Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (10)

(Следващи разговори с дон Хуан)

Серия
Учението на дон Хуан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Separate Reality: Further Conversations with Don Juan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 14 гласа)

9

Три месеца дон Хуан упорито отбягваше да говори за пазителя. През това време го посетих четири пъти. Той всеки път ме ангажираше с изпълнение на негови поръчки, но след като ги изпълнех, ми казваше да си вървя у дома. На 24 април 1969 год. при четвъртото си посещение, след като бяхме вечеряли и седяхме до пръстената печка, най-после го атакувах. Казах му, че прави с мен нещо нелепо. Бях готов да уча, а той дори не ме искаше около себе си. Много трябваше да се мъча, за да преодолея нежеланието си да пуша неговите халюциногенни гъби и усещах, че нямам време за губене, както бе казал и самият той. Дон Хуан търпеливо изслуша оплакванията ми.

— Ти си твърде слаб — каза той. — Бързаш, когато трябва да чакаш, и чакаш, когато трябва да бързаш. Мислиш твърде много. Сега мислиш, че няма време за губене. Малко по-рано мислеше, че вече не искаш да пушиш. Животът ти е така дяволски разпуснат. Не си достатъчно стегнат, за да се срещнеш с малкия дим. Аз съм отговорен за теб и не искам да умреш като окаян глупак.

Почувствах се притеснен.

— Какво мога да направя, дон Хуан? Твърде нетърпелив съм.

— Живей като воин! Вече ти казах, един воин поема отговорността за своите действия, за най-нищожните си действия. Ти изпълняваш своите мисли, а това е грешно. Заради мислите си ти се провали с пазителя.

— Как се провалих, дон Хуан?

— Ти мислиш за всичко. Ти мислеше за пазителя и затова не можа да го победиш. Преди всичко ти трябва да живееш като воин. Мисля, че ти разбираш това много добре.

Исках да вметна нещо в своя защита, но той ми направи знак с ръка да мълча.

— Твоят живот е доста напрегнат — продължи той. — Всъщност животът ти е по-напрегнат от този на Паблито и Нестор, чираците на Хенаро. Те обаче виждат, а ти не. Твоят живот е по-напрегнат от този на Елигио, а той навярно ще може да вижда преди тебе. Това ме обърква, Хенаро дори не можеше да се съвземе. Ти изпълняваше точно всичко, което ти казвах. Предадох ти всичко, на което ме е учил моят благодетел, в първия етап на обучението. Правилото е вярно, стъпките не могат да бъдат променени. Ти направи всичко, което човек може да направи и въпреки това не виждаш. Но на тези, които виждат като Хенаро, изглеждаш така, сякаш виждаш. Разчитам на това, а съм измамен. Ти винаги се обръщаш и се държиш като идиот, който не вижда, което, разбира се, е вярно в твоя случай.

Думите на дон Хуан дълбоко ме наскърбиха. Не знам защо, но едва не се разплаках. Започнах да говоря за детството си и ме обгърна вълна от самосъжаление. За миг дон Хуан се взря в мен, а след това отмести поглед. Това беше проницателен поглед. Почувствах как той действително ме сграбчва с очите си. Имах усещането как два пръста леко ме притискат и установих една странна възбуда, нещо като сърбеж, една приятна безнадеждност в областта на слънчевия сплит. Усетих коремната си област, нейната топлина. Вече не можех да говоря свързано, замънках, после изобщо спрях.

— Може би това е обещанието — каза дон Хуан след дълга пауза.

— Моля?

— Едно обещание, което даде веднъж преди много време.

— Какво обещание?

— Навярно ти можеш да ми кажеш това. Помниш го, нали?

— Не.

— Веднъж ти обеща нещо много важно. Помислих, че може би твоето обещание ти пречи да видиш.

— Не знам за какво говориш.

— Говоря за едно обещание, което ти даде! Трябва да го помниш.

— Ако знаеш какво е било обещанието, защо не ми го кажеш, дон Хуан?

— Не. Никак няма да е добре да ти го кажа.

— На себе си ли съм дал това обещание?

За миг помислих, че той има предвид моето решение да приключа с чиракуването.

— Не. Това е нещо, което се е случило преди много време — каза той.

