им дадоха никаква възможност за преговори.

Похожденията на групата в бърлогата на Великия Спрут ще бъдат описани тук основно според думите и гледната точка на интраоптика и скитащия артист Ваня, сина на Портос. Причините за това са няколко и някои от тях ще станат ясни в хода на повествованието, но главната е, че именно от разказа на Ваня, изобилстващ от подробности и емоции, у нас би могла да се изгради най-ярка, отчетлива и цветиста представа за събитията.

Преди всичко, стана ясно, че даже добре закаленият човешки организъм не е готов да бъде прехвърлен през нивата на „матрьошката на пространствата“. Ужасните усещания, които изпита Ваня, не се поддават на описание. Но всичко във всички времена и всички пространства си има край. Ваня почувства, че престанаха да го въртят като в някаква гигантска месомелачка и ужасните усещания го напуснаха, оставяйки след себе си гаснещи звездички под стиснатите му клепачи, затихващ звън в ушите, силен меден привкус в устата и сърбеж по цялото тяло от лицето до петите. В носа го блъсна гнилостна воня на блатни изпарения.

— Готово! — изскърца нечий отвратителен глас. — Ето ги, гълъбчетата! Е, гадни копелета, дръжте се! Този — в „синята спатия“, този — в „черното каро“, а този двуглавия — при мен, аз сама ще се заема с него.

Ваня още не беше успял да отвори очи, когато вонящи мъхести лапи го подхванаха и повлякоха някъде. Той се опита да се възпротиви, но тежък удар го повали и той веднага омекна.

Не, до преговори така и не се стигна. Веднага ги пръснаха по разни стаи и се заеха да ги разпитват.

Ваня се озова в помещение подобно на куб, с размери примерно 3×3x3 метра, чиито стени бяха от ръждиви железни листове, с бял таван, в средата на който се мъдреше черен каро туз. С ловкост, свидетелстваща за богата практика, два огромни тарантула, чиято белезникава кожа бе покрита с рядка четина, за миг оплетоха ръцете и краката на Ваня с дебела колкото пръст лепкава паяжина и, поклащайки се заплашително на разкрачените си мъхнати лапи, злобно се вторачиха в него с копчетата на шестте си мътни очи.

Впрочем те бяха само помощници, а главен там беше един гигантски богомолец, съвсем плесенясал от старост и страдащ или от някаква проказа, или от някаква кожна болест. Зараснала пукнатина между изпъкналите му очища красеше плоската му хитинова мутра, благочестиво сгънатите пред хилавата му гръд нащърбени ръце-клещи бяха изпоцапани със засъхнали гнусотии, явно остатъци от закуската. Или от обяда. С една дума, той представляваше отвратно зрелище, по-лошо и от таран-тулите.

Той разглежда Ваня близо минута, обръщайки главата си отляво надясно и отдясно наляво и после изскърца:

— Това си ти. Познах те.

— Вие — мен? — учуди се Ваня.

— Да. Не отричай. Преди двайсет години ти ме тресна с канджа^[2] между очите. На Планетата на Негодниците.

— Моля ви — каза Ваня. — Аз никога не съм бил на Планетата на Негодниците.

— Погледни ме — изскърца богомолецът.

— Гледам.

— Аз съм богомолецът Синда. Ужаси се.

— Ужасявам се. Щом така ви е удобно.

— И добре правиш. Браво. Пред мен не лъжат. Пред мен всеки казва истината.

— Но аз казвам истината! Не съм бил аз!

— Вярно. Не си бил ти. Защото ти си доктор Итай-итай.

Ваня опули очи.

— Кой?

— Ти. Ти си доктор Итай-итай. Не отричай.

— Вие грешите — проникновено каза Ваня. — Доктор Итай-итай изобщо не…

— Ти не си ли доктор Итай-итай?

— Не, нали ви казвам… Работата е там, че…

— Къде е доктор Итай-итай?

— Чуйте, гражданино Синда, нали ви казвам, доктор Итай-итай още не се е родил! Той ще се роди след три столетия! Добре, слушайте, всичко ще ви обясня.

— Нямам нужда от обяснения. Кой от вас е доктор Итай-итай?

— Ама че неразбрана работа! — ядоса се Ваня. — Нито приема, нито предава… Ти можеш ли да ме изслушаш или не?

— Умори ме, човече. Само лъжеш. При мен всички казват истината. Ще трябва да те изтезавам.

И започнаха да изтезават Ваня. Това беше нещо необикновено болезнено, тягостно и съвсем безсмислено. О, Мес ненапразно се ужаси, когато му предложиха да вземе участие в експедицията. Мъчителите бяха касапи със сигуранце-дефанзиво-гестаповски акъл, готови зверски да измъчват дори и сто носители на разум, само и само поне една от жертвите да издаде, агонизирайки, нужната информация. Никакви обяснения не ги вълнуваха.

— Ти ли си доктор Итай-итай?

— Не!

— Лъжеш. Кажи истината. Къде е доктор Итай-итай?

— Не се е родил още, казах ви.

— Лъжеш. Кой от вас е доктор Итай-итай?

— Няма го сред нас!

— Лъжеш. Извийте му долните крайници. Ти ли си доктор Итай-итай?

Болеше. Зверски болеше. Костите му пращяха. Страшно миришеше на обгорено месо. Времето спря. Докога? Къде е „Гречко“? Къде са нашите? Сърцето му бясно туптеше, черният му дроб бясно звънеше, далакът пулсираше, изпращайки кръв, хормони и антитела към обгорените, нарязани и премазани мускули. През пурпурната мътилка, обгърнала съзнанието му, Ваня си повтаряше: трябва да издържа, ще издържа, а какво ли става с флагмана, той е вече стар, може да умре, не умирай, флагмане, и ти, Юл, стари пирате, дръж се, не умирай, а аз, аз ще издържа…

— Ти ли си доктор Итай-итай?

— Млъкни, глупаво насекомо!

— Кажи истината. Къде е доктор Итай-итай?

— Майната ти, а не доктор Итай-итай!

— Усилете огъня! Кой от вас е доктор Итай-итай?

— Малко ти е било, дето са те треснали по мутрата преди години, подлизурко нечестиви!

От време на време в железния куб влизаше още някой, тракаше със сърповидните си челюсти и отвратително скрибуцаше:

— Я по-силничко го притиснете! Да види звезди посред бял ден. Синда, какво ти става, та той дори не се е изпотил! Ех и ти, мекушавецо… Само внимавай да не го довършиш!

