Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (9)

(Следващи разговори с дон Хуан)

Серия
Учението на дон Хуан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Separate Reality: Further Conversations with Don Juan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 14 гласа)

8

Дон Хуан внезапно ме попита дали през уикенда планирам да си ходя у дома. Казах, че възнамерявам да си тръгна в понеделник сутринта. Седяхме под неговата рамада в събота по пладне на 18 януари 1969 год., почивайки след дълга разходка из близките хълмове. Дон Хуан стана и влезе в къщата. Няколко минути по-късно ме извика отвътре. Седеше в средата на стаята и беше поставил моя сламеник пред своя. Направи ми жест да седна и, без да каже нито дума, разви лулата си, извади я от калъфа, напълни огнището със своята смес за пушене я запали. Дори беше внесъл в стаята си глинен поднос с малки въглени.

Не ме попита дали желая да пуша. Просто ми подаде лулата и ми каза да дърпам. Не се колебах. Очевидно дон Хуан точно беше преценил моето настроение. Непреодолимото ми любопитство към пазителя сигурно е било очевидно за него. Не беше нужно да ме увещава и аз нетърпеливо изпуших цялото съдържание.

Реакциите ми бяха идентични с онези, които бях имал преди. Дон Хуан също действаше по абсолютно същия начин. Този път обаче, вместо да ми помогне да го направя, той просто ми каза да подпра дясната си ръка на сламеника и да легна на лявата си страна. Предложи да свия ръката си в юмрук, ако така ще имам по-голяма опора.

Наистина свих дясната си ръка в юмрук, защото прецених, че това е по-лесно, отколкото да опирам тежестта си на отворената длан. Не ми се спеше. За малко ми стана много топло, после загубих всякакво усещане.

Дон Хуан легна настрани, с лице към мен. Дясната му ръка беше облегната на лакътя и подпираше главата му като възглавница. Всичко беше напълно спокойно, дори моето тяло, което дотогава вече беше загубило сетивните си усещания. Чувствах се много доволен.

— Хубаво е — казах аз.

Дон Хуан стана припряно.

— Не смей да започваш с тези глупости — каза той твърдо. — Не говори. Ще загубиш всяко късче енергия в говорене и след това пазителят ще те смачка, както ти би смачкал едно комарче.

Той сигурно реши, че сравнението му е смешно, защото започна да се смее, но внезапно спря.

— Не говори, моля те, не говори — каза той със сериозно изражение на лицето.

— Не смятах да казвам нещо — казах аз, а всъщност не исках да кажа и това.

Дон Хуан стана. Видях го да отива зад къщата. Миг по-късно забелязах едно комарче, кацнало на моя сламеник и това ме изпълни с една тревога, каквато не бях изпитвал никога преди. Беше смесица от въодушевление, мъка и страх. Напълно осъзнавах, че пред мен ще се разкрие нещо неясно. Едно комарче, което пази другия свят. Беше нелепа мисъл. Прииска ми се да се изсмея гласно, но тогава разбрах, че моето въодушевление ме разсейва и ще пропусна преходния период, който исках да си изясня. В предишния ми опит да видя пазителя, бях погледнал комарчето първо с лявото си око, а после усетих, че съм станал прав и го гледах с двете очи, но не разбирах как се бе получила тази промяна.

Видях комарчето да кръжи наоколо по сламеника пред очите ми и разбрах, че го гледам с двете очи. То дойде много близо. В един момент повече не можех да го виждам с двете очи и започнах да гледам с лявото си око, което беше на нивото на земята. В мига, когато промених фокуса, усетих, че съм изправил и тялото си до напълно вертикално положение и че гледам едно невероятно огромно животно. То беше брилянтено черно. Отпред беше покрито с дълга, черна, неземна коса, която изглеждаше като израстъци, излизащи от процепите на няколко мазни, блестящи люспи. Косата беше на кичури. Тялото му беше масивно, дебело и кръгло. Крилете му бяха широки и къси, в сравнение с дължината на тялото. Имаше две бели изпъкнали очи и дълга муцуна. Този път повече приличаше на алигатор. Като че имаше дълги уши, или може би рога, и му течеха лиги.

Напрегнах се да фиксирам погледа си върху него и тогава напълно осъзнах, че не мога да го гледам по начина, по който обикновено гледам нещата. Имах странна мисъл. Гледайки тялото на пазителя, чувствах, че всяка отделна част от него е независимо жива, както са живи очите на хората. Тогава за пръв път в живота си осъзнах, че очите са единствената част от човека, която може да покаже, според мен, дали той е жив или не. Докато пазителят имаше „милион очи“.

Помислих, че това е забележително откритие. Преди това преживяване бях разсъждавал върху сравненията, които могат да разкрият „деформациите“, показващи едно комарче като гигантски звяр. Струваше ми се, че това е едно добро сравнение: „като че гледаш насекомо през увеличителния обектив на микроскоп“. Но не беше така. Очевидно гледането на пазителя беше много по сложно от гледането на увеличено насекомо.

Пазителят започна да се върти пред мен. В един момент спря и аз усетих, че ме гледа. Тогава забелязах, че не издава звук. Танцът на пазителя беше тих. Страховитостта беше в неговия вид: неговите изпъкнали очи, неговата ужасяваща уста, неговото лигавене, неговата измамна коса и, преди всичко, неговият невероятен размер. Наблюдавах много задълбочено начина, по който движи крилете си, как ги кара да вибрират без звук. Наблюдавах как се плъзга над земята като монументален кънкобегач.

