Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (3)

III
Историята на малката Шеб. Изкуствените бисери

След две — три годишна дружба и общи игри, през които години Сидони навикна с разкоша и възприе изящното държание на богатите деца, приятелството се прекъсна внезапно.

Отдавна вече братовчедът Жорж, на когото господин Фромон беше опекун, бе постъпил в лицея. Клер, на свой ред, с прикята на малка царица, замина за манастирски пансион, и тъкмо по това време се заговори у Шебови да настанят Сидони да учи занаят. Приятелите си обещаха да се обичат винаги, да се виждат два пъти в месеца, в неделните отпуски.

Наистина, малката Шеб слизаше пак понякога да играе с приятелите си, но колкото повече растеше, толкова по-добре разбираше разстоянието, което ги делеше, и нейните рокли започнаха да й се виждат много прости за гостната стая на госпожа Фромон.

Когато бяха само тримата, детското приятелство, което ги правеше равни, не позволяваше никакво стеснение помежду им, но идваха гости, приятелки от пансиона, между другите и едно високо, винаги богато облечено момиче, което прислужницата на майка му довеждаше в неделни дни да поиграе с малките Фромонови.

Щом я видеше да се изкачва по външната стълба, наконтена и презрителна, Сидони чувстваше желание да си отиде веднага. Момичето я затрудняваше с несръчни въпроси… Къде живеела? Какво правели родителите й? Имала ли кола?

Като ги чуваше да говорят за манастира, за техните приятелки, Сидони чувстваше, че те живеят в особен свят, на хиляди километри далеч от нейния, и смъртна тъга я обхващаше, особено когато, след като се върнеше в къщи, майка й й заговаряше да постъпи като чирачка у някоя си госпожица Льо Мир, приятелка на Делобелови, която имаше на улица Роа-Доре голям магазин за изкуствени бисери.

Рислер много напираше на мисълта малката да се изучи. „Нека да научи някой занаят“, — казваше тоя добряк, — „… По-късно аз ще се погрижа да й наредя един дюкян“.

Тъкмо тая госпожица Льо Мир възнамеряваше да се оттегли от търговията след няколко години. Това беше удобен случай.

В една тъжна ноемврийска сутрин баща й я заведе на улица Роа-Доре, на четвъртия етаж на една стара къща, още по-стара, още по-черна от нейната. Долу, на ъгъла, при входа, висяха много плочки със златни букви: Фабрика за несесери, Позлатени верижки, Детски играчки, Стъклени инструменти, Китки за булки и шаферки, Изкуствени полски цветя, и, най-отгоре, една малка прашна витрина, дето пожълтели бисерни огърлици, стъклени гроздове и череши обикаляха превзетото име на Анжелина Льо Мир.

Ужасна къща! Тук нямаше дори широката площадка на Шебови, потъмняла от старост, но развеселявана от прозореца й и от широкия изглед към фабриката… Тясна стълба, тясна врата, редица постлани с плочи стаи, много малки и студени, и в последната една стара госпожица с къдрици, с черни плетени ръкавици без пръсти, четеше един изцапан брой от Списание за всички и изглеждаше много недоволна, че са попречили на четенето й.

Госпожица Льо Мир (с две думи) прие бащата и дъщерята без да стане, говори дълго за изгубеното си положение, за баща си, стар благородник от Руерг, — просто невероятно е, колко стари благородници е създал тоя Руерг! — и за един неверен управител, който обрал цялото й богатство. Тя веднага внуши симпатия на господин Шеб, за когото всички несретници имаха неотразима прелест, и човечецът си отиде очарован, като обеща на дъщеря си да дойде да я вземе вечерта, в седем часа, съгласно договорните условия.

Ученичката бе въведена веднага в празната още работилница. Госпожица Льо Мир я настани пред едно голямо чекмедже, пълно с бисери, с игли и шила, разбъркани с евтини романи на брошури.

Сидони трябваше да отбира бисерите, да ги нанизва в еднакво дълги огърлици, които свързваха заедно, за да ги продават на търговците на дребно. Впрочем, другите момичета щяха да дойдат скоро и щяха да й покажат точно какво трябваше да прави, защото госпожица Льо Мир (с две думи) не се месеше в нищо и наблюдаваше търговията си много отдалеч, от дъното на оная тъмна стая, в която прекарваше живота си в четене на романи — фейлетони.

