Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (6)

I
Приемният ден на жена ми

Пладне. Целият Маре обядва.

Към тежкия звън на камбаните на Сен-Пол, на Сен-Жермен и на Сен-Дени дьо Сакреман се примесва, възнасящ се от дворовете, крехкият звън на фабричните камбани. Всеки камбанен звън има своята ясна отсянка. Има тъжни и весели, живи и заспали. Има богати, щастливи камбани, звънящи за стотици работници; има бедни, свенливи, които като че се крият зад другите и се снишават, сякаш се боят да не ги чуе разрухата. Има и лъжливи, дръзки, те пък звънят за вън, за улицата, за да накарат всички да мислят, че принадлежат на голяма къща и служат на много хора.

Слава Богу, камбаната на фабриката Фромон не е от тях. Тя е добра, стара камбана, малко пукната, позната в Маре от четиридесет години и не е работила само в неделните и смутните дни.

По нейния глас цели тълпи от работници минават под вратата на старата къща и навлизат в околните кръчми. Чираците сядат на края на плочниците заедно със зидарите. За да имат време да поиграят половин час, те обядват за пет минути с всичко, което се разнася из Париж за минувачите и бедняците: кестени, орехи, ябълки; и редом с тях зидарите разчупват големите късове хляб, цял побелял от брашно и вар. Жените бързат и си отиват тичешком. Всяка от тях има дете за гледане у дома или в приюта, стар роднина или домакинство. Задушени от въздуха на работилниците, с подпухнали клепки, с коси, потъмнели от праха на кадифените тапети, ситен прах, който причинява кашлица, те бързат с кошница в ръка по задръстената улица, дето омнибусите едва се движат всред голямото струпване на народа.

Близо до вратата, седнал на каменното стълбче, което служеше някога за стъпване на конниците, Рислер, усмихвайки се, гледа излизащите от фабриката работници. За него е винаги голямо щастие уважението на всички добри люде, които познава от времето, когато и той е бил дребен и беден като тях. Техният поздрав „Добър ден, господин Рислер“, казан с толкова различни и винаги с любезни гласове, стопля сърцето му. Децата го приближават без страх, художниците с големи бради, полуработници, полуартисти, стискат, минавайки, ръката му и му говорят на „ти“. Може би във всичко това има прекалена близост, тъй като тоя добър човек още не е разбрал обаянието на властта на новото си положение, но познавам едного, който намира, че такова свободно обръщение е доста унизително. Но тоя някой не може да го види в тоя миг, и господарят се възползва от това, за да потупа по рамото стария книговодител Сигизмунд, който излиза последен от всички, прав, червен, с огромна яка и гологлав, каквото и да е времето, от страх да не получи апоплектичен удар.

Рислер и той са съотечественици. Те хранят един към друг дълбоко уважение, започнало при постъпването им във фабриката, от онова далечно време, когато обядваха заедно в малката млекарница на ъгъла на улицата, с която Сигизмунд Планус влиза сега сам и си избира ястие по окаченото на стената разписание.

Но чакай! Ето колата на Фромон млади, която пристига под свода. Той е в движение още от сутринта, и двамата съдружници, вървейки към гиздавата къща, в която живеят, в дъното на градината, разговарят приятелски за работите си.

— Ходих у Прошасонови, — каза Фромон млади. — Те ми показаха нови образци, много красиви, Бога ми!… Трябва да внимаваме. Те са сериозни съперници.

Рислер не се обезпокои. Той чувства силата на дарбата си, на опитността си; и после… но това е строго поверително… той е по следите на едно чудесно откритие, един усъвършенстван печатен стан, нещо… най-после ще видят. Разговаряйки, те влизат в градината, гледана като площадна градинка, с кръгли акации почти на възрастта на къщата, и с великолепни бръшляни, които закриват високите черни стени.

Редом с Фромон млади, Рислер стари изглежда като служащ, който дава отчет на господаря си. На всяка крачка той се спира, за да говори, защото ръкомаханията му са тежки, мислите му — бавни и думите дохождат мъчно на устата му. О, да можеше да види той там, горе, зад стъклото на втория етаж, малкото розово лице, което наблюдава внимателно всичко това!…

Госпожа Рислер чака мъжа си за обяд и става нетърпелива поради бавността, свойствена на добряка. Тя му прави знак с ръка: „Хайде де!“ Но Рислер не го забелязва. Той е всецяло зает с малката Фромон, дъщерята на Жорж и Клер, която се пече на слънцето, цъфтяща в своите дантели, върху ръцете на дойката си. Колко е красива!

