Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (22)

IV
Новият служащ в търговската къща Фромон

Беше се съмнало отдавна, когато Фромон млади се събуди. Цялата нощ той бе спал като заклан между драмата, която се разиграваше под него, и веселбата, която гърмеше горе, с оня дълбок и тежък сън, който спят престъпниците в навечерието на изпълнението на присъдата и победените генерали в нощта след поражението — сън, от който човек би желал да не се събуди и в който смъртта като че се предвкусва поради отсъствието на всяко чувство.

Силната светлина, проникваща през завесите на леглото му, удвоени от дебелия пласт сняг, с който бяха покрити градината и околните покриви, събуди чувството му за действителността. Той почувства разтърсване на цялото си същество и дори преди да почне да мисли, онова неопределено впечатление на тъга, която забравените нещастия оставят на мястото си в душата. Всичките познати шумове на фабриката, задъханото и глухо дишане на машините бяха в пълен ход. Значи светът съществуваше още! И малко по малко понятието за отговорност се събуди в него.

— Та това е за днес… — си каза той с неволно движение към сянката на леглото, като че желаеше да потъне отново в своя дълъг сън.

Камбаната на фабриката удари, после други съседни камбани, после се чу звънът за утринна.

— Обяд… Вече… Колко съм спал!…

Той почувства малко угризение на съвестта и голямо облекчение при мисълта, че драмата на обявяване в несъстоятелност бе минала без него. Какво бяха направили долу? Защо не го бяха предупредили? Той стана, полуразтвори завесите и забеляза Рислер стари и Сигизмунд да разговарят в градината. А те тъй отдавна не си говореха вече! Какво се бе случило?… Като се приготви да слезе, Клер се озова на вратата на стаята му.

— Не трябва да излизаш, — му каза тя.

— Защо?

— Остани тук… Ще ти обясня.

— Но какво има? Идваха ли от банката?

— Да, идваха… дълговете са платени.

— Платени?

— Рислер намери пари… Тича с Планус от сутринта… Изглежда, че жена му е имала великолепни скъпоценности… Само брилянтовата огърлица била продадена за двадесет хиляди франка… Продал е и тяхната аниерска къща с всичко, съдържащо се в нея, но, понеже трябвало време, за да се извади нотариалния акт, Планус и сестра му дали парите си на заем…

Като казваше това, тя отвръщаше погледа си от него. Той, от своя страна, навеждаше глава, за да избегне погледа й.

— Рислер е честен човек, — продължи тя, — и когато научи от кого е произхождал всичкия разкош на жена му…

— Как? — каза Жорж ужасен. — Той знае?…

— Всичко… — отговори Клер, като понижи гласа си.

Нещастникът побледня, избъбра няколко думи:

— Но тогава… ти?

— О, аз знаех всичко преди Рислер! Вчера, като се завърнах, спомни си, аз ти казах, че там, в Савиньи, чух много жестоки неща и че бих дала десет години от живота си, за да избегнех това пътуване.

— Клер!

Той почувства силен порив на нежност и престъпи една крачка, за да се приближи до жена си; но лицето й имаше тъй студено, тъй тъжно и решително изражение, отчаянието й се четеше тъй ясно в строгото равнодушие на цялата й личност, че той не посмя да я притисне до сърцето си, както му се искаше, и само прошепна:

— Прости!… Прости!…

— Навярно мислиш, че съм много спокойна, — каза храбрата жена; — то е, защото вчера изплаках всичките си сълзи. Може да си мислиш, че е било заради нашето разорение, но си се лъгал. Докато човек е млад и силен, както сме ние, тая слабост не е позволена. Ние сме въоръжени против нищетата и можем да я сразим лице срещу лице… Не. Аз плаках за нашето унищожено щастие, за тебе, за твоето безумие, което те накара да загубиш твоята единствена, твоята истинска приятелка…

Като говореше така, тя беше хубава, толкова хубава, колкото Сидони никога не е била, озарена от чиста светлина, която като че падаше от много високо над нея, като светлините на дълбокото и безоблачно небе, докато изтърканите черти на Сидони като че бяха заели своя блясък, своята своенравна и дръзка прелест от изкуственото осветление на някоя сцена на малък театър. Онова, което беше по-рано малко студено и неподвижно в лицето на Клер, се бе оживило от безпокойствата, съмненията и всички видове мъчения на любовта; и, както златните късчета добиват цена само, когато монетата сложи върху им своя отпечатък, така това хубаво женско лице, отбелязано с клеймото на страданието, бе запазило от снощи едно неизгладимо изражение, което допълваше хубостта му.