Времето спря и се затича обратно. Ето я и Тзана, Принцесата: „Слушай, Трубадуре, когато дойде сцената с целувката, не го прави насериозно, не бива, нали малчуганите гледат!…“ Татко: „И падането трябва да се изиграе с умение. Отпусни се, Иване, не се хвърляй на земята, а тупни!…“ И чичо Атос… И чичо Арамис… Мама: „Ах, ти, мой Ванка-Зайка, вземи един гребен и среши косите ми, учи се, Златушче-Пухче, косите на булката си ще разресваш…“

Така измина цяла вечност, изпълнена с болка, а в действителност бяха минали само три денонощия. Изтезаването свърши, развързаха Ваня и той тупна като торба върху железния под. Шавайки бавно със сивкавите си клепачи, над лицето му се надвеси уродлива твар, в краищата на страховитите й сърповидни челюсти потрепваха мътни капки отрова. Кълчищената Стоножка изскърца:

— Ах ти, пленнико-заложнико… Ще ми се да те целуна, красавецо, по бялото ти личице!… Е добре, живей засега. — И тя изкомандва на тарантулите: — Водете го в затвора, в килията при останалите!

Подхванаха Ваня под мишниците и го помъкнаха. Краката му се влачеха по пода, не можеше да държи главата си изправена, но гръмко запя:

Казват, ние сме бяки-буки,

Как ли

Ни носи Земята…

Но на Ваня само му се струваше, че пее гръмко, а всъщност шепнеше, едва мърдайки набъбналите си устни. Неговите мъчители го дотътриха до едно дълбоко помещение, някакво желязо издрънча, след което го залюляха и запратиха в дъното, където го поеха грижливо протегнати ръце.

— Ваня! — дрезгаво възкликна дясната глава на Двуглавия Юл.

— Ванечка! — хрипливо се обади лявата глава и изхлипа. — Господи, флагмане! Вижте, той целият е побелял! Ах, гадове!

— Тихо, Юл — измърмори флагман Макомбер. — Внимателно, сложете го тук… Запазете тишина, моля!

Двуглавия Юл хлипаше и ругаеше като побъркан. Ваня щастливо се усмихна и пропадна в бездънната пропаст на безпаметството.

Той се съвзе след 24 часа. През това време младият му организъм здравата поработи над уврежданията, причинени му от огъня и железата на палачите, а флагман Макомбер и Двуглавия Юл му наместиха изкълчените стави. Тук си струва да се спомене, че по времето на описваните събития всеки землянин едва ли не от младенческа възраст бе приучен на самоизцеление, така че Ваня, след като се съвзе подир дълбокия сън, отново беше съвършено здрав, бодър и готов за нови преживявания. Само че сега беше побелял като месец и остана такъв до края на дните си, а и почернялото му, обтегнато лице напомняше за преживените страдания.

Първото, което усети след събуждането си, беше страхотен глад и не по-малко силна жажда. Той набързо стисна ръцете на флагман Макомбер и на Двуглавия Юл и тракна многозначително със зъби. Флагманът веднага придърпа до него широка купа, пълна догоре с нещо сивкаво, ситно надробено, и една желязна кофа. По-отблизо се виждаше, че яденето в купата беше накълцана сушена риба и юфка от сушени медузи, а в кофата имаше мътна хладка вода. Ваня погледна въпросително, флагман Макомбер се усмихна накриво и обясни:

— Ядене и пиене от щедрия Велик Спрут. Предполагам — живинки от арктическата водица и самата водица, леко дестилирана.

Ваня кимна и се зае да утоли глада си. По вкуса и консистенцията си яденето напомняше протрита гумена подметка, но зъбите на Ваня бяха здрави, а безсолните гозби чудесно се допълваха от солената арктическа вода. Ваня гризеше и смилаше храната с такова усърдие, разнасяше се такова плющене, че ушите на Двуглавия Юл писнаха, а флагман Макомбер неволно започна да го уговаря „По-полека, Ваня, по-полека…“

Когато всичко свърши, Ваня почисти с нокътя на малкия си пръст мезенцето между зъбите си и замислено рече:

— Не беше лошо, но лукът беше малко…

После се огледа за първи път. Намираха се в тясна клетка с нисък каменен таван, стени от железни прътове и с решетъчна врата, затворена отвън с тежък катинар. От тавана на гол проводник висеше прашна мощна лампа, която излъчваше не само силна светлина, а и топлина. И отдясно, и отляво, и на отсрещната страна на коридора имаше също такива клетки.

И във всяка от тези клетки — отляво и отдясно, и от другата страна на коридора, Ваня успя да различи, предпазвайки очите си с длан от светлината на лампата, кафяви туловища колкото на овца, с мъхнати лапи, вирнати нагоре, и процепи, приличащи на очи. Тези туловища леко помръдваха, при което издаваха съскане и шумолене — явно разговаряха неразбираемо със стържещите си гласове…

Флагман Макомбер здраво стисна Ваня за лакътя:

— Спокойно, момче — рече той. — Това са спайдъри. Те също са пленници, само че на тях им е още по-зле, отколкото на нас.

Ваня въздъхна дълбоко и погледна приятелите си.

— Флагман Макомбер — каза той, — Юл, стари пирате. Много ми се иска да знам какво е истинското ни положение и какво трябва да предприемем.

10.

На Двуглавия Юл много му провървя.

Кълчищената Стоножка, „свадлива, отмъстителна и злопаметна женска“, реши сама да се заеме с него и затова го повлякоха към нейната персонална килия за мъчения, оборудвана по последната дума на техниката. Там имаше и кръгъл трион за грубо разчленяване, и центробежна помпа за напомпване на разни вътрешности с разни течности, и метален обръч, чийто променлив диаметър се нагласяше посредством микрометричен винт, и ултразвуков вибратор за възможно максимално болезнено отделяне на епидермиса, и лазерна инсталация за… тю-у-у, на човек направо му е противно да изброява. С две думи казано, Кълчищената Стоножка имаше всякакви технически приспособления за мъчение, избирай каквото ти душа иска.

Но ефективният избор предполагаше и минимум познаване на относително най-уязвимите за болка участъци на организма на изтезавания. Старата вещица не знаеше нищо за организма на Двуглавия Юл. Особено я объркаха двете му глави. Тя зададе въпроса си направо. Както се и очакваше, Двуглавия Юл отвърна, че никога не е бил и няма да бъде враг на себе си.

„Глупак — каза Стоножката. — Ами ако понатисна нещо, дето не трябва и ти вземеш, че пукнеш веднага, на минутата?“ Юл упорстваше. Тогава тя извика взвода от тарантули и им заръча със сила да определят точките на болка на Двуглавия Юл. Започна тупаница. Двуглавия Юл обаче не за първи път си имаше работа с тарантулите; неведнъж бе влизал в схватка с техните патрули из пристанищните кръчми, озарени от пурпурночервения блясък на Протубера и мъртвешки синьото сияние на Некрида. В боричкането той успя да отгризе седем крака на три тарантула, но накрая го победиха и завързаха.

Само че Кълчищената Стоножка вече беше извън кожата си. По време на сбиването някой я беше цапардосал под корема и набързо я беше отказал от намерението й да се позабавлява с Двуглавия Юл според правилата на науката. „Водете го направо на триона!“ — заврещя тя и тарантулите стовариха Юл на платформата на кръглия трион. Той вече се беше приготвил да пусне в ход последното си средство… хм-хм… да каже последно сбогом на прекрасния си живот, когато изведнъж в килията отекна плътният бас на Великия Спрут.

