Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (7)

(Следващи разговори с дон Хуан)

Серия
Учението на дон Хуан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Separate Reality: Further Conversations with Don Juan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 14 гласа)

6

На 5 октомври 1968 година тъкмо като се качвахме в колата, за да се отправим на пътешествие към централно Мексико, дон Хуан ме спря.

— Казвал съм ти преди — каза той със сериозно изражение, — че човек никога не трябва да разкрива името или местонахожденията на един магьосник. Разбрал си, вярвам, че никога не трябва да разкриваш моето име, нито мястото, където е моето тяло. Сега ще те помоля да направиш същото за един мой приятел, приятел, когото ти ще наричаш Хенаро. Отиваме в неговата къща. Там ще прекараме известно време.

Уверих дон Хуан, че никога не съм лъгал неговото доверие.

— Знам — каза той, без да променя сериозното си изражение. — Все пак съм загрижен, че ставаш нехаен.

Запротестирах, а дон Хуан каза, че неговата цел била само да ми напомни, че всеки път, когато човек е невнимателен по въпросите на магията, той си играе с близката и безчувствена смърт, която може да бъде отблъсната, ако си сериозен и знаещ.

— Няма да засягаме този въпрос повече — каза той. — След като напуснем моята къща, ние няма да споменаваме Хенаро, нито пък ще мислим за него. Искам сега да сложиш в ред мислите си. Когато го срещнеш, трябва да си чист и да нямаш съмнения в ума си.

— Какви страхове имаш предвид, дон Хуан?

— Каквито и да било съмнения. Когато го срещнеш, трябва да си кристално ясен. Той ще те види!

Много се обезпокоих от странните му предупреждения. Отбелязах, че може би изобщо не трябва да срещам неговия приятел, а само да шофирам до района на къщата му и да го оставя там.

— Това, което ти казах, беше само една предпазна мярка — каза той. — Ти вече срещна веднъж един магьосник — Висенте, и той едва не те уби. Този път внимавай!

След като пристигнахме в централно Мексико, вървяхме два дни от мястото, където оставих колата си, до къщата на неговия приятел — малка колиба, разположена на склона на една планина. Приятелят на дон Хуан беше на вратата, като че ли ни чакаше. Веднага го познах. Вече се бях запознал с него, макар и набързо, когато донесох книгата си на дон Хуан. Тогава всъщност бях го погледнал само с крайчеца на окото си и имах впечатлението, че е на възрастта на дон Хуан. Както стоеше до вратата обаче, забелязах, че е определено по-млад. Беше може би малко над шейсетте. По-нисък и по-слаб от дон Хуан, много тъмен и жилав. Косата му беше гъста, посребрена и дълга. Покриваше ушите и челото му. Лицето му беше кръгло и сурово. Силно издадения нос му придаваше вид на граблива птица с малки тъмни очи.

Той първо поговори с дон Хуан. Дон Хуан кимаше утвърдително. Разговаряха кратко. Не говореха на испански, затова не разбирах какво казват. След това дон Хенаро се обърна към мен.

— Бъди добре дошъл в моята скромна малка колиба — каза той любезно на испански.

Думите му бяха един израз на учтивост, който бях чувал преди в различни области на Мексико. Но когато казваше своите думи, той весело се смееше, без външна причина, и аз знаех, че упражнява своето контролирано безумие. Изобщо не го беше грижа, че къщата му е колиба. Дон Хенаро много ми хареса.

Следващите два дни ходехме в планината да събираме растения. Дон Хуан, дон Хенаро и аз тръгвахме всеки ден при пукването на зората. Двамата старци ходеха заедно в някаква особена и непозната част на планината и ме оставяха сам в района на горите. Там изпитвах някакво прелестно усещане. Не забелязвах хода на времето, нито пък ме беше страх да стоя сам. Необикновеното преживяване, което имах и двата дни, беше една неестествена способност да се концентрирам върху трудната задача да намирам специфичните растения, за които дон Хуан ми беше оказал доверие да събирам.

Връщахме се в къщата късно следобед. И двата дни бях така изтощен, че незабавно заспивах.

