Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (24)

VI
Отмъщението на Сидони

В продължение на двадесетте години, откак живееше в Монруж, ни веднъж Сигизмунд не беше се връщал тъй късно, без да предупреди сестра си. Ето защо госпожица Планус се безпокоеше силно. Като живееше с брат си в пълна общност на мислите и на интересите му и имаше само една душа за себе си и за него, старата мома от няколко месеца вече служеше за отзвук на всичките безпокойства и възмущения на касиера; поради това тя и до сега много често трепереше и се вълнуваше. При най-малкото закъснение на Сигизмунд мислеше:

„Ах, Боже мой!… Стига да не се е случило нещо във фабриката!“

Ето защо тая вечер, след като кокошките бяха накацали и бяха заспали, а вечерята бе вдигната непобутната, госпожица Планус седна в малката ниска стая и зачака неспокойно.

Най-после, към единадесет часа, се позвъни. Едно боязливо и тъжно позвъняване, което съвсем не приличаше на силното почукване на Сигизмунд.

— Вие ли сте, господин Планус?… — попита старата мома от горния край на стълбата.

Той беше, но не се връщаше сам. След него вървеше висок, прегърбен старец, който, като влезе, поздрави бавно. Едва тогава госпожица Планус позна Рислер стари, когото не беше виждала от посещенията по Новата година, тоест малко преди разигралите се във фабриката драми. Тя едва възкликна от съжаление, но като видя сериозната мълчаливост на двамата мъже, разбра, че трябваше да мълчи.

— Госпожице Планус, моя сестро, постелете чисти чаршафи на леглото ми. Нашият приятел Рислер ни прави честта да спи у нас тази нощ.

Старата мома отиде бързо — бързо да приготви стаята с почти нежна грижливост, защото знае се, че освен господин Планус, моят брат, Рислер беше единственият мъж, изключен от осъждането, с което тя се отнасяше изобщо към мъжете.

Като излезе от кафе — шантана, мъжът на Сидони беше отначало страшно възбуден. Той вървеше под ръка с Планус, потрепервайки с цялото си тяло. Сега не ставаше вече въпрос да отидат в Монруж да търсят писмото и вързопчето.

— Остави ме… върви си… — казваше той на Сигизмунд, — имам нужда да бъда сам…

Но Планус не се решаваше да го остави сам с неговото отчаяние. Без Рислер да забележи, той го завличаше все по-далече от фабриката и, по внушение на сърцето си, разбираше какво трябваше да говори на приятеля си; през целия път старият касиер му говори само за Франц, за неговия мил Франц, когото той толкова много обичаше.

„Ето това беше истинска, здрава привързаност… Човек няма защо да се бои от измяната на такива сърца!…“

Като разговаряха, те напуснаха шумния, средищен Париж. Вървяха сега по крайбрежието, край Зоологическата градина и се вдълбочиха в предградието Сен Марсо. Рислер се оставяше да го водят. Думите на Планус му действуваха тъй благотворно!

Така те дойдоха до Биевр, заобиколен на това място с кожарски фабрики, чиито големи сушилни с разредени летви пъстреха със сини резки дъното на небето; после минаха широките равнини на Монсури, обширно пространство земя, изгорена и оголяла от огнения дъх, който Париж разлива при всекидневната си работа, като исполински дракон, чието дишане на дим е пара не допуща наоколо си никаква растителност.

От Монсури до укрепленията на Монруж има само няколко крачки. Веднъж стигнали там, на Планус не бе мъчно да завлече своя приятел у дома си. Той мислеше основателно, че неговата спокойна обстановка и видът на тихото и предано братско приятелство ще даде на тоя нещастник възможност да предвкуси щастието, което го очакваше близо до брат му Франц. И наистина, едва бяха влезли, и чарът на малката къща действуваше вече.

— Да, да, имаш право, приятелю, — казваше Рислер, като ходеше с големи крачки в ниската стая, — не трябва да мисля вече за тая жена. Тя е като мъртва за мене сега. Остава ми вече в света само милият ми Франц… Не зная още дали ще го доведа тук или аз ще отида при него; но несъмнено е, че ще бъдем заедно… Аз тъй желаех да имам син! Сега тоя син е намерен. Не искам друг. Когато помисля, че по едно време исках да умра… Хайде де! Та тая госпожа би била много щастлива от това! Напротив, искам да живея, да живея с моя Франц и само за него!