Засмях се, защото бях сигурен, че дон Хуан играе някаква игра с мен. Имах желание да се закачам. Усетих въодушевление от идеята, че мога да заблудя дон Хуан, който, по мое убеждение, знаеше толкова малко за това така наречено обещание, колкото и аз. Бях сигурен, че стреля в тъмното и се опитва да импровизира. Идеята да му се поглезя ме очарова.

— Това е нещо, което съм обещал на дядо си ли?

— Не — каза той и очите му блеснаха. — Нито пък е нещо, което си обещал на твоето малко бабче.

Комичната му интонация при изричането на думата „бабче“ ме накара да се засмея. Помислих, че дон Хуан ми поставя някакъв капан, но ми се дощя да играя играта докрай. Започнах да изброявам всички възможни индивиди, на които бих могъл да обещая нещо много важно. За всеки един той казваше „не“. След това насочи разговора към детството ми.

— Защо твоето детство беше тъжно? — попита той със сериозно изражение.

Казах му, че детството ми всъщност не е било тъжно, но може би малко трудно.

— Всеки се чувства така — каза той и отново ме погледна. — И аз бях твърде нещастен и се страхувах, когато бях дете. Да бъдеш индианец е трудно, много трудно. Но споменът за това време за мен вече няма значение, въпреки че беше трудно. Престанах да мисля за трудностите на живота си още преди да се бях научил да виждам.

— Аз също не мисля за детството си — казах аз.

— Тогава защо то те натъжава? Защо искаш да плачеш?

— Не знам. Може би, когато мисля за себе си като дете, съжалявам и себе си, и всичките си ближни. Чувствам се безпомощен и тъжен.

Той ме изгледа втренчено и аз отново усетих странното допиране на двата нежни пръста до коремната ми област. Отместих очите си, а след това отново го погледнах. Той гледаше през мене в далечината. Очите му бяха замъглени, нефокусирани.

— Това е обещание от твоето детство — каза той след кратко мълчание.

— Какво съм обещал?

Той не отговори. Очите му бяха затворени. Неволно се усмихнах. Знаех, че е със себе си в тъмнината. Все пак бях загубил донякъде импулса си да се шегувам с него.

— Бях мършаво дете — продължи той — и постоянно ме беше страх.

— Мене също — казах аз.

— Това, което помня най-силно, е ужасът и мъката, които се стовариха върху мен, когато мексиканските войници убиха майка ми — каза той тихо, сякаш споменът още беше болезнен. — Тя беше една бедна и скромна индианка. Може би беше по-добре, че животът й приключи тогава. Исках да бъда убит заедно с нея, защото бях дете. Но войниците ме вдигнаха и ме биха. Когато сграбчих тялото на майка си, те ме удариха с камшик през пръстите и ги счупиха. Не усещах никаква болка, но вече не можех да хващам, а после те започнаха да ме влачат.

Той спря да говори. Очите му все още бяха затворени и аз можах да доловя едно много леко трепване на устните му. Започна да ме обхваща дълбока тъга. Образи за моето детство изпълниха съзнанието ми.

— Колко голям беше, дон Хуан? — попитах аз, просто за да уравновеся тъгата в себе си.

— Може би на седем. Това беше времето на големите войни на яки. Мексиканските войници ни връхлетяха неочаквано, докато майка ми готвеше. Тя беше една безпомощна жена. Убиха я без никаква причина. В действителност няма никакво значение, че тя умря по този начин. За мен обаче, има. Просто има. Не мога да си обясня защо. Мислех, че са убили и баща ми, но не бяха. Той беше ранен. По-късно ни натовариха като говеда в един влак и затвориха вратите. Дни наред ни държаха там, в тъмното, като животни. Поддържаха ни живи, като от време навреме ни подхвърляха малко храна във вагона. Баща ми умря в този вагон от раните си. Той бълнуваше от болката и треската и все ми повтаряше, че трябва да оцелея. Продължи да ми казва това до последния миг от живота си.

Хората се грижеха за мене. Даваха ми храна. Една стара лечителка намести счупените кости на ръката ми. И както виждаш, оживях. Животът не беше нито добър, нито лош за мен. Животът беше тежък. Животът е тежък, а за едно дете понякога е самият ужас.

