Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (10)

V
Сигизмунд Планус трепери за касата си

— Кола ли, приятелю Шорш?… На мене кола? Ами защо?

— Уверявам ви, драги Рислер, че тя ви е необходима. Всеки ден нашите връзки и сделки се разширяват, а нашето купе не ни е достатъчно. Впрочем, не е прилично да виждат винаги единия от съдружниците в кола, а другия — пешком. Вярвайте ми, това е необходим разход, който, разбира се, ще влезе в общите разходи на предприятието. Хайде, примирете се с това.

Това бе истинско примирение. Струваше се на Рислер, че открадва нещо, като плащаше за нечувания разкош да има своя кола; все пак, пред настояването на Жорж, накрая отстъпи, като мислеше в себе си:

„Колко ще се радва Сидони!“

Клетият човек не подозираше, че преди месец Сидони бе избрала сама у Биндер каретата, която Жорж Фромон искаше да й подари, като я впише в общите разходи на предприятието, за да не изплаши мъжа й.

Тоя добър Рислер беше тъй добре предопределен, за да бъде лъган през целия си живот! Неговата вродена честност, доверието му към хората и нещата, които съставяха основата на неговата чиста природа, се усилваха още повече от някое време насам вследствие грижите по изнамиране на печатната машина Рислер, предназначена да направи преврат в тапетната промишленост и да състави неговия дял в сдружението. На излизане от своята стая, от малката си работилница на първия етаж, той изглеждаше винаги загрижен, като човек, животът и занятията на когото не се схождат едно с друго. Затова, какво щастие беше за него да намери, когато се завърне, пълно спокойствие у дома си, жена си в добро настроение, винаги пременена и усмихната! Без ад си обяснява причината за тая промяна, той забелязваше, от някое време насам, че „малката“ бе започнала да се отнася с него съвсем другояче. Сега тя му позволяваше да се възвърне към предишните си навици: лулата след сладкото, следобедния сън и срещите в пивницата с господата Шеб и Делобел. Домашната им обстановка също се бе видоизменила и разхубавила. От ден на ден удобството отстъпваше място на разкоша. От обикновеното увлечение по вазите с цветя и по червената гостна, Сидони премина към изтънченостите на модата, към лудините за древни мебели и редки фаянсови изделия. Стаята й бе облечена със светлосиня коприна, подплатена като ковчеже за скъпоценности. Един роял от прочута марка се разполагаше в гостната на мястото на старото пиано, и вече не два пъти седмично, а всеки ден учителката й по пеене, госпожа Добсон, се явяваше със свит романс в ръка.

Тая млада жена от американски произход представляваше доста чудноват тип, чиито бледо-жълти коси, напомняйки цвета на лимонова градина, се разделяха над непокорното й чело и над очите й със син, металически блясък. Тъй като мъжът й не позволяваше да постъпи в театъра, тя даваше уроци и пееше в някои буржоазни салони. Като живееше в изкуствения свят на мелодиите за пеене и пиано, тя се бе преизпълнила с някакво сантиментално отчаяние.

И беше олицетворение на романса. Думите любов, страст, като че придобиваха в нейните уста осемдесет срички, с такава изразителност ги изговаряше тя! О, изразителност! Ето кое мистрис Добсон поставяше по-високо от всичко в света и което напразно се мъчеше да предаде на ученичката си.

По това време беше на мода песента „Ай, Шикита“, по която Париж се увличаше по цели сезони. Сидони я слушаше добросъвестно и цяла сутрин се чуваше как пееше:

Казват, че ще се омъжиш,

Знаеш, че това ще ме умори…

— Умориии! — прекъсваше изразителната госпожа Добсон, навеждайки се морно над клавишите на пианото; и наистина умираше, вдигаше към тавана светлите си очи и отпущаше отчаяно главата си назад. Сидони никак не можеше да постигне това. Нейните дяволити очи, надути устни, дишащи живот, не бяха създадени за тия сантименталности на еоловата арфа. Песничките на Офенбах или на Ерве, с техните неочаквани ноти, които можеха да се допълнят с ръкомахания, с движения на главата или бедрата, й подхождаха много повече, но тя не смееше да признае това на своята чезнеща учителка. Впрочем, ако и да бяха я карали много да пее у госпожица Льо Мир, гласът й беше още млад и много хубав.