— Цяла на вас прилича, госпожо Шорш.

— Така ли намирате, добри ми Рислер? А пък всички казват, че прилича на баща си.

— Да, малко… Но все пак…

И всички заедно: бащата, майката, Рислер и дойката търсят важно прилика в тая малка човешка скица, която ги гледа с мътните си очички, заслепени от живота и от светлината. Сидони се навежда над полуотворения си прозорец, за да види какво правят и защо мъжът й не се качва.

В тоя миг Рислер е взел бебето в ръцете си, цялата тая красива купчинка от бели платове и светли панделки, и се мъчи да го разсмее и разгугука с любезностите на дядо. Клетият човек, колко стар изглежда! Голямото му тяло, което той се мъчи да смали пред детето, дебелият му глас, който той заглушава, за да го смекчи, са тъй недодялани и смешни!

Горе жена му тупа с крак и шепне:

— Глупак!…

Най-после, уморена да чака, тя изпраща да предупредят господаря, че обядът е готов; но детето тъй добре се забавлява, че господарят не знае как да си отиде, как да спре тоя изблик на радост и на слаби птичи цвъркания. Той успява все пак да предаде детето на дойката му и избягва по стълбата, смеейки се от все сърце. Той се смее още, когато влиза в трапезарията, но погледът на жена му го спира рязко.

Сидони седи до масата пред сложеното ястие. В стойката й се чувства преднамерено лошо настроение.

— Дойдохте… Най-после.

Рислер сяда, малко засрамен.

— Виждаш ли, миличка, това дете е тъй…

— Помолих ви вече да не ми говорите на ти. Това не е прието между нас.

— Ами когато сме сами?

— Ах, вие никога няма да се приспособите към нашето ново положение!… Затова, какво става? Никой не ме уважава тук. Чичо Ашил едва ме поздравява, когато минавам покрай вратарската му стая… Наистина, аз не съм от рода на Фромонови и нямам кола.

— Хайде, миличка, ти… тоест вие знаете добре, че ти… че вие можете да си служите с колата на госпожа Шорш. Тя винаги я оставя на ваше разположение.

— Колко пъти трябва да ви повтарям, че не искам да поемам никакво задължение към тая жена?

— О, Сидони!

— Е, да, зная… госпожа Фромон е Господ Бог. Забранено е да се докосва. А аз трябва да се помиря да съм нищо в къщи, да ме унижават, да ме тъпчат с крака…

— Хайде, хайде…

Клетият Рислер се опитва да възрази, да каже една дума в полза на милата си госпожа Шорш. Но той е несръчен. Това е най-лошият начин за помирение; и изведнъж Сидони избухва:

— Аз пък ви казвам, че въпреки спокойния си изглед, тая жена е горда и зла… Преди всичко, тя ме мрази, зная това… Докато бях бедната малка Сидони, на която подхвърляха счупени играчки и стари рокли, беше добре; но сега, когато съм също господарка, това я дразни и унижава. Тая госпожа ми дава съвети от високо, критикува всичките ми действия… Сгрешила съм, като съм си взела стайна прислужница… Разбира се. Не съм ли била свикнала да си служа сама?… Тя постоянно търси случай да ме оскърби. Когато отивам у нея всяка сряда, трябва да чуете с какъв глас ме пита пред всички, как е със здравето си госпожа Шеб… Е, добре, да, аз съм Шеб, а тя е Фромон. Мисля, че едното струва колкото другото. Моят дядо беше аптекар. А нейният какъв е? Разбогатял от лихварство селянин… О, аз ще й кажа това един ден, ако много се възгордее, а също, че момиченцето им, макар и да не забелязват, прилича на стария Гардиноа, а Бог знае, че той не е хубав!

— О! — казва Рислер, който не намира дума да отговори.

— Да, да! Съветвам ви да се възхищавате от тяхното дете. То е все болно. Плаче цяла нощ като малко коте. И ми пречи да спя… А после, денем, трябва да слушам свирнята на пиано на майката и руладите й… тра ла ла ла ла… Поне музиката да бе весела!

Рислер взема най-доброто решение. Той не казва нито дума; и след малко, като вижда, че тя започва да утихва, успокоява я окончателно с ласкателни изрази:

— Колко е мила тя днес! Навярно на гости ще ходим?