Жорж я гледаше с възхищение. Тя му се струваше по-жива, по-женствена и по-прелестна поради всичките прегради и пречки, които той чувстваше сега между тях. Угризението на съвестта, отчаянието, срамът проникваха в сърцето му заедно с тая нова любов и той пожела да падне на колене пред нея.

— Не, не, стани, — му каза Клер. — Ако ти би знаел какво ми напомняш, ако би знаел какво лъжливо и пълно с омраза лице видях в краката си тази нощ!

— О, аз не лъжа!…, — отговори Жорж, треперейки. — Клер, моля те настойчиво, в името на нашето дете…

В тоя миг някой почука на вратата.

— Стани де! Виждаш, че животът ни зове…, — му каза тя тихо, с горчива усмивка.

После се осведоми какво искаха от тях. Господин Рислер молел господаря да слезе долу, в канцеларията.

— Добре, — отговори тя, — кажете, че ще слезе.

Жорж направи една крачка, за да излезе, но тя го спря.

— Не, остави ме аз да отида. Той не трябва да те вижда още.

— Но, все пак…

— Да, аз искам така. Ти не знаеш с какво негодувание и гняв е изпълнен този нещастник, когото сте лъгали. Ако го беше видял нощес как стискаше ръцете на жена си…

Тя му казваше това в очите, с жестоко за себе си любопитство; но Жорж не се смути и се задоволи да отговори:

— Моят живот принадлежи на тоя човек.

— Той принадлежи и на мене и аз не искам да слизаш. Стига толкова скандали в дома на баща ми. Мисли, че цялата фабрика е в течение на онова, което става. Нас ни следят, дебнат ни. Нужна бе всичката строгост на главните майстори, за да се заработи днес и да накарат да се сведат над работата всичките тия любопитни погледи.

— Но ще изглежда, че се крия.

— Пък и така да бъде! Гледай ги ти мъжете! Те не отстъпват пред най-големите престъпления: да лъжат жените си, да лъжат приятелите си, но мисълта, че биха могли ад ги обвинят в страхливост, ги трогва повече от всичко… Впрочем, слушай: Сидони си отиде, отиде си завинаги; и ако излезеш от тук, ще помисля, че отиваш при нея.

— Добре, ще остана, — каза Жорж, — ще направя всичко, каквото искаш.

Клер влезе в канцеларията на Планус. Ако някой видеше Рислер стари да се разхожда напред и назад, с ръце на гърба, тъй спокоен, както обикновено, не би подозрял никога какво се бе случило в живота му от снощи. Колкото до Сигизмунд, той сияеше, виждайки във всичко това само навреме изплатения дълг и запазената чест на общото дело.

Когато госпожа Фромон се яви, Рислер се усмихна тъжно и поклати глава.

— Знаех, че вие ще поискате да слезете вместо него, но аз нямам работа с вас. Безусловно нужно е да го видя, да му говоря. Тая сутрин ние устояхме на срока; най-тежкото мина; но трябва да се посъветваме по още много неща.

— Рислер, приятелю мой, моля ви, почакайте още малко.

— Защо, госпожо Шорш? Не трябва да се губи нито минута… О, подозирам, че се боите да не би да не сдържа гнева си!… Успокойте се!… Успокойте се!… Знаете какво ви казах: има една чест, която ме занимава повече от моята — това е честта на търговската къща Фромон. Аз я изложих с грешката си. Трябва преди всичко да поправя злото, което извърших и допуснах да се извърши.

— Мили ми Рислер, вашето поведение към нас е отлично, аз зная това.

— О, госпожо!… ако го бяхте видели!… Той е светец…, — каза клетият Сигизмунд, който, като не смееше вече да говори на приятеля си, искаше поне да му засвидетелства разкаянието си.

Клер продължи:

— Но нима не се боите?… Човешките сили имат граница… Може би в присъствието на тоя, който ви е причинил толкова зло…

Рислер хвана двете й ръце и загледа в дъното на очите й със сериозно възхищение:

— Мило създание, вие говорите само за злото, което са причинили на мене… Нима не знаете, че аз мразя това зло не по-малко заради измяната спрямо вас?… Но нищо от това не съществува за мен в тоя миг. Пред вас стои само търговец, който иска да се споразумее със своя съдружник за благото на търговската къща. Прочее, нека слезе без всякакъв страх; а ако се боите, че ще се увлека, останете с нас. За мене би било достатъчно да погледна дъщерята на моя бивш господар, за да си спомня дадената дума и дълга си.

— Вярвам ви, приятелю мой, — каза Клер и отиде да повика мъжа си.