Лишена от връзки, тя превърна малко по малко в приятелка учителката си по пеене. Задържаше я на обяд, водеше я на разходка със себе си в новата карета, караше я да присъства на покупките за в къщи, на покупките на облеклата и скъпоценностите. Сантименталният и съчувствен тона на госпожа Добсон предразполагаше към изповеди. Нейните постоянни оплаквания като че искаха да привлекат други. Сидони й заговори за Жорж, за тяхната любов, като оправдаваше простъпката си с жестокостта на родителите си, които я омъжили насила за богат, но много по-стар от нея човек. Госпожа Добсон се показа веднага разположена да им помага; не че беше безнравствена, а защото тая малка жена имаше страст към страстта, вкус към романтичните интриги. Нещастна в женитбата си, омъжена за един зъболекар, който я биеше, всичките мъже за нея бяха чудовища, а клетият Рислер особено й правеше впечатление на ужасен тиранин, когото жена му имаше право да мрази и да лъже.

Тя беше дейна и извънредно полезна довереница. Два — три пъти в седмицата донасяше билет за ложа във френската и италианската опера, или за един от ония малки модни театри, които привличат целия Париж, докато трае сезона. Рислер мислеше, че местата идват от госпожа Добсон и че тя разполага с колкото си иска билети в театрите, дето се пее. Нещастникът не подозираше, че най-малката ложа за „премиерите“ на тези модни представления струваше често по десет или петнадесет луидора на съдружника му. Наистина беше много лесно да се лъже мъж като него. Неговата неизчерпаема доверчивост приемаше спокойно всичките лъжи; и после, той не знаеше нищо за тоя изкуствен свят, в който жена му започваше вече да става известна. Той никога не я придружаваше. Няколко пъти, когато, в началото на женитбата им, я бе водил в театър, той бе заспивал срамно, защото беше много прост, за да се занимава с обществото, и имаше много бавен ум, за да се интересува от представлението. Затова той беше безкрайно задължен на госпожа Добсон, задето го заместваше при Сидони. Тя правеше това тъй охотно!

Вечер, когато жена му излизаше, винаги великолепно облечена, той я гледаше с възхищение, без да подозира цената, която струваха облеклата й, нито пък кой ги плащаше, и, свободен от всякакво подозрение, той я чакаше, рисувайки край огъня, щастлив, че може да си каже: „Колко трябва да й е весело!“

На долния етаж, у Фромонови, се разиграваше същата комедия, но с променени роли. Тук, при огъня, седеше младата жена. Всяка вечер, половин час след излизането на Сидони, голямата врата се отваряше отново пред купето на Фромонови и отнасяше господаря в клуба му. Какво да се прави? Търговията има своите изисквания. Големите сделки се вършат именно в клуба, около картоигрална маса, и трябва да се ходи там, за да не отслабне търговията. Клер вярваше това простодушно. След излизането на мъжа й отначало й ставаше мъчно за малко. На нея би било тъй приятно да поседи с него или да излезе под ръка с него, да изпитат някакво удоволствие! Но видът на детето, което чуруликаше пред огъня и тупаше розовите си крачка, когато го събличаха, много скоро успокояваше майката. После тежката дума „работи“, тоя върховен довод за търговците, винаги й помагаше да се примири.

Жорж и Сидони се срещаха в театъра. Преди всичко, те изпитваха удовлетворение на тщеславието си. Гледаха ги много. Сега тя беше действително красива и нейното неправилно лице, на което бяха нужни всички чудатости на модата, за да произведе истинско впечатление, тъй добре се приспособяваше към тях, като че бяха измислени за него. Скоро те си отиваха и госпожа Добсон оставаше сама в ложата. Те бяха наели едно малко жилище на улица Габриел, на кръстовището на Елисейските полета, — мечтата на момичетата от работилницата на Льо Мир, — две разкошни и спокойни стаи, където тишината на богатите квартали, нарушавана само от тропота на колите, обвиваше сладостно тяхната любов. Малко по малко, когато Сидони свикна със своя грях, в главата й започнаха да възникват смели прищевки. Още от времето, когато работеше, тя бе запечатала в дъното на паметта си имената на прочутите гостилници, където любопитстваше да отиде сега, също както с удоволствие виждаше да се отварят пред нея вратите на известните модистки, които през целия си живот тя познаваше само по надписите. Защото в любовта си тя търсеше главно отплата за тъгите, за униженията на младостта си. Нищо не я забавляваше така например, след завръщането от театъра или от нощна разходка в Булонската гора, както вечеря в Английското кафене, при шума на разкошния порок около нея. От тия постоянни обиколки тя усвояваше нов говор, ново държание, съмнителни песнички и кройки на дрехи, които вмъкваха в буржоазната обстановка на старинната търговска къща точния и прекомерен образ на парижката развратница от онова време.

Във фабриката започнаха да подозират нещо. Жените от народа, дори най-бедните, тъй бързо умеят да смъкват облеклата!… Когато госпожа Рислер излизаше към три часа, петнадесет чифта завистливи и светли очи, скрити зад стъклата на полировъчните работилници, гледаха минаването й и проникваха дори до дъното на престъпната й съвест през черната й кадифена връхна дреха и бронята й от стъклени мъниста.

