Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (5)

V
Как завърши историята на малката Шеб

Между това септември наближаваше. Ловът бе събрал многобройна, шумна и просташка дружина. Започнаха дълги обеди, които тия богати буржоа протакаха, със селска бавност, умора и сънливост. Дамите излизаха с файтони да посрещат ловците по пътищата, изстинали вече в есенния здрач. От пожънатите ниви се издигаше мъгла и, докато слисаният дивеч летеше над браздите с уплашени викове, нощта като че излизаше от всичките тия гори, чиито тъмни грамади се увеличаваха, разстилайки се над равнината.

Запалваха фенерите на файтоните и, загъвайки краката си с топлите покривки, се завръщаха бързо, духани в лицето от свежия вятър. Великолепно осветената зала се изпълваше с шум и смях.

Клер Фромон, стресната от това грубо общество, не говореше никак. Сидони сияеше с всичкия си блясък. Движението бе оживило бледните й бузи и парижките й очи. Тя умееше да се смее, разбираше може би малко повече и за всичките тия хора като че беше единствената присъстваща жена. Нейният успех окончателно опияняваше Жорж, но колкото повече той се увличаше, толкова тя ставаше по-сдържана. От тогава той реши, че тя ще бъде негова жена. И се закле в това пред себе си с преувеличената решителност на слабите хора, които като че предварително се борят с препятствията, пред които знаят, че ще отстъпят един ден…

Това бе най-хубавият миг в живота на малката Шеб. Дори вън от всяка честолюбива цел, нейната кокетна и скрита природа намираше чуден чар в тая любовна интрига, тайнствено провеждана всред гощавки и празненства.

Около тях никой не подозираше нищо. Клер се намираше в оня здрав и чаровен период на младостта, в който полуотвореният ум се привързва със сляпо доверие към познатите неща, в пълно неведение за измените и лъжата. Господин Фромон мислеше само за търговията си. Жена му чистеше яростно скъпоценностите си. Само от господин Гардиноа и от неговите остри очички можеше да се боят, но Сидони го забавляваше, та дори да бе забелязал нещо, той не беше човек, който би попречил на бъдещето й.

Тя тържествуваше, когато внезапна и непредвидена злополука унищожи всичките й надежди. В едно неделно утро, връщайки се от една хайка, донесоха господин Фромон смъртно ранен. Един пушечен куршум, отправен срещу една дива коза, го бе ударил близо до сляпото око. Всички в замъка се развълнуваха. Всички ловци, в това число и незнайният убиец, заминаха бързо за Париж. Клер, обезумяла от скръб, влезе в стаята на умиращия си баща, за да не излезе до самия му край, а Рислер, предизвестен за злополуката, дойде бързо да вземе Сидони.

В навечерието на заминаването си тя има последно свиждане с Жорж при „Призрака“, прощално, мъчително, бегло и тържествено поради близостта на смъртта. Заклеха се, все пак, да се обичат вечно: уговориха едно място, дето биха могли да си пишат. И се разделиха.

Печално връщане. Изведнъж тя се завърна към всекидневния си живот, придружена от отчаянието на Рислер, за когото смъртта на скъпия му господар беше непоправима загуба. Пристигнала у дома си, тя трябваше да разказва до най-малките подробности, да говори за обитателите на замъка, за гостите, за празненствата, за гощавките, за злощастния край. Какво наказание бе това за нея, която, всецяло отдадена на винаги една и съща мисъл, имаше толкова нужда от тишина и самота. Но все пак това не бе най-ужасното.

Още от първия ден Франц се бе възвърнал на предишното си място; и погледите му, които я търсеха, думите, които отправяше само към нея, й се струваха нетърпимо взискателни.

Въпреки всичката си свенливост и неувереност, клетият момък се смяташе в правото си на приет и нетърпелив годеник, и малката Шеб бе принудена да се раздели с мечтите си, за да отговаря на тоя кредитор и винаги да отдалечава все повече разплащането.

