Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (7)

II
Истинският бисер и неистинският бисер

„Какво й е?… Какво съм й направила?“, се питаше често Клер Фромон, мислейки за Сидони. Тя не знаеше съвсем нищо за онова, което бе станало някога между приятелката й и Жорж в Савиньи. Със своя праведен живот и спокойна душа, й беше невъзможно да отгатне какво ревниво и ниско честолюбие бе порасло до нея от петнадесет години насам. Но загадъчният поглед, който й се усмихваше студено на това красиво лице, се смущаваше, без да може да разбере защо. Престорената вежливост, чудна за приятелки от детство, се заместваше изведнъж от зле прикриван гняв, от сух и рязък глас, които смайваха Клер като неразбираема задача. Понякога към това безпокойство се присъединяваше едно странно предчувствие, смътно предугаждане на голямо нещастие; защото всички жени са ясновидки, и дори у най-невинните дълбокото непознаване на злото се осветява от чудно ясни и внезапни видения.

От време на време, след някой дълъг разговор, след една от тия неочаквани срещи, при които изненаданите лица издават истинските си мисли, госпожа Фромон се размисляше сериозно над тая чудновата Сидони, но дейният, бързащ живот, със своите всепоглъщащи привързаности и грижи, не й даваше време да се спира на тия дреболии.

Наистина, в живота на жените настъпва време, когато той прави такива внезапни завои, че всичките им кръгозори се променят и всичките им гледища се преобразяват.

Ако бе още мома, Клер би се натъжила дълбоко, загдето това приятелство й се изплъзваше късче по късче, като че разкъсвано от зла ръка. Но тя бе загубила баща си, най-голямата и единствена любов на младостта й; после се бе омъжила. Яви се детето със своите мили всекиминутни изисквания. Освен това, при нея живееше нейната почти вдетинена майка, оглупяла още повече поради трагичната смърт на мъжа й. При такъв пълен с грижи живот прищевките на Сидони заемаха малко място; и дори мисъл не бе минала през ума на Клер Фромон да се учудва на брака й с Рислер. Очевидно, той бе много стар за нея; но какво от това, щом се обичат?

Но да се чувства кръвно обидена, че малката Шеб бе достигнала до такова високо положение, станала почти нейна равна, нейната възвишена природа не бе способна за такава дребнавост. Тя бе искала от все сърце, напротив, да види щастлива и почитана тая млада жена, която живееше редом с нея и, тъй да се каже, с нейния живот и бе нейна другарка от детство. Тя се опита много любезно да я поучи, да я въведе в обществото, както постъпват с многообещаващите провинциалистки, на които липсва много малко, за да станат прекрасни.

Красивите и млади жени не приемат лесно съвети една от друга. Когато госпожа Фромон, в дни на големи гощавки, завеждаше госпожа Рислер в стаята си и казваше, усмихвайки се в лицето й, за да не я обиди: „Много скъпоценности, миличка… И после, знаеш ли, при затворени рокли не се носят цветя в косите…“, Сидони се изчервяваше, благодареше на приятелката си, но в дъното на душата си затаяваше една обида повече против нея.

Приеха я доста студено в обществото на Клер.

Предградието Сен-Жермен има своите изисквания; но мислите ли, че и Маре няма своите?

Тия жени и дъщери на индустриалци и на богати фабриканти знаеха историята на малката Шеб, бяха я отгатнали само по начина, по който тя се представяше, съществуваше между тях.

Сидони се стараеше напразно. Тя си оставяше служаща в магазин. Малко пресилените й любезности, прекалено смирени понякога, дразнеха като престорения глас на търговските служащи; а презрителното й държание напомняше изражения на лицата на главните продавачки в модните магазини, които се гиздят с черни копринени рокли, но преди да си отидат вечер, ги оставят в дрешника, и гледат важно, от височината на къдравите си прически, бедните хора, които си позволяват да се пазарят.

Тя чувстваше, че я гледат, критикуват, и свенливостта й бе принудена да се въоръжи като на война. Изречените пред нея имена, удоволствията, празненствата, книгите, за които говореха, й бяха непознати. Клер, до колкото можеше, я посвещаваше във всичко, държеше я на висотата, с винаги протегната приятелска ръка; но много от тия госпожи намираха Сидони за красива. Това беше достатъчно, за да не им се понрави нейното влизане в техния кръг. Други, горди с положението на мъжете си, на богатството си, проявяваха крайно безочливи мълчания и снизходителна вежливост, за да унизят случайно забогатялата.

Сидони смесваше всички в една дума. Приятелките на Клер са нейни неприятелки… Но тя беше сериозно недоволна само от една.

Двамата съдружници не подозираха какво ставаше между техните жени.

Старият Рислер, вечно вдълбочен в изнамерването на печатната машина, седеше понякога до сред нощ пред рисувалната маса. Фромон млади прекарваше дните си навън, обядваше в клуба и не се намираше почти никога във фабриката. Той имаше своите причини за това.

