Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (1)

I
Сватба у Вефур

— Госпожо Шеб!

— Какво, мое момче?…

— Аз съм доволен…

За двадесети път през тоя ден добрият Рислер казваше, че е доволен, и все със същия умилен и спокоен вид, със същия бавен, глух и дълбок глас, с глас, който вълнението притиска и който не смее да говори много високо, от страх да не се пресече изведнъж от сълзи.

За нищо на света Рислер не би искал да плаче в тоя миг, — представяте ли си младоженец да се разнежва всред сватбената вечеря! — Все пак, искаше му се много да се разплаче. Щастието му го задушаваше, хващаше го за гърлото, пречеше на думите да излизат. Всичко, което можеше да направи, беше да шепне от време на време със слабо отваряне на устните: „Аз съм доволен… Аз съм доволен…“

Наистина, имаше защо да е доволен. Още от сутринта клетият човек се чувстваше отнесен от ония великолепни сънища, от които се боим да се събудим внезапно, със заслепени очи; но неговият сън като че никога не щеше да се свърши. Той бе започнал в пет часа сутринта, и до десет часа вечерта, точно в десет часа, според стенния часовник на Вефур, продължаваше още…

Колко неща в тоя ден, и как и най-малките подробности се запазваха в паметта му! Той си представяше как, още призори, се разхождаше надлъж и нашир из стаята си на стар ерген, с радост, смесена с нетърпение, с вчесана вече брада, с фрак, с два чифта бели ръкавици в джоба… Сега ето разкошните коли, и в първата там, оная с белите коне, с белите поводи, с подплатата от жълта дамаска, се съзира като облак накитът на младоженката… После влизането в църквата, двама по двама, все с малкото бяло облаче на чело, развяващо се, леко, ослепително… Органът, клисарят, проповедта на свещеника, свещите, осветяващи скъпоценностите, пролетните облекла… и блъскането на хората за честитки, и малкото бяло облаче, загубено, потънало, обиколено, обгърнато, докато младоженецът подава ръка на целия висш търговски парижки свят, дошъл тук, за да му направи чест… И накрая гръмливите звуци на органа, по-тържествени поради широко отворената врата на църквата, което дава възможност на цялата улица да участва в семейното тържество, звуците, минаващи през преддверието едновременно с шествието, уличните възклицания, изречените съвсем високо думи на една работничка с лустринена престилка: „Младоженецът не е хубав, но младоженката е безподобно мила…“ Това е, което ви кара да се гордеете, когато сте младоженец…

След това обядът във фабриката, в една работилница, украсена с тапети и цветя, разходката в Булонската гора, — една отстъпка, направена на тъщата, госпожа Шеб, която, в качеството си на дребна парижка буржоазка, не би повярвала, че дъщеря й е омъжена без една обиколка на езерото и без посещение на водопада… После завръщането за вечерята, докато лампите се запалваха по булеварда, дето хората се обръщаха, за да видят минаването на сватбата, една истински богата сватба, отведена от колите дори до стълбата на Вефур.

До тук бе стигнал сънят му. В тоя час, отпаднал от умора и блаженство, добрият Рислер гледаше смътно тая грамадна маса с осемдесет прибора, свършваща на двата края във вид на подкова, над която се скланяха усмихнати и познати лица, и струваше му се, че в очите на всички виждаше отразено своето щастие. Краят на вечерта наближаваше. Вълната на частните разговори се лееше по цялата маса. Имаше профили, обърнати един към друг, ръкави на черни фракове зад кошница с асклепии, засмяно детско личице над плодово ледено, и десертът, наравно с лицата, окръжаваше цялата маса с веселост, багри и светлина.

О, да, Рислер беше доволен! Освен брат му Франц, всички, които той обичаше, бяха тук. Преди всичко, срещу него, Сидони, до вчера мъничката Сидони, сега негова жена. За вечерята тя бе снела булото си: беше излязла от своето облаче. Сега от бялата и гладка копринена рокля се показваше красиво лице с по-матова и по-мека белина, и венец от коси — под другия тъй грижливо изплетен венец — с някакъв бунтарски стремеж към живота, с отблясъци на млади пера, на които се искаше само да хвръкнат. Но мъжете не виждат тия неща.

