Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (23)

V
Кафе Шантанът

Колко рядко добросъвестен служащ беше новият служител на търговската къща Фромон! Всеки ден неговата лампа се запалваше първа и угасваше последна във фабричните прозорци. Бяха го настанили горе, под покрива, в една малка стаичка, съвсем прилична на оная, която обитаваше някога с Франц, истинска калугерска стая с желязно легло и бяла дървена маса, турена под портрета на брат му. Той водеше също такъв деен, редовен и затворен живот, както по онова време.

Рислер работеше постоянно и поръчваше да му носят храна от неговата предишна малка гостилница. Но уви! Загубените завинаги младост и надежда отнемаха всяка прелест на спомените му. За щастие, оставаха му още Франц и госпожа Шорш, двете единствени същества, за които можеше да мисли без тъга. Госпожа Шорш бе винаги налице, готова да се грижи за него и да го утеши; и Франц му пишеше често, и, чудно, никога не споменаваше за Сидони. Рислер мислеше, че някой го е уведомил за сполетелите го нещастия и самият той избягваше в писмата си всяко загатване по тоя въпрос. „О, кога ще мога да го върна?“ Това беше неговият блян, единственият му честолюбив стремеж: да възстанови фабриката и да повика брат си.

Междувременно еднообразните дни се нижеха един след друг в дейния шум на търговията и покъртителната самота на скръбта му. Всяка сутрин той слизаше и обикаляше работилниците, дето дълбоката почит, която внушаваше, строгото и мълчаливо изражение на лицето му бяха възстановили нарушения временно ред. Отначало много бяха бъбрили и различно тълкували заминаването на Сидони. Едни казваха, че избягала с един любовник, други, че Рислер я бил изпъдил. Но всичките предположения се проваляха вследствие държанието на съдружниците един към друг, което бе тъй естествено, както преди. Понякога обаче, когато си говореха насаме в канцеларията, Рислер се стресваше изведнъж, като че пред него минаваше видението на извършената изневяра. Той мислеше, че тия очи, които го гледаха, тия уста, цялото това лице го бе лъгало в хилядите си изражения.

Тогава го обхващаше желание да се хвърли върху тоя негодник, да го хване за гърлото, да го удуши безмилостно; но винаги мисълта за госпожа Шорш го спираше. Нима той ще покаже по-малко мъжество и самообладание от тая жена?… Нито Клер, нито Фромон не подозираха какво ставаше в него. В поведението му се долавяше необичайна за него суровост и непреклонност. Сега Рислер стари се налагаше властно над работниците; и ония от тях, които не чувстваха почит към побелелите му в една нощ коси, към отслабналото му и застаряло лице, трепереха пред особения поглед на синкаво — черните му очи, прилични на стоманено оръжие. Винаги много добър и много кротък с работниците, той бе станал страшен за най-малкото нарушение на наредбите. Би казал човек, че си отмъщаваше за някаква минала, сляпа и престъпна снизходителност, в която се обвиняваше.

Безспорно, чудесен служащ беше той нов служител на търговската къща Фромон.

Благодарение на фабричната камбана, въпреки треперещия й старчески и пресипнал глас, тя много бързо възстанови авторитета си и оня, който водеше цялата работа, не се щадеше ни най-малко. Сдържан като чирак, той оставяше трите четвърти от заплатата си на Планус за пенсията на Шебови, но никога не питаше за тях. В последния ден на месеца малкият човечец се явяваше редовно, за да получи своя малък доход, като се държеше с Планус отвисоко и важно, както подобава на един рентиер. Госпожа Шеб се бе опитала да проникне до своя зет, когото жалеше и обичаше, но само появата на шала й с палмите на вратата караше мъжа на Сидони да избяга.

Работата е в това, че всичкото мъжество, с което той се бе въоръжил, беше повече привидно, отколкото действително. Споменът за жена му не го напускаше никога. Каква беше станала? Какво правеше? Той почти се сърдеше на Планус, задето не му говореше за нея. Това писмо особено, това писмо, което бе имал мъжеството да не отвори, го вълнуваше. Постоянно мислеше за него. О, да би посмял, как би го поискал от Сигизмунд!