Първата минута на свиждането беше ужасна. Жорж беше бледен, развълнуван, унизен. Той би предпочел сто пъти да стои на двадесет крачки от револвера на тоя човек, очаквайки изстрела му, отколкото да се яви пред него като ненаказан престъпник и да бъде принуден да сдържа чувствата си, свеждайки ги до буржоазното спокойствие при паричен и търговски разговор.

Рислер се мъчеше да не го гледа, продължаваше да ходи с големи крачки и казваше:

— … Нашата фирма преживява ужасна криза… Ние избегнахме днешната разруха, но това на е последната полица за изплащане… Това проклето изобретение отдавна ме е отклонило от работите. За щастие, сега съм свободен и мога да се заема с тях. Но и вие ще трябва да се заемете. Работниците и служащите са следвали отчасти примера на господарите си. Навсякъде се забелязва крайна небрежност и разпуснатост. Тая сутрин за пръв път през тая година се заловиха за работа в определения час. Разчитам на вас, за да тръгне всичко в ред. Колкото до мене, аз ще се заловя пак за рисунките си. Нашите образци ас остарели. За новите машини са нужни нови образци. Много се надявам на нашата печатница. Опитите надминаха очакванията ми. Имам с какво да повдигнем търговията си. Не съм казвал това по-рано, защото исках да ви изненадам; но сега няма какво да крием един от друг, нали, Шорш?

Гласът му зазвуча с такава горчива подигравка, че Клер трепна от страх от избухване; но той продължи съвсем естествено:

— Да, мисля, че мога да кажа с увереност, че печатната машина Рислер ще започне да дава великолепни резултати. Само че тия шест месеца ще бъдат много тежки. Ще трябва да се ограничим, да намалим разходите и да направим всички възможни спестявания. Имахме пет художника, сега ще имаме само двама. Натоварвам се да заместя другите, като работя нощем. Освен това, от тоя месец аз се отказвам от съдружническия си дял. Ще получавам заплатата на главен майстор, както по-рано, и нищо повече.

Фромон млади поиска да каже нещо, но жена му го въздържа с движение на ръката и Рислер стари продължи:

— Аз не съм вече ваш съдружник. Ставам отново чиновник, какъвто винаги би трябвало да остана. От днес нашето съдружничество се унищожава. Аз искам това, разбирате ме добре, аз го искам! Ще останем в такива отношения един към друг до тогава, докато предприятието ни стъпи на крака и аз бъда в състояние да… Но какво ще направя тогава, засяга само мене… Ето какво исках да ви кажа, Шорш. Трябва да се заловите дейно за фабриката, да ви виждат, да ви чувстват като истински господар и мисля, че между всичките ни нещастия има и поправими.

През последвалото мълчание се чу шум от колела в градината две големи товарни коли се спряха пред външната стълба.

— Моля, извинете, — каза Рислер, — трябва да ви оставя за малко. Това са колите на едно покупно дружество, дошли да вземат всичко, което имам горе.

— Как, вие продавате и покъщнината си?… — попита госпожа Фромон.

— Разбира се… до последната… Връщам ги на предприятието. Те са негови.

— Но това е невъзможно… — каза Жорж. — Не мога да допусна това.

Рислер се обърна възмутен:

— Какво казвате? Какво не можете да допуснете?

Клер го спря с умолително движение:

— Наистина… наистина… — прошепна той и излезе много бързо, за да не се поддаде на изкушението да излее най-после всичкия си гняв.

Вторият етаж опустя. Слугите, освободени и разплатени още от сутринта, бяха напуснали жилището в безредието на следбално утро; и то наистина имаше присъщия вид на местата, дето току-що е станала драма и които остават като че спрени между станалите събития и тия, които ще станат.

Отворените врати, натрупаните килими в ъглите, покритите с чаши подноси, приготовленията за вечерята, наредената и още непокътната маса, прахът от танците по всичките мебели, уханията на бала, смесени с миризмата на пунш, на увехнали цветя и на оризова пудра, — всичките тия подробности поразиха Рислер още при влизането му.

В разбърканата гостна пианото беше отворено, с вакханалията на Орфей в ада върху нотника му, и ярките завеси, спуснати над всичко това безредие, прекатурените, като че уплашени столове произвеждаха впечатление на гостна на параход по време на корабокрушение, в тревожната нощ, когато се научават внезапно, всред увеселението на парахода, че някакъв удар е пробил отстрани туловището му и че водата нахлува от всички страни. Започнаха да изнасят мебелите. Рислер гледаше преносвачите разсеяно, като че се намираше в чужда къща. Тоя разкош, който някога го изпълваше с щастие и гордост, сега му внушаваше непреодолимо отвращение. Все пак, когато влезе в стаята на жена си, той изпита смътно вълнение.