Този делови носител на разум от висша степен, невероятно богат мерзавец и бивш владетел на Планетата на Негодниците, заговори по радиопредавателя и отправи куп ругатни по адрес на Кълчищената Стоножка. Нарече я негодна за нищо политиканка, прахосница на господарското богатство, безполезна тунеядка, безпардонна авантюристка, некадърница, каквато видимата Вселена не е виждала, и въобще — пълна глупачка. Стоножката изслуша всичко това с нужното смирение, а когато Великия Спрут вече се задави от яд, тя смирено го попита с какво е огорчила господаря си. Явно нейната смиреност го поохлади и той премина към конкретни обвинения. И точно тогава започна най-интересното.

Двуглавия Юл лежеше вързан на сантиметри от зъбите на кръглия трион, тарантулите се бяха изпокрили по ъглите, а Стоножката клатеше хитиновия си череп в почтителна поза пред високоговорителя, от който се носеше гласът на Великия Спрут.

Първо. Стоножката отлично знаела, че преди повече от двадесет години на бившия свободен пират, а сега предател, Двуглавия Юл, съгласно сметката за разходи по експедицията за мозъците на земляните е бил даден аванс в размер на сто милиона, а също му е бил даден под аренда контрактор на стойност сто и петдесет милиона. Така че упоменатият двуглави Юл, бивш свободен пират, а сега предател, дължи сума от двеста и петдесет милиона. Той, Великия Спрут, е готов с разбиране да се отнесе към садистичните увлечения на Стоножката, но от кого тогава ще получи своите двеста и петдесет милиона? Съвършено очевидно е, че нарязания на произволен брой парчета Двуглав Юл ще бъде неплатежоспособен и Великия Спрут ще трябва да си иска парите от нея, от Кълчищената Стоножка, а това е съвсем безперспективна работа, тъй като всеки знае, че тя, отровната вещица, няма и пукнат грош, тъй като пропива всичко, което получи. Именно по тази причина Великия Спрут категорично забранява да се причиняват каквито и да е увреждания на длъжника Двуглавия Юл до получаването на целия му начислен дълг.

Второ. Ако се окаже, че сред заловените земляни — тези неразличими неща, големи колкото колело на каруца и с опашки, вместо всичко останало — не е доктор Итай-итай, то все едно, те не бива да бъдат умъртвявани, тъй като пленниците от Черната Скала представляват наистина безценно съкровище за истинския политик. Дори на такава отровна глупачка като нея, Кълчищената Стоножка, трябва да й е ясно, че те могат да бъдат използвани като заложници или като разменна стока, а още по-добре ще бъде, ако успеят да ги привлекат на тяхна страна, предлагайки им богато възнаграждение и прочие блага, и тогава цялата им планетка с кислорода, хлорофила, водата и червената кръв ще бъде за него, Великия Спрут, и може би славното старо време на вселенския бизнес ще се върне.

С една дума, тя, патентованата мъчителка, Стоножката, е длъжна да остави на мира Двуглавия Юл и да го върне в затвора, трябва също така да следи и касапите си да не се престарават, трудейки се усърдно над останалите двама пленника…

— Та така, Ваня — завърши разказа си Двуглавия Юл. — Праснаха ми още няколко юмрука и по двете човки, развързаха ме и ето ме тук.

Той разказваше обстоятелствено. Наслаждаваше се на подробностите, при което и трите му очи блестяха, и от време на време избухваше в смях. По лицето на флагман Макомбер личеше, че слуша тази история поне за четвърти път, но той не прекъсна разказвача, нито го накара да побърза — изглежда разбираше в какво нервно състояние се намира двуглавият му приятел и смяташе, че е полезно да му позволи това малко разпускане.

Когато дойде неговият ред, той кратко ги осведоми, че е бил разпитван от някакво същество, подобно на чудовищна, разпуснала се актиния. Отначало това нещо заповядало на тарантулите си да го завържат да виси с краката нагоре. В това положение флагманът престоял почти три денонощия, но палачите не знаели, че той е космонавт и е способен да виси така и с месеци. Отначало го карали да признае, че е чудодейният доктор Итай-итай, а после просто забравили за това и се обзалагали колко време ще престои така, преди да умре. После се появила Кълчищената Стоножка, съпроводена от двама богомолци, с палките си те изтикали актинията от килията и спуснали флагман Макомбер на пода. Стоножката сама го разпитала, като упорито твърдяла, че признанието с нищо нямало да го злепостави, била много любезна и се ограничила с това, че му извадила два нокътя на лявата ръка. После го върнала в затвора и го прехвърлила при Юл.

Ваня разказа преживяванията си още по-накратко.

Когато той свърши, Двуглавия Юл скръцна със зъби и здраво потри зеленикавите си длани. А флагман Макомбер, присвивайки очи срещу светлината на лампата, каза:

— Ти си се държал юнашки, Ваня. Като достоен син на нашия Портос. Впрочем това не трябва да ни учудва. Да се заемаме с работа, приятели.

Той се обърна към решетъчната стена отдясно и тихо подвикна:

— Рамкег, бъдете така любезен… Четинестото кафяво туловище в съседната клетка се размърда, мъхестите му лапи с мъка се поместиха и то притисна украсената си с дванадесет конски очи главогръд към железните прътове.

— На вашите услуги, флагман Макомбер.

— Рамкег, това е Ваня — каза флагманът, — за когото вече имах честта да ви разкажа…

— Световно момче! — подхвана Двуглавия Юл. — От пелени го зная!

— Поласкан съм — изсъска сподавен глас.

— А това е Рамкег — продължи Макомбер. — Наш събрат по плен.

— Един от събратята — поправи го Рамкег. — Тук ние сме не по-малко от двеста.

— Да, несъмнено. И така: Рамкег е представител на онези носители на разум, които населяват тази планета. Впрочем той е съотечественик на добре познатия ти Майстор Крег…

— Така нареченият Майстор Крег е дегенерат — изсъска Рамкег.

— Чакайте! — възкликна Ваня. — А нима не е вярно, че Майстор Крег е бил изгонен заради добрината си?

— Вярно е — отвърна Рамкег. — Нашите деди са го изгонили за изключителната му и самоотвержена добрина към самия себе си.

Ваня започна да примига с недоумение. Двуглавия Юл го тупна по рамото и се разсмя и с двете гърла.

— И аз зяпнах, когато чух това — каза дясната му глава.

Флагман Макомбер попита учтиво:

— Ще ми позволите ли да продължа, Юл?

— Давайте, давайте — благодушно се съгласи лявата глава. — Аз просто… Ванка много смешно се опули…

— Та ето какво, колега Рамкег — каза флагман Макомбер. — Аз събрах смелост да ви обезпокоя по следния въпрос. Сега накратко ще изложа пред нашия млад приятел това, което ни разказахте за вашия свят, за планетата, на която ние така злощастно попаднахме, а вие ме поправете, ако пропусна нещо, което според вас има значение. Няма да ви затрудня особено, нали?