Един ден изкушението беше много силно. Той бе останал сам долу, в канцеларията. Старият касиер беше отишъл да обядва и бе оставил като никога ключа на чекмеджето си. Рислер не можа да се удържи. Той отвори чекмеджето, започна да търси, прерови книжата. Писмото не беше вече там; навярно Сигизмунд го бе скрил по-грижливо, защото може би е предвиждал това, което се случи в тая минута. Всъщност, Рислер нямаше нищо против тая несполука, защото чувстваше добре, че ако би намерил писмото, би настъпил краят на онова дейно примирение, което си налагаше тъй мъчително.

През седмицата всичко вървеше все пак добре. Животът му беше поносим, погълнат от хиляди грижи за предприятието и тъй уморителен, че щом настъпеше нощта, Рислер падаше върху леглото като бездушен труп. Но неделята беше за него дълга и мъчителна. Тишината на дворовете и на пустите работилници откриваше по-широко поле за мисълта му. Опитваше се да работи, но му липсваше насърчаващата работа на другите. Само той биваше зает в тая голяма, почиваща фабрика, чийто дъх дори спираше. Заключените врати, затворените прозорци, звучният глас на чичо Ашил, който си играеше с кучето в опустелите дворове, — всичко му говореше за самота. И кварталът му произвеждаше това впечатление. В широките улици, дето минувачите бяха спокойни и редки, шумът на камбаните, биещи за вечерня, падаше тъжно и понякога ехото на парижкия шум, на движещи се колела, някой закъснял орган, щракането на щипците на някоя баничарка нарушаваха тая тишина, като че за да я увеличат още повече.

Рислер търсеше съчетания на цветове и на листа и, докато работеше с молива си, мисълта му, която не намираше тук достатъчно приложение, му избягваше, отлиташе към миналото щастие, към незабравимите злополуки, измъчваше се, после, връщайки се, питаше клетия лунатик, все още седящ до масата: „Какво направи в мое отсъствие?“ Уви, той не бе направил нищо!

О, дълги, тъжни, жестоки недели! Помислете, че към всичко това в душата му се примесваше народния предразсъдък за празничните дни и за хубавата еднодневна почивка, която възобновява мъжеството и силите. Ако излезеше навън, видът на някой работник, придружен от жена си и детето си, би го разплакал, но калугерското му затворничество му причиняваше други страдания: отчаянието на самотните, техните ужасни бунтове, когато богът, на когото са се посветили, не отговаря на техните жертви. А богът на Рислер беше работата и, понеже той не намираше вече в нея нито успокоение, нито ведрина, не вярваше вече в него и го проклинаше.

Често, в тия часове на борба, вратата на рисувалната стая се отваряше тихо и Клер Фромон се появяваше. Уединението на клетия човек през тия неделни следобеди й внушаваше съжаление и тя отиваше при него заедно с момиченцето си, защото тя знаеше от опит колко заразителна е детската кротост. Малката, която сега ходеше сама, се изплъзваше от ръцете на майка си и изтичваше при своя приятел. Рислер чуваше малките й бързи стъпки. Той чувстваше лекото й дишане зад себе си и това му произвеждаше веднага съживително и успокоително впечатление. Тя тъй драговолно обвиваше шията му с пълните си ръчички, смееше се тъй простодушно и безпричинно, като го целуваше с красивата си устица, която никога не бе лъгала. Клер Фромон, права до вратата, се усмихваше, гледайки ги.

— Рислер, приятелю мой, — му казваше тя, — трябва да слезете за малко в градината… Прекалено работите. Ще се разболеете.

— Не, не, госпожо… напротив, работата ме спасява… Пречи ми да мисля…

След дълго мълчание тя започваше отново:

— Хайде, добри ми Рислер, трябва да се помъчите да забравите.

Рислер клатеше глава.

— Да забравя… Възможно ли е?… Има неща свръх силите ни. Човек прощава, но не забравя.

Почти винаги накрая детето го завличаше в градината. Ще не ще, трябваше да играе с него на топка или в пясъка; но несръчността и слабото увлечение на играча скоро поразяваха малкото момиченце. Тогава то се усмиряваше и се задоволяваше да се разхожда важно между редиците чимшир, хванало за ръка своя приятел. След малко Рислер забравяше за присъствието му, но сам не забелязваше, че топлината на тая малка ръчичка действуваше магнетично успокоително на огорчената му душа.