В девет часа работничките дойдоха, пет високи, бледи, повяхнали момичета, жалко облечени, но вчесани добре с изящността на бедни работнички, които ходят без шапка по парижките улици. Две — три се прозяваха, търкаха очите си и казваха, че умирали за сън. Кой знае как бяха прекарали нощта!…

Най-после се заловиха за работа, като насядаха около една дълга маса, дето всяка имаше свое чекмедже и свои сечива. Току-що бяха получили поръчка за траурни украшения, та трябваше да бързат. Сидони, която главната майсторка, с глас на безкрайно превъзходство, научи какво трябва да прави, започна да отбира множество черни бисери, зърна от черно френско грозде и класове от креп.

Другите, без да се занимават с момичето, приказваха помежду си, докато работеха. Говореха за великолепната сватба, която щеше да стане в същия ден, в Сен-Жерве.

— Да отидем ли? — каза едно дебело, червенокосо момиче, което наричаха Малвина, — … Тя ще стане на обед… Ще имаме време да отидем и да се върнем набързо.

Наистина, когато дойде време за обяд, цялата дружина се втурна по стълбата, като прескачаше по няколко стъпала.

Сидони, като малка ученичка, бе донесла яденето си в една малка кошничка; със свито от тъга сърце, тя седна на края на масата и яде съвсем сама за пръв път… Боже! Колко жалък и тъжен й се стори животът, и как страшно се готвеше тя да си отплати по-късно за тия тъги!…

В един часа работничките се завърнаха шумно и много оживени.

— Видяхте ли роклята от бяла коприна?… Ами булото от английска дантела?… Ето една щастливка!

Тогава, в работилничката, те заповтаряха същите забележки, които бяха направили шепнешком в черквата, облакътени на оградата, през всичкото време на венчалния обред. Въпросът за богатата сватба и за хубавите накити ги занимава през целия ден, но това не пречеше на работата, напротив.

Тия дребни парижки занаяти, които изработват най-малките подробности на тоалета, поставят работничките в течение на модата и съсредоточават вниманието им върху разкоша и изящността. За бедните момичета, които работеха на малкия четвърти етаж, в работилницата на госпожица Льо Мир, черните стени и тясната улица не съществуваха. През всичкото време те мислеха за други неща и прекарваха живота си, като се питаха една друга:

— Слушай, Малвина, ако беше богата, какво би направила? Аз бих живяла в Елисейските полета.

И големите дървета на кръглия площад и колите, които завиваха там гиздаво и бавно, им се явяваха като мигновено, прелестно и освежително явление.

Малката Шеб слушаше мълчешком в своя кът, като нижеше грижливо своите кичури черно грозде с преждевременната сръчност и вкус, които бе придобила от съседството си с Дезире. Затова вечерта, когато господин Шеб дойде да вземе дъщеря си, за нея се изказаха най-ласкаво. От тогава всичките й дни бяха еднакви. На другия ден, вместо черни бисери, тя низа бели, червени зърна от изкуствен корал, защото у госпожица Льо Мир се работеха само изкуствени, подправени неща, и тук малката Шеб трябваше да получи първоначалната подготовка за живота си.

Известно време новата ученичка, по-млада и по-добре възпитана от другите, се почувства усамотена всред тях. По-късно, като порастваше, тя споделяше тяхната дружба и техните изповеди, без някога да участва в техните удоволствия. Тя бе много горда, та не можеше да ходи по обед да гледа сватбите, и когато чуеше да говорят за някой нощен бал в Во-Хол или в Делис дю Маре, за някоя изящна вечеря у Бонвале или у Четиримата Ларошелски сержанти, тя слушаше с най-голямо презрение.

Ние мерехме малко по-високо, нали, малка Шеб?

Впрочем, баща й идваше да я взема всяка вечер. Понякога, обаче, към Нова година, тя беше принудена да работи нощем с другите, за да довършат бързите поръчки. Каква тъжна гледка представляваха тия бедни парижанки, които нижеха, на газовата светлина, белите бисери, със също такава болезнена и матова белота, като самите тях! Те имаха същия изкуствен блясък, същата чупливост на неистинските скъпоценности. И говореха само за маскирани балове и за театри.