Дълго не говорихме. Измина може би цял час в пълно мълчание. Имах много объркани чувства. Бях някак унил, а не можех да кажа защо. Изпитвах чувство на разкаяние. Малко по-рано ми се щеше да се шегувам с дон Хуан, но той внезапно бе сменил ролите с откровения си разказ. Той беше прост и кратък и породи у мен странно чувство. Мисълта за дете, понасящо болка, за мен винаги е била деликатна тема. В един миг съчувствието ми към дон Хуан отстъпи на усещане за отвращение от себе си. Бях си водил бележки, сякаш животът на дон Хуан беше само един клиничен случай. Бях на границата да разкъсам записките си, когато дон Хуан ме смушка с крак в прасеца, за да привлече вниманието ми. Каза, че „виждал“ светлина на буйство около мен и се чудел дали няма да започна да го бия. Смехът му беше една приятна пауза. Каза, че съм склонен към изблици на буйно държане, но че не съм истински зъл и че по-често буйността е срещу мен самия.

— Прав си, дон Хуан — казах аз.

— Разбира се — каза той през смях.

Подтикна ме да говоря за своето детство. Започнах да му разказвам за годините на страх и самота и се впуснах в описание на това, което смятах за своя смазваща борба да оцелея и да отстоявам духа си. Той се засмя на израза „да отстоявам духа си“.

Говорих дълго. Той слушаше със сериозно изражение. После в един момент очите му отново ме „притиснаха“ и аз спрях да говоря. След кратка пауза той каза, че никой никога не ме е унизявал истински и това е причината да не съм истински зъл.

— Ти още не си бил побеждаван — каза той.

Повтори твърдението си четири или пет пъти и това ме принуди да го попитам какво иска да каже. Той обясни, че да бъдеш победен, е неизбежно положение в живота. Хората са или победители, или победени и в зависимост от това стават потисници или жертви. Тези две положения са преобладаващи, докато човек не започне да „вижда“. „Виждането“ прогонва илюзията за победа, за поражение или за страдание. Добави, че трябва да се науча да „виждам“, докато съм победител, за да нямам никога спомена, че съм бил унизен.

Възразих, че не съм и никога не съм бил победител в нищо и че животът ми е по-скоро едно поражение.

Той се засмя и хвърли шапката си на пода.

— Ако твоят живот е поражение, стъпчи ми шапката — прикани ме той с жест.

Искрено държах на своето. Дон Хуан стана сериозен. Очите му се присвиха, докато станаха мънички цепнатини. Каза, че смятам живота си за поражение поради други причини, а не поради самото поражение. След това много бързо и съвсем неочаквано той взе главата ми в ръцете си, като постави длани на слепоочията ми. Когато ме погледна, очите му станаха свирепи. Извън себе си от страх, неволно си поех дълбоко дъх през устата, той пусна главата ми и се облегна на стената, като все още ме гледаше. Беше изпълнил движенията си толкова бързо, че когато се отпусна и облегна удобно на стената, аз бях посред дълбокото си вдишване. Зави ми се свят, разтревожих се.

Виждам едно малко момче да плаче — каза дон Хуан след кратка пауза.

Той го повтори няколко пъти, сякаш не разбирам. Имах чувството, че говори за мен като малко момче, което плаче, затова наистина не обърнах внимание.

— Хей! — каза той, изисквайки пълната ми концентрация. — Виждам едно малко момче да плаче.

Попитах го дали това малко момче съм аз. Каза „не“. Тогава го попитах дали това е видение от моя живот или просто спомен от неговия собствен живот. Той не отговори.

Виждам едно малко момче — продължи да изрича той — и то плаче ли, плаче.

— Познавам ли това момче? — попитах аз.

— Да.

— Това моето малко момче ли е?

— Не.

— Сега ли плаче?

— Сега плаче — каза той убедително.

Помислих, че дон Хуан има видение за някой, който съм познавал като малко момче и който точно в този момент плаче. Изрекох имената на всички деца, които съм познавал, но той каза, че тези деца нямат връзка с моето обещание, а детето, което плаче, е много важно за него.

Твърденията на дон Хуан ми се сториха нелепи. Каза, че съм обещал нещо на някого в детството си и че детето, което плаче в този момент, е много важно за моето обещание. Казах му, че не го разбирам. Той спокойно повтори, че „вижда“ едно малко момче да плаче в този момент и че малкото момче е наранено.

Сериозно се помъчих да вкарам твърденията му в някакъв приемлив ред, но не можех да ги свържа с нищо, което знам.

— Предавам се — казах аз, — защото не мога да си спомня да съм давал важно обещание на когото и да било, най-малкото на дете.