Съседството на Сидони го смущаваше. Любовната прищявка, която бе изпитал към нея, пожертваната любов за последната воля на чичо му, прекосяваха много често паметта му с всичкото съжаление за непоправимото и, чувствайки се слаб, той я избягваше. Неговата природа беше мека, без пружини, достатъчно умна, за да се познава, много слаба, за да се управлява. Във вечерта на Рислеровата сватба, той самият оженен едва от няколко месеца, той изпита близо до тая жена всичкото вълнение на бурните вечери в Савиньи. От тогава, без да съзнава, той избягваше да я вижда и да говори за нея. За нещастие, тъй като живееха в една и съща къща и жените се посещаваха по десет пъти на ден, случаят често неочаквано ги събираше, и стана това особено нещо, че в желанието си да остане честен, той избягваше съвършено семейството си и търсеше външни развлечения.

Клер не се учудваше на това. Баща й я бе свикнал с вечните отлъчки „на открито“ в търговския живот: и през време на тия отсъствия, тя изпълняваше усърдно дълга си на жена и майка, измисляше си безкрайни задължения, всевъзможни разходки с детето, продължителни и спокойни престоявания на слънце, от които се връщаше възхитена от успехите на момиченцето, проникната от радостите и смеховете на съвсем малките деца на чист въздух, с частички от тяхното сияние в глъбините на своите сериозни очи.

Сидони също излизаше много. Често, надвечер, минаващата под свода кола на Жорж караше госпожа Рислер да се отстранява бързо от пътя, облечена великолепно, завръщаща се от дългите си разходки из Париж. Булевардите, изложбите на магазините, дълго избираните покупки, за да изпита по-сладостно новото удоволствие да купува я задържаха много дълго вън от къщи. Разменяха си поздрав и студен поглед на завоя на стълбата; и Жорж влизаше бързо у дома си като в убежище, и прикриваше под поток от милувки към детето, което му подаваха, внезапно обхваналото го смущение.

Сидони като че не си спомняше нищо и бе запазила само презрение към тая подла и мека личност. Впрочем, тя имаше много други занятия.

В тяхната червена гостна, между двата прозореца, мъжът й току-що бе наредил да настанят едно пиано.

След дълги колебания, тя бе решила да учи пеене, мислейки, че беше малко късно да започне пиано; и два пъти седмично, госпожа Добсон, една красива, сантиментална, русокоса американка, идваше да й дава уроци от дванадесет до един часа. В тишината на околните дворове, нейните провлачени а… а…, о… о…, повтаряни настойчиво по десет пъти наред, при отворени прозорци, придаваха на фабриката вид на пансион.

И наистина, тя беше упражняваща се ученичка, една юношеска неопитна и колеблива душа, пълна със скрити желания, която имаше нужда всичко да научи и познае, за да стане истинска жена. Но честолюбието й докосваше само повърхността на нещата: „Клер Фромон свири на пиано, а аз пък ще пея… Тя минава за изящна и умна жена, аз искам да казват същото и за мене“.

Без да помисли нито за миг да се образова, тя прекарваше живота си в тичане по дюкяните и доставчиците. „Какво ще се носи тая зима?“ Тя посещаваше разкошните изложби на магазините, всичко, което се хвърля в очите на минувачите.

У нея бе останало нещо от ония неистински бисери, с които бе работила тъй дълго, малко от техния изкуствен седеф, от тяхната куха чупливост и повърхностен блясък. Самата тя беше наистина един неистински кръгъл, бляскав и добре обкован бисер, в който простотията можеше да се излъже; но Клер Фромон беше истински бисер, с богат и скромен блясък едновременно, и когато ги виждаха заедно, тая разлика се чувстваше. Ясно виждаха, че едната е била винаги бисер, едно съвсем малко бисерче още от детство, расло със съставките на изящност и благородство, които бяха направили от нея рядка и скъпоценна личност. Другата, напротив, беше истинска творба на Париж, тоя златар на подправени предмети, който разполага с хиляди прекрасни дреболии, бляскави, но нездрави, зле подбрани и зле свързани: истинско произведение на оная дребна търговия, в която тя бе участвала по-рано.

Но най-голяма завист възбуждаше у Сидони детето на Клер, това красиво, пълничко детенце, потънало цяло в панделки, като се почне от завесите на люлката, та се свърши с шапчицата на дойката му. Тя не мислеше за нежните длъжности, пълни с нетърпение и самоотричане, за продължителните люлеения преди мъчните заспивания, за веселите пробуждания, блестящи от светлата вода. Не! В детето тя виждаше разходката… Колко е красиво това кичене с развяващи се колани и дълги пера, които съпровождат младите майки във вихъра на улицата!