Третият ден обаче беше различен. Тримата работихме заедно и дон Хуан помоли дон Хенаро да ме научи как да събирам определени растения. Върнахме се около обяд. Двамата старци седнаха пред къщата и останаха часове в пълно мълчание, като че бяха в състояние на транс. Но не бяха заспали. Два пъти ги наобиколих. Дон Хуан последва движенията ми с очи, както и дон Хенаро.

— Трябва да говориш на растенията, преди да ги откъснеш — каза дон Хуан.

Той неочаквано изтърси думите си и повтори изявлението три пъти, като че искаше да прикове вниманието ми. Никой не беше казал и дума, докато той не заговори.

— За да видиш растенията, ти трябва да им говориш лично — продължи той. — Ти трябва да ги опознаеш индивидуално. След това растенията могат да ти кажат всичко, което те интересува за тях.

Беше късно следобеда. Дон Хуан седеше на плосък камък с лице към планините на запад. Дон Хенаро седеше до него на сламеник с лице на север. Още първия ден като дойдохме, дон Хуан ми беше казал, че това са техните „позиции“ и че аз трябва да седя на земята, на което и да било място срещу тях. Добави, че докато седим в тези позиции, аз трябва да държа лицето си обърнато на югоизток и само от време на време да ги поглеждам.

— Да, това е начинът при растенията, нали? — каза дон Хуан и се обърна към дон Хенаро, който се съгласи с утвърдителен жест.

Казах му, че причината да не последвам неговите указания беше, че се чувствам малко глупаво, като говоря на растенията.

— Ти не успяваш да разбереш, че един магьосник не се шегува — каза той строго. — Когато магьосникът се опитва да види, той се опитва да спечели сила.

Дон Хенаро се взираше в мен. Водех си бележки и това май го учудваше. Той ми се усмихна, поклати глава и каза нещо на дон Хуан. Дон Хуан вдигна рамене. Трябва да беше твърде странно за дон Хенаро да ме вижда, че пиша. Дон Хуан, предполагам, беше свикнал с моето водене на бележки и фактът, че пиша, докато той говори, вече не му се струваше странен. Той можеше да продължава да говори, без да дава вид, че забелязва моите действия, Дон Хенаро обаче продължаваше да се смее и аз трябваше да спра да пиша, за да не наруша настроението на разговора.

Дон Хуан отново заяви, че действията на магьосника не трябва да бъдат взимани на шега, защото магьосникът играе със смъртта на всяка крачка по пътя. След това продължи да разказва на дон Хенаро как една нощ бях гледал светлините на смъртта, която ни следваше при едно от нашите пътешествия. Историята се оказа извънредно смешна. Дон Хенаро се затъркаля по земята, смеейки се.

Дон Хуан ми се извини и каза, че неговият приятел е склонен към експлозии от смях. Погледнах дон Хенаро, мислейки, че още се търкаля на земята, но го видях да извършва най-необичайно действие. Той стоеше на глава, без помощта на ръцете или дланите си, а краката му бяха кръстосани така, сякаш седи. Гледката беше така абсурдна, че ме накара да подскоча. Когато осъзнах, че той прави нещо почти невъзможно, от гледна точка на телесната механика, той се беше върнал отново в нормална седяща поза. Дон Хуан обаче изглеждаше запознат с това, което трябва да се подразбира, и ознаменува представлението на дон Хенаро с гръмогласен смях.

Дон Хенаро явно забеляза моето смущение. Той плесна два пъти с ръце и отново се търкулна на земята. Очевидно искаше да го гледам. Това, което в началото изглеждаше като търкаляне по земята, всъщност беше навеждане от седящо положение и докосване на земята с глава. Както изглежда, той постигаше своята непонятна поза чрез набиране на инерция, накланяйки се няколко пъти, докато тя доведе тялото му до вертикално положение, тъй че за миг той „сяда на главата си“.

Когато смехът им утихна, дон Хуан продължи да говори. Тонът му беше много строг. Промених позата си, за да ми бъде удобно и да му отдам цялото си внимание. Той изобщо не се усмихна — нещо, което обикновено прави, особено когато се опитвам да обърна специално внимание на това, което казва. Дон Хенаро продължи да ме гледа, като че очакваше отново да започна да пиша, но аз повече не си водих записки. Думите на дон Хуан бяха порицание за това, че не говорех на растенията, които събирам, както той винаги ми беше казвал да правя. Каза, че растенията, които бях убил, също така можели да ме убият. Бил сигурен, че рано или късно те ще ме разболеят. Добави, че ако се разболея в резултат на нараняване на растенията обаче, ще се излекувам и ще вярвам, че съм имал лека инфлуенца.

