Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (15)

III
Госпожица Зизи

О, колко щастлива бе Дезире!

Всеки ден Франц дохождаше, както в хубавото старо време, сядаше при краката й на ниското столче, но съвсем не за да говори с нея за Сидони.

Сутрин, щом тя станеше да работи, вратата се отваряше тихичко и се чуваше: „Добро утро, госпожица Зизи“. Сега той винаги я наричаше така, с нейното детско име, и да знаете колко мило изговаряше това: „Добро утро, госпожица Зизи“.

Вечер те чакаха заедно „бащата“ и, докато тя работеше, той я караше да потреперва с разказите за своите пътешествия.

— Какво става с тебе? Ти съвсем се промени, — й казваше майка й, учудена, като я виждаше тъй весела и главно тъй подвижна.

Работата бе в това, че вместо да седи, както по-рано, непрекъснато потънала в своето кресло със самоотрицанието на млада баба, куцото момиче ставаше всяка минута, отиваше към прозореца с такъв устрем, като че й бяха израсли криле, и се стараеше да стои права, съвсем права, като питаше тихичко майка си:

— Забелязва ли се това, когато не ходя?

От хубавата й главичка, в чиято прическа бе съсредоточено тогава кокетството й, то се разпространяваше по цялата й личност, като дългите й и тънки, къдрави коси, когато ги разплиташе. Но сега тя беше много, много кокетна и всички забелязваха това. Дори птичките и мухите за модни накити изглеждаха съвсем особени.

О, да, Дезире Делобел беше щастлива! Преди няколко дни Франц заговори да отидат заедно на село и, тъй като бащата, винаги тъй добър и великодушен, благоволи да разреши на своите дами един ден отпуск, четиримата заминаха заедно в едно хубаво неделно утро.

Невъзможно е да си представите колко хубаво беше времето в тоя ден. Когато Дезире отвори прозореца си още в шест часа сутринта и видя в утринната мъгла топлото вече и сияйно слънце, когато помисли за дърветата, за полята, за пътищата, за всичката тая дивна природа, която не беше виждала тъй отдавна и която щеше да види сега под ръка с Франц, очите й се напълниха със сълзи. Звънът на камбаните, надигащият се вече парижки шум от каменната настилка на улицата, неделята — тоя празник на бедните, който проясняваше дори бузите на малките въглищарчета, цялата зора на това изключително утро тя почувства сладостно и продължително.

В навечерието Франц й бе донесъл един слънцебран с дръжка от слонова кост; освен това тя се стъкми много грижливо, но и много просто, както подобава на едно клето куцо момиче, което иска да мине незабелязано. И не би било достатъчно да кажем, че тоя път клетото куцо девойче беше просто прелестно.

Точно в девет часа Франц дойде с кола, наета за целия ден и се изкачи горе, за да вземе своите приятели. Госпожица Зизи слезе изящно съвсем сама, облягайки се на оградата на стълбата и без да се колебае. Майка й вървеше след нея и я наблюдаваше; а знаменитият актьор, с пардесю на ръка, се впусна напред с младия Рислер, за да отвори вратичката на колата. О, какво чудно возене, чуден край, чудна река и дървета!… Не я питайте къде беше това; Дезире никога не го узна. Тя ще ви каже само, че слънцето светеше там по-бляскаво, отколкото всякъде другаде, че птичките бяха по-весели, а гората — по-сенчеста; и не ще излъже.

Като дете тя бе прекарала няколко пъти такива дни на чист въздух с дълги разходки из полята. Но после постоянната работа, беднотията и седящият живот, тъй приятен за куците, като че я бяха приковали в стария парижки квартал, където живееше и чиито високи покриви, прозорци с железни балкони, фабричните комини, които изпъкваха със своите нови червени тухли върху черните стени на историческите къщи, — всичко това съставяше за нея винаги еднакъв и достатъчен хоризонт. Отдавна тя не бе виждала други цветя, освен чадърчетата на прозорците си и други дървета, освен акациите на Фромоновата фабрика, съзирани надалеч всред дима.