След Сидони и Франц, Рислер обичаше най-много госпожа Жорж Фромон, която наричаше „госпожа Шорш“, жена на неговия съдружник, дъщеря на покойния Фромон, неговия бивш господар и бог. Той бе седнал до нея, и в начина, по който й говореше, се чувстваше нежност и почтителност. Тя беше съвсем млада жена, почти връстница на Сидони, но с по-правилна, по-спокойна красота. Тя говореше малко, чувстваше се чужда на тоя смесен свят, но се мъчеше да изглежда любезна.

От другата страна на Рислер седеше госпожа Шеб, майката на младоженката, която сияеше, блестеше в своята зелена атлазена рокля, лъскава като щит. Още от сутринта, всичките мисли на добрата жена бяха тъй бляскави, както многозначителния цвят на роклята й. Всеки миг тя си казваше: „Моята дъщеря се омъжва за Фромон млади и Рислер стари от улица Вией-Одриет!…“ Защото, в нейния ум, дъщеря й не се омъжваше само за Рислер стари, а за цялата фирма на търговската къща, прочута в парижкия търговски свят; и всеки път, когато установеше това славно събитие, госпожа Шеб се изправяше още повече и изпъваше копринения си щит до изпращяване.

Каква противоположност с държанието на господин Шеб, седнал няколко стола по-далеч! В семействата изобщо едни и същи причини произвеждат съвсем различни впечатления. Тоя дребен човек с голямо чело на утопист, гладко, изпъкнало и празно като градинско стъклено кълбо, изглеждаше толкова ядосан, колкото жена му беше сияйна. Това изражение не го променяше, впрочем, защото господин Шеб се ядосваше през цялата година. Тая вечер обаче лицето му не изглеждаше както обикновено жалко и повехнало, нито беше облечен с широкото, развяващо се палто, чиито джобове се издуваха от образците от масло, от вино, трюфели и оцет, според това коя от тия стоки той предлагаше. Неговият черен, великолепен и нов фрак подхождаше напълно на зелената рокля, но, за нещастие, мислите му имаха цвета на фрака… Защо не го бяха турили до младоженката, което беше негово право? Защо бяха дали мястото му на Фромон млади?… А старият Гардиноа, дядото на Фромонови, какво търсеше до Сидони?… Ах, това е то! Всичко за Фромонови и нищо за Шебови… И хората се чудят, че ставали революции!…

За щастие тоя ядосан човечец можеше да излива злобата си пред седящия до него приятел Делобел, стар актьор без работа, който го слушаше със своето спокойно и величествено изражение на лицето в такива важни дни. Макар да беше отстранен петнадесет години от театъра поради злата воля на директорите, актьорът намираше пак, когато потрябваше, подходящо за обстоятелствата сценично държание. Така и тая вечер лицето на Делобел имаше своето изражение за сватбени дни, полусериозно, полуусмихнато, снизходително към дребните люде, едновременно свободно и тържествено. Би казал човек, че участваше, като че през цяла зала със зрители, в угощение в първото действие около картонени гозби; и тоя фантастичен Делобел изглеждаше толкова повече, че играе роля, защото, разчитайки, че ще се възползват от дарбата му през вечерята, откакто беше до масата, той прекарваше през ума си най-хубавите откъси от репертоара си, което придаваше на лицето му неясно, изкуствено и далечно изражение, оня лъжливо — внимателен вид на играещ на сцената актьор, който се преструва, че слуша онова, което му говорят, но мисли през всичкото време само за репликата си.

Чудно нещо: и младоженката имаше донейде същото изражение. По това младо и красиво лице, което щастието оживяваше, без да го разцъфва, някаква тайна замисленост се появяваше; и навремени, като че говореше на себе си, трептенето на усмивката пробягваше в ъгъла на устните й. С тая малка усмивка тя отговаряше на малко разпуснатите шеги на дядо Гардиноа, който седеше от дясната й страна:

— Тая Сидони, все пак!… — казваше старецът, усмихнат, — … Като си помисля, че няма два месеца, откак казваше, че ще постъпи в манастир… Знаем ние манастирите на тия момичета!… Както казват по нас: „В манастира Свети Йосиф има четири дървени обувки под леглото!“…

И всички на масата се смееха доверчиво на селските шеги на тоя стар берийски селянин, чието грамадно богатство заместваше в живота му сърцето, образованието и добротата, но не и ума; защото тоя хитрец имаше много повече ум, отколкото всички тия граждани взети заедно. Всред малкото хора, които му внушаваха известна симпатия, тая малка Шеб, която той познаваше още като малко момиченце, му се нравеше особено; а тя, разбогатяла от много скоро, не можеше да не уважава богатството, та говореше на съседа си отдясно с доста забележима отсянка на почит и кокетство.