И без тя да забележи, всичките тайни на тая безумна главичка хвърчеха около нея, както панделките се развяваха над открития й тил; и нейните крака, изящно обути в позлатени обуща с десет копчета, разказваха, ходейки, за стълби, постлани с килими, които прекосяваха нощем, на отиване за вечеря, и за топли кожи, с които те се обвиваха, когато купето обикаляше езерото в шарената сянка на фенерите.

Работничките се кискаха и си шепнеха: „Я вижте тая Тата Бебел!… Ето ти премяна за улицата… Сигурно не се е накичила така, за да отиде на черква… И като си помислите, че няма още три години, откак ходеше в работилницата всяка сутрин с мушамата си и с кестени за десет сантима в джобовете си, за да топли пръстите си… А сега плува като сирене в масло…“ И всред праха на талка, при бумтенето на печките, винаги зачервени и зиме и лете, не едно бедно момиче мислеше за прищевките на съдбата, която променя внезапно живота на жената и започваше да мечтае за някакво неясно великолепно бъдеще, което чакаше може би и него, без то да знае.

Всички считаха Рислер за измамен мъж. Двама работници от печатницата, постоянни посетители на Фоли-Драматик, уверяваха, че виждали няколко пъти госпожа Рислер в техния театър, придружена от някакъв гражданин, който се криел в дъното на ложата. Чичо Ашил също разказваше чудни неща. Че Сидони имаше любовник, че имаше дори няколко любовника, никой не се съмняваше вече. Само че никой още не мислеше за Фромон млади.

А пък тя не спазваше никакво благоразумие във връзките си с него. Напротив, като че влагаше в тях някакво перчене, и тъкмо това може би ги спасяваше. Колко пъти тя го спираше дръзко по стълбата, за да уговори вечерната среща. Колко пъти й се бе понравило да го накара да трепери, говорейки му открито пред всички. Но когато минаваше първото смайване, Жорж й биваше благодарен за тая дързост, която отдаваше на извънредната й любов. Той се лъжеше.

Тя би искала, без да го признава в себе си, Клер да ги забележи, да приповдигне завесата на прозореца си и да подозре онова, което ставаше. Липсваше й само безпокойството на съперницата й, за да бъде напълно щастлива. Но тя напразно се трудеше: Клер Фромон не забелязваше нищо, като Рислер, в невъзмутимо спокойствие.

Само старият касиер Сигизмунд бе истински обезпокоен. Но и той не мислеше за Сидони, когато, с перодръжка на ухото си, спираше за миг сметките си, устремяваше очи през решетката към разкаляната земя на малката градинка. Той мислеше само за господаря си, за господин Шорш, който вземаше сега много пари за текущите си разходи и объркваше всичките му книги. Всеки път имаше нов предлог. Той приближаваше до прозорчето с безгрижно — лекомислен вид:

— Имате ли малко пари, добри ми Планус? Снощи пак ме обраха на карти и не бих искал да изпращам в банката за толкова малко…

Сигизмунд Планус като че със съжаление отваряше касата си, за да вземе исканата сума и си спомняше с ужас оня ден, когато господин Жорж, който беше тогава само на двадесет години, беше признал пред чичо си, че направил няколко хиляди франка дълг от игра на карти. Планус изведнъж намрази клуба и започна да презира всичките му членове. Когато един богат търговец, негов член, бе дошъл един ден във фабриката, той му каза с грубо простодушие:

— По дяволите вашият клуб Шато д’О… За два месеца господин Жорж е оставил у вас повече от тридесет хиляди франка.

Търговецът започна да се смее:

— Но вие се лъжете, чичо Планус… има поне три месеца, откак не сме виждали вашия господар.

Касиерът не настоя, но в ума му се яви ужасна мисъл, която той преобръща през целия ден.

Щом Жорж не ходеше в клуба, къде прекарваше вечерите си? Къде разходваше толкова пари?

Очевидно тук беше замесена някаква жена.

Откак тая мисъл му мина през ума, Сигизмунд Планус започна да се бои сериозно за касата си. Тая стара мечка от Бернския кантон, останала неженена през целия си живот, изпитваше ужасен страх от жените изобщо и от парижанките особено. Преди всичко, за да успокои съвестта си, той счете за дълг да предупреди Рислер. Отначало направи това някак неопределено:

— Господин Шорш разходва много пари, — му каза той един ден.

Това не обезпокои Рислер:

— Какво мога да направя аз, драги ми Сигизмунд?… Това си е негово право.

И добрият човек мислеше точно каквото казваше. В неговите очи Фромон млади беше пълен господар на фирмата. Хубаво ли би било, наистина, ако той, бившият художник, си позволеше да прави забележки? Касиерът не посмя вече да говори за това до деня, в който от един голям магазин му представиха една сметка от шест хиляди франка за един шал.