— Ще се радвам да ви услужа — с достойнство изсъска дванайсетоокото страшилище.

Ето какво научи Ваня.

Планетата се казвала Спайда, а населяващите я носители на разум — спайдъри.

Тя с бясна скорост се въртяла около невидима неутронна звезда, чието рентгеново излъчване, поглъщано от горните слоеве на твърде плътната атмосфера им предавало равномерно осветление — през деня — по-ярко, нощем — по-мъждиво. Впрочем, това осветление не пречело нито денем, нито нощем на обитателите на Спайда да се любуват на несметното множество от спътници, които всъщност били отломки на разпадналата се, огромна някога луна.

Рибите от малките и топли океани на Спайда по неизвестно какви причини така и не успели да се разпространят на сушата и на континентите освен обилната и разнообразна растителност живеели единствено членестоногите. Милиардите години еволюция, протекла на сушата, довели до появата на всепланетен разум, а после и до цивилизацията на спайдърите, чиито корени идели от дълбините на времето. Тя била поне на сто милиона години.

Може би поради това, че спайдърите живеели стотици хилядолетия, те усвоили идеята, че всеки носител на разум, особено възрастният, е безценно съкровище за колектива. От дългата борба за съществуване се родила добротата и в най-древните предания се разказвало, че по време на бедствия, спайдърите спасявали най-напред своите старци, а после и младите, а най-накрая — яйцата.

Спайдърите се научили да отглеждат като стопански култури тамошните исполински насекомоядни растения, напомнящи външно земната росянка и да се изхранват с тях, да правят хитроумни мрежести градове от собствената си синтетична паяжина, да майсторят машини и уреди…

— В това число и космически апарати — добави Рамкег. — Ако не броим Крег Душегубеца, през последните милион години никой не е напускал планетата. Спайдърите отдавна вече изгубиха интерес към космоса…

… Те създали и усвоили множество естествени и хуманитарни науки, положили началата на отлична педагогика и с желание и старание философствали. И доколкото може да се прецени, средният спайдър бил същество твърде уравновесено, благодушно и доброжелателно.

Изключение правел така нареченият Крег Душегубеца. Този гад бил учен от доста голяма величина, работещ главно в областта на присаждането на тъкани. Преди близо милион и половина години избухнал скандал. Един след друг изчезнали петима асистенти на Крег. Започнало следствие. Останките на изчезналите били открити в изоставени помещения, недалеч от лабораторията му. Установено било нещо страшно и нечувано: по оперативен път Крег изземвал от своите жертви жизненоважни органи и ги присаждан в своето тяло, в качеството на дублиращи органи с висока надеждност.

Цяла Спайда била потресена. Цивилизацията, чийто основен принцип бил „Ти умри, но съседа си спаси“, била хвърлена в смут. На планетата не съществувало смъртното наказание. Когато предложили на Крег сам да свърши със себе си, той категорично отказал. Тогава било решено да го изгонят. Специална комисия от 40 заслужили спайдъри мълчаливо наблюдавали как отцепникът натоварил космическия си кораб с гориво, хранителни запаси, лабораторно оборудване и книги. После се качил на борда и извикал оттам: „Аз пак ще се върна, мекотели! Чакайте ме!“ — и затръшнал люка. Корабът излетял, а най-голямото сметище на Спайда било кръстено на името на Крег Душеубиеца.

И ето че Крег се върнал. Той кацнал на Спайда преди триста хиляди години, с ескадра от пет космически дреднаута, довел със себе си това чудовище Великия Спрут, а също и цял полк главорези тарантули, цяла кантора административна паплач от всевъзможни раси и породи, и цяла тълпа измъчени до смърт роби и слуги. Така дошъл краят на великата цивилизация на спайдърите. Настъпило черно време — владичеството на Великия Спрут.

Във всички времена и във всички пространства не е имало по-меланхолична и по-миролюбива раса от спайдърите. Всеки от тях бил готов да умре за другия, но те не умеели, а и не искали да се бият. Вярно, че предните им крайници завършвали с отровни нокти — рудимент от незапомнени векове, когато прадедите на спайдърите обитавали дъното на океана, — но никой не можел и да си помисли дори да пусне в ход това ужасно средство, макар и единствено за самозащита.

Сравнените със земята градове, резултат от бясна артилерийска атака, ги накарали да се откажат и от плахите си опити да протестират и се съпротивляват. Пиратите разполагали с абсолютна власт. Някои от местните жители избягали в гората, но ги проследявали от въздуха и ги изтребвали с инсектициди. Други се опитвали да се укрият в открития океан — потапяли ги като за развлечение. Трети обявили седяща стачка — заливали ги с напалм и живи ги горели…

— Но това беше отдавна — отново се намеси Рамкег. — Сега никой не смее дори да шукне. Само някой да надигне глава и негодниците заплашват, че ще залеят с мазут инкубаторите, където се излюпват малките спайдъри или пък ще взривят тротиловите мини, заложени под детските площадки. А преди десет години пък изсипаха просто за собствен кеф солена вода в един изкоп, където хиляди наши самки се готвеха да снасят яйца…

С една дума, нещастната Спайда сега живее в мрака на несекващо злодействие. Е, вярно, масовите изтребления вече като че ли са прекратени. Великия Спрут заедно с предателя Крег и бясната Кълчищена Стоножка действат по отношение на спайдърите по принципа на един наш древен диктатор: „Хякусю коросадзу ика-садзу“ — „Не убивай роба, но не му давай и да живее“.

— Това е положението — приключи разказа си флагман Макомбер.

Ваня беше зашеметен. Свят му се зави от всички тези жестокости и умъртвявания, а милионите и стотици години просто не се побираха в съзнанието му. Той се изкашля, тръсна глава и каза:

— Трябва да се помогне. — Флагман Макомбер сви рамене:

— Естествено! Иначе нашето пребиваване тук губи всякакъв смисъл. Но трябва всичко да претеглим и внимателно да обмислим…

— Аз още сега съм готов! — обяви Двуглавия Юл и лениво изрита с крак боклука, отрупал пода.

— Какъв смелчага! — благоговейно изсъска Рамкег. Ваня неволно се засмя, а флагман Макомбер нетърпеливо се обади:

— Не се правете на глупак, Юл. Седнете, моля. Да поговорим сериозно. Имате ли въпроси?

— Моят въпрос е следният — започна Ваня. — Къде, всъщност, се намираме сега?