За момент и двамата отново се развеселиха, след това дон Хуан пак стана сериозен и каза, че ако не мисля за смъртта си, целият ми живот ще бъде само един личен хаос. Той изглеждаше много строг.

— Какво друго може да има човек, освен своя живот и своята смърт? — каза ми той.

В този момент усетих, че е наложително да си водя бележки и отново започнах да пиша. Дон Хенаро ме погледна и се усмихна. След това леко наклони глава назад и разтвори ноздрите си. Очевидно той забележително владееше мускулите, задвижващи ноздрите му, защото те се разтвориха може би два пъти повече от нормалното.

Най-комичното в неговата палячовщина бяха не толкова жестовете му, колкото неговата собствена реакция на тях. След като разшири ноздрите си, той се катурна, смеейки се, и отново доведе тялото си до същата странна, прекатурена поза, при която седеше на главата си.

Дон Хуан се смя, докато сълзи се стекоха по бузите му. Аз се чувствах малко притеснен и се засмях нервно.

— Хенаро не харесва писането — каза дон Хуан като обяснение. Прибрах записките си, но дон Хенаро ме увери, че няма проблеми да пиша, защото той наистина няма нищо против. Отново взех бележника си и продължих да пиша. Той повтори същите весели движения и отново двамата реагираха по същия начин.

Дон Хуан ме погледна, все още смеейки се, и каза, че неговият приятел ме имитира заради навика да разтварям ноздри, когато пиша, и че дон Хенаро смятал, че да се опитваш да ставаш магьосник с водене на бележки било абсурд, както и седенето на глава, и затова направил комичната поза, поставяйки тежестта на седящото си тяло върху главата.

— Може би ти не смяташ, че е смешно — каза дон Хуан, — но само Хенаро може да застане на главата си, както е седнал и само ти можеш да мислиш, че ще се научиш да бъдеш магьосник, като си записваш.

И двамата избухнаха в нов пристъп на смях, а дон Хенаро повтори невероятното си движение.

Харесвах го. В действията му имаше толкова много изящност и непосредственост.

— Моите извинения, дон Хенаро — казах аз, сочейки своя бележник.

— Няма нищо — каза той и отново се подсмихна. Не можех повече да пиша. Те продължиха да говорят за това как растенията действително могат да убиват и как магьосниците използват това им качество. И двамата ме зяпаха, докато говореха, сякаш очакваха да пиша.

— Карлос е като кон, който не обича да бъде оседлаван — каза дон Хуан. — С него трябва да бъдеш много бавен. Ти го изплаши и сега той няма да пише.

Дон Хенаро разшири ноздрите си и каза с присмехулна молба, като мръщеше и цупеше устни:

— Хайде, Карлитос, пиши. Пиши, докато ти окапе палеца. Дон Хуан стана, протегна ръце и огъна като дъга гърба си. Въпреки напредналата възраст, тялото му изглеждаше силно и гъвкаво. Той отиде в храстите встрани от къщата и аз останах сам с дон Хенаро. Той ме погледна, а аз отместих очи, защото ме караше да се чувствам притеснен.

— Не ми казвай, че дори няма да ме погледнеш? — Каза той с най-весела интонация.

Той отвори ноздри и ги накара да потреперят. След това стана и повтори движенията на дон Хуан, огъвайки гръб и протягайки ръце, но с тяло, изкривено в най-нелепа поза. Това беше наистина неописуем жест, който съчетаваше прелестно чувство за пантомима и чувство за смешното. Очарова ме. Това беше майсторска карикатура на дон Хуан.

В това време дон Хуан се върна и улови жеста, а очевидно и значението. Той седна, като се подсмихваше.

— В коя посока е вятърът? — неочаквано попита дон Хенаро. Дон Хуан посочи на запад с движение на главата.

— Най-добре е да отида там, където духа вятърът — каза дон Хенаро със сериозно изражение.