— Браво! — каза Сигизмунд. — Така те искам.

В тоя миг дойде госпожица Планус, за да съобщи, че стаята е готова. Рислер се извини за безпокойството, което й причиняваше.

— Вие сте тъй добре, тъй щастливи тук… Жалко е наистина да ви донасям тъгата си.

— Ех, приятелю, и ти можеш да си създадеш подобно на нашето щастие, — каза добрият Сигизмунд, сияещ. — … Аз имам сестра, ти имаш брат. Какво ти липсва?

Рислер се усмихна смътно. Той се виждаше вече настанен с Франц в една малка, спокойна квакерска къща като тая. Положително, на чичо Планус бе хрумнала добра мисъл.

— Ела да си легнеш, — каза той тържествуващ. — … Ще ти покажа стаята.

Стаята на Сигизмунд Планус се намираше на приземния етаж, голяма и проста стая, но с чиста покъщнина: памучни завеси на прозорците и на балдахина над леглото, а на блестящия под пред столовете бяха постлани малки четириъгълни килимчета. Самата стара госпожа Фромон не би могла да каже нищо против реда и чистотата на това място. Върху библиотечни полици бяха наредени няколко книги: Ръководство за въдичаря, Образцовата селска домакиня, Сметките на Барема. Това съставяше цялата образователна част на жилището.

Чичо Планус гледаше гордо наоколо си. Чашата за вода стоеше на мястото си върху ореховата маса, кутията с бръснача — върху тоалетката.

— Виждаш, Рислер… Тук има всичко нужно… Впрочем, ако ти липсва нещо, ключовете стоят на местата си… трябва само да отвориш… И гледай какъв хубав изглед има от тук… Малко тъмно е сега; но утре сутринта, като се събудиш, ще видиш, че е великолепно.

Той отвори прозореца. Едри капки дъжд започна да вали и прорязващи тъмнината светкавици осветяваха дългата мълчалива редица от ровове, които се простираха надалеч, с редки телеграфни стълбове или тъмна врата на каземат. От време на време стъпките на патрул по околния път, тракането на пушка или на сабя напомняха, че тук е военна област. Това беше толкова хвалената гледка на Планус, гледка, колкото трябва тъжна.

— А сега, лека нощ… Спи добре.

Но тъкмо старият касиер щеше да излезе, приятелят му го повика:

— Сигизмунд?

— Тук съм… — каза добрият човек и почака.

Рислер се изчерви леко, помръдна устни като човек, който се готви да заговори; после, като направи голямо усилие над себе си, каза:

— Не, не… Лека нощ, приятелю.

Братът и сестрата разговаряха още дълго време с нисък глас в трапезарията. Планус разказваше за ужасното събитие през вечерта, за срещата със Сидони и можете да си представите колко пъти се чуха възклицанията: „О, тия жени!…“ и „О, тия мъже!…“ Най-после, когато заключиха градинската врата, госпожица Планус се изкачи в стаята си, а Сигизмунд се настани, както можа, в малката съседна стая. Към полунощ касиерът бе разбуден внезапно от сестра си, която го викаше тихо, но много уплашено:

— Какво?

— Чухте ли?

— Не… Какво?

— О, това беше ужасно!… Нещо като дълбока въздишка, но тъй силна и тъй тъжна… Тя идеше от долната стая.

Те се вслушаха. Вън валеше проливен дъжд и удряше листата с оня шум, който в полето произвежда такова пълно впечатление на самота и простор.

— Това е вятърът, — каза Планус.

— Аз съм уверена, че не… Шшт!… Слушайте…

В шума на бурята се разнесе вопъл, като хълцане, през което се изричаше мъчително едно име:

— Франц!… Франц!…

То беше зловещо и жално. Когато разпънатият на кръста Христос е надал в простора към пустото небе своя отчаян вик: „Ели, Ели, лама сабахтани“^[1], ония, които са го чули, трябва да са изпитали също такъв суеверен страх, който обхвана изведнъж госпожица Планус.

— Страх ме е, — прошепна тя. — … Да бяхте отишли да видите.

— Не, не, да го оставим. Той мисли за брат си… Клетият човек! Само тая мисъл може да му действа благотворно.

И старият касиер заспа отново. На другия ден той се събуди, както винаги, когато свиреше зора в укрепленията; защото малката къща, обиколена от казарми, уреждаше целия си живот според военните сигнали. Сестрата, станала вече, хранеше кокошките. Като видя Сигизмунд, тя отиде при него малко развълнувана.