Веднага след завладяването на Спайда бандитите се заели да си устроят уютно гнезденце. Тъй като Великия Спрут изпитвал отвращение към океанските простори (и към просторите въобще), мястото за неговата резиденция било избрано върху едно плато в центъра на най-големия континент. В течение на няколко години била издигната крепост, при построяването на която загинали от изтощение хиляди спайдъри, а оцелелите били избити с оглед запазването на тайната. Крепостта получила пищното име „Цитаделата“. Тази нейна част, която се издига над платото има вид на стъпаловидна пирамида, висока сто метра и направена от изсечени базалтови блокове; на най-горните стъпала са разположени оръдия и ракетни установки, свалени от космическите дреднаути. В подземните етажи на Цитаделата са оборудвани складове, затвори и килии за изтезания. Точно в едно от тези подземни помещения се намират и те в момента. По-нагоре са разположени казармите и помещенията за тарантуловото войнство, още по-нагоре — лабораториите на Майстор Крег и зловонната обител на Къпчищената Стоножка, а най-горе — апартаментите на Великия Спрут. Съдейки по всичко, невъзможно е да се завземе Цитаделата отвън, ако не се използват забранените видове бойна техника, от рода на ядрените снаряди или излъчва телите на антиматерия. Да се завземе Цитаделата отвътре…

— Впрочем с какво са въоръжени тарантулите? — попита флагман Макомбер. — Затворническият надзирател, който се шляе наоколо, мъкне някакъв меч или сабя.

Рамкег виновно изсъска, че не е по силите му да обясни за тарантулите, тъй като знае твърде малко.

— Но аз зная много! — изведнъж се обади Двуглавия Юл. — Мога да ви разкажа най-подробно и достоверно. Имам известен личен опит от преди, а пък и тук забелязах нещичко. Аз, момчета, имам набито око…

Двуглавия Юл разправи твърде любопитни и важни неща. Оказа се, че тарантулите не познават и не искат да боравят със стрелково оръжие. Ракетите, торпедата и оръдията в пиратската армия на Великия Спрут се обслужват от богомолци — единствените от наемниците му, които разполагат с нещо подобно на ръце. А тарантулите са майстори на близък бой, виртуози на ръкопашния… Първо, отровните им челюсти са не по-слаби, отколкото на Кълчищената Стоножка. Второ, те не използват също и саби, мечове или други сечива от този род — нямат с какво да ги държат, а този изрод, надзирателят, само си придава важност. Тяхното истинско оръжие е далеч по-страшно от разните му там мечове — саби — кинжали…

(— Да, точно така — замислено изсъска Рамкег.) Както и всички членестоноги, тарантулите дишат с трахеите си. А техните трахеи, особено тези на корема, са толкова широки, че пръста си да провреш. И така, в отверстията на тези трахеи, в така наречените стигми, се поставят тръбички, заредени с по пет, че и десет харпунчета със заострени върхове. В нужния момент тарантулите рязко напрягат коремните си мускули, въздухът в трахеята се свива до крайност и силно изтласква по тръбата харпунчето срещу врага. Случвало се е той, Двуглавия Юл, с очите си да види как тарантулите от двадесет метра с такова харпунче пробиват дъска, дебела един сантиметър. Ако то се забие в тялото, може да се извади само с вътрешностите.

(— Да-да, точно така! — изсъска Рамкег.) Ето как били въоръжени тарантулите.

— Ясно — каза флагман Макомбер. — Приятели, вие сами виждате, че има над какво да си поблъскаме главите. Може би в подобна ситуация най-добрата тактика е изчакването…

— Изчакване! — с презрение реагира Двуглавия Юл. — Учудвам се, флагмане! Какво да чакаме? „Гречко“? Та той може и хич да не дойде… Ако е заседнал някъде между „матрьошките“ или ако е изгубил следите ни? Минава вече пето денонощие!

— Разбирам нетърпението ви, скъпи Юл — необичайно меко започна флагман Макомбер. — Но аз съм настроен по-оптимистично по отношение на космохода. Вие обърнахте внимание, че Великия Спрут е завладял Спайда преди триста хиляди години. Дори и да не игнорираме неизвестните за нас фактори, всичко подсказва, че в това пространство-времето тече десет хиляди пъти по-бързо, отколкото в нашето. Четирите денонощия, прекарани тук, се равняват на няколко минути у нас. И макар че лично аз почти нищо не зная за преминаването от едно пространство в друго, смятам, че нашият „Георгий Гречко“ наближава и ще бъде тук най-много след седмица…

Настъпи пълно мълчание. Ваня стана и нервно се заразхожда из клетката. Двуглавия Юл безнадеждно махна с ръка и седна върху купчина боклук. Рамкег печално съскаше и шумолеше зад решетката. Изведнъж Ваня се спря пред него и го попита:

— Рамкег, вас за какво ви затвориха?

— Нас, спайдърите, ни пращат в затвора не за какво, а защо — тихо просъска Рамкег.

— Добре де, и защо? Защо сте в затвора, Рамкег?

— Защото ние сме храна. Утрешният ден за пиратите е празник. Рано сутринта всички, дето сме тук — двеста спайдъра — по двама, по трима ще ни заведат в кухнята и ще ни насекат на парчета.

11.

Ваня седна, флагман Макомбер скочи на крака. Само Двуглавия Юл си остана на неговата купчина боклук и закима и с двете си глави, като че ли казваше: „Ами да, така си и знаех! А вие тук умувате.“ Флагман Макомбер погледна Ваня. Ваня го гледаше с упрек, флагманът погледна Рамкег. Рамкег го гледаше с израз на пълно покорство към съдбата си. Флагманът отново седна.

— Хм… — не знаеше как да започне той. — Защо по-рано не ни казахте, колега Рамкег? Естествено, това променя нещата.

— Няма да седим и спокойно да гледаме — разгорещено заяви Ваня — как карат на заколение носители на разум!

— Двеста броя! — напомни Двуглавия Юл.

— Хм… — повтори флагман Макомбер. — Ще трябва да се бием. Но шансовете ни са отчайващо малки…

— Ха! — възкликна Двуглавия Юл. — Малки били шансовете! А когато се бихме в подземията на Планетата на Негодниците, шансовете ни да не би да бяха повече, флагмане?

— Ще се бием — реши флагман Макомбер. — Е, в краен случай ще загинем, но щом се налага…

— Ще загинем по мъжки! — продължи Двуглавия Юл.

— Народът на Спайда никога няма да ви забрави! — прочувствено изсъска Рамкег и от всичките му дванайсет очи рукнаха сълзи.

Двуглавия Юл бавно се наклони към него.

— Само не си въобразявайте, че вие ще си седите по клетките! — завикаха една през друга двете му глави. — Ще се бием всички! Един за всички, всички за един! Какво имахте вие, отровни нокти ли бяха? Давайте ги за каузата! Долу идиотските предразсъдъци! Смело да се пускат ноктите в ход! В името на свободата! Един мерзавец да не остане! А знаеш ли кой ще ви поведе към победата? Самият флагман Макомбер! Най-обиграният пълководец на най-войнствената планета във всички вселени! Той е изпитан в безброй сражения. И аз, Двуглавия Юл, също ще ви предвождам, аз също съм изпитан войн. И този младеж — Ваня! Още не му се е налагало да се сражава, но е възпитан от юначни бойци — Атос, Портос, Арамис! Тъй че няма да ни подведе! Наточете отровните си нокти, спайдъри! Спомнете си щастливите години на вашата цивилизация! Не се страхувайте от смъртта в боя — тя е прекрасна! Не е като да те изплюскат със сос! Бъдете смелчаги!