Човек прощава, но не забравя!…

Клетата Клер също разбираше това; защото тя нищо не бе забравила, въпреки голямото си мъжество и понятието си за дълг. За нея, както за Рислер, средата, в която живееше, напомняше постоянно нещастията й. Предметите, които я обикаляха, човъркаха безмилостно раната й, готова да се затвори. Стълбата, градината, дворът, всички тия свидетели, тия неми съучастници в греховната любов, придобиваха в някои дни неумолимо изражение. Самите грижи и предпазните мерки, които вземаше мъжът й, за да я избави от мъчителните спомени, пресиленото му усърдие да не излиза вечер и да й разказва къде е ходил през деня, — всичко това още повече й напомняше вината му. Понякога чувстваше желание да поиска милост от него и да му каже: „Не прекалявай…“ Вярата й бе разколебана и ужасното страдание на свещеника, който се съмнява и все пак иска да остане верен на своя обет, прозираше в нейната горчива усмивка, в нейната студенина и никога не оплакваща се кротост.

Жорж беше много нещастен. Сега той обичаше жена си. Величието на нейната природа го бе победило. В любовта му имаше възхищение и, защо да не кажем? Скръбта заместваше у Клер кокетството, което не беше в характера й и което винаги й бе липсвало в очите на мъжа й. Той беше от ония чудни мъже, които обичат да завладяват жените. Своенравната и студена Сидони отговаряше на тоя негов сърдечен недостатък. След най-нежна раздяла, на другия ден той я намираше равнодушна и разсеяна и тая вечна нужда да я завладява наново му заместваше истинската страст. Спокойната любов го уморяваше, както пътуването без бури уморява моряка. Тоя път той беше с жена си много близо до корабокрушение и в тоя час дори опасността не бе още съвсем минала. Той знаеше, че Клер се бе отдалечила от него и цяла се бе отдала на детето, което бе единствената връзка от сега помежду им. Това отдалечаване правеше да му се вижда тя по-хубава и по-желана и, за да я завладее отново, той употребяваше всичкото си изкуство да се хареса. Той чувстваше, че това ще бъде много мъчно и че нямаше работа с простовата душа. Все пак не се отчайваше. Понякога в глъбината на тоя мек и наглед тъй равнодушен поглед, който гледаше усилията му, неясен блясък му казваше, че може да се надява.

Колкото до Сидони, той не мислеше вече за нея. И нека никой не се учудва на това бързо душевно скъсване. Тия две повърхностни същества не притежаваха нищо, което би могло да ги привърже дълбоко един към друг. Жорж беше неспособен да изпита трайни впечатления, освен ако те не се подновяваха непрекъснато. Сидони, от своя страна, не можеше да внуши нищо здраво и силно. Това беше любов между лека жена и франт, изтъкана от суета и честолюбиви търкания, не внушаваща ни преданост, ни постоянство, но съпроводена от трагични приключения, дуели и самоубийства, от която почти винаги се избавят и лекуват. Може би, ако я срещнеше пак, отново би го обзела болката, но вихърът на бягството бе отнесъл Сидони бързо и много далеч, та връщането й не бе възможно. Във всеки случай за него беше голямо облекчение, че можеше да живее, без да лъже; и новият живот, който водеше, изпълнен с труд и лишения, с далечна цел за успех, не го отблъскваше. И е за щастие, че беше така, защото мъжеството и волята на двамата съдружници бяха много нужни за повдигането на предприятието.

Тая клета търговска къща Фромон беше много затънала. Затова чичо Планус прекара още много лоши нощи, измъчван от кошмара за срочното изплащане, от злокобния призрак на синьото човече. Но, благодарение на пестеливостта, винаги сполучваха да изплащат.

Скоро четири печатни машини Рислер бяха окончателно настанени и започнаха да действат във фабриката. Появата им предизвика вълнение в тапетната търговия. Лион, Каен и Риксхайм, тия големи промишлени средища, се обезпокоиха много от тая чудесна „въртяща се и дванадесетоъгълна“ машина. После, в един прекрасен ден, Прошасонови се явиха и предложиха триста хиляди франка само за да участват в правото на патента.