След това се обърна към мен и поклати пръст.

— А ти не обръщай никакво внимание, ако чуеш странни шумове — каза той. — Когато Хенаро сере, планините треперят.

Той скочи към храстите и миг по-късно чух странен шум — един дълбок, неземен тътен. Не знаех как да го разбирам. Погледнах дон Хуан с надежда за намек, но той се беше превил от смях.

17 октомври 1968

Не помня какво подтикна дон Хенаро да ми разкаже за устройството на „другия свят“, както той го нарече. Каза, че един майстор-магьосник е орел или по-скоро може да се превърне в орел. От друга страна, един зъл магьосник е „tecolote“ — бухал. Дон Хенаро каза, че злият магьосник е дете на нощта и че за такъв човек най-полезните животни са планинският лъв или други диви котки, или нощните птици, особено бухалът. Каза, че „brujos lyricos“ — ричните магьосници, имайки предвид магьосниците-дилетанти, предпочитат други животни, като враната например. Дон Хуан се засмя. Той беше слушал в мълчание.

Дон Хенаро се обърна към него и каза:

— Така е, ти го знаеш, Хуан.

След това каза, че майсторът-магьосник може да вземе със себе си своя ученик на пътешествие и наистина да прекоси десетте пласта на другия свят. Майсторът, ако е орел, може да започне от най-долния пласт и после да премине през всеки следващ свят, докато стигне върха. Злите магьосници и дилетантите могат да минат, в най-добрия случай, през три пласта.

Дон Хенаро даде описание на тези три стъпки, казвайки:

— Започвай от самото дъно, а после твоят учител те взима със себе си в своя полет и скоро — бум! Преминаваш първия пласт. После, малко по-късно — бум! Минаваш през втория и бум! Минаваш през третия…

Дон Хенаро ме преведе през десет бумтежа до последния пласт на света. Когато приключи, дон Хуан ме погледна с разбиране.

— Говоренето не е пристрастието на Хенаро — каза той, — но ако искаш да получиш урок, той ще те научи за равновесието на нещата.

Дон Хенаро кимна утвърдително. Той сви устни и притвори клепачи. Намерих жеста му за очарователен. Дон Хенаро стана, както и дон Хуан.

— Добре — каза дон Хенаро. — Да вървим тогава. Можем да отидем да почакаме Нестор и Паблито. Сега те минават. В четвъртъците те минават рано.

И двамата се качиха в колата ми. Дон Хуан седна отпред. Не ги попитах нищо, просто запалих мотора. Дон Хуан ме доведе до едно място, което каза, че е домът на Нестор. Дон Хенаро влезе в къщата и малко по-късно излезе с Нестор и Паблито, двама млади мъже, които бяха негови чираци. Те всички се качиха в колата, а дон Хуан ми каза да поема по пътя към западните планини.

Оставихме колата встрани от черния път и вървяхме по брега на реката, широка може би петнайсет или двайсет фута, до един водопад, който се виждаше от мястото, на което бях паркирал. Беше късно следобед. Пейзажът беше твърде впечатляващ. Точно над нас имаше един огромен, тъмен, синкав облак, който изглеждаше като летящ покрив. Имаше добре очертан край и беше оформен като грамаден полукръг. На запад, по високите хребети на Централните Кордилиери сякаш се сипеше дъжд. Изглеждаше като белезникава завеса, падаща върху зелените върхове. На изток беше дългата дълбока долина и над нея имаше само разпръснати облаци и грееше слънце. Контрастът между двете зони беше великолепен. Спряхме в подножието на водопада. Той беше висок може би сто и петдесет фута. Тътенът беше много силен.

Дон Хенаро затегна един колан около кръста си. На него висяха поне седем предмета. Изглеждаха като малки кратуни. Той свали шапката си и я остави да виси на гърба му, на връв, завързана за врата. Сложи си лента за глава: която извади от торбичката, направена от дебела вълнена материя. Лентата също беше изработена от вълна в различни цветове. Най-очебийният от тях беше ярко жълто. Той втикна в лентата три пера. Изглежда бяха орлови. Забелязах, че местата, на които ги беше втикнал, не бяха симетрични. Едното перо беше над задната извивка на дясното му ухо, другото беше няколко инча по-напред, а третото — над лявото му слепоочие. След това той свали сандалите си, закачи ги или ги завърза на колана на панталона си и стегна своя колан над пончото си. Коланът изглеждаше оплетен от кожени ленти. Не можах да видя дали той го завърза или закопча. Дон Хенаро тръгна към водопада.