За да избегне мъчнотията да не й говори на ти, той си служи с неопределена и безлична форма.

— Не, няма да ходя на гости, — отговаря Сидони гордо, — напротив, приемам гости. Днес е моят ден…

И като вижда учуденото и смутено изражение на лицето на мъжа си, тя подема:

— Да, да, днес е моят ден!… Госпожа Фромон има приемен ден; мисля, че и аз мога да имам такъв.

— Разбира се, разбира се, — казва добрият Рислер, който гледа наоколо си с известно безпокойство, — … Значи, затова видях толкова цветя навсякъде, на площадката, в гостната.

— Да, тая сутрин прислужницата ходи в градината… Сгрешила ли съм? О, вие не казвате, но съм уверена, че смятате това за грешка!… Боже мой, мислех, че цветята в градината са и наши, както и техни!

— Разбира се… само че ти… вие… би трябвало може би…

— Да попитам?… Туйто… да се унижавам за някакви лоши хризантеми и за два — три стръка зеленина. Преди всичко, не бера скришом тия цветя, и когато тя дойде след малко…

— Нима ще дойде? Ах, колко мило от нейна страна!

Сидони скача възмутена:

— Как! Мило ли?… Само това би липсвало, да не дойде. А аз като се отегчавам у нея всяка сряда с куп превзети и изкълчени жени!

Тя не казва, че тия среди у госпожа Фромон й са много полезни, че са за нея като седмичен моден журнал, едно от ония малки, сложни издания, в които се говори как се влиза, излиза, поздравява, как се нареждат цветята върху цветарник и цигари в пушалнята, без да се говори за рисунките и шествието на всичко, което се носи, и името на добрите шивачки. Сидони не казва също, че всичките тия приятелки на Клер, за които тя говори тъй презрително, тя е помолила да я посетят на нейния приемен ден, и че тоя ден е избран от самите тях.

Ще дойдат ли? Нима жената на Фромон млади ще обиди жената на Рислер стари, като не дойде на нейния пръв петък? Тя е трескава от безпокойство…

— Та побързайте, де! — казва Сидони всеки миг. — … Колко дълго обядвате, Боже мой!

Истината е, че една от слабостите на добрия Рислер е да яде бавно и да пуши лулата си на трапезата, пиейки на малки глътки кафето си. Днес той трябва да се откаже от любимите си привички, да остави лулата в кутийката й, за да не задимява, и веднага след последната хапка да отиде да се облече набързо, защото жена му иска той да се качи след обяд да поздрави гостенките й.

Какво събитие е за фабриката, когато виждат Рислер стари да слиза в делник в черен редингот и празнична вратовръзка!

— Да не отиваш на сватба? — му вика касиерът Сигизмунд зад решетката си.

И Рислер отговаря не без известна гордост:

— Днес е приемният ден на жена ми!

Скоро всички в къщи научават, че днес е приемният ден на Сидони; и дори чичо Ашил, който гледа градината, е недоволен, защото са счупили клони от зимните лаврови дръвчета при входа.

Седнал пред дъската, на която рисува под ярката светлина на високите прозорци, Рислер е съблякъл стесняващия го нов редингот и е запретнал съвсем чистите си ръкавели; но мисълта, че жена му чака гости, го занимава, безпокои го и от време на време той се облича отново и се качва у дома си.

— Никой ли не е дошъл? — пита той свенливо.

— Не, господарю, никой.

В хубавата червена гостна, — защото те имат гостна от червена дамаска, с масичка между прозорците и красива маса всред килим със светли цветя, — Сидони седи като госпожа, която приема, с кръг от кресла и столове около нея. Тук — там книги, списания, малка кошничка с ръкоделие във вид на торбичка, изплетена с копринени пискюлчета, китка от теменуги в кристална ваза и зелени растения в големи цветарници. Всичко това е наредено точно както у Фромонови, на долния етаж; само че вкусът, тая невидима нишка, която отделя благородното от просташкото, не е още изпредена. Би могло да се каже, че това е посредствено копие на хубава жанрова картина. Самата домакиня е облечена в съвсем нова рокля и изглежда като да е на гости, а не у дома си. Според Рислер, всичко е великолепно, безукорно; той се готви да каже това, влизайки в гостната, но клетият мъж се спира уплашено пред ядосания поглед на жена си.