— Какво да правим?… — попита Фромон млади Рислер стари.

Последният вдигна рамене равнодушно.

— Решавайте сами… Това не е моя работа. Аз съм само служащ.

Тия думи, изказани студено и без гняв, паднаха върху лекомислената радост на Фромон и му припомниха сериозността на положението, което той беше винаги готов да забрави.

Обаче, като остана сам с госпожа Шорш, Рислер я посъветва да не приемат предложението на Прошасонови:

— Почакайте… не бързайте; по-късно ще го продадете по-скъпо.

Той говореше само за тях в тая сделка, която му носеше толкова голяма слава. Чувстваше се, че той се отделяше предварително от тяхното бъдеще.

Между това поръчките пристигаха и се трупаха. Качеството на тапетите и ниските цени, следствие на лесното производство, правеха невъзможна всяка конкуренция. Нямаше никакво съмнение, че Фромонови щяха да придобият грамадно богатство. Фабриката си беше възвърнала отново своя цъфтящ вид и напомняше бръмчащ кошер. Дейност кипеше във всичките й здания и стотици работници ги изпълваха. Чичо Планус не вдигаше нос от бюрото си; виждаха го от малката градина, наведен върху своите големи приходни тефтери, дето бяха нанесени с великолепно написани числа печалбите от Печатницата.

Рислер все продължаваше да работи без развлечение и без почивка. Възвърналият се разцвет не промени затворническите му навици; и само от най-високото прозорче на последния етаж той чуваше дейния шум на неговите машини. Но не ставаше ни по-малко мрачен, ни по-малко мълчалив. Един ден научиха във фабриката, че Печатната машина, един образец от която бяха изпратили на голямото изложение в Манчестър, току-що получила там златен медал, като окончателно доказателство за пълен успех. Госпожа Шорш повика Рислер в градината през време на обяда, за да му съобщи сама тая хубава новина.

Тоя път горда усмивка осветли неговото остаряло и мрачно лице. Неговото самолюбие на изобретател, гордостта за славата му, а главно мисълта, че е поправил отлично злото, причинено от жена му на предприятието, му доставиха един миг на истинско щастие. Той стисна ръцете на Клер като в щастливите някогашни дни:

— Аз съм доволен… Аз съм доволен…

Но каква разлика в гласа! Това бе казано без увлечение и без надежда, със задоволство на изпълнен дълги и нищо повече. Камбаната призова отново работниците и Рислер се изкачи спокойно и се залови за работата си, както в другите дни.

След малко той слезе пак. Въпреки всичко, тая новина го бе развълнувала повече, отколкото искаше да покаже. Той бродеше из градината, ходеше около масата, като се усмихваше тъжно на чичо Планус през прозореца.

— Какво му е? — се питаше старият добряк, — за какво съм му потрябвал?

Най-после, надвечер, когато канцеларията се затваряше, Рислер се реши да влезе и да му каже:

— Драги ми Планус, бих желал…

Той се поколеба малко.

— Бих желал да ми дадеш… писмото, знаеш, малкото писмо и вързопчето.

Сигизмунд го погледна изумен. Той си бе въобразявал простодушно, че Рислер не мислеше вече за Сидони, че я бе съвсем забравил.

— Как!… нима искаш?…

— О, слушай, заслужих си го. Сега мога да помисля и за себе си. Достатъчно мислих за другите.

— Имаш право, — каза Планус. — Добре, ето какво ще направим. Писмото и вързопчето са у дома, в Монруж. Ако искаш, ще вечеряме заедно в Пале-Роял, спомняш си, както в хубавото време. Аз ще те нагостя… Ще полеем твоя медал със запечатано вино, нещо извънредно!… После ще отидем заедно у дома. Ще вземем твоите нещица и, ако бъде късно за връщане, госпожица Планус, сестра ми, ще ти приготви едно легло и ще спиш у нас… Там е хубаво… като на село… Утре сутринта, в седем часа, ще се завърнем заедно във фабриката с първия омнибус… Хайде, земляко, направи ми това удоволствие. Инак ще помисля, че още се сърдиш на твоя стар Сигизмунд!…

Рислер се съгласи. Той съвсем не мислеше да отпразнува своя медал, но да отвори няколко часа по-рано това малко писмо, за прочитането на което си бе извоювал правото. Трябваше да се облече. Това беше мъчна работа, тъй като от шест месеца той ходеше с работническа куртка. И какво събитие във фабриката! Веднага съобщиха на госпожа Фромон:

— Госпожо, госпожо… Гледайте, господин Рислер излиза.

