Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (11)

(Следващи разговори с дон Хуан)

Серия
Учението на дон Хуан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Separate Reality: Further Conversations with Don Juan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 14 гласа)

10

На 30 май 1969 година се върнах да видя дон Хуан и направо му казах, че искам пак да опитам силите си във „виждането“. Той поклати отрицателно глава, засмя се и аз се видях принуден да възразя. Каза ми, че трябва да бъда търпелив и че моментът не е подходящ. Аз обаче твърдоглаво настоявах, че съм готов.

Той никак не изглеждаше раздразнен от досадните ми молби, но опита да смени темата. Аз не мирясвах обаче и го помолих за съвет как да преодолея своето нетърпение.

— Трябва да действаш като воин — каза той.

— Как?

— Човек се учи да действа като воин с действие, а не с говорене.

— Ти каза, че воинът мисли за своята смърт. Аз винаги мисля за нея. Очевидно това не е достатъчно.

Той явно кипна и цъкна с език. Казах му, че не съм искал да го разсърдя и че ако не ме иска тук, в дома си, готов съм да се върна в Лос Анджелис. Дон Хуан нежно ме потупа по гърба и каза, че никога не ми се сърди. Просто смятал, че знам какво означава да бъдеш воин.

— Какво мога да направя, за да живея като воин? — попитах аз.

Той свали шапката си и се почеса по слепоочията. Погледна ме втренчено и се усмихна.

— Ти обичаш всичко да се изрича, нали?

— Умът ми е устроен така.

— Не би трябвало.

— Не знам как да се променя. Затова те моля да ми кажеш точно какво да правя, за да живея като воин. Ако знам, бих могъл да намеря начин да се пригодя.

Той явно намери в изявлението ми нещо весело. Докато се смееше, ме потупа по гърба.

Имах чувството, че всеки момент ще ме помоли да си тръгна, затова бързо седнах на сламеника си, с лице към него и започнах да му задавам още въпроси. Исках да знам защо трябва да чакам.

Той ми обясни, че ако презглава започна да се опитвам да „виждам“, преди да съм „излекувал раните“, получени в битката с пазителя, има шанс отново да го срещна, макар да не търся това. Дон Хуан ме увери, че никой човек в такова положение не би могъл да оцелее в подобна схватка.

— Ти трябва напълно да забравиш пазителя, преди отново да се отправиш в търсене на виждането — каза той.

— Как човек може да забрави пазителя?

— Воинът трябва да използва волята и търпението си, за да забрави. Всъщност воинът има само своята воля и търпение и с тях гради всичко, което пожелае.

— Но аз не съм воин.

— Ти започна да изучаваш пътищата на магьосниците. Вече нямаш време за отстъпления и съжаления. Имаш време само, за да живееш като воин и да работиш върху волята и търпението си, независимо дали го искаш или не.

— Как един воин работи върху тях?

Дон Хуан дълго мисли, преди да отговори.

— Мисля, че не е възможно да се говори за това — каза той накрая. — Особено за волята. Волята е нещо много специално. Тя се появява мистериозно. Няма реален начин да се каже как човек я използва, освен че резултатите от използването и са поразителни. Може би първото, което трябва да направи човек, е да разбере, че може да развива волята. Воинът знае това и продължава да чака. Твоята грешка е, че не знаеш, че чакаш своята воля.

Моят благодетел ми каза, че воинът знае, че чака и знае какво чака. В твоя случай ти знаеш, че чакаш. От години си тук с мен, но не знаеш какво чакаш. За средния човек е много трудно, ако не е невъзможно, да знае какво чака. Воинът обаче няма проблеми. Той знае, че чака своята воля.

— Какво точно е волята? Тя решимост ли е, като решимостта на твоя внук Лусио да има мотоциклет?

— Не — каза меко дон Хуан и се изкикоти. — Това не е воля.

Лусио само се глези. Волята е нещо друго, нещо много ясно и силно, което може да ръководи нашите действия. Волята е нещо, което човек използва например, за да спечели битка, която по всички сметки би трябвало да загуби.