Колкото до съседа отляво, Жорж Фромон, съдружник на мъжа й, тя се отнасяше с него, напротив, съвсем сдържано. Техният разговор се ограничаваше в трапезни учтивости, и дори между тях се чувстваше прекалено равнодушие. Изведнъж между гостите стана малко шумолене, което показа, че ще стават, шум от коприна, столове, последни думи на разговорите, завършване на смехове, и в това полумълчание, госпожа Шеб, станала общителна, казваше много високо на един свой братовчед от провинцията, който се възхищаваше от сдържания и тъй спокоен вид на младоженката, изправена в тоя миг под ръка с господин Гардиноа:

— Виждате ли, братовчедке, това дете… Никой никога не е могъл да знае какво мисли.

Тогава всички станаха и преминаха в големия салон. Докато поканените за бала идваха на тълпи, за да се смесят с поканените за вечеря, докато оркестрантите настройваха инструментите си, докато танцувачите с монокли се въртяха пред белите рокли на малките нетърпеливи госпожици, младоженецът, изплашен от всичките тия люде, се бе отделил със своя приятел Планус — Сигизмунд Планус, касиер на фирмата Фромон от тридесет години — в малката галерия, украсена с цветя и облепена с тапети, изобразяващи горичка от пълзящи растения и представляващи нещо като фон от зеленина в позлатените салони на Вефур. Там поне те бяха сами и можеха да си поговорят.

— Сигизмунде, драги мой… аз съм доволен…

И Сигизмунд също беше доволен, но Рислер не му даде време да го каже. Сега, когато не се боеше вече, че ще се разплаче пред хората, всичката радост на сърцето му преливаше навън.

— Помисли си само, приятелю мой!… Тъй необикновено е, че едно момиче като нея е благоволило да ме пожелае. Защото, най-после, аз не съм хубав. Нямаше нужда оная дръзка жена да ми го каже тази сутрин, за да го зная. После, аз съм на четиридесет и две години… А тя е тъй мъничка!… Имаше толкова други, които тя можеше да избере, по-знатни, по-високопоставени, без да говоря за моя клет Франц, който я обичаше толкова… Но не, тя пожела своя стар Рислер!… И това стана тъй чудно… Отдавна забелязвах, че беше тъжна, че съвсем се беше променила. Мислех наистина, че причината е някаква любовна скръб… Търсехме, блъскахме си главите с майка й, за да узнаем кой би могъл да бъде тоя… Ето че един ден госпожа Шеб влиза в стаята ми и ми казва с плач: „Вас обича, клети ми приятелю!“… Мене… мене самия… Е? Кой би подозрял някога подобно нещо? И като си помисля, че в една година достигнах такова двойно щастие: съдружник на фирмата Фромон и съпруг на Сидони… О!…

В тоя миг, в такта на въртящия се и провлачен валс, една двойка танцувачи влезе, въртяща се, в малкия салон. Бяха младоженката и съдружникът на Рислер, Жорж Фромон. И двамата еднакво млади и изящни, те говореха полугласно, затваряйки думите си в тесните кръгове на валса.

— Лъжете… — казваше Сидони, малко бледна, все със слабата си усмивка.

А другият, още по-бледен от нея, отговаряше:

— Не лъжа. Чичо ми поиска тоя брак. Той умираше… вие бяхте заминала… Не посмях да му откажа…

Рислер им се възхищаваше отдалеч:

— Колко е красива! Колко хубаво танцуват!…

Но като го забелязаха, танцувачите се разделиха и Сидони се приближи живо до него:

— Как! Вие сте тук? Какво правите?… Търсят ви навсякъде. Защо не сте там?…

Докато говореше, тя поправяше с красивото движение на нетърпелива жена връзката му. Това възхищаваше Рислер, който се усмихваше на Сигизмунд с крайчеца на окото си, тъй щастлив, като чувстваше по шията си докосването на тая малка ръчица в ръкавица, че не забелязваше как всичките й пръсти трепереха.