Това беше голяма стая, облечена със син атлаз, покрит с бяла дантела. Истинско гнездо на лека жена. Навсякъде се влачеха разкъсани и смачкани тюлени къдри, връзки и изкуствени цветя. Свещите на огледалото бяха догорели така, че дупките на свещниците се бяха пукнали; и леглото, закрито с дантели и сини, големи завеси, вдигнати и изтеглени, непокътнато всред това безредие, изглеждаше легло на мъртва, парадно ложе, в което никой нямаше вече да спи.

Първото чувство, което Рислер изпита, влизайки тук, беше чувство на ужасен гняв, желание да се хвърли върху тия неща, всичко да разкъса, всичко да смачка и изпотроши. Защото нищо не напомня така жената, както нейната стая. Дори когато я няма, образът й се усмихва още в огледалата, които са го отразявали. Нещичко от нея, от любимия й парфюм, остава във всичко, до което се е докосвала. Положенията й остават върху възглавниците на канапето; между рисунките на килимите като че се виждат следите от ходенето й от огледалото до мивката. Тук най-много напомняше за Сидони етажерката с детските дребни украшения, с дребни и незначителни китайски предметчета: микроскопични ветрила, кукленски съдове, позлатени обувчици, малки овчари и малки овчарки, стоящи едни срещу други, разменяйки си бляскави и студени порцеланови погледи. На тая етажерка беше душата на Сидони и нейните винаги блудкави, дребни, суетни и празни мисли приличаха на тия празни неща. Да, наистина, ако тая нощ Рислер, в яростта си бе строшил тая малка крехка глава, от нея биха се търколили, вместо мозък, цял куп от дребните украшения на етажерката.

Клетият човек мислеше тъжно за всичко това всред шума на чуковете и сноването на преносвачите, когато чу зад себе си дребни, предпазливи и важни стъпки; беше господин Шеб, съвсем дребничък, червен, задъхан и пламенен господин Шеб. Както обикновено, той заговори със зет си много надменно:

— Какво е това? Какво чувам? А-ха, значи се местите?

— Аз не се местя, господин Шеб… продавам.

Малкият човек подскочи като попарен шаран.

— Продавате? И какво?

— Продавам всичко, — каза Рислер с глух глас, без дори да го погледне.

— Слушай, зетко, бъди благоразумен. Боже мой, не казвам, че поведението на Сидони… Впрочем, аз не зная нищо. И никога не съм искал да зная нещо… Напомням ви само да пазите достойнството си. Мръсните дрехи се перат в къщи, дявол да го вземе! Никой не ги излага пред хората, както правите вие от сутринта. Погледнете всичките тия хора по прозорците и по вратите!… Та вие сте в устата на целия квартал, драги ми.

— Толкова по-добре! Безчестието беше публично, нека и възмездието бъде публично!

Това външно спокойствие, това равнодушие към всичките му забележки раздразниха крайно господин Шеб. Той промени изведнъж държанието си и заговори със зет си със сериозен и недопускащ възражение глас, с който говорят на децата или на лудите.

— Но не! Ние нямате право да вземате от тук каквото и да е. Аз ще се противопоставя изрично на това с всичката си сила на мъж и на бащинската си власт. Мислите ли, че ще позволя да изхвърлите детето ми на улицата?… О, не!… О, не!… Стига с тия безумства! Нищо повече не ще излезе от това жилище.

И като затвори вратата, господин Шеб остана до нея с героично ръкомахане. Ах, дявол да го вземе, това засягаше и неговите интереси! Щом детето му бъде изхвърлено на улицата, както казваше, и самият той рискуваше много да не остане на меко в къщи. Той беше великолепен в стойката си на възмутен баща, но не я запази за дълго. Две ръце, две клещи хванаха ръцете му и той се озова всред стаята, като остави вратата свободна за преносвачите.

— Шеб, мое момче, слушайте ме добре, — казваше Рислер, наведен над него. — Изгубих търпение… Още от сутринта правя нечувани усилия, за да се сдържам; но сега малко е нужно, за да избухне гневът ми, и тежко на оня, върху когото се излее. Аз съм способен да убия човек… Хайде, вървете си бързо!…

Тия думи бяха изречени с такъв глас и начинът, по който разтърсваше тъста си, беше така красноречив, че господин Шеб се укроти веднага. Забъбри дори извинения. Без съмнение, Рислер имал причини да постъпи така. Всички честни хора щели да бъдат на негова страна… И постепенно отстъпваше към вратата. Като стигна до нея, той попита боязливо дали малката пенсия на госпожа Шеб ще продължава.