Дойде ден обаче, в който колебанието не бе вече възможно. Тя бе обещала да се омъжи за Франц, когато той достигне добро положение; и ето че му предлагаха едно интересно инженерско място в Южна Франция, във високите пещи на Гран-Комб. Това бе достатъчно за едно скромно домакинство. Нямаше никаква възможност за отстъпление. Трябваше да се предаде, или да намери някакъв предлог. Но какъв?

Неминуемата опасност я накара да си спомни за Дезире. Макар че куцото момиче не бе й се изповядвало никога, тя бе отгатнала голямата й любов към Франц. Отначало тя бе доловила това със своите очи на кокетно момиче, които, подобно на светли и променливи огледала, отразяваха всичките мисли на другите, без да позволяваха да се видят нейните. Може би дори мисълта, че друга жена обичаше нейния годеник, правеше отначало любовта на Франц по-поносима за нея и, както турят статуи върху гробовете, за да ги направят по-малко тъжни, красивото бледо личице на Дезире на прага на тъй тъмното бъдеще правеше вида му не тъй зловещ.

Сега това даваше в ръцете й почтен и лесен предлог да се освободи от обещанието си.

— Не, мамо, — каза тя един ден на госпожа Шеб, — никога няма да се съглася да причиня нещастие на такава приятелка. Бих изпитвала много угризения на съвестта си… Клетата Дезире! Ти не си забелязала колко лошо изглежда лицето й, откак се завърнах, колко умолително ме гледа… Не, аз не ще й причиня тая мъка, няма да й отнема Франц.

Макар да се възхищаваше от великодушното сърце на дъщеря си, госпожа Шеб намери тая жертва прекалена и й възрази:

— Внимавай, мило дете, ние не сме богати… Мъж като Франц не се намира всеки ден…

— Толкова по-зле! Аз няма да се омъжа… — заяви ясно Сидони и, намирайки предлога си добър, тя се залови за него здраво. Нищо не можа да я накара да промени решението си: нито сълзите на Франц, който се раздразни извънредно от този отказ, обиколен от неясни причини, които не искаха да му обяснят, нито настойчивите молби на Рислер, на когото госпожа Шеб бе пошепнала под най-голяма тайна доводите на дъщеря си, и който, въпреки всичко, не можеше да не се възхищава от подобна жертва.

— Не я обвинявай, моля ти се!… Тя е ангел!… — казваше той на брат си, мъчейки се да го успокои.

— О, да, тя е ангел, — прибавяше госпожа Шеб, въздишайки така, че клетият изнервен годеник нямаше дори правото да се оплаква. В отчаянието си той реше да напусна Париж, но в яростното си желание да избяга, Гран-Комб му се стори много близо, и затова поиска и получи надзирателско място в Измаилия, по работите на Суецкия канал. Той замина, без да узнае нищо, или да поиска да знае за любовта на Дезире; но когато отиде да се сбогува с нея, клетото куцо момиче го изгледа със своите красиви, свенливи очи, в които бе написано много отчетливо: „Аз ви обичам, ако тя не ви обича…“

Но Франц Рислер не умееше да чете написаното в тия очи.

За щастие, свикналите да страдат души обладават безкрайно търпение. След заминаването на приятеля й, куцото момиче, със своята мила склонност към самоизмама, която бе наследила от баща си, изтънчена от женската й природа, се залови мъжествено за работа, като си каза: „Ще го чакам“.

От тогава тя разтвори широко крилете на своите птички, като че всички заминаваха една след друга за Исмаилия, в Египет… А то бе далеч!

Преди да отпътува с парахода от Марсилия, младият Рислер написа на Сидони последно писма, едновременно смешно и трогателно, в което, като смесваше чисто технически подробности с най-сърцераздирателни сбогувания, нещастният инженер заявяваше, че заминава с разбито сърце, със Саиб, „смесен параход с хиляда и петстотин конски сили“, сякаш се надяваше, че едно тъй значително число конски сили ще направи впечатление на неблагодарната и ще й причини вечни угризения на съвестта.

Тя започваше да се безпокои за мълчанието на Жорж. След заминаването си от Савиньи бе получила от него само едно писмо, нищо повече. Всичките й писма оставаха без отговор. Наистина, тя знаеше от Рислер, че Жорж е много зает и че след смъртта на чичо му той се бе нагърбил с управлението на фабриката и поел отговорност свръх силите си… Но да не пише нито една дума!