Той отново присви очи и каза, че това специално дете, което плаче точно в този момент, е дете от моето детство.

— То е било дете в моето детство и сега все още плаче? — попитах аз.

— То е дете, което плаче сега — настоя той.

— Разбираш ли какво казваш, дон Хуан?

— Да.

— Това е безсмислица. Как може то да бъде дете сега, ако е било такова, когато аз самият съм бил дете?

— То е дете и плаче сега — каза той решително.

— Обясни ми това, дом Хуан.

— Не. Ти трябва да ми го обясниш.

Да ме убият, не можех да проумея за какво говореше той.

— То плаче! То плаче! — продължи да изрича дон Хуан с хипнотизиращ глас. — А сега те прегръща. То е наранено! И те гледа. Усещаш ли очите му? То коленичи и те прегръща. По-малко е от тебе. То е изтичало при тебе. Но ръката му е счупена. Усещаш ли ръката му? Този малчуган има нос, който прилича на копче. Да! Това е нос-копче.

Ушите ми забучаха и загубих усещането, че съм в къщата на дон Хуан. Думите „нос-копче“ веднага ме прехвърлиха в една сцена от детството ми. Аз познавах момчето с нос като копче! Дон Хуан се беше промъкнал в едно от най-потайните кътчета на моя живот. Тогава си спомних обещанието, за което говореше. Имах особеното усещане за въодушевление, за отчаяние, за благоговение пред дон Хуан и неговия великолепен ход. Как, по дяволите, беше узнал той за момчето с нос-копче от моето детство? Така се развълнувах от спомена, който дон Хуан събуди у мен, че силата ми да си припомням ме върна към времето, когато бях на осем години. Майка ми си беше отишла преди две години и аз бях прекарал най-адските години от живота си, обикаляйки между сестрите й, които служеха като предан майчин заместител и се грижеха за мен по няколко месеца. Всяка от лелите ми имаше голямо семейство и независимо от това колко внимателни и покровителствени бяха лелите ми към мен, имах двадесет и двама братовчеди, с които да се боря. Жестокостта им понякога беше наистина странна. Тогава чувствах, че съм заобиколен от врагове, и в мъчителните години, които последваха, аз водих отчаяна и жестока война. Накрая успях да покоря всичките си братовчеди, макар и до ден днешен да не знам как. Аз бях наистина победител. Вече нямах истински съперници. Аз обаче не знаех това, нито пък знаех как да спра тази война, която логично се беше разширила и прехвърлила и на училищна почва.

Класните стаи на местното училище, което посещавах, бяха смесени. Първи и трети клас бяха разделени само от разстоянието между чиновете. Там срещнах едно малко момче, което имаше сплескан нос и го закачаха с прякора „нос-копче“. То беше първолак. Заяждах се с него при случай, но не нарочно. То обаче май ме харесваше, независимо от всичко, което правех с него. Следваше ме и дори пазеше тайната, че аз съм отговорен за някои от лудориите, които сбъркваха директора. И въпреки това аз пак го закачах. Един ден нарочно преобърнах черната дъска, която беше върху стойка. Тя падна върху него. Чинът, на който беше седнал, пое част от удара, но все пак ключицата му се счупи. То падна на пода. Помогнах му да се вдигне и видях болката и уплахата в очите му, когато ме погледна и се хвана за мен. Шокът от това да го видя измъчван от болка, със смазана ръка, беше повече от това, което можех да понеса. Години се бях борил ожесточено с братовчедите си и бях победил. Бях надвил душманите си. Бях се чувствал добре, бях се чувствал победител до мига, в който гледката на малкото плачещо момче с нос-копче срути моите победи. Веднага напуснах битката. Доколкото бях в състояние да го сторя тогава, аз взех решението никога вече да не побеждавам. Помислих, че ръката му ще трябва да бъде отрязана и обещах, че ако малкото момче бъде излекувано, никога вече няма да бъда победител. Отстъпих му своите победи. Така разбирах нещата тогава.

Дон Хуан беше отворил една гнойна рана от моя живот. Почувствах се зашеметен, смазан. Един извор на абсолютна тъга ме позова и аз се потопих в него. Усетих върху себе си тежестта на своите постъпки. Споменът за това малко момче с нос-копче, чието име беше Хоакин, предизвика у мен толкова жива болка, че заплаках. Казах на дон Хуан за това момче, което никога не бе имало нищо, този малък Хоахин, който нямаше пари да отиде на лекар и чиято ръка никога не беше наместена, както трябва. И всичко, което можех да му дам, бяха моите детски победи.