— Видя ли Адела Паж в Тримата мускетари?… Ами Меленг?… Ами Лоран?… О, Мари Лоран!

Старовремските дрехи на актьорите и везаните рокли на цариците от мелодрамите им се привиждаха в белия отблясък на огърлиците, които те превръщаха между пръстите си.

Лете работата не беше тъй усилена. Тогава бе мъртвото време за занаята. През големите горещини, когато зад затворените капаци се чуваха виковете на уличните продавачи на дребни и едри джанки, работничките заспиваха дълбоко с глава върху масата. Или пък Малвина отиваше в далечната стая да иска от госпожица Льо Мир един брой от Списание за всички и четеше гласно на другите.

Но малката Шеб не обичаше романите. В главата си тя имаше свой роман, много по-занимателен от всички други. Защото нищо не можеше да я накара да забрави фабриката. Като тръгваше сутрин под ръка с баща си, тя винаги хвърляше поглед в тая посока. По това време фабриката се пробуждаше. Коминът изхвърляше високо първия стълб от черен дим. На минаване Сидони чуваше виковете на работниците, силните, глухи удари на печатните станове, мощното, ритмично дихание на машините и всичките тия трудови шумове, смесени в паметта й със спомените за празниците и за сините купета, я преследваха упорито.

Техният глас бе по-силен от гърма на омнибусите, от уличните викове и от шума на водопадите; и дори в работилницата, когато нижеше изкуствените бисери, дори вечер при родителите си, когато отиваше след вечеря да подиша чист въздух на прозореца на площадката и да погледа в тъмнината угасналата и запустяла фабрика, все същият деен шепот бръмчеше в ушите й, сякаш съставяше постоянен съпровод на мислите й:

— Малката се отегчава, госпожо Шеб… Трябва да я поразвлечем… Идната неделя ще ви заведа всички на село.

Тия неделни разходки, които добрият Рислер уреждаше, за да не се отегчава Сидони, я караха да тъжи още повече. В тия дни трябваше да стават в четири часа сутринта; защото бедните заплащат всичките си удоволствия: все имаше да се изглади нещо в последната минута, или да се прибави някаква украса, за да се поднови вечната лилава рокля на белите резки, която госпожа Шеб удължаваше добросъвестно всяка година.

Тръгваха всички заедно: Шебови, Рислерови и знаменитият Делобел. Само Дезире и майка й не участваха в разходката. Клетото недъгаво момиче се срамуваше от недостатъка си и не мърдаше никога от креслото си, а майка й оставаше за другарка. Впрочем, нито едната, нито другата имаха достатъчно прилично облекло, за да се покажат навън редом с техния велик човек; това би значело да развалят цялото впечатление, което неговата външност произвеждаше.

На тръгване Сидони се развеселяваше малко. Париж, в розовата мъгла на юлските утрини, гарата, пълна със светли облекла, полето, което се откриваше от прозорците на вагона, после движението, голямото окъпване в чистия въздух, овлажнен от водите на Сена, оживен от едно кътче гора, ухаещ на цветни ливади и на изкласили жита, всичко това я замайваше за малко. Но скоро простащината на тия недели възбуждаше нейното отвращение…

Винаги биваше едно и също. Спираха се пред една кръчмичка с пържени закуски, близо до селския събор, дето бе много шумно и многолюдно, защото публиката бе нужна на Делобел, който ходеше, люшкан от химерата си, облечен в сиво, със сиви гетри, с малка накривена над ухото шапка, със светло пардесю на ръката, и си въобразяваше, че сцената представлява село в околностите на Париж и че той играе ролята на летуващ парижанин.

Колкото до господин Шеб, който се хвалеше, че обичал природата като покойния Жан-Жак Русо, той я разбираше само със стрелба в цел, с дървени кончета, с тичане в чувал, много прах и детски свирки, което и за госпожа Шеб беше идеалът за селския живот.

Сидони имаше друг идеал; и тия парижки недели, прекарвани шумно из селските улици, й причиняваха необикновена тъга. Единственото й удоволствие в тия бърканици беше съзнанието, че я гледат. Възхищението на който и да е груб селянин, изразено високо и простодушно до нея, я караше да се усмихва през целия ден, защото тя беше от ония, които не презират никакви ласкателства.