Гледайки това кошмарно създание пред себе си, аз действително се чувствах въодушевен. Наистина вярвах, че съм разкрил тайната как да го победя. Помислих, че пазителят е само една движеща се върху безмълвен екран картина, той не би могъл да ме нарани. Той само изглеждаше ужасяващ.

Пазителят стоеше неподвижен, гледайки ме. Изведнъж запляска с криле и се обърна. Гърбът му изглеждаше като брилянтно оцветена броня. Нейният блясък беше замайващ, но нюансът беше отвратителен. Беше най-противният ми цвят. Пазителят остана малко с гръб към мен, после пляскайки с криле, отново се плъзна, докато се загуби от погледа ми.

Бях изправен пред една много странна дилема. Искрено вярвах, че съм го победил, като разбирах, че той само представя една картина на ярост. Вярата ми навярно се дължеше на твърдението на дон Хуан, че знам повече, отколкото ми се иска да призная. Във всеки случай аз чувствах, че съм преодолял пазителя и че пътят е свободен. Не знаех обаче как да продължа. Дон Хуан не беше ми казал какво да правя в случай като този. Опитах да се обърна и да погледна зад себе си, но не бях в състояние да помръдна. Все пак можех да виждам добре основната част от сто и осемдесет градусовия обхват пред очите ми. А това, което виждах, беше облачния бледожълт хоризонт. Той изглеждаше газообразен. Нещо като лимонов цвят покриваше всичко, което можех да видя. Сякаш бях на плато със серни изпарения.

Изведнъж пазителят отново се появи в една точка на хоризонта. Той направи един широк кръг, преди да спре пред мен. Устата му беше широко разтворена като огромна пещера. Нямаше зъби. Той разклати криле за миг и след това ме нападна. Наистина ме нападна като бик и с гигантските си криле увисна на очите ми. Изкрещях от болка и после излетях, или по-скоро почувствах, че съм се изтласкал нагоре. И като се реех, аз преминах отвъд пазителя, отвъд жълтеникавото плато, в един друг свят, светът на хората — изведнъж се оказах застанал в средата на стаята на дон Хуан.

19 януари 1969

— Наистина помислих, че съм победил пазителя — казах на дон Хуан.

— Сигурно се шегуваш — отвърна той.

Дон Хуан не беше ми казал нито дума от два дни, а на мен ми беше все едно. Бях потънал в някакъв унес и отново усетих, че ако бях гледал внимателно, щях да мога да „видя“. Но не видях нищо, което да е по-различно. Мълчанието обаче напълно ме беше отпуснало.

Дон Хуан ме помоли да разкажа последователността на моето преживяване и това, което особено го заинтригува, беше цветът, който бях видял на гърба на пазителя. Дон Хуан въздъхна и изглежда наистина беше загрижен.

— Късметлия си, че цветът е бил на гърба на пазителя — каза той със сериозно изражение. — Ако е бил на предната страна на тялото или, още по-лошо, на главата му, сега щеше да си мъртъв. Повече никога не трябва да се опитваш да видиш пазителя. Не е в твоята природа да прекосяваш това поле, макар аз да бях убеден, че можеш да минеш през него. Но нека не говорим повече за това. Това беше само един от множество пътища.

В тона на дон Хуан долових необичайна унилост.

— Какво ще стане с мен, ако се опитам отново да видя пазителя?

— Пазителят ще те вземе — каза той. — Ще те повдигне с устата си, ще те отнесе в това поле и ще те остави там завинаги. Пазителят очевидно е знаел, че това не е в твоята природа и те е предупредил да стоиш далеч.

— Как мислиш, че пазителят е узнал това?

Дон Хуан ме гледа дълго и втренчено. Опита се да каже нещо, но се отказа, като че не можеше да намери точните думи.

— Винаги си падам по твоите въпроси — каза той с усмивка. — Ти всъщност не мислеше, когато ме попита това, нали?

Възразих, заявявайки, че недоумявам как пазителят е познал моята природа.

В очите на дон Хуан имаше особен блясък, когато каза:

— А ти дори и не спомена нещичко за своята природа на пазителя, нали?

Тонът му беше толкова комично сериозен, че и двамата се засмяхме. След малко той каза, че пазителят, като пазач и страж на онзи свят, знае много тайни, които всеки брухо е упълномощен да споделя.

— Това е един път брухо да постигне виждането — каза той, — но не този път ще е твоето царство, така че няма смисъл да говорим за това.

— Пушенето ли е единственият път да видиш пазителя? — попитах аз.

— Не. Можеш да виждаш и без него. Има много хора, които могат да го правят. Аз предпочитам дима, защото той е по-ефективен и по-безопасен за човека. Ако опиташ да видиш пазителя без помощта на дима, има вероятност да не излезеш от неговия път навреме. В твоя случай например е очевидно, че пазителят те е предупредил, когато е обърнал гърба си към теб, така че да видиш вражеския цвят. После се е отдалечил, но когато се е върнал, ти си бил там, затова те е атакувал. Ти обаче си бил подготвен и си подскочил. Малкият дим ти е дал защитата, от която си имал нужда. Ако беше влязъл в онзи свят без неговата помощ, нямаше да можеш да се избавиш от хватката на пазителя.

— Защо?

— Движенията ти щяха да бъдат твърде бавни, за да оцелееш в онзи свят, трябва да си бърз като светкавица. Моята грешка беше, че излязох от стаята, но не исках да говориш повече. Ти си голямо дрънкало и говориш дори против желанието си. Ако бях тук с теб, щях да те издърпам за главата нагоре. Ти подскочи сам, което е дори по-хубаво. Все пак по-добре да не бях поемал такъв риск. Пазителят не е нещо, с което можеш да се шегуваш.