— Успокой се, смешна птичко — каза повелително дон Хуан. — Ти даде достатъчно. Твоите победи бяха силни. Те бяха твои. Ти даде достатъчно. Сега трябва да промениш обещанието си.

— Как да го променя? Като го изрека?

— Обещание като това не може да бъде променено с просто изричане. Може би много скоро ти ще знаеш какво да направиш, за да го промениш. Тогава може би дори ще започнеш да виждаш.

— Можеш ли да ми дадеш някой съвет, дон Хуан?

— Ти трябва да чакаш търпеливо, знаейки, че чакаш, и знаейки какво чакаш. Това е пътят на воина. И ако въпросът е да изпълняваш обещанието си, трябва да съзнаваш, че го изпълняваш. После ще дойде време, когато твоето очакване ще приключи и ти вече няма да бъдеш задължен да държиш на обещанието си. Не можеш да направиш нищо за живота на това малко момче. Само то може да зачеркне това действие.

— Но как би могло?

— Като се научи да свежда желанията си до нищо. Докато мисли, че е жертва, неговият живот ще бъде ад. И докато ти мислиш по същия начин, твоето обещание ще бъде в сила. Това, което ни прави нещастни, е желанието. Затова ако се научим да отсичаме желанията си до нищото и най-малкото нещо, което получаваме, ще бъде истински дар. Успокой се, ти даде хубав дар на Хоакин. Да бъдеш беден или да желаеш, е само една мисъл. Както и да мразиш да си гладен или да те боли.

— Не мога истински да повярвам това, дон Хуан. Как може гладът и болката да бъдат само мисли?

— Сега за мен те са само мисли. Това е всичко, което знам. Осъществил съм този подвиг. Силата да извършим това, е всичко, което имаме, забележи това — да потиснем силите в нашия живот. Без тази сила ние сме боклук, прах на вятъра.

— Дон Хуан, аз не се съмнявам, че ти си сторил това, но как може един обикновен човек като мен или малкия Хоакин да го постигне?

— Само от нас като личности зависи да потиснем тези сили в нашия живот. Казвал съм ти безброй пъти — само един воин може да оцелее. Воинът знае, че чака и знае какво чака. А докато чака, той не иска нищо, затова и най-малкото нещо, което получава, е повече, отколкото може да вземе. Ако има нужда от храна, той намира начин, защото не е гладен. Ако нещо наранява тялото му, той намира начина да го спре, защото не го боли. Гладът и болката означават, че човекът е занемарил себе си и вече не е воин. И силите на неговите глад и болка ще го унищожат.

Исках да продължа да споря, но спрях, защото разбрах, че спорейки, поставям бариера, с която да се браня от опустошителната сила на изключителното майсторство на дон Хуан, което така дълбоко и с такава сила ме трогна. Как беше узнал? Помислих си, че може да съм му разказал историята за момчето с нос-копче в някое от дълбоките си състояния на необикновена реалност. Не си спомнях подобно нещо, но при такива условия беше разбираемо да не помня.

— Как узна за моето обещание, дон Хуан?

Видях го.

— Когато бях взел Мескалито ли го видя, или когато бях пушил твоята смес?

Видях го сега. Днес.

— Цялата история ли видя?

— Ето те пак. Казвал съм ти, няма смисъл да се говори какво е виждането. То е нищо.

Повече не разследвах случая. Емоционално бях убеден.

— И аз веднъж дадох обет — каза дон Хуан внезапно. Тонът на гласа му ме накара да подскоча.

— Аз обещах на баща си, че ще живея, за да унищожа неговите убийци. Години носих обещанието в себе си. Сега то е променено. Вече не ме интересува ничие унищожение. Не мразя мексиканците. Не мразя никого. Научил съм, че безбройните пътища, които човек преминава в живота си, са все еднакви. Потисниците и потиснатите накрая се срещат и единственото, което взема надмощие, е, че животът е бил твърде кратък и за едните, и за другите. Днес съм тъжен, не защото майка ми и баща ми умряха по тези начин. Тъжен съм, защото бяха индианци. Те живяха като индианци и умряха като индианци. И никога не разбраха, че преди всичко са хора.