— Тогава волята сигурно е това, което наричаме храброст — казах аз.

— Не. Храбростта е нещо друго. Храбрите хора са надеждни хора, величествени хора, постоянно заобиколени от народ, който се тълпи край тях и им се възхищава. Но много малко храбри хора имат воля. Обикновено това са безстрашни хора, склонни към действия, извършвани със здрав разум. Често храбрият човек е и страхлив, и изплашен. Волята обаче се свързва с удивителните подвизи, които опровергават нашия здрав разум.

— Контролът, който можем да имаме върху себе си, ли е волята? — политах аз.

— Може да се каже, че е вид контрол.

— Смяташ ли, че мога да упражня своята воля, като се откажа от определени неща например?

— Като задаването на въпроси ли? — подхвърли той.

Каза го толкова закачливо, че трябваше да спра да пиша и да го погледна. И двамата се засмяхме.

— Не — каза той. — Да се отказваш, е глезене и аз не препоръчвам нищо такова. Ето защо те оставям да задаваш всички въпроси, които желаеш. Ако ти кажа да спреш да ги задаваш, ти може да изкривиш волята си, опитвайки се да го сториш. Глезенето при отказването от нещо е наистина най-лошото. То ни принуждава да вярваме, че вършим велики неща, докато ние всъщност само сме се съсредоточили върху себе си. Да спреш да задаваш въпроси не е волята, за която говоря. Волята е сила. И тъй като е сила, тя трябва да бъде контролирана и приспособявана, а това отнема време. Аз знам, че съм търпелив с тебе. А на твоите години и аз бях импулсивен. Но се промених. Нашата воля действа, независимо от глезенето ни. Твоята воля например вече отваря пролуката ти — малко по малко.

— За каква пролука говориш?

— Това е една пролука в нас като мекото място на детската глава, което се затваря с възрастта. Тази пролука се отваря с развиването на волята.

— Къде е тази пролука?

— На мястото на твоите сияйни нишки — каза той, сочейки коремната си област.

— Какво представлява тя? За какво служи?

— Тя е един отвор. Отваря място за волята, за да се изстреля тя навън като стрела.

— Волята обект ли е? Или е като обект?

— Не. Казах това просто, за да разбереш. Това, което магьосникът нарича воля, е сила вътре в нас. Тя не е нито мисъл, нито обект, нито желание. Да спреш да задаваш въпроси не е воля, защото за това са нужни мисъл и желание. Волята е това, което може да те накара да успееш, когато твоите мисли ти казват, че си победен. Волята е това, което те прави неуязвим. Волята е, която превежда магьосника през една стена, през пространството, отвежда го на луната, ако той поиска.

Не исках да питам за нищо друго. Бях изморен и някак напрегнат. Страхувах се, че дон Хуан ще ме помоли да си тръгна и това ме тревожеше.

— Да отидем на хълмовете — каза той рязко и стана.

По пътя отново започна да говори за волята и се присмя на объркването ми от това, че не мога да си водя записки.

Той обрисува волята като сила, която е истинската връзка между хората и света. Беше много прецизен в доказването, че светът е всичко, което възприемаме, какъвто и начин на възприятие да изберем. Дон Хуан твърдеше, че „възприемането на света“ води до процес на разбиране на всичко, което ни го представя. Това особено „възприемане“ се осъществява чрез нашите сетива и чрез нашата воля.

Попитах го дали волята е шестото сетиво. Той каза, че тя е по-скоро връзка между нас и възприемания свят.

Предложих да спрем, за да мога да си водя записки. Той се засмя и продължи да върви.

Тази вечер той не ме накара да си тръгна, а на другия ден след закуска сам повдигна въпроса за волята.

— Това, което ти наричаш воля, е характер, силен нрав — каза той. — Това, което магьосникът нарича воля, е сила, която идва отвътре й се закрепва за външния свят. Тя излиза през корема — точно тук, откъдето излизат сияйните нишки.

Той потри пъпа си, за да покаже мястото.