Дон Хуан намести един кръгъл камък и седна. Двамата млади мъже направиха същото с някакви камъни и седнаха от лявата му страна. Дон Хуан посочи мястото до дясната си страна и ми каза да донеса един камък и да седна там.

— Тук трябва да направим линия — каза той, показвайки ми, че тримата седят в един ред.

До този момент дон Хенаро беше стигнал самото подножие на водопада и беше започнал да се катери по една пътека от дясната му страна. От мястото, на което седяхме, пътеката изглеждаше доста стръмна. Имаше много шубраци, за които той се хващаше. В един момент той сякаш загуби равновесие и едва не се свлече долу, като че ли почвата е хлъзгава. Миг по-късно стана същото и мисълта, че дон Хенаро е твърде стар, за да се катери, прекоси съзнанието ми. Видях го да се подхлъзва и препъва няколко пъти, преди да стигне до мястото, където свършва пътеката.

Изпитах някакъв страх, когато той започна да се катери по скалите. Не можех да разбера какво ще прави.

— Какво прави? — попитах дон Хуан шепнешком. Дон Хуан не ме погледна.

— Очевидно се катери — каза той.

Дон Хуан гледаше право в дон Хенаро. Погледът му беше закован. Клепачите му бяха полузатворени. Седеше с изправен гръб на края на камъка, с ръце, отпуснати между краката му.

Наведох се мъничко, за да видя двамата млади мъже. Дон Хуан направи повелителен жест с ръка, за да ме накара да се върна в редицата. Поправих се незабавно. Само зърнах младите мъже. Те изглеждаха така внимателни, както него.

Дон Хуан направи друг жест с ръка и посочи към водопада.

Погледнах отново. Дон Хенаро се беше изкачил доста по каменната стена. В момента, когато погледнах, той беше кацнал на една тераса, проправяйки си бавно път, инч по инч, за да заобиколи един голям камък. Ръцете му бяха разтворени, сякаш прегръщаше стената. Движеше се бавно вдясно и изведнъж загуби равновесие. Неволно яхнах. За миг цялото му тяло увисна във въздуха. Бях сигурен, че ще падне, но това не стана. Дясната му ръка се беше вкопчила в нещо и краката му много ловко се върнаха отново на терасата. Но преди да мръдне, той се обърна към нас и погледна. Беше само един поглед. В движението обръщане обаче имаше такава стилизация, че започнах да се чудя. Тогава си спомних, че той беше правил същото нещо — да се обръща, за да ни погледне, всеки път, когато се подхлъзваше. Бях помислил, че дон Хенаро сигурно се е почувствал притеснен от своята тромавост и се обръща, за да види дали гледаме.

Той се изкатери още малко към върха, претърпя още една загуба на равновесие и увисна рисковано от надвисналата скална повърхност. Този път си помогна с лява ръка. Когато си възвърна равновесието, той се обърна и отново ни погледна. Подхлъзна се още два пъти, докато стигне върха. От мястото, където бяхме седнали, гребенът на водопада изглеждаше широк двадесет-двадесет и пет фута.

Дон Хенаро остана неподвижен за миг. Исках да попитам дон Хуан какво ще прави дон Хенаро там горе, но дон Хуан изглеждаше така погълнат от гледането, че не посмях да го обезпокоя.

Изведнъж дон Хенаро скочи във водата. Това действие беше така неочаквано, че усетих вакуум под лъжичката. Това беше великолепен, неземен скок. За секунда имах ясното съзнание, че съм видял поредица от насложени образи на неговото тяло, правещо елипсовиден полет към средата на потока.

Когато изненадата ми изчезна, забелязах, че той се беше приземил на един камък на края на водопада, камък, който едва се виждаше от мястото, където седяхме.

Там той остана проснат дълго време. Като че ли се бореше със силата на водната струя. Два пъти провисна над пропастта и аз не можех да определя за какво се захваща. Той възвърна равновесието си и клекна на камъка. След това отново скочи като тигър. Едва можех да видя следващия камък, на който се приземи. Той беше като малък конус на самия край на водопада.