— Хванете ме под ръка, — му каза тя и те влязоха заедно в салоните. Дългата рокля с бяла опашка правеше да изглежда още по-недодялан зле скроеният и зле облечен черен фрак; но един фрак не се поправя като връзка, трябваше да се приеме такъв, какъвто беше… Докато те поздравяваха, минавайки, всичките тия хора, които бързаха да им се усмихнат, Сидони почувства за миг гордост и удовлетворено тщеславие. За съжаление, това не трая дълго. В ъгъла на салона имаше една млада и красива жена, която никой не канеше и която гледаше танците със спокойни очи, светещи с радостта на първото майчинство. Щом я забеляза, Рислер отиде право към нея и принуди Сидони да седне до нея. Излишно е да кажем, че това беше госпожа „Шорш“. На коя друга той би говорил с такава почтителна нежност? В коя друга ръка, освен в нейната, той би могъл да постави ръката на своята мила Сидони и да каже: „Нали ще я обичате? Вие сте тъй добра… Тя има такава нужда от вашите съвети, от вашето познаване на хората…“

— Но, добри ми Рислер, — отговори госпожа Жорж, — Сидони и аз сме стари приятелки… Ние имаме всичките основания да се обичаме още…

И нейните спокойни очи напразно търсеха погледа на бившата приятелка… Съвършено непознаващ жените и привикнал да се отнася със Сидони като с дете, Рислер продължи със същия глас:

— Вземай пример от нея, миличка… Няма друга на света като госпожа Шорш… Има сърцето на клетия си баща… Една истинска Фромон!…

Сидони, с наведени очи, се поклони, без да отговори нещо, с неуловимо потреперване, което пробягна от върха на на атлазената й обувка до последното портокалово цветче на сватбения и венец. Но добрият Рислер не забелязваше нищо. Вълнението, балът, музиката, всичките тия цветя, всичките тия лампи… Той бе опиянен, той бе обезумял. Струваше му се, че всички други дишаха като него тая атмосфера на щастие, която го заобикаляше. Той не чувстваше съперничествата, дребните омрази, които се кръстосваха над всичките тия накитени чела.

Той не виждаше облакътилия се на камината Делобел, уморен от своето вечно превзето държание, с ръка в жилетката, с шапка върху бедрото, докато часовете течаха, без някой да помисли да използва дарбите му. Той не виждаше господин Шеб, който висеше мрачно между двете врати, повече от всякога разярен против Фромонови… О, тия Фромонови!… Какво място заемаха те в тая сватба! Те бяха тук всички с жените си, с децата си, с приятелите си, с приятелите на приятелите си… Би казал човек, че някой от тях се жени… Споменаваше ли някой за Рислерови или за Шебови?… Не го дори представиха, него, бащата!… Но онова, което удвояваше яростта на тоя дребен човечец, беше държанието на госпожа Шеб, усмихваща се на всички в своята рокля с бръмбарски отблясъци.

Впрочем тук, както на почти всички сватби, имаше две различни течения, които се докосваха, без да се смесват. Скоро едното отстъпи на другото. Фромонови, които дразнеха толкова господин Шеб и които съставяха аристокрацията на бала, председателят на търговската камара, синдикът, един знаменит търговец на шоколад, депутат в законодателното тяло, старият милионер Гардиноа, всички си отидоха малко след полунощ. След тях Жорж Фромон и жена му си заминаха със своето купе. Останаха само по-близките на Рислер и Шеб, и веднага празникът, като промени вида си, стана по-шумен.