Нея можеха да придружават само родителите й или мъжът й. Тя предпочиташе да излиза сама. Тоя добър Рислер тъй смешно обичаше: той си играеше с жена си като с кукла, щипеше я за брадичката и за бузите и дебнеше около нея, викайки: „Уау! Уау!“, или я гледаше с големите си умилни очи като любящо и признателно куче. Тя се срамуваше от тая глупава любов, която правеше от нея играчка или порцеланово украшение. Колкото до родителите й, те я стесняваха в онова общество, което тя искаше да види, та скоро след сватбата тя се освободи малко от тях, като им нае една къщичка в Монруж. Това пресече изведнъж честите нахлувания на господин Шеб, облечен в дългия редингот, и безкрайните посещения на добрата госпожа Шеб, у която възвърналото се благополучие оживяваше старите привички към клюки и празен живот.

Същевременно Сидони би искала много да отдалечи и Делобелови, чието съседство и тежеше. Но Маре беше средище за стария актьор поради близостта на булевардните театри; освен това Дезире, като всички, живеещи седящ живот, държеше на познатия кръгозор, и нейният тъжен двор, който потъмняваше зиме от четири часа, й се струваше приятел, познато лице, което слънцето осветяваше понякога като че с усмивка, отнасяща се за нея. Като не можеше да се освободи от тях, Сидони реши да не ги спохожда вече.

Изобщо, животът й би бил самотен и доста тъжен, ако не бяха някои развлечения, които Клер Фромон й доставяше. Всеки път то я разгневяваше. Тя мислеше:

„Та нима всичко ще ми идва от нея?“

И когато, по време на вечеря, й изпращаха от долния етаж билет за ложа в театър или покана за вечерта, обличайки се, възхитена, че ще може да се покаже, тя мислеше само как да затъмни съперницата си. Тия случаи, впрочем, ставаха редки, тъй като Клер все повече и повече се занимаваше с детето си. Обаче, когато дядо Гардиноа дойдеше в Париж, никога не пропускаше да събере двете семейства. Веселостта на тоя стар селяк се проявяваше само в присъствието на малката Сидони, която не се боеше от неговите шеги. Той поканваше и четиримата на вечеря у Филипа, неговата любима гостилница, на която познаваше господарите, прислужниците и домакина, разходваше много пари, и от там ги завеждаше в наетата предварително ложа в Опера-Комик или в Пале-Роял.

В театъра тоя се смееше високо, разговаряше свойски с разпоредителките, както с прислужниците у Филипа, искаше високи столчета за краката на жените, а при излизането искаше да получи преди всички палтата и кожените принадлежности, като че там той бе единственият новобогаташ с три милиона.

За тия малко просташки развлечения, които мъжът й избягваше в повечето случаи, Клер, със свойствения си такт, се обличаше просто, за да не я забелязват. Сидони, напротив, се натруфваше прекомерно и, като се разполагаше отпред в ложата, смееше се от все сърце на разказите на дядото, щастлива, че е слязла от ложите на третия и втория балкон, дето седеше някога, на тия хубави места до сцената, украсени с огледала, чиито кадифени ръкохватки й се струваха направени нарочно за нейните светли ръкавици, за бинокъла й от слонова кост и за разкошното й ветрило. Блудкавостта на обществените места, червеният и златен цвят на тапетите бяха истински разкош за нея. Там тя се разцъфтяваше като красиво книжно цвете в разкошна ваза.

Една вечер, на една модна пиеса в Пале-Роял, между присъстващите жени, нарисувани знаменитости с микроскопични шапки и грамадни ветрила, боядисаните глави на които се виждаха в сянката на партерните ложи над дълбоко откритите им вратове, като неясно оживени портрети, държанието на Сидони, облеклото й, начинът, по който се смееше и гледаше, бяха доста забелязани. Всичките бинокли в залата, движени от магнетичното течение, тъй силно действащо под полилея, се насочваха малко по малко към ложата, която тя заемаше. Клер най-после се почувства неловко и полека накара да седне на мястото й мъжът й, който, за нещастие, ги придружаваше тая вечер.

Жорж, млад и изящен, наред със Сидони, изглеждаше неин естествен другар; докато зад тях Рислер стари, винаги тъй спокоен и заличен, изглеждаше съвсем на мястото си до Клер Фромон, която, в своето малко тъмно облекло, като че пазеше инкогнитото на честна жена в оперетен бал.

На излизане всеки от двамата съдружници взе под ръка съседката си. Разпоредителката каза на Сидони, говорейки за Жорж „Вашият мъж…“ и младата жена засия от удоволствие.

Вашият мъж!

Тия тъй прости думи бяха достатъчни, за да я потресат и да раздвижат в дълбочината на душата й множество лоши мисли. Докато минаваха по коридорите на фоайето, тя гледаше Рислер и госпожа „Шорш“, които вървяха пред тях. Изящността на Клер сякаш бе смазана, опростачена от тежката походка на Рислер. Тя си казваше: „Колко трябва да ме загрозява, когато вървим заедно!…“ И сърцето й тупаше при мисълта за прекрасната, щастлива и възхитителна двойка, която биха представлявали тя и Жорж Фромон, чиято ръка трепереше под нейната.

И когато синьото купе дойде до вратата на театъра, за да вземе Фромонови, за пръв път в живота си тя помисли, че тая жена е откраднала нейното място и че тя ще бъде в правото си, ако се опита да го заеме отново.