Той отиде при Жорж в неговото писалище.

— Това ли трябва да платя, господине? — попита той.

Жорж Фромон се смути малко. Сидони бе забравила да го предупреди за тая нова покупка; сега тя се чувстваше свободна с него.

— Платете, платете, чичо Планус… — каза той с отсянка на стеснение и прибави: — Минете това на сметката на Фромон млади… това е една поръчка, с която ме бяха натоварили…

Тая вечер касиерът Сигизмунд, като палеше малката си лампа, видя минаващия през градината Рислер и почука на прозореца, за да го повика.

— Жена е, — му каза той съвсем тихо. — … Сега имам доказателство за това…

Изговаряйки ужасната дума „жена“, гласът му трепереше от страх, загубен в големия шум на фабриката. Окръжаващият трудов шум се стори зловещ в тоя миг на нещастния касиер. Като че всичките тия движещи се машини, грамадната тръба, изхвърляща кълба от пара, шумът на работниците при техните различни работи, — всичко това гърмеше, движеше се, уморяваше се за някакво малко тайнствено същество, облечено в кадифе и окичено със скъпоценности.

Рислер му се надсмя и не искаше да му вярва. Той познаваше отдавна тая лудина на своя съотечественик да вижда във всяко нещо пагубното влияние на жената. Все пак думите на Планус идеха понякога в ума му, особено вечер, в неговите самотни минути, когато Сидони, отивайки на театър с госпожа Добсон, излизаше след цялата олелия, която причиняваше обличането й, и оставяше жилището съвсем празно, щом дългата й опашка преминеше прага. Свещи горяха пред огледалата; дребни тоалетни принадлежности, разпръснати, изоставени, говореха за чудновати прищевки и прекалени разходи. Рислер не виждаше нищо от всичко това, само, когато чуваше тропота на Жоржовата кола в двора, изпитваше като че впечатление на неразположение и студ, при мисълта, че в долния етаж госпожа Фромон прекарва вечерите си съвсем сама. Клетата жена! Ами ако беше вярно това, което казваше Планус? Ако Жорж имаше друго семейство в града? О, това би било ужасно!

Тогава, вместо да се залови за работа, той слизаше тихо, за да попита дали може да види госпожата и смяташе за свой дълг да поседи при нея.

Момиченцето спеше вече; но малката шапчица и сините обувчици още стояха пред огъня заедно с няколко играчки. Клер четеше или работеше, а до нея седеше мълчаливо майка й, която все чистеше, изтриваше трескаво праха, духаше силно върху кутийката на часовника си и десет пъти поред поставяше с нервно движение един и същи предмет на едно и също място с упорството на започваща лудост. Добрият Рислер също не беше много весел събеседник, но това не пречеше на младата жена да го приема с голяма доброта. Тя знаеше всичко, което говореха за Сидони във фабриката; и макар, че вярваше само на половината от това, видът на тоя клет човек, чиято жена го оставяше тъй често, свиваше сърцето й. Взаимното съжаление съставяше основата на тия спокойни отношения и нямаше нищо по-трогателно от тия две изоставени същества, които се оплакваха взаимно и се мъчеха да се развлекат.

Седнал до тая малка, добре осветена маса всред гостната, Рислер чувстваше как топлината на семейното огнища и хармонията на окръжаващите неща постепенно проникваха в него. Той виждаше там мебелите, които познаваше от двадесет години, портрета на своя бивш господар, и неговата мила госпожа „Шорш“, наведена до него над някой дребен шев, му се струваше още по-млада и по-мила всред всичките тия стари спомени. От време на време тя ставаше, за да види спящото в съседната стая дете, лекото дишане на което се чуваше в минути на мълчание. Без да съзнава, Рислер се чувстваше по-добре и по-топло, отколкото у дома си, защото в някои дни неговото красиво жилище, което се отваряше всекичасно за бързи влизания и излизания, му правеше впечатление на пазарище без врати и прозорци, изложено на всички ветрове. У него се спираха, а тук живееха. Една грижлива ръка настаняваше навсякъде ред и изящност. Наредените в кръг столове сякаш тихичко се разговаряха помежду си, огънят гореше с чаровен шум, а малката шапчица на госпожа Фромон таеше във всичките възли на сините си панделки кротки усмивки и детски погледи.

И докато Клер мислеше, че един такъв превъзходен мъж заслужаваше да има друга другарка в живота, Рислер, като гледаше обърнатото към него спокойно и хубаво лице, тия снизходителни и умни очи, се питаше за коя ли безобразница Жорж Фромон изоставяше една тъй прелестна жена.