— Казвам „излиза оттук“, защото човек може да я усети как излиза.

— Защо я наричаш воля?

— Аз не я наричам никак. Моят благодетел я наричаше воля, както и други хора на знанието.

— Вчера ти каза, че човек може да възприема света чрез сетивата си, както и чрез волята си. Как е възможно това?

— Средният човек може да „хваща“ нещата от света само с ръцете, с очите или с ушите си, но магьосникът може да ги хваща с носа си, с езика си или със своята воля, особено с волята си. Наистина не мога да ти опиша как става това, но и ти например не можеш да ми обясниш как чуваш. В случая аз също мога да чувам, тъй че можем да говорим за това, което чуваме, но не и как чуваме. Магьосникът използва своята воля, за да възприема света. Това възприемане обаче не е като чуването. Когато гледаме света или когато го чуваме, ние имаме впечатлението, че той е там-навън и че е реален. Когато възприемаме света с нашата воля, ние знаем, че той не е толкова „там-навън“ или толкова „реален“, колкото си мислим.

— Волята като виждането ли е?

— Не. Волята е сила, мощ. Виждането не е сила, а по-скоро начин да минаваш през нещата. Магьосникът може да има много силна воля и въпреки това може да не вижда. Това означава, че само човекът на знанието възприема света със сетивата си, с волята си, както и със своето виждане.

Казах му, че съм по-объркан от всякога в това — как да използвам волята си, за да забравя пазителя. Това изявление, както и моето смущение, изглежда го развеселиха.

— Казвал съм ти, че когато говориш, само се объркваш — каза той и се засмя. — Но сега поне знаеш, че чакаш своята воля. Ти още не знаеш какво е тя или как ще дойде при теб. Затова наблюдавай внимателно всичко, което правиш. Онова най-важно нещо, което може да ти помогне да развиеш своята воля, е някъде всред всички мънички неща, които правиш.

Дон Хуан го нямаше цяла сутрин. Върна се рано следобед с вързоп сухи растения. Даде ми знак с глава да му помогна и два часа сортирахме растенията в пълно мълчание. Когато приключихме, седнахме да си починем и той ми се усмихна благосклонно.

Казах му много сериозно, че съм чел записките си и че все още не мога да разбера до какво води това да бъдеш воин и какво ще да е понятието „воля“.

— Волята не е понятие — каза той. За пръв път ми заговори през този ден.

След дълга пауза продължи:

— Ние сме различни — ти и аз. Нашите характери не са сходни. Твоята природа е по-буйна от моята. Когато бях на твоята възраст, аз не бях буен, а зъл. При тебе е обратното. Моят благодетел беше такъв. Той щеше да бъде съвършеният учител за теб. Той беше голям магьосник, но не виждаше. Поне не така, както аз или Хенаро виждаме. Аз разбирам света и живея, воден от виждането. Моят благодетел обаче трябваше да живее като воин или като каквото и да било, защото може да вижда нещата, каквито са наистина, и да насочва живота си в съответствие с това. Но като имам предвид твоя характер, бих казал, че е възможно никога да не се научиш да виждаш, а в такъв случай ще трябва да изживееш целия си живот като воин.

Моят благодетел казваше, че когато човек поеме по пътищата на магьосничеството, той постепенно осъзнава, че обикновеният живот завинаги е останал зад гърба му; че знанието е наистина нещо страшно; че за него средствата на обикновения живот вече не са буфер; и че трябва да възприеме нов начин на живот, ако иска да оцелее. Първото, което трябва да направи по въпроса, е да поиска да стане воин — една много важна стъпка и важно решение. Плашещата природа на знанието не оставя на човека никаква алтернатива, освен да стане воин.

В мига, когато знанието стане нещо страшно, човекът разбира и това, че смъртта е незаменимият партньор, който седи до него на черджето. Всяко късче знание, което става мощ, съдържа в себе си смъртта като главна сила. Смъртта е винаги осезаема и всичко, до което се докосне тя, става сила.