Понякога, като оставяше Шебови и Делобел, Рислер отиваше през полята с брат си и „малката“ да потърси цветя, образци за своите тапети. Франц навеждаше с дългите си ръце високите глогови клони или се покатерваше по стените на парка, за да откъсне нежните листца, забелязвани от другата страна. Но най-богата плячка те събираха по брега на реката.

Там те намираха ония гъвкави растения с дълги, превити стебла, които изглеждаха тъй хубаво на тапетите: високи, прави тръстики и чадърчета, чиито цветове, отваряйки се изведнъж в прищевна рисунка, приличат на живи лица, които ви гледат от прелестния неопределен храсталак. Рислер събираше тия китки, разполагаше ги художествено, като се вдъхновяваше от самата природа на растенията, като се мъчеше да разбере добре техния жизнен строеж, неуловим след еднодневно увяхване.

След като китката се завършеше, свързана с широка трева като лента, туряха я на гърба на Франц, и на път! Винаги зает със своето изкуство, Рислер, като вървеше, търсеше образци и съчетания:

— Погледни, миличка… това стръкче момина сълза, със своите бели звънчета, всред тия шипки… А, как ти се струва?… Върху водно — зелена основа, или вълнено — сива, нали ще бъде хубавичко?

Но Сидони не обичаше нито момината сълза, нито шипката, Полските цветя й правеха впечатление на цветя за бедните, нещо подобно на лилавата й рокля.

Тя си спомняше, че бе виждала други цветя у господин Гардиноа, в замъка в Савиньи, в топлилниците, по оградите, навсякъде из двора, постлан с пясък и обиколен с големи вази. Ето кои цветя обичаше тя; ето как разбираше селото!

Споменът за Савиньи я навестяваше на всяка крачка. Когато минаваха край някоя желязна ограда на парка, тя се спираше, гледаше правата, гладка алея, която водеше навярно към външната стълба… Моравите, които високите дървета засенчваха правилно, спокойните тераси на брега на реката й напомняха други тераси и други морави. Тия видения на разкоша, смесени със спомените, правеха неделите й още по-печални. Но връщането, съкрушаваше най-много.

В тия вечери гарите в парижките околности са тъй задръстени и задушни! Колко радости, колко глупави смехове, колко пресилени песни, пети с изнурени, едва държащи гласове, които нямаха вече сила да реват!… Тук господин Шеб беше в стихията си…

Той можеше да се блъска около гишето, да негодува от закъснението на влака, да вика против началника на гарата, против управата на железниците и правителството, да каже високо на Делобел така, че да го чуят съседите:

— А? Ако подобно нещо се случеше в Америка!… — И благодарение на изразителната мимика на знаменития актьор и на оня вид на превъзходство, с който той отговаряше: — Представям си! — това караше околните да предполагат, че тия господа знаеха точно какво щеше да стане в Америка в такъв случай. Разбира се, нито единият, нито другият имаха някаква представа за това, но то им придаваше важност пред тълпата.

Седнала до Франц, с половината от китката му на коленете си, Сидони седеше тук като сломена всред тоя шум, в дългото очакване на вечерния влак. От гарата, осветена с една единствена лампа, тя виждаше вън гъсталаци, потънали в мрак, пронизани тук-там от последните празнични осветления, една тъмна селска улица, прииждащи хора и един фенер на пустото крайбрежие.

От време на време, зад стъклените врати, един влак минаваше, без да спре, с искри от горящи въглища и изпусната пара. Тогава на гарата избухваше буря от викове и тропане с крака, над която се разнасяше пронизителното сопрано на господин Шеб, който викаше със своя птичи глас:

— Разбийте вратите! Разбийте вратите!

Но тоя човечец би се въздържал да направи това сам, защото се боеше ужасно от стражарите. След миг бурята утихваше. Уморените жени, разчорлени от открития въздух, заспиваха на пейките. Имаше измачкани рокли, разкъсани вещи, отворени около врата бели рокли, пълни с прах.