— Чудно, — каза тя, — не чувам никакъв шум у господин Рислер… А пък прозорецът е съвсем отворен.

Сигизмунд, много учуден, отиде да почука на вратата на приятеля си:

— Рислер!… Рислер!…

Той викаше с известно безпокойство.

— Рислер! Тук ли си?… Спиш ли?

Никой не отговаряше. Той отвори вратата.

В стаята беше студено. Чувстваше се, че външната влага бе прониквала през цялата нощ през отворения прозорец. При първия бегъл поглед, хвърлен върху леглото, Планус помисли: „Той не си е лягал…“ Наистина, завивките бяха непобутнати и най-малките подробности в стаята издаваха неспокойно будуване: димящата още лампа, която бяха забравили да угасят, каната с вода, изпразнена до дъно в трескавата безсъница; но най-много се ужаси касиерът от това, че намери съвсем отворено чекмеджето на скрина, дето бе сложил грижливо писмото и вързопчето, които приятелят му му беше поверил.

Писмото го нямаше вече. Разтвореното вързопче стоеше на масата и в него се виждаше една снимка: портретът на Сидони на петнадесет години. В рокля с нагръдник, с непокорни коси, разделени на челото, в стеснителната стойка на още несръчно момиченце, малката Шеб, някогашната Шеб, ученичка на госпожица Льо Мир, не приличаше никак на сегашната Сидони. И тъкмо за това Рислер бе запазил тая снимка, като спомен не от жена му, а от „малката“.

Сигизмунд остана поразен.

„Аз съм виновен…“, си казваше той, „би трябвало да извадя ключовете. Но кой би допуснал, че още мисли за нея?… Той тъй ми се кле, че тая жена не съществувала вече за него!“

В тоя миг госпожица Планус влезе със съкрушено лице.

— Господин Рислер си е отишъл… — каза тя.

— Отишъл?… Та вратата на градината не беше ли затворена?

— Прескочил е през стената… Виждат се следи.

Те се спогледаха ужасени.

Планус помисли: „Писмото!…“

Очевидно това писмо на жена му се е сторило на Рислер нещо извънредно и, за да не събужда своите хазяи, той е избягал безшумно, през прозореца, като крадец. Защо? С каква цел?

— Ще видите, сестро, — казваше клетият Планус, докато завършваше набързо обличането си, — ще видите, че оная проклетница му е изиграла пак някоя игра.

И понеже старата мома се опита да го успокои, добрият човек повтаряше своето любимо предположение:

— Нямам доферие!… — И щом се облече, втурна се навън.

По измокрената от обилния нощен дъжд земя стъпките на Рислер личеха до вратата на малката градина. Навярно си бе отишъл преди разсъмване, защото зеленчуковите лехи и цветните окрайнини бяха смачкани наслуки от дълбоки следи, разделени с големи крачки; по стената в дъното имаше бели драскотини и леко срутване на ръба. Братът и сестрата излязоха на окръжния път. Тук беше невъзможно да се разпознаят следите. Обаче вижда се се, че Рислер бе отишъл по посока на Орлеанския път.

— Всъщност, — каза госпожица Планус, — ние съвсем напразно се безпокоим; може просто да се е завърнал във фабриката.

Сигизмунд поклати глава. О, ако бе казал всичко, което мислеше!

— Хайде, приберете се, сестро… Аз ще отида да видя…

И старият „нямам доферие“ се втурна като вятър, при което бялата му коса настръхна още повече от обикновено.

В тоя час по околовръстния път сновяха непрестанно насам — натам войници, градинари, караулната смяна, офицерски коне, които развеждаха, продавачи с колите си, шум, всичкото движение, което става сутрин около укрепленията. Планус вървеше с големи крачки всред всичкия тоя шум, когато изведнъж се спря. Вляво, в подножието на насипа, пред едно малко четвъртито здание, дето на варосаната стена се четеше:

ГРАД ПАРИЖ

ВХОД ЗА КАРИЕРИТЕ

Той забеляза насъбрала се тълпа от войници, митничари, смесени с измачканите и оцапани блузи на скитниците край бариерите. Старецът се приближи инстинктивно. Под кръгъл крепостен прозорец с желязна решетка седеше, на каменно стъпало, един митничар и говореше с големи ръкомахания, като че показваше нещо:

— Той беше тук, дето съм аз сега, — казваше той. — … Той се бе обесил седнал, като дръпнал с всички сили въжето… ето така… И трябва да вярваме, че бе твърдо решил да умре, защото намерих в джоба му един бръснач, с който би си послужил, в случай че въжето би се скъсало.