Остана там почти десет минути. Беше неподвижен. Неговата неподвижност така ме впечатли, че се разтреперих. Исках да стана и да се раздвижа. Дон Хуан забеляза моята нервност и повелително ми каза да бъда спокоен.

Застиналостта на дон Хенаро ме потопи в необикновен и мистериозен ужас. Почувствах, че ако той остане проснат там още малко, няма да мога да се контролирам.

Изведнъж той отново скочи, този път чак до другия бряг на водопада. Приземи се на краката и ръцете си като котка. За миг остана клекнал, след това стана и погледна през водопада, от другата страна, а после надолу към нас. Застана напълно неподвижен, гледайки ни. Ръцете бяха стиснати в юмруци до бедрата му, като че ли се държеше за невидимо перило.

Имаше нещо наистина изящно в неговата поза. Тялото му изглеждаше така чевръсто, така деликатно. Помислих, че дон Хенаро с неговата лента и пера, с неговото тъмно пончо и голи крака е най-красивото човешко същество, което някога съм виждал.

Той вдигна ръцете си изведнъж, повдигна глава и бързо превъртя тялото си в нещо като странично салто наляво. Камъкът, на който беше застанал, беше кръгъл, и когато подскочи, той изчезна зад него.

В този момент започнаха да падат огромни капки дъжд. Дон Хуан стана, както и двамата млади мъже. Движението им беше така рязко, че ме обърка. Майсторският подвиг на дон Хенаро ме беше хвърлил в състояние на дълбоко емоционално вълнение. Имах чувството, че той е един завършен артист и исках веднага да го видя, за да го аплодирам.

Напрегнах се да погледна от лявата страна на водопада, за да видя дали слиза, но го нямаше. Настоях да узная какво е станало с него. Дон Хуан не отговори.

— По-добре бързо да се махнем оттук — каза той. — Това е истински порой. Трябва да закараме Нестор и Паблито до тяхната къща, а след това да поемем пътя си обратно.

— Не казах довиждане на дон Хенаро — оплаках се аз.

— Той вече ти каза довиждане — рязко отговори дон Хуан. Той се взря в мен за момент, а след това смекчи смръщения си поглед и се усмихна.

— И той ти пожела всичко хубаво — каза той. — Той се чувстваше щастлив с тебе.

— Но няма ли да го чакаме?

— Не! — остро каза дон Хуан. — Нека бъде, където е. Може би е орел, летящ към другия свят, или може би е умрял там — горе. Това сега няма значение.

23 октомври 1968

Неочаквано дон Хуан заяви, че в скоро време ще направи още едно пътешествие до централно Мексико.

— Дон Хенаро ли ще посетиш? — попитах аз.

— Може би — каза той, без да ме погледне.

— Той е добре, нали, дон Хуан? Искам да кажа, нали нищо лошо не му се е случило там — горе на върха на водопада.

— Нищо не му се случи. Той е як.

Поговорихме малко за неговото предстоящо пътуване, после аз казах, че съм харесал компанията на дон Хенаро и неговите шеги. Той се засмя и каза, че дон Хенаро е наистина като дете. Последва дълга пауза. Помъчих се да намеря в ума си встъпителни думи, за да попитам за неговия урок. Дон Хуан ме погледна и каза с палав тон:

— Умираш си да ме попиташ за урока на Хенаро, нали?

Засмях се смутено. Бях завладян от всичко, което се случи на водопада. Сдъвквах и предъвквах всички подробности, които можех да си спомня, и моите заключения бяха, че съм бил свидетел на невероятна проява на храброст. Смятах, че без съмнение дон Хенаро е несравним майстор на балансирането. На всяко едно действие, което беше извършил, беше придал силна ритуалност и, излишно е да се казва, сигурно имаше неизкоренимо символично значение.

— Да — казах аз. — Признавам, че умирам да узная какъв беше неговият урок.