Тук главно се дишаше праха! Той падаше от всички дрехи, вдигаше се на всяка стъпка, затъмняваше лампата, размътваше очите, носеше се като облак над уморените лица. Вагоните, в които се качваха най-после, след цели часове очакване, биваха също пълни с прах… Сидони отваряше прозорците, гледаше навън тъмните полета, една безкрайна тъмна черта. После, като безчислени звезди, около крепостната ограда се показваха първите фенери на крайните булеварди.

Тогава вече ужасният ден на почивка за всички тия бедни хора се свършваше. Видът на Париж караше всекиго да мисли за утрешната работа. Колкото и тъжна да бе неделята за Сидони, тя започваше да съжалява за нея. Мислеше за богатите, за които всеки ден в живота е ден за почивка; и смътно, като на сън й се представяха дългите алеи на парка, съзрени през деня, пълни с тия щастливци, разхождащи се по дребния пясък, а в същото време там, край желязната ограда, в пътния прах, минаваше с широки крачки неделята на бедняците, която едва имаше време да се спре за миг, да погледа и да завиди.

Такъв бе животът на малката Шеб от тринадесетата до седемнадесетата й година. Годините течеха, без да донесат ни най-малката промяна. Шалът на госпожа Шеб се бе изтъркал малко повечко, малката лилава рокля бе претърпяла още няколко изменения, и това бе всичко. Само че, докато Сидони растеше, Франц, станал вече момък, започна да й хвърля мълчаливи погледи и да я обкръжава с явно за всички любовно внимание, което само младото момиче не забелязваше.

Впрочем, нищо не интересуваше малката Шеб. В работилницата тя вършеше работата си точно и мълчаливо, без всякаква мисъл за бъдеще или за охолство. Всичко, което вършеше, имаше вид на нещо временно.

Франц, напротив, работеше от някое време с особена жар, с устрема на ония, които мерят някаква цел в края на усилията си, така че на двадесет и четвъртата си година той излезе втори от Техническото училище, със звание инженер.

Тая вечер Рислер заведе семейството Шеб в театър Жимназ и цялата вечер госпожа Шеб и той си даваха множество знаци и си смигаха с очи зад гърба на младите хора. После, на излизане, госпожа Шеб тури ръката на Сидони под тая на Франц като че казваше на влюбения:

„Сега разправяйте се… Това е ваша работа…“

Тогава клетият влюбен се опита да се разправи. Пътят от Жимназ до Маре е дълъг. Едва направиш няколко крачки, и великолепието на булеварда изчезва, плочниците стават все по-тъмни, минувачите все по-редки. Франц започна, като заговори за пиесата… Той обичал комедиите, в които имало чувство.

— А вие, Сидони?

— О, знаете, Франц, че за мене главното нещо са облеклата!

И наистина, в театъра тя не се занимаваше с друго нещо. Не беше от ония сантиментални жени, като госпожа Бовари, които се връщат от театър с готови любовни изречения и условен идеал. Не! Театърът й внушаваше само безумни желания за разкош и изящност; оттам тя си донасяше само образци за прически и кройки за рокли… Новите, прекалено натруфени облекла на артистите, походката им, дори техните подправено — светски гласове, които й се струваха върха на изтънчеността, заедно с просташкия блясък на позлатите, на светлините, блестящата обява на вратата, стоящите коли, всичкият тоя малко нездравословен шум, който се създава около една модна пиеса: ето кое обичаше тя, кое я пленяваше. Влюбеният продължи:

— Колко хубаво изиграха любовната сцена! — и като каза думата „любовна“, той се наведе нежно над хубавата главичка, обвита в бяла вълнена качулка, под която се подаваха къдрави коси. Сидони въздъхна:

— О, да, любовната сцена!… Актрисата имаше много хубави диаманти!

Настъпи минутно мълчание. Клетият Франц никак не можеше да се обясни. Думите, които търсеше, не идеха, при това го обхвана и страх. Определяше си граници, дето ще се изкаже:

„След като минем вратата Сен Дени… След като напуснем булеварда.“

Но там Сидони започваше да говори за толкова безлични неща, че обяснението замираше на устните му, или те биваха спирани от някой файтон, което даваше време на родителите да ги настигнат.