Клер го погледна от прозореца и това прегърбено от скръб голямо тяло й причини дълбоко, необикновено вълнение, което тя си спомняше винаги отпосле. По улицата хората поздравяваха Рислер съчувствено. Това стопляше сърцето му. Той имаше такава нужда от благосклонност! Но шумът на колите го замайваше малко.

— Главата ми се замайва… — казваше той на Планус.

— Облегни се по-добре на мене, приятелю мой… не се бой.

И добрият Планус се изправяше, водейки приятеля си с простодушна и фанатична гордост на южен селянин, носещ светеца на селото си.

Най-после стигнаха до Пале-Роял. Градината беше пълна с хора. Бяха дошли да слушат музика; всред праха и шума на столовете, всеки търсеше място да седне. Двамата влязоха бързо в гостилницата, за да избегнат всичкия тоя шум. Те се настаниха в един от ония големи салони на първия етаж, откъдето се виждаха зелените дървета, разхождащите се и водоскока между две цветни лехи. За Сигизмунд тази зала в гостилницата представяше най-големия разкош, с позлата навсякъде, около огледалата, по полилеите и дори по тапетите от набърчена хартия. Белите кърпи за ядене, малките хлебчета, картата за вечеря при определени цени го изпълваха с радост.

— Добре сме тук, нали?… — казваше той на Рислер.

После, при всяко ястие на това угощение за два франка и половина, той се възхищаваше и насила пълнеше чинията на приятеля си.

— Яж от това… хубаво е.

Рислер, въпреки желанието си да направи чест на трапезата, изглеждаше загрижен и гледаше непрекъснато през прозореца.

— Спомняш ли си, Сигизмунд?… — попита той най-после.

Старият касиер, потънал в някогашните си спомени за първите крачки на Рислер във фабриката, отговори:

— Как да не помня! Първият път, когато вечеряхме заедно в Пале-Роял, беше през февруари, в градината, когато направиха плоските дъски във фабриката.

Рислер поклати глава.

— О, не… аз говоря за преди три години!… Вечеряхме ей там, отсреща, в оная паметна вечер.

Той му показваше големите прозорци на салона Вефур, които блестяха на заник-слънце, като полилеите на сватбено угощение.

— Да, наистина… — прошепна Сигизмунд, малко смутен. Колко нещастна бе мисълта му да доведе приятеля си на едно място, което му напомняше тъй мъчителни неща!

Като не искаше да помрачи вечерята, Рислер вдигна бързо чашата си.

— Хайде, за твое здраве, стари ми приятелю!

Той се опита да промени разговора, но след малко сам го доведе на същата тема и попита Сигизмунд съвсем ниско, сякаш се срамуваше:

— Виждал ли си я?

— Твоята жена?… Не, никога.

— Не е писала вече?

— Не… никак.

— Но навярно знаеш нещо за нея. Какво е правила през тия шест месеца? С родителите си ли живее?

— Не.

Рислер пребледня. Той се надяваше, че се е върнала при майка си, че работи като него, за да забрави и изкупи миналото. Той често бе мислил, че според онова, което ще научи за нея, той ще нареди своя бъдещ живот и в едно от ония далечни видения на бъдещето, които са неопределени като сън, той се виждаше понякога с Шебови в някаква неизвестна страна, дето нищо не би му напомняло миналия позор. Това, разбира се, не беше решено, но то живееше в дъното на душата му като надежда и се дължеше на свойствената на всяко същество нужда да пресъздаде отново щастието си.

— В Париж ли е тя?… — попита той след неколкоминутно размишление.

— Не, заминала е преди три месеца. Не се знае къде е отишла.