Човекът, който на всяка крачка следва пътищата на магьосничеството, се среща очи в очи с надвисналото над него унищожение и неизбежно започва силно да осъзнава своята смърт. Без съзнанието за смъртта той щеше да е само един обикновен човек, заел се с обикновени дела. Няма да има необходимото могъщество, необходимата концентрация, които превръщат неговото обикновено житейско време в магическа сила.

Затова, за да бъде воин, човек трябва преди всичко силно да осъзнава своята собствена смърт. Но общуването със смъртта ще принуди всеки един от нас да се съсредоточи върху себе си, а това ще бъде крайно изтощително. И така, следващото, от което се нуждае воинът, е безпристрастност. Идеята за предстоящата смърт става не фикс-идея, а безразличие.

Дон Хуан спря да говори и ме погледна, сякаш чакаше коментар.

— Разбираш ли? — попита той.

Разбирах това, което беше казал, но лично аз не можех да си обясня как човек може да достигне до чувство на безпристрастност. Казах, че, от гледната точка на моето собствено чиракуване, аз вече съм изживял момента, когато знанието е станало такова страшно нещо. Бих могъл искрено да кажа и това, че вече не намирам опора в обикновените условия на моя всекидневен живот. И искам, а може би и нещо повече — имам нужда, да живея като воин.

— Сега трябва да се откъснеш.

— От какво?

— Откъсни се от всичко.

— Това е невъзможно. Не искам да бъда отшелник.

— Да бъдеш отшелник е глезене и аз изобщо нямам предвид това. Отшелникът не е безпристрастен, защото по своя воля се отдава на отшелничество.

Само идеята за смъртта прави човека достатъчно безпристрастен, така че да не може да се отдава на нищо. Само идеята за смъртта прави човека достатъчно безпристрастен, така че да не може да се отрича от нищо. Такъв човек не копнее, защото е постигнал една тиха страст за живот и за всичко в живота. Той знае, че смъртта го дебне и няма да му остави време да се отдаде изцяло на нещо, затова той опитва от всичко, без да копнее.

Безпристрастният човек, който знае, че няма възможност да предотврати своята смърт, има само една опора — силата на своите решения. Той трябва да бъде, така да се каже, майстор на своя избор. Той трябва напълно да разбира, че неговият избор е неговата отговорност и след като веднъж то направи, вече няма време за съжаления или контраобвинения. Неговите решения са окончателни, просто защото неговата смърт не му дава време да се отдаде напълно.

И така, със съзнанието за своята смърт, с безпристрастието си и със силата на своите решения воинът стратегически устройва живота си. Знанието за неговата смърт го води и го прави безпристрастен и спокойно страстен. Силата на неговите окончателни решения го прави способен да избира, без да съжалява, и това, което избира, е винаги стратегически най-доброто. И така той изпълнява всичко, което трябва да извърши, с удоволствие и страстна изпълнителност.

Когато един човек се държи по този начин, той може по право да каже, че е воин и е постигнал търпението.

Дон Хуан ме попита дали имам да кажа нещо и аз отбелязах, че задачата, която ми описа, може да отнеме един човешки живот. Той каза, че му възразявам твърде много и че знаел, че се държа, или поне се опитвам да се държа, като воин в моя всекидневен живот.

— Имаш доста хубави нокти — каза той през смях. — Показвай ми ги от време на време. Добра практика е.

Направих жест сякаш дращя и изревах, а той се засмя. След това се изкашля и продължи да говори.

— Когато воинът е постигнал търпението, той е по пътя към волята. Той знае как да чака. Неговата смърт седи с него на черджето, те са приятели. Смъртта му го съветва по най-мистериозни начини как да избира, как да живее стратегически. И воинът чака! Бих казал, че воинът учи без да бърза изобщо, защото знае, че чака своята воля. И един ден той успява да извърши нещо, което обикновено е невъзможно да постигне. Той може дори да не забележи своето изключително дело. Но като продължи да извършва невъзможни действия или като продължат да му се случват невъзможни неща, той започва да разбира, че се появява някаква сила. Сила, която излиза от тялото му и расте, с неговото напредване по пътя на знанието. Отначало тя е като сърбеж по корема или като възбудено място, което не може да се успокои, след това става болка или голямо притеснение. Понякога мъката и притеснението са толкова големи, че воинът има конвулсии с месеци, и колкото по-жестоки са конвулсиите, толкова по-добре за него. Една внушителна сила винаги бива предизвестена от голяма болка.