— Вижте, часът е вече четири, — му казва тя, като сочи сърдите стенния часовник. — … Никой няма да дойде… Но най-много ме е яд на Клер, задето не се качва. Тя е у дома си… уверена съм… чувам я.

Наистина, още от обед Сидони се вслушва в най-малкия шум на долния етаж, във виковете на детето, в затварянето на вратите. Рислер би искал да слезе отново, да избегне подновяването на обедния разговор, но жена му не позволява това. Нека поне той стои при нея, щом всички са я изоставили, и той остава там, неподвижен, закован на мястото си, като хората, които не смеят да мръднат по време на буря от страх да не привлекат мълнията. Сидони се вълнува, ходи насам — натам из гостната, размества някой стол, оглежда се, минавайки, в огледалото, звъни на прислужницата, за да й каже да отиде да попита чичо Ашил не е ли идвал някой за у нея. Тоя чичо Ашил е тъй лош! Може би, когато идват, той казва, че е излязла.

Но не! Вратарят не е виждал още никого.

Мълчание и отчаяние. Сидони стои права при левия прозорец, Рислер — при десния. От там те виждат малката градина, над която започва да се спуска нощния мрак, и черния дим, който високият комин изпуща под ниското небе. Прозорецът на Сигизмунд светва пръв в приземния етаж; касиерът приготвя сам грижливо лампата си, и голямата му сянка се разхожда пред пламъка, превива се на две до решетъчната врата. Тия познати подробности разсейват за миг гнева на Сидони.

Изведнъж едно купе влиза в градината и се спира пред вратата. Най-после, ето някой. По красивата вихрушка от коприна, от цветя, от мъниста, панделки и кожи, която живо изкачва външната стълба, Сидони познава една от най-изящните посетителки на Фромоновата гостна, жената на един богат търговец на бронзови изделия. Какво щастие е да приемеш подобна гостенка! Бързо, бързо, домакините заемат подходящи места: господинът при камината, госпожата в едно кресло, прелиства небрежно едно списание. Напразен труд! Хубавата посетителка не дойде у Сидони, а се спря на долния етаж.

О, ако госпожа Жорж можеше да чуе какво говореше съседката й за нея и за приятелките й!…

В тоя миг вратата се отваря и възвестяват:

— Госпожица Планус.

Това е сестрата на касиера, бедна стара мома, която е счела за дълг да посети жената на господаря на брат й и като че остава поразена от горещия прием, който й оказват. Окръжават я, любезничат с нея.

— Колко любезно от ваша страна!… Приближете се до огъня.

Какво внимание, какъв интерес към всяка нейна дума! Добрият Рислер се усмихва тъй сърдечно, като да й благодари! Самата Сидони е извънредно любезна, щастлива, че може да се покаже във всичката си слава пред една равна на нея по-рано и при мисълта, че оная долу чува, че са й дошли гости. Затова правят колкото може повече шум, като движат креслата и тласкат масата; и когато старата мома си отива заслепена, очарована и смутена, изпровождат я до стълбата, с голямо шумолене на копринената рокля и й извикват много силно, навеждайки се над парапета, че са у дома си всеки петък… Чувате ли, всеки петък…

* * *

Стъмни се вече. Двете големи лампи в гостната са запалени. Чува се как в съседната стая прислужницата нарежда масата. Свърши се. Съпругата на Фромон млади няма да дойде.

Сидони е побесняла от яд.

— Виждате ли, че тая надута жена не може да изкачи дори осемнадесет стъпала… Госпожата намира, навярно, че ние сме много дребни хорица за нея… О, но аз ще си отмъстя!

Докато тя излива гнева си в несправедливи думи, гласът й става просташки, добива отсянката на предградието, народния изговор, който издава бившата ученичка в магазина на госпожица Льо Мир.

Рислер има нещастието да каже няколко думи:

— Кой знае? Може би детето е болно.

Разярена, тя се обръща към него, като че иска да го ухапе.

— Ще ме оставите ли на мира с това дете? Преди всичко, вие сте виновен за това, което ми се случи… Вие не умеете да ги заставите да ме уважават.

И докато вратата на стаята й се затваря тъй буйно, че лампените кълба и всички изящни дреболии по полиците потреперват, Рислер, останал сам, неподвижен всред гостната, гледа с отчаян вид снежнобелите си ръкавици, големите си крака в лачени обувки и шепне несъзнателно:

— Приемният ден на жена ми!