— Нека ти кажа нещо — каза дон Хуан. — За теб това беше загуба на време. Неговият урок беше за някой, който може да вижда. Паблито и Нестор схванаха неговата същина, макар че те не виждат много добре. Но ти, ти отиде там да гледаш. Казах на Хенаро, че ти си един много странен задръстен глупак и че може би ще се отдръстиш с неговия урок, но това не стана. Е, няма значение. Виждането е много трудно.

Не исках след това да говориш с Хенаро, затова трябваше да тръгнем. Твърде лошо. Но щеше да бъде още по-лошо да останем. Хенаро рискува много, за да ти покаже нещо великолепно. Жалко, че не можеш да виждаш.

— Може би, дон Хуан, ако ти ми кажеш какъв е бил урокът, може да открия, че всъщност съм видял.

Дон Хуан се преви от смях.

— Твоята най-добра черта е да задаваш въпроси — каза той. Очевидно щеше отново да остави тази тема. Както обикновено, седяхме пред вратата на неговата къща. Изведнъж той стана и влезе вътре. Аз се повлякох след него и настоявах да му опиша какво бях видял. Точно изредих последователността от събития, както я помнех. Дон Хуан се усмихваше през цялото време, докато говорих. Когато свърших, той поклати глава.

Виждането е много трудно — каза той. Помолих го да обясни твърдението си.

Виждането не е предмет на разговор — каза той повелително.

Очевидно нямаше да ми каже нищо повече, затова се отказах и напуснах къщата, за да му изпълня някои поръчки.

Когато се върнах, вече беше тъмно. Хапнахме малко, а след това отидохме на рамадата. Тъкмо бяхме седнали и дон Хуан заговори за урока на дон Хенаро. Не ми даде никакво време да се подготвя за това. Записките ми бяха у мен, но беше твърде тъмно, за да пиша, а не исках да променя потока на неговата реч, влизайки в къщата за газения фенер.

Той каза, че дон Хенаро като майстор на равновесието може да изпълнява много сложни и трудни движения. Седенето на главата било едно от тези движения и с него той се бил опитал да ми покаже, че е невъзможно да „видя“, докато си водя бележки. Действието сядане на главата, без помощта на ръцете, било, в най-добрия случай, чудноват фокус, който траел само миг. По мнението на дон Хенаро да се пише за „виждането“ било същото — т.е. това била рискована маневра, така странна и така ненужна, както и седенето на глава.

Дон Хуан се взря в мен в тъмното и с много драматичен тон каза, че докато дон Хенаро изпълнява трика със сядането на глава, аз съм бил пред самия праг на „виждането“. Дон Хенаро го забелязал и повтарял маневрите си отново и отново без полза, защото аз веднага съм загубил нишката.

Дон Хуан каза, че след това дон Хенаро, движен от личната си симпатия към мен, се опитал да ме върне пред прага на „виждането“ по един много драматичен начин. След много внимателно обмисляне той решил да ми покаже майсторска проява на балансиране, пресичайки водопада. Той усетил, че водопадът е като ръба, на който стоя, и бил уверен, че аз също мога да го премина.

След това дон Хуан обясни подвига на дон Хенаро. Отбеляза, че вече ми е казвал, че за тези, които „виждат“, човешките същества са сияйни същества, съставени от нещо като светлинни нишки, които се въртят отпред-назад и придават вид на яйце; че най-удивителната част от яйцевидните същества е едно устройство от дълги нишки, които излизат от зоната около пъпа. Дон Хуан каза, че тези нишки били от най-голяма важност в живота на човека. Тези нишки били тайната на равновесието на дон Хенаро и неговият урок нямал нищо общо с акробатични подскоци през водопада. Неговата проява на балансиране била начина, по който той използвал тези пипаловидни нишки.

Дон Хуан остави темата така внезапно, както я беше подхванал, и започна да говори за нещо съвсем друго.

24 октомври 1968

Притиснах дон Хуан и му казах, че интуитивно съм почувствал, че никога вече няма да получа друг урок по балансиране и че той трябва да ми обясни всички, отнасящи се до него, подробности, които иначе никога не бих разкрил сам. Дон Хуан каза, че съм прав, доколкото съм разбрал, че дон Хенаро никога няма да ми даде друг урок.

— Какво още искаш да знаеш? — попита той.

— Какви са тези пипаловидни нишки, дон Хуан?