Един глас от тълпата каза: „Клетият!…“ После друг, но треперещ, задавен от вълнение, попита свенливо:

— Уверени ли са, че е мъртъв?

Всички започнаха да се смеят, като гледаха Планус.

— Ето ти един стар глупак, — каза митничарят. — Казвам ви, че той беше цял посинял тая сутрин, като го снехме, за да го занесем в казармата на стрелковия полк.

Тая казарма не беше далече и все пак Сигизмунд Планус с голяма мъка се дотътри до нея. Напразно си казваше, че самоубийствата не са редки в Париж, особено по тия места, че не минава ден да не вдигнат някой труп по дългата линия на укрепленията, като по брега на опасно море, нищо не можеше да разсее ужасното предчувствие, което от сутринта свиваше сърцето му.

— А, дошли сте за обесения, — му каза ординарецът при вратата на казармата, — елате! Той е там.

Бяха положили тялото в някакъв заслон, върху маса на подложки. Един кавалерийски шинел, хвърлен върху му, го покриваше цял, падаше с гънките на саван, които суровата смърт образува навсякъде наоколо си. Група офицери и няколко войници с платнени панталони гледаха отдалече, разговаряха с тих глас като в черква; а на ръба на един висок прозорец помощникът на полковия лекар пишеше доклад за установяване на смъртта. Сигизмунд се обърна към него.

— Бих искал да го видя, — помоли той тихо.

— Вижте.

Той приближи до масата, поколеба се за минута, после, като се осмели, откри едно подуто лице, едно голямо тяло, неподвижно, в измокрени от дъжда дрехи…

— Тя те уби най-после, стари ми приятелю, — прошепна Планус.

И падна на колене, зарида. Офицерите се приближиха с любопитство, за да видят мъртвеца, останал открит.

— Гледайте, докторе, — каза един от тях. — … Той е стиснал ръка, като да има нещо в нея.

— Наистина, — отговори докторът, като се приближи. — Това се случва понякога в последните гърчове… Спомняте ли си при Солферино? Майор Борди държеше така медальона на дъщеря си. Не беше лесно да го извадим.

Като казваше това, той се опита да отвори тая клета, свита и мъртва ръка.

— Ах, — каза той, — той стискал тъй силно едно писмо.

И се готвеше да го прочете, но един от офицерите го взе от ръцете му и го даде на все още коленичилия Сигизмунд.

— Вижте, господине, — каза той, — то може да съдържа последната воля на умрелия.

Сигизмунд Планус стана. Тъй като стаята беше тъмна, той се приближи до прозореца, олюлявайки се и прочете със замъглени от сълзи очи:

„… Е, да, аз те обичам, обичам те!… Повече от всякога и завинаги… Защо да се борим и съпротивяваме?… Нашето престъпление е по-силно от нас.“

 

 

Беше писмото, което Франц беше написал на снаха си преди една година и което Сидони беше изпратила на мъжа си на другия ден след скарването им, за да си отмъсти едновременно и на него, и на брат му. Рислер би могъл да преживее измяната на жена си, но измяната на брат му го бе убила изведнъж.

 

 

Когато Сигизмунд разбра каква е работата, той остана като гръмнат… Стоеше с писмото в ръка и гледаше машинално през широко отворения прозорец. Часът удари шест. Там, над Париж, който не се виждаше, но шумът му се чуваше, се издигаше тежка, бавно движеща се пара, с червени и черни ресни по краищата, също като барутен облак над бойно поле… Малко по малко камбанарии, бели фасади, едно златисто кубе се очертаваха в мъглата и блясваха в утринно великолепие. После, по посока на вятъра хиляди фабрични комини, издигащи се над неравната купчина от сближени покриви, започнаха да пъхтят едновременно с тяхната задъхваща се пара, наподобяващи дейността на заминаващ параход… Животът започваше отново… Напред, машино! И горко на оня, който остане по пътя!

Тогава старият Планус почувства прилив на ужасно негодувание:

— Ах, негоднице!… Негоднице!… — извика той, заплашвайки с пестник.

И не се знаеше дали на жената или на столицата говореше.