Гласовете му ечаха из целия затвор и обречените затворници отначало замряха в клетките си, после засъскаха, зашумяха, а когато Двуглавия Юл млъкна, отвсякъде се понесоха виковете им и се сляха в съскаща виелица:

— Ние сме готови! Водете ни, земляни! Води ни, пълководецо Макомбер! Води ни, Двуглави Юл! Довери ни се, храбри младежо Ваня! Победа или смърт! Ще забием ноктите си в ненавистния враг!

И от всички клетки се разлетяха зловещи стържещи звуци: спайдърите бяха започнали да точат ноктите си.

— Ето какво значи добрата подстрекаваща реч! — гордо каза Двуглавия Юл.

— Още по-добър е завладяващият пример — охлади го флагман Макомбер. — Като начало трябва да отворим вратите и да изведем спайдърите в коридорите.

— Като начало сами трябва да се измъкнем от клетката — изръмжа Двуглавия Юл.

— А какво беше казал д’Артанян? — лукаво подхвърли флагман Макомбер.

— Какво ли не е казвал — поде Ваня с усмивка.

— Кой е този д’Артанян? — попита Двуглавия Юл.

— Най-добрият приятел на Атос, Портос и Арамис — отвърна Макомбер.

— Никога не съм чувал за него.

— Това не е толкова важно, скъпи Юл… Работата е там, че при подобни на нашите обстоятелства д’Артанян е казал: „Тази мишеловка е подходяща за двама, но за трима не е достатъчна“. Според моите изчисления след около час трябва да се появи оня тип — надзирателят. Налага се да го подмамим в клетката.

— Разбрано — обади се лявата глава на Двуглавия Юл.

— Ох-х-х, ох-х-х, ох-х-х — изпъшка Рамкег възторжено и в същото време — уплашено.

Надзирателят се появи точно когато го очакваха, това беше един стар полусляп тарантул, загубил някога в някакъв бой два крака и половината от муцуната си. Двуглавия Юл го извика и помоли за допълнителна порция ядене срещу една златна верижка. Надзирателят поиска да я види, но Двуглавия Юл му предложи да търси глупаци на друго място, и че ако не даде мамбото, ще види златната верижка както… както гърба си, да речем. Веднага си пролича, че надзирателят или никога не си бе имал вземане-даване със земляни, или чувството за абсолютна власт над затворниците беше проникнало докрай в неговата плът и кръв. Без да губи и секунда скъпоценно време, той отключи със заветния ключ, вързан на единственото му оцеляло жило, отвори вратата и се втурна към Двуглавия Юл. Флагман Макомбер и Ваня се нахвърлиха върху него от двете му страни. Те за нула време го повалиха по гръб, завързаха лапите му с десетина аршина първокачествена паяжина, която Рамкег и съседът отляво се бяха напънали и произвели за кратко време точно за тази цел, и за да не вика, натъпкаха отровната му паст с боклуци.

Флагман Макомбер свали от него двуръкохватния меч с двустранно наточеното острие, Двуглавия Юл грабна връзката с ключовете и приятелите изскочиха в коридора. Спайдърите възбудено съскаха и пъшкаха в клетките си и подскачаха на мъхестите си лапи, а конските им очи блестяха в очакване на техния ред.

Доста време, ох, доста, беше необходимо, за да се изведат затворниците в коридорите. Двуглавия Юл подтичваше от врата на врата — не беше шега да се отключат двеста ключалки — и стана вир-вода. Ваня поемаше обърканите от нетърпение и готови да се понесат, където очите им видят, спайдъри и ги подбутваше към флагман Макомбер, който ги построяваше в редици, потупваше ги по четинестите главогръди и им казваше по някоя и друга ободряваща дума. Най-накрая се построиха в плътен строй от пет колони по четиридесет спайдъра и изпълниха едва ли не целия затворнически коридор. Земляните застанаха начело на колоните, точно пред затворените врати. Ваня здраво намота кожения си колан с метална тока на десния си юмрук, докато Двуглавия Юл изобщо не потърси с какво да се въоръжи: той само стискаше и разпускаше костеливите си юмруци.

Флагман Макомбер се обърна с лице към редиците.

— Приятели! — започна той.

Всички утихнаха, само развълнуваното дишане през безчислените трахеи се чуваше като нервно трептене.

— Приятели! — повтори флагман Макомбер. — Сега ще влезем в бой. Зад тези затворнически врати няма никой, освен нашите врагове. Не чакайте пощада и затова не щадете никого. Възможно е всички да загинем, но независимо от това днес свободата ще озари Спайда!

Той се обърна към Двуглавия Юл.

— Вратата! — заповяда му.

Двуглавия Юл изтича напред и широко отвори голямата порта.

Пред взора им се откри яркоосветен тунел с овлажнени от миризлива слуз стени. Напряко на тунела, по цялата му ширина, под формата на тъп ъгъл с острието напред бяха построени безмълвните и странни тарантули.

12.

— Изглежда краят ни е дошъл — с отвращение произнесе флагман Макомбер.

Ваня с гърба си усети как цялата колона на спайдърите се олюля назад.

— Здравейте, гълъбчета! — подигравателно изскърца Кълчищената Стоножка, надигайки горната половина на туловището си над строя на тарантулите. — Не очаквахте това, а?

И в следващия момент някъде под тавана се разнесе плътен глас:

— Свършвай с тях, Стоножке! Заложници такива! Тези ги виждам само в ковчег. Умри, Двуглави! Умри и ти, храбър сополанко! Ти си твърде храбър, за да доживееш до старини… Ти също, флагман Макомбер, от тебе ме заболя главата! Свършвай с тях, стара вещице!

А сега си представете следната картина. Напряко на тунела е разположен клиновидният строй на тарантулите, над който стърчи главата на Стоножката. На двайсет крачки пред тях, един до друг са застанали флагман Макомбер, стиснал меч, и Ваня, а зад тях плътно прилепени до решетъчните стени на затвора напират поклащащите се гъсти редове на спайдърите. Отляво, от страната на Ваня, Двуглавия Юл още се държи за отворената порта.

— Впрочем — заяви флагман Макомбер веднага, след като Великия Спрут млъкна, — ще направим каквото можем.

Тогава Ваня изскочи напред. Та нали той беше роден артист, този Ваня; независимо какво си мислеше Атос за него. Той весело и заплашително запя:

За нашия народ се знае,

че слави се с величие.

и че не може той да трае

мерзостите паячи.

Обичаме да си играем

с паешките им души.

(— Ваня, Ваня! — укорително прошепна флагман Макомбер. — Как не те е срам! Та нали и спайдърите също са паяци в известен смисъл…

— Нищо, нищо, нека пее, това се отнася за тарантулите! — изсъска Рамкег зад гърба му.)

Нека те да скърцат,

нека да се зъбят,

но чуйте ме добре! —

пееше Ваня, преиначавайки в момента песничката от любимите си „Бременски музиканти“:

Ние сме раз-

Ние сме бой-

Ние сме бойници

Разбойници! Разбойници!