— Да, — отговори Рислер, — само че не харчете повече, защото моето положение тук вече не е същото. Аз не съм вече съдружник на фирмата.

Господин Шеб опули очи учудено и придоби онова идиотско изражение на лицето, което караше мнозина да мислят, че той не е измислил злополуката, която го бе сполетяла, — знаете, същата, каквато се бе случила и с Орлеанския херцог, — но той не посмя да направи ни най-малката забележка. Положително бяха променили зет му. Нима това е Рислер, оня тигър, който настръхваше при най-малката дума и казваше, ни повече, ни по-малко, че ще убие човек?

Той се измъкна, придоби самоувереността си едва долу, на стълбата, и прекоси двора с победоносен вид. Когато всичките стаи бяха опразнени, Рислер ги обиколи за последен път, после взе ключа и слезе при Планус, за да го предаде на госпожа Жорж.

— Бихте могли да дадете етажа под наем, — каза той, — това ще бъде още един доход за фабриката.

— Ами вие, приятелю мой?

— О, на мене не ми трябва много: едно желязно легло горе на тавана. Това е всичко, което е нужно на един служащ. Защото, повтарям ви, аз не съм нищо друго вече, освен един служащ. Един добър служащ, без съмнение, усърден и верен, от когото няма да се оплаквате, заклевам ви се.

Жорж, който правеше сметките с Планус, почувства такова вълнение, като чу тия думи на нещастния Рислер, че бързо — бързо напусна стаята; хлипания го задушаваха. Клер също се развълнува много и, като приближи до новия чиновник на търговската къща Фромон, му каза:

— Рислер, благодаря ви от името на баща ми.

— За него мисля постоянно, госпожо, — отговори много просто той.

В тая минута влезе чичо Ашил, носещ пощата. Рислер взе тая купчина писма, отваряше ги спокойно едно по едно и постепенно ги предаваше на Сигизмунд.

— Ето една поръчка от Лион… Защо не сте отговорили на Сент-Етиен?

Той се вглъбяваше с всичките си сили в тия делови подробности и в това влагаше ясен ум, който дължеше тъкмо на това постоянно напрежение на духа към спокойствие и забрава. Изведнъж между тия големи пликове, с напечатани върху тях търговски имена, чиято хартия и сгъване напомняха канцеларията и бързината на изпращането, той видя един по-малък, запечатан грижливо и тъй предателски плъзнал се между другите, че отначало той не го забеляза. Позна веднага тънкия, дълъг и твърд почерк. „До господин Рислер. — Лично.“ Това беше почеркът на Сидони. Като го видя, той изпита същото чувство, каквото току-що бе изпитал горе в стаята й.

Всичката му любов, всичкият му гняв на излъган мъж се надигнаха в душата му с оная сила на негодуванието, която създава убийците. Какво му пишеше? Каква лъжа бе измислила още? Поиска да отвори писмото, но се спря. Разбра, че ако го прочете, всичкото му мъжество ще пропадне; и, като се наведе над касиера, му каза съвсем ниско:

— Сигизмунд, приятелю мой, искаш ли да ми направиш една услуга?

— Как не!… — отвърна с възторг добрият човек. Той беше тъй щастлив, като чу, че приятелят му му заговори с добродушния си глас от предишните дни.

— Слушай, ето едно писмо, което са ми писали и което не искам да чета сега. Уверен съм, че то ще ми попречи да мисля и да живея. Ще ми го запазиш, и това също…

Той извади от джоба си едно малко, грижливо завързано пакетче и му го подаде през решетката.

— Това е всичко, което ми остава от миналото, всичко, което ми остава от тая жена… Решен съм да не я виждам вече, да не виждам нищо, което може да ми я напомня, преди да свърша работата си тук, и добре да я свърша… Имам нужда от всичкия си ум, разбираш… Ти ще изплащаш пенсията на Шебови… Ако тя самата поиска нещо, ще направиш нужното… Но никога няма да ми я споменаваш… Ще пазиш грижливо тия неща, докато ти ги поискам обратно.

Сигизмунд заключи писмото и пакета в тайното чекмедже на писалищната си маса заедно с другите ценни книжа. Рислер продължи да чете писмата си, но през всичкото време той виждаше да се удължават пред очите му дългите букви на английския почерк, написани от малката ръчица, която тъй често и тъй горещо бе притискал до сърцето си.