Затова каква радост изпълни сърцето й, когато се озова всред полето! Окрилена от своята радост и оживена младост, тя преминаваше от едно учудване към друго, пляскаше с ръце и надаваше птичи викове; и поривите на простодушното й любопитство прикриваха колебливата й походка. Наистина, това не се забелязваше много. Впрочем, Франц беше все около нея, готов да я подкрепи, да й подаде ръка при преминаване на трапове, все тъй усърден, все с тъй нежни погледи. Тоя чуден ден мина като видение. Високото синьо небе, носещо се като пара между клоните, хоризонтите под дърветата, тъй тайнствени и заслонени до корените им, дето цветята растат по-прави и по-високи, дето златистите мъхове приличат на слънчеви лъчи по стеблата на дъбовете, неочакваната сияйна гледка на поляните, всичко, дори умората от цял ден ходене на чист въздух, я възхити и очарова.

Вечерта, когато от окрайнината на гората тя съгледа на смрачаване разклоняващите се по полето бели пътища, реката прилична на сребърна лента, и там, между двата хълма, мъгла от сиви покриви, върхове и кубета, за които й казваха, че е Париж, тя отнесе с един поглед в един кът на паметта си цялата тая цъфтяща и ухаеща гледка, ухаеща на любов, на юнски глогини, като че никога, никога вече нямаше да я види.

Китката, която куцото момиче донесе от тая прекрасна разходка, цяла седмица пълнеше стаята й с благоухание. Между зюмбюлите, теменугите и бялата шипка, в нея се примесваха множество безименни цветенца, цветя на смирените, които скитници — семена са насели навсякъде край пътищата. Като гледаше тия бледо — сини и ярко — розови венчета, всички тия тънки отсенки, които цветята са изобретили много по-рано от колористите, Дезире много пъти през тая седмица повтори мислено разходката си. Теменугите й напомняха мъховото хълмче, откъдето ги бе брала, търсила под листата, смесвайки пръстите си с Францовите. Тия големи водни цветя бяха откъснати на края на един ров, още съвсем влажен от зимните дъждове и, за да ги достигне, се бе опирала много силно на ръката на Франц. Всичко това тя си спомняше по време на работа. В това време слънцето, което светеше през отворения прозорец, блестеше по перата на колибрите. Пролетта, младостта, песните и благоуханията преобразяваха тая тъжна работилница на петия етаж и Дезире казваше сериозно на майка си, като миришеше китката на своя приятел:

— Забеляза ли, мамо, как хубаво миришат цветята тая година?…

И Франц започваше да изпитва същото очарование. Малко по малко госпожица Зизи завладяваше сърцето му и прогонваше от него дори спомена за Сидони. Наистина, тоя клет съдия правеше всичко възможно за това. Всеки час от деня той беше при Дезире и се притискаше в нея като дете. Нито веднъж не посмя да се завърне в Аниер. Оная още му внушаваше голям страх.

— Та ела за малко там… Сидони пита за тебе, — му казваше от време на време добрият Рислер, когато брат му отиваше да го види във фабриката. Но Франц се държеше здраво и измисляше всевъзможни работи, за да отложи посещението си за другия ден. Това бе лесно с Рислер, който беше повече от всякога зает със своята печатница, чиято изработка бе вече започната.

Всеки път, когато Франц си отиваше от брат си, старият Сигизмунд го причакваше на излизане и го изпровождаше няколко крачки по двора, с големи лустринени ръкави, с перо и ножче в ръка. Той държеше младия човек в течение на фабричните работи. От някое време те като че вървели по-добре. Господин Жорж се явявал редовно в кантората си и всяка вечер се връщал да спи в Савиньи. Изглеждало, че и оная госпожа се държала по-спокойно. Касиерът тържествуваше.

— Виждаш ли, приятелю, че направих добре, като те предупредих… Достатъчно беше да дойдеш, за да тръгне всичко в ред… И, все пак, — прибавяше той по привичка, — и все пак… Нямам доферие…

— Не се страхувайте, господин Сигизмунд, аз нали съм тук, — казваше съдията.