И само „раз“ по мутрата,

и вие сте покойници!

Покойници! Покойници!

И с невъоръжено око се виждаше, че тарантулите леко се стъписаха. Стоножката просто замръзна на място, опулила гнойните си клепачи. А Ваня пееше:

Изтръпват, щом ни видят.

За някои дори

Усещане за дим и огън

Из въздуха се носи.

А ние нещичко

във пазвата си носим…

(— Правилно, Ванка! Продължавай! — възторжено шептеше Двуглавия Юл. — Не спирай! Всичко си е точно така!

Така си беше, имаха нещичко скрито, макар че Ваня не знаеше това, докато Двуглавия Юл отлично го знаеше!…)

Хайде, паяци!

Хайде, глупчовци!

Дръжте, невежи!

Тарантулите, а и самата Кълчищена Стоножка, гледаха като омагьосани пеещия Ваня. Досега подобно нещо не беше им се случвало. Противникът не молеше пощада, не искаше да пие или яде за последно, а виеше! През това време флагман Макомбер (той ненапразно беше най-известния пълководец, на най-войнствената планета във Вселената!) тихичко разпръскваше спайдърите от първите редове по фланговете. Пред тъпия ъгъл на тарантуловия строй се образува друг, вдлъбнат строй — едно миниатюрно подобие на войските на Александър Невски пред „свинете“ на тевтонските кучета.

А пък Стоножката

В ковчег ще пратим —

изпя Ваня, съпровождайки изпълнението си с красноречив жест. И в този момент Стоножката се окопити от транса. Тя засъска, запръска отрова и само с едно движение се изтръгна от предните редове на своите главорези. Цялата се тресеше от яд.

— Аз сама!… — в пристъп на ярост ломотеше тя. — Сама ще ги!… А момчето първо…

Тя се изви, готова за смъртоносен скок. Ваня млъкна, пребледня и вдигна обвития с колана си юмрук, флагман Макомбер застана до него и размаха меча. И в същия миг Двуглавия Юл изграчи с двете си гърла:

— Ей ти, боклук такъв! Я се обърни към мен!

Той скъса черната превръзка на дясното око на дясната си глава.

И събитията оттук нататък се развиха светкавично.

Отдавна, още като първокласник, слушайки за стотен път от своя сърдечен двуглав приятел легендата за превземането на Планетата на Негодниците, Ваня го попита какво е отношението му към Великия Спрут, след като вече всичко е минало. Двуглавия Юл отвърна на своя пиратски жаргон:

— Само да ми се мерне, ще му откъсна главичката! Не ща и да чуя за него!

— Защо? — продължи да любопитства малкият Ваня. — Та нали самият ти си бивш пират?

— Точно затова! — веднага отвърна дясната глава. — Да, аз бях пират. Грабих, пленявах, убивах. Проливал съм кръв с всякакъв цвят и оттенък. Но рискувах живота си, целият съм надупчен, три кораба съм сменил, отломките им още се носят нейде по краищата на видимата Вселена. А това говедо, Великия Спрут, като лоена топка си седеше в своя басейн със син камък и само парички броеше… Експлоататор!

Кланяйки се чак до унижение, Двуглавия Юл често заставаше пред Галя, майката на Ваня. Той неловко й поднасяше саморъчно направени натюрморти от морски звезди и морски таралежи, но така и не дочака от нея нещо повече от любезна, дори хладна усмивка и думи на хладна благодарност. Галя така и не забрави нито похищението през телевизора, нито мръсния карцер, нито заплахите му жива да я изяде. Тя допусна дружбата му с най-малкия й син само под настойчивия натиск на своя добродушен мъж и по-големите синове…

— Знаеш ли, Ванка — замислено се обърна веднъж Двуглавия Юл към малкото си другарче, — хиляди години съм скитосвал из Вселената и нито веднъж не срещнах някой, който да прилича на мен. Изобщо не зная откъде съм се пръкнал. Носител на разум, но без родина — помисли си само! Най-ранният ми спомен е как една стара полипа от планетата Жълти треви ме държи в топлите си пипала… (Върнах се там след няколко века, разруших и изгорих един от градовете…) Да, старицата беше добра, хранеше ме с полупреварена хлорела, без нея бих пукнал. Тогава обитавахме трюма на знаменития търговец на роби, Кръвопиеца Таната. По едно време там се появи чума, Кръвопиецът Таната ме забеляза и ме взе за каютен слуга. Биеше ме зверски и щеше да ме довърши, но екипажът се разбунтува, хвърлиха Таната в реактора, а аз станах юнга на пиратски кораб… И така тръгна. А сега съм тук. Тъй и не узнах коя е родината ми. Отначало разпитвах всички — приятелите си пирати, в кръчмите, сред пленниците; после вече даже и не питах, ясно бе, че никой не знае. Та така, приятелче мое…

Резултатът от сблъсъка се променяше за секунди.

Още веднъж да припомним диспозицията.

Напряко на тунела, водещ към затвора, под формата на тъп ъгъл беше разположен строят на тарантулите.

На двадесет крачки от тях спайдърите се бяха престроили с изтеглени напред под формата на подкова флангове.

Пред строя на тарантулите беше застанала Стоножката, приведена и готова за скок.

Пред строя на спайдърите стояха флагман Макомбер с вдигнат меч и Ваня с вдигнат юмрук, готови за отбиване на ударите.

От лявата им страна беше Двуглавия Юл.

— Ей, боклук такъв! Я се обърни към мен — с двете си гърла кресна той и дръпна черната превръзка от окото си.

И изненаданият Ваня видя как от празното дясно очно дъно се показа дуло на картечница.

На вика първа се отзова Кълчищената Стоножка. Тя рязко се обърна към Юл.

— Ти ли искаш да си пръв? Моля!… — хрипливо рече тя.

Последното нещо, което видя Стоножката в своя многовековен зловонен живот беше черното дуло, насочено срещу нея. После от дулото изригна синьо-пурпурен пламък, изтрещя дълъг откос и от дясното ухо на дясната глава на Двуглавия Юл се посипаха горещи гилзи, които звънко отекнаха по каменния под.

И така, само за миг от този свят си отиде Кълчищената Стоножка, едно дълго многокрако същество, изпълнено догоре със страхове и неистова злоба. Навсякъде се разлетяха пихтиести парчета от сегментите на тялото й, покрити с хитинова обвивка, а прерязаната й от куршумите притъпена муцуна тупна на пода и безсилно загриза камъка със сърповидните си челюсти, целите оплескани със засъхнала по тях отрова.

— Ето и на вас, гадове! — на два гласа изрева Двуглавия Юл и изпрати втори откос по тарантулите. — Напред, братлета-спайдъри!

Но тарантулите вече се бяха вдигнали на задните си лапи. „Пшш! Пшшш! Пшшш!“ — засвистяха дихателните им тръби. В страшната тишина, настъпила след картечния огън, отчетливо се чуваше как железните харпунчета с пукане пробиват гърдите на Двуглавия Юл и Ваня, изпълнен с отчаяние, видя как неговият приятел от детството, бившият свободен пират и незаменим вратар на нарянмарския любителски отбор залитна от смъртоносните удари, отстъпи назад и падна. И умря Двуглавия Юл.