Когато конвулсиите спрат, воинът установява, че има странни усещания за нещата. Установява, че може действително да докосне всичко, което си поиска, с едно „усещане“, излизащо от тялото му, от една точка точно над или под неговия пъп. Точно това усещане е волята и когато той е в състояние „да хваща“ с нея, определено можем да кажем, че воинът е магьосник и че е постигнал волята.

Дон Хуан спря да говори и сякаш изчакваше моите коментари или въпроси. Нямах какво да кажа. Бях силно завладян от идеята, че магьосникът трябва да изпитва болка и конвулсии, но се притесних да го питам дали и аз трябва да мина през това. Накрая, след дълга пауза, го попитах, а той се изкикоти, сякаш беше очаквал въпроса ми. Каза, че тази болка не е абсолютно необходима. Той например изобщо не я изпитал. Волята просто дошла при него.

— Един ден бях в планините — каза той, — и се натъкнах на една женска пума. Беше голяма и гладна. Побягнах, а тя се втурна след мен. Изкачих се по една скала, а тя застана няколко фута от нея, готова да скочи. Започнах да хвърлям камъни по нея. Тя изръмжа и ме нападна. Това беше моментът, когато моята воля напълно излезе и аз спрях пумата преди да е скочила върху мен. Помилвах я с моята воля. Наистина погалих очите й с нея. Тя ме погледна сънливо и легна на земята, а аз побягнах като луд преди тя да се опомни.

Дон Хуан направи много комично движение, показващо човек, който тича, за да си спаси кожата, придържайки шапката си.

Казах му, че никак не ми е приятна мисълта, че ако желая воля, мога да очаквам женски пуми или конвулсии.

— Моят благодетел беше магьосник с огромна мощ — продължи той. — Беше воин във всяко отношение. Неговата воля беше наистина най-великолепното му постижение. Но човек може да отиде дори по-далеч: може да се научи да вижда. Щом се научи да вижда, той вече няма нужда да живее като воин, или пък да бъде магьосник. Научи ли се да вижда, човек става всичко, преставайки да бъде нещо. Той, така да се каже, изчезва и все пак е тук. Бих казал, че това е моментът, когато човек може да бъде всичко, или да получи всичко, което желае. Но той не желае нищо и вместо да си играе с ближните си като с играчки, той ги опознава всред тяхното безумие. Единствената разлика между тях е, че човекът, който вижда, контролира своето безумие, докато ближните му не могат. Човекът, който вижда, вече няма активен интерес към своите ближни. Виждането вече го е откъснало абсолютно от всичко, което е познавал преди.

— Тръпки ме побиват от самата мисъл да бъда откъснат от всичко, което познавам — казах аз.

— Сигурно се шегуваш! Това, от което трябва да те побиват тръпки, е да не можеш да очакваш нищо друго, освен живот, в който да правиш това, което винаги си правил.

Помисли за човека, който сее зърно година след година, докато толкова остарее, че не може да се вдигне и се излежава като старо куче. Неговите мисли и чувства — най-хубавото, което има, безцелно се въртят около единственото, което е правил — сеенето на зърно. За мен това е най-страшната загуба, която съществува изобщо.

Ние сме хора и нашата участ е да учим и да бъдем тласкани в нови, невъобразими светове.

— Има ли за нас наистина някакви нови светове? — попитах полу на шега.

— Ние не сме изчерпали нищо, глупако — каза той повелително. — Виждането е за безукорни хора. Сега калявай своя дух, стани воин, научи се да виждаш и тогава ще узнаеш, че за нашето въображение новите светове нямат край.