— Нали няма да заминеш скоро, мой мили Франц?

— Не, не… още не… Преди това трябва да свърша една важна работа.

— Ах, добре тогава!

Важната работа на Франц беше женитбата му за Дезире Делобел. За това той не бе говорил още никому, дори и на нея; но госпожица Зизи трябва да подозираше нещо, защото от ден на ден ставаше по-весела и по-красива, сякаш предвиждаше, че скоро щеше да настъпи минутата, когато ще има нужда от всичката си радости красота.

В един неделен следобед те останаха сами в работилницата. Госпожа Делобел току-що бе излязла, горда, че ще я видят под ръка с нейния велик мъж и бе оставила приятеля Франц при дъщеря си, за да не бъде тя сама. Франц се яви грижливо облечен, с някакъв празничен вид, разлят по цялата му външност. Изражението на лицето му в тоя ден бе особено: едновременно боязливо и решително, разнежено и тържествено, и само по начина, по който малкото ниско столче се премести съвсем близо до голямото кресло, последното разбра, че ще му направят много важна изповед, и то се досещаше донякъде каква ще бъде тя. Разговорът започна, първоначално с равнодушни думи, прекъсвани ежеминутно от дълги мълчания, също както се спираме в края на спирка, за да си починем и да достигнем целта на пътуването.

— Днес времето е хубаво.

— О, много хубаво!

— Нашата китка все още мирише хубаво.

— О, да, много хубаво!

Само като изричаха тия тъй прости думи, гласовете им се развълнуваха при мисълта за онова, което сега щяха да си кажат. Най-после малкото ниско столче се премести още по-близо до голямото кресло; и, като срещнаха погледите си и сплетоха ръцете си, двамата млади тихо и бавно се назоваха по име:

— Дезире!

— Франц!

В тоя миг се почука на вратата. Това бе слабо, сдържано почукване на ръка, облечена в тънка ръкавица, която се бои да не изцапа при най-малкия допир.

— Влезте!… — каза Дезире с леко движение на нетърпение; и Сидони се яви — хубава, изящна и добра. Дошла да види своята малка Зизи, да я целуне на минаване. Тъй отдавна й се искало това!

Присъствието на Франц като че я учуди много и, цяла отдадена на радостта да побеседва с бившата си приятелка, тя едва го погледна. След излиянията, нежностите и милите разговори за минали времена, тя поиска да види прозореца, площадката и жилището на Рислерови. Забавно й беше да съживява наново всичката си младост.

— Помните ли, Франц, когато княгиня Колибри влизаше в стаята ви, държейки право главата си под диадема от птичи пера?

Франц не отговаряше нищо. Той бе много развълнуван, за да отговори. Нещо му подсказваше, че тая жена беше дошла само за него, че искаше да го завладее отново и да му попречи да се отдаде на друга, и нещастникът забелязваше с ужас, че не й бяха нужни големи усилия за това. Още като я видя че влиза, сърцето му бе отново завладяно от нея.

Дезире не подозираше нищо. Сидони изглеждаше тъй откровена, тъй дружелюбна! И после, нали те бяха сега брат и сестра? Между тях не можеше да съществува любов.

Все пак куцото момиче почувства смътно предчувствие за нещастието си, когато Сидони, вече на вратата и готова да си отиде, се обърна небрежно, за да каже на девера си:

— Ах, да Франц, Рислер ми поръча да ви отведа днес за вечеря у дома… Колата е долу… Ще вземем и него на минаване край фабриката.

После прибави с най-прелестна усмивка:

— Нали ще ни го отстъпиш, Зире? Бъди спокойна, ще ти го върнем пак.

И той има смелостта да я последва, неблагодарникът! Той излезе без колебание, без да се извърне нито веднъж, увлечен от своята любов като от бурно море и нито в тоя ден, нито през следващите дни, и никога отпосле, голямото кресло на госпожица Зизи не можа да узнае какво беше това тъй любопитно нещо, което малкото столче щеше да й каже.