— След мен, в атака! — ревна флагман Макомбер и закрачи напред.

Цялото спайдърско войнство тръгна към врага.

Срещнаха се при вратите. И битката започна! Голяма и страшна битка. Спайдърите нападаха жестоко и яростно. Дали зарята на свободата, запалена в сърцата им от земляните, дали самоотвержената гибел на Двуглавия Юл, или хилядолетната ненавист към поробителите, а може би и поради всички изброени до тук причини, взети заедно, но само за един миг в душите им угасна и миролюбието, и смирението, и отвращението от убийствата. Тъпият ъгъл на тарантуловия строй беше притиснат от фланговете. Отровните нокти бясно заработиха. Флагман Макомбер „раздроби“ екземпляра, който се намираше на върха на ъгъла, с меча си, а Ваня го размаза на пода — силата на удара му се равняваше на конски ритник, тарантулите рухваха от него като развалени яйца, стъпкани от ботуш. И в тунела стана тясно, тясно…

— Не им давайте да се измъкнат! — с дрезгав глас викаше флагман Макомбер, въртейки меча. — Преследвайте ги по петите!

Победата им се удаде удивително леко. Тарантулите, лишени от вожд, бяха срещнали за първи път достоен противник и от минута на минута се биеха все по-вяло и неуверено. После побягнаха. Спайдърите ги подгониха и се разпиляха по коридори и завои, доубивайки и последния тарантул (защото не взимаха пленници). Вдигнаха се и разноплеменните роби, обслужващи Цитаделата. Те с голи ръце убиваха пазачите и подлизурковците. Рамкег, чиито хиляди трахеи свистяха при дишането, дори се пошегува с мрачната наивност на един средновековен автор, че телата им са тлъстички и хубаво ще наторят почвата на планетата…

Но да поспрем дотук. Не си струва да уморяваме читателя с описание на жестокостите на тази уникална битка. Въстаналият роб винаги е прав и това казва всичко. А и паметта на Ваня не е запазила всички подробности. Та нали тя, човешката памет, понякога е и милосърдна.

… Ето го — той тича по широкия, ярко осветен коридор. В ръцете си държи тежка секира. (Как ли е попаднала у него?) Без да изостава нито крачка, подире му се носи Рамкег, заедно с още два рошави спайдъра, които влачат някакъв пъпчив, слузест подлизурко, който от страх непрекъснато бълва изпражнения. Някаква непозната твар — гигантски скорпион ли, ракли, — се нахвърля върху Ваня отстрани. Той, без да спира, замахва силно със секирата — и нападателят с трясък се разчупва, рухва на колене и от него плисва кафява каша…

— Къде? — задъхано крещи Ваня.

— Тук, тук! — пищи подлизуркото.

Врата. Заключено. Удар със секира. Още веднъж, и още веднъж… Вратата изчезва. В лицето — дива киселинна воня, от която сълзи изскачат на очите. Ето, това е леговището на Великия Спрут. Ех, късно… Като тлъсти червеи на килима се гърчат пипала, покрити с алчно зейнали смукала и рогови кукички. Един смъртно уплашен синьо-виолетов роб с трепереща ръка сочи… Великия Спрут, твърде делови носител на разум и неимоверно богат мерзавец, се е самоубил — прегризал е всичките си пипала и се е удавил в тоалетната. Ваня гледа тлъстото студено тяло, плюе и пуска водата. С Великия Спрут е свършено.

— Ваня, насам! — съска Рамкег зад гърба му.

Ваня се обръща. Спайдърите-бойци са притиснали до смърт в ъгъла свой съотечественик, един охранен спайдър, с очила от дванадесет стъкла със златна рамка.

— Крег-Душегубеца — кратко съобщава Рамкег.

Майстор Крег пооправя сложните си очила и се обръща към Ваня.

— Моля да ме изолирате от произвола на тези прошляци — с достойнство казва той. — Аз мога. Аз мога много. Затова съм безценен. Аз съм учен и изобретател. Мога да се приспособя към всяка власт. Мозъкът ми е нещо като хранилище на множество тайни за природата и духа, аз съм пригоден да служа на всяка цивилизация!

Рамкег безстрастно наблюдава Ваня.

— Е, какво! — потискайки гнева си, казва Ваня. — Защо ме гледате, Рамкег? Свършвайте с тази гадина, не ставайте глупак!

Много, ах, страшно много неща научи Ваня за тези няколко минути от експедицията в ада.

Три чифта отровни нокти изведнъж се впиват в лисия гръб на Майстор Крег. Кратък писък. И край. Няма го вече изобретателя на контрактора, на машините от мозъци на носители на разум и още безброй други подлости. Предателят на родната планета, виновникът за мъчителната гибел на милиарди съотечественици, подлият подчинен на подлия диктатор издъхва най-позорно. И нека тази безславна смърт да бъде назидание за всички разумни същества в огромния и разнообразен свят!

Ваня помни и друго.

Стоят те на най-горната площадка на Цитаделата… Тъпо и ненужно стърчат в разни посоки лазерни оръдия и ракети от лафетите, наоколо се валят съсечени и изгризани богомолци, по стените са се строили уморените победители. Тук е трупът на Двуглавия Юл, покрит с бяло копринено платно. Над тях в сиво-зеленото небе пълзят белезникави петна — спътниците на Спайда, отломките на разпадналата се някога огромна луна. А долу, докъдето погледът стига — кафява люлееща се равнина, — хиляди спайдъри са се стекли край Цитаделата.

Флагман Макомбер захвърля изпоцапания меч и с трепереща ръка избърсва челото си.

— Ваня — казва той, — трябва да кажеш нещо.

— Защо аз? — несигурно възразява Ваня. — И какво има да говорим?

— Ваня! — строго казва флагман Макомбер. — Трябва!

Ваня прави няколко крачки и спира на самия край на площадката.

— Другари! — провиква се той и се прокашля. — Граждани на Спайда! Самки и самци! Ние, земляните, ви поздравяваме…

И тук го прекъсват. От небето се разнася гръмовен глас:

— Хей, къде сте? Флагман, Ванка, Юл, обадете се! От сиво-зеленото небе, разбутвайки отломките от древната Спайдова луна, започва да се спуска междупространственият космоход „Георгий Гречко“, стометровата ютия от най-добрите земни сплави, с монтирани гравитонни пробивници и биопарализатори в бойна готовност.

— Е, това беше всичко — казва флагман Макомбер.

Бележки

[1] книксен — старинен поклон с приклякване. Бел.пр. ↑

[2] Канджа — прът с метален край. Бел.ред. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Аркадий Стругацки Експедиция в преизподнята (3)

Метаданни

Данни

Експедиция в преизподнята

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част трета: Иван, синът на Портос

1.

УЛТИМАТУМ

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

Аркадий Стругацки
Експедиция в преизподнята (3)