От прозореца на площадката, дето тя бе възобновила мълчаливите си престои, защото беше решила да не се връща вече у госпожица Льо Мир, малката Шеб се мъчеше да съзре своя любим, следеше неговите отивания и връщания по дворовете и постройките, а вечер, в часа на влака за Савиньи, го гледаше как се качва в колата, за да отиде при стрина си и братовчедка си, които прекарваха първите жалейни месеци при дядото, на село.

Всичко това я вълнуваше, плашеше и, особено близостта на фабриката правеше отдалечението на Жорж още по-чувствително. Като си помислеше, че ако го извикаше малко по-високо, тя би могла да го накара да се обърне към нея! Като си помислеше, че само една стена ги делеше! И при все това, в тоя час те бяха много далеч един от друг.

Спомняш ли си, госпожице Шеб, оная тъжна зимна вечер, в която добрият Рислер влезе при родителите ти с необикновено изражение на лицето и каза: „Важни новини“.

Важни новини, наистина! Жорж Фромон току-що му беше съобщил, че съгласно последната воля на чичо му, той щял да се ожени за братовчеда си Клер, и тъй като не можел по никакъв начин да управлява сам фабриката, решил да го вземе за съдружник, като даде на фирмата общото име: Фромон млади и Рислер стари.

Как можеше, мъничка Шеб, да запазиш хладнокръвие, като научи, че си загубила фабриката и че друга жена е заела мястото ти? Каква зловеща вечер!… Госпожа Шеб кърпеше нещо при масата, господин Шеб сушеше пред огъня дрехите си, измокрени от дългото ходене под дъжда. О, жалка обстановка, пълна с тъга и отегчение! Лампата светеше лошо. Бързо приготвеното ядене оставяше в стаята миризма на бедна кухня. А тоя Рислер, пиян от радост, се бе разбъбрил, оживил и кроеше планове!

Всичко това притискаше сърцето ти, и измяната ти се виждаше още по-ужасна от сравнението между богатството, което бягаше от протегнатата ти ръка, и тая проклета бедност, в която беше осъдена да живееш…

Вследствие на това ти се разболя сериозно и продължително. Когато стъклата на прозорците трепереха зад завесите, нещастната лежеше в леглото и й се струваше, че сватбените коли на Жорж вървяха долу по улицата, та я обхващаха нервни припадъци, мълчаливи и необясними като гневната треска, която я разяждаше.

Най-после времето, младостта, грижите на майка й и главно на Дезире, която знаеше сега жертвата, която бяха направили за нея, надвиха болестта. Но Сидони остана дълго време много слаба, сломена от смъртна тъга и от желанието да плаче, което я разтърсваше нервно.

Понякога говореше, че ще тръгне да пътешества, че ще напусне Париж. Друг път искаше да отиде в манастир. Всички около нея се огорчаваха, търсеха причината за това особено състояние, още по-обезпокоително от болестта, когато изведнъж тя призна на майка си тайната на тъгата си.

Тя обичала Рислер стари… Никога не посмяла да каже това, но него обичала винаги, а не Франц. Тая новина изненада всички, Рислер повече от всички други, но малката Шеб беше тъй красива, тя го гледаше с тъй нежни очи, че добрият момък се влюби веднага в нея, като говедо. А може би, без да съзнава, че тая любов съществуваше отдавна в дъното на сърцето му…

* * *

И ето как се случи, че вечерта на сватбата си, младата госпожа Рислер, цяла бяла във венчалното си облекло, гледаше с тържествуваща усмивка прозореца на площадката, съставяща тясната рамка на десет години от нейния живот. Тая горда усмивка, в която се рисуваше и дълбоко съжаление, и малко презрение, които една новозабогатяла може да изпитва по отношение на своето жалко встъпване в живота, се отнасяше очевидно към клетото, болезнено дете, което й се струваше, че вижда там горе, срещу нея, в дълбочината на миналото и на нощта, и като че му казваше, сочейки фабриката:

— Какво ще кажеш, мъничка Шеб?… Виждаш, аз съм тук сега…