Сигизмунд не прибави, че тя беше заминала със своя Казабони, чието име бе взела сега, че те обикаляха провинциалните градове, че майка й беше неутешима, не я виждаше вече и получаваше новини за нея само чрез Делобел. Сигизмунд мислеше, че не трябва да говори нищо за всичко това и, след като каза, че е заминала, той замлъкна.

Рислер, от своя страна, не смееше да попита нищо повече.

В това време, когато седяха там, един срещу друг, доста стеснени от дългото мълчание, военната музика гръмна под дърветата на градината. Свиреха една от ония увертюри от италианска опера, които сякаш са създадени за открито небе на градските разходки, защото многобройните им звуци, които се извисяват във въздуха, се смесват със зова на лястовичките и с бисерния устрем на водоскока. Тия гръмки тръби освежават, карат да се чувства меката хладина в края на летния ден, тъй уморителен и тъй дълъг в Париж и ти се струва, че чуваш само тях. Далечните колелета, виковете на играещите деца и стъпките на разхождащите се отнасят от тия звучни, бликащи и освежителни вълни, които са толкова полезни за парижаните, колкото всекидневното поливане на местата за разходките им. Около уморените цветя, побелелите от прах дървета, побледнелите от горещината лица, всичките скърби и неволи на големия град, прегърбени и замислени по градинските пейки, получават отпечатъка на облекчение и подкрепа. Въздухът се движи и подновява от тия акорди, които го прорязват, като го изпълват с хармония.

Клетият Рислер изпита като че отпускане на всичките си нерви.

— Хубаво е малко музика… — каза той с бляскави очи.

И прибави, като понижи гласа си:

— Тежко ми е на сърцето, стари приятелю… Да знаеш…

Те седяха мълком, облакътени на прозореца, когато им поднасяха кафе. После музиката замлъкна и градината опустя. Светлината, задържана в ъглите, се издигна към покривите, сложи последните си лъчи по най-високите прозорци, последвана от птичките, от лястовиците, които, от капчука, дето се притискаха една до друга, поздравяваха с последното си чуруликане свършващия ден.

— Е, къде да отидем? — каза Планус на излизане от гостилницата.

— Където искаш…

Съвсем наблизо, на първия етаж на улица Монпасие, имаше един кафе — шантан, дето се виждаше да влизат много хора.

— Да влезем ли и ние?… — попита Планус, който искаше да разсее на всяка цена тъгата на своя приятел. — Пивото е превъзходно.

Рислер се остави да го води; от шест месеца не бе пил бира… Това беше бивша гостилница, превърната в концертна зала. Три големи стаи, чиито прегради бяха премахнати, се редеха една след друга, поддържани и разделени с позлатени колони и ярко — червени и бледо — сини мавритански декорации, с малки полумесеци и завити чалми във вид на украшения.

Макар да бе още рано, всички места бяха заети и човек се задушаваше дори преди още да влезе, само при вида на натрупаните хора, насядали около масите и съвсем в дъното, полузакрити от редицата колони, струпаните върху една естрада жени, в бели рокли, всред топлината и блясъка на светилния газ.

Нашите двама приятели с голяма мъка можаха да се настанят зад една колона, откъдето можеха да виждат само половината от естрадата, заета в тоя миг от един великолепен господин в черен фрак и с жълти ръкавици, накъдрен, напомаден и излъскан, който пееше с треперещ глас:

Хубави мои лъвове с гриви златни

С кръвта на стада ми напоени,

Назад! Аз съм тук сентинело!…

Публиката, дребни търговци от квартала с жените и дъщерите си, изглеждаше възхитена, особено жените. Тоя великолепен овчар от пустинята, който говореше на лъвовете с такъв авторитет и пазеше стадото си в бално облекло, беше истински идеал в техните бакалски въображения. Така, въпреки буржоазните им обноски, скромните им облекла и блудкавата им усмивка, усвоена на тезгяха, всичките тия жени повдигаха своите човеци към въдицата на чувството и въртяха в изтома очи към певеца. Смешно беше, когато и тоя техен поглед към естрадата се преобразяваше изведнъж и ставаше презрителен и свиреп, щом се насочваше към съпруга, към клетия съпруг, пиещ спокойно пивото си срещу жена си: „А ти не си способен да бъдеш сентинело под носа на лъвовете, и при това в черен фрак и с жълти ръкавици…“. И очите на съпруга като че отговаряха: „Ех, да Бога ми, не съм като него юначина“.