Най-после, в Маре, той се реши изведнъж:

— Слушайте, Сидони… Аз ви обичам…

* * *

Тая нощ Делобелови стояха до късно. Тия юначни жени имаха навика да удължават работния ден колкото е възможно повече, да работят толкова късно вечер, че тяхната лампа угасваше последна в тихата улица Брак. За да си легнат, те чакаха завръщането на великия артист, за когото пазеха добре затоплена в пепелта на огнището малка подкрепителна вечеря.

Това имаше смисъл във времето, когато той играеше: актьорите, принудени да вечерят рано и много леко, излизат от театъра страшно гладни и ядат като се завърнат у дома. Делобел не играеше вече отдавна, но тъй като нямаше правото, както той казваше, да се отказва от сцената, поддържаше лудината си с множество актьорски привички, към които се числеше вечерята след завръщането му, а то ставаше всеки ден след угасването на последната лампа на всички булевардни театри. Да легне без вечеря в часа, когато всички лягат, би значело да се предаде, да се откаже от борбата. А той, дявол да го вземе, не искаше да се откаже!…

През нощта, за която говорим, актьорът не беше се още завърнал и двете жени го чакаха, като разговаряха и работеха, много оживени, въпреки напредналия час. През цялата вечер те говореха само за Франц, за неговия успех, за бъдещето, което се откриваше пред него.

— Сега, — казваше майката, — му липсва само добра, мила жена.

Това бе мнението и на Дезире. За щастието на Франц липсваше само добра, мила жена, дейна, юначна, свикнала да работи и която би забравила себе си заради него. И ако Дезире говореше за това с такава увереност, то бе защото тя познаваше много добре жената, която подхождаше отлично на Франц Рислер… Тя беше само една година по-млада от него, тъкмо колкото трябва да бъде по-млада от мъжа си и същевременно да му служи като майка.

„Красива?“ Не точно такава, а по-скоро миловидна, отколкото грозна, въпреки недъгавостта си, защото клетото момиче куцаше!… Освен това, изтънчена, будна и тъй любяща! Никой друг, освен Дезире, не знаеше до каква степен тая малка жена обичаше Франц и как мислеше за него денем и нощем, от години насам. Самият той не бе забелязал това и като че обръщаше внимание само на Сидони, която беше още малко момиченце. Но това не е нищо! Мълчаливата любов е тъй красноречива, в сдържаните чувства се крие толкова голяма сила… Кой знае? Може би някой ден…

И куцото момиче, наведено над работата си, се отправяше към едно от ония големи пътешествия в страната на химерите, които вече толкова пъти бе извършвало, седейки в болничното си кресло, с крака, опрени в неподвижно столче: едно от ония чудни пътешествия, от които тя се връщаше винаги щастлива и усмихната, облегната на ръката на Франц, с пълното доверие на любяща съпруга. Пръстите й следваха мечтата на сърцето й, малката птичка, която тя държеше в този миг, оправяйки смачканите й криле, като че също се тъкмеше да вземе участие в това пътешествие, да отлети далеч — далеч, весело и леко като нея. И изведнъж вратата се отвори.

— Не ви ли безпокоя? — каза един тържествуващ глас.

Майката, която бе позадрямала, вдигна глава бързо:

— А, господин Франц!… Влезте де, господин Франц… Виждате, чакаме бащата… Тия безделници, артистите, се връщат винаги тъй късно… Седнете… ще вечеряте с него…

— О, не, благодаря, — отговори Франц, чиито устни бяха още бледни от вълнението, което току-що бе изпитал, — благодаря, няма да се бавя!… Видях светлина през вратата и влязох само, за да ви кажа… за да ви съобщя една голяма новина, която ще ви направи голямо удоволствие, защото зная, че ме обичате…

— Е, какво има, Боже мой?

— Има обещание за годеж между Франц Рислер и госпожица Сидони!…

— Туй то! Нали ви казах, че му липсва само една добра, мила жена, — каза госпожа Делобел, като стана и се хвърли на врата му.

Дезире немà сила да изрече една дума. Тя се наведе още повече над работата си, и понеже Франц бе втренчил очи само в своето щастие, понеже госпожа Делобел гледаше само стенния часовник, за да види дали нейният велик човек ще се върне скоро, никой не забеляза вълнението на куцото момиче, бледността му, нито силното треперене на малката птичка, неподвижна в ръцете й, с обронена глава, като смъртно ранена птица.