Знаменитият Делобел, уморен от това, че никой не иска нищо от него, реши да поиска нещо от себе си, та започна с гръмлив глас, като гонг, монолога на Рюи-Бласа: „Добра охота, господа!“, докато гостите се трупаха в бюфета пред шоколадите и чашите с пунш. Скромните евтини облекла се излагаха по столовете, щастливи, че могат, най-после, да направят впечатление, и тук-там дребни млади търговчета, измъчени от навиците на глупави контета, решиха, най-после, да се поразвлекат с кадрила. Отдавна вече младоженката искаше да си отиде. Най-после тя изчезна с Рислер и госпожа Шеб. Колкото до господин Шеб, придобил отново всичкото си значение, беше невъзможно да го отведат. Трябваше някой да бъде домакин, дявол да го вземе!… И мога да ви уверя, че тоя човечец изпълняваше отлично тая длъжност! Той беше червен, разпален, лъснал, буен, почти размирен. Отдолу се чуваше, как той говореше за политика с домоуправителя на Вефур и употребяваше дръзки изрази…

… Сватбената каляска, чийто отежнял кочияш държеше малко хлабаво белите поводи, се движеше тежко към Маре по пустите улици.

Госпожа Шеб говореше много, изброяваше всичките великолепия на тоя паметен ден, възхищаваше се най-вече от вечерята, чието обикновено разписание на ястията беше за нея най-високото изражение на разкоша. Сидони мечтаеше в тъмнината на каляската, а Рислер, макар да не казваше вече: „Аз съм доволен…“, мислеше го в себе си от цялото си сърце. Един път той се опита да хване малката бяла ръчичка, която се опираше на вдигнатото стъкло, но тя се отдръпна бързо, и той продължи да стои неподвижно, прехласнат в нямо обожание.

Минаха покрития пазар и улица Рамбюто, изпълнена с колите на градинарите; после, в края на улица Фран-Буржоа, завиха край ъгъла на Архивите и влязоха в улица Брак. Тук те спряха за пръв път и госпожа Шеб слезе пред вратата си, много тясна за великолепната й рокля от зелен копринен плат, която изчезна в прохода с роптаещ шум и шепнейки с всичките си волани… След няколко минути, една голяма тежка врата на улица Вией-Одриет, с щита на старинната фирма, а под полуизчезналия герб — надпис със сини букви: „Тапети“, отвори двете си крила, за да пропусне празничната каляска.

Тоя път младоженката, неподвижна и като че заспала, сякаш се събуди внезапно, и ако всичките лампи не бяха угасени в грамадните здания, работилници или дюкяни, наредени в двора, Рислер би могъл да види как една тържествуваща усмивка осветли изведнъж това красиво, загадъчно лице. Колелетата смекчаваха шума си по ситния пясък и скоро спряха пред вътрешната стълба на една двуетажна къща. Тук живееше младото семейство Фромонови, и старият Рислер с жена си щеше да се настани над тях. Къщата изглеждаше величествена. Тук богатите търговци биваха отплатени за черната улица и затънтения квартал. Стълбата до техния етаж бе постлана с килим, в преддверието имаше цветя, навсякъде мраморна белота, отблясъци на огледала и на лъскави медни изделия.

Докато Рислер разнасяше радостта си из всичките стаи на новото жилище, Сидони остана сама в стаята си. При светлината на малката синя лампа, окачена на тавана, тя хвърли преди всичко поглед на огледалото, което я отразяваше от главата до петите, на всичкия тоя свеж разкош, тъй нов за нея; после, вместо да си легне, тя отвори прозореца и остана облакътена на балкона.

Нощта беше светла и топла. Тя виждаше ясно цялата фабрика, нейните безчислени прозорци без капаци, нейните лъскави и високи стъкла, високия й комин, губещ се в дълбокото небе, и по-наблизо, малката разкошна градина, облегната на старата стена на старинната къща. Навсякъде наоколо тъжни и бедни покриви, черни, черни улици… Внезапно тя потрепера. Там, в най-мрачната, в най-грозната от всичките тия тавански стаи, които се притискаха, подпираха се едни други, като че много натежали от нищетата, един прозорец на петия етаж се отвори широко, изпълнен с мрак. Тя го позна веднага. Това беше прозорецът на площадката, на която живееха родителите й.

Прозорецът на площадката!… Колко неща й напомняха тия думи! Колко часове, колко дни тя бе прекарала там, наведена над тоя влажен ръб, без ограда и без балкон, загледана към фабриката! И сега още й се струваше, че вижда горе неправилното, но приятно лице на малката Шеб, и в рамката на тоя бедняшки прозорец — целият й детски живот, тъжната й младост на парижко момиче минаваше пред очите й.