Доста равнодушни към тоя род героизъм, Рислер и Сигизмунд пиеха пивото си, без да обръщат голямо внимание на музиката, когато, след свършване на романса, всред последвалите ръкопляскания, викове и врява, чичо Планус възкликна:

— Я виж ти! Чудно… като че… ами да, не се лъжа… Той е, Делобел!

И наистина, знаменитият артист седеше там, на първия ред, до естрадата. Посивялата му глава се виждаше косо. Той се облягаше небрежно на една колона, с шапка в ръка, в празничното облекло на премиерите: ослепително бяла риза, накъдрена коса и черен фрак с камелия в петлика, като орден. Той поглеждаше от време на време публиката с най-високомерен вид, но най-често се обръщаше към естрадата с любезни изражения на лицето, с насърчителни усмивчици, с привидни безшумни ръкопляскания, отнасящи се до някого, когото чичо Планус не можеше да види от мястото си.

Присъствието на знаменития Делобел в един кафе — шантан не беше никак чудно, понеже той прекарваше всичките си вечери навън; но старият касиер изпита известно смущение, особено когато забеляза на същия ред на зрителите една синя шапка и стоманени очи. Това беше госпожа Добсон, сантименталната учителка по пеене. Всред дима на лулите и безредната тълпа, тия две близки едно до друго лица произведоха на Сигизмунд впечатление на две видения, напомнящи съвпаденията в лош сън. Той се уплаши за приятеля си, без да знае точно защо; и веднага му дойде на ум мисълта да го изведе:

— Да си вървим, Рислер… Тук може да умре човек от горещина.

Тъкмо когато ставаха, защото на Рислер му беше съвсем безразлично да останат или да си отидат, оркестърът, състоящ се от пиано и няколко цигулки, засвири някакъв странен напев. В залата се раздвижиха с любопитство. Викаха: „Шшт!… Шшт!… Седнете!“

Те бяха принудени да заемат отново местата си. Впрочем Рислер започваше да се вълнува.

„Познавам тая мелодия“, — си казваше той. — „Къде съм я чувал?“

Гръм от ръкопляскания и едно възклицание на Планус го накараха да вдигне очи.

— Ела, ела… да излезем… — казваше касиерът, като се мъчеше да го завлече навън.

Но беше много късно. Рислер беше видял вече как жена му пристъпва към края на естрадата и се покланя на зрителите, усмихвайки се като танцувачка.

Тя беше в бяла рокля, както в нощта на бала, но цялото й облекло сега не бе тъй богато и се отличаваше с биеща в очи небрежност. Роклята едва се държеше на плещите й, косите се вееха над очите й като рус облак, а на врата й имаше огърлица от бисери, много едри, та не можеха да бъдат истински със своята евтина лъскавина. Делобел имаше право: на нея й бе нужен бохемски живот. Хубостта й бе придобила сега някакво безгрижно изражение, което я характеризираше като тип на жена, изплъзнала се, предоставена на всякакви случайности и слизаща постепенно до дъното на парижкия ад, откъдето нищо на света не би могло да я възвърне към чистия въздух и към светлината.

И как леко се чувстваше тя на тая долнокачествена сцена! С каква самоувереност вървеше по естрадата! О, да можеше да види отчаяния и ужасен поглед, устремен в нея от залата, скрит зад колоната, усмивката й не би била тъй безсъвестно спокойна, гласът й не би намерил тия подмилкващи се и чезнещи приливи, за да изгугука единствения романс, който госпожа Добсон бе могла да я научи:

Клетата госпожица Зизи,

От любов главата й се върти.

Рислер стана, въпреки усилията на Планус.

— Седнете… седнете… — му викаха.

Нещастният не чуваше нищо. Той гледаше жена си.

„От любов главата й се върти“, повтаряше Сидони превзето.

За миг той се попита дали да не скокне на естрадата и да убие всички. Пред очите му се мяркаха червени светкавици, заслепение от ярост. После изведнъж срам и отвращение го обхванаха и той се втурна стремглаво навън, като прекатурваше столовете и масите, преследван от ужаса и проклятията на възмутените буржоа.