— Това са пипалата, които излизат от човешкото тяло и са видими за всеки магьосник, който вижда. Магьосниците действат с хората в зависимост от начина, по който виждат техните пипала. Слабите хора имат много къси, почти невидими нишки. Силните имат ярки и дълги. Тези на Хенаро са толкова ярки например, че са направо дебели. По нишките можеш да кажеш дали човекът е здрав или е болен, дали е зъл или добър, дали е коварен. По нишките можеш да кажеш и дали един човек може да вижда. Ето един объркващ проблем. Когато Хенаро те видя, той разбра, точно като моя приятел Вясенте, че ти можеш да виждаш. Когато те виждам, аз виждам, че ти можеш да виждаш и все пак аз самият знам, че не можеш. Колко объркващо! Хенаро не можа да го преодолее. Казах му, че си един странен глупак. Мисля, че той искаше сам да види това и те заведе на водопада.

— Защо според тебе създавам впечатление, че мога да виждам?

Дон Хуан не ми отговори. Дълго време остана мълчалив. Не исках да го питам нищо друго. Накрая той ми заговори и каза, че знае защо, но не знае как да го обясни.

— Ти мислиш, че всичко на света е лесно за разбиране — каза той, — защото всичко, което правиш, е рутина, която е проста за разбиране. На водопада, когато ти гледаше Хенаро да се движи през водата, ти повярва, че той е майстор на салтото, защото салтото е всичко, за което можеш да помислиш. И това е всичко, което винаги ще вярваш, че е направил. Но Хенаро изобщо не прескочи тази вода. Ако беше скочил, щеше да умре. Хенаро балансира върху великолепните си ярки нишки. Той ги удължи достатъчно, за да може, да кажем, да минава през водопада по тях. Той демонстрира правилния начин да се удължават тези пипала и как да се движат прецизно.

Паблито видя почти всички движения на Хенаро. Нестор обаче видя само най-обичайните маневри. Той изпусна фините детайли. Но ти, ти изобщо нищо не видя.

— Може би ако ти предварително ми беше казал, дон Хуан, какво да гледам…

Той ме прекъсна и каза, че ако ми беше дал инструкции, само щеше да попречи на дон Хенаро. Ако съм знаел какво ще се случи, моите нишки щели да се възбудят и да се смесят с тези на дон Хенаро.

— Ако можеше да виждаш — каза той, — за теб щеше да бъде очевидно още от първата стъпка, която направи Хенаро, че той не се подхлъзна, докато се изкачва край водопада. Той разхлабваше своите пипала. Два пъти той ги накара да заобикалят камъните и се придържаше за отвесната скала като муха. Когато стигна до върха и беше готов да прекоси водата, той ги фокусира върху един малък камък в средата на потока и когато те бяха укрепени там, той остави нишките да го дърпат, Хенаро изобщо не скочи, следователно не би могъл да се приземи на хлъзгавата повърхност на малките камъни в самия край на водата. През цялото време неговите нишки бяха здраво увити около всеки камък, който използваше.

Той не остана на първия камък, защото останалите му нишки бяха завързани за друг, дори по-малък, на мястото, където водната струя беше най-силна. Неговите пипала отново го издърпаха и той се приземи на него. Това беше най-забележителното нещо, което направи. Повърхността беше твърде малка, за да се закрепи човек на нея. А водната струя щеше да го отнесе в бездната, ако някои от нишките му не бяха фокусирани все още на първия камък.

Във втората поза той остана дълго, защото трябваше отново да изтегли пипалата си и да ги препрати от другата страна на водопада. Когато го укрепи, той трябваше да остави нишките, фокусирани на първия камък. Това беше много сложно. Може би само Хенаро може да го направи. Той едва не загуби контрол. Или може би ни заблуждаваше — никога няма да узнаем това със сигурност. Лично аз наистина мисля, че той едва не загуби контрол. Знам това, защото той се вцепени и изпусна великолепна нишка като лъч светлина през водата. Усещам, че само този лъч би могъл да го издърпа. Когато стигна до другата страна, той спря и остави нишките си да блестят като сноп светлини. Това беше нещото, което той направи само за теб. Ако можеше да виждаш, щеше да видиш това.

Хенаро застана там, гледайки те, и тогава разбра, че ти не беше видял.